Жул Верн
Михаил Строгов (24)

VII
Преминаването на Енисей

На 25 август привечер кибитката наближи Красноярск. Пътуването от Томск дотук бе продължило осем дни. Не го извършиха в по-кратък срок, въпреки желанието на Михаил Строгов, главно защото Николай спа много малко. Затова бе невъзможно да се активизира конят му, който в други ръце би изминал същото разстояние само за шейсет часа.

За щастие все още никой не говореше за татари. По изминатия от кибитката път нито един техен разузнавач не се бе мяркал. Това изглеждаше едва ли не необяснимо и очевидно сериозни обстоятелства бяха възпрепятствали емира да се насочи незабавно към Иркутск.

И такива обстоятелства действително бяха налице. Нов руски корпус, събран набързо в Енисейската губерния, бе заминал за Томск, за да се опита да завладее отново града. Твърде слаб обаче за обединените войски на емира, той бе принуден да се оттегли. Армията на Теохар хан с неговите войници и дошлите от Кокандското и Кундузкото ханства наброяваше тогава двеста и петдесет хиляди души, срещу които руското командване не можеше все още да противопостави достатъчно голяма войска. Затова нямаше изгледи нашествениците да бъдат скоро прогонени, и цялото татарско множество щеше да се отправи към Иркутск.

Битката при Томск се състоя на 22 август — Михаил Строгов не знаеше това — и именно поради тази причина авангардът на емира все още не се бе появил в Красноярск на 25 август.

Както и да е, макар и да не можеше да бъде осведомен за събитията, станали след неговото заминаване, Михаил Строгов знаеше поне едно: че бе изпреварил татарите с няколко дни и затова можеше да се надява да стигне преди тях в Иркутск, който се намираше на още осемстотин и петдесет версти от Красноярск.

Той разчиташе впрочем, че в Красноярск, чието население е около дванайсет хиляди души, не можеха да му липсват превозни средства. Тъй като Николай Пигасов щеше да остане там, налагаше се да го замести друг водач и да смени кибитката с по-бърза кола — това лесно щеше да му се удаде — той не се съмняваше, че ще бъде в състояние да стигне възможно най-бързо в Иркутск. Тогава щеше само да благодари на славния Николай Пигасов и да замине незабавно с Надя, защото не искаше да се раздели с нея, преди да я предаде в ръцете на баща й.

Николай обаче бе решил да остане в Красноярск само „при условие, че намери там някаква служба“.

Този образцов чиновник, останал до последната минута на поста си в Коливан, държеше да се постави отново на разположение на администрацията.

— Защо да получавам заплата, без да съм я заслужил? — повтаряше той.

Така че ако не успееше да си намери служба в Красноярск, който сигурно бе в телеграфна връзка с Иркутск, той възнамеряваше да отиде било в станцията Удинск, било дори в столицата на Сибир. И в такъв случай щеше да продължи пътуването си с брата и сестрата, а в лицето на кого другиго те биха намерили по-сигурен водач и по-верен приятел?

Кибитката беше вече само на половин верста от Красноярск. Отдясно и отляво се виждаха много дървени кръстове по пътя към града. Беше седем часът вечерта. Върху ясното небе се открояваха силуетите на църквите и на къщите, застроени по високия бряг на Енисей. Водите на реката блещукаха под последните зари на деня.

Кибитката спря.

— Къде сме? — попита Михаил Строгов.

— Най-много на половин верста от първите къщи — отговори му Надя.

— Нима градът спи? — поде Михаил Строгов.

— До ушите ми не достига никакъв шум.

— И не виждам никакви светлини в здрача, никакъв дим не се издига във въздуха — добави Надя.

— Странен град — забеляза Николай. — Не вдигат никакъв шум и си лягат в седем часа!

Лошо предчувствие обзе Михаил Строгов. Той не бе споделил с Надя надеждите, които възлагаше на Красноярск, където разчиташе да намери средство да завърши безопасно пътуването си. Страхуваше се да не би да останат пак излъгани! Ала Надя бе отгатнала мислите му, макар и да не разбираше защо той толкова бърза да стигне в Иркутск, след като вече нямаше у себе си царското писмо. Един ден тя дори му загатна за това.

— Заклех се да отида в Иркутск — се задоволи да й отговори той.

Само че за да изпълни мисията си бе необходимо да намери в Красноярск по-бързо средство за придвижване.

— Е, добре, приятелю, какво чакаме? — обърна се той към Николай.

— Боя се да не разбудим жителите на града с моята каручка!

И като шибна леко коня, той го подкани да тръгне. Серко излая и кибитката се впусна в лек тръс по пътя към Красноярск. След десетина минути тя беше на главната улица.

