Жул Верн
Михаил Строгов (23)

VI
Приятел по главния път

Половин час по-късно Михаил Строгов и Надя напуснаха Томск.

Същата нощ и доста други пленници успяха да избягат от Томск, защото и офицери, и войници, всички повече или по-малко поддали се на умората, се бяха отпуснали и несъзнателно намалиха бдителността си, смекчиха режима, спазван строго дотогава както в лагера при Забедиеро, така и по пътя. Затова Надя, отведена с другите пленници, успя да избяга и се върна на платото точно тогава, когато отведоха Михаил Строгов при емира.

Размесена с тълпата, тя всичко видя. Нито един вопъл не се изтръгна от устните й, когато нажеженото до бяло острие мина пред очите на нейния спътник. Тя има силата да остане неподвижна и безмълвна. Провидението сякаш й внуши да се пази, да остане свободна, за да заведе сина на Марфа Строгова до целта, която той се бе заклел да достигне. Сърцето й за миг престана да бие, когато старата сибирячка падна в несвяст, но една мисъл й възвърна цялата енергия.

— Ще бъда кучето на слепия! — каза си тя.

След като Иван Огарьов си отиде, Надя се спотаи в сянката. Тя изчака тълпата да слезе от платото. Михаил Строгов, изоставен като последен злочестник, безсилен да направи някому нещо, беше сам. Тя видя как той се довлече до майка си, наведе се над нея, за да я целуне по челото, а после се изправи и пипнешком се опита да избяга…

Само след няколко минути тя и той, хванати за ръка, слязоха от стръмния хълм и вървейки все край брега на Том до края на града се провряха благополучно през една пролука на градската стена.

Пътят за Иркутск беше единственият, който водеше на изток. Не можеха да се заблудят. Надя бързо повлече след себе си Михаил Строгов. Напълно възможно беше още на другия ден, само след няколко часа оргии разузнавачите на емира да се насочат пак през степта и да прекъснат всяка връзка… Затова трябваше непременно да ги изпреварят, да стигнат преди тях до Красноярск, на петстотин версти от Томск, за да изоставят възможно най-късно главния път. Поемеха ли извън него, ги дебнеше несигурност, неизвестност и не след дълго — смърт.

Как Надя можа да понесе умората и напрежението през нощта на 16 срещу 17 август? Как намери необходимата физическа сила, за да издържи дългия преход? Как краката й, разкървавени от усилното ходене, можаха да я отнесат дотам? Почти е необяснимо. Вярно е обаче, че на другия ден сутринта, дванайсет часа след като излязоха от Томск, Михаил Строгов и тя стигнаха до градчето Семиловское, след като изминаха петдесет версти!

Михаил Строгов не бе промълвил нито дума. Не Надя държеше неговата ръка, а той нейната през цялата тази нощ. Но благодарение на тази ръка, която го водеше само със своя трепет, той бе вървял с обичайната си походка.

Градчето беше почти напълно изоставено. Страхувайки се от татарите, жителите бяха избягали в Енисейска губерния. Само две-три къщи бяха още обитавани. Всичко полезно или ценно беше отнесено от жителите с каруците им. При все това Надя бе принудена да се спре там за няколко часа. И двамата се нуждаеха от храна и отдих. Видяха пред себе си празна къща с отворена врата. Влязоха. Посред стаята имаше разнебитена дървена пейка близо до неизменната за всички сибирски къщи печка.

Едва тогава Надя погледна в лицето слепия си спътник, сякаш никога дотогава не беше го виждала. В погледа й се четеше много повече от признателност, много повече от състрадание. Ако Михаил Строгов можеше да го види, той би отгатнал в красивия и отчаян поглед безкрайна преданост и нежност.

