Жул Верн
Михаил Строгов (18)

I
Татарски лагер

На един ден ход от Коливан, няколко версти преди градчето Дяшинск, се разстила обширна равнина с големи дървета тук-там, предимно борове и кедри.

В тази част от степта обикновено през топлия сезон се преселват сибирски пастири и тя е достатъчна за изхранването на многобройните им стада. Ала по това време напразно бихте търсили дори един от тези номади. Но не може да се каже, че беше пуста. Напротив, тя бе необикновено оживена.

Върху нея всъщност се издигаха татарски шатри, беше отседнал лагерът на Теохар хан, свирепият емир на Бухара и именно там на следващия ден, седми август, бяха доведени хората, пленени в Коливан след разгромяването на малкия руски корпус. От двете хиляди войници, влезли в бой с двете вражески колони, опрени едновременно на Омск и Томск, бяха останали едва няколкостотин. Събитията се развиха зле. Императорското правителство като че ли бе изгубило влиянието си отвъд Урал, поне временно, защото рано или късно русите не можеха да не отблъснат нахлулите орди. Тъй или иначе обаче враговете бяха стигнали до центъра на Сибир и нашествието щеше да се разпростре в разбунтувания район било в западните, било в източните губернии. Сега Иркутск беше напълно откъснат от Европа. Ако войските от Амур и Якутск не пристигнеха навреме, за да го подпомогнат, столицата на Азиатска Русия, охранявана само от недостатъчните си войски, би паднала под властта на татарите и преди да може да бъде завладяна отново, великия княз, братът на императора, щеше да бъде предоставен на отмъщението на Иван Огарьов.

Какво ставаше с Михаил Строгов? Огънал ли се бе под бремето на толкова изпитания? Смяташе ли се за сразен от поредицата неуспехи, които след приключението му в Ишим ставаха все по-сериозни? Считаше ли играта загубена, мисията си провалена и възложената задача неосъществима?

Михаил Строгов спадаше към хората, които се спират само в деня, когато умрат. А той бе жив, не бе дори ранен, императорското писмо бе още у него, инкогнито му бе опазено. Разбира се, той се намираше сред пленниците, които татарите влачеха след себе си като негоден добитък. Но приближавайки се до Томск, той се приближаваше и до Иркутск. С една дума, все още изпреварваше Иван Огарьов.

„Ще успея!“ — повтаряше си той. И след случилото се в Коливан целият му живот се съсредоточи в тази единствена мисъл: да бъде отново свободен! Как да се изплъзне от войниците на емира? Настъпеше ли подходящ момент, щеше да действува.

Лагерът на Теохар хан представяше великолепна гледка. Безброй шатри от кожа, плъст или коприна блестяха под слънчевите лъчи. Щръкналите високо пера, украсяващи коничните им върхове, се люшкаха сред многоцветните флагчета, знаменца и байраци. Най-богатите шатри принадлежаха на саидите и ходжите, първенци в ханството. Специално знаме, украсено с конска опашка и с дръжка, затъкната в сноп от артистично преплетени червени и бели пръчки, отличаваше високопоставените татарски вождове. Зад тези шатри, докъдето поглед стига, полето бе изпъстрено с няколко хиляди „караой“ туркменски палатки, пренесени на гърба на камилите.

Лагерът се състоеше от поне сто и петдесет хиляди войници, пехотинци и кавалеристи, обединени под името аламани. Сред тях като основен туркестански тип се открояваха таджиките — с бяла кожа, правилни черти, висок ръст, черни очи и коси; те образуваха ядрото на татарската армия. Ханствата на кокандите и кундузите бяха доставили контингент, едва ли не равен на контингента на различните раси, населяващи Туркестан или съседните страни: узбеките, ниски на ръст, с червени бради, подобни на войниците, които преследваха Михаил Строгов; киргизите с плоски лица, напомнящи калмиците, облечени в ризници, едни с копия, лъкове, пушки чакмаклии и „чакани“, брадвички с къса дръжка нанасящи смъртоносни рани; монголци, средни на ръст, с черни коси, сплетени на плитка, падаща на гърба, с кръгли тъмни лица, хлътнали живи очи, рядка брадица, облечени в памучни дълги роби, украсени с черен плюш и препасани с кожен колан със сребърни токи, с ботуши, обшити с ярки ширити, и с копринени шапки, обточени с кожа, от които се спускаха три панделки. Сред войниците се виждаха и афганистанци с мургави лица, араби, първични образци на красивата арабска раса, и туркмени с дръпнати очи, едва ли не без мигли — всички свикани под знамето на емира, знаме на подпалвачи и опустошители.

