Жул Верн
Михаил Строгов (4)

IV
От Москва до Нижни Новгород

Разстоянието, което Михаил Строгов трябваше да измине между Москва и Иркутск, беше пет хиляди и двеста версти (5523 километра). Докато телеграфният кабел не беше още прокаран между Уралските планини и източната граница на Сибир, телеграмите се разнасяха от куриери, най-бързите от които имаха нужда от осемнайсет дни, за да стигнат от Москва до Иркутск. Но това беше изключение и преходът през Азиатска Русия обикновено траеше от четири до пет седмици, макар че се поставяха на разположение на тези царски пратеници всички транспортни средства.

Като човек, който не се страхува нито от студа, нито от снега, Михаил Строгов би предпочел да замине през най-студения период на зимата, когато може да се пътува с шейна по цялото протежение на пътя. Тогава неизбежните най-различни трудности при пътуването щяха да понамалеят по изравнената от снега степ. Освен това нямаше да става нужда да преминава реки. Навред щеше да има ледена покривка, по която шейната се плъзга лесно и бързо.

Може би по това време на годината представляват опасност някои природни феномени, като например продължителността и гъстотата на мъглите, прекалените студове, дълготрайните бръснещи ветрове, чиито вихрушки понякога обгръщат и унищожават цели кервани. Случва се понякога също така подгонени от глад вълци да населят с хиляди степта. И все пак по-добре би било човек да поеме тези рискове, тъй като поради суровата зима татарските нашественици ще предпочетат да се установят в градовете, мародерите им няма да обикалят из степта, придвижването на военните части би било неосъществимо и Михаил Строгов би могъл да мине по-лесно. Но той нямаше възможност да избира нито времето, нито часа дори. Каквито и да бяха условията, трябваше да ги приеме и да замине.

Ето такова беше положението, Михаил Строгов веднага си даде сметка за всичко и се приготви да поеме задачата. Най-напред сега той нямаше да пътува при нормалните условия на царски куриер. Дори никой не биваше и да предположи, че е пратеник на царя. В една окупирана страна има шпиони под път и над път. Познаеха ли го, мисията му пропадаше. Освен това генерал Кисов му даде една голяма сума пари, която трябваше да му стигне за пътуването и да му създаде известни условия, но не прибави към нея обичайната писмена заповед с надпис „в служба на императора“, която представлява необходимата формула „Сезам, отвори се!“ Връчи му само един обикновен пътен лист.

Пътният лист беше издаден на името на Николай Корпанов, търговец, живущ в Иркутск. Той даваше право на Николай Корпанов да бъде придружаван при нужда от едно или повече лица и освен това в него специално беше записано, че е валиден дори ако московското правителство забрани на всички други националности да напускат Русия.

Всъщност този пътен лист само даваше право на приносящия да наема пощенски коне; независимо от това Михаил Строгов трябваше да го използва единствено, когато не съществуваше опасност да го разкрият в качеството на какъв пътува, тоест само на европейска територия. Следователно в Сибир — това ще рече, след като прекосеше разбунтувалите се провинции — той нямаше да може да заповядва на пощенските служители, нямаше да ползва с предимство коне, нито да реквизира транспортни средства за лично ползване. Михаил Строгов не биваше да забравя: той не беше вече никакъв царски куриер, а обикновеният търговец Николай Корпанов, който пътува от Москва за Иркутск и като такъв трябваше да се примирява с всички случайности на пътуването.

Да мине незабелязан — по-бързо или по-бавно, — но да мине, такава беше неговата задача.

Допреди трийсет години по-важните пътници се придвижваха със специален ескорт — най-малко двеста добре екипирани казаци, двеста пехотинци, двайсет и пет башкирски конника, триста камили, четиристотин коня, двайсет и пет каруци, две преносими лодки и две оръдия. Това беше необходимият инвентар за едно пътуване през Сибир.

Той, Михаил Строгов, няма да разполага нито с оръдия, нито с конници, нито с пехотинци, нито с товарни животни. Ще пътува с кола или на кон — когато има възможност; пеш — когато се наложи, ще върви и пеш.

Хиляда и четиристотинте първи версти (1493 километра), които представляват разстоянието между Москва и руската граница, нямаше да представляват никаква трудност. Железница, пощенски коли, параходи, коне за смяна бяха на разположение на всички, следователно и на царския куриер.

