Жул Верн
Михаил Строгов (30)

XIII
Царският куриер

Всички членове на съвета едновременно обърнаха глави към вратата. Царски куриер в Иркутск! Ако офицерите поне малко бяха размислили колко невероятен е подобен факт, те сигурно биха го сметнали невъзможен.

Великият княз бързо пристъпи към адютанта си.

— Доведете куриера!

Един мъж влезе. Изглеждаше изтощен от умора. Облечен бе като сибирски селянин, в износени, едва ли не скъсани дрехи, по които личаха дупки от куршуми. Носеше на главата си московски калпак. Незараснала следа от удар с кнут пресичаше лицето му. Явно бе извървял дълъг и мъчителен път. Жалкото състояние на обущата му доказваше, че е изминал пеш част от него.

— Негово височество великият княз! — извика той, влизайки.

Великият княз се доближи.

— Ти ли си царският куриер?

— Да, ваше височество.

— Идваш от…?

— От Москва.

— Напусна Москва на…?

— На 15 юли.

— Името ти…?

— Михаил Строгов.

Беше Иван Огарьов, присвоил името и длъжността на онзи, когото смяташе напълно безпомощен. Нито великият княз, нито който и да е друг го познаваше в Иркутск. Затова не бе сметнал за нужно да преправя чертите си. Тъй като бе в състояние да докаже мнимата си идентичност, никой не би могъл да се усъмни в него. Така той бе дошъл, поддържан от желязната си воля, да ускори чрез предателство и убийство развръзката на нашествието.

След отговора на Иван Огарьов по знак на великия княз всички офицери се оттеглиха.

Мнимият Михаил Строгов и той останаха сами в залата.

Великият княз изгледа изпитателно Иван Огарьов.

— Ти беше на 15 юли в Москва? — попита го той.

— Да, ваше височество, и през нощта на 14 срещу 15 юли бях при негово величество царя в Новия дворец.

— Носиш ли писмо от царя?

— Да, ето го.

И Иван Огарьов подаде на княза императорското писмо, сведено до почти микроскопични размери.

— В такъв вид ли ти бе дадено писмото?

— Не, ваше височество, трябваше да скъсам плика, за да го укрия по-добре от войниците на емира.

— Значи бе пленен от татарите?

— Да, ваше височество, за няколко дни — отговори Иван Огарьов. — На това се дължи, че тръгнах на 15 юли от Москва, както показва датата на това писмо, а пристигнах в Иркутск едва на 2 октомври, след седемдесет и деветдневно пътуване.

Великият княз взе писмото. Той го разгъна и разпозна подписа на царя и написаната собственоръчно от него обичайна формула. Така че никак не можеше да се усъмни в автентичността на писмото, както и на куриера. Ако суровото изражение на Иван Огарьов му бе вдъхнало първоначално известно недоверие, което великият княз с нищо не издаде, то тутакси се разсея. Той остана известно време безмълвен. Четеше бавно писмото, за да вникне добре в смисъла му. После подзе:

— Михаил Строгов, познато ли ти е съдържанието на писмото?

— Да, ваше височество, можех да бъда принуден да го унищожа, за да не попадне в ръцете на татарите, а държах да предам точно съдържанието на ваше височество.

— Знаеш ли, че това писмо ни нарежда да умрем по-скоро в Иркутск, отколкото да го предадем?

— Зная.

— Известно ли ти е също, че то посочва движението на войските, които трябва да спрат татарското нашествие?

— Да, ваше височество, но техните придвижвания не се осъществиха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Ишим, Омск, Томск, за да спомена само главните градове на Западен и Източен Сибир, бяха последователно окупирани от войниците на Теохар хан.

— Но имаше ли сражения? Срещнаха ли се нашите казаци с татарите?

— Няколко пъти, ваше височество.

— И бяха отблъснати?

— Те бяха малобройни.

— Къде станаха стълкновенията, за които говориш?

— При Коливан, Томск…

Дотук Иван Огарьов казваше само истината, но с цел да разколебае защитниците на Иркутск, той преувеличи предимствата, които си бяха извоювали войските на емира и добави:

— И трети път пред Красноярск.

— Ами при тази последна схватка? — запита великият княз, който така бе стиснал устни, че думите едва излизаха от устата му.

