Жул Верн
Михаил Строгов (31)

XIV
Нощта на 5 срещу 6 октомври

Иван Огарьов бе обмислил най-грижливо своя план. Той трябваше да успее. Много важно беше вратата на Болшая да не бъде охранявана в момента, когато щеше да я предаде. Затова беше необходимо вниманието на обсадените да бъде отвлечено към друга точка на града. За тази цел той бе уговорил с емира една диверсионна акция. Тя трябваше да се проведе откъм предградията на Иркутск на десния бряг, нагоре и надолу по течението на Ангара. Нападението на тези два пункта щеше да бъде съвсем сериозно, като същевременно на левия бряг щяха да симулират, че се опитват да преминат Ангара. Вероятно защитниците щяха да изоставят вратата на Болшая, особено защото, оттегляйки се назад, предните татарски постове откъм тази страна щяха да създадат илюзията, че са вдигнати.

Настъпи 5 октомври. Преди да изминат двадесет и четири часа, столицата на Източен Сибир трябваше да бъде в ръцете на емира, а великият княз — във властта на Иван Огарьов.

През този ден в лагера край Ангара се наблюдаваше необичайно раздвижване. От прозорците на двореца и от къщите върху десния бряг се виждаше ясно, че на отсрещния бряг се правят важни приготовления. Многобройни татарски отряди се стичаха към лагера и от време на време се присъединяваха към войските на емира. Подготвяше се уговорената диверсия, и то много очебийно. Впрочем Иван Огарьов не скри от великия княз, че могат да се опасяват на нападение от тази страна. Каза му, че според неговите сведения татарите щели да ги нападнат над и под града, и посъветва великия княз да усили тези два непосредствено застрашени пункта.

Тъй като приготовленията, които имаха възможност да наблюдават, подкрепяха препоръките на Иван Огарьов, налагаше се да ги вземат под внимание. Затова на военен съвет, свикан в двореца, бе дадена заповед защитниците да се съсредоточат на десния бряг на Ангара и в двата края на града, където землените укрепления се допираха до реката.

Точно това искаше Иван Огарьов. Той очевидно не разчиташе, че вратата при Болшая ще остане без защитници, но те щяха да бъдат малобройни. Впрочем, Иван Огарьов щеше да придаде такива големи размери на диверсионната операция, че великия княз щеше да хвърли срещу нея всичките си разполагаеми сили.

При това едно изключително сериозно произшествие, подготвено от Иван Огарьов, щеше извънредно много да подпомогне осъществяването на плановете му. Дори ако Иркутск не бе нападнат в двете отдалечени от вратата на Болшая места и откъм реката, това произшествие щеше да бъде достатъчно, за да привлече всички защитници точно там, където Иван Огарьов искаше да ги заведе. В същото време то щеше да предизвика ужасна катастрофа.

Така че имаше голяма вероятност неохранената врата да бъде предадена в уречения час на хилядите татари, които чакаха под прикритието на гъстите гори на източния бряг.

През този ден гарнизонът и населението на Иркутск бяха непрекъснато в бойна готовност. Взети бяха всички мерки, продиктувани от предстоящата атака в двата края на града, които досега бяха пощадени. Великият княз и генерал Воронцов обходиха постовете, подсилени по тяхна заповед. Елитният корпус на Василий Федор бе заел северния край на града, като му бе наредено да се притече на помощ там, където опасността бъде по-голяма.

На десния бряг на Ангара беше разположена малкото артилерия, с която разполагаха. С тези мерки, взети навреме, благодарение на уместните препоръки на Иван Огарьов, можеха да се надяват, че подготвената атака няма да бъде успешна. В такъв случай татарите временно обезкуражени, навярно ще отложат с няколко дни едно ново нападение на града. А очакваните от великия княз войски можеха да пристигнат всеки миг. Спасението или гибелта на Иркутск висяха на косъм.

