Клайв Стейпълс Луис
Брий и неговото момче (1)

Глава първа
Как Шаста тръгна да пътешества

Историята на това приключение се случи през Златния век в Нарния, Калормен и земите между тях, когато Върховен крал беше Питър, а заедно с него управляваха брат му и сестрите му.

В онези дни, далече на юг в Калормен, край морето, живееше бедният рибар Аршийш заедно с едно момче, което го наричаше татко. Момчето се казваше Шаста. Почти всяка сутрин Аршийш излизаше в морето за риба, а следобед впрягаше магаренцето и подкарваше натоварената каручка на юг, за да продаде рибата в близкото селце. Когато търговията вървеше, той се прибираше в относително добро настроение и не закачаше Шаста, ала не успееше ли да я продаде, все намираше за какво да му се скара, дори да го натупа. А какво по-лесно от това Шаста да излезе виновен! Та той имаше толкова работа: да закърпи и изпере мрежите, да приготви вечерята, да изчисти колибата, в която живееха.

Шаста не се интересуваше от земите, намиращи се на юг от дома. Веднъж-дваж ходи с Аршийш до малкото село и знаеше, че там няма нищо кой знае колко интересно — само мъже, които приличаха на баща му: с дълги мръсни роби, извити на върховете дървени обуща, тюрбани на главите и дълги бради. Те разговаряха бавно и протяжно за скучни неща. По друг начин стояха нещата със северните земи — изгаряше от любопитство да разбере какво има там, но там никой никога не ходеше, а и на него не му позволяваха. Често, докато седеше сам навън и кърпеше мрежите, жадно поглеждаше на север, но виждаше само обрасъл с трева склон, който се спускаше от рида, а отвъд — само небето и някоя и друга птица.

Понякога, ако се случеше Аршийш да си е вкъщи, Шаста плахо питаше:

— Татко, какво има зад хълма?

А рибарят отговаряше според настроението си: или дръпваше ухото на Шаста и го пращаше да си гледа работата, или в мигове на благоразположение го наставляваше:

— Сине мой, пропъждай безполезните въпроси от мислите си. Както е казал поетът:

Усърдно своите дела следи,

за да благоденстваш ти,

а грижа ли те е за чуждите дела,

вървиш направо ти към бедността.

Шаста си мислеше, че зад хълма има някаква тайна, но баща му я крие от него. А истината беше друга — рибарят говореше така, защото сам нямаше представа какво е северът. А и не се интересуваше. Той предпочиташе да се занимава с практични неща.

Един ден от юг се появи странник, какъвто Шаста виждаше за първи път. Яздеше голям петнист кон с развята грива, а сребърните стремена и юзди блестяха. В средата на копринения му тюрбан се издигаше острие на шлем, а самият той бе с метална ризница, на хълбока му се поклащаше извит ятаган, на гърба му висеше кръгъл щит с бронзов обков, а в дясната си ръка стискаше копие. Имаше смугло лице, но Шаста не се изненада, защото всички жители на Калормен бяха мургави. Друго го смая — брадата на странника: боядисана в червено, накъдрена и лъсната от благоуханни помади. Голите му ръце подсказваха, че е господар от земите Таркаан. Затова Аршийш коленичи пред него, при което брадата му опря земята, и направи знак на Шаста да стори същото.

Странникът поиска подслон за през нощта и рибарят, естествено, не посмя да му откаже. За вечеря поднесоха на таркаанеца най-доброто, с което разполагаха (но той не му обърна особено внимание), и както винаги, когато рибарят имаше гости, Шаста получи комат хляб и трябваше да напусне колибата. В такива случаи обикновено спеше с магаренцето в малката покрита със слама барака. Ала този път беше много рано за лягане и понеже никой никога не беше казвал на Шаста колко е лошо да се подслушва, той се настани до един процеп и прилепи ухо да чуе какво приказват възрастните.

— Е, стопанино — подхвана таркаанецът, — възнамерявам да купя момчето от теб.

— О, господарю — отвърна рибарят (по интонацията Шаста се досети, че лицето му вече е придобило алчен израз), — каква цена би убедила вашия покорен слуга независимо от бедността да продаде единственото си дете, плът от плътта му? Та нали поетът казва, че по-силна от нуждата за храна е привързаността към сина?

— Това е така — отвърна гостът суховато. — Но поетът казва също, че който пожелае да измами човек на закона, все едно за ударите на камшика гърба си оголва. Не позволявай на устата си да изрича неистини! Това момче в никакъв случай не е твой син. Виж, кожата ти е мургава като моята, а то е бяло и русо като красивите, но проклети варвари, които обитават далечния север.

