Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (6)

Глава шеста
Скритите същества

Започнаха най-щастливите дни на Каспиан. В едно прекрасно лятно утро, докато росата още блестеше по тревата, той се отправи с язовеца и двете джуджета през гората към високо плато в планината, а оттам надолу по слънчевите й южни склонове, откъдето се виждаха откритите зелени равнини на Арченланд.

— Ще отидем първо при трите големи мечки — обяви Тръмпкин.

Стигнаха до старо дъбово дърво, обрасло с мъх, в което имаше хралупа. Трюфелхънтър потропа три пъти по ствола, но отговор не последва. Отново потропа и отвътре се чу плътен глас:

— Върви си! Още не е време за ставане.

На третото потропване обаче отвътре се чу шум като при леко земетресение и се отвори нещо подобно на врата. Оттам изскочиха три кафяви мечки. Наистина всичките се оказаха твърде големи. Запримигваха с малките си очички. Обясниха им подробно как стоят нещата (отне доста време, защото бяха още сънени) и те — точно като Трюфелхънтър — обявиха, че крал на Нарния трябва да бъде син Адамов. После и трите целунаха Каспиан (много мокри и лепкави целувки) и му предложиха да хапне от техния мед. На Каспиан всъщност в момента не му се ядеше мед, и то без хляб, но прие, за да не го сметнат за невъзпитан. След това доста дълго се мъчи да се отърве от лепкавите остатъци.

Продължиха. Стигнаха до буково дърво. Трюфелхънтър извика: „Патъртуиг!“ и начаса, с подскоци от клон на клон, докато се озове точно над главите им, се появи най-великолепната червена катеричка, която Каспиан бе виждал някога. Беше доста по-едра в сравнение с обикновените катерички, които понякога му се мяркаха в градините на двореца — почти колкото териер, а погледът й веднага издаваше, че може да говори. Затруднението дойде по-скоро от усилието да й попречат да говори, защото тя беше бъбрива както повечето катерички. Още с поздрава попита Каспиан дали иска орех. Каспиан с благодарност прие. Патъртуиг се завтече да го донесе, а Трюфелхънтър прошепна в ухото му: „Не я гледай! Катеричките смятат за признак на лошо възпитание да ги наблюдаваш, когато отиват към хралупата си. Струва им се, че искаш да научиш точното им местонахождение.“ Патъртуиг се върна с ореха, Каспиан го изяде, а катеричката предложи да отнесе съобщение до техните приятели, ако имат такова. „Мога да стигна почти навсякъде, и то без да стъпвам по земята“ — поясни тя. Тази идея допадна на Трюфелхънтър и джуджетата и те изредиха куп необичайни имена на същества, които Патъртуиг трябваше да покани за празненството и сбора на съвета след три дни в полунощ на Танцувалната поляна.

— Не забравяй и трите мечока — добави Тръмпкин, — защото ние пропуснахме да ги уведомим.

Посетиха и седемте братя от Потреперващата гора. Тръмпкин поведе малката дружина обратно към високото плато, после се спуснаха надолу на изток по северния склон на планината и стигнаха до усамотено място сред камъни и борови дървета. Вървяха тихо-тихо и съвсем скоро Каспиан усети земята под краката си да потреперва, сякаш дълбоко в недрата някой удряше с чук. Тръмпкин тропна с крак върху плосък камък. Почакаха доста. Най-после някой или нещо отдолу премести камъка. Зейна черна кръгла дупка, от която лъхнаха горещина и пара, а по средата й се подаде глава на джудже, сякаш роднина на Тръмпкин (толкова си приличаха). Проведоха дълъг разговор — джуджето прояви несравнено повече подозрителност от катеричката или големите мечки, но в крайна сметка покани цялата компания да слезе в дупката. Каспиан усети, че се спускат по тъмно стълбище надолу в земята. Стигнаха дъното и видяха огън в разпалена пещ — намираха се в ковашка работилница. В края й течеше подземен поток, две джуджета стояха до ковашките мехове, а трето държеше с дълги клещи парче нажежено желязо върху наковалнята. Четвърто го удряше с чук, а други две джуджета, бършейки мазолестите си ръце в омазнена кърпа, идваха да посрещнат гостите. Мина известно време, докато ги убедят, че Каспиан е приятел, а не враг, ала щом повярваха, те възкликнаха в един глас: „Да живее кралят!“, и им поднесоха подаръци за чудо и приказ: метални ризници, шлемове и мечове за Каспиан, Тръмпкин и Никабрик. Щяха да подарят и на язовеца същото, но той им напомни, че ако един звяр — какъвто е и той — не е годен да опази здрава кожата си с нокти и зъби, не заслужава да я носи. Каспиан не бе виждал по-изящно изработени оръжия и прие с удоволствие изкования от джуджетата меч. В сравнение с него шпагата му изглеждаше крехка като играчка и недодялана като пръчка. Седемте братя (всичките червени джуджета) обещаха да дойдат на празненството на Танцувалната поляна.

