Жул Верн
Михаил Строгов (26)

IX
В степта

Михаил Строгов и Надя, бяха впрочем свободни още веднъж както по време на прехода от Перм до бреговете на Иртиш. Но колко различни бяха условията на пътуването им! Тогава удобен тарантас, често сменяни коне, добре поддържани пощенски станции им осигуряваха бързо пътуване. Сега, пеш, без възможност да си набавят превозно средство, без храна, без да знаят дори как ще се справят с най-елементарните жизнени потребности, трябваше да изминат още четиристотин версти! Като връх на неволята им Михаил Строгов виждаше само с очите на Надя. Колкото до приятеля, който случаят им бе дарил, малко преди това го бяха изгубили при най-трагични обстоятелства.

Михаил Строгов се свлече върху насипа край пътя. Надя, права, чакаше само една негова дума, за да тръгне наново на път.

Беше десет часът вечерта. Преди три часа и половина слънцето се бе скрило зад хоризонта. Не се виждаше нито къща, нито колиба. Последните татари се изгубиха в далечината. Михаил Строгов и Надя бяха съвсем сами.

— Какво ли ще направят с приятеля ни! — извика девойката. — Бедният Николай! Срещата му с нас се оказа гибелна за него!

Михаил Строгов не отговори.

— Михаиле — поде Надя, — забрави ли, че той те защити, когато татарите се гавреха с теб, че рискува живота си заради мен!

Михаил Строгов продължаваше да мълчи. За какво мислеше неподвижен, подпрял лице на ръцете си? Чу ли я поне, макар че не и отговори?

Да, чул я бе, защото когато тя го попита:

— Накъде да те водя, Михаил?

— В Иркутск! — отвърна той.

— По главния път?

— Да, Надя.

Михаил Строгов беше все още куриерът, заклел се да постигне целта си. Да върви по главния път означаваше да отиде в Иркутск по най-краткия път. Ако авангардът на войските на Теохар хан се появеше, все щеше да има време да кривне встрани.

Надя хвана отново Михаил Строгов за ръка и тръгнаха.

На другата сутрин, 12 септември, двадесет версти по-нататък, в селото Тулуновское спряха за малко да си отдъхнат. Селото бе изгорено и пусто. През цялата нощ Надя оглеждаше, вървейки, пътя да не би трупът на Николай да е захвърлен там, но напразно се ровеше в развалините и проверяваше сред убитите. До този момент изглеждаше, че той е бил пощаден. Но дали не му отреждаха по-жестоко наказание, щом стигнат лагера при Иркутск?

Изтощена от глада, от който и спътникът и страдаше много, Надя има щастието да намери в една селска къща известно количество пастърма и сухари, изсушени на пара парчета хляб, които запазват хранителните си качества неограничено дълго време. Те взеха със себе си колкото можеха да носят. Така храната им бе осигурена за няколко дни. Вода нямаше да им липсва в този край, набразден от хилядите малки притоци на Ангара.

Те отново тръгнаха на път. Михаил Строгов пристъпваше уверено и забавяше крачка само заради Надя. А тя, не искайки да изостава, се насилваше да върви. За щастие спътникът й не можеше да види до какво окаяно състояние я бе довела умората. И все пак той предугаждаше това.

— Ти си на края на силите си, бедно дете — й казваше понякога.

— Не — отричаше тя.

— Когато няма да можеш вече да ходиш, ще те нося, Надя.

— Добре, Михаил.

Този ден трябваше да прекосят малката река Ока, но по нея имаше бродове и не срещнаха трудности.

Небето беше облачно, температурата поносима. Имаше опасност обаче времето да се развали и това щеше допълнително да ги измъчи. Преваляха даже няколко проливни, но кратки дъждове. В колибите Надя отново намери същата така разпространена в този край пастърма, която струва само две копейки и половина ливрата.

Обратно обаче на надеждите на Михаил Строгов, не срещнаха нито едно товарно животно. Кон или камила, всичко бе избито или отвлечено, така че те трябваше да продължават пеш през безкрайната степ.

Следите от третата татарска колона, насочила се на изток, не липсваха. Тук убит кон, там изоставена каруца. Телата на нещастни сибиряци осейваха и шосето, щом наближеха някое село. Овладявайки погнусата си, Надя оглеждаше всеки труп.

