Жул Верн
Михаил Строгов (17)

XVII
Стихове и песни

Михаил Строгов се радваше на относителна безопасност. Все пак положението му си оставаше страшно. Как би могъл да продължи пътуването си, след като верният кон, който тъй самоотвержено му бе служил, намери смъртта си във водите на реката?

Пеш, без храна, в разорена от нашественика страна, претърсвана от разузнавачите на емира, той беше все още доста далеч от желаната цел.

„С божия помощ ще я достигна! — възкликна той в отговор на всички малодушни доводи, които разумът му нашепна за миг. — Бог закриля свещената Русия!“

За момента Михаил Строгов бе извън досега на узбекските конници. Те не се осмелиха да го преследват в реката, пък и навярно бяха сметнали, че се е удавил, защото след като бе изчезнал във водите й, не го бяха видели да излиза на десния й бряг.

Ала плъзгайки се между гигантските тръстики на брега, Михаил Строгов бе стигнал до по-високо място не без мъка. Тъй като гъстата тиня, наслоена при прииждането на реката, беше труднопроходима.

Щом стигна по-здрава почва, Михаил Строгов обмисли какво трябва да направи. Преди всичко държеше да избегне Томск, окупиран от татарските войски.

Трябваше обаче да се добере до някое населено място или поне до пощенска станция, за да си набави кон. Намереше ли го, щеше да препусне, избягвайки пътищата и да тръгне по шосето за Иркутск едва когато наближи Красноярск. Тогава вече, стига само да побърза, той се надяваше, че пътят ще бъде все още свободен и би могъл да слезе на югоизток до крайбрежието на Байкал.

Но най-напред той се опита да се ориентира.

Две версти пред него, все по течението на Об, на малко възвишение, бе разположено амфитеатрално живописно градче. Няколко църкви със зелени и златни византийски куполи се очертаваха на сивото небе.

Това беше Коливан, където чиновниците и служителите от Камск и другите градове идваха през лятото, за да избегнат нездравия климат на Бараба. Според получените от кралския куриер сведения Коливан едва ли бе вече в ръцете на нашествениците. Татарските войски, разделени на две колони, се бяха насочили наляво към Омск, а надясно към Томск, пренебрегвайки междинната област.

Простият и логичен план на Михаил Строгов предвиждаше да стигне до Коливан преди узбекските конници, които се движеха по левия бряг на Об. Веднъж там, макар и срещу десеторна цена, щеше да си набави дрехи, кон и през южната степ щеше да излезе на шосето за Иркутск.

Беше три часът сутринта. Околностите на Коливан, съвсем спокойни в този час, изглеждаха съвършено безлюдни. Очевидно селяните, бягащи от нашествениците, на които не можеха да се противопоставят, се бяха изтеглили на север към Енисейск.

Затова Михаил Строгов пое бързо към Коливан, но до ушите му долетяха далечни гърмежи.

Той се спря и ясно различи глухите тътени, които разтърсваха въздушните пластове, а над тях едно по-сухо трещене, относно чийто произход не можеше да се заблуди.

„Оръдейни залпове! Пушечна стрелба! — каза си той. — Нима малкият руски корпус се е сблъскал с татарските войски? Ах, дано бог да ми помогне да стигна преди тях Коливан!“

Михаил Строгов не се лъжеше. Скоро гърмежите почнаха да се чуват по-ясно, а зад него, наляво от Коливан, изпаренията над хоризонта се сгъстяваха — това не бяха облаци от дим, а ясно очертани белезникави кълба от оръдейни изстрели.

На левия бряг на Об узбекските конници се бяха спрели, за да изчакат завършека на битката.

Михаил Строгов нямаше какво да чака. Затова той забърза към града.

Ала гърмежите ставаха двойно по-чести и осезателно по-близки. Не вече неясен тътен, а последователни, отчетливи топовни изстрели. В същото време пушекът, носен от вятър се издигаше нагоре и стана ясно, че сражаващите се бързо се спускаха на юг. Явно, Коливан щеше да бъде атакуван откъм северния му край. Но дали русите го отбраняваха от татарските войски или се опитваха да го отнемат от воините на Теохар хан? Невъзможно беше да узнае. Затова Михаил Строгов изпадна в плен на мъчително недоумение.

Той се намираше вече само на половин верста от Коливан, когато дълъг огнен език избликна измежду къщите на града и камбанарията на една църква се срути сред облак прах и развихрени пламъци.

Нима боят се водеше в Коливан? Михаил Строгов бе принуден да допусне това и в такъв случай нямаше съмнение, че руси и татари се биеха по улиците на града. Уместно ли беше да търси убежище там? Не се ли излагаше на опасността да го заловят и щеше ли да успее да се измъкне, както се бе измъкнал от Омск?

Той си прехвърляше мислено всички вероятности. Спря за миг разколебан. Не беше ли по-добре, макар пеш, да свърне на юг или изток, към някое градче, например Дяшинск или някое друго и там на всяка цена да се снабди с кон?

