Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал (1)

1.

Принцът беше мъртъв.

Но понеже кралят не беше, мъжете на стражевите кули при портата на замъка не смееха да изпишат по лицата си непристойна радост. Само скришно облекчение, помисли си Ингрей. А дори и то угасна, докато гледаха как конниците му минават под арката на портата към тесния вътрешен двор. Бяха го познали — а следователно знаеха и кой го изпраща.

Есенното утро беше влажно и сиво и потта лепнеше неприятно под кожения му жакет. Хладът сякаш се беше втечнил в застлания с калдъръм двор, затворен от варосани стени. Куриер със скръбната вест беше стигнал от ловната обител на принца тук, в замъка Глиганска глава, до палата на свещения крал в Изтокдом само за два дни. Ингрей и неговите хора, макар и по-тежко въоръжени, бяха покрили обратния път почти за същото време. Едно конярче се затича да поеме юздите на коня му, Ингрей скочи от седлото и оправи ножницата; пръстите му за миг се задържаха върху дръжката на меча, сякаш да почерпят увереност от хладината й.

Икономът на покойния принц Болесо, конник Улкра, се появи отнякъде иззад кулата, каквото и да беше изтичал да свърши там, когато му е било докладвано, че Ингрей и хората му се изкачват по пътя. Едър и обикновено спокоен, сега той едва си поемаше дъх от бързане и лоши предчувствия. Поклони се.

— Лорд Ингрей, добре дошли. Да ви предложа питие и нещо за хапване?

— Няма нужда. Погрижете се за тях обаче. — И махна към неколцината мъже, които го следваха. Лейтенантът, конник Жеска, сведе леко глава в знак на благодарност и Улкра предаде мъжете и конете им в ръцете на прислугата.

Ингрей последва иконома по няколкото стъпала към тежките врати.

— Какво направихте досега?

Улкра сниши глас:

— Чакахме указания. — Личеше, че е разтревожен. Хората на служба при Болесо не се славеха с голяма инициативност и при нормални обстоятелства. — Е, преместихме тялото на студено. Не можехме да го оставим, където беше. И за затворничката се погрижихме.

В какъв ред да подходи при тази неприятна инспекция?

— Нека най-напред видя тялото — реши Ингрей.

— Да, милорд. Насам. Освободихме един от складовете.

Минаха през претрупаната с мебели зала. Огънят в огромната камина едва даваше признаци на живот, тук-там по някой въглен намигаше от пепелта, но с нищо не разсейваше мрачната атмосфера на помещението. Мършава хрътка гризеше кокал до огнището и изръмжа към тях от сенките. Спуснаха се по някакво стълбище, после минаха през кухнята — готвачът и помощниците му се умълчаха и сгърбиха рамене при появата им, — после по още едно стълбище надолу: изведе ги в хладно помещение, слабо осветено от две прозорчета високо в каменните стени.

Нямаше мебелировка — само две дървени магарета и върху тях дъски, а върху дъските — покрит с чаршаф труп. Ингрей по навик направи свещения знак — докосна с пръсти челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери длан върху сърцето си. По една теологична точка за всеки от петимата богове. „Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата, Синът. И къде сте били всички вие, когато се е случило това?“

Улкра преглътна шумно и каза:

— Свещеният крал… той как прие новината?

— Трудно е да се каже — отвърна Ингрей хладно. — Мен ме прати печатник лорд Хетвар.

— А, да.

Ингрей не долови кой знае какво в изражението на иконома, освен очевидното — че Улкра е повече от доволен да прехвърли отговорността на някой друг. Улкра неохотно смъкна светлото платно, покриващо мъртвия му господар, и при вида на тялото Ингрей се намръщи.

Принц Болесо кин Еленовшип беше най-малкият от оцелелите… от синовете на свещения крал, поправи се в движение Ингрей. Още беше млад, макар да беше достигнал пълния си ръст и сила вече от няколко години. Висок, атлетичен и с характерната за рода си издължена челюст, скрита зад къса кестенява брада. Косата му, малко по-тъмна от брадата, сега стърчеше, колосана от засъхнала кръв. Кипящата му енергия беше пресъхнала; лишено от нея, лицето му беше загубило предишното си очарование и Ингрей дори се зачуди защо ли някога е смятал принца за красавец. Приближи се и хвана главата, за да огледа раната. Раните. Разтрошените кости поддадоха под лекия натиск на палците му покрай двете дълбоки рани, почернели от засъхнала кръв.

