Клайв Стейпълс Луис
Плаването на „Разсъмване“ (10)

Глава десета
Книгата на Вълшебника

Невидимите хора нагостиха посетителите по кралски. Беше много странно да гледаш как чиниите и подносите се приближават към масата, без никой да ги носи. Щеше да е невероятно дори ако се движеха успоредно на пода, както трябваше да става, ако ги носеха невидими ръце. Но не бе така. Те се придвижваха през дългата трапезария с редуващи се подскоци и поклащания. На най-високата точка от всеки подскок подносът заставаше на пет метра над земята, после се спускаше и спираше рязко на около метър над пода. В случаите, когато съдът съдържаше нещо като супа или яхния, резултатите бяха плачевни.

— Тези хора започват да ми стават много любопитни — прошепна Юстас на Едмънд. — Смяташ ли, че са човеци? Приличат ми повече на огромни скакалци или на гигантски жаби.

— Така изглежда, наистина — рече в отговор Едмънд. — Но недей да говориш за скакалци на Луси. Тя не си пада много по насекомите, особено по големите.

Вечерята щеше да е по-приятна, ако не цареше хаос и ако разговорът не се състоеше изцяло от съгласяване. Невидимите хора се съгласяваха с всичко. Действително повечето от забележките им бяха от един тип и с тях бе трудно да не се съгласиш: „Винаги казвам, че когато човек е гладен, най-добре да си похапне!“ или „Стъмва се — винаги така става през нощта!“, или дори „А, значи сте минали през водата. Много е мокра, нали?“ А Луси не можа да се сдържи да не поглежда към мрачното стълбище — виждаше се от мястото, където седеше. Питаше се какво ли ще открие като се качи по стълбите на другата сутрин. Иначе яденето беше хубаво. Сервираха им гъбена супа, варено пиле, шунка, боровинки, касис, извара, сметана, мляко и медовина. Повечето харесаха медовината, но на сутринта Юстас съжали, че изобщо е пил.

Когато на следната сутрин Луси се събуди, имаше чувството, че й предстои изпит или че отива на зъболекар. Беше великолепно утро — пчелите жужаха и прелитаха през отворения прозорец, а моравата отвън изглеждаше съвсем като тази в Англия. Тя стана и се облече, а на закуска се опита да говори и да се храни сякаш нищо не се е случило. След това Гласа-вожд й даде наставления какво да прави на горния етаж. Тя се сбогува с останалите и после замълча. Пристъпи към стълбите и ги заизкачва, без нито веднъж да погледне назад.

Хубаво бе, че беше съвсем светло. Наистина, точно на първата площадка имаше прозорец. Докато се изкачваше по стълбите, тя чу тиктакането на големия стенен часовник долу в антрето. Когато стигна до площадката, се наложи да завие наляво за следващите стълби. Часовникът престана да се чува.

Вече се бе изкачила на горния етаж. Луси се огледа и видя дълъг, широк коридор, в чийто далечен край се очертаваше голям прозорец. Коридорът явно се разпростираше по дължината на цялата къща и целият бе покрит с резбована ламперия. Подът бе постлан с килими, а от двете страни имаше безброй врати. Луси замря на място и не чу нито цвъртене на мишка, нито жужене на пчела, нито дърпане на завеси — нищо освен туптенето на сърцето си.

„Последната врата вляво“ — каза си тя. Струваше й се малко трудно да иде чак до последната врата. За да я стигне, трябваше да мине покрай множество стаи, във всяка от които можеше да се крие Вълшебника — заспал, буден или невидим, или дори мъртъв. Но нямаше смисъл да мисли за това. Тя потегли към целта си. Килимът беше толкова дебел, че стъпките й не вдигаха никакъв шум.

„Няма от какво да се страхувам. Засега!…“ — помисли си Луси. Наистина коридорът бе тих и огрян от слънцето, може би дори прекалено тих. Щеше да е по-добре, ако по вратите нямаше нарисувани тайнствени кървавочервени знаци с изкривени, сложни форми. Имаха някакъв скрит смисъл — очевидно не много приятен. Щеше да е още по-добре, ако по стената не висяха маски — не грозни, или по-скоро не много грозни. Празните дупки за очите имаха много особен вид и ако не внимаваше, можеше да започне да си въобразява, че маските правят разни неща зад гърба й.