Клепачите на слепия, зачервени от нажежената сабя, бяха притворени върху съвсем сухите му очи. Бялото на очите му бе леко набръчкано и като че ли втвърдено, а зеницата странно увеличена. Ирисът беше по-тъмносин, отколкото преди. Миглите и веждите бяха отчасти обгорени. Ала поне привидно дълбокият поглед на младия мъж като че ли никак не бе променен. Ако не виждаше, ако бе съвсем сляп, вероятно чувствителността на ретината и на очния нерв е била напълно унищожена от силно нагорещената стомана.

В същия миг Михаил Строгов простря ръце.

— Тук ли си, Надя? — попита той.

— Да — отговори младото момиче, — до теб съм и няма вече да се разделя с теб, Михаил.

Като чу името си, произнесено за първи път от Надя, Михаил Строгов трепна. Той разбра, че неговата спътница знае всичко и е наясно кой е той и какво родство го свързва със старата Марфа.

— Надя — поде той, — ще трябва да се разделим.

— Да се разделим! Но защо, Михаил?

— Не искам да бъда пречка за твоето пътуване. Баща ти те очаква в Иркутск. Трябва да отидеш при него.

— Баща ми би ме проклел, ако те изоставя след онова, което ти направи за мен.

— Надя, Надя! — отвърна Михаил Строгов, стискайки ръката й, която тя бе сложила върху неговата. — Трябва да мислиш само за баща си!

— Михаиле — поде Надя, — ти имаш повече нужда от мен, отколкото баща ми! Трябва ли да се откажеш да отидеш в Иркутск?

— Никога! — извика Михаил Строгов с тон, който издаваше, че енергията му е непокътната.

— Но ти вече нямаш онова писмо!…

— Писмото, което Иван Огарьов ми открадна!… Какво от това? Ще съумея да мина без него, Надя! Отнесоха се с мен като с шпионин! И аз ще действам като шпионин! Ще разкажа в Иркутск всичко, което съм видял и чул и кълна се в бога, предателят ще се срещне един ден с мене лице в лице! Само трябва да отида в Иркутск преди него.

— И ти настояваш да се разделим?

— Надя, онези мизерници ми взеха всичко!

— Остават ми още няколко рубли и очите ми! Мога да виждам вместо теб, Михаил, и да те заведа там, където ти сам не можеш да отидеш.

— И как ще отидем до там?

— Пеш.

— И как ще преживеем?

— Ще просим.

— Да тръгваме, Надя!

— Ела, Михаил!

Двамата млади хора не се обръщаха вече един към друг с думите „братко“ и „сестро“. В общата си злочестина те се чувстваха още по-тясно свързани. След като си отдъхнаха един час, те напуснаха къщата. Надя обходи градчето и си набави няколко парчета черен хляб, хляб, омесен от овес, и малко медовина, позната в Русия под името „мьод“. Нищо не плати за тях, защото бе започнала професията си на просякиня. Хлябът и медовината заситиха донякъде глада и жаждата на Михаил Строгов. Надя запази за него по-голямата част от оскъдната храна. Той ядеше залъците, които тя му подаваше един след друг, и пиеше от манерката, която Надя поднасяше до устните му.

— Ядеш ли, Надя? — няколко пъти я попита той.

— Да, Михаил — отвръщаше винаги момичето, задоволявайки се с остатъците.

Михаил и Надя напуснаха Семиловское и тръгнаха по трудния път към Иркутск. Девойката устояваше твърдо на умората. Ако Михаил Строгов можеше да я види, сигурно не би имал куража да продължат, но Надя не се оплакваше, а Михаил Строгов, не чувайки нито една въздишка, вървеше бързо, безсилен да овладее нетърпението си. И защо бързаше? Нима можеше все още да се надява, че ще изпревари татарите? Пеш, без пари, сляп и ако загубеше случайно Надя, би му оставало само да легне край пътя и да умре най-окаяно! И все пак, ако благодарение на енергията си, пристигнеха в Красноярск, може би всичко нямаше да бъде изгубено. Губернаторът, пред когото щеше да се разкрие, не би се колебал да му осигури възможност да отиде в Иркутск.