Общо взето, дебнеше ги опасност не пред, а зад тях. Авангардът на голямата армия на емира, предвождан от Иван Огарьов, можеше да се появи всеки миг. Лодките, изпратени от Долни Енисей, сигурно бяха пристигнали в Красноярск и веднага са послужили за преминаване на реката. В такъв случай пътят беше свободен за нашествениците. Никой руски корпус не можеше да го прегради между Красноярск и езерото Байкал. Така че Михаил Строгов очакваше татарските разузнавачи. Затова при всяка почивка Надя се изкачваше на някоя височинка и внимателно гледаше на запад, но никаква вихрушка от прах не известяваше все още пристигането на кавалерийска войскова част.

После те пак тръгваха и почувствуваше ли, че влачи бедната Надя, Михаил Строгов забавяше крачка. Разговаряха малко и все за Николай. Девойката си спомняше какво бе той за тях през дните на съвместното им пътуване.

Отговаряйки й, Михаил Строгов се мъчеше да й даде малка надежда, но самият той не таеше никаква в себе си, защото бе сигурен, че клетникът няма да избегне смъртта.

Един ден Михаил Строгов каза на Надя:

— Никак не заговорваш за майка ми, Надя.

За майка му! Надя съзнателно правеше това. Защо да разврежда раната му? Та нали старата сибирячка бе мъртва! Нима синът й не бе целунал челото й за последен път, когато трупът й бе проснат върху платото на Томск?

Михаил Строгов обаче настоя:

— Говори ми за нея, Надя! Говори! Ще ми доставиш удоволствие.

Тогава Надя направи онова, което дотогава избягваше. Разказа му всичко, което се бе случило между Марфа и нея след срещата им в Омск, където двете се бяха видели за първи път. Каза му как необясним инстинкт я бе тласнал към старата пленничка, без да я познава, какви грижи бе положила за нея, каква морална опора бе получила самата тя. Тогава Михаил Строгов бе за нея само Николай Корпанов.

— Трябваше докрай да остана Николай Корпанов! — отвърна Михаил Строгов и лицето му помръкна. После той добави: — Не устоях на клетвата си, Надя. Заклел се бях да не я видя.

— Но ти не си я видял по своя воля! Единствено случаят те е срещнал с нея!

— Бях се заклел каквото и да се случи, да не издам кой съм!

— Михаиле, Михаиле, можеше ли да устоиш, като видя вдигнат над майка ти камшик? Не! Няма клетва, която да попречи на един син да защити майка си!

— Измених на клетвата си, Надя — отвърна Михаил Строгов. — Дано бог и царят батюшка да ми простят!

— Михаиле — каза тогава девойката, — искам да те попитам нещо. Не ми отговаряй, ако смяташ, че не трябва. Нищо, което изхожда от теб, не може да ме нарани.

— Говори, Надя.

— Защо, след като ти отнеха царското писмо, пак бързаш да пристигнеш в Иркутск?

Михаил Строгов стисна по-силно ръката й, но не отговори.

— Нима не знаеше съдържанието му, преди да напуснеш Москва? — попита Надя.

— Не, не го знаех.

— Трябва ли да мисля, че само желанието ти да ме предадеш в ръцете на баща ми те тласка към Иркутск?

— Не, Надя — отговори й сериозно Михаил Строгов. — Бих те излъгал, ако те оставя да мислиш така. Отивам там, където дългът ми повелява, а колкото до завеждането ти в Иркутск, нали сега ти всъщност ме водиш там! Нали с твоите очи виждам! Нали твоята ръка ме направлява? Не ми ли върна стократно услугите, които можах отначало да ти окажа? Не зная дали съдбата ще престане да ни преследва, но в деня, когато ще ми благодариш, че съм те предал в ръцете на баща ти, аз ще ти благодаря, че си ме завела в Иркутск!

— Клети Михаиле! — отвърна Надя силно развълнувана. — Не говори така! Не този отговор искам от теб. Питам те защо сега толкова бързаш да отидеш там?

— Защото трябва да бъда в Иркутск преди Иван Огарьов! — извика Михаил Строгов.

— И сега ли?

— И сега. И ще бъда!

Произнасяйки последните думи, Михаил Строгов не говореше само от омраза към предателя. Надя разбра, че не й каза всичко, че не може да й каже всичко.

На 12 септември, три дни по-късно, двамата стигнаха градчето Куйтунское на седемдесет версти от Тулуновское. Девойката вървеше с голяма мъка. Изранените й крака едва я държаха, ала тя се мъчеше да устои, бореше се срещу умората и единствената й мисъл беше: „Тъй като не може да ме види, ще вървя, докато падна.“

Между другото, в тази част от пътя не се появи никаква пречка и никаква опасност, след като татарите бяха отминали. Само безкрайна умора.

