Жул Верн
Михаил Строгов (21)

IV
Триумфално влизане

Основан в 1604 г. почти в сърцето на сибирската провинция, Томск е един от най-важните градове в Азиатска Русия. Тоболск, разположен над шейсетия паралел, Иркутск, застроен отвъд стотния меридиан, бяха свидетели на разрастването на Томск за тяхна сметка.

И все пак, както казахме, Томск не е столица на тази значителна област. Резиденцията на губернатора и административните учреждения се намираха в Омск. Но Томск е най-големият град в територията, която се простира до Алтай с други думи, на китайската граница с халказците. Склоновете на тази планина чак до долината на Том са покрити с платина, злато, сребро, мед, среброносно олово. Тъй като краят е богат и градът е богат, защото е център на доходни предприятия. Затова с лукса на къщите си, на мебелировките им и на екипажите той може да съперничи с най-големите европейски столици. Томск е град на милионери, забогатели чрез търнокопа и мотиката и ако няма честта да служи за резиденция на представителя на царя, утешението му е, че в първите редици на градските първенци е старейшината на градските търговци, главен минен концесионер на царското правителство.

Някога се е смятало, че Томск е накрая на света. Ако някой пожелаеше да отиде там, това бе истинско пътешествие. Сега вече е обикновена разходка, когато пътят не е зает от нашественици, естествено. Скоро дори ще построят железопътна линия, която ще го свързва с Перм, пресичайки веригата на Урал.

Красив град ли е Томск? Не може да се отрече, че пътниците не са единодушни по този въпрос. Госпожа дьо Бурбулон, която е прекарала там няколко дни по време на пътуването си от Шанхай до Москва, го представя като не особено живописен. Ако съдим по нейното описание, той е незначителен със своите стари къщи от камък и тухли, с твърде тесните си улици, много различни от артериите, които обикновено прекосяват големите сибирски градове, с мръсни квартали, гъмжащи предимно от татари, където на всяка крачка се срещат безобидни пияници, „апатични дори в пиянството си като всички северни народи“.

Пътешественикът Хенри Ръсел килау обаче е безусловно положителен във възхищението си от Томск, дали това се дължи на обстоятелството, че го е видял през зимата, под снежната му пелерина, докато госпожа дьо Бурбулон го е посетила през лятото? Възможно е и това би потвърдило убеждението, че някои северни страни могат да бъдат оценени през студения сезон, както някои топли — през топлия.

Както и да е, господин Ръсел Килау без уговорки твърди, че Томск е не само най-красивият град в Сибир, а и един от най-красивите градове в света, със сградите си, с колонада и перистил, с дървени тротоари, широки улици, петнадесет великолепни църкви, отразяващи се във водите на Том, река, по-широка от всяка френска река.

Истината се намира между тези две крайни мнения. Със своите двадесет и пет хиляди жители, Томск е живописно разположен върху дълъг и доста стръмен хълм.

Ала и най-красивият град на света се превръща в най-грозния, ако е окупиран от нашественици. Защитен от няколко казашки батальона пехотинци, постоянно квартируващи в него, той не можа да устои на атаката на войските на емира. Част от населението му, което е от татарски произход, не посрещна зле неговите орди, също татари. И засега Томск не изглеждаше нито по-руски, нито по-сибирски град, отколкото ако бе пренесен в центъра на Кокандското или Бухарското ханство.

Емирът държеше да приеме победните си войски именно в Томск. В тяхна чест щеше да бъде устроено празненство с песни, танци, виртуозни номера на татарски конници, което щеше да завърши с шумна оргия.

За сцена на тази церемония, устроена съгласно азиатския вкус, бяха избрали широкото плато, което се издига стотина стъпки над течението на реката. Панорамата, която се разкрива оттам с изящните къщи и църквите с тумбести куполи, с многото извивки на реката, а на заден план горите, забулени от мараня, бе оградена от дивната зелена рамка на прекрасните гигантски борове и кедри.

Вляво от платото на пищен декор бе временно издигнат дворец със странна архитектура, може би образец на бухарските полумавритански, полутатарски исторически паметници. Над двореца, над минаретата, които стърчаха навред, между клоните на сенчестите дървета по платото кръжаха стотици опитомени щъркели дошли от Бухара ведно с татарската войска.

Терасите бяха запазени за двора на емира, за хановете, негови съюзници, за висшите сановници на ханството и за харемите на всеки от тези владетели на Туркестан.

