Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (8)

Глава осма
В двореца на Тисрок

— О, татко, о, радост за моите очи! — подхвана младият мъж, като изстрелваше думите доста припряно и навъсено, от което си личеше, че изобщо не смята Тисрок за радост на очите си. — Жив и здрав да си вовеки, но ме съсипа напълно! Ако ми бе дал най-бързата си галера на зазоряване, когато забелязах, че корабът на проклетите варвари не е на мястото си, положително щях да ги настигна. Но ти ме убеди първо да проверя дали просто не са се преместили зад носа, за да хвърлят котва там. Така целият ден бе пропилян. А те се измъкнаха… Измъкнаха се и аз не мога да ги настигна! Онази лицемерна измамница…

Тук той добави доста епитети по адрес на кралица Сюзан, които не е хубаво да се пишат. Това, разбира се, беше принц Рабадаш, а споменатата измамница — Сюзан от Нарния.

— Успокой се, о, сине мой! — обади се Тисрок. — Заминаването на гостите остави рана, която лесно ще заздравее в сърцето на здравомислещия домакин.

— Но аз я искам! — извика принцът. — Трябва да я имам! Ще умра, ако не я получа. Нищо, че е лицемерна, горда, зла и подла! Сън не ме хваща, храната не ми е вкусна. Заслепен съм от красотата й. Варварската кралица трябва да е моя!

— Как добре го е описал поетът — отбеляза Везирът, вдигайки лице (малко изцапано) от килима: „Дълбоките потоци от кладенеца на мъдростта еднички са способни да потушат огъня любовен на младостта.“

Забележката очевидно ядоса принца, защото той гневно ритна няколко пъти Везира по задника и изкрещя:

— Куче! Да не си посмял да ми цитираш поетите! Цял ден ме заливат с умни мисли и строфи, до гуша ми дойде!

Тук е мястото да отбележа, че на Аравис въобще не й беше жал за Везира.

Тисрок очевидно бе потънал в дълбок размисъл, но когато след дълга пауза забеляза какво става наоколо, спокойно се обади:

— Сине мой, постарай се да се въздържаш и да не риташ уважавания и образован Везир! Скъпоценният камък съхранява стойността си дори да е паднал на бунището. Възрастта следва да се почита. Не се гневи, а вместо това кажи какво желаеш и какво предлагаш.

— Желая и предлагам, о, татко мой — отвърна Рабадаш, — веднага да свикаш твоите непобедими армии и да нападнеш проклетата Нарния. Да я унищожиш с огън и меч и да я прибавиш към необятната си империя, а Върховния им крал и всички от неговата кръв, с изключение на кралица Сюзан, да убиеш. Защото тя трябва да стане моя съпруга, макар че първо ще получи добър урок.

— Разбери ме, о, сине мой — отвърна Тисрок, — с думи няма да ме подтикнеш да обявя война на Нарния.

— Ако не беше мой баща, о, Тисрок, жив и здрав да си вовеки — процеди принцът през зъби, — бих оценил тези думи като думи на страхливец.

— А ако ти не беше мой син, о, бързо палещ се Рабадаш — отвърна баща му, — заради твоите думи животът ти щеше да бъде кратък, а смъртта — бавна.

Кръвта на Аравис замръзна в жилите й от спокойния, овладян тон на Тисрок.

— Но защо, о, татко — подхвана принцът, сега вече доста по-почтително, — се колебаем да накажем Нарния? Не обесваме ли провинил се роб, не убиваме ли остарял кон за храна на кучетата? Нарния не е и една четвърт дори от най-малката ти провинция. Хиляда копия ще я съсипят за пет седмици. Тя е петно в покрайнините на империята ти.

— Несъмнено — съгласи се Тисрок. — Тези малки варварски страни, които се наричат свободни (което е все едно да се наричат безделни, неподредени и недоходоносни), са омразни за боговете и всички далновидни хора.

— Тогава защо толкова дълго търпим и не подчиним тази страна Нарния?

