Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (35)

Орбитиращият лед

Сега „Дискъвъри“ беше вече навлязъл дълбоко в обширната система от спътници, а голямата планета се намира само на един ден път.

Корабът отдавна беше прекосил орбитата на най-външния спътник Феб, който се въртеше в обратна посока по една крайна ексцентрична орбита на тринайсет милиона километра от планетата. Сега пред него се намираха спътниците Япет, Хиперион, Титан, Рея, Диона, Тетис, Енцелада, Мимас и самите пръстени. През телескопа се виждаше, че повърхността на всички спътници е набраздена като лабиринт. Боумън бе предал на Земята всички снимки, които бе успял да направи. Само Титан, чийто диаметър възлизаше на почти 4500 км и беше голям колкото планетата Меркурий, щеше да бъде изучаван с месеци от една изследователска група. Боумън можа само да хвърли бегъл поглед върху него. Но това нямаше значение. Той вече беше сигурен, че действително неговата цел е Япет.

Всички останали спътници носеха следи от паднали метеори, които бяха образували кратери по повърхността им — въпреки че тези кратери бяха по-малко на брой, отколкото на Марс. На места се забелязваха светли и тъмни области с различни форми, а тук-там личаха блестящи петна, образувани вероятно от замръзнали газове. Само Япет притежаваше ясно различими географски очертания, и то наистина извънредно необикновени.

Едното полукълбо на спътника, който подобно на другите спътници бе обърнат винаги с едната си страна към Сатурн, бе слабо осветено и по повърхността му не се забелязваха почти никакви особености. В пълен контраст с него на другото полукълбо преобладаваше блестящ бял овал, дълъг около шестстотин и петдесет километра и широк около триста двайсет и пет километра. В момента само част от това странно образувание бе обляно от дневна светлина и причината за необикновените изменения на блясъка на Япет сега беше съвсем очевидна. Откъм западната част на орбитата на спътника блестящата елипса бе обърната към Слънцето — и към Земята. Откъм източната фаза петното се намираше в сянка и тогава можеше да се наблюдава само слабо осветеното полукълбо.

Голямата елипса беше съвършено симетрична и се простираше равномерно от двете страни на екватора на Япет, като главната й ос сочеше полюсите.

Елипсата беше толкова рязко очертана, че на човек му се струваше, че някой грижливо бе нарисувал един гигантски бял овал на лицето на малкия спътник. Тя беше съвсем гладка и Боумън предположи, че представлява езеро от замръзнала течност — въпреки че това не обясняваше странния му изкуствен вид.

Но той разполагаше с малко време, за да изучава Япет, пътувайки към сърцето на системата на Сатурн, защото кулминационната точка на пътуването — последната маневра за отклоняването на „Дискъвъри“ от орбитата му — бързо наближаваше. При прелитането си край Юпитер корабът бе използвал гравитационното поле на планетата, за да увеличи скоростта си. Сега той щеше да извърши обратното: трябваше да загуби колкото е възможно повече скорост, иначе щеше да се изскубне от Слънчевата система и да отлети към звездите. Настоящият му курс имаше за цел да го задържи, така че той да се превърне в нов спътник на Сатурн, движейки се по една елиптична тясна орбита, дълга три милиона и триста хиляди километра. В най-близката си точка той щеше почти да докосне планетата, а в най-отдалечената си щеше да докосне орбитата на Япет.

Компютрите на Земята, при все че информацията им пристигаше почти за три часа, бяха уверили Боумън, че всичко е в ред. Скоростта и положението на кораба бяха правилни. Не оставаше нищо друго, освен да се очаква моментът на най-голямото доближаване.

* * *

Гигантската система от пръстени сега обхващаше небето и корабът вече минаваше над най-външния й ръб. Поглеждайки надолу към тях от близо 16 000 км височина, Боумън можеше да види през телескопа, че пръстените се състоят предимно от лед, който блестеше и искреше под слънчевата светлина. Той като че ли летеше над развихрила се снежна буря, в която случайно беше просветнало, за да се разкрият там долу вместо земя смайващи картини от нощ и звезди.

Докато „Дискъвъри“ се приближаваше все по-близо до Сатурн, Слънцето бавно се спускаше към множеството арки на пръстените. Сега те се бяха превърнали в тънък сребърен мост, който прекосяваше цялото небе. Въпреки че бяха твърде тънки и само замъгляваха слънчевата светлина, техните милиарди кристали я пречупваха и разпръсваха, образувайки ослепителни фойерверки. А след като Слънцето мина зад широкия хиляда и шестстотин километров пояс от орбитиращ лед, бледи призрачни слънца се появиха, като се движеха по небето, което се изпълни с лумнали пламъци и светкавици. Най-после Слънцето слезе под пръстените, те го обградиха в своите арки и небесните фойерверки престанаха.

Малко по-късно корабът зави и влезе в сянката на Сатурн, доближавайки се максимално до него откъм тъмната му страна. Отгоре светеха звездите и пръстените. Долу се простираше едва видимо море от облаци. Тук липсваха загадъчните светли форми, които мъждукаха в нощта на Юпитер. Може би Сатурн беше твърде студен, за да предложи подобна картина. Пъстрият облачен пейзаж се осветяваше само от призрачната светлина, отразявана от орбитиращите айсберги, все още осветени от скрилото се Слънце. Обаче в средата на арката се виждаше голяма черна пролука, подобна на липсващия свод на недовършен мост: това беше сянката на планетата, която падаше върху пръстените.

Радиовръзката със Земята беше прекъсната и щеше да бъде възобновена само след като корабът изплува откъм тъмната страна на Сатурн. За щастие Боумън имаше твърде много работа, за да се замисли за внезапно обзелото го чувство на самотност. През следващите часове той щеше да бъде зает всяка секунда, тъй като трябваше да проверява маневрите по намаляването на скоростта, които вече бяха програмирани от компютрите на Земята.

След неколкомесечно бездействие главните двигатели започнаха да бълват гигантски реки от огнена плазма, дълги цели километри. Тегловността в контролния пулт се възвърна, макар и за кратко време, а стотици километри под кораба облаците от метан и замръзнал амоняк започнаха да блестят с непривична за тях светлина, докато „Дискъвъри“ минаваше през сатурновата нощ като малко блестящо слънце.

Най-после бледата зора се появи. Все по-бавно и по-бавно движещият се кораб навлизаше в деня. Той никога вече нямаше да може да напусне Слънчевата система, нито орбитата около Сатурн, но все още се движеше достатъчно бързо, за да се отдалечи толкова от планетата, че да докосне орбитата на Япет след три милиона и триста хиляди километра.

Това изкачване „Дискъвъри“ щеше да извърши за четиринайсет дни, като междувременно щеше отново да пресече орбитите на всички вътрешни спътници, но този път в обратен ред: Мимас, Енцелада, Тетис, Диона, Рея, Титан, Хиперион… светове, носещи имената на богове и богини, които бяха изчезнали едва вчера, ако се гледа на времето с космически мащаби.

Накрая той щеше да се срещне с Япет. Ако не успееше, щеше да се приближи отново към Сатурн и щеше да описва до безкрайност своята траеща двайсет и осем дни елипса. Втори случай за среща нямаше да има, ако „Дискъвъри“ пропуснеше първия си опит. Следващия път Япет щеше да бъде далеч, почти от другата страна на Сатурн.

Вярно е, че те щяха пак да се доближат, когато орбитите на кораба и на спътника отново се кръстосат, но тази среща щеше да стане след толкова много години, че каквото и да се случеше, на Боумън беше ясно, че няма да присъства на нея.