Артър Кларк
Една одисея в космоса през 2001-та година (13)

Пътуване при земна светлина

ОБЛАСТ НА МАКРОКРАТЕРИТЕ. Простира се южно от близкия център на видимата страна на Луната и на изток от централната кратерна област. Плътно покрита с кратери вследствие падането на чужди тела. Много от тези кратери са големи, като между тях е и най-големият лунен кратер. На север съществуват полуразрушени от удари кратери, образуващи „Маре Имбриум“. Навсякъде повърхността е грапава с изключение на дъната на някои кратери. Повечето повърхности са наклонени, най-вече между 10 и 12 градуса. Някои кратерни дъна са почти равни.

КАЦАНЕ И ДВИЖЕНИЕ. Общо взето, кацането тук е трудно поради грапавите и наклонени повърхности. Не е толкова трудно на равните дъна на някои кратери. Движение е възможно почти навсякъде, но е необходимо да се подбира пътят. Сравнително леко е и по някои равни кратерни дъна.

СТРОЕЖИ. Общо взето, умерено трудни поради наклона и многобройните големи блокове от ронлив материал. В някои кратерни дъна копаенето в лавата е трудно.

„ТИХО“. След кратера „Мариа“. Диаметър 87 км, ръб 2400 м над околната повърхност, дълбочина до дъното 3600 м; притежава най-очебийната лъчева система на Луната, като някои лъчи се простират над 800 км.

(Извадка от специалните инженерно-строителни проучвания на лунната повърхност, извършени от инженерно-строителния сектор на Военния департамент на САЩ. Списание „Джиълоджикъл сървей“, Вашингтон, 1961 г.)

* * *

Подвижната лаборатория-самоход се движеше по равнината на кратера със скорост 80 км в час. Тя приличаше на грамаден фургон, качен на осем гъвкави колела. Но този фургон беше и нещо повече; това беше автономна база, в която можеха да живеят и работят двайсет души в продължение на няколко седмици. Фактически той представляваше космически кораб-земеход, а при спешност можеше дори и да лети. Ако пред него се изпречеше някаква пукнатина или каньон, твърде широки, за да бъдат обходени, и твърде стръмни, за да се мине по тях, той можеше да прескочи препятствието благодарение на четирите реактивни двигателя, монтирани в долната му част.

Поглеждайки през прозореца, Флойд можеше да види разстилащия се пред него добре очертан път, по който десетина превозни средства бяха оставили твърдо отъпкана ивица в рохкавата повърхност на Луната. По протежение на пътя на равни разстояния бяха забити високи тънки стълбове с мигащи светлини. Човек не можеше да се загуби по време на триста и двайсет километровия маршрут от базата „Клавиус“ до „Т.М.А.-1“, въпреки че все още беше нощ. Слънцето щеше да изгрее едва след няколко часа.

Звездите бяха малко по-бляскави и по-многобройни в сравнение с ясна нощ във високите плата на Ню Мексико или Колорадо. Но на това черно като въглен небе имаше две неща, които разрушаваха всяка земна илюзия.

Първото беше самата Земя — блестящ маяк, висящ над северния хоризонт. Светлината, която струеше от това гигантско полукълбо, бе десетки пъти по-силна от светлината, излъчвана от Луната при пълнолуние, и заливаше пейзажа със студена, синьозелена фосфоресцираща светлина.

Второто небесно явление беше един слабо мъждукащ седефен конус от светлина, който се плъзгаше полегато по източното небе. Към хоризонта той ставаше все по-светъл и по-светъл, подсказвайки, че под лунния хоризонт са скрити гигантски огньове. Имаше някакво слабо сияние, каквото човек не може да види от Земята освен в кратките моменти на пълно затъмнение. Това бе слънчевата корона, предвестник на лунната зора, която предвещаваше, че не след дълго Слънцето ще облее спящата повърхност.

Флойд седеше заедно с Халворсен и Майкълз в предната наблюдателница непосредствено под кабината на водача. Мислите му отново се насочиха към бездната от три милиона години, която току-що се бе разтворила пред него. Като всеки човек, притежаващ висока ерудиция, той бе свикнал да разглежда много по-дълги периоди от време, обаче те бяха засягали само движението на звездите и бавните цикли на бездушната Вселена. При тях не се касаеше за разум и в тези епохи нямаше нищо, което да предизвика емоции.

Три милиона години! Панорамата на писаната история, претъпкана със своите империи и царе, със своите триумфи и трагедии, обхващаше едва една хилядна част от този огромен период от време. Не само човекът, но и повечето от животните дори, живеещи днес на Земята, не са съществували, когато тази черна загадка е била зарита тук толкова грижливо, в най-блестящия и най-характерния от всички кратери на Луната.

Че блокът е бил закопан, и то преднамерено, в това д-р Майкълз бе абсолютно сигурен.