Някъде след шестата врата тя се уплаши за първи път. За миг бе почти сигурна, че от стената се показа злобно брадато личице и й направи гримаса. Тя се насили да спре и да го погледне. Оказа се, че това изобщо не е лице. Всъщност бе огледалце с размера и формата на собственото й лице. Отгоре му имаше коса, а отдолу — висяща брадичка. Щом се погледнеше в огледалцето, лицето й изглеждаше сякаш косата и брадата са част от него. „Просто докато съм минавала, с периферното зрение съм забелязала собственото си отражение — помисли си Луси. — Само това е било. Съвсем безопасно е.“ Въпреки това не хареса вида на лицето си, оградено от тази коса и брада. (Аз не знам за какво служи брадатото огледало, защото не съм вълшебник.)

Преди да стигне до последната врата вляво, Луси бе започнала да се пита да не би коридорът да е станал по-дълъг, откакто е тръгнала по него, и дали това не е част от магията на къщата. Но в края на краищата трябваше да изпълни обещанието. И тя отвори вратата.

Стаята беше просторна, с три големи прозореца и от пода до тавана стените бяха покрити с книги. Имаше повече книги, отколкото Луси някога бе виждала — мънички книжки, дебели книги, книги, по-големи от всички църковни евангелия, които някога сте виждали. Всички бяха подвързани с кожа и ухаеха на древност, ученост и вълшебство. Но тя бе получила наставления да не обръща внимание на всичко това. Защото Книгата, Вълшебната книга, лежеше на бюрото точно в средата на стаята. Тя осъзна, че ще трябва да я чете права (и без това нямаше столове) и също така, че ще трябва да стои с гръб към вратата. Затова се отправи към вратата, за да я затвори.

Вратата не помръдна.

Някой може да не се съгласи с Луси, но аз мисля, че беше съвсем права. Тя казваше, че нямало да има нищо против, ако е можела да затвори вратата, защото толкова е неприятно да стоиш на такова място с отворена врата точно зад гърба. И аз сигурно бих се чувствал така. Но не й оставаше нищо друго.

Първото, което я притесняваше, бе големината на Книгата. Гласа-вожд не бе успял да я информира къде точно се намира магията за правене на нещата видими. Той дори изглеждаше доста изненадан, когато го попита. Очакваше тя да започне от началото и да търси, докато стигне до нея. Явно никога не му бе минавало през ума, че съществуват и други начини за намирането на нещата в книгите.

„Но това може да ми отнеме дни и седмици — възкликна Луси, щом погледът й падна върху огромния том, — а вече ми се струва, че съм тук от часове.“

Тя се приближи до бюрото и сложи ръката си върху Книгата. Пръстите й я засърбяха от докосването, сякаш бе заредена с електричество. Опита се да я отвори, но не успя. Това обаче беше така, защото Книгата бе затворена с две метални закопчалки и след като ги откопча, тя се отвори лесно. Ама каква книга беше!

Първо, не беше печатна, а написана на ръка с ясен и четлив почерк — с дебели долни и тънки горни ченгелчета, с много големи и толкова красиви букви. Луси я разглежда цяла минута и съвсем забрави, че трябва да чете. Хартията бе твърда и гладка и миришеше на хубаво, а в полетата и около големите красиво оцветени главни букви, с които започваше всяка магия, имаше картинки.

Нямаше титулна страница и заглавие. Магиите започваха веднага и отначало в тях нямаше нищо съществено. Имаше лекове против брадавици (измиване на ръцете в сребърен леген на лунна светлина), зъбобол и схващане, както и магия за примамване на рояк пчели. Картинката на човека със зъбобол бе така жива, че можеше да ви заболи зъб, ако я гледате прекалено дълго, а златните пчели, разпръснати около четвъртата магия, за момент изглеждаха сякаш наистина летят.

Луси едва успя да се откъсне от първата страница. Отгърна следващата, но видя, че тя е също толкова интересна. „Но аз трябва да продължавам напред“ — помисли си тя. И прегледа около тридесет страници, които ако ги бе запомнила, щяха да я научат как да намира заровени съкровища, как да си спомня забравени неща, как да забравя онова, което иска да забрави, как да познае дали някой казва истината, как да призове и да прогони вятър, мъгла, сняг, суграшица или дъжд, как да прекрати омагьосан сън и как да превърне човешката глава в магарешка (както в пиесата на Шекспир). И колкото по-нататък четеше, толкова по-чудни и по-истински ставаха картинките.

След малко стигна до една страница, така препълнена с картинки, че думите едва се забелязваха. Едва… но успя да забележи първите думи. Те бяха следните:

БЕЗПОГРЕШНА МАГИЯ ЗА ПРИДОБИВАНЕ НА НЕЗЕМНА КРАСОТА ОТ ТАЗИ, КОЯТО Я ИЗРЕЧЕ.