И така същата тази сутрин на 16 юли, без униформа, само с една пътническа чанта на гърба, облечен в обикновен руски костюм — пристегната в талията рубашка с обичайния мужишки колан, широки къси панталони, стегнати под коляното ботуши, — Михаил Строгов отиде на гарата, за да вземе първия влак. Не носеше оръжие, поне открито; под колана му обаче имаше скрит револвер, а в големия джоб — един от онези широки къси мечове, които приличат и на нож, и на ятаган, с които сибирските ловци умеят да изкормят съвсем чисто цяла мечка, без да повредят скъпата й кожа.

Имаше голямо струпване на пътници на московската гара. Руските железопътни гари са места за обичайни срещи — както за онези, които гледат заминаващите, така и за самите заминаващи. Впрочем те представляват нещо като малки новинарски борси.

Влакът, в които се настани Михаил Строгов, трябваше да го закара до Нижни Новгород. Дотам спираше сега железопътната линия, която свързваше Москва със Санкт Петербург и трябваше да продължи до руската граница. Това беше разстояние от около четиристотин версти (426 километра), което влакът щеше да измине за дванайсетина часа. Пристигнал в Нижни Новгород, Михаил Строгов щеше да вземе според условията било пътя по суша, било някой от параходите по Волга, за да стигне колкото се може по-бързо до Уралските планини.

Затова Михаил Строгов се изтегна в своя ъгъл като някой почтен буржоа, който няма защо да се безпокои чак толкова за работата си и смята да убие времето в дрямка.

Тъй като не беше обаче единственият пътник в купето, той спеше само с едното око и слушаше с двете уши.

Впрочем мълвата за разбунтувалите се киргизки орди и за татарското нашествие беше проникнала и дотук. Хората, които случайността му беше наложила за спътници по време на това пътуване, разговаряха за нея, макар и доста сдържано.

Тези пътници, както и повечето от пътуващите с влака, бяха търговци, отиващи на прочутия нижниновгородски панаир. Естествено бяха хора разни, сред които имаше евреи, турци, казаци, руси, грузинци, калмици и други, но почти всички говореха общонационалния език.

Обсъждаха „за“ и „против“ сериозните събития, които ставаха по това време зад Урал, и тези търговци изглежда, се страхуваха да не би руското правителство да се види принудено да вземе някакви ограничителни мерки особено в пограничните провинции — мерки, от които търговията сигурно щеше да пострада.

Трябва да се каже, че тези егоисти разглеждаха войната, тоест потискането на бунта и борбата срещу нашествениците, единствено от гледна точка на заплахата на собствените им интереси. Присъствието на един-единствен войник в униформа — известно е какво голямо значение се отдава в Русия на униформата — сигурно би било достатъчно, за да си държат тези търговци езика зад зъбите. Само че в купето, в което пътуваше Михаил Строгов, никой и не подозираше присъствието на военен, и куриерът на царя, принуден да пътува инкогнито, никога нямаше да се издаде.

Той просто ги слушаше.

— Казват, че чаят наистина бил поскъпнал — говореше един персиец, който лесно можеше да се разпознае по подплатената си с астраган шапчица и по кафявата дреха на широки гънки, изтъркана от употреба.

— О, чаят няма защо да се страхува от поевтиняване — отвърна един възрастен начумерен евреин. — Струпаният на пазара в Нижни Новгород лесно може да се прехвърли на Запад, за жалост случаят не е такъв с килимите от Бухара.

— Какво? Нима вие очаквате пратка от Бухара? — попита го персиецът.

— Не от Бухара, а от Самарканд, но и тя е изложена на не по-малко опасности! Помислете си как ще пътува пратка през страна, разбунтувана от хановете от Хива чак до китайската граница!

Добре де — отвърна персиецът, — ако килимите не пристигнат, няма да пристигнат и сметките за тях, не е ли така?

— И печалбата също! — възкликна дребният евреин. — Нея не я ли смятате?

— Прав сте — намеси се друг пътник, — стоките от Централна Азия действително ще липсват на пазара и сред тях ще бъдат и килимите от Самарканд, и вълната, и лойта, и ориенталските шалове.

— Ехе, по-полека, батюшка! — отвърна един пътник-русин с насмешлив вид. — Внимавайте да не си изцапате шаловете, ако ги смесите с лойта!

— Смешно ви е на вас! — отвърна огорчен търговецът, който явно не обичаше подобни шеги.

— А ако вземем да си скубем косите и да се посипваме с пепел — отвърна другият пътник, — нима това ще промени нещата? Не! Нито ще промени цената на стоките!

— Ясно е, че вие не сте търговец — възрази дребният евреин.

