Жул Верн
Михаил Строгов (8)

VIII
Нагоре по Кама

На другия ден, 18 юли, в шест часа и четиридесет минути сутринта „Кавказ“ пристигна на казанското пристанище, отдалечено седем версти от града.

Казан е разположен там, където се сливат Волга и Казанка. Той е главен център на губернията, седалище на гръцкия архиепископ и същевременно университетски град. Разнородното население на тази губерния се състои от черемиси, мордовци, чуваши, татари — представителите на последната раса са запазили азиатския си характер.

Макар че градът беше доста отдалечен от пристанището, многобройна тълпа се беше струпала на кея. Хората бяха надошли да чуят новини. Местният губернатор и тук беше издал подобна заповед както колегата му от Нижни Новгород. Виждаха се татари, облечени в кафтани с къси ръкави, а на главите им стърчаха високи шапки с широк бордюр, като на палячовци. Други мъже с широки мантии и с калимавки приличаха на полски евреи. Жени, с обшити с пайети нагръдници и с извити нагоре като полумесец диадеми на главата, стояха на групи и разговаряха.

Сред тълпата се виждаха полицейски офицери, казаци с бич в ръка поддържаха реда и отваряха път както на пасажерите, слизащи от Кавказ, така и на качващите се, като преди това щателно проверяваха и двете категории пътници. Едните бяха азиатци, за които се отнасяше заповедта за напускане на страната, а другите — няколко мужишки семейства, които щяха да останат в Казан.

Михаил Строгов гледаше с безразличен вид присъщото за всяко пристанище щъкане нагоре и надолу, когато пристигнеше параход. „Кавказ“ имаше един час престой на казанското пристанище, време достатъчно, за да се зареди е гориво.

Той въобще и не мислеше да слезе на кея. Не искаше да остави сама на парахода младата латвийка, която още не беше излязла на палубата.

Двамата журналисти, от своя страна, бяха станали още призори, както подобава на старателни ловци. Слязоха на брега и се смесиха с тълпата — всеки на друга страна. Михаил Строгов забеляза Хари Блънт с бележник в ръка да скицира отделни хора, или да си записва някое наблюдение, докато Алсид Жоливе разговаряше ту с този, ту с онзи, сигурен в добрата си памет, която нищо не забравяше.

По цялата източна граница на Русия се носеше слух, че бунтът и нашествието са се разраснали сериозно. Съобщенията между Сибир и империята извънредно се бяха усложнили. Всичко това Михаил Строгов научи от новите пасажери, без въобще да слиза от парахода.

Впрочем тези съобщения не преставаха да го тревожат истински и пораждаха у него непреодолимо желание да е вече зад Урал, за да може сам да съди за сериозността на положението и да вземе съответни мерки срещу възможните опасности. Вече се готвеше да потърси да научи нещо по-точно от някой жител на Казан, когато внезапно вниманието му бе отвлечено другаде.

Сред слизащите от „Кавказ“ пътници Михаил Строгов разпозна групата цигани, които само предишната вечер бяха още на панаира в Нижни Новгород. Ето там, на мостика на парахода, стояха старият циганин и жената, която го бе взела за шпионин. Заедно с тях и без съмнение водени от тях, слизаха двайсетина танцьорки и певачки, от петнайсет до двайсетгодишни, загърнати в грозни завивки, които покриваха украсените им с пайети поли.

Тези пъстри материи, огрени от първите слънчеви лъчи, напомниха на Михаил Строгов странния ефект, който той бе наблюдавал през нощта. Това беше същата онази тумба цигани, които проблясваха в мрака, когато коминът на парахода бълваше понякога и пламъци.

„Явно тази група цигани, помисли си той, са прекарали деня под мостика и са се натикали зад крайната част на горната палуба за през нощта. Дали тия скитници не се стараят да останат колкото се може по-незабелязани? Макар че това никак не е обичайно за хора от тяхната раса!“

Сега вече Михаил Строгов не се съмняваше, че разговорът, който го засягаше лично, бе проведен сред тази смугла група с проблясващите пайети под нощните светлини на палубата, а именно между стария циганин и жената, която той бе назовал с монголското име Сангара.

