Жул Верн
Михаил Строгов (16)

XVI
Последни усилия

Михаил Строгов основателно се боеше от неприятна среща в равнините отвъд Бараба. Нивите, отъпкани от конски копита, свидетелстваха, че татари са минали през тях и за тези варвари може да се каже същото, което някога се е казвало за турците: „Дето турчин мине, трева не никне!“ Така че той трябваше да бъде възможно най-предпазлив, минавайки през тези области. Няколко кълба дим, които се виеха над хоризонта, подсказваха, че там още горят градове и села. Дали тези пожарища бяха разпалени от авангарда или армията на емира бе напреднала чак до границите на областта? Дали лично Теохар хан се намираше в Енисейска губерния? Той не знаеше, а не можеше да реши нищо, преди да е наясно по този въпрос. Толкова ли изоставен беше този край, че да не срещне поне един жив мужик, който да го осведоми?

Царският куриер измина две версти по съвършено пустия път. Търсеше с поглед надясно и наляво някоя обитавана къща. Всички, в които влезе, бяха празни.

И все пак той зърна между дърветата една колиба, която още димеше. Когато се приближи, видя на няколко крачки от останките й един старец, заобиколен от деца, които плачеха. Една жена, още млада, навярно негова дъщеря, майка на децата, коленичила на земята, наблюдаваше с безумен поглед развалините. Тя кърмеше бебе на няколко месеца и млякото й навярно скоро щеше да секне. Всичко около това семейство бе само нищета и разруха.

Михаил Строгов се приближи до стареца.

— Можеш ли да отговориш на въпросите ми? — попита го той сериозно.

— Питай! — отговори старецът.

— Минаха ли татарите оттук?

— Да, щом къщата ми е в пламъци!

— Армия ли беше или само отряд?

— Армия, защото докъдето погледът ти стига, нивята са опустошени.

— От емира ли беше командвана?

— От емира, щом водите на Об почервеняха!

— И Теохар хан влезе ли в Томск?

— В Томск е.

— Знаеш ли дали татарите са завзели Коливан?

— Не, щом Коливан още не гори!

— Благодаря ти, приятелю. Мога ли да направя нещо за теб и за близките ти?

— Нищо.

— Довиждане.

— Сбогом.

И след като остави двайсет и пет рубли в скута на злочестата жена, която нямаше сила дори да му благодари, той пришпори коня си и продължи прекъснатия си за миг бяг.

Сега знаеше нещо, а именно, че на всяка цена трябва да избегне Томск. Можеше да отиде в Коливан, където татарите не бяха отишли още, и да се снабди там за дългия преход. Това трябваше да направи. А после да напусне шосето за Иркутск и да заобиколи Томск, след като прекоси Об — нямаше друг избор.

Установил новия си маршрут, нямаше място за колебание. И Михаил Строгов не се колеба. Подкара коня си в бърз и равен галоп и тръгна по прекия път, който извеждаше на левия бряг на Об, до която оставаха още четиридесет версти. Щеше ли да намери сал, за да я премине, или ще трябва да я преплува, ако татарите са унищожили лодките? На място щеше да прецени.

Колкото до коня, крайно изтощен вече, щеше да изчерпи малкото му сили за този последен етап и да го размени срещу друг в Коливан. Даваше си сметка, че скоро клетото животно щеше да рухне под него. Коливан щеше да бъде все едно нов изходен пункт, защото от този град нататък щеше да пътува при нови условия, докато прекосява разорените области, трудностите ще бъдат все още големи, ала след като избегне Томск, успее ли да вземе пътя за Иркутск през Енисейска губерния, която още не беше подложена на опустошение от нашествениците, за няколко дни щеше да стигне до своята цел.

Нощта се спусна след доста горещ ден. Дълбок мрак обгърна степта в полунощ. Вятърът бе стихнал напълно, след като слънцето залезе, и на земята цареше пълно спокойствие. Само тропот на конски копита отекваше по безлюдния път и от време на време няколко ободрителни думи към вярното животно. Необходимо бе голямо внимание в гъстия мрак, за да не излязат извън пътя, край който имаше езера и малки потоци, притоци на Об.

И Михаил Строгов напредваше възможно най-бързо и все пак предпазливо. Разчиташе както на острите си очи, които пронизваха мрака, така и на разумния си кон, чиято съобразителност му бе добре позната. Слязъл за миг от него Михаил Строгов се мъчеше да определи посоката на пътя, когато му се стори, че дочува неясен шум откъм запад. Приличаше на тропот на далечни коне по суха земя. Нямаше никакво съмнение. На една или две версти зад него отекваха ритмични стъпки, на равни интервали.

