Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (8)

Специалният въздушен рейс

„Независимо от това, колко пъти човек напуска Земята, си мислеше д-р Хейуд Флойд, той винаги изпитва вълнение.“ Бе пътувал веднъж до Марс и три пъти до Луната, а що се отнася до различните космически станции, не можеше дори да си спомни колко пъти ги бе посещавал. И въпреки това с наближаването на излитането забелязваше повишаване на напрежението, изпитваше чувство на учудване и възхищение — да, и на… нервност, нещо, което го поставяше на едно и също равнище с „новаците“ в областта на космическите пътувания при „бойното им кръщение“ в Космоса.

Реактивният самолет, който го бе довел тук от Вашингтон след среднощното съвещание с президента, на което бе получил инструкции, се спускаше към един от най-познатите, но същевременно и най-интересни пейзажи в света. Долу под него се виждаха първите две „поколения“ на космическата ера, които обхващаха трийсет и два километра от брега на Флорида. На юг, очертани от мигащи червени предупредителни светлини, се издигаха гигантските конструкции на ракетите „Сатурн“ и „Нептун“, с които бяха изпращани хора към планетите, вече преминали в историята. Близо до хоризонта една блестяща сребърна кула се къпеше в потоци светлина. Това беше последният модел на „Сатурн-V“, който от почти двайсет години насам бе национален паметник и място за поклонение. Недалеч, издигайки се високо в небето като изкуствена планина, се очертаваше с невероятните си размери Въртикъл асембли билдинг^[1] — най-големият монолитен строеж на Земята.

Но всички тези неща принадлежаха вече на миналото, а той щеше да полети към бъдещето. Когато самолетът направи завой, доктор Флойд можа да види под себе си лабиринт от сгради, след това голяма самолетна писта и накрая широка, идеално права линия, която прекосяваше флоридския пейзаж — комплекса от релси на една гигантска площадка за изстрелване на ракети. На единия й край, заобиколен от превозни средства и ракетни платформи, облян в потоци светлина, стоеше космоплан, който се готвеше за скок към звездите. При внезапното нарушаване на перспективата, предизвикано от бързата промяна на скоростта и височината, Флойд имаше чувството, че вижда долу малък сребърен молец, попаднал в лъча на електрическо фенерче.

Обаче мъничките, забързани фигурки на земята му позволиха да схване истинските размери на космоплана: в най-тясната част на V-образните си криле той беше широк не по-малко от шейсет метра. „И това огромно превозно средство, си каза Флойд с известно недоверие, но същевременно и с известна гордост, чака мен.“ Доколкото му бе известно, за първи път се вдигаха на крак участниците в цяла една програма, за да изпратят един-единствен човек на Луната.

При все че бе два часът през нощта, групата репортьори и фотожурналисти посрещнаха Флойд, когато се отправяше към обления в светлина космоплан „Орион III“. Той беше виждал вече няколко от тези космоплани, защото като председател на Националния съвет по астронавтика пресконференциите бяха част от ежедневието му. Сега обаче нямаше нито време, нито място за конференции и той нямаше какво да каже. Все пак беше важно да не обижда господата от информацията.

— Доктор Флойд? Аз съм Джим Форстър от „Асошиейтид нюз“. Бихте ли казали няколко думи за предстоящия ви полет?

— Съжалявам, не мога да кажа нищо.

— Но вие имахте среща рано тази вечер с президента — запита един познат глас.

— О, здравей, Майк. Страхувам се, че са ви измъкнали от леглото за нищо. Наистина нямам какво да коментирам.

— Можете ли поне да потвърдите, или да отречете, че на Луната е избухнала някаква епидемия? — запита един телевизионен репортьор, който бе успял да се промъкне напред и да хване Флойд в рамките на миниатюрната си телевизионна камера.

— Съжалявам — каза Флойд, поклащайки глава.

— А какво ще кажете за карантината? — запита го друг репортьор. — Докога ще трае?