Неволно Михаил Строгов тръгна към външната стълба на парахода, когато групата цигани заслизаха по нея, за да не се върнат вече.

Старият циганин беше сред тях, но държането му бе твърде скромно в сравнение с естествената наглост на сънародниците му. Човек би казал, че той се стараеше по-скоро да остане незабелязан, отколкото да привлича погледите на околните. Износената му шапка, избеляла от слънцето на всички краища на света, беше нахлупена ниско над сбръчканото му лице. Прегърбената снага се бе издула под старото наметало, с което той се загръщаше плътно въпреки топлото време. Трудно беше под тези жалки одежди да се съди за фигурата и за чертите на лицето му.

До него стоеше величествено изправената циганка Сангара, около тридесетгодишна жена с матова кожа, едра, добре сложена, с прелестни очи и руси коси.

Повечето от младите танцьорки бяха извънредно красиви, с типичните черти на своята раса. Обикновено циганките са привлекателни и не един и двама руски благородници, които се състезават по ексцентричност с англичаните, без да се замислят, се женят за циганки.

Една от тях си тананикаше песен с необичаен ритъм, чийто начални думи могат да се преведат така:

Корал сияе върху тъмната ми плът,

игла от злато — в косите!

Късмета си ще търся все на път,

по нови краища…

Усмихнатата мома сигурно продължи песента си, но Михаил Строгов не я слушаше повече.

Стори му се, че циганката Сангара го наблюдава с необикновена настойчивост. Сякаш искаше да запечати завинаги чертите му в паметта си.

След няколко мига тя заслиза последна, докато старецът и групата му вече бяха напуснали кораба.

„Бре, че нахакана циганка! — помисли си Михаил Строгов. — Дали позна в мое лице човека, когото беше окачествила като шпионин в Нижни Новгород? Тези проклети цигани имат котешки очи! Виждат и нощно време, а тя може и да знае…“

Михаил Строгов понечи да последва Сангара и нейната група, но се въздържа.

„Не! — разсъждаваше той. — Никакви необмислени постъпки! Ако кажа да арестуват този стар гадател и бандата му, рискувам да разкрия инкогнитото си. Пък и те слязоха от кораба и преди да успеят да прекосят границата, аз ще съм вече далеч зад Урал. Естествено те могат да тръгнат по пътя от Казан за Ишим, но там няма никакъв превоз, а един тарантас, впрегнат с добри сибирски коне, ще изпревари всяка циганска каруца! Така че, приятелю Корпанов, запази спокойствие!“

Впрочем в това време старият циганин и Сангара изчезнаха сред тълпата.

Ако наричат Казан „портата към Азия“, ако го смятат център на транзитната търговия на Сибир и на Бухара, причината е, че тук се събират два пътя, водещи към Уралските планини и отвъд тях. Михаил Строгов много правилно беше избрал пътя, който минава през Перм, Екатеринбург и Тюмен. Това е големият пощенски път със станции за смяна на конете, поддържани от държавата, който път води от Ишим чак до Иркутск.

Вярно е, че има още един път — за който бе споменал Михаил Строгов, — който избягва лекото заобикаляне при Перм и също свързва Казан с Ишим, като минава през Йелабуга, Мензелинск, Бирск и Златоуст, където излиза от европейската част на империята и продължава към Челябинск и Курган. Може дори той да е малко по-къс от другия, но това предимство се намалява поради липсата на пощенски станции, поради лошото поддържане на пътя и поради малобройните селища наоколо. Михаил Строгов можеше с право да бъде похвален за избора, който бе направил, и ако тези цигани бяха поели — нещо съвсем възможно — по втория път от Казан за Ишим, той имаше всички шансове да стигне преди тях.

Един час по-късно камбаната на предната палуба на „Кавказ“ заби, за да покани новите и да подсети старите пасажери да се качват. Беше седем часът сутринта. Моряците тъкмо бяха привършили товаренето на трюма. Капаците на парните котли потреперваха от налягането на парата. Параходът беше готов за тръгване.

Пътниците, заминаващи от Казан за Перм, бяха заели вече места на палубата.