В този ден слънцето, което бе изгряло в шест часа и двайсет минути, залезе в пет часа и четирийсет минути, като за единадесет часа прокара дневната си дъга над хоризонта. Още два часа здрачът щеше да се бори с нощта. После просторът щеше да потъне в дълбок мрак, защото големи неподвижни облаци закриваха небето, а луната в съединение със слънцето, нямаше да се покаже.

Тъмнината също щеше да подпомогне кроежите на Иван Огарьов.

От няколко дни вече изключителен студ предшестваше суровата сибирска зима. А тази вечер той беше още по-осезаем. Постовете по десния бряг на Ангара, принудени да крият присъствието си, не бяха запалили огньовете. Затова те непоносимо страдаха от голямото понижение на температурата. На няколко стъпки под тях минаваха ледените блокове, влачени от течението на реката. През целия ден ги виждаха как лъкатушат бързо в гъсти редици между двата бряга. Великият княз и офицерите ги наблюдаваха със задоволство. И наистина, ако коритото на реката се задръсти, преминаването й щеше да стане невъзможно. Татарите нямаше да могат да управляват нито лодките, нито саловете си. А да се допусне, че ще я преминат по ледените блокове, ако те се слепят един с друг, бе направо немислимо. Пряснозаледената повърхност нямаше да бъде достатъчно втвърдена, за да издържи цяла атакуваща войска. Ако това предложение се сбъднеше, Иван Огарьов щеше да съжалява само защото това щеше да бъде изгодно за защитниците на Иркутск. Нищо такова не се случи обаче. Той предварително знаеше, че татарите изобщо няма да се опитат да минат Ангара. И поне от тази страна на града акцията им щеше да бъде фиктивна.

Към десет часа вечерта обаче състоянието на реката видимо се измени: за голяма изненада на обсадените и много неизгодно за тях. Преминаването на реката, дотогава непроходима, изведнъж стана възможно. Коритото й се освободи, многобройните ледове от последните дни, изчезнаха надолу по течението и между двата бряга останаха само пет-шест. При това те нямаха структурата на ледените блокове, образувани при обикновени условия под въздействието на силния студ. Това бяха просто парчета лед, откъснали се от големите ледени грамади и острите им ръбове бяха съвсем гладки.

Руските офицери, които установиха изменението на реката, уведомиха великия княз. Това явление, впрочем, се обяснява с наличието на ледена преграда, образувана от струпването на блокове в някой по-тесен отрязък на реката.

Знаем, че се бе случило точно това.

Сега вече обсадителите можеха да минат през Ангара, това налагаше русите да засилят бдителността си.

До полунощ не се случи нищо. От изток, от другата страна на вратата Болшая, пълно затишие. Нито един огън в гористия масив, който се сливаше на хоризонта с ниските облаци по небето.

В лагера на Ангара много голямо оживление, за което свидетелстваше честото местене на светлините.

На една верста нагоре и надолу по течението, точно там, където землените укрепления опираха до брега на реката, се чуваше глух шум, който доказваше, че татарите са на крак и очакват някакъв сигнал.

Изтече още един час. Нищо ново.

Скоро камбаната на иркутската катедрала щеше да отзвъни два часа и никакво движение от страна на обсаждащите не издаваше враждебни намерения.

Великият княз и офицерите се питаха дали не са били заблудени, дали действително татарите са възнамерявали да изненадат града. Изтеклите нощи не бяха така спокойни. Напротив. По посока на предните постове избухваше стрелба, снаряди прекосяваха въздуха, а сега — абсолютно нищо.

Великият княз, генерал Воронцов и адютантите им чакаха, готови да дадат разпорежданията си в зависимост от обстановката. Знаем, че Иван Огарьов имаше стая в двореца. Това беше доста обширно помещение на партера, чиито прозорци гледаха към странична тераса. Достатъчно беше да направи няколко крачки, за да се озове над течението на Ангара.