— С какво оръжие е направено това?

— С личния боен чук на принца. Държеше го на стойката с бронята си, в собствената си спалня.

— Колко… неочаквано. Включително за самия него. — Ингрей се навъси и се замисли за съдбата на принцовете. През целия си кратък живот, поне според Хетвар, Болесо ту бил глезен, ту пренебрегван както от родителите си, така и от прислугата, и естествената арогантност на потеклото му била опетнена от опасна жажда за чест, слава и признание. Тази му арогантност — или може би неудовлетворение — в последно време се беше изродила в някаква крайна надменност, напълно лишена от равновесие. „А лишеното от равновесие… пада“.

Принцът беше облечен с къса отворена роба от фина вълна, обточена с кожа, сега окървавена. И с нищо друго. Никакви други рани не се виждаха по бледата му кожа. Ингрей реши, че с „чакахме указания“ икономът силно е омаловажил положението. Придворните на принца, изглежда, така се бяха стъписали от случилото се, че не бяха посмели дори да измият и облекат трупа. Мръсотия тъмнееше по тялото на Болесо… не, не беше мръсотия. Ингрей прокара пръст по една гънка в студената плът и се взря предпазливо в размазания цвят — мътносиньо и тичинковожълто, а където се сливаха, болнаво зелено. Боя или някаква цветна пудра, какво? По вътрешната страна на робата също имаше бледи петна.

Изправи се и погледът му попадна на нещо, което отначало беше взел за купчина животински кожи, захвърлени до стената. Приближи се и коленичи.

Беше всъщност мъртъв леопард. Женски. Козината беше нежна и мека, приятна на пипане. Той прокара пръсти по студените уши, по твърдите бели мустаци, по тъмната шарка върху златната коприна. Хвана една от тежките лапи и опипа меките възглавнички и големите, бледи като слонова кост нокти. Подрязани. Червена копринена корда бе стегната здраво около врата, впита дълбоко в козината. Краят й бе срязан. Ингрей настръхна.

Вдигна очи. Улкра го гледаше все така… незаинтересовано?

— Тези животни не се въдят в нашите гори. Откъде се е взело?

Улкра се окашля.

— Принцът го купи от едни дартакийски търговци. Намислил беше да направи менажерия тук, в замъка. Или пък да го обучи за лов. Така каза.

— И кога беше това?

— Преди три-четири седмици. Малко преди да се отбие нейно височество сестра му.

Ингрей опипа червената корда и вдигна вежди. После кимна към мъртвото животно.

— И как е станало това?

— Намерихме го да виси от една греда в спалнята на принца. Когато… такова, когато влязохме.

Ингрей започваше да се досеща защо още не са повикали някой свещен от Храма, за да се погрижи за погребалните ритуали. Боята, червената корда, дъбовата греда говореха за жертвоприношение, а не просто за убито животно, бяха знак, че някой си е опитвал късмета със старите ереси, забранените горски магии. Беше ли знаел за това печатникът, когато го бе изпратил тук? И да бе знаел, нищо не беше казал.

— Кой го е обесил?

С облекчението да кажеш истина, която не може да ти навреди, Улкра изсумтя:

— Не видях. Не мога да кажа. Беше си живо, лежеше си, вързано в ъгъла, когато въведохме момичето. Никой от нас нито чу, нито видя нещо след това. Докато не чухме писъците.

— Чии писъци?

— Ами… такова, на момичето.

— И какво викаше тя? Или бяха… — Ингрей млъкна навреме, преди да е казал „просто писъци“. Подозираше, че Улкра с радост би се възползвал от подобна вратичка. — Какви точно бяха думите й?

— Викаше за помощ.

Ингрей се изправи, обърна гръб на красивото мъртво животно и стовари цялата тежест на мълчаливия си поглед върху иконома. После попита:

— И вие направихте… какво?

Улкра извърна очи.

— Беше ни наредено да не притесняваме почивката на принца.

— Кои чухте виковете? Ти и…?

— Двама от гвардейците на принца. Беше им наредено да чакат на разположение.

— Трима силни мъже, заклели се да защитават принца. Къде точно бяхте — всеки от вас?

Лицето на Улкра все едно беше изсечено от скала.

— В коридора. Близо до вратата.

— Трима мъже в коридора, на няма и десет стъпки от убийството, и не са направили нищо.