Цели три дни беше все така. Явно беше, че третата колона на нашествениците се придвижва бързо на изток. Това личеше от развалините, които оставяха подире си, от пепелищата, които вече не пушеха, от разложените трупове по земята.

И на запад нищо. Авангардът на емира не се появяваше. Михаил Строгов стигаше до най-невероятни предположения, за да си обясни закъснението му. Дали русите е достатъчно голяма войска заплашваха непосредствено Томск или Красноярск? Дали третата колона, изолирана от другите две, рискува да бъде откъсната? Ако бе така, великият княз лесно щеше да защити Иркутск, а спечеленото време спрямо нашественика е начало на отблъскването му.

Михаил Строгов се поддаваше понякога на подобни надежди, ала скоро си даваше сметка колко химерични са те и разчиташе само на себе си, сякаш спасението на великия княз беше единствено в негови ръце!

Шестдесет версти делят Куйтунское от Кимилтейское, малко градче, разположено близо до Динка, приток на Ангара. Михаил Строгов мислеше не без страх за препятствието, което този доста голям приток поставяше на пътя им. И дума не можеше да става да намери сал или лодка. И той си спомняше, че я беше преминавал в по-щастливи за него дни и знаеше, че е трудно преодолима. Но преминеха ли я, никоя друга река, плавателна или не, нямаше да им попречи да следват пътя, който след двеста и трийсет версти щеше да ги отведе в Иркутск.

Нужни им бяха поне три дни, за да отидат в Кимилтейское. Надя се влачеше. Колкото и да бе силна духом, физическите й сили обаче щяха да й изменят. Михаил Строгов си даваше напълно сметка за това.

Ако не беше сляп, тя сигурно щеше да му каже: „Върви сам, Михаил! Остави ме в някоя колиба. Иди в Иркутск! Изпълни мисията си! Виж баща ми! Кажи му къде съм, кажи му, че ще го чакам. Двамата заедно ще успеете да ме намерите. Не се страхувам! Ще се укрия от татарите. Ще се съхраня заради него, заради теб. Върви, Михаиле! Аз повече не мога…“ Много пъти Надя трябваше да се спира. Тогава Михаил Строгов я вземаше на ръце и тъй като я носеше, вече не изпитваше угризения, мислейки за умората й, и крачеше по-бързо, неуморим.

На 18 септември в десет часа вечерта най-сетне влязоха в Кимилтейское. От върха на едно възвишение Надя забеляза малко по-тъмна ивица на хоризонта. Река Динка. Няколко светкавици, непридружени от гръмотевици, се отразиха във водите й и осветиха небето.

Надя поведе спътника си през разрушеното селище. Пепелта от пожара бе вече изстинала. Татарите бяха минали оттук преди най-малко пет-шест дни.

Щом стигна до последните къщи, Надя се отпусна върху една каменна пейка.

— Да спрем ли? — попита я Михаил Строгов.

— Нощта се спусна, Михаил. Не искаш ли да отдъхнем няколко часа? — предложи Надя.

— Щеше ми се да минем Динка, да я изпречим между нас и авангарда на емира. Ала ти не можеш дори да се влачиш, мила ми Надя.

— Да вървим, Михаил! — отвърна тя, като го улови за ръка и го поведе.

Река Динка пресичаше пътя на две или три версти оттам. Младото момиче се опита да си наложи това последно усилие, което Михаил Строгов искаше от него. И те тръгнаха по осветения от светкавиците път. Намираха се сред безбрежна пустош, сред която се губеше малката река. Нито едно дръвче, нито една могилка не нарушаваха равната шир. Край тях отново се разстилаше сибирската степ. Никакъв полъх не раздвижваше въздуха, най-малкият шум отекваше надалече в пълната тишина. Внезапно Михаил Строгов и Надя се спряха, сякаш нозете им се заклещиха в някоя пукнатина на почвата.

В степта се бе разнесъл кучешки лай.

— Чу ли? — попита Надя.

Жален, сърцераздирателен вик последва кучешкия лай. Последен зов на умиращо човешко същество.

— Николай! Николай! — извика девойката, обзета от злокобно предчувствие.

Заслушан във вика, Михаил Строгов поклати глава.

— Ела, Михаил, ела! — помоли го Надя.

И макар доскоро едва да се мъкнеше, силите й внезапно се възвърнаха под напора на силната възбуда.

— Излязохме ли от шосето? — попита Михаил Строгов, усетил, че стъпва не вече по прах, а по трева.

— Да… трябва! — промълви Надя. — Викът дойде оттук, отдясно!

След няколко минути двамата бяха на половин верста от реката.

Кучешкият лай проехтя за втори път, по-слабо, но по-близо.