— Както е казано — отвърна рибарят, — от щитовете на враговете ни пази мечът, ала на мъдростта окото прекрачва всякакви прегради! Да ви призная, любезни ми гостенино, толкова съм беден, че не се ожених и с деца не се сдобих. Но през същата година, когато Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) започна великото си и благословено царуване, в нощ с кръгла като пита луна на боговете бе угодно да ми отнемат съня. Та надигнах се аз от постелята и отидох на брега да се освежа, да погледам водата, да се насладя на хладния въздух. И дочух наблизо шум от гребла, а после тих вик. След малко приливът докара на брега лодка, а в нея имаше изпосталял от глад и жажда мъж, умрял току-що (още беше топъл), празен мех за вода и едно живо дете. „Явно — помислих си — тези окаяни хора са претърпели корабокрушение и боговете са пожелали мъжът да умре от глад, но детето да оцелее.“ И понеже знам колко щедри са боговете към онези, които помагат на изпадналите в беда, и към изпълнените със състрадание, а вашият покорен слуга е с жалостиво сърце, аз…

— Стига си се хвалил! — прекъсна го таркаанецът. — Ясно. Взел си детето, а с работата, която върши, десетократно си спечелил в замяна на хляба, който е изял. Това е очевидно. А сега кажи каква цена искаш за него, защото твоята бъбривост ме измори.

— Вие сам мъдро споменахте — отвърна Аршийш — колко ценен е за мен трудът на момчето. Нека и това влезе в цената. Продам ли го, трябва да купя или да наема друго. Иначе кой ще върши неговата работа?

— Давам ти петнадесет жълтици.

— Петнадесет! — възкликна Аршийш, но не стана ясно дали стене или вика. — Петнадесет! За опората на старите ми години и радостта на очите ми? Не се подигравайте с побелялата ми брада, макар да сте таркаанец! Аз казвам седемдесет.

Шаста се надигна и се отдалечи на пръсти. Чу всичко, което го интересуваше. Много често беше слушал как мъжете в селото се пазарят и знаеше какво се случва. Накрая Аршийш със сигурност щеше да го продаде за много повече от петнадесет, но и за доста по-малко от седемдесет жълтици, ала на Аршийш и на таркаанеца им трябваха часове, докато се споразумеят.

Не си мисли, че Шаста се чувстваше като теб и мен, ако току-що сме чули, че родителите ни се готвят да ни продадат в робство. От една страна, той живееше изключително тежко, а доколкото разбираше, величественият странник вероятно щеше да се отнася по-добре с него. От друга — изпита вълнение и облекчение от историята как е бил намерен в лодката. Досега се тревожеше, защото, колкото и да се стараеше, никога не обикна рибаря, а знаеше, че децата трябва да обичат родителите си. А какво излизаше сега? Той не е никакъв роднина на Аршийш. Огромно бреме се смъкна от плещите му. „Може би съм таркаанец — помисли си той. — А защо не дори син на самия Тисрок (жив и здрав да е вовеки!) или на някой бог.“

Шаста седеше на обраслата с трева поляна пред колибата и размишляваше. Здрачът бавно се спускаше, вече се показаха и няколко звезди, но слънцето още не беше се скрило зад хоризонта на запад. Наблизо пасеше конят на странника. Юздите му бяха вързани за металната халка, забита в стената на магарешката барака. Шаста отиде при него и го погали по врата. Животното продължи да пасе, без да му обръща внимание.

Нова мисъл премина през главата на Шаста.

— Що ли за човек е таркаанецът? Чудесно би било, ако е добър — изрече той на глас. — Някои роби в господарските къщи не правят почти нищо. Имат красиви дрехи и ядат месо всеки ден. А ако ме вземе със себе си, когато отиде на война, и аз му спася живота, тогава ще ме освободи, ще ме осинови, ще ми даде палат и колесница, и доспехи, разбира се. Дали пък не е ужасно жесток и няма да ме изпрати да работя на нивите, окован във вериги? Но как бих могъл да разбера? Обзалагам се, че конят знае, но не може да ми го каже.

Конят вдигна глава. Шаста погали кадифената му муцуна и продължи:

— Как ми се иска да можеш да говориш, приятелю.

В следващия миг реши, че сънува, защото съвсем отчетливо, макар и тихо, чу конят да отговаря:

— Аз мога да говоря.

Шаста се взря в огромните му очи, а неговите се разшириха от изненада.

— Ти къде си се научил да говориш? — попита той.

— Ш-ш-ш-т… Не толкова високо! — смъмри го конят. — Там, откъдето идвам, почти всички животни говорят.

— А къде е това? — недоумяваше Шаста.

— Нарния — отвърна конят. — Щастливата страна Нарния… Нарния, където по склоновете на планините растат пирен и мащерка. Там има многобройни реки, мочурливи долчинки, обрасли с мъх пещери и гъсти гори, в които непрестанно кънтят чуковете на джуджетата. О, колко е сладък въздухът на Нарния! Един час живот там е много по-добър от хиляда години живот в Калормен — завърши той и изцвили или по-скоро въздъхна.