Дълбок мрак цареше в стаята му. Самият той, прав пред един прозорец, чакаше да настъпи часът за действие. Очевидно той щеше да даде сигнал. Щом даде сигнала, когато повечето защитници ще се стекат на атакуваните пунктове, съгласно своя план, той щеше да напусне двореца и да отиде да изпълни престъпното си дело. И той чакаше в мрака, подобен на хищник, готов да се хвърли върху жертвата си.

Ала няколко минути преди два часа великият княз нареди да доведат при него Михаил Строгов — той го наричаше само така. Един адютант дойде до стаята му, чиято врата бе затворена, и го повика.

Неподвижен до прозореца и невидим в тъмнината, той не отговори. Докладваха на великия княз, че царският куриер не е в двореца.

Часовникът на катедралата удари два часа. Настъпи часът да предизвика диверсията, уговорена с готовите да атакуват татари. Иван Огарьов отвори прозореца на стаята си и застана в северния ъгъл на страничната тераса. Пред него в мрака течаха водите на Ангара и с бучене се разбиваха в ръбовете на колоните.

Предателят извади от джоба си парче фитил, запали го, запали и кълбо кълчища, напоени с барутен прах и ги хвърли в реката.

По негова заповед потоци нефт бяха излени в нея…

Над Иркутск, на десния бряг на реката, между него и градчето Пошкавск имаше петролни кладенци. Иван Огарьов бе решил да използва това страшно средство, за да опожари Иркутск. Той сложи ръка на огромните резервоари с течно гориво. Достатъчно бе да пробие част от стената им, за да потекат потоци от нефт.

Това именно бе направил през тази нощ няколко часа по-рано и ето защо салът, който носеше истинския царски куриер, Надя и бегълците, плаваше върху слой от течен нефт. През пукнатините на резервоарите, съдържащи милиони кубически метра гориво, нефтът се бе устремил като планинска река и следвайки естествения наклон на почвата, се бе разлял по повърхността на реката като по-лек от водата.

Ето как Иван Огарьов си представяше войната! Съюзник на татарите, той действаше като татарин, при това против собствените си сънародници!

Кълчищата бяха хвърлени върху водите на Ангара и в миг сякаш заляна със спирт, цялата река пламна нагоре и надолу по течението си със скоростта на светкавица. Спираловидни синкави пламъци проблясваха между двата бряга, плътни димящи изпарения се виждаха над тях. Няколко ледени блокове, носени от течението и обхванати от горящата течност, се топяха като восък върху пещ, и водните изпарения се издигаха във въздуха с пронизително свистене.

В същия миг на север и на юг от града проехтя пушечна стрела. Батареите на татарския лагер зачестено загърмяха. Няколко хиляди татари се впуснаха, атакувайки землените укрепления. Къщите на брега, построени от дърво, пламнаха целите наведнъж. Лумна силна светлина, която разпръсна нощния мрак.

— Най-сетне! — възкликна Иван Огарьов.

И той с право можеше да се гордее. Диверсията, организирана от него, беше страхотна. Защитниците на Иркутск се озоваха между щурма на татарите и опустошителния пожар. Камбаните забиха. Всичко здраво и читаво сред населението се спусна към застрашените пунктове, или към къщите, поглъщани от огъня, който можеше да се разпростре из целия град.

Вратата на Болшая беше почти без охрана. Оставени бяха само няколко защитници и дори, поради внушенията на предателя, за да може извършеното злодеяние да се припише не на него, а на политически врагове, малкото защитници бяха подбрани от малобройния корпус на заточениците.

Иван Огарьов се прибра в стаята си, сега пищно осветена от пламтящата Ангара. Огнените езици се извисяваха над парапета на терасата. После той се накани да излезе, ала едва отворил вратата, една жена се втурна в стаята с мокри дрехи и разрошени коси.

— Сангара! — извика Иван Огарьов в първия миг на изненада, не предполагайки, че може да бъде друга жена, а не циганката.

Не беше Сангара, а Надя.

