Жул Верн
Михаил Строгов (19)

II
Поведението на Алсид Жоливе

Иван Огарьов бе довел на емира едва ли не цяла армия. Кавалеристите и пехотинците бяха част от колоната, завзела Омск. Тъй като Иван Огарьов не успя да превземе горния град, където — не вярвам да сте забравили — бяха намерили убежище губернаторът и гарнизонът, той реши да продължи по-нататък, за да не забавя военните действия, които имаха за цел завладяването на Източен Сибир. Затова той остави достатъчно голям гарнизон в Омск. После тръгна със своите орди, към които пътем се присъединиха победителите на Коливан. Сега Огарьов щеше да ги влее в армията на Теохар.

Войниците на Иван Огарьов се спряха при предните постове на лагера. Той не им заповяда да се разположат на бивак. Явно не възнамеряваше да останат тук, а да вървят напред, за да могат за най-кратко време да превземат Томск, важен град, естествено предназначен да стане център на предстоящите военни действия.

Ведно с войниците си Иван Огарьов водеше и конвой от руси и сибиряци, пленени било в Омск, било в Коливан. Тези нещастници също не бяха отведени в отреденото за пленниците място, прекалено тясно и за затворените вече в него, така че останаха при предните постове, без подслон и почти без храна. Каква съдба готвеше Теохар хан за тези злочести хора? Щеше ли да ги интернира в Томск или някоя кървава екзекуция, обичайна за татарските военачалници, щеше да сложи край на живота им? Това беше тайна на своенравния емир.

Войската бе дошла от Омск и Коливан не без да влачи подире си тълпа просяци, мародери, търговци, цигани — обичайният ариергард на всяка армия в поход. Цялото множество живееше на гърба на земите, които прекосяваше, и след него не оставаше почти нищо за грабене. Така че бе необходимо да върви напред, макар и само за да се осигури прехраната на войската в поход. Цялата област между течението на Об и Ишим, напълно опустошена, не предлагаше вече абсолютно нищо. Татарите оставяха пустош зад себе си и самите руси мъчно биха минали през нея.

Сред стеклите се от западните области цигани беше и циганската трупа, която бе придружила Михаил Строгов до Перм. Сангара беше там. Тази примитивна шпионка, до смърт предана на Иван Огарьов, бе неотлъчно край господаря си. Видяхме ги и двамата, докато подготвяха машинациите си в самата Русия, в Нижни Новгородската губерния. След като минаха Урал, те се бяха разделили само за няколко дни. Иван Огарьов бързо отиде в Ишим, а Сангара и трупата й се отправиха откъм юг към Омск.

Не е трудно да се разбере каква помощ оказваше тази жена на Иван Огарьов. Посредством своите цигани тя проникваше навред, чуваше и докладваше всичко. Държеше Иван Огарьов в течение на всичко, което ставаше в самото сърце на завладените области. Той разполагаше със сто очи и сто уши, винаги широко отворени заради неговата кауза. Между другото, Огарьов заплащаше щедро шпионирането, от което извличаше голяма изгода. Замесена навремето в някаква много сериозна афера, Сангара бе спасена от руския офицер. Тя ни най-малко не бе забравила какво му дължеше и му се бе отдала тялом и духом. Когато тръгна по пътя на предателството, Иван Огарьов си даде сметка как може да използва тази жена. Каквото и да й заповядваше, тя го изпълняваше. Някакъв необясним инстинкт, по-властен от признателността, я подтикваше да се превърне в робиня на предателя, с когото се бе свързала в първите дни на изгнанието му в Сибир. Довереница и съучастничка, Сангара, която нямаше ни родина, ни семейство, охотно бе поставила живота си в услуга на нашествениците, които Иван Огарьов се канеше да насочи към Сибир. Сангара съчетаваше удивителната прозорливост, присъща на расата й, с неукротима енергия и не знаеше нито прошка, нито милосърдие. Тя бе дивачка, готова да сподели шатрата на някой апач или колибата на някой папуас.