Ослуша се по-внимателно, като долепи ухо до самата ос на пътя. „Кавалерийски отряд, който идва от Омск — каза си той. — Яздят бързо, защото шумът се засилва. Руси или татари? — Той отново се ослуша. — Да, кавалеристи идват в галоп! Няма да минат и десет минути и ще довтасат тук! Конят ми е безсилен да ги изпревари. Ако са руси, ще се присъединя към тях. Ако са татари, трябва да ги избягна. Ала как? Къде да се скрия в тази гола степ?“

Михаил Строгов се огледа и проницателният му поглед съзря някаква неясна грамада в мрака на стотина стъпки пред него, вляво от пътя.

„Вижда се горичка — каза си той. — Скрия ли се там, може би има опасност да ме уловят, ако я претърсят, но нямам друг избор. Ето ги! Идват!“

Само след няколко мига, дърпайки коня си за юздата, Михаил Строгов стигна до горичка от лиственици, която се простираше до самия път, виеш се отсам и отвъд нея между тресавища и езера, разделени от ниски храсталаци от тръстика и изтравниче. Теренът от двете страни беше съвсем непроходим и отрядът сигурно щеше да мине пред горичката, защото се движеше по големия път за Иркутск.

Михаил Строгов се отби под листвениците и навлезе около четирийсет стъпки в горичката. Пред него се изпречи водно течение, което я ограждаше в полукръг. Мракът беше толкова гъст, че той не рискуваше да го видят, освен ако претърсеха основно горичката. Затова той отведе коня до водата, върза го за едно дърво, после се просна накрая на горичката, за да разузнае руси или татари се приближават до него.

Едва се бе настанил зад няколко скупчени лиственици и съзря бледа светлина, на фона на която се открояваха няколко десетки точки, движещи се в тъмнината.

„Факли!“ — си каза той и се отдръпна бързо назад, плъзгайки се като дивак към най-гъстата част на горичката. Приближавайки до горичката, тропотът на конски копита стана по-бавен. Дали кавалеристите осветяваха пътя, за да огледат най-малките му извивки? Михаил Строгов се уплаши да не го открият и отстъпи чак до брега на водата, готов да се потопи в нея, ако се наложи.

Когато стигнаха до горичката, кавалеристите се спряха и слязоха от конете. Бяха петдесетина. Десетина от тях носеха факли, които осветяваха доста голямо пространство. По някои приготовления Михаил Строгов разбра, че те съвсем не мислят да претърсват гората, но да се разположат там, за да дадат почивка на конете си, а самите те да се нахранят.

И наистина, свалиха юздите на конете, които започнаха да пасат гъстата трева, покриваща земята. Колкото до самите кавалеристи, те се изтегнаха край пътя и си разделиха провизиите от раниците.

Напълно хладнокръвен, Михаил Строгов се плъзна между високите треви и се опита да види, да чуе. Отрядът идваше от Омск. Съставен бе от узбеки, преобладаваща националност в Татария, близки по външен вид на монголците. Добре сложени, високи, със сурови и диви черти, те носеха на главите си калпаци от черна овча кожа, а на краката — жълти ботуши с високи токове и извити нагоре отпред, подобно на обувките през средните векове. Бежовите им ватенки бяха пристегнати в кръста с кожен колан на червени петна. Бяха въоръжени с щит за отбрана, с ятаган, дълъг нож и окачена на седлото пушка за офанзива. Върху раменете им се диплеше ярък плащ от плъст.

Конете, които свободно пасяха край горичката, бяха от узбекска порода. Това личеше ясно на светлината на факлите, които горяха под клоните на дърветата. Тези животни, малко по-дребни от туркменските коне, но извънредно издръжливи, са много силни и не признават друг ход освен галоп. Един пенджабашия — командир на петдесет души, предвождаше отряда и имаше за помощник един онбашия, командващ десет души. Те двамата бяха с каски и къса плетена ризница. Малки тръби, закачени на седлата им, представляваха отличителния знак на техния чин.

Пенджабашията бе заповядал на хората си, уморени от дългия преход, да починат. Докато разговаряше с втория офицер, пушейки „бенг“, листа от коноп, основна съставка на хашиша, много разпространен сред азиатците, те се разхождаха в горичката и по този начин Михаил Строгов успя, без да го открият, да чуе и разбере разговора им, тъй като говореха на татарски.

Още при първите им думи той наостри уши, силно възбуден, защото разговаряха за него.

— Този куриер не би могъл толкова да ни изпревари — каза пенджабашията. — От друга страна не е възможно да е минал по друг път освен през Бараба.

— Кой знае дали е напуснал Омск! Може да се крие още в някоя къща там.

