Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (42)

Централната гара

Боумън не чувстваше никакво движение, но падаше към тези невероятни звезди, които светеха в черното сърце на една луна. Но не, в действителност те не бяха в нея, беше сигурен в това. Сега, когато беше твърде късно, изпита съжаление, че не бе обърнал по-голямо внимание на теориите за свръхпространството, за трансдимензионалните канали. За Дейвид Боумън те вече не бяха теории.

Може би монолитът на Япет беше кух. Може би „покривът“ му беше само една илюзия или някакъв вид диафрагма, която се бе отворила, за да го пропусне. (Но в какво?) Доколкото можеше да се довери на сетивата си, той като че ли падаше отвесно в гигантска правоъгълна шахта, дълбока няколко хиляди метра. Движеше се все по-бързо и по-бързо — но другият й край не променяше размерите си и винаги оставаше на едно и също разстояние от него.

Само звездите се движеха, най-напред толкова бавно, че трябваше да измине известно време, докато забележи, че те изскачаха от рамката, която ги държеше. След малко забеляза, че звездното поле се разширява, като че ли се носеше към него с невероятна скорост. Разширяването не бе линейно. Звездите в центъра почти не се движеха, а онези откъм ръба получаваха все по-голямо ускорение, докато се превръщаха в светлинни черти до момента, когато изчезваха от погледа му.

Но винаги други ги заместваха, вливайки се в центъра полето от един очевидно неизчерпаем източник. Боумън се запита какво ли би станало, ако някоя звезда се насочеше право срещу него. Щеше ли да продължи да се разширява, докато се гмурне направо в лицето на някое слънце? Но нито една не се доближи достатъчно, за да се оформи като диск. Накрая всички те се отклоняваха настрана и се стрелваха извън ръба на правоъгълната рамка.

И все пак долният край на шахтата не се приближаваше. Изглеждаше, като че ли стените й се движеха заедно с Боумън, носейки го към неизвестното му предопределение. Но може би той действително не се движеше, а самото пространство се движеше край него…

Внезапно Боумън схвана, че не само пространството вземаше участие в онова, което ставаше сега с него. Часовникът, монтиран на малкото инструментално табло на капсулата, също се държеше странно.

Нормално числата в прозорчето за десети от секундите преминаваха толкова бързо, че почти беше невъзможно да се отчетат; сега те се появяваха и изчезваха на равни интервали и Боумън можеше да ги отчита една по една без всякакво затруднение. Секундите минаваха с невероятна бавност, като че ли самото време щеше да спре. Най-после броячът за десетите от секунда замръзна между пет и шест.

И все пак Боумън още можеше да мисли и дори да наблюдава черните като абанос стени, които минаваха край него със скорост, варираща може би между нула и милион пъти скоростта на светлината. Някак си не чувстваше ни най-малка изненада, нито тревога. Напротив, обладан бе от чувство на спокойно очакване, каквото бе изпитал веднъж, когато специалистите по космическа медицина бяха извършили с него експеримент с халюциногенни наркотици. Светът край него беше странен и чуден, но нямаше от какво да се плаши. Беше изминал милиони километри, за да разкрие една тайна. Изглеждаше, че сега тайната идваше към него.

Правоъгълникът започна да става по-светъл. Светлите звездни черти започнаха да избледняват на фона на едно млечно небе, чийто блясък се засилваше с всеки изминат момент. Изглеждаше, като че ли капсулата се насочва към някаква хоризонтална облачна маса. осветена равномерно от лъчите на невидимо слънце.

Вече излизаше от тунела. Далечният му край, който досега оставаше на същото неопределено разстояние, без да се доближава, нито да се отдалечава, внезапно започна да се покорява на нормалните закони на перспективата — сега той започна да се доближава и да се разширява пред него. Същевременно Боумън почувства, че се движи нагоре и за един миг се запита дали, падайки, не е минал през Япет и сега се изкачва от другата му страна. Но още преди капсулата да беше излязла на открито, разбра, че това място няма нищо общо с Япет, нито с какъвто и да било свят, познат на човека.

Нямаше атмосфера, защото можеше да вижда всички подробности, без да бъдат замъглени. Пред него се разкриваше напълно ясно един невероятно отдалечен и равен хоризонт. Сигурно се намираше над един свят с огромни размери — вероятно много по-голям от Земята. Но въпреки размерите си, цялата повърхност, която Боумън можеше да види, бе постлана с очевидно изкуствени геометрични фигури, чиито страни възлизаха на километри — сякаш някакъв гигант бе редил мозайка. В центъра на много от тези квадрати, триъгълници и многоъгълници зееха черни шахти — копия на бездната, от която той току-що бе изплувал.