Едни от султанките, повечето от които робини, купени от пазарите в Закавказието и в Персия, бяха с открити лица, други носеха воал, който ги скриваше от погледите. Всички бяха облечени изключително разкошно. Изящни фереджета със запретнати ръкави, съединени отзад по европейска мода, оставяха голи ръцете им, отрупани с гривни, свързани с верижки от скъпоценни камъни, и малките им ръце с къносани нокти. При всяко движение тези фереджета, едните от коприна, тънка като паяжина, другите, от мека памучна тъкан на тесни райета, които при движение шумоляха, тихо и така приятно за ушите на ориенталците. Под тази първа дреха проблясваха поли от брокат над копринени шалвари пристегнати малко над изящно изрязани и бродирани с перли. При жените с открити лица човек можеше да се възхити от дългите плитки, подаващи се изпод разноцветните им тюрбани, от дивните им очи, великолепните зъби, ослепителния тен, подчертан от черните вежди съединени с тънка чертичка, леко оцветените с въглен клепачи.

В подножието на терасите под знамена и хоругви бдеше личната охрана на емира с ятаган на хълбока, с кама на пояса и дълго десет стъпки копие в ръка. Някои от тези татари държава бели палки, други огромни секири, украсени с пискюли от сърма.

Околовръст чак в дъното на обширното плато, върху стръмните насипи, чиято основа се миеше от водите на Том, се беше струпала разнородна тълпа, съставена от всички местни елементи на Централна Азия. Сред нея се виждаха узбеки, с големите си калпаци и черна овча кожа червени бради, сини очи и скроена по татарска мода туника. Имаше и много туркмени в националните си костюми — ярки широки шалвари, с дреха и наметка от камилска върна, червени островърхи или широки шапки, с високи руски ботуши, с чакмак и нож, закачени с ремък на кръста. Близо до господарите им стояха жените им с коси, удължени с кози влакна, с отворена риза под „джубата“ на сини пурпурни или зелени райета, със завързани с разноцветни панделки, кръстосани около глезена, сандали. И там като че ли цялото население на руско-китайската граница се бе отзовало на гласа на емира. Виждаха се манджури, обръснати над челото и слепоочията, със сплетени коси и дълги роби, пристегнати в кръста, с копринени ризи и кръгли шапки от червен атлас с ален пискюл, поръбени с черна кожа. Край тях можеха да се видят прекрасни образци на жените от Манджурия с кокетно забодени със златни игли изкуствени цветя и нежно кацнали пеперуди върху черните коси. Имаше най-сетне монголци, бухарци, перси, китайци от Туркестан, които допълваха тълпата, поканена на татарския празник.

Само сибиряци нямаше на приема на победителите. Онези, които не бяха успели да избягат, се бяха изпокрили в къщите си, опасявайки се от грабежите. Теохар хан може би щеше да ги разреши, като достоен завършек на победното празненство.

Емирът се появи едва в четири часа сред звуците на фанфарите, ударите на там-там, топовните салюти и пушечна стрелба.

Теохар яздеше любимия си кон, украсен с диамант на челото. Емирът бе останал с военната си униформа. От двете му страни вървяха кокандският и кундузкият ханове с висшите сановници на ханствата. Придружаваше ги и многочисленият му генерален щаб.

В същия момент на терасата се появи първата съпруга на Теохар, царицата, ако бихме могли да наречем така султанката на Бухара. Царица или робиня, тази жена от персийски произход беше удивително красива. Противно на мохамеданския обичай, вероятно по прищявка на хана, тя не бе забулила лицето си. Косите й, сплетени на четири плитки, галеха ослепително белите й рамене, покрити с копринен воал със златни нишки, който бе закачен отзад на шапчицата й, осеяна с най-скъпи камъни. Под копринената си синя пола на широки по-тъмни райета се подаваше „зир джемах“ от копринен газ, а над талията й се диплеше „пиран“, деколтирана риза от същата тъкан, която бе изящно набрана около шията й. Но от главата до каката й, обути в персийски пантофки, по нея имаш толкова много бижута — жълтици, нанизани на сребърна връв, броеници от тюркоаз, скъпоценни камъни от прочутите рудници в Елбурзия, огърлици от корали, ахати, изумруди, опали и сапфири, че нейният „пиран“ и полата й бяха все едно тъкани от скъпоценности. Колкото до хилядите диаманти, които блестяха по шията, ръцете, колана, глезените, милиони рубли не биха стигнали, за да ги платят, и по силния им блясък човек би предположил, че в центъра на всеки от тях някакъв ток запалваше волтова дъга от слънчев лъч.

