Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (13)

Глава тринадесета
Тримата спящи

Вятърът не спря, но отслабваше с всеки изминат ден, докато накрая вълните заприличаха на гънки по водата и корабът часове наред се носеше като по езеро. „На изток всяка нощ изгряваше ново съзвездие, невиждано от никого в Нарния, а може би и от никоя жива душа“ — мислеше си Луси със смесени чувства на радост и страх. Новите звезди бяха едри и ярки, а нощите — топли. По-голямата част от хората спяха на палубата, разговаряха до късно през нощта или се облягаха на фалшборда и гледаха бляскавия танц на пръските, вдигани от носа на кораба.

В една такава поразително красива вечер, когато залезът зад гърба им се бе разлял в яркочервено и пурпурно, така че самото небе сякаш порасна, на хоризонта от страната на щирборда се появи суша. Тя се приближаваше бавно и от светлината зад тях носовете и масивите на новия остров изглеждаха сякаш обхванати от пламъци. Съвсем скоро вече плаваха успоредно на брега. Западният нос беше зад кърмата — черен на фона на червеното небе и рязко очертан, сякаш изрязан от картон. Тогава успяха да видят по-добре какво представлява островът. Там нямаше планини, а множество ниски хълмчета, чиито склонове приличаха на възглавници. Откъм него се носеше приятен мирис, който Луси нарече неопределен, пурпурен мирис. Едмънд каза, че бил мирис на гнило, Райнс само си го помисли, а Каспиан потвърди:

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Плаваха още известно време покрай няколко издадени в морето носа с надеждата да открият удобно дълбоко място, където да хвърлят котва. Накрая трябваше да се задоволят с широк и плитък залив. Макар откритото море да им се бе сторило спокойно, в пясъка се разбиваше прибой и не можаха да приближат „Разсъмване“ толкова, колкото им се искаше. Пуснаха котва далече от брега и стигнаха дотам с лодката — мокри и подхвърляни от вълните. Лорд Рууп остана на борда на „Разсъмване“ — нямаше желание за повече острови. През цялото време, докато останаха на този остров, в ушите им звучеше шумът на прибоя.

Оставиха двама да пазят лодката и Каспиан поведе останалите към вътрешността на острова. Вече бе късно за разглеждане на острова и скоро щеше да мръкне. Нямаше нужда да ходят много далече, за да търсят приключения. В равната долина, простираща се до средата на залива, не се виждаше нито път, нито пътека, нито някаква следа от живот. Под нозете им пружинираше мека трева, осеяна тук-таме с ниска буйна растителност, която Едмънд и Луси взеха за вид английска трева. Юстас (който всъщност бе доста добър по ботаника) каза, че не била такава и вероятно бе прав, но приликата бе значителна.

Едва бяха се отдалечили от брега, когато Дриниан възкликна и накара всички да спрат:

— Я! Какво е това?

— Да не са гигантски дървета? — зачуди се Каспиан.

— Според мен са кули — обади се Юстас.

— Сигурно са великани — прошепна Едмънд.

— Ако искаме да разберем, трябва да отидем между тях — намеси се Рипичийп. Изтегли меча си и се отправи напред.

— Мисля, че това са руини — каза Луси, след като се бяха приближили достатъчно, за да разберат, че нейното предположение е най-близо до истината.

Пред тях се откриваше широко продълговато място, покрито с гладки плочи, оградено със сиви колони, но без покрив. От единия до другия му край се простираше дълга маса, която бе покрита с великолепна пурпурна покривка, спускаща се почти до плочите. От двете й страни бяха наредени богато украсени каменни столове с копринена възглавничка на всяка седалка. А самата маса бе отрупана с такива невероятни неща, каквито не бе имало дори в дните, когато дворът на Върховния крал Питър беше в Каир Паравел. Имаше пуйки, гъски и пауни, глигански глави и еленови плешки, десерти с формата на кораби с опънати платна или на дракони и слонове, сладоледи, яркоцветни омари и бляскави сьомги, ядки и грозде, ананаси и праскови, нарове, пъпеши и домати. Каните бяха златни, сребърни и от особено гравирано стъкло, а уханието на плодовете и виното се понесе към нарнийците като обещание за всяка наслада на света.

— О-хо! — възкликна Луси.