След като пристигна в Омск, където я чакаше Иван Огарьов тя вече не се раздели от него. Обстоятелствата около срещата на Михаил Строгов и Марфа Строгова й бяха познати. Тя знаеше и споделяше опасенията на Иван Огарьов относно очаквания царски куриер, който трябваше да мине през Сибир. Когато затвориха Марфа Строгова, Сангара бе готова да я подложи на изтезания с изобретателността на индианка, за да изтръгне тайната й. Ала още не бе дошъл часът, когато Иван Огарьов щеше да накара старата сибирячка да проговори. Сангара бе принудена да чака, и тя чакаше, без да изпуска от очи жената, която шпионираше, без тя да подозира, дебнеше най-незначителните й жестове, най-невинните й думи, наблюдаваше я денем и нощем, мъчейки се да чуе думата „син“, изплъзнала се от устните й, ала все оставаше изиграна от неизменно безстрастната Марфа Строгова.

Междувременно при първите звуци на фанфарите главнокомандващият татарската артилерия и началникът на конюшните на емира, следвани от бляскава свита узбекски кавалеристи, излязоха да посрещнат Иван Огарьов.

Когато дойдоха при него, те му отдадоха най-големи почести и го поканиха да ги придружи до шатрата на Теохар хан.

Невъзмутим, както винаги, Иван Огарьов отговори хладно на приветствията на дошлите да го посрещнат висши сановници. Той бе облечен скромно, но подтикван от нагло предизвикателство, носеше още униформата си на руски офицер.

Точно когато отпусна юздата на коня, за да влезе в лагера, Сангара се провря между кавалеристите от свитата му, приближи се до него и застана неподвижно.

— Нищо ли няма? — попита Иван Огарьов.

— Нищо.

— Бъди търпелива.

— Наближава ли часът, когато ще принудиш старицата да проговори.

— Наближава, Сангара.

— Кога ще проговори тя?

— Когато бъдем в Томск.

— А ние ще бъдем там?…

— След три дни.

Големите черни очи на Сангара блеснаха застрашително и тя се отдалечи, без да бърза.

Иван Огарьов пришпори коня и последван от генералния си щаб от татарски офицери, се отправи към шатрата на емира.

Теохар хан чакаше помощника си. Съветът, съставен от пазителя на печата, ходжата и няколко висши функционери, се беше настанил в шатрата му.

Иван Огарьов слезе от коня, влезе и застана пред емира.

Теохар хан беше четиридесетгодишен висок мъж, с много бледо лице, зли очи и диво изражение. Черна къдрава брада се спускаше върху гърдите му. Във военната си униформа, ризница от злато и сребро, кожен презрамник, искрящ от скъпоценни камъни, извита като ятаган ножница, цялата в скъпоценности, ботуши със златни шпори, шлем с гребен от искрящи диаманти, Теохар изглеждаше по-скоро странен, отколкото страшен, приличаше на татарски Сарданапал, безспорен суверен, разполагащ с живота и богатствата на поданиците си, с неограничена власт, комуто по силата на специална привилегия е дадена в Бухара титлата емир.

Когато Иван Огарьов влезе, висшите сановници се бяха настанили върху обшити със сърма възглавници. Самият Теохар стана от пищния диван в дъното на шатрата, застлана с дебел бухарски килим. Емирът се приближи до Иван Огарьов и го целуна. Недвусмислен жест, който означаваше, че помощникът му ще оглавява занапред Съвета и временно ще стои над ходжата.

После той се обърна към него.

— Няма да те разпитвам. Говори, Иване. Тук ще намериш само уши, готови да те слушат.

— Такшир^[1], ето какво ще съобщя.

Иван Огарьов говореше на татарски, използвайки превзетите обрати, присъщи на езика на ориенталците.

— Такшир, не е време за излишни приказки. Знаеш какво направих начело на тези войски. Ишим и Иртиш са в наши ръце. И туркменските конници могат да къпят конете си в техните води, днес вече татарски. Киргизките орди се разбунтуваха при повика на Теохар хан и главният сибирски път ти принадлежи от Ишим до Томск. Така че можеш да насочиш колоните си както на изток, където изгрява слънцето, така и на запад, където то залязва.

