Жул Верн
Михаил Строгов (28)

XI
Между два бряга

В осем часа вечерта, както предсказваше облачното небе, дълбок мрак обгърна всичко наоколо. Имаше новолуние и месецът нямаше да изгрее на хоризонта. От средата на реката бреговете й не се виждаха. Отвесните скали се сливаха с надвисналите тежки облаци. От време на време подухваше лек ветрец и сякаш замираше в тясната долина на Ангара.

Тъмнината до голяма степен подпомагаше намеренията на бегълците. Всъщност, макар че предните татарски постове сигурно бяха поставени на малки разстояния по двата бряга, салът имаше реални възможности да мине, без да го забележат. Едва ли обсаждащите бяха заприщили реката над Иркутск, защото знаеха, че руснаците не могат да очакват никаква помощ от южната част на губернията. Скоро впрочем самата природа щеше да прегради този воден път, когато студът екове струпаните между двата бряга ледени блокове.

На борда на сала сега цареше пълна тишина. Откакто плаваха по реката, гласът на поклонниците не се чуваше. Те пак се молеха, но молитвата им беше само шепот, който не можеше да стигне до брега. Налягали върху платформата, бегълците едва-едва нарушаваха с телата си хоризонталната линия на водата. Изтегнат на носа, близо до своите помощници, старият моряк имаше само една грижа — да отблъсква ледените блокове, маневра, която се провеждаше безшумно.

Самото отклоняване на блоковете към реката беше благоприятно обстоятелство при условие да не вдигне по-късно непреодолима преграда пред сала. Всъщност ако това съоръжение плаваше съвсем само по водите на Ангара, то щеше да бъде изложено на риска да го открият дори в гъстия мрак, докато сега се сливаше с тези подвижни грамади, разнообразни по форма и големина и трясъкът при сблъскването им заглушаваше всеки друг подозрителен шум.

Остър студ пронизваше въздуха. Бегълците страдаха жестоко от него, защото на сала имаше само няколко брезови клони. Те се притискаха един до друг, за да понесат по-леко понижението на температурата, която през нощта щеше да падне до десет градуса под нулата. Ветрецът, който подухваше откъм източните планински вериги, покрити със сняг, мъчително щипеше лицата им.

Легнали в задната част на сала, Надя и Михаил Строгов понасяха, без да се оплакват, това допълнително изтезание. Застанали до тях, Алсид Жоливе и Хари Блънт устояваха, доколкото силите им позволяваха, на първите пристъпи на сибирската зима. Те вече не разговаряха помежду си дори шепнешком. Всеки миг можеше да ги изненада опасност, дори катастрофа, от която едва ли биха се измъкнали невредими.

За човек, който възнамерява да постигне скоро целта си, Михаил изглеждаше необяснимо спокоен. Впрочем в най-опасните ситуации енергията нито за миг не му бе изменила. Той почти виждаше вече момента, когато най-сетне ще му бъде позволено да помисли за майка си, за Надя, за себе си! Той се опасяваше само от един последен коварен удар на съдбата: салът да бъде напълно спрян от бараж от ледени блокове, преди да стигне до Иркутск. Мислеше само за това, решен ако се наложи да извърши нещо безкрайно дръзко.

Възстановена от няколкото часа отдих, Надя си беше възвърнала физическата енергия, която несгодите понякога сломяваха, без обаче никога да разклатят душевната й сила. Тя също си мислеше, че ако Михаил Строгов бъде принуден да положи нови усилия, за да постигне целта си, тя трябва да бъде до него, за да го води. Ала с приближаването до Иркутск, в съзнанието й все по-ясно изплуваше образът на баща й. Представяше си го в обсадения град, далеч от любимите му близки, но борейки се — тя не се съмняваше — срещу нашествениците с целия си пламенен патриотизъм. Преди да минат няколко часа, ако небето най-сетне е благосклонно към тях, тя щеше да бъде в прегръдките му, щеше да му предаде последните думи на майка си и нищо вече нямаше да ги раздели. Ако заточението на Василий Федор не бъде отменено, тя ще остане заточена заедно с него. После най-естествено мисълта й се връщаше към мъжа, благодарение на когото щеше да види баща си, към благородния й спътник, към „брата“, който след като бъдат отблъснати татарите, щеше да тръгне обратно към Москва и тя повече може би никога нямаше да го види!…