— А как се озова тук? — продължи с въпросите си Шаста.

— Отвлякоха ме. Или ме откраднаха, или плениха… както искаш го кажи. Бях още жребче. Мама ме предупреждаваше да не бродя по южните склонове към Арченланд и по-нататък, но кой да я чуе. И, в името на Лъвската грива, скъпо заплатих за неразумните си постъпки. През всичките тези години слугувам на човеците, крия истинската си природа и се преструвам, че съм безмозъчен и тъп като техните коне.

— Защо не им каза какъв си?

— Не съм толкова глупав, затова. Ако знаеха, че говоря, щяха да ме развеждат по панаирите и да ме пазят още по-зорко. И последната ми надежда да се спася би се стопила.

— Но защо… — подхвана Шаста, ала конят го прекъсна:

— Виж, да не губим време в празни приказки. Интересуваш се що за човек е моят господар — таркаанецът Анрадин. С две думи — лош е. С мен се държи поносимо, защото един боен кон струва прекалено скъпо, за да се отнасяш зле към него. Но за теб е по-добре да умреш, отколкото утре да осъмнеш роб в къщата му.

— Тогава ще избягам — прошепна Шаста пребледнял.

— Добре, но защо не го сториш с мен?

— И ти ли искаш да избягаш? — изненада се Шаста.

— Да, стига да ме придружиш. Ще бъде добре и за двама ни, защото, ако избягам сам, без ездач, първият, който ме зърне, ще си каже: „Конят се е изгубил“, и ще хукне да ме гони. А с ездач ще успея да се измъкна. Така ще ми помогнеш. От друга страна, ти няма да стигнеш кой знае колко далече с тези два твои крака, които не приличат на нищо (колко смешни са ви краката на вас, хората!) и лесно ще те догонят. А с мен ще надбягаш който и да било кон в тази страна. Така аз ще ти помогна. Между другото, предполагам, че можеш да яздиш?

— О, да, разбира се — увери го Шаста. — Яздил съм магарето.

— Какво си яздил? — възмути се конят. (Поне искаше така да прозвучи, но по-скоро се чу нещо от рода на „Ка-а-а-а-а-к’во“ и леко напомни цвилене. Говорещите коне винаги малко променят акцента си, щом се ядосат!) — С други думи — продължи той, — не можеш да яздиш. Това ще се окаже пречка. Налага се да те уча по пътя. Е, добре, да яздиш не знаеш, знаеш ли поне да падаш?

— О, че кой не знае!

— Имам предвид, като паднеш — да станеш, без да плачеш, пак да ме яхнеш и вероятно отново да паднеш, но да не те е страх от това.

— Ще… ще се опитам — обеща Шаста.

— Клетият! — рече конят вече по-нежно. — Забравих, че си все още малък. След време от теб ще излезе чудесен ездач. А сега слушай! Не бива да тръгваме, преди онези двамата в колибата да заспят. Междувременно ще съставим план. Моят таркаанец е тръгнал на север, към великия град Ташбаан и към двора на Тисрок, където…

— Не трябва ли — обади се Шаста — да добавиш „жив и здрав да е вовеки!“?

— Защо? — възнегодува конят. — Аз съм свободен нарниец. Защо да повтарям думите на робите и глупаците? Не желая той да е жив цели векове, а и няма да го стори, независимо дали искам или не. А доколкото забелязвам, и ти си от свободния север. Така че без такива южняшки приказки, разбра ли? А сега да съставим план. Както казах, моят таркаанец е тръгнал към Ташбаан.

— Значи е по-добре ние да тръгнем на юг.

— Според мен не е — възрази конят. — Той ме мисли за безмозъчен и тъп, каквито са другите коне. Ако наистина бях такъв, щом стана свободен, бих се прибрал в конюшнята при пасбището си. Щях да съм в двореца му след два дни, защото е на два дни път на юг. Той ще ме търси там. И през ум няма да му мине как така на своя глава ще тръгна на север. Но най-вероятно е да си помисли, че някой от последното село, през което минахме, ме е видял, проследил ни е дотук и ме е откраднал.

— Ура! — възкликна Шаста. — Значи отиваме на север. Цял живот мечтая да отида на север.

— Вярвам ти — кимна конят, — защото кръвта ти е оттам. Ти си истински северняк, сигурен съм. Но не викай толкова! Те положително скоро ще заспят.

— Май най-добре е да се промъкна и да видя — предложи Шаста.

— Чудесна идея — съгласи се конят. — Само внимавай да не те хванат!