Градът беше пуст! Нямаше вече нито един атинянин в тази „северна Атина“, както го нарича госпожа дьо Бурбулон. Нито една от блестящо впрегнатите карети не минаваше по чистите широки улици. Нито един минувач не се мяркаше по тротоарите пред великолепните дървени къщи, които изглеждаха така внушителни. Нито една изящна сибирячка, облечена по последна френска мода, не се разхождаше в прекрасния парк, врязан в брезовата гора, простираща се чак до Енисей! Голямата камбана на катедралата немееше и другите църкви мълчаха, а рядко се случва в някой руски град да не ехти камбанен звън! Красноярск бе напълно изоставен. Нямаше жива душа в този град, обикновено тъй оживен.

Последната телеграма от кабинета на царя, предадена преди прекъсването на телеграфа, съдържаше заповед до губернатора, гарнизона и жителите, независимо от народността им, да напуснат Красноярск, като отнесат всичко ценно или евентуално полезно за татарите и да избягат в Иркутск. Същата заповед важеше и за жителите на провинциалните градове. Московското правителство искаше да създаде пустиня пред нашествениците. Никой и не помисли да спори относно тези разпоредби в духа на Разтопшин. Те бяха просто изпълнени и затова в Красноярск нямаше жива душа.

Михаил Строгов, Надя и Николай пребродиха безмълвно улиците на града. Неволно се изпълниха с недоумение. Те единствени вдигаха единствения шум, който се разнасяше в мъртвия град. Михаил Строгов не издаде нищо от онова, което изпитваше, но навярно бе вбесен от преследващия го лош шанс. Още веднъж надеждите му бяха излъгани.

— Господи! — извика Николай. — Та аз никога няма да си изкарам заплатата в тази пустош!

— Приятелю, трябва да тръгнете с нас към Иркутск.

— Действително ми се налага да го сторя — съгласи се Николай. — Навярно още работи телеграфът между Удинск и Иркутск. Да тръгваме ли, батюшка?

— Да изчакаме до утре — отговори Михаил Строгов.

— Прав си. Предстои ни да преминем Енисей и трябва да го сторим по видело!

„По видело“ — прошепна Надя, мислейки за слепия си спътник.

Николай я чу и се обърна към Михаил Строгов.

— Прощавай, батюшка, уви, вярно е, че за теб нощ или ден е все едно.

— Не се упреквай, приятелю — отвърна Михаил Строгов, като прокара ръка по очите си. — С водач като теб все още мога да направя нещо. Отдъхни си няколко часа, нека и Надя си почине. Утре ще бъде светло.

Михаил Строгов, Надя и Николай не търсиха дълго къде да се подслонят. Първата къща, чиято врата бутнаха, бе празна, подобно на всички други. Имаше само малко шума. По липса на нещо по-добро, конят трябваше да се задоволи с тази слаба храна. Провизиите в кибитката не бяха изчерпани и всеки хапна по нещо. После коленичиха пред скромната икона на Богородица, окачена на стената и все още осветена от догарящата лампа. Николай и Надя заспаха, а Михаил Строгов остана буден. Сън не го хващаше.

На другия ден, 26 август, преди още да се е разсъмнало, кибитката, впрегната отново, прекоси парка с брезите, за да стигне до брега на Енисей.

Михаил Строгов беше сериозно загрижен. Как щяха да преминат реката, ако всички лодки или салове, както предполагаше, бяха унищожени с оглед да се забави напредването на татарите? Той познаваше Енисей, няколко пъти я бе прекосявал. Знаеше, че течението й, доста широко в двойното корито, което реката си бе издълбала между островите, беше много буйно. При обикновени условия, посредством саловете, построени специално да превозват пътници, каруци и коне, преминаването на Енисей изисква три часа и с голяма мъка приближават саловете до отсрещния бряг. А при липса на какъвто и да е плавателен съд, как щяха да пренесат кибитката на отсрещния бряг?

— И все пак ще премина! — повтори Михаил Строгов.

Съмваше се, когато кибитката стигна до левия бряг точно там, където свършваше една от големите алеи на парка. На това място брегът се издигаше сто метра над течението на реката. Затова можеха да я огледат на по-голямо разстояние.

— Виждате ли някой сал? — попита Михаил Строгов, като жадно местеше очи от едната на другата страна, машинално, навярно по навик, сякаш можеше да види сам.

— Едва сега съмна, братко — отвърна Надя. — Мъглата над реката е още гъста и водата не се вижда.

— Но аз чувам бученето й!

И действително изпод долните пластове мъгла долиташе глухият плясък на противоположното течение. Доста високите през този сезон води навярно се носеха с голяма сила. И тримата слушаха очаквайки да се вдигне мъглата. Слънцето бързо се издигаше над хоризонта и първите му лъчи скоро щяха да я разпръснат.