Нямаше друг изход и отдалечавайки се тутакси от бреговете на Об, Михаил Строгов тръгна вдясно от Коливан.

В този миг топовните гърмежи станаха изключително силни. Скоро пламъци избликнаха и в лявата част на града. Пожарът обхващаше цял един квартал на Коливан.

Михаил Строгов тичаше през степта, опитвайки се да се прикрие под няколко дървета пръснати тук-там, но ето че един взвод татарски конници се появи вдясно от него.

Явно той не можеше вече да бяга в това направление. Конниците бързо напредваха към града и той мъчно би могъл да ги избегне.

Внезапно при няколко гъсто скупчени дървета, той съзря уединена къща, до която можеше да стигне, преди да го забележат. Тя бе най-малко на половин верста. Да изтича до нея, да се скрие, да измоли, да вземе, ако се наложи, някаква храна, за да подкрепи силите си, защото бе изтощен от глад и умора — само това му оставаше.

И той се втурна към къщата, която бе най-много на половин верста. Когато се приближи разбра, че е телеграфна станция. Две жици излизаха от нея в две посоки — на запад и на изток, а третата я свързваше с Коливан.

Можеше да се предположи, че при сегашното положение тя бе изоставена, но каквато и да бе, Михаил Строгов би могъл да се скрие в нея и да дочака, ако се наложи, нощта, преди да тръгне отново през степта, кръстосвана от татарските разузнавачи.

Михаил Строгов незабавно се затича към вратата на къщата и я блъсна силно.

Само един човек се намираше в помещението, където се предаваха телеграмите. Това бе спокоен флегматичен чиновник, равнодушен към онова, което ставаше навън. Верен на своите задължения, той чакаше зад гишето си някой да поиска услугите му.

Михаил Строгов изтича към него и със схванат от умора глас попита:

— Какво знаете?

— Нищо — отвърна чиновникът с усмивка.

— Русите и татарите ли се бият?

— Така казват.

— Но кой е победил?

— Не знам.

Подобно равнодушие, подобно безразличие в разгара на ужасните събития, бяха почти невероятни.

— Не е ли прекъсната връзката? — попита Михаил Строгов.

— Прекъсната е между Коливан и Красноярск. Но телеграфът все още работи между Коливан и руската граница.

— За руските власти ли?

— За руските власти, когато е нужно, за частни лица — срещу заплащане. Десет копейки на дума.

Когато пожелаете, господине.

Михаил Строгов се канеше да му отговори, че не възнамерява да праща никаква телеграма, а иска само малко хляб и вода. Но в същия миг вратата рязко се отвори.

Мислейки, че станцията е нападната от татарите, Михаил Строгов се готвеше да скочи през прозореца, но видя, че влязоха само двама мъже, които възможно най-малко приличаха на татари.

Единият държеше в ръка телеграма, написана с молив, и като изпревари другия, се втурна към гишето на невъзмутимия телеграфист.

С обяснимо удивление Михаил Строгов разпозна в тях двамата си познати, за които никак не мислеше и не предполагаше, че някога може да ги срещне.

Това бяха журналистите Хари Блънт и Алсид Жоливе, не вече спътници, а съперници, врагове, защото сега упражняваха професията си на бойното поле.

Бяха напуснали Ишим само няколко часа след заминаването на Михаил Строгов. И по същия път пристигнаха в Коливан преди него, като дори го изпревариха, единствено защото той изгуби три дни по бреговете на Иртиш.

А сега, след като и двамата бяха присъствали на схватката между руси и татари пред града, напускайки го, когато боят се водеше по улиците му, те изтичаха до телеграфната станция, за да пратят в Европа съперническите си информации и да отнемат един на друг първото съобщение за събитията.

Михаил Строгов се бе отдръпнал встрани, в неосветената част на помещението, и без да го видят, можеше да види и да чуе всичко. Сигурно щеше да научи интересни новини и да узнае трябва ли или не да отиде в Коливан.

По-припрян от колегата си, Хари Блънт се бе настанил пред гишето и вече подаваше телеграмата си, докато Алсид Жоливе обратно на привичките си, тъпчеше на място от нетърпение.

— Десет копейки на дума — каза чиновникът, като пое телеграмите.

Хари Блънт сложи на подставката купчина рубли, които колегата му погледна доста смаяно.

— Добре — отвърна телеграфистът и с възможно най-голямо хладнокръвие се зае да предава следната телеграма:

Дейли телеграф, Лондон

От Коливан, Омска губерния, Сибир, 6 август.

Стълкновение между руските и татарските войски…

Тъй като четеше на висок глас, Михаил Строгов чуваше всичко, което английският журналист съобщаваше на своя вестник.

Руските войски са отблъснати с големи загуби. Татарите влязоха в Коливан днес…

Телеграмата завършваше с тези думи.

— Сега е мой ред! — извика Алсид Жоливе, който искаше да подаде телеграма до братовчедка си в предградието Монмартър.

Но това не устройваше английския кореспондент, който не възнамеряваше да освободи гишето, за да може да продължи да предава в зависимост от развоя на събитията. Затова той не отстъпи на колегата си.