— А ако вървя със слънцето? — попита емирът, който го слушаше, без лицето му да издаде какво мисли.

— Ако тръгнеш със слънцето, ще се устремиш към Европа, ще завладееш бързо Сибир от Тоболск до Урал.

— А ако тръгна пред небесния факел?

— Тогава ще подчиниш на татарското владичество ведно с Иркутск най-богатите страни от Централна Азия.

— Ами войските на петербургския султан? — попита Теохар хан, обозначавайки с тази странна титла руския император.

— От нищо не трябва да се боиш нито на изток, нито на запад — отвърна Иван Огарьов. — Нахлухме внезапно и преди руската армия да може да им помогне, Иркутск и Тоболск ще бъдат в твои ръце. Войските на царя бяха разбити при Коливан и същото ще бъде навсякъде, където твоите воини ще се бият срещу безумните войници на Запада.

— А каква е причината за твоята преданост към татарската кауза? — попита емирът след кратко мълчание.

— Причината? — отговори припряно Иван Огарьов. — Да вървя пред слънцето! Да предоставя тревата на източните степи на туркменските коне! Да превзема Иркутск, столицата на източните провинции и заедно с нея заложника, който струва колкото цяла страна. Трябва, тъй като царят не е тук, великият княз, брат му, да падне в твоите ръце.

Това беше върховният резултат, който преследваше Иван Огарьов. Ако се съди по думите му, човек би го взел за един от жестоките потомци на Степан Разин, прочутия пират, опустошил Южна Русия през XVIII век. Да сложи ръка на великия княз, да му нанесе безжалостен удар, само тогава напълно би удовлетворил омразата си! Освен това превземането на Иркутск поставяше незабавно под татарско владичество целия Източен Сибир.

— Така ще стане, Иване — отвърна Теохар.

— Какво ще заповядаш, такшир?

— Още днес главната ми квартира да се пренесе в Томск.

Иван Огарьов се поклони и последван от хушбегията, се оттегли, за да изпълни заповедта на емира.

Тъкмо когато се качваше на коня си, за да отиде при предните постове, на известно разстояние от него, там, където се намираха пленниците, настана суматоха. Чуха се викове и два-три пушечни изстрела. Дали беше опит за бунт или бягство, който на бърза ръка щеше да бъде осуетен? Иван Огарьов и хушбегията се отправиха натам, но почти в същото време двама души се изтръгнаха от ръцете на войниците и се приближиха до тях.

Без да се информира много-много, хушбегията замахна с ръка, жест, който ги обричаше на смърт, и главите на двамата пленници щяха да се търкулнат на земята, ако Иван Огарьов не бе казал няколко думи, които спряха вдигнатите вече над тях саби. Руският офицер разбра, че пленниците са чужденци и заповяда да ги доведат при него.

Това бяха Хари Блънт и Алсид Жоливе.

Още при пристигането на Иван Огарьов в лагера те помолиха да ги заведат при него. Войниците от охраната отказаха. В резултат последва сливане, опит за бягство, пушечни изстрели, които за щастие не улучиха двамата журналисти, ала без намесата на помощника на емира екзекуцията им едва ли щеше да се забави.

Огарьов погледна набързо двамата пленници, които му бяха съвсем непознати. Те между другото, присъстваха на сцената в пощенската станция на Ишим, когато Иван Огарьов удари Михаил Строгов, но грубият пътник изобщо не бе обърнал внимание на хората, които се намираха тогава в общото помещение.

Затова пък Хари Блънт и Алсид Жоливе веднага го познаха и Жоливе каза полугласно:

— Виж ти! Изглежда, че полковник Огарьов и грубиянът от Ишим са едно и също лице! — После добави на ухото на другаря си: — Изложете нашия случай, Блънт, ще ми направите услуга. Този руски полковник в татарския лагер ме отвращава и макар че благодарение на него главата ми още стои върху раменете ми, по-скоро бих извърнал презрително очи, отколкото да го погледна в лицето!

След тези думи Алсид Жоливе си придаде възможно най-гордо и безразлично изражение.