— Това би било най-хубавото. В такъв случай полковник Огарьов няма защо да се страхува, че писмата, които по всяка вероятност носи куриерът, ще пристигнат до местоназначението си.

— Казват, че бил местен човек, сибиряк — поде онбашията. — Трябва да познава този край и може да е напуснал пътя за Иркутск временно и по-нататък отново да се върне на него.

— В такъв случай ние ще го изпреварим — отговори пенджабашията, — защото излязохме от Омск най-много един час след него и препускахме по прекия път възможно най-бързо.

Така че той или е останал в Омск, или ще пристигнем преди него в Томск. Значи ще пресечем пътя му и в двата случая няма да се добере до Иркутск!

— Твърда жена се оказа старата сибирячка, която очевидно е негова майка! — каза онбашията.

При тези думи сърцето на царския куриер заби така силно, че едва не се пръсна.

— Вярно, тя упорито твърдеше, че мнимият търговец не бил нейният син, ала вече беше късно. Полковник Огарьов не се хвана на въдицата и както сам заяви, дойде ли му времето, ще успее да накара старата вещица да проговори!

Колкото думи, толкова удари с кама за Михаил Строгов! Знаеха, че е царски куриер! Цял отряд разузнавачи, тръгнали по следите му, не можеха да не му пресекат пътя! И върховна болка! Майка му е в ръцете на татарите и жестокият Огарьов се заканва да я накара да проговори, когато той пожелае! Михаил Строгов знаеше, че твърдата сибирячка няма да проговори и това ще й коства живота!…

Той си бе мислил, че не може да ненавижда Огарьов повече, отколкото досега, ала нова вълна на омраза нахлу в сърцето му. Безчестникът, предал родината, сега заплашваше с изтезания собствената му майка!

Разговорът между двамата офицери продължаваше и той подразбра, че в околностите на Коливан е станала голяма битка между московски войски, дошли от север, и татарите. Малък руски корпус от две хиляди души, забелязан по долното течение на Об, се бил насочил към Томск. Ако това бе вярно, този корпус щеше да се натъкне на голямата армия на Теохар хан, неизбежно щеше да бъде разгромен и тогава пътят за Иркутск щеше да бъде изцяло в ръцете на нашествениците.

Що се отнася до него самия, той разбра от няколко думи на пенджабашията, че за главата му е определена награда и било заповядано да го заловят жив или мъртъв.

Така че се налагаше незабавно да вземе преднина по пътя за Иркутск и да изпречи Об пред узбекските кавалеристи и себе си. Ала в такъв случай трябваше да стори това, преди те да вдигнат бивака си. Щом взе това решение, Михаил Строгов се подготви да го изпълни. Всъщност те нямаше да останат дълго тук и пенджабашията едва ли мислеше да даде повече от един час отдих, макар конете им да не са сменяни от Омск насам, и поради едни и същи причини са изморени колкото неговия.

Така че той нямаше ни миг за губене. Беше един часът след полунощ. Трябваше да се възползва от мрака, който зората скоро щеше да разсее, за да напусне горичката и да се понесе по пътя. Ала, макар нощта да благоприятстваше бягството му, успехът изглеждаше почти невероятен. Тъй като не искаше да предостави нищо на случайността, той все пак обмисли и внимателно прецени шансовете „за“ и „против“, за да ги използва най-удачно.

Поради разположението на горичката, той не можеше да избяга през задната й част, затворена с дъга от лиственици, чиято хорда бе шосето. Водното течение край дъгата бе не само дълбоко, но широко и кално. Високи тръстики го правеха едва ли не непроходимо. Под мътната вода се усещаше дебел пласт тиня, в която кракът не можеше да намери опора. Освен това отсрещният бряг бе обрасъл в храсталаци, също не особено подходящи за бързо бягство. Даде ли се тревога, узбеките тутакси щяха да се спуснат след него, да го обградят и неизбежно щеше да попадне в ръцете им.

Оставаше му само един възможен път — шосето; и само един изход — да се помъчи да излезе на него, като заобиколи горичката и без да привлече вниманието на врага, да измине четвърт верста незабелязан, да изцеди от коня малкото енергия и сили, които му оставаха, макар да падне мъртъв под него на брега на Об. А после, било със сал, било с плуване, ако няма друг плавателен съд, да прекоси голямата река!

Енергията и дръзновението му се бяха удесеторили пред опасността. Животът му, мисията, честта на родината, а може би и спасението на майка му бяха поставени днес на карта. Нямаше място за колебание и той пристъпи към действие.

Вече наистина нямаше ни миг за губене. Преследвачите му се бяха раздвижили. Няколко от тях, на коне, сновяха по насипа край пътя пред горичката. Другите още лежаха под дърветата, ала конете им се събираха постепенно в средата на горичката.