— Е, добре? — попита Михаил Строгов.

— Мъглите се повдигат, братко, и слънцето прониква вече през тях.

— Не се ли вижда още нивото на реката?

— Не още.

— Малко търпение, батюшка — обади се Николай. — Цялата мъгла ще се стопи! Виж! Ето че задуха вятър. Той започва да разкъсва мъглата. Виждат се вече дърветата по високите хълмове на десния бряг. Всичко си отива! Всичко отлита! Лъчите на слънцето подгонват тези купища мъгли! Ах, колко е красиво, бедни слепи приятелю, и какво нещастие е, че не можеш да се любуваш на тази гледка!

— Съзираш ли някоя лодка?

— Нито една.

— Огледай добре, приятелю, и този, и отсрещния бряг, докъдето ти стига погледът. Сал, лодка, какво да е!

Държейки се за последните брези, надвиснали над стръмния бряг, Надя и Николай се наведоха над реката. Пред тях се разкри необхватна гледка. На това място Енисей е широка най-малко верста и половина и образува два нееднакви ръкава, по които водите течаха бързо. Между двата ръкава има няколко острова, обрасли с елхи, върби и тополи и напомнящи зелени кораби, хвърлили котва в реката. Отвъд тях се редуваха високите възвишения на източния бряг, увенчани с гори; върховете на дърветата аленееха под лъчите на изгрева. Нагоре и надолу по течението си Енисей се разстилаше докъдето поглед стига. За човешкия взор тази прекрасна панорама обхващаше периметър от петдесет версти.

Ала никакъв плавателен съд нито на левия, нито на десния бряг, нито на брега на островите. Всичките бяха откарани или унищожени. По всяка вероятност ако татарите не докараха от юг необходимите материали за понтон, походът им към Иркутск щеше да бъде забавен известно време от препятствието, което представляваше река Енисей.

— Спомням си — каза Михаил Строгов, — че по-горе, при последните къщи на Красноярск има малко пристанище за лодки. Там именно спират саловете. Приятелю, да тръгнем обратно на течението на реката и виж дали някоя лодка не е забравена по брега.

Николай подкара в посоченото направление. Надя бе уловила Михаил Строгов за ръка и го поведе бързо натам. Една лодка, най-обикновена лодка, доста широка, за да побере кибитката, или ако това е невъзможно поне пътниците, които бе довела дотук и Михаил Строгов нямаше да се поколебае да прекоси реката.

След двайсет минути и тримата стигнаха до малкото пристанище за лодки, където крайните къщи са наравно с нивото на реката, нещо като село, застроено под Красноярск.

На брега обаче нямаше нито един сал, нито една лодка край моста, който служеше за пристанище, нямаше дори нищо, от което да построят сал за трима души.

Михаил Строгов разпита Николай и неговия отговор бе отчайващ. Според него беше абсолютно невъзможно да минат през реката.

— Ще я преминем — заяви Михаил Строгов.

И те продължиха да търсят. Претършуваха няколко къщи по брега, изоставени както всички сгради в Красноярск. Достатъчно бе да бутнат вратата. Оказаха се колиби на бедняци, съвършено празни. Николай оглеждаше една, Надя — друга, дори и Михаил Строгов влизаше тук-там и се опитваше да напипа някоя полезна вещ.

Николай и Надя претърсиха напразно колибите и се канеха вече да изоставят издирването, когато чуха гласа на Михаил Строгов. Те се върнаха на брега и го съзряха на прага на една къща.

— Влезте — извика им той.

Николай и Надя тутакси изтичаха към него и влязоха в колибата.

— Какво е това? — попита ги Михаил Строгов докосвайки някакви предмети в килера.

— Делви! — отговори Николай. — И бога ми, поне половин дузина!

— Пълни ли са?…

— Да, пълни с кумис, и той е добре дошъл, за да допълни провизиите ни.

Кумисът е питие, направено от кобилешко и камилско мляко, много питателна и дори опияняваща напитка и Николай можеше само да го поздрави за находката.

— Сложи една настрана — му каза Михаил Строгов — и изпразни всички други.

— Веднага, батюшка.

— Ето кой ще ни помогне да минем Енисей.

— А салът?

— Сал ще бъде самата кибитка. Тя е достатъчно лека, за да плава. Впрочем ние ще я крепим, както и конят, задно с делвите.

— Хубаво го измисли, батюшка! — възхити се Николай. — И с бога напред, ще стигнем до някое пристанище… макар и не в права линия, защото течението е бързо.

— Няма значение! Нека минем най-напред през Енисей, после ще съумеем да намерим пътя за Иркутск отвъд нея — каза Михаил Строгов.

— На работа! — подкани ги Николай и се зае да изпразва делвите и да ги пренася до кибитката.

