Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (15)

Глава петнадесета
Чудесата на Последното море

Скоро след като напуснаха острова на Раманду, те започнаха да усещат, че вече са отплавали от този свят. Всичко изглеждаше различно. Например откриха, че имат нужда от по-малко сън. Не им се спеше, нито им се ядеше много, дори не им се говореше освен шепнешком. Другото бе прекалено изобилната светлина. Сутрин слънцето изглеждаше два, дори и три пъти по-голямо. Огромните бели птици пееха с човешки гласове песен на език, който никой не разбираше. После се плъзгаха над тях и отлитаха далече зад кораба по пътя си към Аслановата маса. След малко се връщаха и изчезваха на изток.

„Колко прозрачна и чиста е водата!“ — каза си Луси, наведена над бакборда в ранния следобед на втория ден.

И наистина беше така. Първото, което забеляза, бе един малък тъмен предмет — голям колкото обувка, който плаваше редом с кораба. За миг помисли, че предметът се носи по повърхността. Но покрай нея мина и парче сух хляб, току-що изхвърлено от готвача, което сякаш щеше да удари тъмния предмет, но не го уцели. Луси видя, че тъмният предмет не може да бъде на повърхността. Той внезапно се увеличи, но след секунда отново възвърна нормалния си размер.

Изведнъж Луси си спомни, че е виждала нещо подобно да става и другаде… Но къде? Вдигна ръка към главата, сбръчка лице и се изплези от усилие да си припомни. Накрая успя. Ама разбира се! Същото се получаваше, когато в слънчев ден пътуваш с влак. Виждаш как черната сянка на вагона тича по полето със скоростта на влака. Поле влакът навлиза в теснина и веднага същата сянка се озовава близо до теб — огромна и бягаща по склона. След това излиза оттам и — хоп! — пак се е смалила и тича по полето.

„Това е сянката ни — сянката на «Разсъмване», която бяга по дъното на морето! — помисли Луси. — Когато става голяма, значи сме минавали над хълм. В такъв случай водата трябва да е много по-чиста, отколкото си мислех. Виждам дъното на морето на километри под нас!“

Едва открила това, тя разбра, че огромната сребриста шир, която от известно време бе пред очите й, без да я забелязва, всъщност бе пясъкът на морското дъно. А различните по-тъмни и по-светли петна не бяха светлини и сенки на повърхността, а истински предмети на дъното. В момента например преминаваха над куп мека пурпурнозелена маса, в средата на която се виждаше широка виеща се ивица с бледосив цвят. Сега, когато вече знаеше, че нещата се намират на дъното, Луси ги виждаше много по-ясно. Забеляза, че някои тъмни петна бяха по-високо разположени от други и леко се полюляваха. „Точно както дърветата се люлеят от вятъра — помисли си Луси. — Това е сигурно подводна гора.“

Минаха над светлата нишка и скоро към нея се присъедини друга светла ивица. „Ако бях там долу, тази нишка щеше да е като път през гората. А мястото, където се събира с другия път, щеше да е кръстовище. Ах, колко ми се иска да съм там. Вярвам, че нишката наистина е път! Виждам я как продължава и през открития пясък. Само че друг е цветът и е маркирана с нещо по краищата — с прекъсната линия. Може би това са камъни. А сега се разширява.“

Но ивицата не се разширяваше, а вместо това идваше по-близо. Тя разбра това по сянката на кораба, която подскочи към нея. А пътят (вече бе сигурна, че това е път) започна да лъкатуши — явно се изкачваше по стръмен баир. Луси наведе глава и видя нещо подобно на криволичещ път, погледнат от върха на баира. Виждаха се дори слънчевите лъчи, падащи през дълбоката вода в гориста долина, а в далечината всичко се стопяваше в смътна зеленина. А някои места („може би огрените от слънцето“ — помисли тя) бяха в тъмносиньо.