— Не посмяхме, милорд. Защото той не извика. Пък и… такова, писъците спряха. Ние решихме, че, хм, момичето е склонило. Когато я доведохме, не изглеждаше да има нещо против.

„Нямала е против? Или е нямала избор?“

— А и не беше някое моме от прислугата. Беше придворна на сестрата на принца, девойка с потекло и зестра. Поверена на служба при сестрата на принца не от друг, а от самия кин Язовбряг. Принцеса Фара лично я отстъпи на брат си, милорд, когато той я помоли.

„Притисна“, гласеше мълвата, която беше дочул Ингрей.

— Което я прави част от свитата на този дом. Нали така?

Улкра запристъпва от крак на крак.

— Дори и последното конярче заслужава по-добра защита от господарите си.

— Всеки господар, ако е подпийнал, може да удари слуга и да не прецени добре силата на удара си — троснато рече Улкра.

Ако питаха Ингрей, думите на иконома прозвучаха репетирано. Колко ли нощи бе повтарял това извинение през последните шест месеца?

Тъкмо грозният инцидент с убития слуга беше причината принц Болесо да бъда пратен в изгнание тук, в пущинака. Макар че всеизвестната му страст към лова правеше изгнанието тук съмнително наказание, то поне беше избавило кралския печатник от претенциите на Храма. Твърде лека присъда за престъпление и твърде тежка за злополука. Ингрей, който беше отишъл от името на лорд Хетвар да огледа касапницата на следващата сутрин, преди всичко да бъде разчистено, беше преценил случилото се като нещо друго.

— Един господар, Улкра, може и да убие, но едва ли би одрал и нарязал жертвата си след това. Не само вино се крие зад онази диващина. Било е лудост и всички го знаем.

И когато, след лудостта на онази нощ, кралят и приближените му позволиха благородническата лоялност да повлияе на преценката им — лоялност не към самия принц и спасението на душата му, а към репутацията на благородния му дом, — тогава явно бе предопределено и сегашното нещастие.

Болесо трябваше да се появи отново в двора след още половин година, подходящо пречистен или поне подходящо преструващ се на разкаян. Само че Фара беше спряла тук на път от съпружеското си имение към смъртното ложе на баща си и така нейната придворна дама — някоя хубавелка ще да е била, предполагаше Ингрей — беше хванала окото на принца. Човек можеше да избира на какво да повярва от противоречивите истории, разказвани с недомлъвки от свитата на принцесата, изпреварила едва с няколко дни страшната вест в кралския палат в Изтокдом — дали бедното момиче е пожертвало честта си, ужасено от безсрамната похот на принца, или е било водено от тънките сметки на собствената си преголяма амбиция.

Ако бе второто, то сметките й бяха излезли криви. Ингрей въздъхна.

— Заведи ме в спалнята на принца.

Стаята на покойния принц се намираше високо в централната кула. Коридорът беше къс и тъмен. Ингрей си представи как придворните на принца са се свивали в него под трептящия светлик на свещите и са чакали писъците да престанат. Солидната врата на стаята имаше тежко дървено мандало от вътрешната страна и желязна ключалка.

Мебелировката беше оскъдна и в провинциален стил — легло с драперии, късо за ръста на принца, няколко ракли и стойката за доспехите му в един ъгъл. Тъкани черги по широките дъски на пода. На едно място имаше голямо тъмно петно. Оскъдната мебелировка предоставяше достатъчно място на плячката да се мята насам-натам, но не и да избяга. Да се обърне, сгащена в ъгъла, и да замахне…

Прозорците вдясно от стойката с доспехите бяха тесни, с дебели кръгли стъкла в тежки рамки. Ингрей отвори крилата навътре, бутна кепенците навън и погледна към зелените гористи хълмове, които се спускаха от височината, на която беше построен замъкът. Мъгливи валма се издигаха в сумрака откъм клисурите като уморени призраци. В ниското едно селце си беше отвоювало територия от гората, устоявайки на вълната дървета — без съмнение тъкмо то бе източникът на храна, прислуга и дърва за огрев за замъка.

Да скочиш през прозорците беше невъзможно — скочилият би се размазал на камъните долу; а крепостната стена беше прекалено далеч дори ако си достатъчно слаб, за да се провреш през отвора. В тъмното и под дъжда. Оттук нямаше изход, освен ако не смяташ смъртта за изход. Жертвата се извръща наполовина от прозореца и стойката с доспехите попада право пред погледа й, ръцете й панически се протягат натам. Една бойна брадва, дръжката й инкрустирана със злато и червеникава мед, още си стоеше там.