Дали Иван Огарьов разбра доколко държането на пленника бе оскърбително за него? Във всеки случай той не се издаде с нищо.

— Кои сте вие, господа? — попита ги той на руски с много хладен тон, но без обичайната си грубост.

— Двама кореспонденти на английски и френски вестници — отвърна лаконично Хари Блънт.

— Имате навярно у себе си документи, които позволяват да установите самоличността си?

— Ето писмата, с които сме акредитирани в Русия пред английското и френското консулства.

Иван Огарьов взе писмата, които му подаде Хари Блънт, и ги прочете внимателно. После каза:

— Искате разрешение, за да проследите нашите военни операции в Сибир?

— Искаме да бъдем свободни, това е всичко — отговори сухо английският журналист.

— Свободни сте, господа — отвърна Иван Огарьов, — и с любопитство бих прочел дописките ви в „Дейли телеграф“.

— Господине — отговори Хари Блънт с обичайната си неизменна флегматичност, — един брой струва шест пенса плюс пощенските разноски.

Като каза това, Хари Блънт се обърна към другаря си, който като че ли напълно одобри отговора му.

Иван Огарьов не трепна, яхна коня си и начело на свитата си скоро изчезна сред облак прах.

— Е, добре, господин Жоливе, какво мислите за полковник Иван Огарьов, главнокомандващ татарските войски? — попита Хари Блънт.

— Мисля, драги колега — отвърна с усмивка Алсид Жоливе, — че онзи хушбегия постъпи много добре, когато заповяда да ни отрежат главите!

Както и да е, каквито и съображения да бяха накарали Иван Огарьов да постъпи така спрямо двамата журналисти, те бяха свободни и можеха да обхождат на воля театъра на военните действия. Затова възнамеряваха да не се отказват от играта. Антипатията, която някога изпитваха един към друг, бе отстъпила място на искрено приятелство. Сближени от обстоятелствата, те и не мислеха вече да се разделят. Жалките спорове, породени от съперничеството им, бяха завинаги забравени. Хари Блънт помнеше какво дължеше на колегата си, който пък не държеше да си спомня това. И изобщо сближението, което улесняваше техните дописки, щеше да бъде в полза на читателите им.

— А сега, как ще използваме свободата си? — попита Хари Блънт.

— Ще злоупотребим с нея, естествено! — отвърна Алсид Жоливе — и ще отидем спокойно в Томск, за да видим какво става там.

— Докато в много близко бъдеще, надявам се, ще можем да се присъединим към някоя руска военна част.

— Точно така, драги Блънт! Не трябва дълго да се татаризираме! Хубавата роля играят все още тези, чиито армии цивилизоват и няма съмнение, че народите от Централна Азия всичко ще загубят и абсолютно нищо няма да спечелят от това нашествие, но русите ще успеят да ги изтласкат. Това е въпрос само на време!

Идването на Иван Огарьов, което върна свободата на Алсид Жоливе и Хари Блънт, представляваше, напротив, сериозна опасност за Михаил Строгов. Ако случаят срещнеше царския куриер с Иван Огарьов, който неизбежно щеше да разпознае в него пътника, с когото се бе държал така грубо неотдавна в Ишим, макар и Михаил Строгов да не бе отвърнал на обидата, както би сторил при всяка друга обстановка, царският куриер щеше да привлече вниманието му и това би затруднило изпълнението на неговата мисия.

Това беше неприятната страна от присъствието на Огарьов. Имаше обаче и една щастлива последица — заповедта да се вдигне лагерът още същия ден и главната квартира да се премести в Томск.

Така се сбъдваше най-силното желание на Михаил Строгов. Както знаем, той възнамеряваше да отиде до Томск заедно с другите пленници, тоест без да рискува да попадне в ръцете на разузнавачите, които гъмжаха в околностите на този важен град. Ала вследствие присъствието на Иван Огарьов и страха му да не би той да го познае, Михаил Строгов се питаше дали не би било по-разумно да се откаже от първоначалния си проект и да избяга по време на пътуването.

Той сигурно щеше да се спре на втория вариант, когато узна, че Теохар хан и Иван Огарьов са тръгнали вече за града начело на няколко хиляди кавалеристи.

