Жул Верн
Михаил Строгов (22)

V
Гледай с двете си очи, гледай!

Заставиха Михаил Строгов да стои с вързани ръце пред трона на емира, в подножието на терасата.

Сломена след толкова физически и душевни страдания, майка му се свлече на земята, не смеейки да гледа и да слуша.

„Гледай с двете си очи, гледай!“ — му бе казал Теохар хан, като простря заплашително ръка към него. Иван Огарьов, запознат с татарските нрави, навярно разбра значението на думите му, защото устните му за миг се разтегнаха в жестока усмивка. После той застана до хана.

Тутакси проеча тръба. Това бе сигналът за празненството.

— Ето балетът — каза Алсид Жоливе на Хари Блънт. — Само че обратно на всички обичаи, тези варвари го дават преди драмата!

На Михаил Строгов бе заповядано да гледа, и той гледаше.

Същински облак от танцьорки нахлу на площада пред шатрата. Какви ли не татарски инструменти, „дутара“, мандолина с дълга дръжка от черничево дърво с две струни от усукана коприна, и настроени през кварта, „кобиз“, нещо като отворено отпред виолончело с опънати конски косми, които вибрират, докоснати от лъка, „чибизга“, дълга тръстикова флейта, тромпети, барабани, там-там се сляха с гърлените гласове на певците в странна хармония. Трябва да прибавим и акордите на въздушния оркестър, съставен от дузина хвърчила, които обтегнати с връв, звънтяха, люшкани от вятъра като еолийски арфи.

Мигом започнаха танците.

Всички танцьорки бяха от персийски произход. Те не бяха роби и упражняваха свободно професията си. Някога бяха участвали официално в церемониите на двора в Техеран, ала след качването на трона на управляващата династия, изгонени от царството, те бяха принудени да подирят щастието си другаде. Облечени бяха в национални костюми и носеха много бижута. Малки златни триъгълници с дълги висулки се люшкаха на ушите им, сребърни халки обхващаха шиите им гривни от два реда скъпоценни камъни блестяха на ръцете и глезените им. Пандативи, богато украсени с перли, тюркоази и корали трептяха на края на дългите им плитки. Коланът, който пристягаше талията им, бе закачен с блестяща пафта, напомняща голям европейски орден.

Танцьорките изпълняваха много грациозно разнообразни танци, ту поотделно, ту на групи. Лицата им бяха открити, но от време на време те ги забулваха с лек воал и сякаш облак от газ се плъзваше върху всички тези блестящи очи, подобно на изпарение по звездно небе. Някои персийки носеха кожен презрамник, осеян с перли, на който висяха триъгълни кесийки с острия си край надолу, и в даден момент те ги отвориха. Измъкнаха от обшитите със сърма кесийки тесни ивици алена коприна, върху които бяха избродирани стиховете на Корана. Те опънаха тези ленти помежду си и други танцьорки се плъзнаха под тях, без да прекъсват танца си, и минавайки пред всеки стих в зависимост от предписанието му, ту се просваха на земята, ту литваха в лек скок като че ли за да се наредят между хуриите^[1] на небето на Мохамед.

Ала най-забележителното, което, направи много силно впечатление на Алсид Жоливе, бе, че танцът на персийките изразяваше по-скоро нега, отколкото страст. Липсваше им стихийност и с вида на танците и с изпълнението им те напомняха по-скоро спокойните и благопристойни баядерки в Индия, отколкото страстния египетски кючек.

Когато завърши първата част, се чу дълбок глас, който произнесе:

— Гледай с двете си очи, гледай!

Мъжът, който повтори думите на емира, висок татарин, беше екзекуторът на важни поръчения. Застанал зад Михаил Строгов, той държеше сабя с извито острие, чиято сплав бе получена в прочутите оръжейници в Карши или Хисар.

Пазачите донесоха близо до него триножник с мангал, в който горяха, без да пушат, няколко нажежени въглена. Леките изпарения, които се носеха над мангала, се дължаха на специална ароматна смола, смес от тамян и смирна, с която бяха поръсени въглените.

Междувременно персийките бяха незабавно последвани от друга група танцьорки от съвсем различна раса, която Михаил Строгов тутакси позна.

Изглежда, че тя бе позната и на двамата журналисти, защото Хари Блънт каза на колегата си:

— Циганки от Нижни Новгород!

— Същите! — възкликна Алсид Жоливе. — Предполагам, че очите на тези шпионки им донасят повече пари, отколкото краката им.

Смятайки ги за агентки в служба на емира, Алсид Жоливе, както знаем, не се лъжеше.

В първата редица на циганките беше Сангара. Великолепна в странния си живописен костюм, който подчертаваше красотата й, тя не танцуваше, а стоеше като мим сред своите танцьорки, чийто причудлив танц бе взел по нещо от всички страни, които тяхната раса беше прекосила в Европа, от Бохемия, от Египет, Италия и Испания. Опиянени от думкането на цимбалите в ръцете им, звъна на дайретата, един вид барабанчета, от чиято чувствителна кожа пръстите им изтръгваха странни звуци.