И Михаил Строгов крачеше, говорейки малко, погълнат от мислите си. Държеше Надя за ръка. Двамата бяха в постоянна близост. Струваше им се, че вече не се нуждаят от думи, за да споделят мислите си. Сегиз-тогиз той казваше:

— Говори ми, Надя!

— Има ли смисъл, Михаил? Ние мислим заедно — отговаряше момичето, стараейки се гласът му да не издаде умората. Понякога обаче й се струваше, че сърцето й спира за миг, краката й се огъваха, пристъпваха по-бавно; ръката й, хваната от Михаил Строгов, се опъваше, Надя изоставаше. Михаил Строгов се спираше, впиваше очи в нея, напрягайки се сякаш да я види през мрака, който носеше в себе си. После, подкрепяйки я по-енергично, отново тръгваше напред.

Посред всички тези непрекъснати несгоди едно щастливо обстоятелство спести много умора и на двамата.

Бяха излезли от Семиловское преди около два часа, когато Михаил Строгов се спря:

— Безлюден ли е пътят? — попита той.

— Съвсем безлюден — отговори Надя.

— Не чуваш ли шум зад нас?

— Да, наистина.

— Ако са татарите, трябва да се скрием. Огледай се хубаво.

— Почакай ме — отвърна Надя и тръгна назад до мястото, където пътят завиваше надясно.

Михаил Строгов остана за малко сам, ослушвайки се.

Надя се върна почти веднага и каза:

— Една каручка. Кара я млад мъж.

— Сам ли е?

— Сам.

Михаил Строгов се поколеба за миг. Дали да не се скрие или, напротив, да си опита късмета и да се качат в каручката, ако не той поне Надя. Той щеше само да се опира с едната си ръка на нея и щеше да я тика при нужда, тъй като краката още дълго нямаше да му изменят. Той чувстваше обаче, че Надя, която се влачеше пеш, още откакто беше минала през Об, тоест повече от седмица, беше вече на края на силите си.

Реши да почака. Каручката скоро стигна до завоя. Тя беше доста разнебитена и можеше в краен случай да побере трима души, местните хора й казваха „кибитка“.

Обикновено впрягат три коня в кибитката, но тази бе теглена само от един, с дълъг косъм и дълга опашка. Монголската му кръв се проявяваше в силата и издръжливостта му.

Един младеж я караше и кучето му бе легнало до него.

Надя разбра, че е русин. Лицето му бе кротко и флегматично, и вдъхваше доверие. Впрочем, изглеждаше, че никак не бърза. Караше спокойно, за да не преумори коня и по вида му никак не личеше, че се движи по път, който татарите можеха всеки миг да прекъснат.

Хванала Михаил Строгов за ръка, Надя се дръпна встрани.

Кибитката спря и водачът погледна усмихнато девойката.

— И накъде сте се запътили така?… — попита я той, като я зяпаше добродушно.

Когато чу гласа му, Михаил Строгов си каза, че го е чувал някъде. Изглежда, че това му бе достатъчно, за да си спомни кой е собственикът на кибитката. И той тутакси се разведри.

— Е, добре, къде отивате? — запита повторно младежът, като този път се обърна направо към Михаил Строгов.

— Отиваме в Иркутск.

— О, батюшка, нима не знаеш, че има още сума ти версти до Иркутск?

— Зная.

— И си се запътил натам пеш?

— Пеш.

— Ти… може, ами госпожицата?…

— Това е сестра ми — каза Михаил Строгов, като сметна, че е по-благоразумно отново да я представи така.

— Да, сестра ти, батюшка, но вярвай ми, че тя никога няма да стигне до Иркутск.

— Приятелю — отвърна Михаил Строгов, като се приближи, — татарите ни ограбиха и не мога да ти предложа дори една копейка. Но ако се съгласиш да вземеш сестра ми до себе си, аз ще вървя пеш след колата, ще тичам, ако се наложи, и няма да те забавя дори с един час.

