Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (16)

„Дискъвъри“

Космическият кораб все още се намираше едва на трийсет дни от Земята, но въпреки това Дейвид Боумън трудно можеше да повярва, че някога е познавал друго съществуване освен това в малкия затворен свят на „Дискъвъри“. Дългите години на обучение, по-раншните му мисии до Луната и Марс като че ли бяха дело на друг човек, в друг живот.

Франк Пуул изпитваше същите чувства и понякога на шега изказваше съжаление, че най-близкият психиатър се намира на около сто и шейсет милиона километра разстояние. Това чувство на изолация и отчуждение бе лесно разбираемо и далеч не означаваше някаква аномалия. Бяха изминали петдесет години, откакто човекът се беше впуснал в космоса, но досега никой не бе изпълнявал мисия, подобна на тяхната.

Тя беше започнала преди пет години под наименованието „План Юпитер“ — първото пътуване, отиване и връщане с пилотиран космически кораб до най-голямата от планетите. Корабът беше вече почти готов за двегодишното пътуване, когато някак внезапно целта на мисията бе изменена.

„Дискъвъри“ пак щеше да полети към Юпитер, но нямаше да спре там. Дори нямаше да забави скоростта си, когато щеше да се втурне в обширната сателитна система на Юпитер. Напротив, корабът щеше да използва гравитационното поле на този гигантски свят като трамплин, който щеше да го изхвърли по-далеч от Слънцето. Подобно на комета, той щеше да прекоси външната част на Слънчевата система, за да достигне целта си — красивата, заобиколена с пръстен планета Сатурн, и никога вече нямаше да се завърне обратно.

За „Дискъвъри“ това пътуване щеше да бъде еднопосочно, но неговият екипаж ни най-малко нямаше намерение да извърши самоубийство. Ако всичко минеше добре, екипажът щеше да се завърне на Земята след седем години, пет от които щяха да преминат за него като един миг в дълбокия сън на хибернацията до пристигането на още непостроения спасителен космически кораб „Дискъвъри-II“.

Думата „спасяване“ грижливо се избягваше във всички декларации и документи на Управлението на космическите полети. Тя предполагаше някаква грешка в планирането, ето защо одобреният израз бе „обратно пренасяне“. Ако работите наистина тръгнеха зле, несъмнено нямаше да има никаква надежда за спасение на разстояние милиард и половина километра от Земята.

Рискът беше предвиден, пресметнат, както при всички пътувания в неизвестността. Обаче петдесет години изследвания бяха доказали, че изкуствено предизвиканата хибернация е напълно безопасна за човека и че тя разкрива нови възможности в областта на космическите пътувания. Но до тази експедиция тези възможности никога не бяха използвани в такива размери.

Тримата членове на екипажа, от които нямаше да има нужда, докато корабът не влезе в стационарната си орбита около Сатурн, щяха да спят през целия път за там. По този начин щяха да бъдат спестени тонове храна и други неща. Също така от голямо значение бе и обстоятелството, че този екип щеше да влезе в действие отпочинал и бодър, а не уморен от десетмесечното пътуване.

„Дискъвъри“ щеше да влезе в постоянна орбита около Сатурн и щеше да се превърне в нова луна на гигантската планета. Той щеше да се движи по елипса, дълга над три милиона километра, която щеше да го доближава до Сатурн, а след това щеше да прекосява орбитите на всички негови по-големи спътници. Тричленният екип щеше да разполага със сто дни, за да изготви карта и да проучи тази планета, чиято повърхност е осемдесет пъти по-голяма от повърхността на Земята и която е заобиколена от една свита от поне 74 петнайсет известни спътника, един от които е голям колкото планетата Меркурий.

Тук те щяха да се срещнат с чудеса, за изследването на които щяха да са необходими цели векове. Но тази първа експедиция щеше да извърши само едно предварително разузнаване. Всички нейни проучвания щяха да бъдат съобщени на Земята по радиото. Дори и ако изследователите не се завърнеха, техните открития нямаше да бъдат загубени.

След изтичането на стоте дни работата на „Дискъвъри“ щеше да приключи. Целият екипаж щеше да бъде хибернизиран и само най-главните системи щяха да останат да действат, наблюдавани от неуморния електронен мозък на кораба. „Дискъвъри“ щеше да продължи да се върти около Сатурн по орбита, толкова прецизно определена, че хората щяха да знаят къде да го търсят и след хиляда години. Според сегашните планове след пет години щеше да пристигне „Дискъвъри“. Дори и да изминеха шест, седем или осем години, спящите пътници никога нямаше да съзнаят разликата. За всички тях часовникът щеше да бъде спрял, както вече беше спрял за Хуйатхед, Камински и Хънтър.

Като капитан на „Дискъвъри“ Боумън понякога завиждаше на тримата си колеги, които спяха в замразеното спокойствие на хибернакулума, без да съзнават нищо. За тях нямаше никакви грижи и никаква отговорност и външният свят не съществуваше за тях, докато не стигнеха до Сатурн.

Но този свят ги наблюдаваше чрез биосензорните им диаграми. Скрити, почти незабележими сред струпаните уреди на контролния пулт, имаше пет табла, надписани Хънтър, Уайтхед, Камински, Пуул, Боумън. Последните две бяха празни. Тяхното време щеше да настъпи след една година. На другите три се виждаха съзвездия от зелени светлинки, които съобщаваха, че всичко протича добре. На всяко табло имаше малък екран, пресичан от проблясващи линии, които очертаваха бавните ритми на пулса, дишането и мозъчната дейност.