— Пак нищо не мога да кажа.

— Доктор Флойд — запита една дребна, но упорита дама от печата, — какво оправдание може да съществува за налагането на пълна цензура върху новините, идващи от Луната? Има ли това нещо общо с политическото положение?

— Какво политическо положение? — запита сухо Флойд и избухна в смях. На път към ракетния елеватор той чу някой да казва: „Добър път, господин докторе!“

Доколкото можеше да си спомни, не беше съществувало никакво друго „положение“ освен постоянна криза. Още от седемдесетте години в света доминираха два проблема, които по ирония на съдбата проявяваха тенденция взаимно да се изключват.

Въпреки че контролът върху раждаемостта беше евтин, ефикасен и се подкрепяше от всички главни религии, той бе установен твърде късно. Сега населението на земното кълбо възлизаше на шест милиарда души. В някои авторитарни общества дори бяха прокарани закони, с които се забраняваше семействата да имат повече от две деца, но тези закони се бяха оказали неприложими. Поради тази причина във всички страни имаше недостиг от храна; в САЩ бяха въведени безмесни дни, а специалистите предсказваха настъпване на глад след петнайсет години въпреки героичните усилия да се черпи храна от морето и да се произвеждат синтетични храни.

Необходимостта от международно сътрудничество беше по-наложителна от когато и да било, но въпреки това съществуваха толкова граници, колкото и по-рано. В продължение на милион години човешката раса бе загубила твърде малко от своите агресивни инстинкти; по протежение на символичните линии, различавани само от политиците, трийсет и осемте ядрени сили се дебнеха една друга с войнствена загриженост. Всички те притежаваха достатъчно количество мегатонни бомби, за да унищожат цялата планета. Вярно, че — като че ли по някакво чудо — досега не бяха използвани атомни оръжия, но това положение едва ли би могло да продължава вечно.

Всеки път, когато отлиташе от Земята, Флойд се чудеше дали тя ще бъде все още на мястото си, когато дойде време да се връща на нея.

Елегантната стюардеса го приветства, когато той влезе в кабината за пътниците.

— Добро утро, доктор Флойд. Аз съм г-ца Симънс. Приветствам ви с „добре дошъл“ на борда от името на капитан Тайнс и на копилота, първия помощник Балърд.

— Благодаря — каза Флойд с усмивка, запитвайки се защо това, което казват стюардесите, винаги звучи като думите на роботите-екскурзоводи.

— Излитане след пет минути — каза тя, посочвайки празния двайсетместен пасажерски салон. — Можете да заемете което място искате, но капитан Тайнс ви препоръчва предното кресло вляво до прозореца, ако желаете да наблюдавате операциите по излитането.

— Благодаря за любезността — отговори той, отправяйки се към препоръчаното кресло. Стюардесата се посуети край него, след което се оттегли в кабинката си в задната част на салона за пътниците.

Флойд се настани в креслото, затегна предпазните колани около талията и раменете си и притегна с каишка чантата си към съседното кресло. Момент по-късно се чу мекият пукот на високоговорителя.

— Добро утро — отекна гласът на г-ца Симънс. — Това е специалният рейс №3 от Кейп Кенеди до Космическата станция 1.

Изглежда, че г-ца Симънс твърдо беше решила да изпълни цялата си обичайна програма на стюардеса за единствения си пътник. Флойд не можа да сдържи усмивката си, когато тя продължи неумолимо:

— Времетраенето на полета ще бъде петдесет и пет минути. Максималното ускорение ще стигне до две g. В състояние на безтегловност ще бъдем в продължение на трийсет минути. Моля, не напускайте креслото, докато не светне зелената лампичка.

Флойд погледна през рамото си и извика „Благодаря“, като долови бегло леко смутената, но очарователна усмивка на стюардесата.