— Бога ми, не съм, достойни потомъко на Авраама! Аз не продавам нито хмел, нито пух, нито мед, нито восък, нито конопено семе, нито осолено месо, нито хайвер, нито дървен материал, нито вълна, нито панделки, нито коноп, нито лен, нито копринени тъкани, нито обработени кожи…

— Но сигурно ги купувате? — попита персиецът, прекъсвайки изреждането на стоките.

— Колкото се може по-малко и само за собствена консумация — отвърна другият, намигайки.

— Оставете този шегаджия! — рече евреинът на персиеца.

— Или шпионин! — отвърна другият с понижен глас. — Трябва да внимаваме и да не говорим повече, каквото не бива. В тези времена полицията е доста груба, а и човек не знае с кого пътува!

В другия ъгъл на купето по-малко разговаряха за търговски стоки и повече за татарското нашествие и за лошите последствия от него.

— Ще реквизират сибирските коне — говореше един пътник — и съобщенията между различните провинции и Централна Азия ще станат почти невъзможни!

— Сигурно ли е — попита го съседът му, — че киргизите от средната орда са се съюзили с татарите?

— Така се говори — отвърна първият пътник с понижен глас, но кой може да каже, че знае какво става в тази страна!

— Ако киргизите са слезли надолу по течението на Иртиш, пътят към Иркутск ще бъде несигурен! — отвърна съседът му. — Впрочем вчера исках да изпратя една телеграма за Красноярск и не ми я приеха. Има опасност съвсем наскоро татарските колони да са изолирали Източен Сибир!

— Между другото, батюшка — поде отново първият участник в разговора, — тези търговци имат основание да се безпокоят за търговията и сделките си. След като реквизират конете, ще реквизират параходите, колите, всички транспортни средства, докато накрая ще ни забранят да правим и крачка из империята.

— Аз пък се страхувам, че нижниновгородският панаир няма да свърши така блестящо, както започна! — отвърна вторият събеседник и поклати глава. — Но сигурността и целостта на руската територия са най-главното. Сделките са си сделки!

Да, в това купе темите на разговорите между отделните групички не се различаваха много, не бяха по-различни и в останалите вагони на влака; но където и да надникнеше някой външен наблюдател, щеше да забележи голямата предпазливост, с която пътниците разговаряха помежду си. Когато някой се осмелеше да заговори за случило се събитие, разговорът никога не стигаше дотам да коментират или да дават оценка на постъпките на правителството.

Точно това забеляза един от пътниците в най-първия вагон. Този пътник — явно чужденец — гледаше с четири очи и задаваше хиляди въпроси, на които му отговаряха доста уклончиво. Всеки миг, надвесен над вратичката, чийто прозорец държеше спуснат за голямо неудоволствие на своите спътници, той не изпускаше нито една точка от хоризонта надясно. Разпитваше за имената и на най-незначителните населени места, за разположението им, с какво търгуват, каква индустрия имат, колко е населението им, каква е средната смъртност по пол и т.н., и т.н., и си записваше всичко в един препълнен със записки бележник.

Това беше кореспондентът Алсид Жоливе и ако задаваше толкова въпроси, то бе, защото се надяваше, че сред многото отговори, които те изискваха, щеше да му се удаде да открие нещо интересно „за своята братовчедка“. Само че естествено всички го смятаха за шпионин и всеки гледаше да не произнесе и дума във връзка със събитията на деня.

Затова, като видя, че не може да научи нищо съществено за татарското нашествие, той записа в бележника си:

„Пътниците проявяват голяма сдържаност. Що се отнася до политиката — предпазливи са до крайност.“

И докато Алсид Жоливе отбелязваше с подробности впечатленията си от пътуването, колегата му, настанил се в същия влак и пътувайки със същата цел, се бе отдал също на наблюденията си в едно друго купе. Двамата не се бяха срещнали през този ден на московската гара и не подозираха, че са заминали едновременно, за да посетят театъра на войната.

Само че Хари Блънт, който говореше малко и слушаше внимателно, съвсем не беше вдъхнал на своите спътници недоверие като Алсид Жоливе. Още по-малко го смятаха за шпионин, така че съседите му в купето разговаряха пред него и дори си позволяваха да стигнат много по-далеч, отколкото би допуснала естествената им човешка подозрителност. Така кореспондентът на „Дейли телеграф“ имаше възможност да наблюдава до каква степен събитията вълнуваха тези заминаващи за Нижни Новгород търговци и доколко търговията с Централна Азия беше застрашена поради превоза.