Бойният чук от комплекта лежеше захвърлен върху измачканото легло. Желязната му глава със зъбци по края — на вид досущ като животинска лапа — беше оцапана с изсъхнала кръв също като петното върху чергата. Ингрей я измери спрямо дланта си, отбеляза си наум сходството с размера и формата на раните, които беше видял преди малко. Чукът е бил завъртян с две ръце, с цялата сила, която може да роди смъртният ужас. Но все пак — сила на женски ръце. Принцът, наполовина зашеметен — или наполовина побеснял? — явно бе продължил да напира. Вторият удар е бил по-силен.

Ингрей обиколи стаята, като я оглеждаше внимателно; накрая вдигна поглед към гредите на тавана. Улкра, стиснал ръце пред себе си, побърза да се дръпне от пътя му. Точно над леглото висеше червена корда с разръфан край. Ингрей стъпи на рамката на леглото, извади ножа си, протегна се на пръсти, отряза я, нави я набързо и я прибра в един вътрешен джоб.

Скочи на пода и се обърна към пристъпящия от крак на крак иконом.

— Болесо ще бъде погребан в Изтокдом. Погрижи се раните и тялото му да бъдат измити — добре измити — и го сложете в сол за транспортирането. Намери каруца и впряг — нека са два впряга, защото пътищата са разкаляни, — и опитен колар. Гвардейците му да го придружат — неспособността им вече не може да му навреди. Тази стая да се почисти, погрижи се за крепостта и назначи някой да наглежда нещата тук, а след това тръгваш след трупа с останалото домакинство и по-ценните вещи. — Погледът на Ингрей се плъзна разсеяно из стаята. Нищо друго нямаше тук… — Леопардът да бъде изгорен. Прахта му пръснете.

Улкра преглътна шумно и кимна.

— А вие кога ще тръгнете, милорд? Тук ли ще преспите?

Как би било по-добре — той и затворничката да пътуват с бавния кортеж, или да избързат напред? Искаше му се да се махне от това място възможно най-бързо — от замъка го побиваха тръпки, — но наближаващата есен скъсяваше дните, а днешният вече преваляше.

— Искам да говоря със затворничката, преди да реша. Заведи ме при нея.

Не беше далеч — един кат по-долу, в склад без прозорци. Не беше зандан, защото занданите са влажни и миризливи, а тук беше сухо, но определено не беше и стая за гости, и този избор на затвор сам по себе си говореше за дълбокото колебание на иконома и главните придворни на принца относно статута на обитателката. Улкра потропа на вратата и извика:

— Милейди? Имате посетител. — После отключи и отвори широко вратата.

Ингрей пристъпи напред.

Две светещи очи го пронизаха като взора на голяма котка, която дебне в шептяща гора. Ингрей се дръпна инстинктивно и ръката му се стрелна към колана. Острието на ножа беше наполовина излязло от канията, когато лакътят му се удари силно в дръжката на бравата и остра болка се стрелна чак до рамото и върховете на пръстите му. Той отстъпи още назад, за да си осигури пространство, място, от което да нападне и да удари.

Улкра го хвана стреснато за рамото. Зяпаше го озадачено. Ингрей застина, после се отърси от ръката му, за да не усети Улкра как потрепват мускулите му. Първата му грижа беше да овладее мощния импулс, залял крайниците му, като едновременно с това кълнеше наследството си — то не го беше хващало неподготвен, откакто… от отдавна. „Отричам те, вълк в мен. Не ще надвиеш“. Прибра ножа в канията, отлепи бавно пръсти от дръжката и опря разперена длан върху бедрото си.

Огледа отново малкото помещение, насили се да мисли трезво. Откъм сенките млада жена се изправяше от един сламеник на пода. Изглежда, си имаше достатъчно постелки, даже пухен юрган, имаше поднос и стомна, покрито нощно гърне, въобще нуждите й бяха посрещнати задоволително. Този затвор я държеше в плен, но още не я наказваше.

Ингрей облиза сухите си устни.

— Не мога да ви видя в тъмното. — „А каквото виждам, отричам“. — Пристъпете на светло.