Когато потърсилата спасение върху леда Надя извика, виждайки как пожарът обхваща течението на реката, Михаил Строгов, я сграбчи в прегръдките си и се хвърли да потърси в дълбините на Ангара убежище срещу пламъците. Знаем, че леденият блок, който ги носеше, се намираше тогава на тридесетина разтега от първия кей на Иркутск.

Плавайки под водата, Михаил Строгов успя да се добре до кея заедно с Надя.

Най-сетне той докосваше своята цел! Беше в Иркутск.

— В двореца на губернатора! — извика той на Надя.

След по-малко от десет минути двамата стигнаха до входа на двореца. Пламъците на Ангара ближеха каменните му основи, но пожарът не можеше да го достигне. Отвъд двореца всички къщи по брега пламтяха.

Михаил Строгов и Надя проникнаха без затруднение вътре беше отворен за всички. Никой не им обърна внимание в общата суматоха, макар че от тях се стичаше вода. Голямата зала в приземния етаж бе задръстена от офицери, идващи да получават заповеди, и войници, тичащи, за да ги изпълнят. Във водовъртежа на обезумялото множество Михаил Строгов и Надя бяха разделени един от друг.

Надя тичаше изплашена към ниските зали, зовейки спътника си, молейки да я отведат при великия княз.

Една врата, водеща в заляно от светлина помещение, се отвори пред нея. Тя влезе и внезапно се озова лице с лице с онзи, когото бе видяла в Ишим, когото бе видяла в Томск, лице в лице с онзи, чиято престъпна ръка миг по-късно щеше да предаде града!

— Иван Огарьов! — извика тя.

Като чу да произнасят името му, мизерникът се разтрепера. Узнаеха ли истинското му име, всичките му планове щяха да се провалят. Оставаше му само едно — да убие създанието, което го е произнесло, независимо кое е то.

И Иван Огарьов се хвърли срещу Надя. Ала младото момиче с нож в ръка се опря на стената, решено да се отбранява.

— Иван Огарьов! — извика още веднъж Надя, знаейки, че омразното име ще накара да й се притекат на помощ.

— Ах, ще млъкнеш ли! — каза предателят.

— Иван Огарьов! — за трети път извика безстрашната девойка при това с глас, двойно по-силен поради омерзението към него.

Зашеметен от ярост, Иван Огарьов извади от пояса си кама, спусна се към Надя и я притисна в един ъгъл на стаята. Свършено бе с нея, когато окаяникът, повдигнат внезапно във въздуха от непобедима сила, бе тръшнат на земята.

— Михаил! — извика Надя.

Михаил Строгов бе чул зова на Надя. Воден от гласа й, той стигна до стаята на Иван Огарьов и влезе през отворената врата.

— Не се бой от нищо, Надя — каза й той, заставайки между нея и Иван Огарьов.

— Ах! — извика младото момиче. — Пази се, братко, предателят е въоръжен!… И вижда хубаво!…

Иван Огарьов се бе изправил и въобразявайки си, че лесно ще се справи със слепия, се нахвърли върху него. Ала слепият улови с едната си ръка ръката на виждащия, и отклонявайки с другата камата му, повторно го тръшна на земята.

Бледен от ярост и срам, Иван Огарьов си спомни, че има сабя. Той я измъкна от ножницата и се приготви за нова атака.

И той бе познал Михаил Строгов. Един слепец. Все пак имаше работа със слепец! Положението му бе изгодно.

Ужасена от опасността, която застрашаваше спътника й в толкова неравна борба, Надя се спусна към вратата, викайки за помощ.

— Затвори вратата, Надя! — заповяда й Михаил Строгов. — Не викай никого и ме остави да се справя сам. Царският куриер няма защо да се плаши днес от този мизерник! Нека се приближи до мен, ако посмее. Чакам го.