Най-напред му хрумна да вземе някой от тях, ала съвсем основателно си каза, че те не са по-малко уморени от неговия. По-добре беше да се довери на този, който бе сигурен и който толкова добре му бе служил досега. Храброто животно, потулено във висок храсталак, се бе изплъзнало от погледите на узбеките. Пък и те не бяха стигнали до края на горичката.

Михаил Строгов запълзя по тревата, приближи се до коня си, който бе легнал на земята. Той го погали, заговори му шепнешком и успя да го накара да се вдигне безшумно. Точно тогава — благоприятно обстоятелство — факлите, напълно догорели, угаснаха и тъмнината бе достатъчно дълбока, поне под листвениците. Той сложи юздата на коня, нагласи седлото, изпробва ремъка на стремената и лекичко го поведе. Умното животно сякаш разбираше какво се иска от него. То тръгна покорно след господаря си, без да изцвили макар най-тихо. И все пак някои коне вдигнаха глави и тръгнаха към края на горичката.

Михаил Строгов държеше в дясната си ръка револвер, готов да го стовари върху главата на първия татарин, който би се приближил до него. За щастие той не събуди никого и достигна десния край на горичката, където тя се допира до шосето. Наумил си бе, за да не го видят, да яхне коня си колкото може по-късно, поне след като мине завоя, на двеста крачки от горичката. За нещастие, тъкмо когато излизаше от нея един узбекски кон го подуши, изцвили и изскочи на пътя. Ездачът забеляза нечий силует, открояващ се смътно в предутринния здрач.

— Тревога! — извика той.

При този вик всички в бивака скочиха и се втурнаха към пътя.

На Михаил Строгов му оставаше само едно: да се метне на коня, да го пришпори и да препусне в галоп.

Двамата офицери излязоха напред, подканяйки хората си. Михаил Строгов обаче беше вече на седлото. В същия миг проехтя изстрел и той усети, че куршум пронизва ватенката му. Без да обърне глава, без да отговори, пришпори здравата коня, със страхотен скок се озова на шосето и с все сила препусна в посока към Об.

Узбекските коне не бяха оседлани и това му осигуряваше известна преднина, но конният отряд скоро щеше да препусне след него. И наистина само след две минути, едва напуснал горичката, той чу тропота на няколко коня, които постепенно го настигаха.

Започваше да се разсъмва и видимостта се простираше по-надалеч. Той извърна глава и забеляза един узбек, който бързо се приближаваше до него. Беше онбашията. Този офицер, яхнал превъзходен кон, беше начело на отряда и скоро щеше да настигне беглеца.

Без да се спира, Михаил Строгов насочи револвера си към него и без ръката му да трепне, се прицели за миг в него. Улучен право в гърдите, узбекският офицер се строполи на земята. Другарите му го следваха отблизо, но не се спряха, а възбудени от собствените си крясъци, забили шпори в хълбоците на конете си, намалиха постепенно разстоянието, което ги делеше от Михаил Строгов.

И все пак той успя да се задържи извън обсега на татарските оръжия още половин час, но чувствуваше вече, че конят му губи сили и се страхуваше да не би да се спъне и да падне, за да не стане.

Беше доста светло, макар слънцето, да не беше се показало още над хоризонта. Най-много на две версти се виждаше бледа линия, оградена с доста отдалечени едно от друго дървета. Това беше Об, която протичаше от югоизток към северозапад, почти наравно със земята и чиято долина бе самата степ.

Няколко пъти стреляха по Михаил Строгов, ала без да го засегнат. Няколко пъти и той изпразни револвера си по кавалеристите, които застрашително се приближаваха до него. И всеки път по един узбек се поваляше на шосето, сред разярените викове на другарите си.

На Об, съвършено безлюдна, ни сал, ни лодка, която би могла да го пренесе.

— Смело, мое конче, напрегни се още веднъж! — извика Михаил Строгов и се хвърли в реката, широка на това място половин верста.

Течението беше много бързо и извънредно мъчно можеше да бъде преодоляно. Конят никъде не стигаше до дъното и трябваше без опорна точка да пресече с плуване буйните като планински поток води. Истински подвиг бе решението на царския куриер да се пребори с тях.

Конниците се спряха на брега на реката, но се поколебаха да нагазят в нея. В същото време обаче пенджабашията грабна пушката си, прицели се внимателно в беглеца, който вече беше по средата на течението. Куршумът изсвистя и конят на Михаил Строгов, улучен в хълбока, потъна под него. Михаил Строгов бързо освободи краката си от стремената точно когато животното изчезваше под водата. После се гмурна и заплува под дъжд от куршуми. Успя да стигне десния бряг и изчезна в тръстиките край него.