„Ще изчакам — каза си той, — освен ако се представи някой изключителен случай да избягам. Отсам Томск лошите шансове са много, докато отвъд него добрите ще се умножават, защото само за няколко часа ще отмина последните татарски постове на изток. Още три дни търпение и бог да ми е на помощ!“

Наистина пленниците трябваше да изминат за три дни под надзора на многочислен отряд татари пътя през степта. Всъщност само сто и петдесет версти отделяха лагера от града. Лесно пътуване за войниците на емира, които не бяха лишени от нищо, но мъчително за нещастниците, изтощени от лишенията. Не един труп щеше да бележи етапите на този сибирски път.

В два часа следобед на 12 август при много висока температура и под съвсем безоблачно небе топчибашията даде заповед за тръгване.

Алсид Жоливе и Хари Блънт, които си бяха купили коне, тръгнаха по-рано за Томск, където логиката на събитията щеше да събере главните действащи лица на тази история. Сред пленниците, доведени от Иван Огарьов в татарския лагер, имаше една стара жена, чието мълчание сякаш я изолираше от другите жени, споделящи участта й. Никакво оплакване не излизаше от устните й. Като че ли бе статуята на горестта. Тази жена почти винаги неподвижна, по-отблизо пазена от всяка друга, беше явно, без да подозира или да се притеснява, наблюдавана от циганката Сангара. Въпреки възрастта си, тя бе принудена да следва пеш конвоя на пленниците, без ни най-малко страданията й да бъдат облекчени.

Самото провидение обаче сякаш бе поставило край нея едно смело и милостиво създание, което да я разбере и утеши. Сред другарките й по злочестина едно младо момиче, отличаващо се с красотата и безстрастието си, което по нищо не отстъпваше на сдържаността на сибирячката, като че ли си беше поставило за задача да бди над нея. Двете пленнички не бяха разменили нито една дума, но момичето винаги се оказваше до старата жена точно когато помощта му можеше да й се окаже нужна. Отначало старицата приемаше с недоверие безмълвните грижи на девойката, нейната сдържаност и необяснимата симпатия, която общата им неволя породи между тях, победиха гордата студенина на Марфа Строгова. Така Надя — защото това беше тя — можа, без да я познава, да се отплати на майката за грижите, които самата тя бе получила от сина й. Вроденото й добросърдечие се оказа двояко благородно: посвещавайки й грижовността си, Надя осигуряваше за собствената си младост и красота закрилата на възрастта на старата пленница. Сред тълпата нещастници, озлобени от страданията, двете безмълвни жени, едната от които като че ли беше бабата, а другата — внучката, вдъхваха на всички известно уважение.

След като бе отвлечена от татарските разузнавачи, когато се носеше със сала по река Иртиш, Надя бе отведена в Омск. Задържана като пленница в този град, тя сподели участта на всички, които войските на Иван Огарьов бяха пленили дотогава, следователно и на Марфа Строгова.

Ако не беше така енергична, Надя едва ли би издържала двойния удар, който й бе нанесен. Прекъсването на пътуването й и смъртта на Михаил Строгов е отчаяха и същевременно я изпълниха с възмущение.

Отдалечена може би завинаги от баща си, след толкова успешни усилия, които я бяха приближили до него, и като връх на нещастието, разделена от нейния спътник, който като че ли сам бог бе изправил на пътя й, за да я изведе до целта, тя бе загубила едновременно и наведнъж всичко. Мисълта за Михаил Строгов, пронизан пред очите й от копие и изчезнал във водите на Иртиш, не излизаше от ума й. Можеше ли подобен мъж да умре така? За кого бог отрежда своите чудеса, щом този праведник, безспорно воден от благородни помисли, можеше така жалко да бъде спрян по своя път? Понякога възмущението й беше по-силно от мъката. Сцената с оскърблението, на което спътникът й така странно бе реагирал в станцията Ишим, се връщаше в паметта й. Кръвта й се бунтуваше при този спомен.

„Кой ще отмъсти за смъртта му, след като сам не може вече да отмъсти за себе си?“ — казваше си тя.