И той не се поколеба да запише в своя бележник следното невъобразимо вярно наблюдение:

„Пътниците крайно неспокойни. Занимава ги само войната и говорят за нея със свобода, която би учудила всеки от Волга до Вистюл!“

Читателите на „Дейли телеграф“ щяха да бъдат информирани не по-зле от „братовчедката“ на Алсид Жоливе.

Освен това, тъй като седеше от лявата страна на влака, Хари Блънт виждаше само от едната страна местността, която беше доста неравна, без да си даде труда да погледне отдясно, където се бе ширнала безкрайна равнина, и той не пропусна да добави с типичната британска самоувереност:

„Планинска местност между Москва и Владимир.“

Впрочем беше явно, че предвид на възможната сериозна опасност руското правителство беше предприело строги мерки дори във вътрешността на империята. Бунтът не беше прекрачил сибирската граница, но в тези така близки до киргизката земя провинции по течението на Волга можеше лесно да проникне лошото чуждо влияние.

А полицията все още не беше успяла да открие следите на Иван Огарьов. Дали този предател, който търсеше помощ в чужбина, за да осъществи собствената си жажда за мъст, не се беше присъединил към Теохар хан, или беше отишъл да подклажда бунта в Нижниновгородска губерния, чието население беше толкова разнородно по това време на годината? Дали сред тези персийци, арменци, калмици, които се стичаха за големия пазар, нямаше тайни шпиони, дошли да подстрекават към размирици във вътрешността на страната? Всички тези предположения бяха възможни, особено за страна като Русия.

Естествено тази обширна империя, която заема дванайсет милиона квадратни километра, не може да бъде с хомогенно население както страните на Западна Европа. Между отделните народности, които я съставляват, не може да няма различия. Руската територия в Европа, Азия и Америка се разпростира от петнайсет градуса източна дължина до сто трийсет и три градуса западна дължина, тоест по протежение на близо двеста градуса (приблизително две хиляди и петстотин левги), и от трийсет и осми южен паралел по осемдесет и първи северен паралел, тоест четирийсет и три градуса (около хиляда левги). Наброява повече от седемдесет милиона жители. В пределите й се говори на трийсет различни езика. Без съмнение славянската раса преобладава, но тя обединява заедно с русите и поляците, и литовците, и латвийците. Като прибавим към тях финландците, естонците, лапландците, черемисите, чувашите, пермците, немците, гърците, татарите, кавказките племена, монголските орди, калмиците, самоедите, камчадалите, алеутите, ще стане ясно, че е трудно да се поддържа единството на една толкова обширна държава и че това единство е било резултат само на времето и на мъдростта на управлението.

Както и да е, Иван Огарьов беше съумял до това време да се изплъзне на търсещата го власт и сигурно се беше присъединил към татарската армия. Въпреки това на всяка станция, където влакът спираше, се качваха инспектори, които оглеждаха пътниците и подлагаха всички на щателна проверка, защото по нареждане на главния началник на полицията трябваше да издирят някой си Иван Огарьов. Впрочем правителството беше уверено, че този престъпник още не е успял да напусне европейска Русия. Стореше ли се някой пътник подозрителен на инспекторите, той трябваше да отиде да даде показания в полицейския участък, а през това време влакът заминаваше, без въобще да го е грижа за закъснелия.

Съвършено ненужно е човек да се опитва да убеждава руската полиция, която не търпи никакви възражения. Служителите й имат военни чинове и действат по военному. Това е впрочем единственото средство да подчинят хората на заповедите на един владетел, който имаше право да поставя следния увод в началото на своите укази: „Ние, по волята на бога император и самодържец на всички руски земи, на Москва, Киев, Владимир и Новгород, цар на Казан, на Астрахан, цар на Полша, цар на Сибир, цар на Черкезка Таврикия, владетел на Псков, велик княз на Смоленск, на Литва, на Волиния, на Подолск и на Финландия, принц на Естония, на Латвия, на Курландия и на Семигалия, на Бялисток, на Карелия, на Перм, на Вятка, на Болгария и на много други земи, владетел и велик княз на територията на Нижни Новгород, на Чернигов, на Рязан, на Полоцк, на Ростов, на Ярославъл, на Белозерск, на Витебск, на Мстислав, господар на областите в крайния Север, на Иберия, на Грузия, на Кабардиния, на Армения, наследствен владетел и повелител на черкезките князе, на планинските племена и други, наследник на Норвегия, граф на Шлезвиг-Холщайн, на Дитмарсен и на Олденбург.“ Действително силен владетел е онзи, чийто герб е двуглав орел, държащ скиптър и кълбо, обграден с гербовите щитове на Новгород, Владимир, Киев, Казан, Астрахан, Сибир, украсен с огърлицата на ордена на Свети Андрей и най-отгоре с царската корона!

