Жул Верн
Михаил Строгов (9)

IX
С тарантас денем и нощем

На другия ден, 18 юли, „Кавказ“ спря на пристана на Перм, последна спирка по течението на Кама.

Тази губерния, чийто главен град е Перм, е една от най-обширните в руската империя, и като обхваща през Уралските планини, заема и част от сибирската територия. Мраморни кариери, каменна сол, платинени и златни залежи, каменовъглени мини се експлоатират тук с пълна пара. Очаквайки поради разположението си да стане град от първостепенно значение, засега Перм е твърде малко привлекателен, много мръсен, много кален, направо безнадежден. Хората, които пътуват от Русия към Сибир, са безразлични към липсата на удобства, защото идват от вътрешността, снабдени с всичко необходимо; онези обаче, които пристигат от земите на Централна Азия след дълго и уморително пътуване, естествено няма да бъдат доволни от това, че първият европейски град на империята, разположен на азиатската граница, не предлага почти никакви удобства.

Пристигнали в Перм, пътниците продават превозните средства, износили се повече или по-малко от дългия преход през сибирската равнина. Тук пак хората, които идват от Европа към Азия, си купуват коли през лятото и шейни през зимата, за да поемат неколкомесечния път през степта.

Михаил Строгов беше съставил вече програмата за пътуването си и сега оставаше само да я осъществи.

Съществува пощенска служба, чиито коли прекосяват доста бързо планинската верига на Урал, но при създалите се условия тази служба се беше разпаднала. Но дори и да не беше така, Михаил Строгов, който искаше да стигне по-бързо, без да бъде зависим от никого, пак не би се възползвал от тези услуги. Предпочиташе с основание да си купи кола и да препуска от станция на станция, насърчавайки с допълнителни бакшиши „за водка“ старанието на каруцарите.

За нещастие, вследствие на мерките, взети срещу чужденците от азиатски произход, много хора вече бяха напуснали Перм и следователно транспортните средства бяха съвсем недостатъчни. Така Михаил Строгов беше принуден да се задоволи с онова, което бе останало. Що се отнася до конете, докато пътуваше през Русия, царският куриер можеше да използва безопасно своя пътен лист и началниците на пощенските станции щяха да му сменяват конете с предимство. Но, излязъл веднъж от границите на европейска Русия, той не можеше да разчита на нищо друго освен на силата на рублата.

Сега въпросът беше каква кола да предпочете. Бричка или тарантас?

Бричката е открита кола с четири колелета, в изработката на която е вложен единствено дървен материал. Колелета, оси, чивии, сандъкът, стръките, страничните дъски са само дървени, а сглобяването на отделните части, от които е направена, се свързват само чрез груби въжета. Нищо по-примитивно, нищо по-неудобно, но също така и нищо по-лесно за поправяне, ако евентуално се случи злополука по пътя. Чамови дървета не липсват по руската граница, а и оковете растат готови в гората. Именно бричките разнасят извънредната поща, за която всички пътища са добри. Трябва да се признае, че понякога въжетата, които свързват отделните части, се късат и докато задната част остане затънала в някое блато, предната пристига в станцията върху двете си колела — но това все пак е един задоволителен резултат.

Михаил Строгов също щеше да бъде принуден да ползва бричка ако не му се бе усмихнало щастието да открие един тарантас.

Не може да се каже, че тарантасът е последна дума на прогреса при производството на каруци. Пружини той няма, както бричката, поради липса на метал, дървеният материал не се пести; четирите колелета отдалечени едно от друго на осем-девет стъпки до края на всяка ос обаче, му осигуряват известно равновесие върху хълмистите и много често силно изровени пътища. Калници предпазват пътниците от калта по пътя, а здрав кожен гюрук, който може да се смъква и да се затваря почти херметически, прави пътуването за седящите отдолу по-поносимо при големите жеги и силните летни бури. Впрочем тарантасът е толкова солиден и толкова лесно се поправя, както и бричката, и от друга страна, по-рядко се случва задната му част да изостане някъде по пътя.

Впрочем Михаил Строгов съвсем не беше успял да открие и този тарантас без най-щателно търсене и навярно в целия град Перм не бе останал вече нито един. Въпреки това той много се пазари за цената, само привидно, за да влезе по-убедително в ролята си на Николай Корпанов, скромен търговец от Иркутск.