Колкото до Алсид Жоливе и Хари Блънт, те си мислеха едно и също: че положението е крайно драматично и ако бъде разказано майсторски, би се получила най-интересна дописка. Англичанинът впрочем имаше предвид читателите на „Дейли телеграф“, а французинът — читателите на своята братовчедка Мадлен. Всъщност и двамата бяха еднакво развълнувани. „Ех, да става каквото ще! — казваше си Алсид Жоливе. — Трябва сам да си развълнуван, за да развълнуваш другите. Струва ми се дори, че има един прочут стих по този повод, но дявол да ме вземе, ако си го спомням!…“

И с тренираните си очи той се опитваше да прониже мрака, обгръщащ реката.

Междувременно сегиз-тогиз лумваха потоци светлина, които придаваха фантастични очертания на скалистите брегове. Подпалена гора или още горящо село, злокобна репродукция на дневните пейзажи с една притурка — контраста на нощта.

Ледовете по реката бяха безброй огледала, отразяващи пламъците под всевъзможни ъгли и във всички цветове. Примесен с тези плаващи тела, салът оставаше незабелязан.

Опасността още се бавеше.

Ала угроза от друго естество заплашваше бегълците. Те не можеха да я предвидят, нито, главно да я предотвратят.

Алсид Жоливе случайно я откри и ето при какви обстоятелства.

Легнал от дясната страна на сала, той бе потопил ръка във водата. Внезапно го изненада усещането при допир с повърхността на реката. Тя му се стори хлъзгава, сякаш докосваше не вода, а минерално масло.

Той тутакси провери осезанието чрез обонянието. И то не го излъга. Наистина върху повърхността на реката имаше тънък слой течен нефт.

Дали наистина салът плаваше върху толкова огнеопасно вещество? Откъде идеше този нефт? Дали поради някакво природно явление той просто течеше по повърхността на реката или бе предназначен да послужи като унищожително средство от татарите? Нима те искаха да пренесат пожара в Иркутск по начини, които военното право никога не оправдава между цивилизовани нации?

Алсид Жоливе си постави тези два въпроса, но сметна за уместно да уведоми само Хари Блънт и двамата единодушно решиха да не тревожат спътниците си, разкривайки им тази нова опасност.

Знаем, че почвата в Централна Азия прилича на гъба, напоена с течен водороден карбид. В пристанището на Баку, на персийската граница, на полуостров Абхерон, на Каспийско море, Мала Азия, Китай, Юнг Хиан, Бирма на повърхността на земята избликват хиляди петролни извори. Тя е страната на петрола, подобно на наричаната така област в Северна Америка.

По време на някои религиозни празници, главно в пристанището на Баку, местните жители, почитатели на огъня, хвърлят върху морската повърхност течен нефт, който изплува отгоре като по-лек от водата. После щом се мръкне, след като този слой залее повърхността на Каспийско море, те го запалват и си предлагат несравнимата гледка на пламтящ океан, който се дипли и разбива в брега под напора на вятъра.

Това обаче, което за Баку е развлечение, би било истинско бедствие върху водите на Ангара. Дали нефтът ще бъде подпален от зъл умисъл или по невнимание, само за миг пожарът щеше да се разпростре и отвъд Иркутск.

Във всеки случай върху сала нямаше опасност от нечия непредпазливост. Ала пожарите по двата бряга на Ангара бяха изключително опасни. Достатъчно беше една главня или дори искра да падне в реката, за да подпали разляния по повърхността й нефт.