После безшумно се приближиха до масата.

— Но къде са гостите? — запита Юстас.

— Ние можем да ги осигурим, сър — обади се Райнс.

— Вижте! — извика внезапно Едмънд.

Всъщност те вече бяха навлезли между колоните и стояха върху плочките. Всички обърнаха поглед натам, накъдето сочеше Едмънд. Не всички столове бяха празни. На челното място, както и от дясната и от лявата му страна, имаше нещо… или може би три неща.

— Какви са тези? — попита Луси шепнешком. — Приличат на три бобъра, седнали на масата…

— … или на огромно птиче гнездо — допълни Едмънд.

— На мен ми прилича повече на купа сено — намеси се Каспиан.

Рипичийп изтича напред, скочи на един стол, оттам на масата и побягна по нея. Провираше се ловко като танцьор между чашите, обсипани със скъпоценни камъни, пирамидите от плодове и солниците от слонова кост. Стигна до тайнствената сива грамада в края на масата, надникна, докосна я и после извика:

— Тези тук според мен няма да се бият.

Сега всички доближиха и видяха, че на столовете седяха трима мъже (макар да не бе лесно да познаеш, че са мъже, докато не се вгледаш отблизо). Сивите им коси бяха пораснали и закриваха очите им до такава степен, че лицата им почти не се виждаха. Брадите им се стелеха по масата, увиваха се около чинии и чаши като къпини около ограда и изобщо се сливаха в една обща маса от коса, преливаща над краищата на масата и спускаща се до пода. А отзад косите им висяха по облегалките на столовете, така че напълно ги скриваха. Всъщност тримата представляваха почти само коса.

— Мъртви ли са? — попита Каспиан.

— Мисля, че не, сир — отвърна Рипичийп, като измъкна от гъсталака косми една ръка и я взе в лапичките си. — Този е топъл и има пулс.

— Този също, и този — потвърди Дриниан.

— Значи само са заспали — рече Юстас.

— Отдавна трябва да спят, щом косите са пораснали толкова много — отбеляза Едмънд.

— Сигурно спят омагьосани — каза Луси. — В мига, в който стъпихме на този остров, почувствах, че навсякъде има магия. Мислите ли, че сме дошли, за да я развалим?

— Можем да опитаме — каза Каспиан и почна да блъска най-близкия от тримата спящи.

За миг всички помислиха, че ще успее, защото човекът задиша тежко и промърмори:

— Няма да плавам повече на изток. Да гребем към Нарния.

Но почти веднага потъна в още по-дълбок сън отпреди, така че натежалата му глава клюмна към масата и всички усилия да го разбудят бяха безполезни. С втория се случи същото.

— Не сме се раждали, за да живеем като животни. Да вървим на изток, докато още имаме възможност… към земите отвъд слънцето — промърмори той и отново потъна в сън.

— Горчица, моля — каза третият и отново заспа.

— Да гребем към Нарния, а? — повтори Дриниан.

— Да, Дриниан, прав си — рече кралят. — Мисля, че търсенето ни приключи. Хайде да видим пръстените им. Да, това са техните гербове. Това е лорд Ревилиан. Този е лорд Аргоз, а третият — лорд Мавраморн.

— Но ние не можем да ги събудим. Какво да правим? — рече Луси.

— Моля Ваши величества за извинение — намеси се Райнс, — но защо да не се възползваме от цялото това изобилие, докато вие обсъждате? Такава вечеря не се пада всеки ден.

— За нищо на света! — възкликна Каспиан.

— Точно така, точно така — съгласиха се неколцина моряци. — Тук всичко е омагьосано. Колкото по-скоро се върнем на кораба, толкова по-добре.

— Можете да сте сигурни, че тези трима благородници са потънали в седемгодишен сън тъкмо защото са яли от тази храна — каза Рипичийп.

— Не бих я докоснал, дори и да умирах от глад — обади се Дриниан.

— Светлината гасне необичайно бързо — добави Райнелф.

— Да се връщаме обратно на кораба — промърмориха останалите моряци.

— Мисля, че те наистина са прави — рече Едмънд. — Можем и утре да решим какво да правим със спящите рицари. Не смеем да опитаме храната, а и няма смисъл да оставаме да нощуваме тук. Цялото това място мирише на магия… и на опасност.

