Жул Верн
Михаил Строгов (32)

XV
Епилог

Михаил Строгов не беше и никога не е бивал сляп. Едно чисто човешко явление, едновременно физическо и душевно бе неутрализирало въздействието на нагорещеното желязо, което екзекуторът на Теохар хап бе прокарал пред очите му.

Спомняте си, че в момента на изтезанието Марфа Строгова бе там, протегнала ръце към своя син. Михаил Строгов я гледаше, както син може да гледа майка си, когато я вижда за последен път. Изобилни сълзи, бликнали от сърцето в очите му, които от гордост напразно се мъчеше да задържи, напираха под клепачите му и изпарявайки се над роговицата, спасиха зрението му. Парите от сълзите му, намиращи се между нагорещената сабя и зениците му, бе достатъчна, за да смекчи действието на топлината. Същият ефект се наблюдава, когато някой леяр безнаказано може да докосне с пръст струя разтопен чугун, ако предварително го потопи във вода.

Михаил Строгов тутакси осъзна каква огромна опасност го грози, ако сподели с когото и да било тази своя тайна. Той си даде сметка за ползата, която би могъл, напротив, да извлече от това положение за изпълнението на плановете си. Именно ако го сметнеха сляп щяха да го оставят свободен. Така че трябваше да си остане сляп, да бъде сляп за всички, дори за Надя, винаги и навсякъде, с нито една дума и с нито един жест да не допусне да се усъмнят в ролята, която играе. Решението му бе взето. Дори ако трябваше да рискува живота си, за да даде на всички доказателство, че е сляп — и знаем при какви обстоятелства действително го изложи на опасност.

Единствено майка му знаеше истината и на площада в Томск той й я прошепна на ухото, когато наведен в мрака над нея, я обсипваше с целувки.

Ясно ви е тогава, че когато, гаврейки се жестоко с него, Огарьов бе разтворил писмото пред очите му, смятайки ги угаснали, Михаил Строгов можеше да го прочете и той прочете това писмо, разкриващо мерзките кроежи на предателя. От това обстоятелство той черпеше енергията, която прояви през втората част от пътуването си. То обясняваше непоклатимата му воля да стигне до Иркутск и да изпълни устно мисията си. Той знаеше, че Иван Огарьов се кани да предаде града. Знаеше, че животът на великия княз е застрашен. Спасението на брата на царя и на Сибир беше следователно в неговите ръце.

Той разказа всичко това с няколко думи на великия княз — при това с какво вълнение изтъкна и участието на Надя във всички тези събития.

— Коя е тази девойка? — попита великия княз.

— Дъщерята на заточеника Василий Федор — обясни Михаил Строгов.

— Дъщерята на командира Федор — поправи го великият княз — не е вече дъщеря на заточеник. Няма вече заточени в Иркутск.

Не толкова силна в радостта, отколкото в страданието, Надя падна върху коленете на великия княз, който я повдигна с едната си ръка, подавайки другата на Михаил Строгов.

Един час след това младото момиче бе в прегръдките на баща си. Михаил Строгов, Надя, Василий Федор най-сетне бяха заедно. Пълно щастие от едната и от другата страна.

Двойната атака на татарите срещу града беше отблъсната. Василий Федор с малката си войскова част смаза първите нашественици, щурмуващи вратата при Болшая, смятайки я отворена. Сякаш предчувствайки нещо, той упорито бе останал да я охранява.

Докато нападателите се оттегляха, обсадените потушаваха пожара. Течният нефт върху водната повърхност бързо изгоря. Пламъците, обхванали главно къщите на брега, пощадиха другите квартали на града.

Призори войските на Теохар хан се бяха прибрали в лагера си, оставяйки много мъртъвци по външната страна на укрепленията. Сред тях беше и циганката Сангара, която напразно се бе опитала да отиде при Иван Огарьов.

Цели два дни татарите не предприеха ново нападение. Те се бяха обезсърчили след смъртта на Иван Огарьов. Този човек беше душата на нашествието и лично той чрез отдавна замисляните си интриги бе повлиял на хановете и ордите им, увличайки ги да завладеят Азиатска Русия.

Все пак защитниците на Иркутск бяха нащрек и обсадата продължаваше.

На седми октомври обаче още с първите слънчеви зари по височините, обграждащи Иркутск, се разнесоха топовни гърмежи.

Пристигаше помощната армия, водена от генерал Кисельов и по този начин известяваше на великия княз, че вече е налице.

Татарите не чакаха дълго. Те не желаеха да поемат риска на едно сражение под стените на Иркутск и вдигнаха незабавно лагера си.

Иркутск най-сетне беше свободен!