Надя се спря.

— Да, Серко лае!… Той е тръгнал след господаря си — забеляза Михаил Строгов.

— Николай! — извика девойката.

Зовът и остана без отклик.

Само няколко хищни птици литнаха и изчезнаха в небесната вие.

Михаил Строгов се ослуша. Надя огледа блещукащата като огледало равнина, над която се носеха синкави изпарения, но не забеляза нищо. Ала гласът повторно се обади. Този път те чуха жаловит шепот:

— Михаил!

После едно куче, цялото окървавено, се спусна към Надя. Беше Серко.

Николай сигурно бе наблизо. Само той би могъл да прошепне името „Михаил“. Къде беше той? Надя нямаше вече сила дори да извика.

Пълзейки по земята, Михаил Строгов търсеше пипнешком.

Изведнъж Серко отново излая и се спусна към една огромна птица, която летеше ниско до земята. Беше лешояд. Когато Серко връхлетя върху него, той литна нагоре, но пак се върна и клъвна кучето. То отново скочи към него… Един страхотен удар по главата с човката и този път Серко падна безжизнен на земята.

В същия миг вик на ужас се изтръгна от гърдите на Надя.

— Тук, тук!

Една глава се подаваше над земята. Надя щеше да я настъпи, ако небето не бе така осветено.

Девойката падна на колене пред главата.

Заровен до шията, съгласно жестокия татарски обичай, Николай бе изоставен в степта, за да умре от глад и жажда, а може би и от вълчи зъб или клюн на хищна птица. Ужасно изтезание за жертвата. Пленница на пръстта, притискана от нея, без да може да се измъкне, защото ръцете и са вързани здраво за тялото, както на някои мъртъвци в ковчезите! В този калъп от глина осъденият на това изтезание, безсилен да го строши, само се моли да настъпи прекалено бавната смърт!

Преди три дни татарите бяха заровили там своя пленник… От три дни Николай чакаше помощ, ала тя дойде прекалено късно!

Лешоядите бяха съзрели главата наравно със земята и от няколко часа кучето бранеше господаря си от безпощадните птици.

Михаил Строгов се зае да дълбае земята с ножа си, за да изрови погребания жив.

Очите на Николай до този миг затворени, се отвориха. Той позна Михаил Строгов и Надя и прошепна:

— Сбогом, приятели. Доволен съм, че ви видях отново! Молете се за мен!…

Това бяха последните му думи.

Михаил Строгов продължи да дълбае земята, толкова отъпкана, че бе станала твърда като камък. И най-сетне успя да измъкне тялото на злочестника. Наведе се да чуе дали сърцето му още тупти… То бе спряло.

Тогава Михаил Строгов се опита да го погребе, за да не остане непогребан в степта. Разшири с ножа си дупката, в която бе заровен жив, така че да може да го положи в нея мъртъв. Редно беше верният Серко да лежи до господаря си.

В същия миг на около половин верста, откъм пътя долетяха викове и тропот. Михаил Строгов се ослуша. По шума различи, че конен отряд се приближава до Динка.

— Надя, Надя! — прошепна той тихо.

Когато чу гласа му, Надя, която се молеше коленичила, се изправи.

— Виж! Виж!

— Татарите! — промълви тя.

И наистина това бе авангардът на емира, който препускаше по пътя за Иркутск.

— Няма да ми попречат да го погреба! — каза Михаил Строгов и продължи работата си.

Скоро положиха в гроба тялото на Николай със скръстени на гърдите ръце. Михаил Строгов и Надя коленичиха и за последен път се помолиха за клетото безобидно и добросърдечно създание, заплатило с живота си своята преданост към тях.

— Сега поне — каза Михаил Строгов, засипвайки гроба с пръст, — степните вълци няма да го разкъсат!

После вдигна заплашително юмрук след отдалечаващите се конници.

— На път, Надя! — каза той.

Не можеха да вървят по шосето, заето от татарите, трябваше да поемат през степта и да заобиколят Иркутск.

Не им се налагаше вече да прекосят Динка.

Безсилна дори да се влачи, Надя поне можеше да вижда вместо него. Той я взе на ръце и навлезе в югоизточния район на областта.

Оставаха му още над двеста версти. Как ги измина? Как не рухна след толкова изпитания? От какво се хранеше по пътя? Каква свръхчовешка енергия му помогна да преодолее подстъпите на Саяните? Нито Надя, нито той биха могли да кажат.

Тъй или иначе след дванайсет дни, на 2 октомври, шест часа вечерта огромна водна шир се просна пред нозете му.

Байкал!