— Но нали свършихте! — извика Алсид Жоливе.

— Не съм свършил — отговори Хари Блънт без повече обяснения и продължи да пише дума след дума, като подаде после листа на телеграфиста, който прочете с равнодушния си глас:

В началото бог сътвори небето и земята!…

Хари Блънт телеграфира стихове от библията, за да печели време и за да не отстъпи мястото си на своя съперник.

Това щеше да струва няколко хиляди рубли на вестника му, но затова път той щеше да бъде пръв информиран. Франция щеше да почака.

Можем да си представим яростта на Алсид Жоливе, който при всеки друг случай би решил, че играта е честна. Той се опита дори да принуди чиновника да приеме неговата телеграма преди тази на колегата му.

— Правото е на господина — отговори невъзмутимо телеграфистът, като посочи Хари Блънт и му се усмихна любезно.

После той продължи да предава точно за „Дейли телеграф“ първия стих от Библията. Докато телеграфистът работеше, Хари Блънт спокойно се приближи до прозореца и с лорнет на очите се зае да наблюдава какво става в околностите на Коливан, за да допълни съобщението си.

След няколко мига той отново зае мястото си пред гишето и добави към телеграмата си:

„Две църкви са в пламъци. Изглежда, че пожарът се разпростира надясно. А земята беше безлюдна и пуста, тъмнина се разстилаше над бездната…“

Алсид Жоливе изпита просто неукротимо желание да удуши достопочтения дописник на „Дейли телеграф“.

Той още един път се обърна към чиновника, който му отговори, без да се двоуми:

— Има право, господине, има право… срещу десет копейки на дума.

И той предаде следната новина, която Хари Блънт му продиктува:

„Руски дезертьори бягат от града. И бог каза: Да бъде светлина.“

Алсид Жоливе буквално беснееше.

Междувременно Хари Блънт се върна при прозореца, но този път, разсеян може би от интересната гледка, която се разкри пред очите му, удължи малко повече наблюденията си. Затова когато чиновникът завърши предаването на третия стих от Библията, Алсид Жоливе се настани безшумно пред гишето и също както бе сторил колегата му, след като сложи тихо внушителна купчина рубли върху подставката, предаде своята телеграма, която чиновникът прочете на висок глас:

Мадлен Жоливе

10 предградие Монмартър, Париж

от Коливан, Омска Губерния, Сибир, 6 август

Дезертьори бягат от града. Русите са бити. Татарската кавалерия ожесточено ги преследва.

И когато Хари Блънт не върна, Алсид Жоливе допълваше телеграмата си, тананикайки насмешливо:

В Париж едно човече

сиво се цяло облече…

Тъй като сметна, че е непристойно да се смесва, както се бе осмелил да стори колегата му, свещеното с делничното, Алсид Жоливе отговори с весел припев на цитираните от англичанина стихове от Библията.

— Ах! — въздъхна Хари Блънт.

— Точно така! — отвърна Алсид Жоливе.

Обаче положението край Коливан се усложняваше. Битката се приближаваше и оръдията бумтяха с пълна сила. В същия миг цялата телеграфна станция се разтърси. Един снаряд проби стената и облак прах изпълни помещението. Алсид Жоливе тъкмо дописваш стиховете:

Разплут като пача

във джоба без петак…^[1]

Ала той не довърши, спусна се към снаряда, сграбчи го с две ръце, преди да е избухнал, изхвърли го през прозореца и се върна при гишето. Всичкото само за един миг.

След пет секунди снарядът избухна навън. Като продължаваше най-хладнокръвно да доизкусурява телеграмата си, Алсид Жоливе писа:

Шесткалибрен снаряд проби стената на телеграфната станция. Очаквам и няколко други от същия тип…

За Михаил Строгов нямаше никакво съмнение, че русите са отблъснати от Коливан. Последната му възможност бе да поеме на юг през степта.

Точно тогава близо до телеграфната станция избухна ожесточена пушечна стрелба и град от куршуми изпотроши стъклата на прозореца. Ранен в рамото, Хари Блънт се свлече на пода. Алсид Жоливе в същия миг предаде следното допълнение:

Хари Блънт, кореспондент на „Дейли телеграф“, падна до мен, пронизан от куршум.

А невъзмутимият пощенски чиновник му каза с неизменно безстрастния си глас:

— Господине, връзката е прекъсната.

И като се махна от гишето, той спокойно взе шапката си, избърса я с лакът и все така усмихнат излезе през една вратичка, която Михаил Строгов не беше забелязал.

Тогава в пощенската станция нахлуха татарските войници и нито Михаил Строгов, нито журналистите успяха да се измъкнат.

Алсид Жоливе с ненужната телеграма в ръка се спусна към проснатия на земята Хари Блънт и като храбрец, какъвто наистина беше, го метна на гърба си, за да избяга заедно с него… Много късно!

И двамата бяха пленени, а едновременно с тях и Михаил Строгов. Тъкмо когато се канеше да скочи през прозореца, той падна в ръцете на татарите.