По-лесно е да разберем, отколкото да опишем опасенията на Алсид Жоливе и Хари Блънт. Нямаше ли да бъде за предпочитане пред тази нова опасност да спрат край един от бреговете, да слязат и да изчакат? Те си задаваха този въпрос.

— Във всеки случай — каза Алсид Жоливе, — каквато и да е опасността, познавам един човек, който не би напуснал сала.

Той намекваше за Михаил Строгов.

Междувременно салът бързо се провираше между ледените блокове, които все повече и повече се сгъстяваха. Дотогава не бяха забелязали нито един татарски отряд по бреговете на Ангара, което означаваше, че салът още не беше стигнал до предните постове. Към десет часа вечерта обаче на Хари Блънт му се стори, че множество черни силуети се движеха по повърхността на ледените блокове. Те скачаха от един на друг и бързо се приближаваха към тях.

„Татарите!“ — помисли си той, и като се приближи до стария моряк, който седеше на носа на сала, му показа подозрително движещите се фигури.

Старият лодкар се вгледа внимателно.

— Само вълци! — каза той. — Предпочитам тях, отколкото татарите. Ще трябва да се отбраняваме, но безшумно.

И наистина на бегълците се наложи да се сражават срещу жестоките хищници, подгонени от глада и студа из цялата област. Те ги бяха подушили и скоро нападнаха сала. Бегълците бяха принудени да се отбраняват, но без да използват огнестрелно оръжие, защото сигурно не бяха далеч от татарските постове. Жените и децата се скупчиха в средата на сала, а мъжете, едни, въоръжени с канджите, други с ножовете си, а повечето с тояги започнаха да отблъскват нападателите. Те не издаваха никакъв вик, но виенето на вълците раздираше въздуха.

Михаил Строгов не пожела да остане бездеен. Той се просна върху онази страна на сала, която бе нападната от вълците. Извадил бе ножа си и наближеше ли го вълк, ръката му съумяваше да промуши гърлото му. Хари Блънт и Алсид Жоливе също не стояха със скръстени ръце и свършиха добра работа. Другите им спътници смело им помагаха. Цялото това клане се извършваше безмълвно, макар и много пътници да не успяха да избягнат сериозни ухапвания.

Изглеждаше обаче, че борбата няма да свърши скоро. Глутницата вълци постоянно се подновяваше, навярно десният бряг на Ангара гъмжеше от тях.

— Няма ли да има край! — възкликна Алсид Жоливе, размахвайки окървавения си нож.

И наистина половин час след атаката вълците все още тичаха със стотици по ледените блокове.

Бегълците, изтощени, явно губеха сили. Борбата не се развиваше благоприятно за тях. В миг десетина големи вълци разярени от глад, с блестящи като въглени очи в мрака, нахлуха върху платформата на сала.

Алсид Жоливе и Хари Блънт се хвърлиха сред страшните зверове, а и Михаил Строгов запълзя към тях, но изведнъж настъпи рязка промяна. За няколко секунди вълците изоставиха не само сала, а и ледените блокове по реката. Черните им тела се пръснаха и скоро се разора със сигурност, че съвсем бързо са се върнали на десния бряг на Ангара.

На вълците е нужен мрак, за да нападат. А в този миг силна светлина заля цялото течение на реката.

Светлината на огромен пожар. Градчето Пошкавск гореше цялото. Този път татарите бяха там и вършеха своето дело. От тази точка те бяха заели бреговете чак отвъд Иркутск. Бегълците бяха стигнали опасната зона на прехода си, а се намираха на трийсет версти от столицата!

Беше единайсет и половина вечерта. Салът продължаваше да се плъзга в мрака сред ледените блокове, с които напълно се сливаше, ала от време на време големи светли петна стигаха и до него. Затова легнали върху платформата, бегълците не си позволяваха и най-малкото движение, което би могло да ги издаде.

