Жул Верн
Михаил Строгов (13)

XIII
Дългът над всичко

Надя бе отгатнала, че някаква тайна причина ръководи всички действия на Михаил Строгов, че поради някакви непознати за нея основания той не принадлежи на себе си, няма право да разполага със своята личност и в този случай героично бе пожертвувал на своя дълг дори нараненото си честолюбие от една смъртна обида.

Надя не поиска никакво обяснение от Михаил Строгов. Жестът й, когато хвана ръката му, не отговаряше ли предварително на всичко, което той би могъл да й каже?

Царският куриер остана безмълвен цялата вечер. Собственикът на пощенските коне не можеше да достави отпочинали коне същия ден и те трябваше да прекарат цялата нощ в станцията. Наложи се Надя да се възползва, за да си отпочине малко, и една стая бе приготвена за нея.

Девойката навярно би предпочела да не се разделя със спътника си, но чувствуваше, че той има нужда да бъде сам, и се накани да се прибере в отредената за нея стая.

Ала в последния момент тя не можа да се въздържи да се сбогува с него. Но той я спря, като махна с ръка. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на девойката и тя напусна помещението. Михаил Строгов не си легна. Не би могъл да спи дори един час. Мястото, където го бе докоснал камшикът на бруталния пътник, го пареше като изгорено.

— За отечеството, за царя батюшка! — прошепна той, завършвайки вечерната си молитва.

Тогава изпита непреодолима потребност да узнае кой е мъжът, който го удари, откъде идваше къде отиваше. Колкото до лицето му, чертите му така добре се бяха запечатай в паметта му, че нямаше опасност някога да ги забрави.

Михаил Строгов помоли да повикат началника на станцията, който, кореняк-сибиряк, дойде веднага и като погледна малко отвисоко младия мъж, зачака въпросите му.

— От този край ли си? — попита го Михаил Строгов.

— Да.

— Познаваш ли мъжа, който взе конете ми?

— Не.

— Никога ли не си го виждал?

— Никога.

— Кой мислиш, че е той?

— Господар, който умее да наложи волята си!

Погледът на Михаил Строгов проникна като кама чак до сърцето на сибиряка, но той не сведе клепачи.

— Ти си позволяваш да ме съдиш? — извика Михаил Строгов.

— Да — отвърна сибирякът, — защото има неща, които дори един обикновен търговец не получава, без да ги върне!

— Удари с камшик?

— Удари с камшик, млади момко! Моята възраст и сила ми позволяват да ти го кажа!

Михаил Строгов се приближи до него и сложи двете си силни ръце върху раменете му. После с необикновено спокоен глас каза:

— Иди си, приятелко, иди си! Бих те убил!

Този път собственикът на станцията разбра. „Предпочитам го такъв!“ — прошепна той и си отиде, без да добави ни дума.

На другия ден, двадесет и четвърти юли, в осем часа сутринта три яки коне бяха впрегнати в тарантаса. Михаил Строгов и Надя заеха местата си и Ишим, за който и двамата щяха да запазят такъв ужасен спомен, скоро изчезна зад един завой на пътя.

В различните станции, където се спря този ден, Михаил Строгов можа да установи, че файтонът все още се движеше пред него по пътя за Иркутск и че пътникът, който бързаше не по-малко от него, не губеше нито миг, прекосявайки степта.

В четири часа вечерта, седемдесет и пет версти по-нататък, в станцията Абатская трябваше да преминат река Ишим, един от главните притоци на Иртиш. Преминаването се оказа малко по-трудно, отколкото на Тобол. И наистина, течението на Ишим беше доста бързо на това място. През сибирската зима всички реки в степта, замръзнали на няколко стъпки дълбочина, са лесно проходими и пътникът ги прекосява, без дори да забележи, защото коритото им изчезва под огромната бяла маса, която покрива еднакво степта, ала лете трудностите могат да бъдат големи.

Всъщност те изгубиха цели два часа и това много раздразни Михаил Строгов, още повече защото лодкарите му съобщиха тревожни новини за татарското нашествие. Ето какво се говореше.

