Жул Верн
Михаил Строгов (20)

III
Удар за удар

Такова беше сега положението на Марфа Строгова и на Надя една спрямо друга: старата сибирячка бе отгатнала всичко, а ако младото момиче не знаеше, че приятелят, за когото толкова жалеше, е още жив, то поне знаеше какъв бе той за жената, която бе обикнала като майка, и благодареше на бога, че й е дарил радостта да може да замести край пленницата сина, който тя бе изгубила.

Ала нито едната, нито другата знаеха, че Михаил Строгов, пленен в Коливан, се намираше в техния конвой и отиваше заедно с тях в Томск.

Пленниците, доведени от Иван Огарьов, бяха присъединени към охраняваните в татарския лагер. Тези клетници — руси или сибиряци, военни или цивилни, бяха няколко хиляди и образуваха колона, простираща се на няколко версти. Сред тях тези, които бяха считани по-опасни, бяха завързани с белезници за дълга верига. Имаше жени и деца, вързани или увиснали на седлата и влачени безжалостно по пътищата. Караха ги като добитък. Конните стражи, които ги ескортираха, ги принуждаваха да спазват известен ред и никой не изоставаше освен онези, които падаха, за да не се вдигнат вече.

Бяха така подредени, че Михаил Строгов, поставен в първите редици на пленниците, излезли от татарския лагер, тоест пленени при Коливан, да не се смеси с пленниците, дошли по-късно от Омск. Затова той не можеше да предположи, че майка му и Надя са в същия конвой, както и на тях двете и през ум не им минаваше, че и той е сред пленниците.

Това пътуване от лагера до Томск при описаните условия, под камшика на охраната, бе смъртоносно за мнозина и непоносимо за всички. Вървяха през степта по пътя, още по-прашен, след като по него беше минал емирът със своя авангард. Заповядано им бе да вървят бързо. Почивките, съвсем кратки, бяха давани на големи интервали. Сто и петдесетте версти, които трябваше да изминат под палещото слънце, сигурно им се бяха сторили безконечни, колкото и бързо да вървяха. Областта, разстилаща се от десния бряг на Об до възвишението през Саянските планини, е безплодна. Само няколко хилави и опърлени от слънцето храсталаци нарушават тук-там огромната монотонна равна шир. Няма посеви, защото няма вода, и именно водата най-много липсваше на пленниците, изжаднели от изнурителното ходене. За да се стигне до някой приток, би трябвало да вървят петдесетина версти по на изток, край самото подножие на възвишението, което се явяваше вододел на басейните на Об и Енисей. Там тече река Том, малък приток на Об, която минава през Томск, преди да се влее в някоя от големите артерии на север. Там водата щеше да бъде изобилна, степта не тъй гола, и жегата не толкова непоносима. Ала началниците на охраната бяха получили най-строги нареждания да минат по най-краткия път за Томск, защото емирът се опасяваше да не бъде нападнат отстрани и откъснат от някоя идваща от север руска войска. А големият сибирски път не минаваше покрай брега на Том, поне в участъка между Коливан и градчето Забедиеро, а те трябваше да минат по него.

Излишно е да се спираме на неволите на множеството нещастни пленници. Няколкостотин паднаха в степта и труповете им останаха там, докато вълците, доведени от зимата оглозгат костите им.

Също както Надя беше винаги на поста си, готова да подпомогне старата сибирячка, така Михаил Строгов, който не беше окован, оказваше на по-слабите си другари по нещастие всички услуги, което можеше при своето положение.

Ободряваше едни, подкрепяше други, раздаваше се, сновеше напред и назад, докато копието на някой от охраната не го принудеше да се върне на мястото си в отредената за него редица.

Защо не се опитваше да избяга? Защото беше твърдо решил да не се впусне в степта, докато тя крие опасности за него. Упорстваше в намерението си да отиде в Томск „на разноски на емира“ и, общо взето, имаше право предвид безбройните отреди, които кръстосваха равнината от двете страни на конвоя, ту откъм юг, ту откъм север; очевидно беше, че ще го уловят отново, преди да е изминал и две версти. Степта гъмжеше от татарски конници и понякога му се струваше, че те излизат от земята, подобно на вредните насекоми, които след проливен дъжд плъзват с хиляди по земната повърхност. Освен това всяко бягство при дадените условия би било изключително трудно, ако не и невъзможно. Войниците от ескорта бяха непрекъснато нащрек, защото отговаряха с главите си, ако бдителността им изменеше.