Луси се взря в картинките като доближи лице до страницата. Макар допреди малко да й се бяха сторили разположени нагъсто и в безпорядък, сега осъзна, че може да ги различава ясно. Първата представляваше момиче, застанало до бюро и зачетено в огромна книга. Момичето бе облечено също като нея. На следващата картинка Луси (защото момичето на картината бе самата тя) стоеше с отворена уста и със страшно изражение на лицето. Нареждаше или декламираше нещо. На третата картина вече бе придобила неземна красота. Странното бе, че колкото и дребни да бяха изглеждали картинките отначало, сега Луси от картината изглеждаше голяма колкото истинската. Те се погледнаха в очите. След малко истинската Луси отклони погледа си, заслепена от красотата на другата, макар че виждаше някаква прилика със себе си в това прекрасно лице. После картините се заредиха с голяма бързина. Тя се видя седнала на висок трон по време на голям турнир в Калормен и всички крале на света се биеха заради нейната красота. След това от турнири се премина към истински войни. Нарния и Арченланд, Телмар и Калормен, Галма и Теребинтия бяха опустошени от гнева на кралете и херцозите, водещи битки за нейното благоволение. После настъпи промяна и Луси, все още неземно красива, се озова обратно в Англия. Тогава Сюзан, която винаги бе смятана за красавицата на семейството, се завърна у дома от Америка. Сюзан на картина приличаше досущ на истинската, само че беше по-грозна и имаше злобно изражение. И сестра й завидя на ослепителната красота на Луси, но това нямаше никакво значение. Сега никой не обръщаше внимание на Сюзан.

— Ще изрека тази магия — проговори Луси. — Не ме интересува друго, ще я изрека! — Тя каза „не ме интересува друго“, защото чувстваше, че не трябва да го прави.

Но щом погледна пак към началните думи на магията, тя видя в средата на текста, където преди малко със сигурност нямаше картини, огромното лице на един лъв — на Лъва, на самия Аслан, вперил поглед в нея. Беше нарисуван с яркозлатист цвят и на Луси й се стори, че той се движи от страницата към нея. Наистина по-късно тя не бе напълно сигурна дали не се бе помръднал. Във всеки случай добре познаваше този израз на лицето му. Той ръмжеше и повечето му зъби се виждаха. Луси страшно се изплаши и веднага затвори страницата.

След малко стигна до магия, с чиято помощ можеше да разбере какво мислят за нея приятелите й. Луси толкова много бе искала да опита предишната магия и почувства, че трябва да се награди, задето не я бе изрекла и реши да произнесе тази. Забързано, сякаш се страхуваше да не промени решението си, тя промълви думите (нищо не може да ме накара да ви ги кажа). После зачака нещо да се случи.

Тъй като нищо не се случи, тя се загледа в картинките. И веднага забеляза последното нещо, което бе очаквала — картинка на третокласен вагон във влак, в който седяха две ученички. Луси веднага ги позна. Това бяха Марджъри Престън и Ан Федърстоун. Само че сега това бе нещо повече от картина. Тя оживя. Тя виждаше телеграфните стълбове, преминаващи покрай прозореца. Момичетата се смееха и разговаряха. Постепенно, както при настройване на радиостанция, тя дочу какво говореха.

— Ще се виждаме ли изобщо този срок? Или пак ще се мъкнеш през цялото време с Луси Певънзи? — попита Ан.

— Не знам какво искаш да кажеш с това „ще се мъкнеш“ — отвърна Марджъри.

— Разбира се, че знаеш — настоя Ан. — Ти беше полудяла по нея миналия срок.

— Нищо подобно! — възрази Марджъри. — Не съм толкова глупава. Не е лошо момиченце, но към края на срока вече взе да ми омръзва.

— Тогава няма да имаш никаква възможност за това другия срок — извика Луси. — Лицемерно животно такова! — Звукът от собствения й глас обаче й напомни, че говори на картина и че истинската Марджъри бе някъде много далече в един друг свят.

„Ах — рече си Луси, — имах по-добро мнение за нея. Миналия срок й правех най-различни услуги и й бях вярна приятелка както малко момичета биха постъпили. И тя го знае! Да говори така точно на Ан Федърстоун! Чудя се дали всичките ми приятелки са такива? Има много картинки… Не! Повече няма да гледам. Няма, няма…“ И тя обърна страницата с голямо усилие, но чак след като на нея капна голяма сърдита сълза.