— Отначало — обясняваше той — аз по-скоро предполагах, че той вероятно отбелязва мястото, където се намира някакъв подземен строеж, но по-сетнешните ни разкопки отхвърлиха това предположение. Блокът е поставен върху широка платформа от същия черен материал, като скалната маса под нея е непокътната. Съществата, които са го построили, са искали той да остане на мястото си, без да се влияе от лунните трусове. Те са строили за вечността.

В гласа на д-р Майкълз имаше и тържество, и тъга и Флойд споделяше и двете му чувства. Намерен бе отговор поне на един от най-старите въпроси, които си бе поставял човекът. Нямаше и капка съмнение — блокът беше доказателство, че Вселената е родила и други разумни същества освен хората, но заедно с това откритие се примесваше и болезненото съзнание за безкрайността на времето. Които и да бяха минали оттук, те бяха изпреварили човечеството със сто хиляди поколения. „Може би — си каза Флойд — така е по-добре. Та какво бихме могли да научим от същества, които са могли да прекосяват космоса в епоха, когато нашите прадеди все още са живеели по дърветата!“

Откъм странно близкия лунен хоризонт, на неколкостотин метра пред тях, се издигаше някакъв стълб с надпис.

В основата му се намираше палаткообразен строеж, покрит с блестящ сребрист метален лист, очевидно защита срещу жестоката горещина на лунния ден. Когато самоходът мина край него, Флойд можа да прочете под бляскавата земна светлина следния надпис:

Авариен склад №3

20 кг течен кислород

10 кг вода

20 пакета храна Мк.4

1 комплект инструменти тип Б

1 комплект за поправка на скафандър

1 Телефон!

— А не сте ли помислили — каза Флойд, сочейки през прозореца, — че блокът може да представлява някакъв скрит склад с припаси, оставен от експедиция, която никога вече не се е завърнала?

— Това е допустимо — съгласи се Майкълз — и това магнитно поле положително определя неговото местонахождение, за да бъде намерено лесно. Обаче той е твърде малък и не би могъл да съдържа много припаси.

— Защо не? — възкликна Халворсен. — Откъде да знаем колко са били големи Те. Може би не са били по-високи от петнайсет сантиметра, което би означавало, че по техните мащаби блокът би бил висок двайсет-трийсет етажа.

Майкълз поклати глава.

— За това и въпрос не може да става — каза той. — Разумни същества с много малък ръст са нещо недопустимо. Необходим е един минимален размер на мозъка.

Флойд беше забелязал, че Майкълз и Халворсен обикновено застъпваха противоположни гледища. Въпреки това изглеждаше, че между тях не съществува неприязън или търкания. Те очевидно изпитваха уважение един към друг, но просто бяха свикнали да не се съгласяват помежду си.

В действителност съществуваше твърде малко единомислие, що се отнасяше до естеството на „Т.М.А.-1“, или „монолита от Тихо“, както някои предпочитаха да го наричат. Откакто Флойд беше кацнал на Луната, бяха изминали едва шест часа, но той беше изслушал вече цяла дузина теории, без да се бе съгласил с нито една от тях. Олтар, уред за топографски снимки, гробница, геофизичен инструмент — това бяха най-често застъпваните предположения и някои от техните застъпници ги защищаваха твърде разгорещено. Направени бяха вече много облози и доста големи суми щяха да сменят притежателите си, след като бъдеше установена истината, ако, разбира се, това бе възможно.

До този момент твърдият черен материал, от който бе направен блокът, не се бе поддал на плахите опити на Майкълз и неговите колеги да получат проби от него. Те не се съмняваха, че с лазерен лъч биха изрязали парче от него, защото нищо не беше в състояние да се съпротивява на тази страхотна концентрация на енергия, обаче решението да се приложат такива крайни мерки бе предоставено на Флойд. Той смяташе да използва отначало рентгено-структурен, неутронноактивационен или друг някакъв тип неразрушителен анализ и едва по-късно да прибегне до „тежката артилерия“ на лазера. Само на варварина е присъщо да унищожи нещо, което не е в състояние да разбере. Но може би хората бяха варвари в сравнение със съществата, които бяха построили този предмет?

А откъде са могли да пристигнат? От самата Луна? Не, това бе напълно невъзможно. Ако в този пустинен свят някога е имало живот, то той е бил унищожен през последната епоха на кратерообразуването, когато по-голямата част от лунната повърхност е била нажежена до бяло.

От Земята? Малко невероятно, въпреки че може би не бе съвсем невъзможно. Някаква напреднала земна цивилизация — вероятно не човешка — още през плейстоцена, би оставила много други следи за своето съществуване. „Щяхме да знаем всичко за нея, мислеше си Флойд, дълго преди да сме кацнали на Луната.“

Оставаха две други възможности — планетите и звездите. Всички получени досега доказателства обаче говореха против съществуването на разумен живот и дори на каквато и да било друга форма на живот в пределите на Слънчевата система с изключение на Земята и Марс. „Вътрешните“ планети са били "твърде горещи, а „външните“ прекалено студени с изключение на техните атмосфери, където налягането възлиза на стотици тонове на квадратен сантиметър.