Надя беше последвала спътника си при търсенето на превозното средство. Макар целта на пътуването им да бе различна, и двамата еднакво бързаха да пристигнат, и следователно — да заминат. Може да се каже, че и двамата ги ръководеше една и съща идея.

— Сестро — каза Михаил Строгов, — искаше ми се да намеря за теб някоя по-удобна кола.

— На мен ли казваш това, братко, на мен, която бих тръгнала дори и пеш ако се наложи, но да стигна до баща си!

— Не се съмнявам, че си смела девойка, Надя, но все пак жената не може да понася прекалено голяма физическа умора.

— Аз ще понеса всяка умора каквато и да е тя — отвърна девойката. — Ако чуеш само веднъж да се оплача, остави ме насред път и продължи сам!

Половин час по-късно беше достатъчно само да покаже пътния си лист и впрегнаха три коня в тарантаса. Конете, с дълъг косъм, приличаха на едри мечки с високи лапи. Бяха дребни, но яки, специална сибирска порода.

Ето как кочияшът ги беше впрегнал. Вкара по-едрия кон между двете дълги стръки, на които най-отпред се издигаше висока извита дървена дъга, окичена с вълнени помпончета и звънчета; другите два коня бяха привързани само с въжета към стъпенките на тарантаса. Нямаше сбруи, а вместо юзди — по едно обикновено въже.

Нито Михаил Строгов, нито младата латвийка носеха багаж. Бързината, с която трябваше да се отправи на път единият и повече от скромните средства на другата не им бяха дали възможност да вземат нищо за из път. При създалата се сега обстановка това се оказа благоприятно, защото тарантасът би могъл да побере или багажа, или пътниците. Той беше пригоден само за двама души, без да се брои кочияшът, който като по чудо се задържа да не се катурне от тясната си седалка.

Впрочем кочияшът се сменява на всяка станция. Този, комуто се бе паднало да пътува с тях по първата отсечка, беше сибиряк, както и конете, и бе не по-малко обрасъл от тях; дългите му коси бяха подстригани над веждите, шапката му беше обърната с периферия, носеше червен широк колан и шинел с маншети и копчета с императорския герб.

Докато водеше конете към колата, кочияшът бе хвърлил най-напред един инквизиторски поглед към бъдещите си пътници. Никакъв багаж! — пък и къде ли, по дяволите, би го напъхал той? Да-а, лоши изгледи! Кочияшът разкриви многозначително устни.

„Гарги — каза си той, без да се притеснява дали ще го чуят или не, — гарги за по шест копейки на верста!“

— Не, орли! — отвърна Михаил Строгов, който много добре разбираше езика на кочияшите. — Орли, разбра ли, по девет копейки за верста и бакшишът отделно!

Весело плющене на камшика беше отговорът. На езика на руските пощенски кочияши „гарга“ означава, че пътникът е или стиснат или беден и ще плаща на станциите по две или три копейки на кон и на верста. „Орел“ означава пътник, който не се стряска от високите цени и не се скъпи да дава щедри бакшиши. Освен това гаргата не може да претендира да пътува толкова бързо, колкото царската птица.

Надя и Михаил Строгов побързаха да заемат местата си в тарантаса. Малкото храна, която не биваше да заема много място, бе прибрана за всеки случай в сандъка и трябваше да им стигне, в случай че закъснеят да стигнат до следващата станция. Тези служби са доста добре подсигурени и са под надзора на държавата. Спуснаха гюрука, защото жегата беше непоносима и по обяд, понесен от трите коня, тарантасът напусна Перм сред облак прах.

Начинът, по който този кочияш управляваше своя впряг, сигурно би направил впечатление на всеки друг пътник, който не е русин или сибиряк, тъй като за тях това би било доста необичайно. И действително средният кон, който определяше хода, беше малко по-едър от другите два и вървеше неизменно, каквито и наклони да имаше по пътя, в бавен тръс, съвсем равномерно. Останалите два коня, изглежда, не знаеха друг ход освен галопа и правеха какви и не забавни лудории. Коларят не ги удряше. Само ги подтикваше със звънкия плясък на камшика си, а с колко епитети ги даряваше, когато те вървяха като послушни и разумни животни, да не говорим пък за имената на светци, с които ги заливаше! Въжето, което му служеше за юзда, не би оказало никакво въздействие върху животните, ако те побегнеха лудо, но думите „надясно“, „наляво“, произнасяни с гърлен глас, действаха по-убедително от всякакви юзди и поводи.

