Клайв Стейпълс Луис
Сребърният стол (12)

Глава дванадесета
Кралицата на Долната земя

На прага се появиха двама долноземци. Вместо да влязат, застанаха от двете страни на вратата и се поклониха дълбоко. Веднага след тях влезе жената, която най-малко очакваха да видят в този момент — Дамата със зелените дрехи, Кралицата на Долната земя. Тя замръзна на прага. Видно бе как погледът й обхвана цялата стая — тримата непознати, унищожения Сребърен стол, освободения принц с изваден меч.

Тя пребледня, но Джил усети, че бледността й не е от страх, а от гняв. За миг Вещицата впи очи в принца. Погледът й бе убийствен. После като че ли промени решението си.

— Излезте! — заповяда тя на долноземците. — Никой да не ни безпокои! Под страх от смъртно наказание!

Гномите покорно си тръгнаха, шляпайки с крака. Вещицата заключи вратата.

— Какво става тук, принце мой! — попита тя. — Нима нощният ти пристъп още не е почнал или пък може би е свършил твърде бързо? Защо стоиш развързан? И кои са тези чужденци? Те ли са унищожили стола, който е твоето единствено убежище?

Като чу гласа й, принц Рилиан потрепери. Нищо чудно. Не бе лесно за половин час да се отърси от чародейството, което го бе заробило цели десет години. После отговори с усилие:

— Мадам, столът вече е излишен. Вие, която стотици пъти сте казвали колко дълбоко съжалявате за властващата над мен магия, несъмнено ще се зарадвате да научите, че вече е унищожена завинаги. Изглежда е имало някаква грешка в лечението, прилагано от Ваше благородие. Тези мои приятели ме освободиха. Сега съм с ума си и мога да ви кажа две неща. Първо, изцяло се отвращавам и се отричам от плана на Ваша милост да ме постави начело на войска долноземци, с които да изляза на Горната земя и със сила да си присвоя короната на кралство, което никога не ми е сторило нищо лошо, да избия законните им господари и да се кача на трона, сякаш съм кръвожаден чуждоземен тиранин. Сега, когато съм на себе си, го считам за чисто злодейство. И второ, аз съм Рилиан, синът на краля на Нарния, единственият наследник на Каспиан Десети, наречен още Каспиан Мореплавателя. Затова, мадам, моето намерение, а също и дълг, е да напусна двореца на Ваше величество и да потегля за своята страна. Надявам се да ни дадете водач, както и да осигурите на мен и моите приятели безопасно преминаване през вашето царство на мрака.

Вещицата не отговори. Прекоси стаята, без да сваля поглед от принца. Спря до невисока вратичка близо до камината, отвори я и извади оттам шепа зелен прашец. После го хвърли върху огъня. Прашецът не пламна силно, но от него се разнесе сладък и упойващ аромат. По време на разговора, който последва, миризмата се усили и изпълни стаята. Същевременно затрудняваше мисленето. Освен това тя извади музикален инструмент, подобен на мандолина, и започна да свири на него монотонно. Неспирното подрънкване, което след няколко минути вече не се забелязваше, упорито се набиваше в ума. То също затрудняваше мисленето. След като подрънка известно време (а упойващият аромат бе много силен), тя заговори с нежен и тих глас:

— Нарния ли? Каква Нарния? Неведнъж съм чувала Ваше благородие да споменава това име в бълнуванията си. Драги принце, вие сте много болен. Страна, наречена Нарния, няма.

— Има, мадам — възрази Глъм. — Виждате ли, аз случайно съм прекарал целия си живот там.

— Така ли? — заинтересува се Вещицата. — Кажете, моля, къде се намира тази страна?

— Там горе! — твърдо отговори Глъм и посочи тавана. — Не зная… не зная точно къде.

— Как така? — удиви се Вещицата през мил, нежен и музикален смях. — Нима горе, сред камъните и хоросана на покрива, има страна?

— Не! — отвърна Глъм, като се бореше да си поеме въздух. — Тя е в Горната земя.

— А какво или по-точно къде е тази… как я нарекохте… Горната земя?

— Стига глупости! — намеси се Скруб, който с всичка сила се съпротивляваше на действието на упояващия мирис и на подрънкването. — Като че ли не знаете! Тя е над нас, горе, където се виждат небето, слънцето и звездите. Та вие самата сте били там! Ние се срещнахме!