— Знай, о, просветени принце — обади се отново Великият везир, — че до момента, когато изтъкнатият ти баща започна своето заслужаващо уважение и благословено управление, скованите от сняг и лед земи на Нарния се ръководеха от най-всесилната вълшебница.

— Добре ми е известно, о, словоохотлив Везире — отвърна принцът. — И ми е известно още, че вълшебницата е мъртва. А ледът и снегът са изчезнали и сега Нарния е плодородна и примамлива.

— И тези промени, о, най-учен сред учените принце, са настъпили благодарение могъщите заклинания на онези зли хора, които сега се наричат крале и кралици на Нарния.

— Според мен — обади се отново Рабадаш — промяната е резултат на размествания в разположението на звездите и други природни причини.

— Всичко това — заяви Тисрок — е въпрос за обсъждане от учените хора. Никога няма да повярвам, че такова невероятно разместване в разположението на звездите и смъртта на старата вълшебница са настъпили без помощта на силна магия. А такива неща могат да се очакват в тази страна, защото я обитават главно демони в образите на зверове, които говорят като хора и чудовища, които са наполовина човеци, наполовина животни. Често ми донасят, че някакъв ужасен демон — страхотно злорад, който се явявал в образа на Лъв, подкрепя Върховния крал на Нарния (дано боговете съвсем го забравят!). Затова нападението на Нарния е тъмно и съмнително дело и твърдо съм решен да не се забърквам там, откъдето не мога да се измъкна.

— Колко благословен е Калормен — обяви Везирът, като отново надигна лице към килима, — че боговете са го дарили с разсъдлив и благоразумен господар! Но, както посочи необоримият мъдър Тисрок, жалко е, но трябва да се въздържаме от толкова апетитен залък, какъвто е Нарния. Както талантливият поет е казал… — но в този момент Ахошта съзря как принцът направи нетърпеливо движение с крак и млъкна.

— Наистина е доста жалко — съгласи се Тисрок с плътен гърлен глас. — Сутрин очите ми не виждат цялата слънчева светлина, а нощем сънят ми е не толкова сладък, защото знам, че Нарния продължава да е свободна.

— О, татко мой — намеси се отново Рабадаш, — ще ми разрешиш ли да ти подскажа начин как да завладееш Нарния и въпреки това да се измъкнеш, ако опитът е несполучлив?

— Успееш ли да ми го посочиш, о, Рабадаш — увери го Тисрок, — ти ще бъдеш най-добрият син сред синовете.

— Чуй ме тогава, о, татко! Още тази нощ и в този час ще взема двеста конници и ще прекося пустинята. Ще изглежда сякаш ти нищо не знаеш за моето заминаване. На втората сутрин ще бъда в Арченланд пред дворцовите порти на крал Лун в Анвард. Те са в мир с нас и ще бъдат неподготвени. Ще завзема Анвард, преди да се усетят. Оттам ще мина през прохода над Анвард и ще се спусна към Каир Паравел в Нарния. Върховния крал няма да е там. Когато си тръгвах от гостуването, той се стягаше за война с великаните по северната граница. Най-вероятно е да заваря Каир Паравел с отворени порти и да вляза. Ще бъда предпазлив и внимателен и ще пролея колкото се може по-малко нарнийска кръв. А после не ми остава нищо, освен да дочакам пристигането на „Великолепната Хайлийн“ с кралица Сюзан на борда и да хвана избягалата птичка веднага щом стъпи на брега. И като я метна на седлото, ще препускам, ще препускам, ще препускам, докато стигна Анвард.

— А няма ли вероятност, о, сине мой — осведоми се Тисрок, — докато се опитваш да отвлечеш жената, ти или крал Едмънд да загинете?

— Те не са голяма свита — възрази Рабадаш. — Ще заповядам на десет от моите войници да ги разоръжат и вържат. Ще овладея силното си желание да пролея кръвта му, за да не дам повод за война между теб и Върховния крал.