Малко по-нататък, в суха камениста клисура, стигнаха до пещерата на пет черни джуджета. И те изгледаха Каспиан подозрително, но накрая най-възрастното заяви: „Ако е против Мираз, ще го приемем за крал.“ Следващото по възраст попита: „Да ви придружим ли по-нагоре към зъбера? Там се крият един-двама великани-човекоядци и вещица, на които ще ви представим.“

— Определено не — изрази несъгласие Каспиан.

— И аз съм против — обади се Трюфелхънтър. — Не искаме такива като тях на наша страна.

Никабрик възрази, но Тръмпкин и язовецът подкрепиха мнението на другите и той не успя да се наложи. Каспиан силно се изненада, че заедно с добрите същества и чудовищата от старите приказки все още имат потомци в Нарния.

— Аслан не би пожелал да ни е приятел, ако приобщим и такава паплач — отбеляза Трюфелхънтър, докато се отдалечаваха от пещерата на черните джуджета.

— О, Аслан! — възкликна Тръмпкин весело, но и някак презрително. — По-важното е, че мен ще загубите като приятел.

— Ти вярваш ли в Аслан? — обърна се Каспиан към Никабрик.

— Ще повярвам във всеки и всичко — отвърна Никабрик, — което ще срази проклетите телмарински варвари или ще ги прогони от Нарния. Във всеки или всичко, в Аслан или Бялата вещица, ясно ли ти е?

— Мълчи! — смъмри го Трюфелхънтър. — Не знаеш какво приказваш. Тя е по-ужасен враг от Мираз и цялата му раса.

— С джуджетата не се държи зле — възрази Никабрик.

Следващото посещение се оказа по-приятно. Спуснаха се към голяма долина с дървета, в чийто край течеше бърза река. На откритите места близо до брега растяха диви рози, а във въздуха жужаха пчели. Тук Трюфелхънтър извика: „Гленсторм“, и след малко Каспиан дочу шум от копита. Усилваше се непрекъснато, постепенно долината започна да кънти и накрая от гъсталака се появи най-благородното същество, което Каспиан бе виждал някога — кентавърът Гленсторм, заедно с тримата си сина. Козината по задницата му имаше цвят на кестен, а по широката му гръд се спускаше златисто-червеникава брада. Той беше пророк и умееше да гадае по звездите, така че знаеше за какво са дошли.

— Да живее кралят! — провикна се той. — Аз и моите синове сме готови за война. Кога да се включим в битката?

До този момент нито Каспиан, нито другарите му бяха мислили за война. По-скоро им се мяркаше някаква неясна идея за отделни набези срещу ферми на човеци или за нападение на ловна дружинка, ако дръзне да навлезе прекалено навътре в дивите места на юг. Имаха намерение да живеят в горите и пещерите сред своите и да се опитат да изградят старата Нарния скришом. След думите на Гленсторм обаче те се замислиха сериозно.

— Имаш предвид истинска война, за да прогоним Мираз от Нарния, така ли? — попита Каспиан.

— Че какво друго? — учуди се кентавърът. — Защо иначе Ваше величество ще е с ризница и въоръжен с меч?

— Възможно ли е, Гленсторм? — запита язовецът.

— Времето е дошло — увери го кентавърът. — Следя звездите, язовецо, защото моята задача е да ги гледам, както твоята е да помниш. В небесата се срещнаха Тарва и Аламбил, а на земята син Адамов е готов да управлява и да назове съществата. Часът удари. Нашият сбор на Танцувалната поляна трябва да се превърне във военен съвет.

Говореше така, че нито Каспиан, нито другите се поколебаха. Сега им изглеждаше съвсем възможно да спечелят война и бяха напълно убедени, че трябва да я започнат.