Няколко разузнавачи на Теохар хан се били вече появили на двата бряга на Долни Ишим в южната част на Тоболска губерния. Омск бил много застрашен. Говореше се за схватка между сибирските и татарските войски на границата на киргизките орди — схватка, която не била в полза на русите, доста малобройни там. Затова те се оттеглили и последвало всеобщо изселване на селяните от тази провинция. Разказваха за ужасни жестокости, извършени от нашествениците, грабежи, пожари, убийства. Така се водеше война по татарски. Навред бягаха от авангарда на Теохар хан. Затова пред обезлюдените градчета и села Михаил Строгов най-много се страхуваше да не би превозните средства в някой момент да му липсват. И извънредно много бързаше да стигне в Омск. Може би, излизайки от този град, щеше да изпревари татарските разузнавачи, които се спускат по долината на Иртиш и да намери пътя свободен чак до Иркутск.

Тъкмо на това място, където преди малко тарантасът прекоси реката, свършва онова, което на военен език се нарича „Ишимска верига“, верига от кули или дървени укрепления, която се простира от южната граница на Сибир на разстояние четиристотин версти приблизително. Някога тези дървени укрепления са били заети от казашки отреди и са пазели страната както от киргизите, така и от татарите. Ала изоставени, откакто московското правителство сметна, че тези орди са сведени до пълно подчинение, те вече не можеха да бъдат използвани точно тогава, когато щяха да бъдат толкова полезни. Повечето от тези дървени укрепления бяха превърнати в пепелища неотдавна и пушекът, който лодкарите показаха на Михаил Строгов, се виеше над хоризонта на юг и свидетелствуваше за приближаването на татарския авангард.

Щом салът остави тарантаса и конете на десния бряг на Ишим, пак поеха през степта с пълна скорост.

Беше седем часът вечерта. Времето беше много облачно. Освен това на няколко пъти валя проливно и в резултат нямаше вече прах и пътищата станаха по-приятни.

След случилото се в Ишим Михаил Строгов бе станал мълчалив. Но все така грижливо предпазваше Надя от несгодите на това пътуване без спиране, ни почивка, макар че девойката не се оплакваше. Тя би желала да дари с крила конете на тарантаса. Нещо й подсказваше, че нейният спътник много повече отколкото нея самата бърза да стигне в Иркутск, а колко много версти ги деляха още!

Хрумна й също, че ако Омск бъде завладян, майката на Михаил Строгов, която живееше в този град, щеше да бъде изложена на опасност и синът й сигурно много се безпокоеше; само това бе достатъчно да обясни нетърпението му да бъде близо до нея.

И Надя по едно време сметна, че трябва да го заговори за старата Марфа, колко самотна ще се окаже тя в тези тежки времена.

— Не си ли получил никаква вест от майка си след нашествието? — попита го тя.

— Никакви, Надя. Последното писмо на майка ми е отпреди два месеца, но то ми донесе добри новини. Марфа е енергична жена, безстрашна сибирячка. Въпреки възрастта си, иглата й нравствена сила е непокътната. Умее да понася страданията.

— Ще отида да я видя, братко — заяви Надя спонтанно. — Щом ме наричаш сестра, аз съм дъщеря на Марфа!

И тъй като Михаил Строгов не отговаряше, тя добави:

— Може би майка ти е успяла да напусне Омск?

— Възможно е, Надя, и дори се надявам, че е отишла в Тоболск. Старата Марфа ненавижда татарите. Познава степта, не се страхува и ми се ще да е взела бастуна си и да се е спуснала край бреговете на Иртиш. Няма място в този край, което да не й е познато. Колко пъти е кръстосвала цялата област със стария ми баща и колко пъти самият аз като дете съм ги придружавал в техните скитания през сибирската пустош! Да, Надя, надявам се, че майка ми е напуснала Омск.

— И кога ще я видиш?

— Ще я видя… на връщане.

— И все пак, ако майка ти е в Омск, ще отделим един час, за да я прегърнеш, нали?

— Няма да отида да я прегърна!

— Няма ли да я видим?

— Не, Надя!… — отвърна Михаил Строгов развълнуван, давайки си сметка, че повече не може да отговаря на въпросите й.

