Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (14)

Глава четиринадесета
Началото на Края на света

Вратата бавно се отвори и оттам се показа друга фигура — висока и изправена като първата, но не така стройна. Не носеше светилник, но сякаш от самата нея струеше светлина. Когато се доближи, Луси видя, че това бе старец. Той имаше сребриста брада, която стигаше до босите му крака, а посребрената коса падаше до петите му. Дрехата му като че ли бе направена от руното на сребърна овца. Той изглеждаше тъй кротък и сериозен, че пътешествениците за втори път станаха на крака и запазиха мълчание.

Без да проговори, Стареца се приближи до тях и застана от другата страна на масата срещу дъщеря си. После и двамата вдигнаха ръце и се обърнаха с лице на изток. В тази поза те запяха. Иска ми се да можех да запиша песента, но никой от присъстващите не я запомни. После Луси казваше, че мелодията била висока, почти пронизителна, но прекрасна — „прохладна песен, като в ранно утро“. Докато те пееха, сивите облаци се вдигнаха от източния хоризонт, а белите прозорци в небето растяха и ставаха все по-големи. После всичко побеля и морето заблестя като сребро. Дълго след това (двамата пееха през цялото време) небето на изток руменееше, докато накрая слънцето изплува от морето и дългите му лъчи проблеснаха по златото, среброто и по каменния нож на масата.

Само веднъж или дваж преди това нарнийците се бяха питали дали по тези морета слънцето не изглежда по-голямо, отколкото в техните земи. Този път бяха сигурни в това. Нямаше грешка. Блясъкът на лъчите му по росата и по масата бе далече по-силен от всички утрини, които бяха виждали. И както по-късно каза Едмънд: „Въпреки че на това плаване се случиха много неща, които звучат по-вълнуващо, всъщност този момент беше най-вълнуващият.“ Сега вече наистина разбраха, че са дошли до началото на Края на света.

После като че ли нещо долетя до тях откъм самия център на изгряващото слънце. Разбира се, човек не можеше да погледне направо в тази посока, за да се увери. След малко въздухът се изпълни с гласове, които подеха същата песен, която пееха момичето и баща му, но с много по-ритмична мелодия и на неразбираем език. Стотици хиляди големи бели птици пристигаха и кацаха навсякъде: по тревата, по плочите, по масата, по раменете на хората, по ръцете и главите им, докато накрая земята сякаш бе покрита със сняг. Също като снега те не само правеха всичко бяло, но и замъгляваха и притъпяваха всички форми. Луси погледна измежду крилете на птиците, които я покриваха, и видя как една от тях долетя при Стареца с нещо в човката, което приличаше на мъничък плод, и го постави в устата на Стареца. Може и да е било горящ въглен, но бе твърде бляскав, за да се види ясно.

В този момент птиците спряха да пеят и се заеха с масата. Когато приключиха, всичко, което можеше да се яде или пие, бе изчезнало. Стотиците хиляди птици отлетяха, отнасяйки всичко негодно за храна и пиене като кости, люспи и черупки, и се отправиха по обратния път към изгряващото слънце. Но сега, понеже не пееха, пърхането на крилете им сякаш разтресе въздуха. Масата остана изчистена, а тримата нарнийски благородници продължаваха да спят непробудно.

Най-сетне Стареца се обърна към пътешествениците и ги поздрави с добре дошли.

— Господине — рече Каспиан, — молим ви да ни кажете как да развалим магията, в чийто плен са тези благородници от Нарния.

— С радост ще ти кажа, сине — отвърна Стареца. — За да премахнете тази магия, трябва да отплавате до самия Край на света или колкото се може по-близо до него и да се върнете, като оставите там поне един ваш другар.

— А какво ще стане с него? — попита Рипичийп.

— Трябва да продължи натам, където изтокът граничи с безкрая и никога да не се завърне в света.

— Това е и желанието на моето сърце — каза Рипичийп.

— А сега близо ли сме до Края на света, господине? — попита кралят. — Знаете ли дали има морета и суша по-далече на изток оттук?

— Виждал съм ги преди много време — отвърна Стареца, — но от голяма височина. Не мога да ви кажа нищо, което да е от значение за един моряк.