Може би тези посетители са пристигнали от звездите — но това беше още по-невероятно. Поглеждайки нагоре към съзвездията, с които бе обсипано черното като абанос лунно небе, Флойд си спомни колко често неговите колеги-учени бяха „доказвали“, че междузвездните пътувания са нещо невъзможно, от Земята до Луната бе все още нещо, което правеше силно впечатление, а най-близката звезда се намираше на сто милиона пъти по-голямо разстояние… Да се правят предположения беше изгубено време. Той трябваше да изчака, докато се съберат повече доказателства.

— Моля, затегнете предпазните колани и осигурете, закрепете всички предмети — прозвуча внезапно високоговорителят. — Наближаваме наклон под ъгъл 40 градуса.

На хоризонта се бяха появили два стълба с мигащи светлини. Самоходът се насочи между тях. Флойд едва успя да затегне коланите си, когато той силно се наклони напред и започна да се спуска по дълъг, покрит с чакъл склон, стръмен като покрив на къща. Идващото отзад полегато земно сияние едва-едва осветяваше пътя им; водачът на самохода включи фаровете. Преди много години Флойд беше стоял на ръба на Везувий и беше гледал кратера. Сега лесно можеше да си представи, че пътува надолу в него, и това чувство не беше много приятно.

Спускаха се в една от вътрешните тераси на „Тихо“; на около триста метра по-нататък почвата се изравняваше отново. Докато лазеха надолу по склона, Майкълз посочи нещо отвъд обширната равнина, която се простираше под тях.

— Ето ги! — възкликна той.

Флойд кимна. Той вече беше забелязал червените и зелените светлини, отстоящи на няколко километра, и не снемаше поглед от тях, докато самоходът бавно си проправяше път надолу по склона. Несъмнено голямата кола се намираше под вещо управление, но въпреки това той започна да диша свободно едва след като стигнаха до равнината.

Сега при земната светлина можеха да видят блестящите като сребърни мехури куполи на херметизираните временни жилища на работниците от обекта. Близо до жилищата се виждаха една радиокула, една сондажна машина, няколко паркирани превозни средства и грамаден куп разтрошена скална маса, вероятно материалът, изхвърлен при разкриването на монолита.

На фона на тази пустош малкият лагер изглеждаше твърде самотен и изложен на природните сили, които мълчаливо действаха наоколо. Не се забелязваше никакъв признак на живот, нито някакъв очевиден отговор на въпроса, защо тези хора бяха дошли тук толкова далеч от домовете си.

— Там вдясно, на около сто метра от онази радиоантена, можете да видите самия кратер — каза Майкълз.

„Значи, това е“, помисли си Флойд, когато автобусът мина покрай жилищата на работниците и се спря на ръба на кратера. Пулсът му се ускори, когато се наведе напред, за да вижда по-добре. Самоходът предпазливо залази във вътрешността на кратера по склон, образуван от твърда скална маса. И там, точно както на снимката, стоеше „Т.М.А.-1“.

Флойд втренчи поглед, примигна, поклати глава и отново се загледа в него. Дори и под силната светлина на Земята предметът трудно се различаваше. Първото впечатление беше, че той представлява черен правоъгълник, сякаш изрязан от черно индиго — като че ли нямаше изобщо размери. Естествено това бе оптическа измама; въпреки че бе твърдо тяло, то отразяваше толкова малко светлината, че човек можеше да го вижда само като силует.

Всички пътници пазеха гробна тишина, докато самоходът се спускаше в кратера. Това бе израз на благоговение, а също и на недоверчивост; просто беше невероятно, че измежду всички светове мъртвата Луна би могла да роди тази фантастична изненада.

Самоходът спря на около шест метра от блока и застана така, че всички да могат да го разгледат. Като се изключи съвършената геометрична форма на предмета, друго нямаше какво да се наблюдава. Никъде по него не се забелязваха някакви белези и нищо не нарушаваше равномерната му абаносова чернота. Той бе буквално кристализирана нощ и за момент Флойд се запита дали в действителност това не е някакво необикновено природно образувание, рожба на огньовете и наляганията, които са съпровождали създаването на Луната. Но той знаеше, че и тази далечна възможност бе вече проучена и отхвърлена.

По даден знак някой включи прожекторите, разположени на ръба на кратера, и силната земна светлина избледня от много по-силен блясък. Естествено в лунния вакуум лъчите бяха напълно невидими и образуваха застъпващи се елипси от ослепителна бяла светлина, които се съсредоточаваха върху монолита. Но щом се докоснеха до него, абаносовата му повърхност като че ли ги поглъщаше.

„Кутията на Пандора — си помисли Флойд с някакво лошо предчувствие, — очакваща да бъде отворена от любознателния човек. А какво ще намери той в нея?“