— А какво ще стане, ако „Великолепната Хайлийн“ е в Каир Паравел преди теб?

— Не го допускам за възможно при сегашните ветрове, о, татко мой!

— И последно, о, изобретателен сине мой! — попита Тисрок. — Досега чух как ще плениш варварката, но не чух как ще завладея Нарния.

— О, татко мой, нима ти убягна, че макар аз и конниците ми да нахлуем и напуснем Нарния бързи като стрели, Анвард ще е наш завинаги? А да държиш Анвард означава, че си пред портите на Нарния. Ще увеличаваш постепенно гарнизона в Анвард, докато се събере голяма войска.

— В думите ти има разум и предвидливост. Но как ще се измъкна, ако нещо се обърка?

— Ще обявиш, че съм го сторил без твое знание и одобрение, без твоята благословия, заслепен от силата на любовта и порива на младостта.

— А ако Върховния крал пожелае да върнем варварката — неговата сестра?

— О, татко мой, няма да го стори, бъди сигурен. Тази жена отхвърли женитбата от каприз, ала Върховния крал е благоразумен и не би се решил да загуби високата чест и преимущество да бъде свързан с нашия двор и един ден да види племенника си на трона на Калормен.

— Няма да види подобно нещо, ако аз живея вовеки, което не се съмнявам, че е твоето желание! — обяви Тисрок доста по-строго от обикновено.

— А и също така, о, татко, о, радост за моите очи — продължи принцът след кратко тягостно мълчание, — ще му напишем писмо, все едно от името на кралицата, с уверението колко ме обича и няма никакво желание да се завръща в Нарния. Защото се знае, че жените са променливи като ветропоказателите. А дори да не повярват съвсем на писмото, не биха посмели да дойдат въоръжени в Ташбаан, за да си я приберат.

— О, просветени Везире — измърмори Тисрок, — дари ни с твоята мъдрост относно това необикновено предложение.

— О, вечен Тисрок — отвърна Ахошта, — силата на родителската обич не ми е непозната и често съм чувал, че синовете са най-скъпото за бащите си. Тогава как да споделя спокойно какво мисля по въпроса, който може да застраши живота на този въодушевен принц?

— Ще се престрашиш, не се съмнявам — подхвърли Тисрок. — Иначе ще откриеш, че опасността, която те грози, ако не го сториш, е не по-малка.

— Заповедите са, за да се изпълняват — простена окаяният старец. — Тогава знайте, о, най-разумний Тисрок, че първо рискът за принца не е чак толкова голям, както изглежда. Защото боговете не са дарили варварите с предпазливост, така както поезията им не е — за разлика от нашата — извор на сентенции и полезни максими, а възпява само любов и битки. Следователно нищо няма да им се стори по-благородно и възхитително от подобно налудничаво начинание… Ох!

При думата налудничаво принцът отново го ритна.

— Въздържай се, о, сине мой! — смъмри го Тисрок. — А ти, уважаемий Везире, независимо дали той се въздържа или не, в никакъв случай не допускай речта ти да бъде прекъсвана. Няма нищо по-подобаващо за сериозни и възпитани хора от това да понасят с твърдост леките неудобства.

— Заповедите са, за да се изпълняват — обяви Везирът, но все пак малко се помести, та задните му части да не са толкова близо до крака на Рабадаш. — Нищо, както отбелязах, няма да им се стори по-извинително, ако не и достойно, като този… опасен опит, предприет в името на любовта към жена. Затова, ако принцът, за зла участ, случайно попадне в ръцете им, те със сигурност няма да го убият. Не! Дори има вероятност да се стигне дотам, че при неуспех да отвлече кралицата, сърцето й да се смекчи към него поради огромната му доблест и изключителната му страст.

— Тук май имаш право, стари дърдорко — обади се Рабадаш. — Много добре, че ти дойде наум.