Вирната брадичка, тръсната черна коса… и тя пристъпи напред. Облечена беше с фина ленена рокля в бледожълто, бродирана с цветчета покрай извитото деколте. Макар и не чак като за кралски двор, роклята беше достойна за девойка от потекло. Тъмнокафяви пръски я пресичаха по диагонал. На светлината дългата й черна коса придоби червеникав оттенък. Святкащите кафяви очи погледнаха към Ингрей, но без да се вдигат. Ингрей беше среден на ръст, строен, но здрав. Момичето беше доста височко за жена, щом очите им бяха на едно ниво.

Светлокафяви очи, почти жълтеникави на тази светлина, с черни очертания по края на ириса. Не святкащо зелени. Не…

Като му хвърли тревожен поглед, Улкра се зае да ги представи един на друг, официално, съвсем като иконом на принц на празничен банкет.

— Лейди Аяда, това е лорд Ингрей кин Вълчаскала, приближен на печатник лорд Хетвар. Дошъл е за вас. Лорд Ингрей, това е лейди Аяда ди Кастос, по майчина линия кин Язовбряг.

Ингрей примигна. По думите на Хетвар тя беше „лейди Аяда, някаква дребна наследница от зайчарника на Язовбряг, петимата богове да са ни помощ“.

— Това е ибрийско име, бащиното.

— Шалионско — хладно го поправи тя. — Баща ми беше лорд-посветен в ордена на Сина и капитан на храмов форт в блатата по западния край на Лесовете, когато бях дете. Оженил се за дама от Лесовете, от рода на кин Язовбряг.

— И те са… починали? — предположи Ингрей.

Тя килна глава в студена ирония.

— В противен случай щях да съм по-добре защитена.

Не беше разстроена, не плачеше, или поне наскоро не беше плакала. Нито — съвсем очевидно — умопомрачена. След четири дни в този задушен килер насаме с мислите си изглеждаше спокойна, издаваше я само известното напрежение в гласа, слаб трептеж на страх или гняв. Ингрей огледа голото помещение, после се обърна към Улкра.

— Заведи ни някъде, където да седнем и да поговорим. Насаме. И на светло.

— Хм… хм… — След кратко замисляне Улкра им даде знак да го последват. Ингрей забеляза, че икономът обърна без колебание гръб на момичето. Тази затворничка явно не нападаше тъмничарите си, не ги хапеше и дращеше. Крачеше спокойно след него. В края на следващия коридор Улкра посочи вградено в прозореца място за сядане с изглед към задната стена на крепостта. — Тук добре ли е, милорд?

— Да. — Ингрей се поколеба, а лейди Аяда прибра грациозно полите си и седна на полираната пейчица. Дали да задържи Улкра, за всеки случай, или да го отпрати, за да насърчи затворничката към откровеност? Възможно ли беше момичето отново да се развилнее? Пак си представи как Улкра се свива в коридора на горния етаж и чака в тъмното писъците да замлъкнат. — Можеш да се върнеш към задълженията си, Улкра. Ела пак след половин час.

Улкра погледна момичето, намръщи се колебливо, но после се отдалечи с поклон. Хората на Болесо, напомни си Ингрей, нямаха навик да поставят под съмнение заповедите на господарите си. Или пък всеки, осмелил се да го направи, е бил отстранен по един или друг начин, и бяха останали само покорните. Остатъкът. „Утайката“.

С известно неудобство, защото тясната седалка им натрапваше смущаваща близост, Ингрей се настани до хубавелката. Предположението му за нея явно не бе съвсем точно. Това момиче излъчваше светлина, сияйно беше някак. Болесо трябваше да е бил и сляп, освен че бе луд, за да не я забележи още в първия миг. Широко чело, прав нос, изящна брадичка… стара синина тъмнееше на едната й скула, други обточваха хубавата й шия в шарка от петна с цвят на слива. Ингрей вдигна ръце и ги постави внимателно върху тях — тя потръпна отначало, но после изтърпя стоически докосването му. Ръцете на Болесо, изглежда, бяха малко по-големи от неговите. Кожата й беше топла под пръстите му, вълнуваше го. Златиста мъгла се сипна за миг пред зрението му. Ръцете му върху шията й се стегнаха… и той побърза да ги дръпне — нейното изненадано ахване прикри неговото — и ги стисна в юмруци на коленете си. „Това пък какво беше?“

И за да прикрие смущението си, каза:

— Аз съм служител на кралския печатник. Задачата ми е да му докладвам за всичко, което видя и чуя. Трябва да ми кажете истината за всичко, което се е случило тук. Започнете от началото.