— Напълно съм съгласен с крал Едмънд — каза Рипичийп, — що се отнася до екипажа на кораба. Но аз самият ще остана на тази маса до изгрев слънце.

— Но защо? — удиви се Юстас.

— Защото това е велико приключение и нито една опасност не ми се вижда по-голяма от тази да се върна в Нарния и да знам, че от страх съм оставил зад себе си неразрешена загадка — отвърна Мишката.

— И аз ще остана с теб, Рипичийп — каза Едмънд.

— И аз — добави Каспиан.

— Аз също — обади се Луси.

Тогава Юстас също изяви желание да остане. Това бе изключително храбро от негова страна, тъй като за него бе много по-страшно, отколкото за останалите — та той никога не беше чел или дори слушал за такива неща, преди да се качи на борда на „Разсъмване“.

— Умолявам Ваше величество… — започна Дриниан.

— Не, милорд. Вашето място е на кораба, а и вие сте се трудили цял ден, докато ние сме мързелували — възрази кралят.

Последваха още доста спорове, но накрая Каспиан наложи волята си. Екипажът тръгна да се връща към брега в сгъстяващия се здрач и всеки от петимата оставащи, освен може би Рипичийп, усети ледена тръпка в стомаха си.

Докато избираха местата си на зловещата маса, се позабавиха. Може би по една и съща причина, която никой не посмя да изрече на глас. Това бе наистина неприятен избор. Да седиш цяла нощ в компанията на три страховити космати същества, които, макар и не мъртви, със сигурност не бяха и живи в истинския смисъл на думата. От друга страна, да седнеш на срещуположния край и да ги губиш постепенно от поглед с напредването на нощта, без да знаеш дали се движат, и може би към два часа съвсем да не ги виждаш… не, това бе немислимо. Затова те се завъртяха няколко пъти около масата с думите: „Тук ли?“, „Може би малко по-нататък?“ или „Защо не от тази страна?“, докато най-после се настаниха някъде по средата, но по-близо до спящите, отколкото до срещуположния край. Вече наближаваше десет часа и почти се бе стъмнило. На запад грееха странните нови съзвездия. Луси щеше да се чувства по-добре, ако това бяха Леопард, Кораб и останалите стари приятели от небето над Нарния.

Всички се загърнаха в моряшките си наметала, седнаха неподвижни и зачакаха. Отначало се опитаха да разговарят, но безуспешно. Продължиха да седят още дълго и през цялото това време до тях достигаше шумът от вълните, разбиващи се в брега.

След часове, които им се сториха цяла вечност, настъпи миг, когато всички усетиха, че допреди малко са се унасяли, а сега внезапно се разбудиха напълно. Звездите се намираха в съвсем различно положение от последния път, когато ги бяха погледнали. Небето бе много тъмно, с изключение на възможно най-неясната сивота на източния хоризонт. Чувстваха студ и жажда, бяха схванати. Но никой не проговори, защото най-после нещо се случваше.

Пред тях, отвъд колоните, започваше склонът на нисък хълм. Сега в него се открехна врата, на прага се появи светлина и оттам се показа фигура, а вратата зад нея се затвори. Фигурата носеше светилник — единственото, което успяваха ясно да различат. Тя се приближаваше бавно, все по-близо и по-близо, докато най-накрая застана пред масата срещу тях. Тогава видяха, че това бе високо момиче, облечено в дълга дреха в светлосин цвят, която оставяше ръцете й голи. Щом я погледнаха, помислиха си, че досега не са знаели какво значи красота.

Носеният от нея светилник се оказа дълга свещ, поставена в сребърен свещник, който тя сложи на масата. Дори ако в по-ранната вечер от морето бе повявал вятър, сигурно бе замрял досега, защото пламъкът на свещта гореше прав и неподвижен — сякаш се намираше в стая със затворени прозорци и дръпнати завеси. Златото и среброто на масата блещукаха на светлината.

Едва сега Луси забеляза нещо, разположено по дължината на масата, което дотогава бе убягнало от погледа й. Беше старинен каменен нож — остър и доста страшен на вид предмет.

Никой не произнесе и дума. Изведнъж — първо Рипичийп, сетне и Каспиан — всички се изправиха на крака, защото почувстваха, че това е велика дама.