И обръщайки се в сърцето си към бога, девойката възкликваше: „Господи, направи така, че аз да отмъстя за него!“

Ако поне преди да умре, Михаил Строгов й бе поверил тайната си, ако макар че бе жена и още едва ли не дете, тя бе успяла да изведе до добър край недовършената мисия на този брат, който бог не бе трябвало да й даде, след като толкова рано й го отне!… Погълната от тези мисли, разбираемо е защо Надя оставаше безучастна към неволите на пленничеството си.

Именно тогава случаят я събра с Марфа Строгова, без самата тя ни най-малко да подозира коя е тя. Как би могла да допусне, че тази старица, пленница като нея, е майка на нейния другар, който за нея през цялото време бе търговецът Николай Корпанов? И как Марфа от своя страна би могла да отгатне чувството на признателност, което свързваше младата непозната с нейния син?

Онова, с което Марфа Строгова отначало порази Надя, бе тайното сходство в начина, по който всяка от тях понасяше суровите условия на живот. Марфа можеше да почерпи стоическото си безразличие спрямо материалните несгоди на ежедневието и презрението си към телесните страдания, само от някое душевно страдание, еднакво силно с нейното. Ето какво си мислеше Надя, и тя не се лъжеше. Така че изпитваше неосъзната симпатия към онази част от страданието на Марфа Строгова, която тя не показваше. И именно тази симпатия най-напред насочи Надя към нея. Нейният начин да понася нещастието си привлече гордата душа на младото момиче. То не й предлагаше услугите си, а просто й ги оказваше. На Марфа не й се наложи нито да му откаже, нито да му благодари. На трудните места по пътя то просто се оказваше до нея и й подаваше ръка. Когато раздаваха храната, старицата не би се помръднала, но Надя разделяше с нея оскъдния си дял. И така мъчителното пътуване премина за едната и за другата. Марфа Строгова можа да върви след войниците, които охраняваха пленниците, без да я привържат към нечие седло като толкова други нещастни жени и да я влачат по този страдалчески път.

— Бог да те възнагради, дъще, за това, което направи за старите ми дни — каза й веднъж Марфа Строгова и за известно време това бяха единствените произнесени думи между двете злочести жени.

През няколкото дни, които им се сториха нескончаеми като векове, биха могли да заговорят за взаимното си положение — така поне изглеждаше. Ала водена от разбираеми опасения, Марфа Строгова бе говорила, и то много пестеливо, само за себе си. Не бе направила никакъв намек за сина си или за съдбоносната среща, която ги бе изправила лице срещу лице.

А и Надя дълго остана безмълвна или най-малкото не казваше нито една излишна дума. Ала все пак един ден, чувствайки, че има пред себе си искрена и благородна душа, тя не можа да сдържи чувствата си и й разказа, без да скрие нищо, всичко, което се бе случило след заминаването й от Владимир до смъртта на Николай Корпанов. Думите й за младия й спътник живо заинтересуваха старата сибирячка.

— Николай Корпанов! — повтори тя. — Разкажи ми още нещо за този Николай! Познавам само един човек, един-единствен сред днешните младежи, за който не бих се изненадала, ако се държи така! Николай Корпанов! Така ли се казваше? Сигурна ли си, дъще?

— Защо би ме излъгал за това, след като не ме излъга за нищо друго? — отвърна й Надя.

Ала водена от странно предчувствие, Марфа Строгова задаваше на Надя въпрос след въпрос.

— Каза ми, че бил безстрашен, дъще. Доказа ли, че е бил такъв?

— Да, безстрашен — отговори Надя.

„Точно такъв би бил моят син“ — повтаряше си Марфа дълбоко в себе си. После подемаше:

— Каза ми още, че пред нищо не се спирал, че нищо не го учудвало, че бил толкова нежен при всичката си сила, че си имала в негово лице и сестра, и брат и че е бдял над тебе като майка!

— Да, да — отвърна Надя. — Брат, сестра, майка, той бе всичко за мен.

— И лъв, който да те защити?

— Истински лъв! — отговори Надя. — Да, лъв и герой.