Емирът и хановете слязоха от конете си, както и експортиращите ги висши сановници. Всички се настаниха във великолепна шатра, издигната в центъра на първата тераса. Както винаги, пред шатрата върху свещената масичка бе сложен коранът.

Заместникът на Теохар хан не накара да го чакат и преди да удари пет часът, звънки фанфари оповестиха пристигането му.

Иван Огарьов — „белязаният“, — както го наричаха вече, носеше този път униформа на татарски офицер и пристигна на кон пред шатрата на емира. Придружаваха го част от войниците от лагера Забедиеро, които се строиха от двете страни на площада, като в средата остана само пространството, запазено за игрите. Широка драскотина пресичаше косо лицето на предателя.

Иван Огарьов представи на емира висшите си офицери и Теохар хан, без да измени на студенината си, която беше в основата на неговото достойнство, ги прие така, че да останат доволни.

Така поне изтълкуваха сцената Хари Блънт и Алсид Жоливе, двамата неразделни вече съдружници в лова на новини. След като напусната Забедиеро, те бързо се отправиха към Томск. Бяха решили твърдо да изоставят татарите, да се присъединят възможно най-скоро към някоя руска част и ако им се удаде, да влязат с нея в Иркутск. Бяха дълбоко отвратени от нашествието с неговите пожари, грабежи, убийства и бързаха да се влеят в редовете на сибирската армия.

Ала Алсид Жоливе даде на другаря си да разбере, че не може да напусне Томск, без да си вземе няколко бележки за триумфалното влизане на татарските войски, макар и само за да задоволи любопитството на братовчедка си, и Хари Блънт се съгласи да останат няколко часа. Същата вечер обаче трябваше да тръгнат към Иркутск и с добрите си коне те се надяваха, че ще изпреварят разузнавачите на емира.

И така Алсид Жоливе и Хари Блънт се смесиха с тълпата, стараейки се да не изпуснат нито една подробност от празненството, което щеше да им достави поне сто реда хроника, така те имаха възможност да се любуват на достолепния Теохар хан, на жените, офицерите, охраната му и на цялото ориенталско великолепие, за което тържествените церемонии в Европа не могат да дадат никаква представа. Ала те се извърнаха с презрение, когато Иван Огарьов застана пред емира, и не без известно нетърпение зачакаха началото на празненството.

— Виждате ли, драги ми Блънт — каза Алсид Жоливе, — дойдохме много рано като простодушни буржоа, които не желаят да им идат нахалост парите. Всичко това е само вдигане на завесата, а бихме проявили повече вкус, ако бяхме дошли за балета.

— Какъв балет? — попита Хари Блънт.

— Неизбежният балет, дявол взел го! Но струва ми се, че завесата скоро ще се вдигне.

Алсид Жоливе говореше сякаш се намираше в операта и изваждайки лорнета от калъфа му, той се приготви да гледа като позна „първите балетисти“ от трупата на Теохар.

Ала една мъчителна церемония щеше да предшества забавните номера.

Всъщност триумфът на победителите не можеше да бъде пълен без публичното унижение на победените. Ето защо неколкостотин пленници бяха докарани от войниците под угрозата на камшика. Те бяха предназначени да дефилират пред Теохар хан и съюзниците му, преди да ги натъпчат в затворите на града заедно с останалите им другари по участ.

В първата редица сред тези пленници беше Михаил Строгов. Съгласно разпорежданията на Иван Огарьов, той беше специално охраняван от цял взвод войници. Майка му и Надя също бяха там.

Старата сибирячка, винаги енергична, когато се касаеше само за нея, беше смъртно бледна. Тя очакваше нещо ужасно. Не без основание бяха довели сина й при емира. И тя трепереше за него. Ударен публично с камшик, вдигнат срещу нея, Иван Огарьов не беше човекът, който би простил, и отмъщението щеше да бъде безжалостно. Някакво изключително изпитание, обичайно за варварите от Централна Азия, застрашаваше Михаил Строгов. Ако Иван Огарьов го бе пощадил, когато войниците се бяха нахвърлили върху него, той го бе направил съвсем съзнателно, защото предпочиташе емирът да го съди.