— Пътешественици, дошли отдалеч на Аслановата маса — заговори момичето, — защо не ядете и не пиете?

— Мадам — отвърна Каспиан, — ние се уплашихме от храната, защото помислихме, че от нея нашите приятели са потънали в омагьосан сън.

— Те изобщо не са я вкусвали — каза тя.

Луси проговори:

— Извинете, а какво е станало с тях?

— Преди седем години — започна момичето — те дойдоха тук с кораб, чиито платна бяха на парцали, а дървените му части бяха готови да се разпаднат. С тях имаше няколко моряци, които се приближиха до тази маса и един от тях каза: „Ето това е хубаво място. Нека свием платна и не гребем вече, а да седнем тук и дните ни да свършат в мир.“ А друг рече: „Не, нека потеглим обратно на запад и се върнем в Нарния — крал Мираз може да е вече мъртъв.“ Но третият, който бе властен мъж, скочи на крака и извика: „Не, не! Ние сме хора и телмаринци, а не зверове. Какво друго ни остава, освен да търсим приключение след приключение? Така или иначе не ни остава да живеем дълго. Нека прекараме остатъка от живота си, като дирим необитаемия свят отвъд изгрева.“ И докато се караха, той хвана каменния нож, който лежи тук на тази маса, и тръгна да се бие с другарите си. Но това е предмет, който не трябваше да докосва. Щом пръстите му хванаха дръжката, тримата рицари потънаха в дълбок сън. Така докато не се развали магията, те няма да се събудят.

— Какъв е този каменен нож? — попита Юстас.

— Никой от вас ли не го познава? — запита момичето.

— Аз… аз мисля, че съм виждала нещо подобно — колебливо рече Луси. — С такъв нож Бялата вещица се опита да убие Аслан на Каменната маса преди много години.

— Това е същият нож — рече момичето. — Донесен е тук, за да се пази и да му се отдава почит, докато свят светува.

Едмънд, който през последните минути изглеждаше все по-неловко, проговори:

— Вижте какво, надявам се, че не съм страхливец… искам да кажа, що се отнася до тази храна… и със сигурност не искам да изглеждам неучтив. Но на това наше плаване се случиха много странни приключения и нещата не са винаги каквито изглеждат. Когато те погледна в лицето, не мога да не повярвам на думите ти, но пък точно това би станало и с една вещица, нали? Как да разберем, че си наша приятелка?

— Не можете да знаете това — рече момичето. — Можете само да повярвате… или да не повярвате.

След кратко мълчание се разнесе тихото гласче на Рипичийп.

— Сир, с благосклонното ви позволение, бихте ли напълнили чашата ми вино от тази кана. Прекалено тежка е, за да я напълня сам. Ще пия за здравето на дамата.

Каспиан се подчини и Мишката, застанала на масата, вдигна златната чаша между лапичките си и произнесе:

— Мадам, за ваше здраве! — след което се нахвърли на студения паун.

Не след дълго всички последваха примера му. Бяха много гладни, а храната, макар и не съвсем подходяща за ранна закуска, беше отлична за късна вечеря.

— Защо се нарича Аслановата маса? — попита след малко Луси.

— Сложена е по негова заповед — отговори момичето — за онези, които стигнат чак дотук. Някои наричат този остров Края на света, защото макар и да можете да плавате и по-нататък, това е началото на края.

— Но как така храната не се разваля? — попита практичният Юстас.

— Изяжда се и се подновява всеки ден — отвърна момичето. — Сега ще видите как.

— А какво да правим със спящите? — попита Каспиан. — В света, от който идват моите приятели (тук той кимна към Юстас и двамата Певънзи) има приказка за това как един принц или крал пристига в замък, където всички хора спят омагьосани. В тази приказка магията можела да се развали единствено ако принцът целуне принцесата.

— Само че тук е по-различно — усмихна се момичето. — Тук той може да целуне принцесата едва след като развали магията.

— Тогава, в името на Аслан, покажи ми веднага как да се захвана с това дело.

— На това ще те научи моят баща.

— Баща ти?! — възкликнаха всички в един глас. — Но кой е той? И къде е?

— Погледнете! — отвърна момичето и се обърна, сочейки вратата в склона.