— Какво говориш, скъпи! — изсмя се Вещицата (никога не сте чували по-прекрасен смях). — Нямам спомени за такава среща. Но хората често срещат приятелите си на най-невероятни места… в сънищата си. И ако не сме сънували един и същия сън, не можеш да караш другия да си го спомни.

— Мадам — строго произнесе принцът, — вече казах на Ваше благородие, че съм синът на краля на Нарния.

— Ще бъдеш, приятелю — успокои го Вещицата, все едно говореше на дете. — В мечтите си ще бъдеш крал на много въображаеми страни.

— Ние също сме били там! — тросна се Джил. Започваше да се ядосва, защото усещаше как чародейството я завладява с всяка изминала минута. Но, разбира се, щом можеше да го усети, все още не бе проявило пълната си сила.

— Без съмнение ти също си кралица на Нарния, хубавице! — рече Вещицата със същия ласкав, полуподигравателен глас.

— Нищо подобно! — тропна с крак Джил. — Ние идваме от друг свят.

— Ха, тази игра е още по-сладка от другата. Кажи ни, девойче, къде се намира този друг свят? Кои кораби и колесници пътуват между него и нашия?

В главата на момичето се мярнаха едновременно безброй образи: Експерименталното училище, Адела Пенифедър, домът на Джил, радиоапарати, кина, коли, самолети. Но те изглеждаха неясни и отдалечени. (Дрън-дрън-дрън — подрънкваха струните на инструмента.) Джил не можа да си спомни имената на предметите в нашия свят. Този път не се сети, че е омагьосана, защото вълшебството бе в пълна сила. Разбира се, колкото си по-омагьосан, толкова си по-уверен, че изобщо не си омагьосан. Тя откри, че произнася думи, които в момента й се струваха като облекчение:

— Да, сигурно другият свят е само сън.

— Да, наистина е сън — съгласи се Вещицата, като не спираше да подрънква.

— Да, наистина е сън — повтори Джил.

— Никога не е имало такъв свят — изрече Вещицата.

— Не, никога! — откликнаха Джил и Скруб.

— Единственият истински свят е моят — продължи Вещицата.

— Единственият истински свят е твоят — изрекоха те.

Глъм все още се съпротивляваше.

— Не разбирам какво точно имате предвид под свят — каза той, задъхвайки се. — Можеш да свириш на тази цигулка, докато ти окапят пръстите, но няма да успееш да ме накараш да забравя Нарния, нито пък Горната земя. Няма да се изненадам, ако никога не се върнем там. Може да си я заличила и да си я превърнала в мрачна дупка като тази тук, откъде да знам. Много е възможно. Но знам, че съм бил там преди. Виждал съм небето, обсипано със звезди. Виждал съм как рано сутрин слънцето се показва от морето и как вечер се скрива зад планините. Виждал съм го сред небосвода на обед. Толкова е ярко, че дори не мога да задържа погледа си.

Думите на Глъм подействаха ободрително. Другите трима усетиха, че отново могат да дишат свободно, и се спогледаха като току-що пробудени хора.

— Ето! — възкликна принцът. — Разбира се! Благословията на Аслан е върху този добър Блатен мърморец! От няколко минути всички сънуваме. Как можахме да забравим? Естествено, че сме виждали слънцето!

— Ама, разбира се, че сме го виждали! — обади се Скруб. — Браво на теб, Глъм! Ти единствен от нас успя да запазиш разума си здрав.

Тогава се разнесе гласът на Вещицата. Тихо загука като гълъбица от бряст в някоя стара градина в три часа на сънлив летен следобед:

— Какво е това слънце, за което говорите? Знаете ли какво значи тази дума?

— И още как! — отвърна Скруб.

— Можете ли да ми опишете на какво прилича? — попита Вещицата (струните подрънкваха… дрън-дрън).

— Ако обичате, Ваша светлост — започна принцът със студена учтивост. — Вижте тази лампа. Тя е кръгла, жълта и осветява цялата стая. Освен това виси от тавана. Това, което наричаме слънце, прилича на лампата, само че е много по-голямо и по-ярко. То дава светлина навсякъде по Горната земя и виси на небето.

— А от какво виси, милорд? — попита го Вещицата и докато мислеха какво да й отговорят, добави с тих смях: — Виждате ли? Когато се опитате ясно да си представите какво трябва да бъде това слънце, не можете да ми обясните. Можете само да кажете, че е като лампата. Вашето слънце е сън и в този сън няма нищо, което да не е взето от лампата. Лампата е истинска, а слънцето е просто мечта, детска приказка.