Най-сетне привечер на 15 август конвоят стигна до градчето Забедиеро на тридесетина версти от Томск. Там сибирският път стига до течението на река Том.

Първият порив на пленниците бе да се втурнат към водата на реката, ала пазачите не им позволиха да излязат от редиците, преди да организират отдиха им. Макар че през този сезон течението на реката е много силно, тя можеше да даде възможност на някои смели или отчаяни пленници да избягат. Затова бяха взети най-строги предохранителни мерки. С реквизирани в Забедиеро лодки задръстиха течението на реката, за да образуват непреодолими препятствия. Колкото до границата на пленническия лагер, която стигаше до първите къщи на градчето, тя бе охранявана от кордон стражи, който никой не би могъл да разкъса.

Михаил Строгов, който можеше още в този момент да побегне в степта, се убеди, след като грижливо проучи положението, че при тези условия плановете му за бягство са почти неизпълними и тъй като не искаше да рискува, реши да изчака.

Пленниците трябваше да прекарат цялата нощ на бреговете на Том. Емирът бе отложил настаняването на войските си в Томск за другия ден. Решено бе да ознаменуват установяването на главната татарска квартира в този важен град с военно празненство. Теохар хан бе вече в крепостта, ала по-голямата част от войската му се бе разположила под стените на града в очакване на тържественото влизане в него.

Щом организираха почивката на пленниците, които бяха смазани от тридневното пътуване изтерзани от палеща жажда, нещастниците най-сетне можаха да я утолят и малко да си отдъхнат.

Слънцето вече беше залязло, но хоризонтът още аленееше, когато Надя, подкрепяйки Марфа Строгова, стигна до брега на Том. Дотогава и двете не бяха успели да си проправят път между хората, които задръстваха брега, и сега утолиха жаждата си на свой ред.

Старата сибирячка се наведе над прохладната река и Надя, загребвайки с шепа, поднесе вода към устните на Марфа. После освежи лицето си на свой ред. Благотворните води на реката ободриха старицата и девойката.

Внезапно, тъкмо когато се отдръпнаха от брега, Надя се изправи и неволно от устните й се изтръгна вик.

Михаил Строгов беше там, близо до нея! Това бе той!… Угасващият ден осветяваше лицето му.

При вика на Надя Михаил Строгов потрепера. Той обаче достатъчно умееше да се владее, за да не промълви нито дума, която би могла да го издаде.

При това в същия миг, когато съзря Надя, той видя и майка си!…

При тази неочаквана среща Михаил Строгов, загубил контрол над себе си, закри очи с ръка и мигом се отдалечи.

Надя се спусна несъзнателно да го настигне, ала старата сибирячка прошепна на ухото й:

— Стой тук, дъще.

— Той е! — мълвеше Надя с пресипнал от вълнение глас. — Жив е, майко! Той е!

— Моят син — отвърна й Марфа Строгова, — Михаил Строгов, а виждаш, че не направих нито стъпка към него. Постъпи като мен, дъще!

Михаил Строгов изпита едно от най-силните вълнения, които изобщо човек може да изпита. Майка му и Надя бяха там. Двете пленнички, които почти бяха слети в сърцето му. Бог ги бе тласнал една към друга в общото бедствие! Нима Надя знаеше кой е той? Не, защото той видя как Марфа я задържа, когато се канеше да се спусне към него. Значи майка му бе разбрала всичко и пазеше тайната му! През тази нощ много пъти Михаил Строгов бе изкушен да се опита да отиде при майка си, но той разбра, че трябва да устои на безмерното желание да я притисне в обятията си и да докосне още веднъж ръката на младата й придружителка. Най-малкото неблагоразумие можеше да го погуби. Впрочем той се бе заклел, че няма да види майка си… и съзнателно нямаше да я види! Влезеше ли в Томск, тъй като тази нощ не можеше да избяга, щеше да поеме през степта, без дори да прегърне двете същества, които бяха за него най-скъпото нещо в света, и щеше да ги остави, изложени на толкова опасности!