На следващата страница се натъкна на магия „за обновяване на духа“. Тук картинките бяха по-малко на брой, но затова пък много красиви. Луси откри, че чете нещо, което наподобява повече на приказка, отколкото на магия. Заемаше цели три страници и още преди да стигне до края на първата, тя съвсем забрави, че чете. Заживя в приказката, все едно беше истинска и всички картинки бяха живи. Щом стигна до последната страница и прочете края, тя си каза: „Това е най-хубавата приказка, която някога съм чела или някога ще прочета. Ах, да можех да продължа да я чета цели десет години. Поне мога да я прочета още веднъж.“

Но тук влезе в действие част от магията на Книгата. В нея нямаше връщане назад. Десните страници, които водеха напред, можеха да се разгръщат, но левите страници — не.

„Колко жалко! — възкликна Луси. — Толкова исках да я прочета пак. Сигурно поне си я спомням. Така… тя беше за… за… олеле, ето изчезна. Дори последната страница вече се изгубва. Тази Книга е много особена. Как можах да забравя? Тя беше за една чаша, един меч, едно дърво и един зелен хълм… това си го спомням. Но останалото го забравих. Какво ще правя сега?“

Тя така и никога не си я припомни. Оттогава хубавата приказка за Луси бе онази, която й напомняше за забравената от Книгата на Вълшебника.

Тя заразгръща по-нататък и за своя изненада намери страница без никакви картинки, но първите думи на нея бяха: „Магия за правене на скритите неща видими“. За да свикне с трудните думи, прочете я първо наум и после я изрече на глас. Веднага разбра, че магията действа. Докато говореше, цветовете се завърнаха в главните букви в горния край на страницата и в полетата започнаха да се появяват картинки. Все едно нагряваш на огън нещо, написано с невидимо мастило, и текстът бавно се появява, само че вместо мътния цвят на лимонов сок (който е най-лесното невидимо мастило) тук цветовете бяха златни, сини и яркочервени. Картините бяха малко странни и на тях имаше фигури, чийто вид не се хареса особено на Луси. После помисли: „Сигурно съм направила всичко видимо, а не само Топурковците. Може би има множество невидими същества, обитаващи това място. Не съм сигурна, че искам да ги видя всичките.“

В този миг чу откъм коридора зад себе си меки, тежки стъпки. Естествено веднага си спомни казаното й за Вълшебника, който ходи бос и не вдига шум повече от една котка. Винаги е по-добре да се извърнеш, отколкото да усещаш как нещо се промъква зад гърба ти. Луси се обърна.

Лицето й просветна. За миг заприлича на красивата Луси от картинката (само дето, разбира се, не го знаеше). После нададе тих радостен вик и се затича с протегнати ръце. На прага стоеше самият Аслан, Лъва, най-върховният от всички Върховни крале. Той бе осезаем и топъл. Остави се тя да го целуне и да зарови лице в грейналата му грива. От гърлото му се разнесе нисък, но мощен звук, за който Луси предположи, че е мъркане.

— О, Аслан! — извика тя. — Колко е хубаво, че дойде.

— Бях тук през цялото време — отвърна той, — но ти току-що ме направи видим.

— Аслан — изрече Луси почти с укор, — не ми се подигравай! Като че ли аз мога да сторя нещо, с което да те направя видим. Теб?!

— Така беше — каза Аслан. — Мислиш ли, че не се подчинявам на собствените си правила?

След кратко мълчание той заговори отново:

— Дете, мисля, че те хванах да подслушваш.

— Да послушвам ли?

— Ти подслуша разговора на твоите съученички.

— О, това ли? Не знаех, че това е подслушване. Не беше ли магия?

— Да шпионираш другите чрез магия е същото като да го правиш по друг начин. А преценката за приятелката ти не беше правилна. Тя е слабохарактерна, но те обича. Изплаши се от по-голямото момиче и каза нещо, което всъщност не мисли.

— Струва ми се, че никога няма да мога да забравя това, което тя каза.

— Няма да го забравиш ли?

— О, Аслан — пророни Луси. — Всичко ли развалих? Да не би да искаш да кажеш, че щяхме да продължим да сме приятелки, ако не беше това… и то много добри приятелки, може би за цял живот… а сега няма да бъдем?

— Дете — рече Аслан, — не съм ли ти обяснявал вече, че на никого не е дадено да знае какво би могло да се случи?

— Да, така е, Аслан — призна Луси. — Съжалявам. Но моля те…

— Кажи, мило мое.

— Ще мога ли някога да прочета отново същата приказка. Тази, която не можах да си спомня. Ще ми я разкажеш ли, Аслан? Хайде, много те моля. — Да, наистина ще ти я разказвам много години наред. Но сега, да вървим. Трябва да се срещнем със стопанина на тази къща.