Имаше моменти, когато Боумън, при все че съзнаваше, че това е ненужно — защото, ако нещо не бе в ред, незабавно щеше да се бие тревога, включваше слуховата система. Полухипнотизиран, той се вслушваше в безкрайно бавните пулсове на спящите си колеги, следейки с очи ленивите вълни, движещи се синхронно на екрана.

Най-интересни бяха електроенцефалограмите — електронните сигнали от три личности, които някога бяха съществували и които един ден пак щяха да съществуват. При тях почти липсваха зигзагообразните линии — електрическите избухвания, които отбелязваха дейността на будния или дори на нормално спящия мозък. Дори и да бе останала най-малка следа от съзнание, тя не можеше да не бъде отразена от уредите.

Този факт Боумън знаеше от личен опит. Преди да бъде избран за тази мисия, реагирането му по отношение на хибернацията беше подложено на изпитване. Той не беше сигурен дали е загубил една седмица от живота си, или бе забавил евентуалната си смърт със същия период от време.

След като прикрепиха електродите към челото му и сънотворният генератор започна да пулсира, Боумън видя за кратко време една картина от калейдоскопични форми и стрелкащи се звезди. След това всичко изчезна и той потъна в мрак. Той не почувства инжекциите, а още по-малко първия пристъп на студа, когато температурата на тялото му бе снижена само до няколко градуса над точката на замръзването…

 

…Боумън се събуди. Струваше му се, че току-що е затворил очи. Но той знаеше, че това е илюзия. По някакъв вътрешен път бе убеден, че в действителност бяха изминали години.

Беше ли изпълнена мисията? Бяха ли стигнали вече до Сатурн, бяха ли провели наблюденията си и екипажът беше ли вече хибернизиран? Пристигнал ли беше „Дискъвъри-II“, за да ги върне обратно на Земята?

Боумън лежеше сънен и замаян, неспособен да направи разлика между реалните и нереалните спомени. Отвори очи, но нямаше какво да види освен едно неясно съзвездие от светлини, които за няколко минути го озадачиха. След това разбра, че вижда индикаторните лампи на едно табло за положението на космически кораб. Беше му обаче невъзможно да се съсредоточи върху тях и скоро се отказа от намерението си.

Усети полъх от топъл въздух, който загряваше вкочанелите му крайници. От високоговорителя, поставен зад главата му, се разля приятна, тиха, но стимулираща музика. Тя се чуваше все по-силно и по-силно…

И тогава се чу един бодър, приятелски глас — но Боумън знаеше, че той излиза от компютъра, който започна да му говори:

— Ставаш вече оперативен, Дейв. Не ставай, нито се опитвай да правиш резки движения. Не се опитвай и да говориш!

„Не ставай!“, помисли си Боумън. Това беше смешно. Той се съмняваше дали би могъл дори да прегъне пръста си. За голямо свое учудване обаче откри, че може да извърши това. В замаяността си почувства някакво глупаво задоволство. Смътно схващаше, че спасителният кораб трябва да е пристигнал, че е включена автоматичната реанимационна система и че скоро щеше да види други човешки същества. Това бе хубаво, но не го развълнува. Почувства глад. Естествено компютърът бе предугадил това.

— Дейв, близо до дясната ти ръка има един бутон. Ако си гладен, натисни го.

Боумън насили вцепенените си пръсти да потърсят бутона и скоро го откри по крушовидната му форма. Беше го забравил, въпреки че трябваше да знае къде се намира. Какво друго беше забравил? Заличаваше ли хибернацията паметта?

Боумън натисна бутона и зачака. След няколко минути от леглото му се подаде една метална ръка и един пластмасов мундщук слезе до устните му. Той започна жадно да смуче от него и топла, сладка течност потече в гърлото му, внасяйки нови сили с всяка капка.

След това ръката се оттегли и той отново се отпусна. Сега вече можеше да движи ръцете и краката си. Мисълта, че може да ходи, не беше вече неосъществим сън.

Въпреки чувството, че силите му бързо се възстановяват, с удоволствие би останал да лежи така завинаги, ако не получеше някакъв стимул отвън. Но ето че чу друг глас и този път това беше истински човешки глас, а не комплекс от електрически импулси, сглобени от памет, по-съвършена от човешката. Гласът му беше познат, при все че измина известно време, преди да може да го разпознае.

— Ало, Дейв, вече се съвземаш и всичко върви добре. Сега можеш да говориш. Знаеш ли къде се намираш?

За известно време този въпрос го затрудни. Ако той действително се движеше в орбита около Сатурн, то какво се беше случило през всички тези месеци, откакто бе напуснал Земята? Отново се запита дали не страда от амнезия. Парадоксално, самата тази мисъл го успокои. Щом можеше да си спомни думата „амнезия“, то мозъкът му трябваше да е в доста добро състояние…

Обаче все още не знаеше къде се намира. Говорещият на другия край на мрежата сигурно разбра състоянието му.

— Не се безпокой, Дейв. Говори ти Франк Пуул. Наблюдавам сърцето ти и дишането ти — всичко е напълно нормално. Само почивай и не се безпокой. Сега ще отворим вратата и ще те извадим.

В камерата нахлу мека светлина. Боумън видя някакви движещи се силуети на фона на разтварящата се врата и в този момент паметта му се възвърна и той си спомни точно къде се намира.

Въпреки че се бе върнал невредим от най-големите дълбини на съня и от най-близките граници на смъртта, разбра, че не е бил в съзнание само една седмица. След като напуснеше хибернакулума, той нямаше да види студеното небе на Сатурн. Това щеше да стане в бъдеще, след повече от една година и на 800 милиона километра оттук. Той все още се намираше в комплекса за обучаване на екипажите при космическия център в Хюстън под горещото слънце на Тексас.