Той се отпусна в удобното кресло. Пресметна, че това пътуване ще струва на данъкоплатците малко повече от един милион долара. Ако то не се оправдаеше, той щеше да бъде уволнен; но винаги можеше да се завърне в университета и да възобнови прекъснатите си научни изследвания върху образуването на планетите.

— Автоматичните процедури по броенето включени — се чу по високоговорителя гласът на капитана. — Излитане след една минута.

Както винаги, тази минута му се видя по-дълга от час. Флойд ясно съзнаваше какви гигантски сили са струпани около него, очаквайки да бъдат освободени. В резервоарите за гориво на двете степени на космическия кораб, както и в енергетично-кумулативната система на пистата на космодрума бе затворена енергията на една ядрена бомба. И цялата тази колосална енергия щеше да бъде използвана, за да го отведе на някакви си триста и двайсет километра от Земята.

Нямаше го вече старото броене пет-четири-три-две-едно-нула, което действаше така напрегнато на нервната система.

— Изстрелване след петнайсет секунди. Ще се чувствате по-добре, ако започнете да дишате дълбоко.

Психологическият и физиологическият подход бяха ефикасни. Флойд почувства, че се е заредил добре с кислород и че е готов да се справи с каквото и да било, докато енергетичните заряди на ракетната площадка започнаха да изтласкват хилядотонната ракета над Атлантическия океан.

Трудно можеше да се почувства кога се издигнаха от ракетната площадка и се понесоха във въздуха, но когато ревът на ракетите се удвои и Флойд започна да потъва все по-дълбоко във възглавниците на креслото си, той разбра, че двигателите на първата степен са вече включени. Би желал да погледне от прозореца, но дори едно обикновено обръщане на главата му костваше голямо усилие. Въпреки всичко не чувстваше никакво неудобство. Наистина налягането при увеличаване на ускорението и страхотният шум от моторите предизвикваха еуфория^[2]. Ушите му бучаха, кръвта му бушуваше във вените, но от години той не се бе чувствал така пълен с живот. Чувстваше се подмладен, искаше му се да пее — нещо, което спокойно можеше да направи, защото никой нямаше да го чуе.

Това настроение бързо премина, когато разбра, че напуска Земята и всичко, което е обичал. Там долу бяха трите му деца, останали без майка от деня, в който съпругата му бе предприела онзи фатален полет за Европа преди десет години. (Десет години? Невъзможно! И все пак беше така…) Може би заради децата трябваше да се ожени повторно…

Флойд почти беше загубил представа за времето, когато налягането и шумът внезапно намаляха и високоговорителят съобщи:

— Готвим се да се отделим от първата степен. Готово.

Флойд почувства лек тласък и изведнъж си припомни един цитат от Леонардо да Винчи, който бе видял в един от кабинетите на НАСА^[3]: „Голямата птица ще излети от гърба на голямата птица и ще донесе слава на гнездото, където се бе родила.“

Да, голямата птица вече летеше, надминала далеч мечтите на Да Винчи, а нейната изтощена другарка се връщаше обратно на Земята. Описвайки дъга, дълга шестнайсет хиляди километра, първата степен на ракетата щеше да се плъзне в атмосферата, забавяйки скоростта си успоредно с изминатото разстояние, и накрая щеше да кацне в Кейп Кенеди. След няколко часа тя щеше да бъде обслужена, отново заредена с гориво и щеше да бъде готова да издигне друга своя другарка към блестящата тишина, която тя самата никога нямаше да достигне.

— Сега — помисли си Флойд — вече сме навлезли на половин път в наша собствена орбита.

След включването на ракетните двигатели на втората степен движението стана отново ускорително, но тласъкът бе много по-слаб; в действителност се чувстваше само нормалната гравитация. Но да се ходи беше невъзможно, защото предната част на пътническата кабина се намираше точно над него. Ако извършеше глупостта да напусне креслото си, Флойд щеше веднага да се блъсне в стената на задната част на кабината. Този ефект предизвикваше известно объркване, защото се получаваше впечатлението, че космическият кораб стои отвесно на опашката си. Флойд, който седеше в предната част на кабината, имаше чувството, че всички кресла са закрепени за стената, която се спускаше вертикално под него. Той правеше всичко възможно да се освободи от тази неприятна илюзия, когато изведнъж навън зората се сипна.