— Живея заради похвалите на господарите си — увери го Ахошта. — И на второ място, Тисрок, чието господство ще бъде вовеки, струва ми се, с помощта на боговете Анвард най-вероятно ще падне в ръцете на принца. А стане ли това, все едно сме стиснали Нарния за гушата.

Последва дълга пауза и в стаята стана така тихо, че двете момичета не смееха да дишат. Най-сетне Тисрок проговори:

— Върви, сине мой, и постъпи, както каза, но не чакай помощ или подкрепа от мен. Загинеш ли, няма да отмъщавам за теб. Хвърлят ли те варварите в тъмница, няма да те освобождавам. А ако при успех или провал пророниш капчица нарнийска кръв в повече от необходимото и така ми навлечеш война, ще те лиша завинаги от благосклонността си, а мястото ти в Калормен ще заеме по-малкият ти брат. Сега върви! Бързай и бъди потаен! И — късмет! Нека силата на Таш, неустоимия, неповторимия, се влее в меча и в копието ти!

— Заповедите са, за да се изпълняват! — извика възторжено Рабадаш, коленичи и целуна ръка на баща си. После бързо напусна стаята. Тисрок и Везирът останаха, за огромно съжаление на Аравис, която чувстваше цялото си тяло вдървено.

— О, Везире — проговори Тисрок, — сигурно ли е, че никое живо същество не знае за нашето съвещание тази вечер?

— О, господарю мой — отвърна Ахошта, — не е възможно някой да знае. По тази причина предложих, а вие с вашата мъдрост приехте, да се срещнем в стария дворец, където почти никой не идва.

— Добре е така — кимна Тисрок, — защото, ако някой узнае, ще се погрижа до час да е мъртъв. А и ти, благоразумний Везире, е най-добре да забравиш за него. Изтривам и от моето, и от твоето сърце всичко, което ми е известно за намеренията на принца. Той е тръгнал без мое знание, без мое съгласие и не знам дори накъде. Ах, тази младежка прибързаност, това младежко неподчинение! Няма да има човек по-удивен от теб или мен, когато чуем за падането на Анвард в неговите ръце.

— Заповедите са, за да се изпълняват — увери го за пореден път Везирът.

— Никога не позволявай дори на най-тайните кътчета от твоето сърце да мислят, че съм коравосърдечен баща, изпратил първородния си син на риск, който вероятно ще го погуби, колкото и да е приятно това за теб, понеже не обичаш принца. Виждам го в дъното на душата ти.

— О, безпогрешний Тисрок! — промълви Везирът. — С изключение на вас аз не обичам нито принца, нито собствения си живот, нито хляба, нито водата, нито светлината на слънцето.

— Твоите чувства — одобри Тисрок — са възвишени и правилни. И аз не обичам никое от тези неща така, както славата и силата на моя трон. Ако принцът успее, ще получим Арченланд, а по-късно и Нарния. Ако се провали, разполагам с още осемнадесет сина освен Рабадаш, който, като всички първородни кралски синове е започнал да става опасен. Повече от петима ташбаански господари са умрели преждевременно, защото на първородните им синове, все просветени принцове, им дотегнало да чакат за престола. По-добре за него е да охлади кръвта си в чужбина, но не и да страда от бездействие тук. А сега, о, мой отлични Везире, упражняването на родителските ми задължения ме изтощи и ми се доспа. Нареди музикантите да дойдат в покоите ми! Но преди и ти да се оттеглиш, отмени помилването, което написахме за третия готвач. Чувствам известно неразположение в стомаха от поднесеното ядене.

— Заповедите са, за да се изпълняват! — рече Великият везир и запълзя заднишком към вратата. Там се изправи, поклони се дълбоко и излезе.

Но дори и след това Тисрок остана смълчан на дивана и Аравис след време си помисли, че вероятно е заспал. Най-сетне се чу изскърцване, тежки въздишки и той надигна огромното си тяло, направи знак на робите с факлите да тръгнат и ги последва. Вратата зад него се затвори, отново настъпи тъмнина, а двете момичета най-после можеха отново да дишат свободно.