С едно такова вибриращо дайре в ръцете си, Сангара възбуждаше трупата си от същински корибанти.^[2]

След малко се появи млад циганин, който едва ли бе навършил петнадесет години. Той държеше в ръцете си дутара и плъзгайки леко пръсти, засвири по двете й струни и запя. Докато изпълняваше песен с много необикновен ритъм, една танцьорка застана неподвижно до него да го слуша. Но щом от устните на младия певец избликваше припевът, тя пак започваше да танцува и да премята дайрето си, тракайки оглушително с кастанетите.

След последния припев танцьорките увлякоха циганина в безбройните извивки на танца си.

В същия миг златен дъжд се изсипа от ръцете на емира и неговите съюзници, както и от ръцете на офицерите му, независимо от техния чин. И към звъна на монетите, които падаха върху цимбалите на танцьорките, се примесваха последните звуци на дутарите и тамбурите.

— Разточителни като всички плячкаджии — прошепна Алсид Жоливе на ухото на другаря си.

И наистина крадени пари се изсипваха с шепи, защото ведно с татарски жълтици и сетини, валяха и московски рубли и дукати.

После за миг настана тишина, екзекуторът сложи ръка на рамото на Михаил Строгов и гласът му пак произнесе същите думи, които всеки път звучаха по-зловещо:

— Гледай с двете си очи, гледай!

Само че този път Алсид Жоливе забеляза, че не държи вече в ръката си голата сабя.

Слънцето се спускаше към хоризонта и здрач забулваше далечната равна шир. Скупчените кедри и борове ставаха все по-тъмни, а водите на Том, почти черни в далечината, се сливаха с първите мъгли. Скоро и платото на града щеше да потъне в мрак.

Ала в същия миг неколкостотин роби със запалени факли изтичаха на площада. Увлечени от Сангара, циганки и персийки пак се появиха пред трона на емира и контрастът между двете групи засили впечатлението от танца им. Дивата хармония на татарския оркестър се развихри ведно с гърлените крясъци на певците. Хвърчилата, прибрани на земята, пак литнаха в небето, превърнали се в съзвездия от разноцветни фенери и люшкани от прохладния вечерник, арфите им засвириха по-силно по време на тази въздушна феерия.

После един ескадрон от татари в живописните си униформи се смеси с танцьорките, изпаднали едва ли не в транс, и конниците започнаха виртуозните си номера, които предизвикаха всеобщо смайване.

С голи саби и дълги пищови, докато изпълняваха акробатичните си номера върху конете, те разтресоха въздуха със силни гърмежи, учестена стрелба, която се открояваше на фона на тамбури, дайрета и дутари. Пищовите им, заредени с цветен барут, по китайска мода, размесен с металически частици, изстрелваха дълги червени, зелени, сини струи и зрителите имаха впечатлението, че различните групи се движат сред фойерверките. Тази оргия напомняше донякъде военните танци на древните народи, чиито участници са играели сред насочени остриета на ками и саби, и не е изключено тази традиция да е била завещана на народите от Централна Азия. Ала татарският й вариант бе още по-своеобразен, благодарение на разноцветните огньове, които се виеха като змии около танцьорките, осеяни сякаш с пламтящи точици от отраженията им. Все едно калейдоскоп от искри, чиито комбинации се променяха безспир при всяко тяхно движение.

Колкото и един парижки журналист да е преситен от екстравагантните сценични ефекти на съвременните постановки, Алсид Жоливе неволно поклати одобрително глава, жест, който в квартала между булевард Монмартър и Мадлената би означавал: „Бива си ги! Бива си ги!“

Изведнъж като по даден сигнал всички светлини на фееричното зрелище угаснаха, танците секнаха, танцьорките изчезнаха. Церемонията свърши и само факлите осветяваха платото, допреди няколко мига заляно от светлина.

По знак на емира Михаил Строгов бе доведен в средата на площада.

— Блънт — каза Алсид Жоливе на спътника си, — държите ли да видите края на тази ужасия?

— Ни най-малко — отвърна Хари Блънт.

— Не вярвам читателите на „Дейли телеграф“ да са жадни за подробностите на една екзекуция по татарски.

— Толкова, колкото и вашата братовчедка.

— Горкият младеж! — добави Алсид Жоливе, загледан в Михаил Строгов. — Храбрият воин заслужава да падне на бойното поле!

— Може ли да направим нещо за спасяването му? — попита Хари Блънт.

— Безпомощни сме.

Двамата журналисти си припомниха благородното държане на Михаил Строгов спрямо тях. Те знаеха сега през какви изпитания е трябвало да мине, роб на своя дълг, при това сред тези варвари, които не признават никаква жалост, но не можеха да направят нищо за него!

Тъй като нямаха особено желание да присъстват на изтезанията на този злочестник, те се прибраха в града.

Един час по-късно вече препускаха по пътя за Иркутск и щяха да се опитат в руска среда да проследят онова, което Алсид Жоливе наричаше предварително „поход за разплата“. През това време Михаил Строгов стоеше прав, гледайки гордо емира и презрително Иван Огарьов. Знаеше, че ще умре, но напразно бихме се мъчили да открием у него проява на малодушие.