А с какви мили обръщения ги обсипваше при случай!

— Хайде, гълъбици мои! — повтаряше този селянин. — Хайде, лястовички мили! Летете, гургулички мои! По-смело, братче отляво, дърпай, батинка отдясно!

Но забавеха ли ход, какви обидни думи валяха, чиито смисъл чувствителните животни, изглежда, действително разбираха!

— Върви, охлюв с охлюв! Господ да те убие, плужек мръсен! Жива ще те одера, костенурко жалка! Дано и на оня свят хаир да не видиш!

Кой каквото ще да казва за този начин на управление, който изискваше от кочияша повече умение да се задържа на седалката, отколкото сила в ръцете, тарантасът се носеше по пътя и отхвърляше по дванайсет и четиринайсет версти на час.

Михаил Строгов беше навикнал с този вид превоз и превозни средства. Нито подскачането, нито тръскането го притесняваха. Той много добре знаеше, че руските коли не заобикалят нито камъните, нито дълбоките коловози, нито блатата, нито съборените дървета, нито канавките, изровени по пътя. Беше свикнал с тези несгоди. Имаше опасност обаче спътницата му да пострада от подскачането на тарантаса, но тя въобще не се оплакваше.

В началото на пътуването, понесена с такава скорост, Надя седеше мълчалива. После, обладана единствено от мисълта да пристигне, тя рече:

— Според моите пресмятания между Перм и Екатеринбург трябва да има триста версти, братко! — каза тя. — Излъгала ли съм се?

— Точно така е, Надя — отвърна Михаил Строгов, — а когато пристигнем в Екатеринбург, ще сме вече в подножието на Уралските планини на отсамния им склон.

— Колко ще трае пътуването през планината?

— Четирийсет и осем часа, защото ще пътуваме денем и нощем… Казвам денем и нощем, Надя — добави той, — защото аз не мога да спра нито за миг, трябва да пътувам без никаква спирка до Иркутск.

— Аз с нищо не бих те забавила, братко, не, нито за час дори, и ние ще пътуваме денем и нощем.

— Добре тогава, Надя, дано татарските нашественици ни пуснат да минем и ние ще пристигнем преди още да са изтекли двайсет дни!

— Ти минавал ли си вече този път? — попита Надя.

— Много пъти.

— През зимата бихме пътували по-бързо и по-сигурно, нали?

— Да, главно по-бързо, но ти би страдала много от студа и от снеговете.

— Какво значение има това! Зимата е пръв приятел на русина.

— Да, Надя, но на колко несгоди би трябвало да устои човек в името на това приятелство! Често ми се е случвало температурата да пада повече от четирийсет градуса под нулата в сибирските степи! Въпреки облеклото си от еленова кожа^[1], аз съм усещал сърцето си да замира, да ми се схващат крайниците, краката ми замръзваха под три ката вълнени чорапи! Виждал съм как конете на шейната ми се покриват с ледена корица, а дъхът им замръзва на ноздрите! Виждал съм ракията в манерката си да се превръща в твърд камък, който не може да се отдели и с нож!… Но шейната ми летеше като ураган! Никакви препятствия по заледената бяла равнина, докъдето ти поглед стига! Никакви потоци, за които трябва да търсиш удобен брод! Няма езера, които трябва да преплаваш със сал или кораб! Навред твърд лед, свободен път, сигурно пътуване! Но с цената на какви страдания, Надя! Само онези, които не са се завърнали оттам и чиито трупове скоро затрупват виелиците, биха могли да ни го кажат!

— И все пак ти си се върнал, братко — каза Надя.

— Да, но аз съм сибиряк и когато още като дете отивах заедно с баща си на лов, аз привикнах с тези трудни изпитания. Но ти, когато ми каза, Надя, че зимата не би те спряла и че си била готова да тръгнеш сама да се бориш с всички тия опасни атмосферни капризи на сибирския климат, ми се струваше, че те виждам загубена сред безкрайните снегове, падаща, за да не станеш повече!

— Колко пъти си минавал през степта през зимата? — попита девойката.

— Три пъти, Надя, на път за Омск.

— Какво си правил в Омск?

— Отивах да видя майка си, която ме чакаше!