Но тя не можа дълго да се любува на отминаващата гледка — задаващата се отпред бе още по-интересна. Пътят като че ли бе стигнал върха и вече вървеше направо. По него се движеха малки точици. И тогава се появи нещо още по-чудно. За щастие това стана на място, цялото огряно от слънцето — доколкото това е възможно, когато слънцето преминава през стотици метри вода. Бе ръбесто и назъбено, а цветът му — перлен или може би слонова кост. Луси бе точно над него и в първия момент не можа да различи какво е. Всичко стана ясно, когато забеляза сянката. Слънчевата светлина падаше над раменете й така, че сянката на предмета се виждаше просната на пясъка от другата му страна. И по формата на сянката тя разбра, че това са кули и камбанарии, минарета и куполи.

„Това е град или огромен замък — помисли Луси. — Но защо ли са го построили на върха на планината?“

След много време, когато се прибраха в Англия и обсъждаха с Едмънд приключенията си, те се сетиха за едно обяснение и аз съм почти сигурен, че то е правилното. В морето колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-тъмно и студено става и точно там долу, в мрака и студа, живеят опасните същества — октоподите, Морската змия и чудовищните кракени. Долините са диви и враждебни места. Морските хора се отнасят към долините си, както ние към нашите планини, и обратно. По високите места (или, както ние бихме се изразили, в плитчините) цари топлина и покой. Безразсъдните ловци и храбрите рицари слизат в морските дълбини, за да търсят приключения, а се връщат у дома (в планините) за почивка, труд, спорт, танци и песни.

Вече бяха отминали града, но дъното продължаваше да се приближава. Сега беше само на неколкостотин метра под кораба. Пътят бе изчезнал. Те плаваха над равна местност, подобна на парк. Бе осеяна с малки горички яркоцветна растителност. И точно там — Луси без малко да изпищи от вълнение — видя Хората.

Бяха петнадесет-двадесет на брой и всичките на коне — само че не на мъничките морски кончета, които може би сте виждали в музеите, а на коне, по-едри от самите тях. „Сигурно са благородници и хора от кралско потекло“ — помисли Луси, защото успя да съзре златни отблясъци по челата им, както и изумрудените и оранжеви ленти по раменете, развети от течението. В този миг Луси възкликна разочаровано — цяло ято дребни охранени рибки, плуващи близо до повърхността, закриха Морските хора. Но макар да й попречиха, те й показаха най-интересни неща. Изведнъж хищна рибка от непознат вид се стрелна отдолу, щракна с челюсти, грабна жертвата си и бързо потъна с тлъстата рибка в уста. Всички Морски хора седяха на конете си и наблюдаваха. Те като че ли разговаряха и се смееха. И преди хищната рибка да се върне при тях с плячката си, още една се приближи откъм Морските хора. Луси бе почти убедена, че едрият Морски мъж, възседнал морския си кон в средата на групата, бе я изпратил или пуснал, сякаш до този момент я бе държал в ръка или върху китката си.

„Хващам се на бас, че това е дружинка, излязла на лов. Те яздят с тези хищни рибки на китките си така, както ние яздехме със соколи на китките, когато преди много години бяхме крале и кралици в Каир Паравел. После ги пускат да летят към другите рибки… тоест може би трябваше да кажа да плуват. Как…“

Тя прекъсна мислите си внезапно, защото картината се промени. Морските хора бяха забелязали „Разсъмване“. Ятото рибки се разпръсна във всички посоки, а самите Морски хора идваха да видят какво е това огромно, черно нещо, което застава между тях и слънцето. Сега бяха толкова близо до повърхността, че ако не беше водата, Луси можеше да им заговори. Имаше както мъже, така и жени. Всички носеха на главите си диадеми, а повечето — и перлени верижки. Нямаха други дрехи. Телата им бяха с цвят на потъмняла слонова кост, а косите им — тъмнопурпурни. Кралят, който беше в средата (никой не можеше да се усъмни, че кралят е той), гордо и свирепо изгледа Луси. После размаха копието си. Рицарите му сториха същото. Лицата на дамите се изкривиха от изумление. Луси бе сигурна, че никога не са виждали нито кораб, нито човешко същество — а и как биха могли от моретата отвъд Края на света, където никога не бе идвал кораб?

— Какво гледаш, Луси? — чу тя глас близо до себе си.