Зрителите, останали край площада, както и генералния щаб на Теохар хан, за който това изтезание представляваше още едно развлечение, очакваха изпълнението на присъдата. След като задоволеше любопитството си, дивашката орда щеше да се отдаде на пиянство.

Емирът махна с ръка. Тласкан от пазачите си, Михаил Строгов се приближи до терасата и тогава Теохар хан му каза на татарски език, който той разбираше:

— Ти дойде да видиш, руски шпионино! Е, добре, за последен път виждаш света. След миг очите ти завинаги ще се затворят за светлината!

Не със смърт, а със слепота щеше да бъде наказан Михаил Строгов. Да загуби зрението си, по-страшно може би от загубването на живота! Нещастникът бе осъден да бъде ослепен!

И все пак, когато емирът произнесе присъдата му, Михаил Строгов не прояви никаква слабост. Остана безстрастен с широко отворени очи, като че ли искаше да съсредоточи целия си живот в последния си поглед. Излишно бе да умолява тези хора, а и недостойно за него. И през ум не му мина да го стори. Мислеше само за безвъзвратно провалената си мисия, за майка си, за Надя, която нямаше да види вече. Ала той не издаде нищо от това, което изпитваше.

После все пак чувство за мъст завладя цялото му същество. Той се обърна към Иван Огарьов.

— Иване — произнесе той със страшен глас, — предателю, последният ми заплашителен поглед ще бъде за теб!

Иван Огарьов повдигна рамене.

Ала Михаил Строгов се лъжеше. Очите му нямаше да угаснат завинаги, гледайки Иван Огарьов.

Марфа Строгова се изправи пред него.

— Майко! — възкликна той. — Да, да, за теб е последният ми поглед, а не за този подлец! Стой пред мен! Нека се порадвам още веднъж на твоето любимо лице! Нека очите ми се затворят, гледайки теб!

Старата сибирячка се приближи, без да промълви нито дума.

— Изгонете тази жена! — извика Иван Огарьов.

Двама войници отблъснаха Марфа Строгова. Тя отстъпи, но остана права, на няколко крачки от сина си.

Появи се екзекуторът. Този път с голата си сабя в ръка. Беше я измъкнал нажежена до бяло от мангала с горящите уханни въглени.

Михаил Строгов щеше да бъде ослепен по стария татарски обичай, като доближат нажежена стомана пред очите му!

Той не се опита да се противопостави. Вече нищо друго не съществуваше за очите му освен майка му и той я поглъщаше с поглед! Целият му живот бе в нейния последен образ, който виждаше!

С безмерно широко отворени очи и протегнати към него ръце Марфа Строгова го гледаше!…

Нажеженото острие мина пред очите на Михаил Строгов. Чу се отчаят писък и старата Марфа се строполи безчувствена на земята.

Михаил Строгов бе сляп.

След изпълнението на заповедта му, емирът се оттегли с целия си двор. Скоро на площада остана само Иван Огарьов и факлоносците.

Дали този мизерник искаше още веднъж да оскърби жертвата си и да му нанесе последния удар след екзекутора?

Иван Огарьов бавно се приближи към Михаил Строгов, който усети присъствието му и се изправи.

Предателят извади от джоба си царското писмо, разгъна го и като върховна гавра го поднесе пред угасналите очи на царския куриер с думите:

— Чети сега, Михаил Строгов, и иди да предадеш в Иркутск онова, което си прочел! Истинският царски куриер е Иван Огарьов!

Като каза това, той скри писмото на гърдите си и без да се обърне, се отдалечи от площада, факлоносците го последваха.

Михаил Строгов остана сам на няколко крачки от своята припаднала и може би мъртва майка.

От далечината долитаха викове, песни, обичайните за всяка оргия шумове. Томск, залян от светлина, блестеше като празнуващ град.

Михаил Строгов се ослуша. Площадът бе тих и безлюден. Той се повлече пипнешком към мястото, където бе паднала майка му. Напипа ръката й, наведе се над нея, доближи лице до нейното и се вслуша в ударите на сърцето й. После като че ли й заговори съвсем тихо.

Дали старата Марфа бе още жива, дали чу какво й каза синът й?

Във всеки случай тя не трепна.

Михаил Строгов целуна челото и белите й коси. После се изправи и опипвайки с нозе земята, мъчейки се да протегне напред ръце, за да се ориентира, той бавно се насочи към края на площада.

И тогава се появи Надя.

Тя се спусна към приятеля си. Държеше в ръка кама и с нея преряза въжето, с което бяха вързани ръцете му.

Невиждащ нищо, той не знаеше кой го развързва, тъй като Надя не беше казала нито дума. Едва когато свърши, тя промълви:

— Братко!

— Надя! — прошепна Михаил Строгов. — Надя!

— Ела, братко — каза тя. — Отсега нататък моите очи ще бъдат твои и аз ще те заведа в Иркутск.