Оставиха една делва кумис, а другите грижливо затворени, пълни само с въздух, използваха като плаващи приспособления. Две делви, завързани за хълбоците на коня, трябваше да го държат над водата. Две други, закрепени за стръките на каручката, между двете колела, трябваше да й осигурят хоризонтално положение и по този начин да я превърнат в сал.

Бързо свършиха работата.

— Нали не се страхуваш, Надя? — попита Михаил Строгов.

— Не, братко — отвърна девойката.

— А ти, приятелю?

— Аз ли? — възкликна Николай. — Знаеш ли, че се сбъдна една моя мечта: да плавам с каруца!

На това място доста полегатият бряг бе благоприятен, за да пуснат кибитката в реката. Конят я завлече до водата и скоро съоръжението и моторът изплуваха на повърхността на реката. Колкото до Серко, той смело се гмурна във водата.

Прави върху кибитката, тримата пасажери се бяха събули от предпазливост, но благодарение на делвите, водата не стигаше дори до глезените им.

Михаил Строгов държеше поводите на коня и слушайки указанията на Николай, насочваше косо животното, като го щадеше, защото не искаше да изчерпи силите му в борба срещу течението. Докато кибитката се носеше по него, всичко вървеше добре и само след няколко минути салът отмина кейовете на Красноярск. Отклоняваше се на север и беше явно, че ще стигне до другия бряг доста по-долу от града. Но това нямаше никакво значение.

Можеха да преминат Енисей без особени трудности дори с този несъвършен плавателен съд, ако течението на реката бъде равно. Но за съжаление на повърхността й се образуваха много конусообразни водовъртежи и не след дълго въпреки усилията на Михаил Строгов да я отклони, един такъв водовъртеж неудържимо подхвана кибитката.

Опасността стана много голяма. Кибитката вече не плаваше към източния бряг, тя просто се въртеше извънредно бързо, наклонена към центъра на водовъртежа, подобно на ездач по писта на цирк. Скоростта й беше огромна. Конят едва успяваше да задържи главата си над водата и рискуваше да се задуши. Серко се бе опрял на кибитката.

Михаил Строгов си даде сметка за положението. Усети, че са увлечени по окръжност, която постепенно се стесняваше, без кибитката да може да излезе от нея. Не каза нито дума. Защо не можеше да види опасността, та да я избегне? Ала очите му вече не виждаха.

И Надя мълчеше. Ръцете й се бяха вкопчили в една от дъгите на каручката, за да не подскача при всеки тласък, докато кибитката все повече и повече се наклоняваше към центъра на водовъртежа.

Дали Николай си даваше сметка за опасността? Какво означаваше държането му? Флегматичност или презрение към опасността, смелост или безразличие? Нима животът нямаше стойност за него и както казват ориенталците, бе само „хотел за пет дни“, който щеш или не щеш трябва да напуснеш на шестия? Във всеки случай усмихнатата му физиономия не се промени нито за миг.

И така, кибитката беше въвлечена във водовъртеж, конят — на края на силите си. Изведнъж Михаил Строгов смъкна дрехите, които можеха да му пречат, и се хвърли във водата. После сграбчи с едната ръка юздата на изплашения кон и толкова силно го дръпна, че успя да го измъкне извън радиуса на притеглянето и подхваната тутакси от бързото течение на реката, кибитката се отклони, променяйки скоростта си.

— Ура! — извика Николай.

Само два часа след отплаването им, кибитката пресече големия ръкав на реката, и стигна до брега на един остров, шест версти по-долу от мястото на тръгването им. Там конят изтегли каручката на брега и на смелото животно бе даден един час отдих. После пресякоха острова по ширина, под сянката на великолепни брези и кибитката се озова на брега на малкия ръкав на Енисей. Прекосиха го по-лесно. Във второто корито на реката нямаше водовъртежи, но течението беше толкова бързо, че кибитката стигна до отсрещния бряг пет версти по-надолу по реката. Или общо единайсет версти отклонение.

Тези големи водни пътища в Сибир, над които още не е построен нито един мост, са сериозна пречка за лесните съобщения. Те всички се бяха оказали гибелни за Михаил Строгов. На Иртиш салът, на който се намираше с Надя, беше нападнат от татарите, на Об, след като конят му бе улучен от куршум, самият той по чудо се изплъзна от преследващите го кавалеристи. Преминаването на Енисей, общо взето, се оказа най-благополучно.

— Нямаше да бъде толкова забавно, ако не беше толкова трудно — заяви Николай, потривайки ръце, когато слезе на десния бряг на реката.

— Онова, което бе само трудно за нас, приятелю, ще се окаже може би непреодолимо за татарите — отговори му Михаил Строгов.