Тя се облегна назад и стреснатият й поглед стана пронизителен. Той улови уханието й, нито на парфюм, нито на кръв, а на зряла жена, и под прицела на погледа й за пръв път се запита как ли изглежда самият той — и как ли мирише. Конска воня от ездата, студено желязо и пропита с пот кожа; тъмна четина и умора. Натоварен с меч, нож и опасни задължения. Защо ли още не беше побягнала с писъци?

— Кое начало? — попита тя.

За миг той я изгледа тъпо.

— От пристигането ви тук, в Глиганска глава, предполагам. — Или имаше и друго? Трябваше да не забрави по-късно да я попита за това.

Тя преглътна, събра сили и започна:

— Принцесата тръгна набързо за двореца на баща си, тръгна с малка свита, но по пътя се почувства зле. Нищо неочаквано, просто веднъж месечно страда от тежко главоболие и ако не изчака на тишина и покой кризата да премине, после наистина се разболява. Свърнахме към този замък, защото беше съвсем наблизо, а и принцеса Фара искаше да се види с брат си. Предполагам, че го е помнела като по-млад и не толкова… труден.

„Колко тактично“. Ингрей не можа да прецени дали редактираният в последния момент израз е продиктуван от дипломатичност, или от сух сарказъм. „Предпазливост“, заключи той, вгледан в грижливо лишеното й от изражение лице. Здрав разум, който я обвиваше като плащ.

— Посрещнаха ни, ако не по достойнство, то според възможностите на това място.

— Познавахте ли се с принц Болесо отпреди?

— Не. Постъпих като придворна дама при принцесата само преди няколко месеца. Вторият ми баща го уреди. Каза… — Млъкна и започна отново: — Отначало всичко изглеждаше нормално. Поне за малък провинциален замък. Дните минаваха спокойно, защото принцът излизаше на лов с гвардейците на принцеса Фара. Принц Болесо и неговите хора бяха много шумни вечер и пиеха много, но принцесата не слизаше при тях, а си почиваше в покоите. Два пъти слизах да ги помоля от нейно име да не вдигат толкова шум, но никой не ми обърна внимание. Насъскаха кучетата срещу един глиган, който бяха хванали жив, в двора точно под нейните прозорци, и се обзалагаха за изхода. Главният ловджия на Болесо много се притесняваше за хрътките си. Ще ми се граф Конскарека да беше тук — щеше да ги усмири с една дума. Може направо да убива с език, ако пожелае. Останахме три дни, докато принцесата се почувства достатъчно добре да тръгне отново на път.

— Принц Болесо ухажваше ли ви?

Устните й се свиха.

— Не бих казала. Държеше се еднакво непочтително към всички придворни дами на сестра си. Дори не подозирах за по-специалното му… отношение към мен, или както поне ми беше представено, до сутринта на тръгването ни.

Тя преглътна отново.

— Милейди — принцеса Фара — ми каза, че трябвало да остана. Че може и да не ми било по вкуса, но нямало да ми навреди в дългосрочен план. Друг съпруг щял да ми бъде намерен, след това. Умолявах я да не ме оставя тук, но тя дори избягваше да срещне погледа ми. Каза, че не било по-лоша сделка от която и да било друга и по-добра от повечето и че трябвало да се погрижа за собственото си бъдеще. Че това било просто женската версия на същата лоялност, която мъжете дължат на своя принц. Аз казах, че не вярвам повечето мъже охотно да… е, боя се, че се изразих доста грубо. След това тя отказа да разговаря повече с мен. Тръгнаха и ме оставиха тук. Страх ме беше, че хората на принца ще ми се подиграят, и не излязох да я моля отново. — Скръсти ръце пред себе си, сякаш да опази остатъците от накърненото си достойнство.

— Казвах си… може би тя е права. Че няма да е по-лошо от всяка друга участ. Болесо не беше грозен, нито сакат, нито стар. Или болен.

Ингрей неволно прецени себе си според нейния списък. Ако не друго, поне не попадаше в нито една от изброените категории. Макар че имаше и други. Заразен например.

— Разбрах колко е луд чак когато си тръгнаха, а тогава беше твърде късно.

— Какво стана?