За няколко секунди корабът се стрелна през воали, оцветени в червено и розово, златисто и синьо, и навлезе в ослепителната белота на деня. Въпреки че стъклата на прозорците бяха плътно покрити с тъмна боя, за да се намали блясъкът, първите слънчеви лъчи, които бавно проникваха в кабината, заслепиха Флойд за няколко минути. Той беше вече в космоса, но въпреки това все още не можеше да види звездите.

Флойд засенчи очите си с ръце и се опита да погледне през близкия люк. Навън V-образното крило на кораба светеше като нажежен до бяло метал, отразявайки слънчевата светлина. Навсякъде наоколо цареше пълен мрак, мрак, който трябваше да е изпълнен със звезди, които обаче не можеха да се видят.

Тегловността бавно намаляваше, тъй като корабът се движеше по орбита. Грохотът от двигателите намаля до приглушен рев, след това до тихо свистене и най-после напълно замря. Ако не бяха предпазните колани, Флойд щеше да отплува от креслото си; той обаче имаше чувството, че стомахът му ще направи това. Надяваше се, че хапчетата, които беше взел преди половин час (оттогава вече бяха изминали 16 000 километра), ще му подействат според предписанието. Само веднъж в живота си бе страдал от космическа болест, но това му беше достатъчно.

По високоговорителя се чу твърдият и уверен глас на пилота:

„Моля, спазвайте правилата при нула g. Ще се скачим с Космическа станция 1 след четирийсет и пет минути.“

Стюардесата се приближи по тясната пътека, придържайки се отдясно към поставените близо едно до друго кресла. В походката й се забелязваше известна плавност и краката й като че ли с мъка се отделяха от пода, сякаш стъпваха в гъсто лепило. Тя не се отделяше от яркожълтия килим, който покриваше цялата пътека, включително и тавана. Килимът и подметките на сандалите й бяха покрити с хиляди малки кукички, които влизаха плътно една в друга. Този начин на ходене при състояние на безтегловност действаше твърде успокояващо на дезориентираните пътници.

— Желаете ли кафе или чай, д-р Флойд? — запита тя весело.

— Не, благодаря — усмихна се той. Винаги се бе чувствал като кърмаче, когато трябваше да смуче поднасяните питиета от пластмасовите туби.

Тя продължаваше да стои край него дори и когато той отвори чантата си и се приготви да извади книжата си.

— Доктор Флойд, мога ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се — отговори той, поглеждайки я над очилата си.

— Годеникът ми е геолог в Тихо — каза г-ца Симънс, отмервайки грижливо думите си. — Нямам никаква вест от него повече от една седмица.

— Съжалявам. Може би се намира далеч от базата си и няма връзка с нея.

Тя поклати глава.

— Той винаги ми съобщава, когато има такова нещо. Не можете да си представите колко съм разтревожена от всички тези слухове. Наистина вярно ли е, че на Луната е избухнала епидемия?

— Дори и да е така, няма причина да се тревожите. Спомняте ли си, че през 1998 г. имаше карантина заради мутиралия вирус на инфлуенцата? Много хора се разболяха, но никой не умря. И това е наистина всичко, което мога да ви кажа — отговори той твърдо.

Г-ца Симънс се усмихна любезно и се изправи.

— Благодаря ви все пак, д-р Флойд. Извинете, че ви безпокоих.

— Ни най-малко не сте ме безпокоили — каза той любезно, но не твърде искрено. След това се зарови в безкрайните си технически доклади.

Нямаше да има време да чете, когато стигне на Луната.