Що се отнася до Михаил Строгов, неговите документи бяха в ред и следователно не го заплашваха никакви мерки на полицията.

На спирка Владимир влакът спря за няколко минути — което сякаш беше достатъчно за кореспондента на „Дейли телеграф“, за да направи едно пълно експозе от физическа и морална гледна точка на тази някогашна столица на Русия.

На владимирската гара във влака влязоха нови пътници. Сред тях и една девойка застана на вратичката на купето, в което седеше Михаил Строгов.

Срещу мястото на царския куриер имаше празна седалка. Девойката седна там, като преди това постави до себе си скромна пътническа чанта от червена кожа, която, изглежда, беше целият й багаж. После с наведени очи, без дори да бе погледнала спътниците, които случайността й бе отредила, тя се приготви за пътя, който щеше да трае още няколко часа.

Михаил Строгов не можа да се въздържи да не разгледа внимателно новата си съседка. Тъй като нейното място я караше да пътува с гръб към посоката на влака, той й предложи своето, което може би тя би предпочела, но девойката му благодари с леко кимане.

Момичето беше сигурно шестнайсет или седемнайсетгодишно. Очарователната му глава беше типично славянска с цялата й чистота — малко строг израз, който й бе отредил да се развие по-скоро като красива, отколкото като хубава мома, когато следващите няколко години оформят окончателно чертите й. Изпод превързаната й назад забрадка се подаваше гъста златисторуса коса.

Очите й бяха кафяви, с безкрайно нежен кадифен поглед. Правилният й нос с леко подвижни ноздри се издигаше над почти слаби бледи бузи. Устните й бяха нежно очертани, но изглеждаше, че момичето отдавна се бе отучило да се усмихва.

Младата пътничка беше висока, източена, доколкото можеше да се съди за фигурата й под скромното широко наметало, което покриваше снагата й. Макар че тя беше още „съвсем младо момиче“, цялата чистота на израза, очертанията на издаденото чело, правилната форма на долната част на лицето й говореха за голяма морална сила — подробност, която не убягна на Михаил Строгов. Явно девойката беше изпитала вече страдания в миналото, а и бъдещето без съмнение не се очертаваше в розови краски пред нея, но беше също така сигурно, че тя бе съумяла да се бори и беше решена да продължава да се бори срещу трудностите на живота. Волята й сигурно беше силна, упорита, а спокойствието й — устойчиво, дори и при условия, при които мъж би се видял принуден да отстъпи или да избухне.

Такова беше впечатлението, което новата пътничка създаваше на пръв поглед. Михаил Строгов, който сам беше енергичен по природа, явно беше поразен от характерния израз на това лице и като се стараеше да не я притеснява с настойчивия си поглед, продължаваше да наблюдава внимателно съседката си.

Дрехите й бяха скромни, но блестяха от чистота. Веднага си личеше, че не е богата, но човек не можеше да открие и най-малкия белег на немарливост по облеклото й. Целият й багаж беше прибран в една кожена чанта с ключе, която тя държеше върху коленете си поради липса на място.

Беше наметната с дълга тъмна пелерина без ръкави, кокетно обшита по врата със син ширит. Под нея една също така тъмна пола покриваше друга фуста, която се спускаше до глезените й и бе украсена долу с небиеща на очи бродерия. Малките крачка бяха обути в полуботушки от добре обработена кожа, с много здрави подметки, сякаш бяха предвидени за дълго пътешествие.

По отделни подробности Михаил Строгов реши, че така се обличат латвийките, и си помисли, че девойката сигурно е родом от прибалтийските провинции.

Но къде отиваше тази девойка сама и то на тази възраст, когато подкрепата на баща или майка, или защитата на брат са, така да се каже, задължителни? Дали не идваше след дълго пътуване от някоя от западните провинции на Русия? Дали отиваше само до Нижни Новгород, или пътят й я водеше отвъд източните граници на империята? Може би някой роднина или някой приятел я очаква на гарата? Не беше ли напротив по-възможно на слизане от влака да се окаже също така сама сред града, както в това купе, където никой — сигурно тя така си мислеше — не се безпокоеше за нея? Това беше напълно възможно.

