Клайв Стейпълс Луис
Принц Каспиан (1)

Глава първа
Островът

Имаше едно време четири деца — Питър, Сюзан, Едмънд и Луси. Друга книга със заглавие „Лъвът, Вещицата и дрешникът“ разказва за едно тяхно забележително приключение. Отвориха вратите на вълшебен дрешник и се озоваха в свят, съвсем различен от техния, където станаха крале и кралици на страна, наречена Нарния. Докато бяха там, им се струваше, че царуват дълги години, а щом се върнаха през вратата на дрешника отново в Англия, сякаш изобщо не беше минало време. Поне никой не бе забелязал отсъствието им, пък и те никога не говореха за това освен пред един много мъдър възрастен господин.

Приключението им се случи преди година. Сега четиримата седяха на пейка на гарата, заобиколени от куфари и денкове. Всъщност връщаха се на училище. До тази гара пътуваха заедно. Само след минута именно тук щеше да пристигне влак и да отведе момичетата в едно училище, а половин час по-късно момчетата щяха да продължат с друг влак към своето училище. До момента пътуването им изглеждаше като продължение на ваканцията, но ето че предстоеше да се сбогуват и съвсем скоро да поемат в различни посоки. Всички ясно осъзнаха, че ваканцията наистина свърши. Затова седяха мрачни и никой не се сещаше какво да каже. За първи път тази година Луси отиваше в училище-пансион.

Гарата, ако наречем така заспалата провинциална постройка, беше празна — на перона освен тях нямаше почти никой. Изведнъж Луси извика и подскочи като ужилена.

— Какво става, Луси? — попита Едмънд, а в следващия миг и той възкликна нещо като: „Олеле!“

— За бога — обади се Питър, но вместо да продължи, подвикна, — Сюзан, пусни ме! Какво правиш? Накъде ме влачиш?

— Дори не съм те докоснала — възмути се Сюзан. — Мен ме дърпа нещо! Олеле! Спрете!

Всеки един забеляза, че останалите трима са пребледнели.

— И аз почувствах същото — обяви Едмънд задъхано. — Сякаш нещо или някой ме влачи. Доста силно подръпване… Ъх! Ето, пак се появи!

— И с мен е същото — изпищя Луси. — Не, не мога да го търпя.

— Я внимавайте! — провикна се Едмънд. — Да се хванем за ръце, за да останем заедно. Става някаква магия… Усещам я. Бързо!

— Да — съгласи се Сюзан. — Да се хванем за ръце. Леле, как ми се иска да престане! Олеле!

В следващия миг багажът, пейката, перонът и самата гара изчезнаха. Четирите задъхани деца, хванати за ръце, се озоваха в гориста местност, по-скоро в гъста гора, защото клоните се преплитаха, бодяха ги и просто нямаше място да помръднат. Всички разтъркаха очи и поеха дълбоко въздух.

— О, Питър — възкликна Луси, — мислиш ли, че е възможно да сме се върнали в Нарния?

— Може и така да е — отвърна Питър. — От тези дървета не виждам нищо. Хайде да отидем до по-открито място… ако изобщо има такова.

С доста усилия — тук ожулени от коприва, там одраскани от тръни — си пробиха път през шубрака само за да открият нова изненада. Изведнъж всичко стана по-ярко, след няколко крачки се озоваха в края на гората, а пред тях се ширна пясъчен бряг. Съвсем наблизо морето обливаше пясъка с къдрави вълни толкова спокойно, че почти не се чуваше звук. Не се виждаше друга суша, а по небето нямаше облаци. Слънцето беше там, където обикновено е в десет сутринта, а морето проблясваше лазурносиньо. Стояха и вдишваха мириса му.

— Господи! — обади се Питър. — Колко е красиво!

Пет минути по-късно всички газеха в хладната бистра вода.

— Несравнено по-забавно е, отколкото влакът да те отвежда към часовете по латински, френски и алгебра — възкликна Едмънд.

Известно време се чуваше само плясък на вода — търсеха и ловяха рачета и скариди.

