Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (9)

Среща в орбита

Половин час по-късно пилотът съобщи: „Скачване след десет минути. Моля, проверете затегнати ли са предпазните ви колани.“

Флойд се покори и прибра книжата си. Да се чете по време на тази еквилибристика, която космическият кораб извършваше при последните 480 километра, значеше човек да си търси белята. Най-добре беше да затвори очи и да се отпусне, докато космическият кораб приключи маневрите си напред-назад, които извършваше посредством краткотрайни включвания на ракетните двигатели.

Няколко минути по-късно Флойд за пръв път спря погледа си върху Космическата станция 1, намираща се на няколко километра. Полираните метални повърхности на бавно въртящия се диск с диаметър около 300 метра проблясваха и искряха под слънчевите лъчи. Недалеч, движейки се в същата орбита, се виждаше V-образният космоплан „Титов-5“, а близо до него се забелязваше почти сферичният „Ариес-1-Б“ — „впрегнатият космически кон“; четирите дебели крака, снабдени с амортисьори и приспособени за лунно кацане, стърчаха от едната страна.

Космическият кораб „Орион III“ слизаше от по-висока орбита — и тогава зад станцията се разкри грандиозна гледка: Земята. От триста и двайсет километра височина Флойд можеше да види голяма част от Африка и Атлантическия океан. Имаше значителна пелена от облаци, но той можа да различи синьозелените очертания на Златния бряг.

Централната ос на космическата станция с протегнати за скачване ръкави вече бавно плаваше към тях. За разлика от устройството, към което принадлежеше, тя не се въртеше или, по-скоро, въртеше се в обратна посока със скорост, равна на скоростта на самата станция. По този начин космическият кораб, с който трябваше да се скачи, можеше да се „закотви“ за нея и да прехвърли хора или товар, без да съществува опасност от центробежно отхвърляне.

След няколко меки съприкосновения космическият кораб и станцията установиха контакт. Чу се стъргане на метал, а след това краткото свистене на въздуха при изравняването на въздушното налягане. След няколко секунди въздушният шлюз, служещ за врата, се отвори и в кабината влезе човек, облечен в леки, тясно прилепнали панталони и риза с къси ръкави — може да се каже, че това бе „униформата“ на персонала от космическата станция.

— Приятно ми е да се запозная с вас, д-р Флойд. Казвам се Ник Милър и съм отговорник по сигурността в станцията. Възложено ми е да се грижа за вас, докато лунната ракета замине.

Двамата се ръкуваха. Флойд се усмихна на стюардесата и каза:

— Моля, предайте моите поздравления на капитан Тайнс и му благодарете от мое име за приятното пътуване. Може би ще се срещнем с вас пак на връщане.

Много предпазливо — беше изминала повече от една година, откакто за последен път бе в безтегловно състояние, а това изискваше да мине известно време, докато приспособи крайниците си към безтегловността — той се измъкна на ръце през въздушния шлюз и влезе в голямата кръгла камера, поместена в оста на космическата станция. Стените на камерата бяха покрити с дебела мека тапицировка, в която бяха монтирани дръжки за ръцете. Флойд се хвана здраво за една от тях, защото цялата камера започна да ротира, докато съвпадне със спина на станцията.

Когато тя набра достатъчна скорост, слабите призрачни пръсти на гравитацията започнаха да го притискат и той бавно отплува към кръглата стена. Клатушкайки се леко напред-назад като морско водорасло при прилив, той застана на нещо, което сякаш по магически път се бе превърнало във вдлъбнат под. Флойд беше под влияние на центробежната сила на спина на станцията. Тук, близо до оста, тя беше много слаба, но щеше да се увеличава равномерно, докато той се придвижваше навън.

Заедно с Милър Флойд напусна централната транзитна камера и двамата се спуснаха по една спирална стълба. Отначало теглото му беше толкова малко, че просто насилваше тялото си надолу, държейки се за перилата. Едва когато стигна до салона за пътниците, намиращ се на външната страна на грамадния въртящ се диск, той получи достатъчно тегло, за да се движи почти нормално.

Салонът бе украсен наново след последното му посещение и бе снабден с нови приспособления. Освен обикновените столове, масичките, ресторанта и пощата сега имаше бръснарски салон, аптека, кинотеатър и магазин за сувенири, в който се продаваха на астрономически цени снимки и диапозитиви на лунни и планетни пейзажи, с гаранция оригинални части от космическите капсули „Лунник“, „Рейнджър“ и „Сървейър“, грижливо опаковани в пластмасови обвивки.

— Да ви донеса ли нещо, докато чакаме? — попита Милър. — Качваме се на борда след около трийсет минути.

— Бих се задоволил с чашка турско кафе с две бучки захар; бих желал също да се свържа със Земята.

— Добре, доктор Флойд. Ще отида за кафето; телефоните са ей там.

Оригиналните телефонни кабини се намираха само на няколко метра от една бариера с два входа, над които имаше надписи: „Добре дошли в американския сектор“ и „Добре дошли в съветския сектор“. Под тях имаше инструкции, написани на английски, руски, китайски, френски, немски и испански, които гласяха:

„Умоляват се пътниците да си приготвят паспорта, визата, медицинското свидетелство, транспортното разрешително, декларацията за багажа.“

Имаше нещо символично в това, че щом преминеха през бариерите и в двете посоки, пътниците можеха отново да се съберат. Това разделение бе продиктувано от чисто административни съображения.

След като провери, че кодът за САЩ все още е 81, Флойд перфорира дванайсетцифровия си домашен номер, пусна пластмасовата си универсална кредитна карта в процепа на автомата и получи връзка за трийсет секунди.

Вашингтон спеше, защото оставаха още няколко часа до сипването на зората, но той нямаше да безпокои никого. Домакинката щеше да получи съобщението му от магнетофонния запис, щом се събудеше.

„Г-ца Флеминг, тук е доктор Флойд. Извинете, че трябваше да замина толкова набързо. Бъдете така добра да телефонирате в службата ми и да помолите да отидат да приберат колата ми. Тя се намира на летище Дълес. Ключът е у г-н Бейли, главния ръководител на полета. Освен това телефонирайте в «Чиви чеиз кънтри клъб» и оставете съобщение за секретаря, че не ще мога да взема участие в турнира по тенис през идущия уикенд. Извинете ме пред него страхувам се, че разчитаха на мен. След това телефонирайте във фирмата «Даун-таун Електроникс» и им кажете, че ако видеоапаратът в кабинета ми не бъде монтиран до, да речем, сряда, да си вземат проклетия апарат обратно!“ Той се поспря, за да си поеме дъх, и се опита да си припомни други въпроси, които можеха да възникнат през следващите дни.

„Ако не ви стигнат парите, обърнете се към службата; те могат да ми изпращат спешни съобщения, но аз може би ще бъда твърде зает, за да им отговоря. Целунете децата и им кажете, че ще се завърна колкото е възможно по-скоро. По дяволите! Ето един човек, когото не бих желал да срещна. Ще се обадя от Луната, ако мога. Довиждане.“

Флойд се опита да се измъкне незабелязано от телефонната кабина, но беше твърде късно — вече го бяха забелязали. Откъм изхода на съветския сектор към него идваше д-р Димитри Мойсеевич от Академията на науките на СССР.

Димитри бе един от най-добрите приятели на Флойд и именно поради тази причина той бе последният човек, с когото би желал да говори в този момент, и то тук.