— Да, сега разбирам — каза Джил с нисък, неуверен глас. — Няма такова нещо като слънцето.

И докато го казваше, струваше й се, че е напълно вярно.

Бавно и сериозно Вещицата повтори:

— Няма такова нещо като слънцето.

Никой не проговори. После повтори още веднъж, по-тихо и по-дълбоко:

— Няма такова нещо като слънцето.

След кратка мислена борба четиримата казаха в един глас:

— Права сте! Няма такова нещо като слънцето.

Беше огромно облекчение да се предадат и да се съгласят с нея.

— Никога не е имало слънце — продължи Вещицата.

— Да! Никога не е имало слънце — каза принцът, а след него и Блатния мърморец, и децата.

От няколко минути Джил се мъчеше да си спомни нещо на всяка цена. И изведнъж си го припомни. Но беше ужасно трудно да го каже. Струваше й се, че на устните й е сложена грамадна тежест. Най-после с усилие, което като че ли й струваше цялата сила, произнесе:

— Има Аслан!

— Аслан ли? — удиви се Вещицата, леко засилвайки темпото на подрънкването. — Какво хубаво име! Какво означава то?

— Той е Великия Лъв, който ни извика тук от нашия свят — обясни Скруб. — Изпрати ни да търсим принц Рилиан.

— Какво е това лъв? — попита Вещицата.

— Я стига! — ядоса се Скруб. — Не знаеш ли? Как можем да й го опишем? Виждала ли си някога котка?

— Разбира се, обожавам котките — отговори Кралицата.

— Ами… лъвът прилича малко, ама съвсем мъничко на огромна котка… с грива. Само че не конска грива, нали разбираш, а повече като перука на съдия. И е жълт. И е страшно силен.

Вещицата поклати глава.

— Виждам, че вашият така наречен лъв е също като вашето слънце. Виждате лампа, представяте си я по-голяма и по-хубава и я наричате слънце. Виждате котка, представяте си я по-голяма и по-хубава и ето ви го лъва. Е, не е лошо като игра, макар че, честно казано, повече щеше да ви подхожда, ако бяхте по-малки. Забелязвате ли как не можете да сложите в играта си нищо, което да не сте взели от истинския свят, от моя свят, който е единствен. Но дори вие, деца, сте прекалено големи за такива игри. Що се отнася до вас, принце, вие сте зрял мъж. Срамота! Не ви ли е срам да си играете така? Хайде, престанете с тези детински номера! Имам работа за всички ви в истинския живот. Не съществува страна, наречена Нарния, нито Горната земя, нито небе, нито слънце, нито Аслан. А сега, всички в леглата! Утрото е по-мъдро от вечерта. Затова, да си лягаме и да спим дълбоко. Да сънуваме, но без глупави сънища.

Принцът и двете деца стояха с наведени глави — целите почервенели и с полузатворени очи. Цялата им сила бе изчезнала, а магията почти ги бе завладяла. Тогава Глъм събра всичките си сили и отиде до огъня. И точно там извърши изключително смела постъпка. Знаеше, че няма да го заболи, колкото, ако беше човек, защото босите му крака бяха корави, възлести и студенокръвни като на патица. (Все пак знаеше, че ще го заболи достатъчно силно, което и стана.) Прекрачи в огъня с босия си крак и стъпка горящите главни върху равния под на камината. Тогава се случиха едновременно три неща.

Най-напред упойващият аромат вече не бе толкова силен. Въпреки че угасна само част от огъня, остатъкът миришеше предимно на обгорял Блатен мърморец, което не бе особено вълшебна миризма. Промяната моментално отрезви всички умове. Принцът и децата отново вдигнаха глави и отвориха очи.

Второ, Вещицата извика със силен, страховит глас — съвсем различен от нежния глас, с който говореше до този момент:

— Какво правиш? Само да си посмял още веднъж да пипнеш огъня, кален мръснико, и ще превърна в огън кръвта във вените ти.

Трето, болката проясни главата на самия Глъм така, че той със сигурност знаеше, какво точно мисли. (Нищо не може да се сравни със здрава доза болка, когато трябва да се премахнат някои магии.)