— Ти казваш „не“! Ах, братко, поради какви основания, ако майка ти е в Омск, можеш да откажеш да я видиш?

— Поради какви основания, Надя! Питаш ме поради какви основания! — възкликна Михаил Строгов с тъй дълбоко променен глас, че девойката потрепера. — Поради същите основания, които ме накараха да бъда търпелив до липса на достойнство спрямо онзи негодник, който… — той не довърши фразата си.

— Успокой се, братко — каза Надя с най-нежен глас. — Знам само едно нещо или по-скоро не го знам, а го чувствувам! Това е, че едно чувство определя сега цялото ти поведение: съзнанието за дълг, по-свещен, ако може да има такъв, отколкото дълга на сина към майката!

Надя замълча и от този момент избягваше всеки разговор, който би имал някаква връзка с особеното положение на Михаил Строгов. Имаше някаква уважителна тайна и тя я уважаваше.

На другия ден, двадесет и пети юли, в три часа сутринта тарантасът пристигна в станцията на Тюкалинск, след като измина сто и двадесет версти от река Ишим насам.

Бързо смениха конете. За пръв път обаче сега кочияшът не искаше да тръгва, твърдейки, че татарски отреди кръстосват степта, и пътници, коне и коли биха били чудесна плячка за тези грабители.

Михаил Строгов победи нежеланието на кочияша само срещу пари, защото и в този случай, както при много други не искаше да използва пътния си лист. Последният указ, предаден по телеграфа, беше известен в сибирските провинции. И всеки русин, освободен от задължението да спазва предписанията му, сигурно би се възползвал. Но царският куриер повече от всичко трябваше да избягва това. Колкото до колебанията на кочияша, може би този хитрец спекулираше с нетърпението на пътника? Може би също действително имаше основания да се бои от някоя лоша среща?

Най-сетне тарантасът тръгна и кочияшът така се престара, че в три часа след обед осемдесет версти по-нататък, стигна в Кулатсинское. А после само след един час се оказа на брега на Иртиш. Омск беше само на двадесетина версти.

Иртиш е широка река и една от главните сибирски артерии, които влачат водите си към Северна Азия. Родена в Алтай, тя извива от югоизток към северозапад и се влива в Об, след като изминава почти седем хиляди версти.

По това време на годината, когато реките на целия сибирски басейн прииждат, нивото на Иртиш беше извънредно повишено. Вследствие на това течението, много силно, почти поройно, затрудняваше доста преминаването на реката. Дори много добър плувец не би могъл да я прекоси и преминаването на Иртиш беше опасно дори със сал.

Тези опасности обаче както всички други, не можеха да спрат нито за миг Михаил Строгов и Надя, решени да ги преодолеят колкото и големи да са.

Все пак Михаил Строгов предложи на младата си спътница да мине най-напред сам реката, като се качи в сала, където вече бяха натоварени тарантасът и конете, защото се боеше да не би тежкият товар да застраши безопасността му. След като остави конете и колата на другия бряг, щеше да се върне да вземе Надя.

Надя отказа. Това щеше да ги забави с един час и тя не искаше само заради нейната сигурност да причини закъснение.

Качването на сала бе трудно, защото бреговете бяха залени отчасти и салът не можеше да се приближи достатъчно. След половинчасови усилия лодкарят качи на сала тарантаса и трите коня. Михаил Строгов, Надя, и кочияшът се качиха също и се отдалечиха от брега.

През първите минути всичко вървеше добре. Течението на Иркутск, пресечено малко по-нагоре от един врязал се в реката нос, образуваше водовъртеж, който салът лесно прекоси. Двамата лодкари го придвижваха с дълги канджи, с които боравеха много сръчно. Ала колкото повече навлизаха в реката, дъното на коритото се снижаваше и скоро те не можеха вече да подпрат канджата до рамото си. Краят й стърчеше само една стъпка над повърхността на водата. И затова много трудно и недостатъчно можеха да я използват.

Михаил Строгов и Надя, седнали в задната част на сала, и винаги склонни да се опасяват от закъснение, наблюдаваха доста неспокойно маневрите на лодкарите.