Огнената стихия в градчето бушуваше със страшна сила. Къщите, построени от чамов материал, горяха като борина. Най-малко сто и петдесет наведнъж. Към пращенето на огъня се примесваха крясъците на татарите. Опирайки канджата си на съседен леден блок, старият моряк успя да тласне сала към десния бряг и триста-четиристотин стъпки го деляха вече от пламтящия бряг на Пошкавск. Независимо от това, осветените от време на време бегълци сигурно щяха да бъдат открити, ако подпалвачите не бяха прекалено заети с разрушаването на градчето. Но може да си представите какъв страх изпитваха Алсид Жоливе и Хари Блънт, мислейки за запалителната течност, върху която плаваше салът. Снопове искри изхвърчаха от къщите, превърнати в пламтящи пещи. Искрите излитаха на височина петстотин-шестстотин стъпки сред облаци дим и бе достатъчно само една да падне на повърхността на Ангара, за да разпространи пожара по цялата река и бедствието да се разпростре от единия до другия бряг. Това означаваше гибел на сала и на всички върху него.

За щастие лекият вечерен вятър не духаше в тази посока. Може би бегълците щяха да успеят да избягнат поне новата опасност.

Най-сетне отминаха пламтящото градче. Малко по малко ярката светлина на пожара понамаля, пращенето на огъня стихна, и последните отблясъци изчезнаха зад високите скалисти брегове при един завой на Ангара.

Беше около полунощ. Сгъстилият се мрак отново предпазваше сала.

Татарите все още сновяха по двата бряга. Те не се виждаха, но се чуваха. Огньовете на предните постове горяха много силно.

Вече бе необходимо да лавират много точно сред ледовете, почти плътно прилепени един до друг.

Старият моряк се изправи, мужиците взеха отново канджите. Всички работеха усилено, ала салът напредваше все по-трудно, защото коритото на реката явно се задръстваше от ледовете.

Михаил се промъкна към носа на сала. Алсид Жоливе го последва. Двамата се заслушаха в разговора между стария моряк и мужиците.

— Внимавай, надясно!

— Ледовете се скупчват вляво!

— Разбутай ги! Разбутай ги с канджата си!

— Няма да мине и час и ще спрем.

— Ако е казал господ! — отвърна старият моряк. — Нищо не можем да направим против волята му.

— Чувате ли ги? — попита Алсид Жоливе.

— Да — отвърна Михаил Строгов. — Само че бог е с нас!

Положението обаче все повече се влошаваше. Ако салът престанеше да напредва, бегълците не само нямаше да стигнат до Иркутск, но щяха да бъдат принудени да изоставят плавателното си съоръжение, което смазано от блоковете, скоро щеше да потъне под тях. Въжетата от тръстика щяха да се скъсат, разединените борови трупи щяха да потънат под ледената кора и нещастниците щяха да потърсят спасение върху самите ледени блокове. Съмне ли, татарите щяха да ги открият и безжалостно щяха да ги избият.

Михаил Строгов се върна на задната част на сала, където го чакаше Надя. Той се приближи до нея, хвана я за ръката и й зададе неизменния си въпрос:

— Готова ли си, Надя?

— Готова съм! — отговори тя както винаги.

В продължение на още няколко версти салът продължаваше да се провира между плаващите ледове. Ако Ангара станеше по-тясна, те щяха да образуват истинска преграда и салът нямаше да може да плава по течението й. Той вече лавираше много бавно. Час по час се блъскаше в ледените късове или ги заобикаляше: тук, за да избегне сблъсък, там, за да се провре между тях. В резултат — закъснение, при това твърде обезпокоително.

Всъщност само след няколко часа щеше да се разсъмне. Не стигнеха ли до Иркутск преди пет часа сутринта, те трябваше да се откажат от всяка надежда да влязат в него.

А ето че в един и половина, въпреки всички усилия, салът се блъсна в дебела преграда от блокове и окончателно спря. Плаващите ледове зад него го настигнаха, блъснаха го и го притиснаха така сякаш се бе натъкнал на подводни скали.