— Само една дума, мадам — каза той, накуцвайки от болка. — Една-едничка. Всичко, което казахте, е съвсем вярно, никак не бих се учудил. Винаги съм искал да зная най-лошото, за да го посрещна по възможно най-добрия начин. Затова нямам намерение да отричам казаното от вас. Но дори да е така, има още нещо. Да предположим, че наистина само сме сънували или измислили всичко — дърветата и тревата, слънцето и луната, звездите и самия Аслан. Казвам, да предположим. В такъв случай мога само да твърдя, измислените неща ми се струват доста по-важни от истинските. Да предположим, че тази черна дупка — вашето кралство — наистина е единственият свят. На мен той ми се вижда доста скапан. И това е странно, ако се замисли човек. Може да сме някакви хлапаци, които си играят, но могат да измислят свят-игра, в сравнение с който вашият да не представлява нищо. Ето затова аз държа на света-игра. Ще бъда на страната на Аслан, дори и да няма Аслан, който да я предвожда. И доколкото мога, ще живея като нарниец, дори и да няма такава страна като Нарния. Така че благодарим ви за поднесената вечеря и ако двамата господа и младата дама са готови, напускаме вашия дворец веднага и тръгваме в мрака да търсим Горната земя. Ако трябва да я търсим и цял живот. Не че този живот ще бъде кой знае колко дълъг. Но това не е голяма загуба, ако светът наистина е такова скучно място, както твърдите.

— Ура! Ура за Глъм! — изкрещяха Скруб и Джил.

Внезапно принцът извика:

— Вещицата! Пазете се!

Те погледнаха към нея и косите им настръхнаха.

Тя бе изпуснала музикалния инструмент. Ръцете й изглеждаха прилепени към тялото, краката — усукани, а ходилата бяха изчезнали. Дългият зелен шлейф на роклята се удебели, втвърди се и се съедини със зеления стълб на усуканите й крака. Зеленият стълб се гърчеше, увиваше и люлееше, сякаш нямаше стави или пък целият бе само стави. Тя отхвърли глава назад, носът й се удължи и останалите черти на лицето изчезнаха, освен очите. Сега те бяха огромни — без вежди и мигли.

Тази промяна изисква време да се опише. Случи се обаче толкова бързо, че можаха само да я видят. Преди да сторят каквото и да било, промяната бе пълна. Вещицата се превърна в грамадна отровнозелена змия — дебела колкото кръста на Джил. Уви три или четири пъти гнусното си тяло около краката на принца. Бърза като светкавица, стрелна още една огромна примка, за да стегне дясната му ръка към тялото. Но принцът също беше бърз. Вдигна ръце и успя да ги освободи. Живият възел се затегна само около гръдния му кош и щеше да строши ребрата му като съчки.

С лявата си ръка принцът улови шията на влечугото и се опита да го стисне до задушаване. Така лицето й (ако изобщо можеше да го наречете лице) се озова на десетина сантиметра от неговото. Раздвоеният език се стрелкаше напред-назад, но не можа да го стигне. С дясната си ръка той пое меча и го приготви за възможно най-силния удар. Междувременно Скруб и Глъм изтеглиха оръжията си и се спуснаха да му помагат. Трите удара се стовариха едновременно. Този на Скруб — върху туловището на змията под ръката на принца (но не успя дори да прониже люспите). Принцът и Глъм уцелиха шията й. Дори те не успяха да я убият, но тя започна да разхлабва хватката на краката и гърдите на Рилиан. С още няколко удара й отсякоха главата. Страшното същество продължи да се извива и да мърда като парче жица дълго, след като умря. А подът, както можете да си представите, представляваше отвратителна гледка.

Щом си пое дъх, принцът каза:

— Господа, благодаря ви.

После тримата победители дълго стояха прави и дишаха тежко, без да проговорят. Джил постъпи умно, като седна и мълчаливо ги изчака. „Надявам се да не припадна… да не повърна… да не направя някоя глупост…“ — мислеше тя.

— Моята майка кралицата е отмъстена — промълви след малко Рилиан. — Несъмнено това е същият звяр, който преди много години напразно преследвах край извора в нарнийската гора. През всичкото това време съм бил роб на убийцата на майка ми. Доволен съм, че накрая Вещицата придоби образа си на змия. Нямаше да подобава нито на сърцето ми, нито на честта ми да убия жена. Но по-добре се погрижете за дамата. — Имаше предвид Джил.

— Всичко е наред, благодаря — отвърна тя.

— Госпожице — поклони й се принцът, — вашата смелост е възхитителна. Затова не се съмнявам, че във вашия свят произхождате от благородно потекло. Елате, приятели мои. Останало е малко вино. Нека се подкрепим и да вдигнем наздравица. А после ще трябва да съставим план за действие.

— Чудесна идея, сър — съгласи се Скруб.