Но небето над Боумън беше по-странно, по-обезпокояващо дори и от невероятната твърд под него. По него нямаше звезди. Липсваше също и чернотата на Космоса. То светеше с мека млечна светлина, която създаваше впечатление за безкрайност. Боумън си спомни за едно описание, което бе прочел за опасното „бяло явление“ в Антарктика: „Човек се чувства, като че ли се намира във вътрешността на топка за пинг-понг.“ Тези думи напълно можеха да се приложат към това странно място. Обаче обяснението сигурно коренно се различаваше. Това небе не можеше да се дължи на някакъв метеорологически ефект, причинен от мъгла и сняг. Тук царуваше пълен вакуум.

След като очите на Боумън свикнаха със седефената светлина, която изпълваше небето, той забеляза и друга подробност. То не беше напълно пусто, както му се беше сторило на пръв поглед. По него се забелязваха милиарди черни неподвижни точки, образуващи различни, безразборно разхвърляни фигури. Те трудно се забелязваха, защото бяха само точки мрак, но веднъж забелязал ги, той не можеше да ги сгреши. Те напомняха на Боумън за нещо толкова познато и все пак толкова невъзможно, че той отказа да приеме паралелността, докато логиката не го принуди.

Черните дупчици в бялото небе бяха звезди. Може би той виждаше фотографски негатив на Млечния път…

„За Бога, къде се намирам?“, се запита Боумън, но дори в момента, когато си задаваше този въпрос, почувства, че никога не ще узнае отговора. Струваше му се, че пространството се беше обърнало отвътре навън: това място не беше за хора. Въпреки че в капсулата беше приятно топло, Боумън внезапно почувства студ и започна да трепери неудържимо. Искаше му се да затвори очи и да се откъсне от седефеното нищо, което го заобикаляше. Това обаче би било акт на страхливец и той нямаше да му се поддаде.

Надупчената и изпълнена с фасетки планета бавно се въртеше под него, но гледката не се променяше. Боумън прецени, че се намира на около шестнайсет километра над повърхността й и че би могъл да забележи лесно, ако имаше признаци на живот. Целият този свят обаче беше пуст. Разумът беше минал оттук, беше оставил отпечатъка си върху него и отново си беше отишъл.

Изведнъж на около трийсет километра Боумън видя да се издига над гладката равнина някакъв куп развалини с груба цилиндрична форма; това можеше да бъде само скелетът на гигантски космически кораб. Той беше твърде далеч, за да се забележат по-големи подробности, и излезе извън зрителното поле на Боумън след няколко секунди. Все пак той можа да забележи счупени ребра и мрачния блясък на метални листове, които сякаш бяха обелени като кората на портокал. „Колко ли хиляди години лежи тази развалина тук, на тази пуста шахматна дъска, и какъв ли вид същества са управлявали тоя кораб между звездите?“, се запита той.

Боумън бързо забрави за развалината, защото нещо се зададе на хоризонта.

Най-напред то приличаше на плосък диск. Това обаче се дължеше на обстоятелството, че то идваше право срещу него. Когато предметът наближи и мина под него, Боумън видя, че той е вретенообразен и че е дълъг неколкостотин метра. Надлъжно по него се забелязваха слабо видими ленти; човек трудно можеше да съсредоточи погледа си върху тях. Предметът като че ли вибрираше или пък се въртеше около себе си с голяма бързина.

Той беше изострен откъм двата си края. Указание за наличието на двигатели не се забелязваше. Само една особеност беше привична за човешкото око: цветът му. Очевидно той представляваше една солидна конструкция, а не някаква оптическа илюзия. Може би неговите конструктори са споделяли някои от човешките емоции, но не и човешките ограничения, защото този вретенообразен предмет сякаш беше направен от злато.

Боумън обърна главата си към системата за обратно виждане и видя как вретеното се спускаше надолу, без да обръща никакво внимание на капсулата, и се насочи към един от хилядите грамадни отвори. След няколко секунди то блесна за последен път и се гмурна в недрата на планетата. Боумън беше отново сам под това зловещо небе и чувството му на самота и отдалеченост стана по-силно откогато и да било друг път.

Тогава забеляза, че и той също се насочва надолу към пъстрата повърхност на гигантския свят и че точно под него зее друга гигантска правоъгълна бездна. Празното небе се затвори над него, часовникът спря и капсулата отново започна да пада между безкрайни абаносови стени към други далечни звездни образувания. Сега обаче Боумън беше вече сигурен, че не се връща в Слънчевата система, и в проблясък на прозрение, може би измамно, той разбра какво представляваха черните бездни.

Това беше нещо като космическа стрелка, която регулираше движението на звездите чрез невъобразими пространствени и временни измерения. Той минаваше през централната гара на галактиката.