Луси бе така погълната от гледката, че се стресна от гласа. Обърна се и почувства, че ръката й се е схванала от дългото и неподвижно облягане на парапета. До нея бяха Дриниан и Едмънд.

— Вижте! — рече тя.

Двамата погледнаха, но почти веднага Дриниан каза с тих глас:

— Ваши величества, обърнете се… точно така, с гръб към морето. И не си давайте вид, че говорим за нещо важно.

— Защо, какво има? — попита Луси, след като се подчини.

— Моряците не бива да виждат тези неща — обясни Дриниан. — Те ще се влюбят в морските жени или в самата подводна страна и ще започнат да скачат от кораба. Чувал съм, че такива неща са ставали някога в непознати морета. Винаги е лош късмет да срещнем Морските хора.

— Но ние ги познавахме — възрази Луси. — Едно време в Каир Паравел, когато брат ми Питър беше Върховен крал, те излязоха на повърхността и пяха на коронацията ни.

— Мисля, че са били други Морски хора, Луси — рече Едмънд. — Те можеха да живеят както във въздух, така и във вода. Струва ми се, че тези не могат. Ако съдя по вида им и стига да можеха, отдавна да са излезли и да са ни нападнали. Изглеждат много свирепи.

— Във всеки случай… — започна Дриниан, но в този миг се чуха два звука.

Единият бе плясък, а другият — вик от наблюдателницата: „Човек зад борда!“

Изведнъж всички се засуетиха. Няколко моряци се качиха на мачтата да свият платното, друга слязоха в трюма, за да се хванат за веслата, а Райнс, който бе вахтен на задната палуба, започна бързо да върти руля, за да обърне кораба и да търси падналия зад борда човек. Не беше нужно много време, за да разберат, че падналият не бе човек. Беше Рипичийп.

— Мътните я взели тази Мишка — ядоса се Дриниан. — Създава повече проблеми от целия екипаж, взет заедно. Ако може да направи някаква беля, хуква веднага. Трябва да се окове във вериги… да се тегли на буксир, вързан за кила, да се изостави на пуст остров… да му се отрежат мустаците… Вижда ли някой малкия непрокопсаник?

Всичко това съвсем не означаваше, че Дриниан не обича Рипичийп. Тъкмо защото го обичаше много, се изплаши за него. А страхът му го ядоса — също както, ако изтичаш на улицата точно пред някоя кола, майка ти ще ти се ядоса много повече, отколкото на някой непознат. Естествено, никой не се уплаши, че Рипичийп ще се удави. Той бе отличен плувец. Но тримата, които знаеха какво става под водата, се страхуваха от дългите и жестоки копия в ръцете на Морските хора.

След няколко минути „Разсъмване“ бе обърнал и всички видяха черната точка във водата, която бе Рипичийп. Той развълнувано бърбореше нещо, но понеже устата му непрекъснато се пълнеше с вода, никой не можеше да разбере какво казва.

— Ако не му запушим устата, ще издаде всичко — извика Дриниан. За да не допусне това, той се втурна към борда на кораба и спусна въже като викаше към останалите моряци: — Всичко е наред, връщайте се по местата си. Надявам се, че мога и сам да изтегля една мишка.

Докато Рипичийп се катереше по въжето — не особено сръчно, защото козината му бе мокра, Дриниан се надвеси и му прошепна:

— Не им казвай нито дума!

Щом мократа и оцеждаща се Мишка стъпи на палубата, оказа се, че изобщо не се интересува от Морските хора.

— Сладка! — изписука той. — Сладка, сладка!

— За какво говориш? — сърдито попита Дриниан. — И ако обичаш, не се изтръсквай върху мене.

— Казвам ви, че водата е сладка — повтори Мишката. — Сладка е, не е солена.

В началото никой не разбра значението на казаното от Мишката. Но тогава Рипичийп още веднъж изрецитира старото пророчество:

Сладка стане ли водата

не се съмнявай, Рипичийп,

тук Изтокът граничи с безкрая.

Сега вече всички разбраха.

— Дай ми кофа, Райнелф — каза Дриниан.

Подадоха му кофата и той я спусна. После я изтегли. Водата в нея светеше като стъкло.