Вече бе доста по-тъмно и по-тихо, ако не се смята шумът от плискането на вълните в брега, но Шаста почти не го чуваше, защото, откакто се помнеше, той го съпътстваше денем и нощем. Приближи колибата. Вътре не се виждаше светлина. Заслуша се, ала не чу никакъв звук. Заобиколи до единственото прозорче и долови познатото похъркване на рибаря. „Странно — помисли си той със затаен дъх и с известно съжаление, но с много повече радост, — ако планът успее, никога повече няма да го чуя.“ Шаста прекоси поляната и отиде до магарешката барака, потърси ключа в тайника, отключи вратата и извади прибраните за през нощта стремена и седло на коня. Наведе се и целуна магарето по носа.

— Съжалявам, но е невъзможно да вземем и теб — прошепна той.

— Ето те най-после! — обади се конят. — Започнах да се безпокоя да не ти се е случило нещо.

— Взех такъмите от барачката — обясни Шаста. — А сега ще ми кажеш ли как да те оседлая?

През следващите няколко минути Шаста се захвана здравата за работа, но много внимаваше да не вдига шум. Конят го напътстваше: „Стегни още колана“ или „Малко по-долу има катарама“, или „Закачил си доста високо стремената“. Най-сетне всичко беше готово и той каза:

— Ще държиш юздите, та да изглежда, че всичко е нормално, но няма да ги използваш. Дори по-добре ги вържи за седлото, но хлабаво, та да имам възможност да движа главата си, както искам. А ти запомни — няма да ги дърпаш!

— Тогава те за какво са?

— Обикновено ги използват да ме насочват накъде да вървя — обясни конят. — Но понеже по време на това пътуване възнамерявам сам да определям накъде да се движа, ти няма да ги пипаш. А и още нещо: да не си посмял да ме сграбчваш за гривата!

— Но — възрази Шаста — ако не мога да дърпам юздите и да се хващам за гривата, как ще се задържа на гърба ти?

— Ще притискаш колене към хълбоците ми — отвърна конят. — Това е тайната на добрата езда. Ще стискаш тялото ми между коленете си с все сила и ще седиш изправен. Съвсем изправен и с прибрани лакти. Между другото, какво направи с шпорите?

— Сложих си ги на петите, разбира се — отвърна Шаста. — Това поне знам.

— Свали ги и ги мушни в торбата! Ще се опитаме да ги продадем, когато стигнем Ташбаан. Готов ли си? Хайде, качвай се!

— О! Но ти си твърде висок — констатира Шаста след първия неуспешен опит.

— Аз съм кон, това е всичко — последва отговорът. — Като те гледам как се мъчиш да ме възседнеш, човек ще си помисли, че съм купа сено! Да, сега е по-добре. Изправи се и не забравяй какво ти казах за коленете! Смешно ми е да си помисля, че аз, който съм предвождал в атака по време на битки и съм печелил състезания, сега нося торба с картофи на гърба си — отбеляза той с насмешка, но не заядливо. — Както и да е, да тръгваме!

Конят се отправи на нощното си пътешествие доста предпазливо. Отначало пое на юг край рибарската колиба към реката, която се влива в морето, и се погрижи да остави в калта няколко ясни следи от копитата си, сякаш е тръгнал на юг. Ала щом стигнаха брод, той нагази във водата и обърна срещу течението. Отдалечи се на стотина метра от рибарската колиба, внимателно огледа за каменисто място по брега, където няма да останат следи, и излезе на северния бряг на реката. Отправи се на север, все още без да препуска. Колибата, дървото, магарешката барака и поточето — всъщност всичко, което Шаста познаваше, изчезна в сивкавата лятна тъма. Вървяха нагоре и стигнаха хребета — тук свършваше познатият на Шаста свят. Момчето не виждаше какво има пред тях, само смътно различаваше, че са сред широко, обрасло с трева пространство. Изглеждаше безкрайно, диво, пусто и свободно.

— Леле! — зарадва се конят. — Какво прекрасно място за галоп!

— О, недей веднага! — обади се Шаста. — Не знам как… Моля те, конче! Та, аз дори не знам името ти.

— Брий-хи-и-брий-хи-и — обади се конят.

— Никога няма да успея да го произнеса — призна Шаста. — Позволяваш ли да те наричам просто Брий?

— Е, щом можеш само толкова, добре — съгласи се конят. — А аз как да те наричам?

— Името ми е Шаста.

— Хм! — изсумтя Брий. — Това вече е име, което наистина трудно се произнася. Е, сега ще премина в галоп. Ще ти бъде много по-лесно, защото няма да се вдигаш и спускаш непрекъснато. Стисни ме с колене и гледай напред право между ушите ми! Не поглеждай към земята! Ако усетиш, че ще паднеш, стисни ме по-силно и седни още по-изправен! Готов ли си? Към Нарния и севера!