Междувременно Иван Огарьов, свил се като тигър, не промълвяше нищо. Той би желал да скрие от ушите на слепия шума от стъпките си, дишането си дори. Би желал да го удари, преди той да усети приближаването му, да го прониже смъртоносно. Предателят възнамеряваше не да се бие, а да убие човека, чието име си бе присвоил! Ужасена и все пак изпълнена с вяра в другаря си, Надя наблюдаваше едва ли не с възхищение страшната сцена. Самообладанието на Михаил Строгов като че ли внезапно се предаде и на нея. Единственото му оръжие беше сибирският нож. Той не виждаше противника си, въоръжен със сабя. Вярно, но поради каква милост на небето изглеждаше по-силен от него и то много? Как почти без да се помръдне успяваше винаги да отблъсне върха на сабята му?

Иван Огарьов дебнеше с видима тревога необикновения си противник. Неговото свръхчовешко самообладание му въздействаше. Напразно призоваваше разума си, напразно си казваше, че при тази неравна борба всички предимства са на негова страна. Неподвижността на слепия го вледеняваше. Той търсеше с очи мястото, където да удари жертвата си. Намери го!… Кой му пречеше да го довърши?

Най-сетне предателят скочи и насочи сабята си право към гърдите на Михаил Строгов. С неуловимо движение на ножа си, слепият отклони удара. Михаил Строгов остана недосегнат и хладнокръвно като че ли чакаше, без да се пази, повторно нападение.

Ледена пот се стичаше по челото на Иван Огарьов. Той отстъпи крачка назад, после втори път атакува, но както първият, така и вторият удар бе отбит. Едно обикновено париране с широкия нож отклони ненужната сабя на предателя.

Обезумял от ярост и страх пред тази жива статуя, Иван Огарьов втренчи ужасените си очи в широко отворените очи на слепеца. Тези очи, които сякаш четяха в самата му душа, и които не виждаха, които не можеха да виждат, тези очи упражняваха върху него някакво страшно обаяние.

Изведнъж Иван Огарьов извика. Внезапно прозрение проблесна в мозъка му.

— Той вижда! — възкликна предателят. — Той вижда!

И като див звяр, опитващ се да се прибере в бърлогата си стъпка по стъпка, ужасен, той се отдръпна чак до дъното на стаята.

Тогава статуята оживя, слепецът тръгна право към Иван Огарьов и застана срещу него.

— Да, виждам! — извика той. — Виждам следата от камшика, с който те белязах, мерзки предателю! Виждам мястото, където ще те пронижа. Бори се за живота си! Благоволявам да ти предложа дуел! Моят нож ми стига срещу твоята сабя.

„Той вижда! — каза си Надя. — Милостиви боже, нима е възможно?“

Иван Огарьов се почувства изгубен. Ала волята му се пробуди, и възвръщайки смелостта си, той се втурна с протегната сабя към невъзмутимия си противник. Двете остриета се кръстосаха, при сблъсъка с ножа на Михаил Строгов, размахан от ръката на сибирския ловец, сабята се разлетя на парчета и предателят, пронизан в сърцето, се строполи безжизнен на пода.

В същия момент вратата на стаята, блъсната отвън, се отвори. Великият княз, придружен от няколко офицера, се появи на прага. Той се приближи. Разпозна на земята трупа на онзи, когото смяташе за царски куриер и попита със заплашителен глас:

— Кой уби този човек?

— Аз — отвърна Михаил Строгов.

Един офицер опри револвера си до слепоочието му, готов да стреля.

— Как се казваш? — попита великият княз, преди да заповяда да му пръснат черепа.

— Ваше височество — отвърна Михаил Строгов, — попитайте по-скоро за името на човека, проснат в краката ми.

— Аз познавам този човек! Той е служител на брат ми! Царски куриер!

— Този човек, ваше височество, не е царски куриер. Той е Иван Огарьов!

— Иван Огарьов! — възкликна великият княз.

— Да, Иван предателя.

— А ти? Кой си тогава ти!

— Михаил Строгов.