Освен тези свободни войници имаше и известен брой войници-роби, предимно перси, командвани от офицери, техни сънародници, и те безспорно бяха доста ценени в армията на Теохар хан.

Нека прибавим към изброените досега народности евреите, използвани като слуги, облечени в дълги ризи, препасани с връв, и носещи на главата малка шапчица от тъмно сукно, защото носенето на чалма им бе забранено. Да не забравяме и стотиците „календери“, един вид монаси-просяци в дрипави дрехи, но наметнати с леопардови кожи, и ще добиете почти пълна представа за този огромен конгломерат от най-различни племена, носещ общото название татарска войска.

Петдесет хиляди от нея бяха на коне, които, подобно на хората, също принадлежаха към най-различни породи. Навързани по десет на две опънати успоредни въжета, с пристегнати опашки и покрити с мрежи от черна коприна задници, сред тях личаха туркменските, с тънки крака, удължено тяло, блестящ косъм и благородна шия, узбекските, които бяха най-многочислени, кокандските, които носят не само ездача, а и две шатри заедно с всички кухненски принадлежности, киргизките, със светъл косъм, дошли от бреговете на река Емба, където ги ловят с „аркан“ татарското ласо, както и много други породи, получени чрез кръстосване, които се смятат второкачествени.

Имаше и хиляди товарни животни: дребни, но добре сложени камили, с дълъг косъм и падаща на шията гъста грива, кротки по-лесни за впрягане от едногърбите камили. Виждаха се и нари, едногърби камили с червеникави къдрави косми; освен това и издържливи на работа магарета, чиято високо ценена кожа съставлява отчасти храната на татарите. Скупчените тук-там кедри и борове хвърляха прохладна сянка върху множеството хора и животни, както и върху необхватното количество шатри, сянка, която слънчевите лъчи пробиваха на отделни места. Едва ли имаше нещо по-живописно от тази картина, за която някой разпален колорист би използвал всички багри на палитрата си.

Когато пленниците от Коливан пристигнаха пред шатрите на Теохар и висшите сановници в ханството, барабаните забиха, а тръбите засвириха. Към целия този страхотен шум се смесиха острите пушечни изстрели и по-плътният тътен на четири– и шесткалибрените оръжия, които съставляваха артилерията на емира.

Лагерът на Теохар хан беше чисто военен. Неговата цивилна листа, както бихме могли да я наречем, харемът му и харемите на съюзниците му се намираха в Томск, който сега беше под татарска власт. Щом вдигнеше лагера, Томск щеше да се превърне в резиденция на емира до деня, когато най-сетне Теохар хан щеше да го размени срещу столицата на Източен Сибир.

Шатрата на Теохар беше по-висока от съседните. Беше драпирана богато с лъскава коприна, повдигната при входа с кордон със златни ресни. Вятърът вееше като ветрило големия букет от дълги пера на върха. Шатрата бе опъната сред обширна поляна, оградена със завеса от великолепни брези и исполински борове. Пред нея върху лакирана масичка с инкрустирани скъпоценни камъни бе разгърната Свещената книга, Коранът, чиито страници бяха тънки листа от злато, изящно гравирано. Над шатрата се развяваше татарското знаме с герба на емира.

Около поляната в полукръг се намираха шатрите на висшите сановници на Бухара. Едната беше на началника на конюшнята, който има право да придружава на кон емира през двора до вратата на двореца му. Там бяха шатрите на великия носач на соколи, „хушбегията“, пазител на ханския печат, топчибашията, началникът на артилерията, ходжата, който оглавява Съвета, получава целувки от владетеля и може да се яви пред него с разкопчан колан, шейх ул исляма, главен теолог, който представлява мохамеданското духовенство, казиаскерът, който при отсъствие на емира урежда всички спорове между военните, и най-сетни главния астролог, чието най-важно задължение е да се допитва до звездите при всяко придвижване на хана.