— Да не би да искате да кажете, че сте летели във въздуха? — изтърси Юстас.

— Беше много, много над въздуха, сине — отговори Стареца. — Аз съм Раманду. Но виждам, че се споглеждате. Името ми е непознато за вас. И нищо чудно, дните, когато бях звезда, отминаха преди много години, много преди всички вие да сте били родени. А оттогава съзвездията са се изменили.

— О-о-о… той е пенсионирана звезда — промълви Едмънд под носа си.

— Вече не сте ли звезда? — попита Луси.

— Аз съм звезда, която си почива, дъще моя — отвърна Раманду. — Когато залезнах за последен път, бях по-грохнал и стар, отколкото можете да си представите. Доведоха ме на този остров. Сега не съм толкова стар, колкото бях тогава. Всяка сутрин една птица ми донася жар-плод от долините на слънцето и този плод отнема по малко от годините ми. А когато стана млад като новородено, ще се отправя отново към своя изгрев (защото сега сме на източния ръб на земята) и пак ще подема великия танц.

— В нашия свят — рече Юстас — звездите са огромни кълба горящ газ.

— Дори и във вашия свят звездите не са това, сине, а само са направени от него. Пък и в този свят вие вече сте срещали звезда. Мисля, че познавате Кориакин.

— И той ли е звезда в пенсия? — попита Луси.

— Не съвсем — каза Раманду. — Изпращането му да управлява Тромавците не беше определено за почивка. По-скоро можете да го наречете наказание. Ако всичко бе вървяло добре, той можеше да свети още хиляди години в южното зимно небе.

— А какво е сторил той, господине? — попита Каспиан.

— Чедо, не ти е писано на теб, син на Адам, да знаеш какви грешки може да извърши една звезда. Но нека не губим време в такива разговори! Решихте ли вече? Ще потеглите ли на изток, за да развалите магията, като оставите един от вас там и се върнете обратно, или ще отплавате на запад?

Рипичийп се обърна към Каспиан:

— Сир, нали няма съмнение за това? Ясно е, че освобождаването на тези благородници от магията е част от нашето пътешествие.

— И аз мисля така, Рипичийп — отвърна кралят. — Но дори и да не беше така, за мен щеше да е много мъчно да не отплавам с „Разсъмване“ колкото е възможно по-надалеч, към Края на света. Но съм загрижен за екипажа. Те са тръгнали да търсят седемте благородници, а не да стигат ръба на земята. Ако отплаваме на изток оттук, то ще бъде, за да стигнем Края, там, където изтокът граничи с безкрая. Никой обаче не знае колко далече е това. Момчетата са храбри, но виждам, че някои от тях са изтощени от плаването и копнеят да обърнем кораба обратно към Нарния. Смятам, че не трябва да ги карам да плават по-нататък без тяхно знание и съгласие. Освен това какво ще правим с лорд Рууп? Този човек е съсипан.

— Сине — рече звездата, — дори и да искаш, няма смисъл да плаваш към Края на света с хора, които те следват против волята си или са измамени. Така не се развалят магии. Те трябва да знаят къде отиват и защо. Но кой е този съсипан човек, за когото говориш?

Каспиан разказа на Раманду историята на лорд Рууп.

— Аз мога да му дам онова, от което се нуждае най-силно — каза Раманду. — На този остров ще може да заспи дълбоко без всякакво безпокойство от сънища. Нека седне до тези тримата и да пие забрава до завръщането ви.

— Да, Каспиан, нека да направим така — примоли се Луси. — Сигурна съм, че той много ще се зарадва.

В този миг ги прекъсна шумът от множество стъпки и гласове — Дриниан и хората му се приближаваха. Щом видяха Раманду и дъщеря му и понеже бе явно, че не са обикновени хора, те спряха изненадани и свалиха шапки. Някои моряци изгледаха празните блюда и кани на масата с пълни със съжаление очи.

— Милорд — обърна се кралят към Дриниан, — моля те да изпратиш двама души на борда на „Разсъмване“ с послание до лорд Рууп. Кажете му, че последните от спътниците му са тук и спят непробудно, без да сънуват. Той също може да се присъедини към тях.