С първите войници в града влязоха и двама приятели на Михаил Строгов — неразделните Блънт и Жоливе. Добрали се до десния бряг на Ангара през бариерата от ледени блокове, те бяха успели да избягат заедно с другите бегълци, преди пламъците по Ангара да стигнат до сала.

Точно това приключение бе записано в бележника на Алсид Жоливе и то по следния начин: „Едва що не свърших като лимон в чаша пунш…“

Радостта им бе голяма, когато се срещнаха с Надя и Михаил Строгов, здрави и читави, и особено, когато узнаха, че доблестния им спътник не е сляп. Това вдъхнови Хари Блънт да запише следната мисъл: „Нажеженото желязо може да се окаже недостатъчно, за да умъртви чувствителността на очния нерв. Да се доразвие.“

После двамата журналисти, удобно настанени в Иркутск, се заеха да подредят пътните си впечатления. В резултат те изпратиха в Лондон и Париж две интересни хроники за татарското нашествие, които рядко явление — почти не си противоречаха освен по някои незначителни подробности.

Впрочем походът се оказа злополучен за емира и съюзниците му. Това нашествие, излишно, както всички нашествия, които се сблъскват с руския колос, бе гибелно за тях. Скоро се оказаха отрязани от войските на царя, които освободиха един след друг всички покорени градове. Освен това зимата беше ужасна и само малка част от ордите, покосени от студа, се прибраха в страната на татарите.

И така, пътят от Иркутск до Урал беше свободен. Великият княз бързаше да се върне в Москва, но забави отпътуването си, за да присъствува на вълнуващата церемония, която се състоя няколко дни след влизането на руските войски.

Михаил Строгов отиде при Надя и й каза в присъствие на баща й:

— Надя, все още моя сестричке, когато напусна Рига, за да дойдеш в Иркутск, остави ли зад себе си друг човек, за когото да жалиш освен майка си?

— Не — отвърна Надя, — никого.

— Значи нито една частица от сърцето ти не остана там? Тогава Надя, мисля, че бог, който ни срещна и ни накара да преживеем заедно толкова тежки изпитания, ни събра само за да ни свърже завинаги.

— Ах! — възкликна Надя и се хвърли в обятията му.

После се обърна към Василий Федор и му каза, цялата пламнала:

— Татко!

— Надя — отговори Василий Федор, — за мен ще бъде радост да ви наричам и двамата мои деца.

Сватбената церемония се състоя в катедралата на Иркутск. Тя бе много скромна, без външен блясък, но красива, защото се беше стекло цялото население, и военни, и граждани, за да засвидетелствуват голямата си признателност към двамата млади хора, чиято одисея бе станала вече легенда.

Естествено Алсид Жоливе и Хари Блънт присъствуваха на обреда: държаха да го опишат на читателите си.

— Не събужда ли този обред у вас желание да последвате примера им? — попита Алсид Жоливе своя колега.

— Ами! — отвърна Хари Блънт. — Ех, ако имах братовчедка като вашата!

— Братовчедка ми не е за женене — каза през смях Алсид Жоливе.

— Толкова по-добре — забеляза Хари Блънт, — защото се говори за усложнения в отношенията между Лондон и Пекин. Не сте ли изкушен да видите какво става там?

— Дявол взел го, драги ми Блънт! Тъкмо щях да ви предложа същото.

Така двамата неразделни приятели заминаха за Китай.

Няколко дни след сватбата Михаил и Надя Строгови, придружени от Василий Федор, отпътуваха за Европа. На отиване страдалчески, пътят се оказа щастлив на връщане. Пътуваха извънредно бързо в една сибирска шейна, която се плъзгаше като експрес през заледената степ.

Ала щом стигнаха до бреговете на Динка, при Бирское, те спряха за един ден. Михаил Строгов намери мястото, където бе погребан злочестият Николай. Поставиха кръст и Надя за последен път се помоли на гроба на скромния и героичен приятел, когото нито единият, нито другият никога нямаше да забравят.

В Омск старата Марфа Строгова ги очакваше в малката си къща. Тя притисна пламенно до гърдите си девойката, която стотици пъти вече бе наричала в сърцето си своя дъщеря. Храбрата сибирячка имаше този ден правото да познае сина и да заяви, че се гордее с него.

След като прекараха няколко дни в Омск, Михаил и Надя се върнаха в Европа и тъй като Василий Федор се установи в Петербург, нито синът, нито дъщеря му вече не се разделяха с него, освен за да посетят старата си майка.

Младият куриер бе приет от царя, който го аташира към своята особа и му връчи кръста „Свети Георги“. Впоследствие Михаил Строгов постигна високо обществено положение в руската империя. Но не историята на успехите, а на изпитанията му заслужаваше да бъде разказана.