— И все пак — обади се по някое време Сюзан — добре е да съставим някакъв план. Скоро ще огладнеем.

— Но нали мама ни приготви сандвичи за пътуването — подсказа Едмънд. — Моите поне са в джоба.

— Но моите останаха в малката ми чанта — обади се Луси.

— И моите — сети се Сюзан.

— Моите са в джоба на палтото ми, там на брега — каза Питър. — Значи имаме два обяда за четиримата. Няма да бъде много забавно.

— В момента — сподели Луси — съм по-скоро жадна, отколкото гладна.

Изведнъж и останалите почувстваха жажда, както се случва, когато си играл в солена вода под горещото слънце.

— Все едно сме претърпели корабокрушение — отбеляза Едмънд. — В книгите винаги откриват на острова извор с бистра прясна вода. Най-добре е и ние да потърсим.

— Да не би да искаш да кажеш да се върнем през онази гъста гора? — притесни се Сюзан.

— Ни най-малко — упокои я Питър. — Всички поточета текат винаги към морето и ако тръгнем по плажа, все ще попаднем на някое.

Излязоха от водата, прекосиха мокрия пясък и стъпиха върху сухия, а той полепна по краката им. Стигнаха до чорапите и обувките. Едмънд и Луси настояваха да продължат експедицията боси, но Сюзан определи идеята им като налудничава: „А ако не ги открием повече? Какво ще правим, когато се стъмни и застудее, при положение че все още сме тук?“

Обуха се и поеха по брега — морето синееше отляво, гората се зеленееше отдясно. Само крясъкът на някоя и друга чайка нарушаваше тишината. В гъстата гора не се виждаше нищо, а и нищо не помръдваше — нито птичка, нито буболечка.

Мидичките, водораслите и дребните рачета в малките локви по крайморските камъни са чудесни, но скоро ти омръзват, особено ако си жаден. Излезли от хладните води, сега децата чувстваха краката си уморени и натежали. А Сюзан и Луси носеха и дъждобраните си. Едмънд остави жакета си на пейката на гарата точно преди да ги обгърне магията и двамата с Питър се редуваха да носят балтона на брат му.

По едно време брегът започна да извива надясно, прекосиха каменист хребет, който продължаваше към морето под формата на заострен нос, и след четвърт час стигнаха до доста рязък завой. Сега стояха с гръб към онази част на морето, която ги посрещна при излизането им от гората, а напред, отвъд водата, виждаха друг бряг, също тъй обрасъл с гъста гора, като този, който изследваха.

— Чудя се дали това е остров и кога ще стъпим там — обади се Луси.

— Представа нямам — отвърна Питър и всички продължиха мълчаливо.

Брегът, по който вървяха, се приближаваше все повече и повече към отсрещния и децата се надяваха зад всеки следващ нос да стигнат до мястото, където двата бряга се съединяват. Ала преживяваха разочарование след разочарование. Изкачиха се по купчина камъни и оттам видяха доста по-голяма част от хоризонта.

— О! — възропта Едмънд. — Безсмислено е. Няма да успеем да стигнем до онази, другата гора. Ние сме на остров!

Това беше самата истина. Но тъкмо тогава забелязаха, че протокът между тях и отсрещния бряг е не повече от двадесет-тридесет метра. Тук беше най-тясното място: брегът, на който стояха, завиваше остро надясно и до отсрещната суша отново се ширеше морето. Очевидно бяха прекосили повече от половината остров.

— Вижте! — провикна се Луси внезапно. — Какво е това?

Тя сочеше дълга сребриста лъкатушеща лента на плажа.

— Поточе! Поточе! — развикаха се децата и макар изморени, без да губят време, се спуснаха по камъните с прясната вода. Знаеха, че водата е по-хубава за пиене в горната част, по-далеч от брега, затова се отправиха към мястото, където поточето излизаше от гората. И тук дърветата растяха нагъсто, но поточето си беше проправило път през високите мъхести брегове и ако човек се наведеше, можеше да върви срещу течението му през нещо като тунел от листа. Коленичиха при първото кафеникаво езерце и пиха до насита. После намокриха лицата си и ръцете до лактите.