— Братко, не искам! — извика Надя… — Не искам!… Господине, брат ми е сляп.

— Сляп! — повтори младежът с развълнуван глас.

— Татарите му изгориха очите! — отвърна Надя, като простря напред ръце, сякаш за да го омилостиви.

— Изгорили му очите! О, горкия човек! Аз отивам в Красноярск. Защо не се качиш в кибитката със сестра си? Като се постесним, ще се сместим и тримата. Впрочем кучето ми няма да откаже да повърви пеш. Само че не карам бързо, за да не моря кончето.

— Как се казваш, приятелю? — попита Михаил Строгов.

— Наричам се Николай Пигасов.

— Няма да забравя никога името ти.

— Е, добре, качи се, слепи батюшка. Сестра ти ще седне до тебе в дъното на каручката, а аз отпред, за да карам коня. Отдолу има кори от бреза и овесена слама. Същинско гнездо. Хайде, Серко, направи ни място!

Кучето слезе, без да го молят. Беше сибирска порода, сиво, средно на ръст, с добродушна и гальовна голяма глава, явно много привързано към господаря си.

Само след миг Михаил Строгов и Надя се настаниха в кибитката. Михаил Строгов протегна ръце, търсейки ръката на Николай Пигасов.

— Искаш да ми стиснеш ръката? Ето я, батюшка, стисни я, щом ти доставя удоволствие!

Кибитката потегли. Конят — Николай никога не го удряше — вървеше в раван. Очевидно Михаил Строгов нямаше да се придвижи по-бързо, но поне щеше да спести допълнителната умора на Надя.

Момичето беше така изтощено, че от еднообразното друскане на колата скоро се унесе в тежък сън. Михаил Строгов и Николай я настаниха възможно най-удобно върху брезовите клони. Отзивчивият младеж много се развълнува, а от очите на Михаил Строгов не се отрони ни една сълза, само защото нажежената стомана ги бе изсушила до последната.

— Миличка е — каза Николай.

— Да — отвърна Михаил Строгов.

— Горкичките момичета, опитват се да бъдат силни, батюшка, смели са, но всъщност са слаби. Отдалеч ли идвате?

— Много отдалеч.

— Клетите млади хора! Много трябва да те е боляло, когато са ти изгорили очите!

— Извънредно много — отговори Михаил Строгов и се обърна, сякаш искаше да види Николай.

— Не плака ли?

— Плаках.

— И аз бих плакал. Като си помисля само, да не можеш да виждаш вече хората, които обичаш! Ала те поне те виждат. Това е може би утешение!

— Да, може би! Кажи ми, приятелю, не съм ли те виждал някъде?

— Ти ли, батюшка? Не, никъде.

— Защото гласът ти ми е познат.

— Гледай ти! — отвърна Николай, усмихвайки се. — Познавал гласа ми! Може би ме разпитваш, за да узнаеш откъде идвам? О, ще ти кажа. Идвам от Коливан.

— От Коливан ли? Ами че там те срещнах. Ти беше в телеграфната станция, нали?

— Възможно е. Там живеех. Предавах по телеграфа.

— И остана на поста си до последния миг, нали?

— Точно тогава трябва да стоиш там!

— Беше в деня, когато един англичанин и един французин спореха с рубли в ръка пред твоето гише. И англичанинът телеграфира първите стихове на Библията.

— Възможно е, батюшка, само че не си спомням.

— Как, не си ли спомняш?

— Никога не чета телеграмите, които предавам. Тъй като мой дълг е да ги забравя, най-простият начин е да не зная съдържанието им.

Този отговор достатъчно обрисуваше Николай Пигасов.