— Това беше нещо повече от схватка, ваше височество, истинска битка.

— Битка!

— Двайсет хиляди руси, дошли от граничните области и от Томска губерния, се сблъскаха със сто и петдесет хиляди татари и въпреки храбростта си, бяха разгромени.

— Лъжеш! — извика великият княз, който напразно се опита да овладее гнева си.

— Казвам истината, ваше височество — хладно отговори Иван Огарьов, — присъствувах на тази битка при Красноярск и именно по време на нея ме плениха!

Великият княз се успокои и кимна с глава в знак, че не се съмнява в искреността на думите му.

— Кога стана битката при Красноярск?

— На 2 септември.

— А сега всички татарски войски са съсредоточени край Иркутск?

— Всички.

— И ти ги изчисляваш на…

— Четиристотин хиляди души.

Още едно преувеличение на Иван Огарьов при изчисляване на татарските войски, преследващо все същата цел.

— Не трябва ли да очаквам никаква помощ от западните провинции?

— Никаква, ваше височество, не поне преди края на зимата.

— Така да е! Чуй сега, Михаил Строгов! Дори ако никаква помощ не дойде нито от запад, нито от изток, и дори ако тези варвари са шестстотин хиляди, пак няма да предам Иркутск!

Злите очи на Иван Огарьов леко се присвиха. Предателят сякаш искаше да каже, че братът на царя си прави сметките без измяната.

Избухлив по темперамент, великият княз едва запази самообладание, чувайки тези катастрофални новини. Той се заразхожда напред-назад в залата пред очите на Иван Огарьов, който го дебнеше като запазена за неговото отмъщение жертва. Великият княз се спираше пред прозорците, гледаше огньовете на татарския лагер, мъчеше се да долови шумовете, повечето от които се дължаха на сблъскващите се ледове по течението на Ангара.

Измина четвърт час, без да зададе друг въпрос. После взе отново писмото, препрочете един пасаж и каза:

— Знаеш ли, Михаил Строгов, че в това писмо става дума за един предател, от когото трябва да се пазя?

— Да, ваше височество.

— Той щял да се опита да се вмъкне дегизиран в Иркутск и да предаде, дойде ли часът, града на татарите.

— Известно ми е всичко това, ваше височество. Зная също, че Иван Огарьов се е заклел лично да отмъсти на братя на царя.

— За какво?

— Казват, че този офицер бил наказан от великия княз с унизително за него разжалване.

— Да… спомням си… Но този мизерник, който по-късно е служил против отечеството си и е предвождал варварското нашествие, напълно го заслужава.

— Негово величество царят държеше главно да бъдете предупреден за престъпните планове на Иван Огарьов спрямо вашата особа.

— Да… В писмото той ме осведомява за това…

— И негово величество ми каза лично това, съветвайки ме да се пазя главно от този предател.

— Срещна ли го?

— Да, ваше височество, след битката при Красноярск. Ако можеше да предположи, че нося писмо до ваше височество, което разкрива плановете му, не би ме оставил жив.

— Да, ти щеше да бъдеш изгубен! — забеляза великият княз. — И как успя да избягаш?

— Хвърлих се в Иртиш.

— А как влезе в Иркутск?

— Благодарение на вашите войници, които излязоха тази вечер, за да отблъснат татарски отряд. Смесих се със защитниците на града, разкрих им кой съм и тутакси ме доведоха при ваше височество.

— Добре, Михаил Строгов. Ти си проявил смелост и усърдие по време на трудната си мисия. И няма да го забравя. Искаш ли някоя милост от мен?

— Никаква, освен да се бия до ваше височество — отвърна Иван Огарьов.

— Така да бъде, Михаил Строгов! От днес си аташиран към мен и ще бъдеш настанен в този дворец.

— А ако съгласно намерението си Иван Огарьов се представи на ваше височество под фалшиво име?

— Ще го разобличим благодарение на теб, който го познаваш, и ще заповядам да го пребият с кнут.

Не забравяйки, че е капитан от корпуса на царските куриери, Иван Огарьов отдаде чест на великия княз и се оттегли.