Впрочем нито майката, нито синът бяха успели да разговарят след съдбоносната сцена в лагера в Забедиеро. Безжалостно ги бяха разделили един от друг. Сурово утежнение на страданията им, тъй като за тях би било облекчение да прекарат заедно няколкото дни на пленничество! Марфа Строгова щеше да поиска прошка от сина си за цялото зло, което неволно му бе причинила, защото тя се обвиняваше, че не бе успяла да овладее майчиното си чувство. Ако бе съумяла да се въздържи в Омск в онази пощенска станция, когато се срещна лице в лице с него, Михаил Строгов щеше да мине, без да го познаят, и колко нещастия щяха да бъдат избегнати!

А Михаил Строгов си мислеше от своя страна, че щом майка му е там, щом Иван Огарьов я бе изправил срещу него, целта му бе тя да се измъчва не само от собственото си наказание, но навярно и от чудовищната смърт на която бе обрекъл и нея, и него!

Колкото до Надя, тя се питаше какво би могла да направи, за да спаси и единия, и другия, как да помогне на сина и на майката. Нямаше представа, но чувстваше смътно, че преди всичко трябва да не привлече вниманието върху себе си, че трябва да се прикрие, да стане незабележима. Тогава може би ще успее да прегризе решетката, зад която е затворен лъвът. Тъй или иначе, ако й се представеше случай да действа, тя щеше да действа, макар и да се наложеше да се пожертва заради сина на Марфа Строгова.

Междувременно повечето от пленниците се бяха вече изредили пред емира, като, минавайки, всеки бе длъжен да се просне на земята с чело в прахта в знак на покорство. Робството започваше с унижение! Когато тези клетници се навеждаха прекалено бавно, тежката ръка на палачите им грубо ги събаряше на земята.

Алсид Жоливе и другарят му не можеха да присъстват на подобно зрелище, без да изпитат искрено възмущение.

— Каква низост! Да си вървим! — предложи Алсид Жоливе.

— Не — отвърна Хари Блънт. — Трябва да видим всичко докрай.

— Да видим всичко?… Ах! — възкликна внезапно Алсид Жоливе, като стисна ръката на другаря си.

— Какво ви става? — попита го англичанинът.

— Погледнете, Блънт! Това е тя!

— Тя!?

— Сестрата на нашия спътник! Сама и пленена! Трябва да я спасим…

— Овладейте се! — строго го посъветва Хари Блънт. — Намесата ни в полза на това момиче би била по-скоро вредна, отколкото полезна за него.

Алсид Жоливе се канеше да се впусне към Надя, но се спря, а тя с полуприкрито от косите си лице, не ги видя и мина на свой ред пред емира, без да привлече вниманието му.

Ала след Надя дойде ред на Марфа Строгова и тъй като не се просна тутакси в прахта, пазачите я бутнаха брутално.

Тя падна.

Синът й се дръпна рязко и охраняващите го войници едва го удържаха.

Старата Марфа се изправи и пазачите щяха да я отведат, но Иван Огарьов се намеси.

— Нека тази жена да остане!

Доведоха тогава и Михаил Строгов пред емира. Той остана прав, без да сведе очи.

— Просни се на земята! — извика му Иван Огарьов.

— Не! — отвърна Михаил Строгов.

Двама войника се опитаха да го принудят да коленичи, но те бяха повалени на земята от силната ръка на младия мъж.

Иван Огарьов пристъпи към него.

— Ти ще умреш! — заплаши го той.

— Ще умра — гордо отвърна Михаил Строгов, — ала лицето ти на предател, Иване, независимо от това, завинаги ще носи позорния отпечатък на кнута!

При този отговор Иван Огарьов побледня като смъртник.

— Кой е този пленник? — попита емирът с глас още по-страшен, защото бе спокоен.

— Руски шпионин — отговори Иван Огарьов.

Обявявайки го за шпионин, той знаеше, че присъдата ще бъде безпощадна.

Михаил Строгов направи крачка към Иван Огарьов.

Войниците го задържаха.

Тогава емирът вдигна ръка и цялата тълпа се поклони. Той посочи с ръка Корана и му го поднесоха. Отвори свещената книга и сложи пръста си върху една страница.

Случайността или по-скоро Аллах според тези ориенталци щеше да реши съдбата на Михаил Строгов. Народите от Централна Азия наричат тази практика фатум.^[1] След като бъде изтълкуван смисълът на тристишието, докоснато от пръста на съдията, те изпълняват присъдата, каквато и да е тя.

Емирът държеше пръста си върху страницата на Корана. Главният теолог се приближи и прочете на висок глас тристишието, което завършваше с думите:

„И той няма да види повече земните неща.“

— Руски шпионин — каза Теохар хан, — дошъл си да видиш какво става в татарския лагер! Гледай тогава с двете си очи, гледай!