— А сега — обади се най-после Едмънд — какво става с онези сандвичи?

— Не е ли по-добре да ги запазим? — обади се Сюзан. — След време може да имаме по-голяма нужда от тях.

— Ще ми се сега — сподели Луси, — когато не сме жадни, да не сме и гладни, както когато бяхме жадни.

— И все пак какво ще правим със сандвичите? — настоя Едмънд. — Няма смисъл да ги оставим да се развалят. Тук е доста по-горещо, отколкото в Англия, а ги носим от часове.

И така, извадиха двата пакета и ги разделиха поравно на четири. Никой не се засити, но беше по-добре от нищо. Започнаха да си говорят за следващото ядене. Луси предложи да се върнат при морето и да хванат скариди, но някой напомни, че не разполагат с мрежи. Едмънд попита защо не съберат яйца на чайки, но се оказа, че никой не си спомня да е видял яйца на чайки по скалите, а и дори да имаше, как щяха да ги сварят или опекат. Питър си помисли, че както върви, съвсем скоро ще са готови да ядат и сурови яйца, но не виждаше смисъл да споделя опасенията си на глас. Сюзан със съжаление отбеляза колко бързо са изяли сандвичите. Вече всички проявяваха малко или повече раздразнителност. Най-накрая Едмънд подхвана:

— Вижте! Имаме само една възможност — да изследваме гората. Отшелници, рицари, отдадени на благородни постъпки, и други такива хора винаги преживяват някак, ако попаднат в гора. Ядат корени, боровинки и какво ли не.

— Какви точно корени? — поинтересува се Сюзан.

— Хайде! — намеси се Питър. — Едмънд е прав. Трябва да предприемем нещо. И ще бъде по-добре, отколкото да стоим на открито, където слънцето ще ни пече.

Надигнаха се и тръгнаха срещу течението на поточето. Оказа се трудна задача: на едно място трябваше да се навеждат под увиснали клони, на друго — да ги прескачат, препъваха се в преплетени растения (нещо като рододендрони), дрехите им се закачаха и се късаха, а краката им се намокриха в поточето. А наоколо продължаваше да цари тишина, нарушавана единствено от ромоленето на потока и от шума, който те вдигаха. Малко е да се каже, че започна да им омръзва. И ненадейно доловиха вкусен аромат във въздуха, а над главите им — високо на десния бряг — проблесна нещо ярко.

— Ха! — възкликна Луси. — Прилича ми на ябълково дърво.

Оказа се права. Запъхтени, изкачиха стръмния бряг, с усилие се промушиха през бодливи къпинови храсти и се озоваха пред старо дърво, натежало от жълтеникаво златисти ябълки — твърди и сочни, колкото би искал да бъдат.

— А и това не е единственото дърво — отбеляза Едмънд с пълна уста. — Ето там… И там…

— Тук има десетки дървета — зарадва се Сюзан, хвърли огризката и взе втора ябълка. — Вероятно преди много-много време тук е имало цяла овощна градина, но после е подивяла, а и гората наоколо е избуяла.

— Излиза, че някога това е било обитаем остров — заключи Питър.

— А какво е това? — обади се Луси и посочи напред.

— Ха! — подсвирна Питър. — Стара каменна ограда!

Проправяйки си път под увисналите от плодове клони, тръгнаха към стената. Личеше, че е много стара, на места дори беше разрушена, обрасла с мъх и дребни цветя и по-висока от повечето дървета. Когато съвсем я приближиха, видяха голяма арка — вероятно някогашната порта, но сега тук растеше огромно ябълково дърво. Наложи се да отчупят някои клони, за да минат. Проправиха си пътечка и всички премигнаха: изведнъж ги обля много ярка дневна светлина. Намираха се в края на широко разчистено място, заобиколени отвсякъде със стена — нямаше дървета, а само трева, маргаритки, бръшлян и сиви стени. Беше добре осветено, тайно тихо място, което навяваше тъга. И четиримата пристъпиха към центъра, доволни, че могат да се изправят и да раздвижат ръцете и краката си свободно.