И така, Иван Огарьов изигра успешно недостойната си роля. Великият княз му гласува пълно и безгранично доверие. Той можеше да злоупотреби с него където и когато му потрябва. Щеше да живее в същия този дворец. Щеше да бъде посветен в тайните операции на отбраната. Положението беше в негови ръце. Никой в Иркутск не го познаваше. Никой не можеше да смъкне маската му. Той реши незабавно да се залови за работа.

Всъщност нямаше много време. Градът трябваше да падне, преди да дойдат русите от север и от изток, а това бе въпрос на няколко дни. Станеха ли татарите господари на Иркутск, за русите нямаше да бъде лесно да си го възвърнат.

Тъй или иначе, дори ако се наложеше да го напуснат, татарите нямаше да направят това, преди да го разрушат до основи и преди главата на великия княз да се търкулне в краката на Теохар хан.

Получил пълна възможност да наблюдава, да слухти и да действа, Иван Огарьов още на следния ден обиколи крепостните съоръжения. Навсякъде бе посрещнат със сърдечни поздравления от офицерите, войниците и гражданите. Царският куриер бе за тях човекът, който отново ги свърза с империята. А Иван Огарьов разказваше с неизменна самоувереност измислените перипетии при пътуването си. После ловко, отначало без да набляга, заговори за тежкото им положение, преувеличавайки успехите на татарите, както бе сторил в разговора си с великия княз, и силите, с които варварите разполагаха. Според него дори ако очакваната помощ пристигнела, тя щяла да бъде недостатъчна и имало опасност всяко сражение, водено под стените на Иркутск, да се окаже също толкова злополучно, както битките при Коливан, Томск и Красноярск.

Иван Огарьов не прекаляваше с тези свои обезпокоителни намеци. Предпазливо и постепенно ги внушаваше на защитниците на Иркутск. Отговаряше им едва ли не неохотно, само когато те го разпитваха настойчиво, и сякаш със съжаление. И за всеки случай винаги добавяше, че трябва да се защитават до последния човек и по-скоро да хвърлят във въздуха града, отколкото да го предадат на татарите!

Тактиката му непременно щеше да се окаже гибелна, ако успееше да постигне ефект. Ала гарнизонът и населението на Иркутск бяха толкова патриотично настроени, че нищо не можеше да ги разколебае. Нито един от войниците и гражданите, затворени в този изолиран накрая на света азиатски град, дори и не помисляше да спомене за капитулация. Омразата на русите към варварите беше безгранична.

Ала и никой не се усъмни в пъклената роля, която играеше Иван Огарьов. Никой не можеше да отгатне, че мнимият царски куриер е всъщност предател.

Съвсем естествено беше още с пристигането си в Иркутск да установи тясна връзка с един от най-смелите защитници на града, Василий Федор.

Знаем от какви тревожни предчувствия се терзаеше този злочест баща. Ако дъщеря му, Надя Федор, бе напуснала Русия на посочената в писмото й от Рига дата, какво е станало с нея? Още ли се опитваше да прекоси завладените провинции или отдавна вече бе пленница? Василий Федор намираше временно уталожване на болката си само когато имаше случай да се бие срещу татарите — много рядко според него.

Когато научи за неочакваното пристигане на царски куриер, той бе обзет от предчувствието, че куриерът би могъл да му даде някакви сведения за дъщеря му. Химерична надежда може би, ала той се вкопчи в нея. Дали и този царски куриер не е бил пленен като Надя, може би по същото време?

Василий Федор се опита да се свърже с Иван Огарьов, който пък използва този повод, за да установи ежедневна връзка с командира на специалния отряд. Дали този ренегат мислеше да използва това обстоятелство? Съдеше ли за всички хора по себе си? Въобразяваше ли си, че един русин, макар политически заточеник, би могъл да бъде толкова мерзък, че да измени на отечеството си? Както и да е, Иван Огарьов отговори с престорена отзивчивост на любезното държане на Надиния баща. А той още на другия ден след пристигането на мнимия куриер отиде в двореца на генерал-губернатора. Там той запозна Иван Огарьов с обстоятелствата, при които дъщеря му вероятно е напуснала европейска Русия и сподели с него опасенията си относно нейната участ.