Тъкмо тогава Михаил Строгов забеляза, че от двамата журналисти само Хари Блънт се бе върнал на кораба.

Нима Алсид Жоливе щеше да изпусне заминаването?

Но в момента, в който изтегляха въжетата, той се появи задъхан от тичане. Параходът вече беше се отделил от пристана, бяха вдигнали стълбичката, но Алсид Жоливе не беше човек, който би се обезпокоил от такава дреболия, той прескочи с лекота на клоун през оградата и се намери на палубата на „Кавказ“, почти в обятията на своя колега.

— Мислех, че „Кавказ“ ще замине без вас — рече Хари Блънт ни с добро, ни с лошо чувство.

— Ами — отвърна Алсид Жоливе, — щях да намеря начин да ви догоня — или като наема кораб за сметка на братовчедка си, или с пощенска кола срещу двайсет копейки за верста и за кон. Вие какво очаквахте? Та разстоянието от пристанището до пощата е твърде дълго!

— Вие сте ходил на пощата? — попита Хари Блънт и сви устни.

— Да, ходих! — отвърна Алсид Жоливе с най-любезната си усмивка.

— И тя все още предава до Коливан?

— Това не мога да знам, но мога да ви уверя например, че предава от Казан до Париж!

— Вие сте изпратили телеграма… на братовчедка си?

— С ентусиазъм.

— Значи сте научили?…

— Вижте, какво, батюшка, за да си говорим като русите — отвърна Алсид Жоливе, — аз все пак съм добро момче и не искам да крия нищо от вас. Татарите начело с Теохар хан, са завзели Семипалатинск и вече слизат надолу по Иртиш. Възползвайте се от новината!

Какво?! Такава важна новина и Хари Блънт да не я знае, а съперникът му, който сигурно я е научил от някой жител на Казан, я беше предал веднага за Париж! Английският вестник беше изпреварен! Хари Блънт скръсти ръце на гърба си и отиде да седне на задната палуба, без да добави нито дума.

Към десет часа сутринта младата латвийка излезе от каютата си и се появи на палубата.

Михаил Строгов тръгна към нея и й подаде ръка.

— Погледни, сестро — й каза той, след като я бе отвел чак до предната част на „Кавказ“.

И действително местността пред тях заслужаваше да й се порадва човек.

В този момент „Кавказ“ тъкмо пристигаше до мястото, където Волга и Кама се вливат една в друга. Там параходът щеше да напусне голямата река, по чието течение бе слязъл повече от четиристотин версти надолу, за да поеме сега нагоре по не по-малко важната река в една отсечка от четиристотин и шейсет версти.

На това място леко различните по цвят води на двете реки се смесваха и Кама правеше на по-голямата си побратима същата услуга — само че откъм левия й бряг, — каквато й върши Ока откъм десния, прекосявайки Нижни Новгород — освежава я и я прави по-здравословна, вливайки се в нея бистра и чиста.

Оттук Кама протичаше по-разлата и залесените й брегове бяха прекрасни. Няколко бели кораба оживяваха красивите й води, окъпани в слънчева светлина. Хълмовете зад нея, по които растяха трепетлики, елхи и тук-таме големи дъбове, очертаваха хоризонта с хармонична линия, която ярката обедна светлина сливаше на места с небесната вие.

Тези природни красоти обаче сякаш не бяха в състояние да отвлекат дори за миг мислите на латвийската девойка. Съзнанието й беше насочено към едно — към целта, която трябваше да постигне, така че за нея Кама беше само един по-бърз път, за да се придвижи дотам. Очите й блясваха особено, когато се насочеха на изток, сякаш тя искаше да пробие с погледа си непроницаемия хоризонт.

Михаил Строгов все още държеше ръката на Надя в своята и девойката се обърна към него:

— На какво разстояние от Москва сме вече?

— На деветстотин версти — отвърна Михаил Строгов.

— Деветстотин от седем хиляди! — промълви девойката.