Михаил Строгов можеше да се надява, че новата им среща в лагера в Забедиеро няма да има неприятни последици нито за майка му, нито за него. Той обаче не знаеше, че колкото и бегла да беше разигралата се сцена, шпионката на Иван Огарьов, Сангара, бе доловила някои подробности.

Циганката се намираше на няколко крачки от тях, на брега и дебнеше както винаги старата сибирячка, без тя да я подозира. Сангара не успя да забележи Михаил Строгов, който бе изчезнал, когато тя се обърна, но от вниманието й не се изплъзна жеста на майката, която задържа Надя, а и блесналите очи на девойката й разкриха всичко. Нямаше съмнение, че синът на Марфа Строгова, царският куриер, се намираше в момента в Забедиеро сред пленниците на Иван Огарьов!

Сангара не го познаваше, но знаеше, че той е там! Затова тя не се опита да го открие, това бе невъзможно в мрака и сред многолюдната тълпа.

Ненужно беше също да продължава да шпионира Надя и Марфа. Двете жени очевидно щяха да бъдат нащрек и нямаше да направят нищо, което да компрометира царския куриер.

Така че циганката бе обсебена само от една мисъл: да предупреди Иван Огарьов. И тя тутакси напусна лагера.

Четвърт част по-късно пристигна в Забедиеро и я въведоха в къщата, където бе настанен заместникът на емира.

Иван Огарьов незабавно я прие.

— Защо си дошла при мен, Сангара? — попита я той.

— Синът на Марфа Строгова е в лагера — отвърна Сангара.

— Пленен?

— Пленен.

— Ах! Ще му дам да… — извика Иван Огарьов.

— Нищо няма да успееш да му направиш, защото дори не го познаваш.

— Но нали ти го познаваш! Видя ли го, Сангара?

— Не съм го видяла, ала майка му се издаде с един жест, който ми разкри всичко.

— Не се ли лъжеш?

— Не се лъжа.

— Знаеш колко е важно за мен да арестувам този куриер. — Каза Иван Огарьов. — Ако писмото, връчено му в Москва, пристигне в Иркутск, ако бъде предадено на великия княз, той ще бъде предупреден и аз няма да успея да се добера до него! Това писмо ми е нужно на всяка цена! А ти идваш да ми казваш, че приносителят му е в моя власт! Пак те питам, Сангара, не се ли заблуждаваш?

Иван Огарьов говореше много възбудено. Вълнението му показваше колко много държи да притежава това писмо.

Сангара никак не се смути, че Иван Огарьов така настойчиво й зададе повторно същия въпрос.

— Не се заблуждавам — потвърди тя.

— Но, Сангара, в лагера има няколко хиляди пленници, а ти казваш, че не познаваш Михаил Строго в.

— Не — отговори циганката с поглед, пълен с диво злорадство. — Не го познавам, но майка му го познава! Ще трябва да накараш майка му да проговори, Иване!

— Утре тя ще проговори! — възкликна Иван Огарьов.

После той подаде ръката си на циганската, а тя я целуна и в тази проява на уважение, привична за северните народи, нямаше нито сянка на раболепие.

Сангара се прибра в лагера. Тя откри мястото, където бяха се сгушили Надя и Марфа Строгова и прекара нощта в дебнене и на двете. Макар и смазани от умора, старицата и девойката не заспаха. Какви ли не тревожни мисли ги държаха будни. Михаил Строгов беше жив, ала пленен като тях! Знаеше ли това Иван Огарьов и ако не го знаеше, нямаше ли да го научи? Надя беше цялата погълната от мисълта, че спътникът й е жив, а тя го бе смятала за мъртъв! А Марфа Строгова гледаше по-надалеч в бъдещето. И ако й беше все едно какво ще стане с нея самата, съвсем основателно се страхуваше за сина си.

Сангара, която в тъмнината се плъзна съвсем близо до двете жени, не мръдна няколко часа, ослушвайки се напрегнато… Не чу нищо. Инстинктивно благоразумни, Надя и Марфа не размениха нито дума.