— Когато се стъмни, ме заведоха в спалнята му и ме оставиха там. Той ме чакаше. Носеше роба, но под нея беше гол и тялото му беше покрито със символи, нарисувани със синя боя от сърпица, червена боя от корените на брош и жълта от минзухар. Стари символи, като онези, които още могат да си видят тук-там, издълбани върху древни дървени колони или в гората, където някога е имало светилища. Беше вързал леопарда си в един от ъглите, упоен. Каза… излезе, че… изглежда, не се е бил влюбил в мен. Дори за похот не идеше реч. Трябвала му девица за някакъв ритуал, който той бил… открил или измислил, не съм сигурна, по това време той вече говореше съвсем несвързано — а аз съм била единствената такава, защото другите две придворни на сестра му били омъжени, едната вдовица. Опитах се да го разубедя, казах му, че това е ерес, смъртен грях и противно на бащините му закони, казах му, че ще избягам и ще го издам. Той каза, че щял да пусне кучетата си след мен. И че те ще ме разкъсат, както разкъсали глигана. Казах му, че ще отида при храмовия свещен в селото. На което той отвърна, че той бил само дякон, при това страхливец. И че щял да убие всеки в селото, който ме приюти. Дори и дякона. Не се боял от Храма, той на практика бил собственост на кин Еленовшип и той можел да си купува свещени за дребни пари. Целта на ритуала била да се улови духът на леопарда, както уж го правели старите воини от племенните кинове. Казах му, че това не може да стане, не и в наше време. А той каза, че го е правил и преди, няколко пъти — и че искал да улови духовете на всички мъдри животни на по-значимите кинове. Това щяло да му осигури власт над Лесовете.

Ингрей каза стреснато:

— Старите воини от Лесовете са приемали в себе си само един животински дух, само един за цял живот. А дори и това носело риск от лудост. Помятане. И по-лошо. — „Както, за съжаление, знам от личен опит“.

Кадифеният й глас звучеше задъхано, думите й се застъпваха.

— Издърпа леопарда с кордата. После ме удари и ме хвърли на леглото. Борих се. Той си мърмореше нещо, дали заклинания, или безумни брътвежи, не знам. Повярвах му — че го е правил и преди. Главата му беше като менажерия, вой, ръмжене. Предсмъртните конвулсии на леопарда отвлякоха за миг вниманието му и аз се измъкнах изпод него. Опитах се да избягам, но нямаше къде да отида. Вратата беше заключена. Той беше прибрал ключа в джоба на робата си.

— Викахте ли за помощ?

— Предполагам. Не си спомням ясно. По-късно установих, че съм прегракнала, така че сигурно съм викала. През прозореца не можех да се измъкна. Гората отвън продължаваше сякаш до безкрай в мрака. Призовах на помощ бащиния си дух, после и неговия бог.

Ингрей си помисли, че изпаднала в такава беда, лейди Аяда би трябвало да се обърне към собствената си богиня-закрилница, Дъщерята на пролетта, богинята, за която девичеството беше свещено. Изглеждаше странно една жена да се обръща за помощ към Брата на есента. „Макар че сега е неговият сезон“. Господарят на есента беше богът на младите мъже, на реколтата, на лова, на другарството… и на войната. И на бойните оръжия?

— Обърнали сте се — каза Ингрей — и дръжката на чука се е озовала в ръката ви.

Лешниковите й очи се разшириха.

— Откъде знаете?

— Бях в стаята.

— О. — Тя навлажни устни. — Ударих го. Той се хвърли отгоре ми или… или пък залитна. Ударих го още веднъж. Тогава спря. Падна и повече не стана. Още не беше мъртъв — тялото му се разтресе, докато ровех из робата му за ключа, и аз едва не припаднах. Паднах на пода на ръце и колене и в стаята притъмня. Аз… то… Накрая отключих вратата и повиках хората му.

— Те какво? Ядосани ли бяха?

— По-скоро уплашени, струва ми се. Започнаха да се карат, обвиняваха се един друг, обвиняваха мен и който друг се сетят. Дори Болесо. Сякаш минаха векове, докато решат да ме затворят и да пратят куриер.

— А вие какво правехте през това време?

— Седях на пода. Беше ми много зле. Задаваха ми разни глупави въпроси. Аз ли съм го била убила. Какво си мислеха, че сам се е цапардосал с чука? Направо се зарадвах на килията, когато най-после ме затвориха в нея. Улкра май дори не забеляза, че мога да залостя вратата отвътре.