Когато пленниците бяха доведени в лагера, емирът се намираше в шатрата си. Той не излезе. За щастие, може би. Само един негов жест или дума биха били сигнал за кървава разправа. Той се затвори в типичното уединение, което е част от величието на източните владетели. Онзи, който не се показва, буди възхищение и главно страх.

Колкото до пленниците, щяха да ги затворят на някое оградено място, където измъчвани, едва хранени, изложени на жега, студ и дъжд, щяха да зависят от „кефа“ на Теохар.

Най-покорен или по-скоро най-търпелив беше, разбира се, Михаил Строгов. Той се оставяше да го водят, защото го водеха там, където сам той искаше да отиде, при това без да се излага на опасностите, които щяха да го дебнат по пътя от Коливан до Томск, ако беше свободен. Да избяга, преди да е стигнал в този град, бе равнозначно на риска да бъде заловен отново от разузнавачите, които кръстосваха степта. Най-източната линия, до която бяха стигнали татарските колони, беше отвъд осемдесет и втория меридиан, минаващ през Томск. Така че, минеше ли този меридиан, Михаил Строгов можеше да разчита, че ще бъде извън вражеската зона, че ще успее да прекоси безопасно Енисей и да отиде в Красноярск, преди Теохар хан да е завладял този край.

„Стигна ли до Томск — повтаряше си той, за да потисне изблиците си на нетърпение, които не винаги бе в състояние да овладее, — за няколко минути ще бъда отвъд предните постове. Изпреваря ли с дванайсет часа Теохар хан, изпреваря ли с дванайсет часа Огарьов, това ще ми бъде достатъчно, за да пристигна преди тях в Иркутск!“ Онова, от което той най-много се страхуваше, беше и трябваше да бъде присъствието на Иван Огарьов в татарския лагер. Освен опасността да бъде разпознат, Михаил Строгов инстинктивно чувстваше, че трябва да изпревари най-вече този предател. Даваше си сметка също, че присъединяването на войските на Иван Огарьов към тези на Теохар би означавало обединяване на армията на нашествениците, след което тя ще се насочи с пълни сили срещу столицата на Източен Сибир. Ето защо всичките му опасения се свеждаха до това и той час по час се ослушваше да не би тръбачите да известят пристигането на помощника на емира.

С тази мисъл бе свързан и споменът за майка му и за Надя — старицата, задържана в Омск, и девойката, отвлечена от татарите, когато салът им плаваше по Иртиш и навярно пленница, както Марфа Строгова. Безсилен беше да направи каквото и да е за тях! Щеше ли да ги види някога? При този въпрос, на който не смееше да отговори, сърцето му болезнено се свиваше.

Заедно с Михаил Строгов и толкова други пленници, Алсид Жоливе и Хари Блънт също бяха доведени в татарския лагер. Някогашният им спътник, заловен с тях в телеграфната станция, знаеше, че и те като него бяха затворени на същото място, пазени от множество стражи, но не се опита да се приближи до тях. Малко го интересуваше какво мислят за него след инцидента в пощенската станция на Ишим. Впрочем, предпочиташе да е сам, за да действа сам, ако му се удаде случай. Затова стоеше настрана.

От мига, в който колегата му бе паднал край него, Алсид Жоливе не пестеше грижите си. По пътя от Коливан до лагера — няколко часа пеш — Хари Блънт можа да следва конвоя на пленниците, облегнат на ръката на съперника си. Като английски поданик, той най-напред се опита да изтъкне тази своя привилегия, ала тя не му послужи за нищо пред варварите, които признаваха само един отговор — удар с копие или сабя. Така че дописникът на „Дейли телеграф“ трябваше да сподели общата участ с надеждата по-късно да поиска и евентуално да получи удовлетворение за понесените оскърбления и тормоз. Ала дългият преход беше особено мъчителен за него, защото раната го болеше и без помощта на Алсид Жоливе едва ли щеше да стигне до лагера.