Междувременно кибитката се клатушкаше бавничко, а на Михаил Строгов му се искаше да подкара по-бързо коня. Само че Николай и конят му бяха свикнали така и не можеха да отвикнат нито единият, нито другият. Конят вървеше три часа и си почиваше един, и така денем и нощем. През почивките той пасеше, а пътниците в кибитката ядяха в компания на верния Серко. Кибитката беше запасена най-малко за двайсет души и Николай щедро предложи провизиите си на двамата си гости, които смяташе за брат и сестра.

След цял ден почивка Надя отчасти възстанови силите си. Николай бдеше да й бъде възможно най-удобно. Пътуваха при поносими условия, бавно наистина, но сигурно и понякога нощем, докато караше, Николай заспиваше, като спокойното му хъркане говореше за чиста съвест. Може би тогава, ако някой се вгледаше внимателно, щеше да види ръката на Михаил Строгов, която търси юздите на коня и го подкарва по-бързо, за голямо учудване на Серко, който обаче не казваше нищо. После от тръс конят незабавно преминаваше пак към раван, щом Николай се събудеше, ала кибитката все пак бе изминала няколко версти повече.

Така прекосиха реката Ишимка, градчетата Ишимское, Берикилское, Кюрское, реката Мариинска и едноименното градче, Боготолское и най-сетне Чуна, рекичката, която разделя Западен от Източен Сибир. Шосето се виеше било през обширна степ, където погледът се губеше, било под гъсти и безконечни борови гори, от които им се струваше, че никога няма да излязат.

Навред беше безлюдно. Селяните бяха избягали отвъд Енисей, смятайки, че широката река може би ще спре татарите.

На 22 август кибитката стигна до градчето Ачинск, на триста и осемдесет версти от Томск. Още сто и двайсет версти ги деляха от Красноярск. Никакво произшествие не беше смутило пътуването им. През шестте дни, откакто бяха заедно, Николай, Михаил Строгов и Надя си бяха останали същите, единият затворен в неизменното си спокойствие, другите двама тревожни, загрижени за момента, когато спътникът им щеше да се раздели с тях.

Можем да кажем, че Михаил Строгов виждаше изминатия път през очите на Надя и Николай. Ту единият, ту другият му описваха местностите, през които минаваше кибитката. Той знаеше дали е в гора или в равнина, дали в степта се вижда колиба, дали някой сибиряк не се появява на хоризонта. Николай не млъкваше. Той обичаше да разговаря и независимо от начина, по който възприемаше нещата, беше приятно да го слушаш.

Един ден Михаил Строгов го попита какво е времето.

— Доста хубаво, батюшка, ала това са последните дни на лятото. Есента в Сибир е къса и скоро ще ни налегнат първите зимни студове. Навярно татарите възнамеряват да отседнат тук през лошия сезон.

Михаил Строгов поклати недоверчиво глава.

— Не ти ли се вярва, батюшка? — подзе Николай. — Мислиш, че ще отидат в Иркутск.

— Опасявам се, че е така.

— Имаш право. При тях е един лош човек, който няма да им даде мира по пътя. Чул ли си да се говори за Иван Огарьов?

— Да.

— Не намираш ли, че е лошо да измениш на страната си?

— Да, не е хубаво — отвърна Михаил Строгов, опитвайки се да изглежда спокоен.

— Батюшка — поде Николай, — струва ми се, че не се възмущаваш достатъчно, когато говоря пред теб за Иван Огарьов. Всяко руско сърце трябва да се разбунтува, когато се произнася това име!

— Повярвай ми, приятелю, аз го мразя повече, отколкото би могъл да го мразиш ти — заяви Михаил Строгов.

— Това е невъзможно — отговори Николай, — да, не е възможно! Когато мисля за Иван Огарьов, за злото, което нанесе на нашата свещена Русия, така ме е яд, че ако можех да го заловя…

— Ако можеше да го заловиш?…

— Мисля, че бих го убил.

— А пък аз съм сигурен, че ще го убия — отговори спокойно Михаил Строгов.