— А пък аз отивам в Иркутск, където ме чака баща ми! Отивам да му предам последните думи на майка си! Това означава, братко, че нищо не би могло да ме спре да замина!

— Ти си добра дъщеря, Надя — отвърна Михаил Строгов, — и сам бог би те водил!

През целия ден кочияшите, които се сменяха на всяка спирка, водеха тарантаса с голяма бързина. Планинските орли нямаше защо да се срамуват, че името им е опозорено от носещите по пътя „орли“. Високата цена, която Строгов заплащаше за всеки кон, бакшишите, които щедро раздаваше, бяха специална препоръка за двамата пътници пред техните кочияши. Възможно е началниците на пощенските станции да се учудваха, че след обявяването на губернаторската заповед този млад човек и сестра му, явно руси, могат да пътуват свободно през Сибир, чиито пътища са затворени за всички други, ала документите им бяха в ред и те имаха право да пътуват. И тарантасът задминаваше бързо крайпътните километрични камъни.

Впрочем Михаил Строгов и Надя не бяха единствените пътници от Перм за Екатеринбург. Още на една от първите спирки царският куриер научи, че друга кола пътува пред тях; но тъй като коне имаше винаги, той не се замисли много над това.

През този ден тарантасът направи само няколко кратки почивки, колкото да се нахранят хората и животните. В пощенските станции човек може да се подслони и да се нахрани. А като няма такива, домовете на руските селяни са не по-малко гостоприемни. В тези села, които почти всичките си приличат с църквите си с бели стени и зелени покриви, всеки пътник би могъл да почука на която и да е врата. И ще му отворят. Мужикът стопанин ще дойде с усмихнато лице и ще подаде ръка на своя гост. Ще му предложат хляб и сол, ще сложат самовара на огъня и той ще се чувства като у дома си. Семейството дори би било готово да се премести някъде, за да направи място за него. Гостът става роднина на всички. Той е „изпратен от бога“.

Пристигайки вечерта, Михаил Строгов, подтикнат от някакво предчувствие, попита началника на пощата преди колко време е минала оттук колата, която пътува пред него.

— Преди два часа, бащице — отвърна началникът на пощата.

— Закрит файтон ли е?

— Не, бричка.

— С колко пътници?

— Двама.

— Много бързо ли се движи?

— Орли!

— Нека да впрегнат веднага.

Решени да не спират и за час, Михаил Строгов и Надя пътуваха цялата нощ.

Времето продължаваше да е хубаво, но се усещаше, че въздухът става все по-тежък и малко по малко се насища с електричество. Никакъв облак не замъгляваше блясъка на звездите сякаш някаква топла пара се издигаше над почвата. Имаше опасност в планината да се разрази буря, а тези бури са наистина ужасни. Свикнал да се ориентира по атмосферните условия, Михаил Строгов предугаждаше скорошен сблъсък между небесните стихии, който не му даваше спокойствие.

Нощта мина без произшествия. Въпреки подскачането на тарантаса, Надя можа да поспи няколко часа. Повдигнатият наполовина гюрук даваше възможност на зажаднелите поради задуха за въздух дробове да дишат по-спокойно.

Михаил Строгов остана буден цялата нощ, защото не се доверяваше на кочияша, тъй като тези мъже лесно заспиваха на капрата, и както не загубиха нито час за смяната на конете, така не загубиха и час по пътя.

На другия ден, 20 юли, към осем часа сутринта първите очертания на Уралските планини се появиха на изток. И все пак тази огромна планинска верига, която отделя европейска Русия от Сибир, беше отдалечена все още на голямо разстояние и те не можеха да разчитат да я достигнат преди края на деня. Така по необходимост трябваше да извършат прехода през планината през следващата нощ.

През този ден небето си остана все така забулено и следователно температурата на въздуха беше малко по-поносима, но времето предвещаваше неизбежна буря.

Може би предвид на това щеше да бъде по-разумно да не навлизат в планината посред нощ, което би сторил и Михаил Строгов, ако му беше позволено да изчаква; но когато при последната смяна на конете кочияшът му обърна внимание на няколкото гръмотевици, които отекнаха дълбоко навътре в планината, той само каза:

— Пътува ли пред нас все още другият файтон?

— Да.

— Каква преднина имат пред нас?

— Около час.

— Карай и получаваш троен бакшиш, ако утре сутринта сме в Екатеринбург!