Алсид Жоливе, който никога не се разделяше със своята практична философия, поддържаше физически и морално своя колега с всички възможни средства. Първата му грижа, когато ги затвориха зад оградата, бе да прегледа раната на Хари Блънт. Той успя да свали внимателно дрехата му и можа да установи, че рамото му беше само ожулено от избухналия снаряд.

— Няма нищо — заяви той, — обикновена драскотина. След две-три превръзки, драги колега, и следа няма да остане.

— Ами превръзките?… — попита Хари Блънт.

— Аз ще ги правя!

— Да не би да сте малко нещо лекар?

— Всички французи са малко нещо лекари.

И след това заявление Алсид Жоливе разкъса кърпата си, използва едното парче като харпия, а другото като тампон, взе вода от кладенчето, изкопано в средата на пленническия лагер, проми раната, която за щастие не беше дълбока, и много сръчно постави мокрите парчета върху рамото на Хари Блънт.

— Лекувам ви с вода — му каза той. — Тази течност е все още най-ефикасното успокоително средство за лекуване на рани и най-използвано понастоящем. Но на лекарите им бяха нужни шест хиляди години, за да открият това! Да, точно шест хиляди години!

— Благодаря ви, господин Жоливе — отвърна Хари Блънт, като се просна върху купчината сухи листа, които другарят му струпа под една бреза.

— Ами, няма за какво! И вие бихте сторили същото на мое място!

— Не съм сигурен — отвърна малко наивно Хари Блънт.

— Ех, шегаджия! Всички англичани са великодушни.

— Несъмнено, ами французите?…

— Е, французите са добродушни, дори простодушни, ако нямате нищо против! Но едно обстоятелство изкупва всичко — че са французи. Да не говорим повече за това, и дори, ако обичате, изобщо да не говорим. Абсолютно ви е необходим пълен покой.

Ала Хари Блънт нямаше никакво желание да мълчи. Ако раненият, воден от благоразумие, се стремеше към почивка, кореспондентът на „Дейли телеграф“ не бе готов да се вслуша в собствените си съвети.

— Господин Жоливе — попита той, — смятате ли, че последните ни телеграми са успели да минат руската граница?

— Защо не? — отвърна Жоливе. — Уверявам ви, че в този час щастливата ми братовчедка е наясно относно положението в Коливан.

— В колко екземпляра отпечатва телеграмите си вашата братовчедка? — попита Хари Блънт, който за пръв път зададе направо този въпрос на своя колега.

— Е добре! — отвърна смеешком Алсид Жоливе. — Моята братовчедка е твърде дискретна. Тя не обича да се говори за нея и би била отчаяна, ако наруши почивката, от която се нуждаете.

— Не ми се спи — отвърна англичанинът. — Какво мислите за положението в Русия?

— Че то се развива зле в момента. Но какво от това? Московското правителство е силно, то не може истински да се тревожи от някакво си варварско нашествие и няма да изпусне Сибир.

— Прекалено голямото тщеславие е погубвало и най-големите империи — отвърна Хари Блънт, който не бе лишен от известна доза „английска“ завист по отношение на руските претенции в Централна Азия.

— О! Да не говорим за политика! — възкликна Алсид Жоливе. — Забранено е от медицинския факултет. Нищо по-вредно за раната в рамото!… Освен ако това ще ви приспи!

— Да поговорим тогава за онова, което ни предстои — отвърна Хари Блънт. — Господин Жоливе, нямам никакво намерение да остана безкрайно дълго пленник на тези татари.

— Нито пък аз, бога ми!

— Ще избягаме при първия удобен случай, нали?

— Да, ако няма друг начин да възвърнем свободата си.

— Нима ви е известен някакъв друг начин? — попита Хари Блънт, загледан в спътника си.

— Естествено, ние не сме воюваща страна, ние сме неутрални и ще протестираме!

— Пред този звяр, Теохар хан?

— Не, той не би разбрал — отвърна Алсид Жоливе. — Но пред помощника му Иван Огарьов.

— Та той е мошеник!