Ингрей се зачуди. И рече с най-неутралния глас, който можеше да докара правдоподобно:

— Принц Болесо успя ли да ви изнасили?

Лицето й се стегна; очите й хвърлиха мълнии.

— Не.

Истина звънтеше в гласа й, а и някакъв треперлив триумф. В крайна опасност, изоставена от всички, които би трябвало да я защитят, тя беше открила, че не е длъжна сама да изостави себе си. Важен урок. „Опасен урок“.

Със също толкова равен тон Ингрей попита:

— Принц Болесо довърши ли ритуала си?

Този път тя се поколеба.

— Не знам. Не съм сигурна… какво се надяваше да постигне. — Сведе поглед към скута си и стисна ръце. — Какво ще стане сега? Конник Улкра каза, че сте дошли за мен. Къде ще ме водите?

— В Изтокдом.

— Добре — каза тя с неочакван плам. — Храмът там със сигурност ще ми помогне.

— Не се боите от съдебния процес?

— Съдебен процес ли? Та аз се защитавах! Не попаднах по своя воля в това ужасно положение!

— Възможно е — каза той с все така равен тон — на някои влиятелни хора тези ви показания да не се харесат. Помислете. Първо, не можете да докажете опит за изнасилване. Половин дузина мъже биха могли да свидетелстват, че сте отишли при Болесо по своя воля.

— В сравнение с това да избягам в гората и да ме изядат дивите зверове — да, по своя воля. В сравнение с това да навлека жестока смърт на всеки, който се опита да ми помогне — да, по своя воля. — Тя го погледна изненадано. — Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви. — „И още как“. — Но не аз съм съдията.

Тя се намръщи, белите й зъби се мярнаха, прехапали пребледнелите й изведнъж устни. После отново изправи гръб.

— Хубаво. Дори да няма свидетели на опита за изнасилване, на еретичния ритуал има. Всички тук видяха леопарда. Видяха и символите по тялото на принца. И това не са твърдения, а веществени доказателства, които всеки може да докосне с ръка.

„Вече не“. Ако не и невинна, тя определено беше наивна, в това Ингрей не се съмняваше. „Лейди Аяда, и представа си нямате срещу какво се изправяте“.

По подовите дъски се чуха стъпки. Ингрей вдигна поглед и видя Улкра — приближаваше се, като сякаш надвисваше и се свиваше едновременно.

— Какво ще желаете, милорд? — притеснено попита той.

„Да не съм тук и да не правя това“.

Повече от два дни беше прекарал на седлото. Внезапно реши, че е прекалено уморен, за да измине и една миля още на конски гръб днес. Болесо нямаше бърза работа, че да галопира за погребението и свещеното си отсъждане. Нито пък Ингрей гореше от желание да достави по най-бързия начин това прокълнато и наивно момиче за другия, земен вид отсъждане. Тя не се боеше от което трябва. Петимата богове да са му на помощ, тя, изглежда, не се боеше от нищо.

— Ще ми дадете ли думата си — обърна се той към нея, — че няма да избягате, ако наредя да охлабят охраната ви?

— Разбира се — каза тя. Сякаш беше изненадана, че въобще е сметнал за нужно да я попита.

Ингрей даде знак на иконома.

— Настанете я в нормална стая. Намерете някоя свястна прислужничка, ако въобще има такава тук, да се погрижи за нея и да й помогне да си събере багажа. Тръгваме за Изтокдом с тялото на Болесо утре сутринта, рано.

— Да, милорд — каза Улкра и сведе глава с облекчение.

Ингрей добави, сякаш чак сега се е сетил:

— Да е избягал някой от замъка след смъртта на Болесо?

— Не, милорд. Защо питате?

Ингрей махна неясно, в знак че и да има основание за въпроса си, не смята за нужно да го споделя. Улкра не настоя.

Ингрей се изправи. Имаше чувството, че костите му скърцат по-силно и възмутено и от влажните му гамаши. Лейди Аяда го удостои с благодарен реверанс и се обърна да последва иконома. Погледна през рамо към него в началото на стълбите, поглед, натежал от доверие.

Задължението му беше да я достави в Изтокдом. Нищо повече. В ръцете на… хора, които нямаше да вземат присърце съдбата й. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, после се отпуснаха.

„Нищо повече“.