След това Каспиан каза на присъстващите да седнат и изложи пред тях цялото положение. Щом свърши, настана дълга тишина, прекъсвана от шепот. Накрая водачът на стрелците се изправи и рече:

— Ваше величество, някои от нас отдавна искат да ти зададат един въпрос, а именно: Как ще се върнем у дома, когато обърнем, без значение дали ще е тук или някъде другаде. През целия път ни носеха западни и северозападни ветрове, изключая някое и друго безветрие. Ако това не се промени, бих желал да зная каква е надеждата да видим Нарния отново. А вероятността припасите да ни стигнат, докато гребем дотам, е нищожна!

— Това са приказки на хора, които не разбират от мореплаване — отсече Дриниан. — В тези води до късно лято преобладават западни ветрове, но винаги сменят посоката си след настъпването на новата година. Ще има вятър за плаване на запад, и то повече, отколкото ни се иска.

— Вярно е това, водачо — каза един стар моряк-галмиец. — През януари и февруари времето става доста страшно, особено откъм изток. И с ваше позволение, сир, ако аз командвах този кораб, бих заповядал да презимуваме тук и да потеглим към дома през март.

— А какво ще ядете, ако презимувате тук? — попита Юстас.

— На тази маса ще се слага царски пир всяка вечер по залез слънце — каза Раманду.

— Ето това се казва приказка! — възкликнаха няколко моряци.

Тогава Райнелф започна:

— Ваши величества, дами и господа, искам да кажа само едно. Никой от нас, момчета, не е тръгнал на това плаване насила. Ние сме доброволци. Някои от нас, дето сега гледат с голям интерес масата и си мислят за царски пирове, в деня на отпътуването от Каир Паравел говореха с пълен глас за приключенията, които ни очакват, и се кълняха, че няма да се приберат у дома, докато не стигнем Края на света. А на кея останаха хора, които биха дали мило и драго да можеха да дойдат с нас. Тогава да имаш обикновена койка на борда на „Разсъмване“ се смяташе за по-голяма чест от това да носиш рицарски колан. Не знам дали схващате за какво ви намеквам. Но искам да кажа, че хора, тръгнали на плаване като нас, ще изглеждат тъпо като… като Тромоходи, ако се върнат вкъщи и кажат, че са стигнали до началото на Края на света и не им е стигнал кураж да отидат по-нататък.

След тази реч част от моряците нададоха одобрителни викове, но други казаха, че презимуването на острова ги устройвало.

— Няма да е много весело — прошепна Едмънд на Каспиан. — Какво ще правим, ако половината екипаж поиска да остане?

— Чакай малко — прошепна в отговор Каспиан. — Имам още един коз.

— Рипичийп, ти няма ли да кажеш нещо? — зашепна и Луси.

— Не. Защо Ваше величество очаква такова нещо от мен? — отвърна Рипичийп с глас, който повечето хора чуха. — Моите планове са непроменени. Докато мога, ще плавам на изток с „Разсъмване“. Ако обърнете назад, ще греба на изток с моята лодчица. Когато тя потъне, ще плувам на изток с четирите си лапи. А когато вече не мога да плувам, ако още не съм стигнал страната на Аслан или не съм паднал от Ръба на света в някой огромен водопад, тогава ще потъна с нос, обърнат към изгрева, и Папичийк ще стане главатар на Говорещите мишки в Нарния.

— Чуйте го, чуйте го! — рече един моряк. — И аз бих казал същото, само че без това с лодчицата, защото няма да ме издържи — и добави по-тихо: — Няма да се оставя да ме надмине някаква си мишка.

Тук вече Каспиан скочи на крака.