На другия ден, 16 август, към десет часа сутринта край лагера засвириха гръмко фанфари, татарските войници мигом се строиха с оръжията си.

Иван Огарьов бе напуснал Забедиеро и идваше тук, обграден от многоброен генерален щаб от татарски офицери. Лицето му по-мрачно от друг път и изопнатите му черти издаваха глух гняв, който само чакаше повод, за да избухне.

Потулен сред група пленници, Михаил Строгов го видя, когато мина. Обзе го предчувствие за грозяща опасност, защото Иван Огарьов знаеше сега, че Марфа Строгова е майка на Михаил Строгов, капитан от корпуса на царските куриери.

Щом стигна до центъра на лагера, Иван Огарьов слезе от коня, а кавалеристите от свитата му се наредиха в широк кръг около него.

В същия миг Сангара се приближи и му каза:

— Нямам нищо ново за теб, Иване.

В отговор той даде само кратка заповед на един от офицерите си.

Тутакси редиците на пленниците бяха грубо обходени от войници.

Подканени с камшик или тикани с дръжките на копията, нещастниците трябваше бързо да станат и да се подредят край границите на лагера, описващи широка окръжност. Четворен кордон от пехотинци и кавалеристи, строени зад пленниците, осуетяваше всяко бягство.

Тутакси се въдвори тишина и по знак на Иван Огарьов Сангара се насочи към групата, сред която се намираше Марфа Строгова.

Старата сибирячка видя, че тя идва към нея и разбра какво щеше да последва. Презрителна усмивка се появи на устните й. Тя се наведе към Надя и й каза тихо:

— Не ме познаваш вече, дъще! Каквото и да се случи и колкото и сурово да е изпитанието, нито дума, нито жест! Заради него, а не заради мен е всичко това!

В същия миг Сангара, след като я погледна бегло, сложи ръка върху рамото на сибирячката.

— Какво искаш от мен? — попита Марфа Строгова.

— Ела! — отвърна циганката.

И като я тикаше пред себе си, тя я заведе в запазеното празно място пред Иван Огарьов.

Михаил Строгов притвори клепачи, за да не би блясъкът на очите му да го издаде.

— Нали ти си Марфа Строгова? — попита Иван Огарьов.

— Да — отговори спокойно сибирячката.

— Отричаш ли онова, което ми отговори, когато преди три дни те разпитвах в Омск?

— Не.

— Значи не знаеш, че синът ти Михаил Строгов, царски куриер, е минал през Омск?

— Не зная.

— Ами човекът, когото си сметната за твой син, не беше ли той? Не беше ли твоят син?

— Той не беше моят син.

— А по-късно не го ли видя сред тези пленници?

— Не.

— А ако ти го покажем, ще го познаеш ли?

— Не.

При този отговор, издаващ непоклатимото й решение да не признава нищо, шепот на одобрение премина през тълпата.

Иван Огарьов не можа да се овладее и вдигна застрашително ръка.

— Слушай — каза й той, — синът ти е тук и ти незабавно ще ми го покажеш.

— Не.

— Всички мъже, уловени в Омск и Коливан, ще минат пред очите ти и ако ти не ми посочиш Михаил Строгов, ще получиш толкова удари с кнут, колкото мъже минат пред теб.

Иван Огарьов се бе убедил, че колкото и да я заплашват, колкото и да изтезават, неукротимата сибирячка няма да проговори. Затова, за да открие царския куриер, той разчиташе не на нея, а на самия Михаил Строгов. Струваше му с невъзможно, когато майката и синът застанат един срещу друг, някое неволно движение да не ги издаде. Естествено, ако искаше само да залови писмото на императора, просто щеше да заповяда да претърсят всички пленници, но възможно бе Михаил Строгов да е унищожил писмото, след като се е запознал със съдържанието му. И ако не бъде разпознат, ако успее да се добере до Иркутск, плановете на Огарьов щяха да се провалят. Така че предателят се нуждаеше не само от писмото на императора, а и от самия куриер.

Надя бе чула всичко и сега вече знаеше кой беше Михаил Строгов и защо държеше да мине през заетите от татарите провинции, без да го познаят.