— Без съмнение, но този мошеник е русин. Той знае, че не трябва да се шегува с правата на хората и няма никакъв интерес да ни задържи. Напротив. Само че никак не ми се ще да поискам каквото и да било от този господин.

— Този господин обаче не е в лагера, или поне аз не съм го видял — забеляза Хари Блънт.

— Ще дойде. Не може да не дойде. Той трябва да се присъедини към емира. Сибир е разделен на две части сега и твърде вероятно армията на Теохар хан очаква само него, за да се насочи към Иркутск.

— А какво ще правим, щом се освободим?

— Щом се освободим, ще продължим да правим това, за което сме дошли и ще вървим след татарите, докато събитията ни дадат възможност да минем в противоположния лагер. Не трябва да изоставяме играта, дявол взел ги! Та ние едва-що сме започнали! Вие, колега, вече имахте щастието да бъдете ранен, служейки на „Дейли телеграф“, докато аз не съм получил още нищо, служейки на моята братовчедка. Хайде, хайде! Отлично, ето че заспива — продължи шепнешком Алсид Жоливе. — Няколко часа сън и няколко компреса със студена вода, не е нужно нищо повече, за да се изправи на крака един англичанин. Тези хора са от желязо.

И докато Хари Блънт си почиваше, Алсид Жоливе бдеше над него, като извади бележника си и започна да си води бележки. Той впрочем беше решен да ги сподели със своя колега за най-голямо задоволство на читателите на „Дейли телеграф“. Събитията ги бяха събрали. Нямаше място за каквато и да било завист.

Така че онова, от което Михаил Строгов най-много се боеше, беше обект на най-силно желание от страна на двамата журналисти. Идването на Иван Огарьов очевидно можеше да им помогне, защото щом се установи, че са английски и френски журналисти, те най-вероятно ще бъдат освободени. Помощникът на емира ще вразуми Теохар, който не би се подвоумил да се отнесе с чуждестранните журналисти като с обикновени шпиони. Интересите на Алсид Жоливе и Хари Блънт бяха, както виждате, противоположни на интересите на Михаил Строгов. Той много добре бе разбрал положението и това бе още едно основание, покрай многото други, за да избягва всяко приближаване до бившите си спътници. И той положи усилия да не го забележат.

Минаха четири дни, по време на които положението остана съвсем същото. Пленниците не чуха да се говори за вдигане на татарския лагер. Те бяха охранявани строго. Невъзможно бе да се проврат през кордона от пехотинци и кавалеристи, който ги пазеше денем и нощем. Що се отнася до храната, която даваха, тя едва им стигаше. Два пъти в денонощието им хвърляха по малко овчи черва, печени върху жар, или късчета сирене, наричано „крут“ и приготвено от вкиснало овче мляко. Това сирене, натопено в кобилешко мляко, е най-разпространеното киргизко ядене, „кумис“. Това бе всичко. Трябва да добавим, че и времето стана отвратително. Вследствие на големи атмосферни смущения избухнаха бури, заваля дъжд. Клетниците, лишени от подслон, трябваше да понесат тези нездравословни промени и страданията им не бяха с нищо облекчени. Умряха няколко ранени, както и няколко жени и деца, и пленниците сами трябваше да погребат труповете им, за които пазачите изобщо не благоволиха да се погрижат.

По време на тези тежки изпитания Алсид Жоливе и Михаил Строгов неуморно се раздаваха, всеки от своя страна. Оказваха всевъзможни услуги. По-малко пострадали от мнозина други, здрави, силни, те бяха по-устойчиви и със съветите и грижите си помагаха на страдащите и отчаяните.

Щеше ли да продължава дълго това положение? Дали Теохар хан, доволен от първите си успехи, искаше да изчака известно време, преди да нападне Иркутск? Имаше такава опасност, ала нищо такова не стана. Сутринта на 12 август се случи събитието, за което Алсид Жоливе и Хари Блънт толкова копнееха и от което Михаил Строгов толкова се боеше.

Този ден тръбачите засвириха, барабаните забиха, започна пушечна стрелба. Огромен облак прах се виеше над коливанското шосе.

Иван Огарьов, следван от няколко хиляди души, влизаше в татарския лагер.