— Приятели — започна той, — мисля, че не сте разбрали съвсем ясно нашата цел. Говорите, сякаш сме дошли при вас, за да ви молим за екипаж. Положението изобщо не е такова. С нашия брат-краля и сестра-кралицата, техния родственик и доблестния рицар сър Рипичийп; както и лорд Дриниан имаме мисия за самия Край на света. Наше право е да изберем от желаещите измежду вас онези, които ще определим за достойни за такова височайше начинание. Всъщност никога не сме твърдели, че всеки може да дойде с нас. Ето защо сега ще заповядаме на лорд Дриниан и капитан Райнс да обмислят внимателно кои от вас са най-сръчни в битка, кои са най-умели моряци, с най-благороден произход и най-верни на нашата особа, както и най-чисти по сърце и поведение и да ни предадат имената им по списък. — Тук той спря за миг и продължи по-бързо: — В името на Аслан — възкликна той, — да не би да си мислите, че привилегията да се види Краят на света може да се купи на безценица? И всеки дошъл с нас ще носи наследствената титла „Член на екипажа на «Разсъмване»“, която ще се предава по наследство, а когато се приберем в Каир Паравел, ще получи толкова злато или земя, че да бъде богат цял живот. Сега… разпръснете се из острова! След половин час ще науча имената, които лорд Дриниан ще запише.

Последва неловка тишина, след което членовете на екипажа се поклониха и се оттеглиха — един насам, друг натам, но повечето разговаряха на малки групички.

— А сега да се заемем с лорд Рууп — рече кралят.

Но като се обърна към масата, видя, че Рууп бе вече там. Той бе пристигнал незабелязан, докато траеше обсъждането, и седеше до лорд Аргоз. До него стоеше дъщерята на Раманду, която сякаш му беше помогнала да седне, а зад него бе Раманду, сложил ръце върху побелялата му глава. Дори на дневна светлина от ръцете на звездата струеше слабо сребристо сияние. По измъченото лице на Рууп играеше усмивка. Той протегна едната си ръка на Луси, а другата — на Каспиан. За секунда изглеждаше, сякаш ще проговори. После усмивката му стана още по-широка, като че ли бе обзет от някакво сладостно усещане, от устните му се изтръгна дълбока въздишка на задоволство, главата му клюмна на гърдите и той заспа.

— Горкият Рууп! — изрече Луси. — Толкова се радвам. Сигурно е преживял ужасни неща.

— Хайде да не мислим за това, а? — предложи Юстас.

Междувременно речта на Каспиан, може би подпомогната от островната магия, даваше точно желания резултат. При мисълта, че могат да бъдат изоставени, мнозина от нетърпеливите да не продължат плаването реагираха съвсем различно. Естествено, щом някой моряк обявеше, че е решил да поиска разрешение да бъде включен в плаването, останалите усещаха, че броят им намалява, и се чувстваха все по-неудобно. Така че още преди да изтече определеният половин час, няколко души определено се „подмазваха“ на Дриниан и Райнс с цел да бъдат включени в списъка (поне така го наричаха в моето училище). Скоро останаха само трима, които не искаха да тръгват, като се опитваха с всичка сила да убедят някой да остане с тях. Скоро след това остана само един. Накрая и той се уплаши да не го оставят сам и промени решението си.

В края на определения половин час всички се струпаха около Аслановата маса и застанаха в единия й край, а Дриниан и Райнс седнаха с Каспиан в другия край и му прочетоха списъка. Каспиан прие всички освен този който беше променил решението си в последния момент. Името му беше Питънкрим и докато останалите търсеха Края на света, той остана на Острова на звездата и през цялото време много му се искаше да бе заминал с тях. Той не беше човек, на когото да му е приятно да разговаря с Раманду и дъщеря му (нито пък на тях — с него), а и времето беше дъждовно. Въпреки че на Масата всяка вечер се появяваше великолепна храна, той не я хареса особено. Казваше, че го побивали тръпки да седи сам (и често на дъжда) в компанията на четиримата заспали лордове на другия край на масата. А щом останалите се върнаха, той почувства всички чужди. По пътя към вкъщи спряха на Уединените острови, където дезертира и отиде да живее в Калормен. Там разказвал чудни истории за приключенията си на Края на света дотогава, докато накрая сам започнал да си вярва. Така че в известен смисъл може да се каже, че той живял честито до края на дните си. Но никога не свикнал с мишките.

Онази нощ всички ядоха и пиха заедно на голямата маса сред колоните и гощавката не престана да се подновява по вълшебен начин. На следната сутрин „Разсъмване“ отплава за пореден път — точно след като огромните птици бяха се появили и отново изчезнали.

— Мадам — каза Каспиан, — надявам се да говоря пак с вас, когато вече съм развалил магията.

Дъщерята на Раманду го погледна и се засмя.