И действително навиците, които човек придобива, когато живее сред самота, веднага биеха на очи от държането на младата пътничка. Начинът, по който влезе във вагона и по който се приготви за пътуването, това, че не предизвика никакво раздвижване около себе си, старанието й да не безпокои и да не притеснява никого — всичко говореше за навика да бъде сама и да разчита единствено на себе си.

Михаил Строгов я наблюдаваше с интерес, но тъй като самият той беше сдържан, не търсеше повод да я заговори, макар че имаше доста часове пред тях, докато влакът стигне в Нижни Новгород.

Само веднъж, когато съседът на девойката — същият търговец, дето така безразсъдно беше готов да смеси лойта с шаловете — заспа и заплашваше съседката си със своята огромна глава, клатушкаща се от едното му рамо на другото, Михаил Строгов го събуди доста рязко и му даде да разбере, че е длъжен да стои изправен и да се държи по-възпитано.

Търговецът, твърде груб по природа, измърмори сърдито няколко думи против „хората, които се бъркат там, където не им е работа“; Михаил Строгов обаче го погледна доста недружелюбно, така че дремещият мъж се облегна на обратната страна и освободи младата си съседка от неприятното си присъствие.

Девойката погледна за миг младия човек и в очите й имаше мълчалива и тиха благодарност.

Скоро обаче се случи нещо, което улесни Михаил Строгов да си създаде точна представа за характера на момичето.

Дванайсет версти, преди да пристигнат на гарата на Нижни Новгород, при един остър завой на железопътната линия влакът се разклати много силно. После в продължение на една минута се понесе по склона на един насип.

Сблъскали се и повалени леко или по-силно пътници, викове, объркване, всеобща паника във вагоните — това беше първоначалният резултат. Имаше опасност от по-сериозно произшествие. Затова, преди още да спре влакът, вратичките се разтвориха и изплашените пътници мислеха само как да излязат от купетата и да потърсят убежище на пътя.

Михаил Строгов помисли най-напред за девойката срещу него; но докато пътниците от тяхното купе хукнаха навън с викове и блъскане, девойката остана спокойно на мястото си и само лицето й леко беше побледняло.

Тя изчакваше. Михаил Строгов също чакаше.

Тя въобще не беше показала с нещо, че смята да слезе от вагона. Той също не се помръдна.

И двамата седяха невъзмутимо.

„Енергично момиче!“ — помисли си Михаил Строгов.

А междувременно опасността напълно беше отминала. Едно счупване на шина на товарния вагон беше предизвикало отначало сблъсъка, а след това и спирането на влака, но се оказа, че много малко му е било необходимо, за да изскочи от релсите и да полети от рампата към една пропаст. Наложи се да направят цял час закъснение. Накрая, след като освободиха пътя, влакът потегли отново и в осем и половина часа вечерта пристигна на гарата на Нижни Новгород.

Преди още някой да успее да слезе от вагоните, се появиха полицейските инспектори по вратичките на купетата и започнаха да проверяват пътниците.

Михаил Строгов показа своя пътен лист, издаден на името на Николай Корпанов. Затруднения нямаше.

Що се отнася до другите пътници в купето, които пътуваха все до Нижни Новгород, никой от тях, за своя радост, не се стори подозрителен на инспекторите.

Девойката не представи паспорт, защото по това време паспорти в Русия не се изискваха, а специално подпечатано разрешително, което явно беше с особено предназначение.

Инспекторът го изчете внимателно. После огледа със същото внимание пътничката, описанието на чиито отличителни белези явно държеше в ръка, и попита:

— От Рига ли си?

— Да — отвърна девойката.

— В Иркутск ли отиваш?

— Да.

— По кой път?

— По пътя през Перм.

— Добре — отвърна инспекторът. — Имай грижата да подпечаташ разрешителното си в полицейския участък в Нижни Новгород.

Девойката кимна в знак на съгласие.

Чул тези въпроси и отговори, Михаил Строгов изпита едновременно чувство на изненада и на съчувствие! Какво! Тази сама девойка ще пътува чак до далечен Сибир, и то по време, когато към всички обикновени опасности по пътя се прибавяха и нови поради преминаването през окупираната и разбунтувана страна! Как ще пристигне тя? Какво ще стане с нея?…

Щом проверката свърши, вратичките на вагоните се отвориха, ала преди още Михаил Строгов да се насочи към нея, младата латвийска девойка, която бе слязла първа, вече бе изчезнала сред навалицата, струпала се на перона на гарата.