Вече минаваше пладне. Затова останаха да си отдъхнат при кентаврите и споделиха трапезата им: питки от овесени ядки, ябълки, билки и сирене.

Следващото посещение беше съвсем наблизо, но се наложи да заобиколят голям участък, населяван от хора. Следобедът напредваше, когато стигнаха равни поля, опасани с храсти. Тук Трюфелхънтър извика нещо в дупка сред зелената трева и оттам изскочи последното същество, което Каспиан очакваше да види: говорещ мишок, несравнено по-голям от обикновените си събратя. Изправен на задните си лапи беше висок близо половин метър, а ушите му — дълги, но по-широки, като на заек. Веселият храбър мишок се казваше Рипичийп, носеше препасана малка шпага и сучеше дългите си мустаци.

— Ние сме дванадесет, Ваша светлост — заяви той, като се поклони изящно и дълбоко, — и безрезервно предоставям на ваше разположение всичките.

Каспиан се постара (успешно) да не се разсмее, но си помисли, че Рипичийп и всичките му другари без проблеми ще се поберат в кош за пране и човек можеше спокойно да ги отнесе на гръб.

Ще отнеме много време да изредя всички същества, с които Каспиан се срещна през този ден — къртицата Чевръста лопата, трима Яки зъби (язовци като Трюфелхънтър), заека Бързоножко и таралежа Остри бодли. След всички срещи седнаха до кладенец по средата на тревиста поляна. Слънцето вече залязваше, брястовете наоколо хвърляха дълги сенки, маргаритките събираха листенцата си, а враните литнаха към домовете си да спят. Похапнаха от храната, която носеха, а после Тръмпкин запали лулата си (Никабрик беше непушач).

— Ако успеем — подхвана язовецът — да събудим духовете на тези дървета и на този кладенец, денят ни няма да е минал напразно.

— Не можем ли? — попита Каспиан.

— Не — отвърна Трюфелхънтър. — Нямаме власт над тях. Откакто по тези земи се появиха човеците и започнаха да секат горите и да отбиват потоците, дриадите и водните нимфи потънаха в дълбок сън. Никой не знае дали някога отново ще се раздвижат. А това е огромна загуба за нашите редици. Телмарините ужасно се страхуват от горите и ако дърветата се размърдат ядосано, враговете ни — полудели от страх — ще избягат от Нарния.

— Вие, животните, имате невероятно въображение! — не се стърпя Тръмпкин, който не вярваше в подобни неща. — И защо да разчитаме само на дърветата и водите? — продължи той насмешливо. — Защо да не се включат и камъните, които сами да се хвърлят по стария Мираз?

Язовецът само изсумтя недоволно и последва такова мълчание, че Каспиан почти заспа. Изведнъж му се стори, че дочува някаква музика от гората зад себе си. Помисли си, че сънува, и се обърна на другата страна, ала щом ухото му докосна земята, усети или чу (трудно му бе да различи) лек тропот. Вдигна глава. Тропотът почти затихна, но музиката сега се чуваше по-ясно. Сякаш свиреха флейти. Видя, че Трюфелхънтър гледа към гората. Луната светеше ярко. Очевидно Каспиан беше спал по-дълго, отколкото смяташе. Музиката звучеше все по-близко и по-близко — някак дива, но и мечтателна мелодия и заедно с нея се долавяха и леките стъпки на много крака. На огряната от лунни лъчи поляна от гората се появиха танцуващи същества, за каквито Каспиан си бе мислил цял живот — не много по-високи от джуджетата, но несравнено по-леки и изящни. От къдравите коси на главите им стърчаха рогчета, по голите им гърди проблясваше нежната светлина, а краката им бяха като на кози.

— Фавни! — възкликна Каспиан, скочи на крака и в следващия миг те го наобиколиха. Набързо им обясниха положението и те веднага приеха Каспиан. Той не усети как се включи в танца им. С по-тежки и насечени движения Тръмпкин също танцуваше. Дори Трюфелхънтър заподскача, доколкото може. Само Никабрик ги наблюдаваше мълчаливо от мястото си. Фавните се увиваха като тръстики около Каспиан. Странните им лица — едновременно и печални, и весели — бяха обърнати към него. Бяха десетки: Патъртуиг беше изпратил всичките.

На следващото утро Каспиан почти не вярваше, че всичко не е било сън, ала тревата беше покрита със следи от копита.