„Моят син, моят син!“ — мислеше си старата сибирячка.

— Но казваш все пак, че е понесъл страшно оскърбление в онази пощенска станция в Ишим?

— Да, понесе го! — отвърна Надя и наведе глава.

— Понесъл го е! — прошепна Марфа Строгова, като потрепера.

— Майко, майко! — извика Надя. — Не го осъждайте! Имаше някаква тайна, някаква тайна, за която сега само Бог може да го съди!

Марфа вдигна глава и погледна Надя, сякаш се опитваше да прочете истината в дълбините на душата й.

— И в този унизителен момент ти презря ли Николай Корпанов?

— Възхищавах му се, без да го разбирам — отвърна младото момиче. — Никога не съм го чувствала по-достоен за уважение.

Старата жена замълча за миг.

— Висок ли беше? — попита тя.

— Много висок.

— И много красив, нали? Хайде, говори, дъще.

— Беше много красив — отвърна Надя, като цялата пламна.

— Това е бил моят син. Казвам ти, че е бил моят син! — извика старицата, като прегърна Надя.

— Твоят син! — Надя съвсем се обърка. — Твоят син!

— Хайде — подкани я Марфа, — разкажи ми докрай, мое дете! Твоят пътник, твоят приятел, твоят закрилник имаше ли майка? И никога ли не ти е говорил за майка си?

— За майка си ли? Говорил ми е за нея, както аз му говорих за баща си често, през цялото време! Той обожаваше майка си.

— Надя, Надя, ти току-що ми разказа историята на моя син — каза старата жена и добави поривисто: — Не трябваше ли да види майка си, минавайки през Омск, щом казваш, че я е обичал?

— Не — отвърна Надя. — Не, не трябваше.

— Не? — възкликна Марфа. — Ти се осмели да кажеш не?

— Казах не, но трябва да добавя, че поради съображения по-важни от всичко друго, съображения, които не са ми известни, подразбрах, че Николай Корпанов трябваше да мине през тази област в пълна тайна. За него това бе въпрос на живот и смърт, нещо повече, въпрос на дълг и чест.

— На дълг наистина, на властен дълг — поде старата сибирячка, — дълг, заради който жертваш всичко, за чието изпълнение се отказваш от всичко, дори и от радостта да дариш с целувка — може би последна — старата си майка! Всичко, което ти не знаеш, Надя, всичко, което самата аз не знаех, сега го знам. Ти ми даде възможност да разбера всичко! Но светлината, която ти хвърли в моето потънало в дълбок мрак сърце, аз не мога да внеса в твоето. Щом моят син не ми е казал тайната си, Надя, аз трябва да му я запазя! Прости ми, Надя, но не мога да ти върна доброто, което ти ми стори!

— Аз не искам нищо, майко — отговори Надя.

Всичко бе станало ясно за старата сибирячка, всичко, дори необяснимото поведение на сина й спрямо нея в странноприемницата в Омск, пред свидетелите на тяхната среща. За нея нямаше вече съмнение, че спътникът на младото момиче е бил Михаил Строгов и че някаква тайна мисия, някакво важно съобщение, което е трябвало да пренесе през завладяната от татарите територия, го е принудило да скрие, че е царски куриер.

„Ах, смелото ми момче! — помисли си Марфа Строгова. — Не, няма да те издам. Мъченията никога няма да изтръгнат от мен признанието, че си ти и че те видях в Омск!“

Марфа Строгова можеше с една дума да възнагради Надя за цялата й всеотдайност спрямо нея. Би могла да й каже, че спътникът й Николай Корпанов или по-скоро Михаил Строгов не е загинал във водите на Иртиш, защото няколко дни след това произшествие тя го бе срещнала и бе разговаряла с него!…

Ала тя се въздържа, премълча и каза само:

— Надявай се, дете мое! Ще видиш отново баща си, предчувствам. А може би и онзи, който те е наричал сестра, не е мъртъв! Бог не може да допусне да загине безстрашният ти спътник!… Надявай се, дъще, надявай се! Направи като мен! Черните дрехи, които нося, не са още за моя син!