Иван Огарьов не познаваше Надя, макар че я бе срещнал в Ишим в деня, когато тя бе там с Михаил Строгов. Тогава обаче той не бе обърнал внимание нито на нея, нито на двамата журналисти, които се намираха в същото време в пощенската станция. Така че той не можа да даде никакви сведения на Василий Федор за дъщеря му.

— Но кога точно вашата дъщеря трябваше да напусне пределите на европейска Русия?

— Почти по същото време като вас — отговори Василий Федор.

— Аз напуснах Москва на 15 юли.

— И тя трябваше да замине на тази дата. Изрично ми писа това в писмото си.

— В Москва ли е била на 15 юли? — попита Иван Огарьов.

— Да, точно на тази дата.

— Така ли!… — отвърна Иван Огарьов, но бързо се поправи: — Не, лъжа се… Щях да объркам датите! — добави той. — За съжаление напълно вероятно е дъщеря ви да е минала границата и може да имате само една надежда: че не е продължила пътуването си, когато е узнала за нахлуването на татарите.

Василий Федор наведе глава. Той познаваше дъщеря си и отлично знаеше, че нищо не би могло да й попречи да замине.

Без никаква нужда Иван Огарьов прояви голяма жестокост. Той можеше само с една дума да успокои Василий Федор, макар Надя да бе минала сибирската граница при познатите от нас обстоятелства, сравнявайки датата, когато тя е била в Нижни Новгород, с датата на постановлението, което забраняваше напускането на европейска Русия. Тогава той навярно би заключил, че е невъзможно Надя да е била изложена на опасността от нашествениците и въпреки желанието си се намира все още на европейската територия на Русия.

Иван Огарьов можеше да му каже тези думи, но верен на своята природа, като човек, който не може да се развълнува от хорските нещастия, той не ги каза.

Василий Федор си отиде с разбито сърце. След този разговор и последната му надежда угасна.

През следващите два дни, 3 и 4 октомври, великият княз няколко пъти извика при себе си мнимия Михаил Строгов и го накара да повтори всичко, което вече бе чул от него в голямата зала на Новия дворец. Подготвен за всичките му въпроси, предателят отговори без капка колебание. Той нарочно не скри, че царското правителство е било в пълния смисъл на думата изненадано от нахлуването на татарите, че бунтът е бил подготвен в най-голяма тайна, че татарите са били вече господари на линията Об, когато в Москва са дошли първите съобщения. И най-сетне, че нищо не е направено с оглед изпращането в Сибир на необходимите войски, които да изтласкат нашествениците.

После Иван Огарьов, напълно свободен в действията си, се зае да проучи Иркутск, състоянието на укрепленията му, слабите им места, за да използва по-късно наблюденията си, в случай че му попречат да осъществи престъпните си планове. Спря по-специално вниманието си върху крепостната врата на Болшая, която възнамеряваше да предаде на татарите.

Два пъти дойде вечер да огледа насипа при тази врата. Той се разхождаше по него, без да се бои от куршумите на обсадителите, чиито първи постове се намираха на по-малко от една верста от укреплението. Знаеше добре, че не се излага на опасност, нещо повече, че го разпознават. Зърнал бе една сянка, която се плъзна чак до основата на насипа.

С риск на живота си, Сангара се опитваше да установи връзка с него.

Впрочем, от два дни обсадените се радваха на спокойствие, на което от началото на обсадата досега татарите съвсем не ги бяха приучили. Иван Огарьов се бе разпоредил за това. Помощникът на Теохар хан бе пожелал да бъдат преустановени всички опити за превземане на града със сила. Затова откакто бе влязъл в Иркутск, татарската артилерия никак не се обаждаше. Може би — той поне се надяваше — бдителността на обсадените щеше да отслабне. Във всеки случай няколко хиляди татари на предните постове стояха нащрек, готови да се спуснат към освободената от защитниците врата, когато Иван Огарьов им съобщи часа за атака.

Той нямаше да се забави. Трябваше да се сложи край, преди руските войски да пристигнат пред Иркутск. Иван Огарьов бе взел решението си и същата вечер една бележка падна от високия насип в ръцете на Сангара.

На другия ден, през нощта на 5 срещу 6 октомври, в два часа след полунощ Иван Огарьов щеше да предаде Иркутск.