По заповед на Иван Огарьов пленниците се спираха един по един пред Марфа Строгова, която стоеше неподвижна като статуя, а в погледа й се четеше пълно безразличие. Синът й се намираше в последните редици. Когато и той на свой ред мина пред майка си, Надя затвори очи, за да не гледа.

Михаил Строгов беше привидно спокоен, но дланите му се разкървавиха от забитите в тях нокти.

Иван Огарьов бе победен и от майката, и от сина!

Застанала зад него, Сангара произнесе само една дума:

— Кнута!

— Да! — извика Иван Огарьов, престанал да се владее. — Кнута за тази стара измамница, докато умре!

Един татарин със страшното средство за изтезание в ръка се приближи до Марфа Строгова.

Кнутът се състоеше от няколко кожени ремъка със закачени в краищата им железни кукички. Изчислено е, че да те осъдят на сто и двадесет удара с подобен камшик, е равносилно на смъртна присъда. Марфа Строгова знаеше това, но знаеше също, че никое изтезание не бе в състояние да я накара да проговори.

И беше прежалила живота си.

Двамата войници я уловиха и я принудиха да коленичи на земята. През разкъсаната й рокля се подаде голият й гръб. Пред нея закрепиха сабя само на няколко сантиметра от гърдите й. В случай че се превиеше от болка, острието щеше да се забие в тях.

Татаринът стоеше изправен. Той чакаше.

— Хайде! — заповяда Иван Огарьов.

Камшикът изсвистя във въздуха.

Ала преди да се стовари върху старицата, една силна ръка го изтръгна от татарина.

Михаил Строгов бе там. Когато се разигра тази сцена, той скочи. Ако в пощенската станция в Ишим се бе въздържал, когато Огарьов го шибна с камшика си, сега пред майка си, която щеше да бъде ударена, той не можа да се овладее.

Иван Огарьов постигна целта си.

— Михаил Строгов! — извика той и пристъпи към него. — Аха, непознатият от Ишим?

— Той същият — каза Михаил Строгов и като вдигна камшика, раздра с него лицето на Иван Огарьов. — Удар за удар! — възкликна той.

— Добре му го върна — се провикна един зрител, който за щастие се изгуби в суматохата.

Двадесет войници се нахвърлиха върху Михаил Строгов, за да го вържат.

Ала Иван Огарьов, който неволно извика от ярост и болка, ги спря, като вдигна ръка.

— Този човек трябва да бъде съден от емира — заяви той. — Претърсете го.

Намериха писмото с герба на императора на гърдите на Михаил Строгов, който не бе имал време да го унищожи и го дадоха на Иван Огарьов.

Зрителят, който бе произнесъл думите „Добре му го върна“, не беше никой друг, а Алсид Жоливе. Той и колегата му се бяха спрели в Забедиеро и присъстваха на тази сцена.

— Бога ми! — каза той на Хари Блънт. — Сурови мъже са тези, северняци. Признайте, че дължим извинение на нашия спътник! Корпанов или Строгов са еднакво достойни един за друг! Чудесен реванш за инцидента в Ишим.

— Да, наистина реванш — отговори Хари Блънт, — ала Строгов е вече мъртъв човек. В негов интерес беше може би да забрави Ишим.

— И да остави майки си да умре под кнута?

— Мислите ли, че с избухването си подготви по-добра участ и на нея, и на сестра си?

— Нищо не мисля и нищо не зная — отвърна Алсид Жоливе, — освен че самият аз не бих постъпил по-добре. Е, дявол взел го! Човек трябва да избухне понякога! Бог щеше да ни налее вода вместо кръв във вените, ако е държал да бъдем винаги и навсякъде невъзмутими!

— Чудесно произшествие за хроника! — забеляза Хари Блънт. — Ех, ако Иван Огарьов пожелаеше само да ни каже съдържанието на това писмо!

Колкото до писмото, след като изтри кръвта от лицето си, Иван Огарьов счупи печата. Бавно и внимателно го прочете и препрочете, сякаш искаше да вникне напълно в съдържанието му. После се разпореди да изпратят Михаил Строгов, здраво вързан, заедно с другите пленници в Томск. После пое командването на лагеруващите в Забедиеро войски и сред оглушителния шум на барабаните и тръбите се отправи към града, където го чакаше емирът.