Беше време за закуска и няколко звънки удара на камбаната я оповестиха. Надя последва Михаил Строгов в ресторанта на парахода. Тя не се докосна до ордьоврите, подредени встрани — хайвер, нарязани на малки филийки херинги, ръжена ракия с дъх на анасон, които се ядат за възбуждане на апетита във всички северни страни — в Русия, Швеция, Норвегия. Надя яде малко и може би като бедна девойка, чиито средства са доста ограничени. Михаил Строгов реши, че е длъжен да се задоволи със същата храна, която бе достатъчна на спътницата му, тоест с малко „кулебак“ — вид пастет, приготвен от жълтъци, ориз и мляно месо, — хайвер, гарниран с червено зеле, и чай вместо всякакви други питиета.

Закуската беше кратка и евтина и по-малко от двайсет минути след като бяха седнали на масата, Михаил Строгов и Надя се качиха заедно на мостика на „Кавказ“.

Те отидоха на задната палуба и без никакъв преход Надя заговори тихо, за да я чуе само той.

— Братко — каза тя, — аз съм дъщеря на заточеник. Името ми е Надя Федор. Майка ми умря в Рига преди месец, и аз заминавам за Иркутск, за да намеря баща си и да остана да живея при него в заточение.

— Аз също отивам в Иркутск — отвърна Михаил Строгов, и ще приема като небесна благодат възможността да предам Надя Федор жива и здрава в ръцете на баща й.

— Благодаря, братко! — отвърна Надя.

Михаил Строгов добави, че има специален пътен лист за Сибир и че нищо няма да попречи на пътуването й, що се касае до руските власти.

Надя не попита нищо. За нея щастливата случайност да срещне този скромен и добър млад човек не беше нищо друго освен средство да пристигне по-бързо при баща си.

— Аз имах разрешително — поде тя, — което ми даваше право да стигна до Иркутск, но заповедта на губернатора от Нижни Новгород я анулира и без теб, братко, нямаше да мога да напусна града, където ти ме откри и където сигурно щях да си умра!

— И все пак сама, Надя — отвърна Михаил Строгов, — как посмя да тръгнеш сама през сибирските степи?

— Това беше мой дълг, братко.

— Но нима ти не знаеше, че тези краища са се разбунтували и са окупирани? Затова са станали почти недостъпни?

— За татарското нашествие никой нищо не знаеше, когато аз напуснах Рига — отвърна младата латвийка. — Аз научих новината чак в Москва.

— И въпреки това продължи пътя си?

— Това е мой дълг.

Тази единствена дума разкриваше напълно характера на смелата девойка. Щом дългът й повеляваше нещо, тя никога не би се поколебала да го изпълни.

После Надя заговори за баща си Василий Федор. Той беше уважаван лекар от Рига. Упражнявал професията си с успех и живеел щастлив сред близките си. Властта обаче разкрива принадлежността му към едно тайно чуждестранно дружество и веднага му връчили заповед да замине за Иркутск. Жандармите, които му донесли заповедта, го отвели без отлагане зад граница.

Василий Федор имал време само да целуне жена си, която боледувала, дъщеря си, която може би щяла да остане без ничия опора, и заминал, разплакан заради двете същества, които толкова обичал.

Вече две години той живеел в столицата на Източен Сибир и там му разрешили да продължава да работи като лекар, но почти без заплата. Впрочем той може би щял да бъде щастлив там, доколкото един заточеник може да бъде щастлив, ако жена му и дъщеря му можеха да живеят с него. Госпожа Федор обаче, много отпаднала по това време, не можела да напусне Рига. Двайсет месеца след заминаването на съпруга си, тя умряла в ръцете на своята дъщеря, която оставила сама и почти без средства. Тогава Надя Федор помолила и лесно получила от руското правителство разрешение да замине при баща си в Иркутск. Писала му, че заминава. Едва могла да събере пари за дългото пътуване и все пак не се подвоумила да тръгне. Правила онова, което можела. Бог щял да стори останалото.

През това време „Кавказ“ пътуваше нагоре по течението на реката. Нощта беше настъпила и във въздуха се чувстваше приятна прохлада. Хиляди искри изхвърчаха от комина на парахода, който гореше чамови дърва, а плисъкът на вълните се сливаше с воя на вълците, които прииждаха на глутници в мрака по десния бряг на Кама.