— Може би Ваше величество ще поиска да я опита пръв — обърна се Дриниан към Каспиан.

Кралят взе кофата с две ръце, поднесе я към устните си, отпи глътка, а после отметна глава и продължи да пие на големи глътки. Лицето му се промени. Сякаш не само очите му, а и целият той засия.

— Да… сладка е — рече той. — Това е истинската вода. Не съм сигурен обаче, че няма да ме убие. Но това е смъртта, която бих си избрал, ако знаех, че съществува.

— Какво искаш да кажеш? — попита Едмънд.

— Тя… прилича повече на светлина, отколкото на каквото и да било друго.

— Точно така — съгласи се Рипичийп. — Светлина, която може да се пие. Сигурно вече сме съвсем близо до Края на света.

Последва кратка тишина и Луси коленичи на палубата и отпи от водата.

— Никога не съм вкусвала по-хубаво нещо — задъхано рече тя. — Но е силно… О, колко е силно. Вече няма да е необходимо да се храним.

Един по един всички на борда пиха от водата. После дълго време мълчаха. Почувстваха се необичайно здрави и силни, а малко след това забелязаха и друга промяна. Както вече казах, откакто напуснаха острова на Раманду, светлината бе прекалено изобилна: слънцето бе прекалено голямо (макар да не бе така горещо), морето — ослепително, въздухът — кристален. Сега не че светлината намаля — дори напротив — но те вече можеха да я понасят. Можеха да гледат право към слънцето, без да мигат. Можеха да поемат с очи повече светлина, отколкото някога през живота си. Палубата, платното, собствените им лица и тела — всичко заблестя по-силно и всяко въже заискри. А на другата сутрин, когато слънцето изгря пет или шест пъти по-голямо от обичайното, те дълго време не откъснаха поглед от него и видяха дори перата на излитащите от него птици.

През целия ден почти никой не проговори, но когато наближи време за вечеря (никой обаче не искаше да вечеря, защото водата им стигаше), Дриниан каза:

— Не разбирам. Няма и следа от вятър. Платното виси отпуснато, морето е равно като тепсия и въпреки това се носим напред с такава скорост, сякаш ни е подкарал ураган.

— И аз си мислех за това — призна Каспиан. — Може би сме попаднали в някое мощно течение.

— Хм, това не е много хубаво — рече Едмънд, — ако светът наистина има ръб и ние приближаваме към него.

— Да не би да искаш да кажеш, че може просто… ами да паднем отвъд? — попита Каспиан.

— Да, да! — въодушевено завика Рипичийп. — Винаги съм си го представял точно така. Светът като огромна кръгла маса, а водите от всички океани се изливат безспир през ръба. Корабът ще вдигне кърма, ще застане на носа… за кратък миг ще можем да видим какво има отвъд ръба… и после надолу, надолу, с главозамайваща скорост…

— А според теб какво ще ни чака на дъното, а? — запита Дриниан.

— Може би страната на Аслан — рече Мишката с грейнали очи — или пък може да няма дъно. Може би водопадът е без край. Но каквото и да е, няма ли да си струва да погледнеш поне за миг отвъд Края на света?

— Но… слушайте — намеси се Юстас. — Всичко това са глупости. Земята е кръгла, искам да кажа, кръгла като топка, а не като маса.

— Нашата земя — да, но тази? — промълви Едмънд.

— Нима искате да кажете — удиви се Каспиан, — че вие тримата сте от кръгъл свят (кръгъл като топка) и никога не сте ми го казвали! Много е жестоко от ваша страна! Защото ние имаме приказки, в които световете са кръгли, и аз винаги много съм ги обичал. Никога не съм вярвал, че съществуват в действителност, но винаги съм искал да ги има и копнеех да живея в такъв свят. Ах, бих дал всичко, за да… Питам се защо вие можете да идвате в нашия свят, а ние никога не можем да дойдем във вашия? Само ако можех! Сигурно е много интересно да живееш на нещо, което прилича на топка. Ходили ли сте по местата, където хората ходят надолу с главата?

Едмънд поклати глава.

— Изобщо не е така — добави той. — Когато живееш в кръглия свят, няма нищо особено интересно.