На това място Ангара се стесняваше и коритото й бе двойно по-малко от обичайната й ширина. Това предизвикваше натрупване на ледовете, които постепенно се долепиха един до друг под двойното въздействие на налягането и удвоения студ. Петстотин стъпки по-долу коритото на реката отново се разширяваше, ледовете постепенно се откъсваха един по един и продължаваха пътя си по течението към Иркутск. Така че вероятно без това стеснение на коритото й нямаше да се образува задръстването и салът щеше да продължи да плава по течението. Нещастието бе непоправимо и бегълците трябваше да се откажат от надеждата да стигнат до целта на пътуването си.

Ако разполагаха със сечива, каквито употребяват обикновено китоловците, за да си отварят канали в ледената маса, ако можеха да прережат ледовете до мястото, където реката се разширява, може би времето щеше да им стигне. Те обаче нямаха нито трион, нито търнокоп, нищо, с което да атакуват ледената кора, втвърдена като гранит от силния студ.

Какво да правят?

В този миг от десния бряг на Ангара проехтяха пушечни изстрели. Дъжд от куршуми се изсипа върху сала. Нима нещастниците бяха забелязани? Очевидно, защото и други гърмежи се чуха откъм левия бряг. Попаднали между два огъня, бегълците станаха прицел на татарските стрелци. Няколко души бяха ранени от куршумите им, макар че в тъмнината татарите стреляха наслуки.

— Ела, Надя! — прошепна Михаил Строгов на ухото на девойката.

Без ни най-малко възражение, „готова на всичко“, Надя улови Михаил Строгов за ръка.

— Трябва да прекосим преградата от ледове. Води ме, Надя, но гледай никой от сала да не ни види!

Надя се подчини. Скоро Михаил Строгов и тя се плъзгаха по заледената повърхност сред дълбоката тъмнина, разкъсвана от време на време от просветващите дула на пушките.

Надя лазеше пред другаря си. Куршумите се сипеха край тях и плющяха по леда. Грапавата повърхност и острите ръбове на късовете лед разкървавиха ръцете им, но те напредваха.

Десет минути по-късно стигнаха до долния край на ледената преграда. Там водите на Ангара отново бяха свободни. Няколко ледени блока, откъснали се от другите, се носеха вече по течението и слизаха към града.

Надя разбра какво възнамерява да направи Михаил Строгов. Тя видя един такъв блок, който едвам се крепеше за другите.

— Ела! — подкани го тя.

И двамата се проснаха върху леда, лекото му разклащане го освободи и той заплава по разширеното вече корито на реката. Пътят беше свободен.

Михаил Строгов и Надя чуваха гърмежите, отчаяните вопли, дивите крясъци на татарите зад себе си… После постепенно тези отгласи на смъртна тревога и зверска радост затихнаха в далечината.

— Горките ни спътници! — прошепна Надя.

В продължение на половин час течението бързо влачеше ледения къс с Михаил Строгов и Надя. Всеки миг те трепереха да не би да се разпадне под тях. Носен от течението, той плаваше по средата и нямаше нужда да сменят посоката му, освен когато доближеха кейовете на Иркутск.

Стиснал зъби, напрегнал слух, Михаил Строгов не промълвяше нито дума. Никога досега не е бивал тъй близо до целта. Чувстваше, че щеше да я достигне!…

Към два часа сутринта двойна редица светлини освети мрачния хоризонт, където се губеха бреговете на Ангара. Вдясно — светлините на Иркутск, вляво — огньовете на татарския лагер.

Михаил Строгов беше вече само на половин верста от града.

— Най-сетне! — прошепна той.

Ала внезапно Надя нададе вик. При възклика й Михаил Строгов се изправи върху леда, който се залюля. Той простря ръка натам, откъдето бяха дошли. Лицето му, осветено от синкави отражения, стана страшно и тогава очите му сякаш отново прогледнаха за светлината.

— Ах! — извика той. — Нима самият бог е против нас?