— Внимание! — извика единият от тях на другаря си. Салът бе променил страшно бързо посоката си. Попаднал под прякото въздействие на течението, той слизаше надолу по реката. Налагаше се, използвайки ефикасно канджите, да го насочат косо спрямо течението. Затова, опирайки края на канджите в нарезите под планшира, лодкарите успяха да го накарат да завие и той постепенно се насочи към десния бряг.

Можеше да се изчисли, че ще стигне до него на пет-шест версти по-долу от точката, където се качиха. Но това нямаше значение, стига само животни и хора да слезеха на брега без произшествие.

Двамата лодкари, яки мъже, насърчени освен това от обещанието за високо заплащане, не се съмняваха, че ще изведат до успешен край мъчното преминаване на Иртиш.

Ала те си правеха сметките без едно произшествие, което бяха безпомощни да предотвратят, както усърдието им, така и тяхната ловкост не биха могли да направят нищо при тези обстоятелства.

Салът се намираше посред течението, на равно разстояние приблизително от двата бряга и плаваше със скорост две версти на час, когато Михаил Строгов се изправи и се вгледа внимателно нагоре по реката. Тогава той забеляза няколко лодки, които течението влачеше с голяма скорост, защото към скоростта на реката се прибавяше и скоростта на самите лодки, снабдени с гребла.

Лицето на Михаил Строгов се сгърчи внезапно и от устата му се изтръгна вик.

— Какво има? — попита девойката.

Ала преди Михаил Строгов да има време да й отговори, един лодкар извика ужасен:

— Татарите! Татарите!

Това наистина бяха лодки, натоварени с войници, които бързо плаваха по Иртиш и преди да минат няколко минути, щяха да настигнат сала, прекалено тежко натоварен, за да бяга пред тях.

Ужасени от появяването им, лодкарите нададоха отчаяни викове и изоставиха канджите.

— Смелост приятели! — извика Михаил Строгов. — Смелост! Петдесет рубли, ако стигнем десния бряг, преди да ни настигнат лодките.

Ободрени от думите му, лодкарите подновиха маневрата си, продължавайки да отклоняват сала от течението.

Но скоро стана очевидно, че няма да могат да избягнат абордажа на татарите.

Дали те биха отминали, без да ги безпокоят? Беше малко вероятно. Напротив, можеха всичко да очакват от тези разбойници!

— Не се страхувай, Надя — каза Михаил Строгов, — и бъди готова на всичко.

— Аз съм готова — отвърна Надя.

— Дори да се хвърлиш в реката, когато ти кажа?

— Когато ми кажеш.

— Имай доверие в мен, Надя.

— Имам доверие!

Татарските лодки бяха вече само на сто стъпки от тях. Те превозваха един отряд бухарски войници, които щяха да се опитат да разузнаят обстановката в Омск.

Салът се намираше вече на две свои дължини от брега. Лодкарите удвоиха усилията си. Михаил Строгов се приближи към тях, грабна една канджа и заработи с нея със свръхчовешка сила. Ако можеше тарантасът да стигне до брега и да се понесе в галоп, имаше известен шанс да се изплъзне от татарите, които нямаха коне.

Само че толкова усилия трябваше да отидат на халос!

— Сарин на кичу! — извикаха войниците от първата лодка.

Михаил Строгов разбра този боен вик на татарските пирати, на който се отговаря само като легнеш по корем. И тъй като нито лодкарите, нито той се подчиниха на заповедта им, салът бе обсипан с куршуми и два от конете бяха ранени смъртоносно.

В същия миг салът се разтърси… Лодките се блъснаха странично в него.

— Ела, Надя! — извика Михаил Строгов, готов да скочи през борда.

Девойката щеше да го последва, но Михаил Строгов, ударен с копие, бе тласнат в реката. Течението го повлече, ръката му се раздвижи за миг над водите и той изчезна.

Надя нададе вик, но преди да има време да се хвърли подир него, тя бе уловена, отмъкната и оставена в една от лодките. Малко след това лодкарите бяха убити с копия, салът се носеше наслуки, а татарите продължиха да плават по течението на Иртиш.