Жул Верн
Михаил Строгов (1)

I
Празненство в Новия дворец

— Ваше величество нова телеграма!

— Откъде?

— От Томск.

— Прекъсната ли е в Томск връзката с Иркутск?

— Прекъсната е от вчера.

— Телеграфирайте всеки час в Томск, генерале, и ме дръжте в течение!

— Да, ваше величество — отговори генерал Кисов.

Тези думи бяха разменени в два часа след полунощ, когато празненството, устроено в Новия дворец, беше в цялото си великолепие.

На този прием духовата музика на Преображенския и Павловския полк не бе преставала да изпълнява полки, мазурки, скотиши и валсове, подбрани измежду най-хубавите от репертоара им. Танцуващите двойки се множаха безспир в разкошните салони на двореца, издигнат на няколко крачки от „Грановитата палата“, където се бяха разиграли някога толкова страшни драми, само че тази нощ в него отекваха рефрени на кадрили.

Великият маршал на двора беше впрочем добре подпомогнат в деликатните си функции. Великите князе и адютантите им, дежурните шамбелани и дворцовите офицери лично се разпоредиха за организирането на танците. Великите княгини, искрящи от диаманти, придворните дами, облечени в празничните си тоалети, даваха достолепен пример на жените на висшите военни и цивилни чиновници на някогашния белокаменен град. Затова, когато отекна сигналът за полонеза, когато гостите, независимо от ранга си, се включиха в ритмичната разходка, която при всички подобни тържества придобива значението на национален танц, съчетанието на дългите рокли с дантелени волани и накичените с ордени униформи представляваше неописуема гледка под светлината на стоте полилеи, удесеторени от отраженията на огледалата.

Беше ослепително.

Впрочем големият салон, най-красив от всички други в Новия дворец, бе достойна рамка за пищното шествие на високопоставени лица и богато нагиздени жени. Сводестият таван, целият в позлата, чийто блясък бе смекчен от патината на времето, осеян със светли точки, напомняше звездния свод. Златотканите завеси по прозорците и вратите в преливащи топли тонове падаха на широки гънки с рязко очертани ръбове поради твърдата материя.

През стъклата на големите прозорци, описващи пълен полукръг в горната си част, светлината в салоните, прибулена от лека мъгла, изглеждаше отвън като отражение от пожар и рязко се открояваше на фона на нощния мрак, който от няколко часа обгръщаше блестящия дворец. Този контраст привличаше вниманието на онези гости, които не се интересуваха особено от танците. Спреха ли се пред прозорците, те можеха да видят няколко кочияша, смътно изплуващи в нощната тъмнина, чиито огромни силуети се появяваха от време на време. Те наблюдаваха в подножието на украсените със скулптури балкони разхождащите се безмълвни многобройни стражи с пушка, хоризонтално опряна на рамото, и с островърха каска с перо, по което играеха отблясъците от светлината, струяща навън.

Те чуваха също отекващите по каменните плочи стъпки на патрулите, които може би по-точно спазваха такта, отколкото краката на танцуващите в салоните.

От време на време вик на часовой се предаваше от пост на пост, а понякога зов на тръба се сливаше с акордите на оркестъра и ясните й звуци се долавяха в общата хармония.

Още по-долу, пред фасадата, в конусовидните пространства, осветени от прозорците на Новия дворец, се виждаха тъмни маси — корабите, които плаваха по реката. Треперливата светлина на фенерите им се отразяваше във водите й, миещи каменните основи на терасите на двореца.

Най-важната личност на бала, човекът, който устройваше празненството и към когото генерал Кисов се бе обърнал със запазена само за владетелите титла, бе облечен скромно в униформата на гвардейски офицер. Това не беше поза от негова страна, но привичка на човек, който малко държи на външния блясък. Затова в облеклото си той много се отличаваше сред великолепните костюми около него, а и навън много често се показваше така сред свитата си от грузинци, казаци и лезгинци, блестящи ескадрони в пищните ослепителни кавказки униформи.

Този мъж, висок, любезен, със спокойно лице, ала угрижени очи, се приближаваше ту до една, ту до друга група, но разговаряше малко и като че ли разсеяно слушаше както безгрижните думи на младите гости, така и по-сериозните разговори на висшите чиновници или на членовете на дипломатическото тяло, представители на по-големите европейски държави.

На двама или трима от тези проницателни политици, физиономисти по професия, им се стори, че долавят върху лицето на домакина известни симптоми на безпокойство, чиято причина им се изплъзваше, ала нито един от тях не би си позволил да го заговори по този повод.

Във всеки случай гвардейският офицер държеше тайната му загриженост да не смути ни най-малко празненството и той като беше един от малкото владетели, на които почти цял един свят бе свикнал да се подчинява, дори мислено, веселото оживление на бала не стихна нито за миг.

Междувременно, след като бе предал съдържанието на телеграмата, изпратена от Томск, генерал Кисов чакаше офицерът да му заповяда да се оттегли, но той оставаше безмълвен. Взе телеграмата, прочете я и лицето му още повече помръкна. Ръката му дори неволно посегна към шпагата, а после към очите, и той ги закри за миг. Човек би казал, че блясъкът на светлината го дразни и търси тъмнина, за да види по-добре в себе си.

— Значи — поде той, като отведе генерал Кисов в нишата на един прозорец — от вчера сме без връзка с моя брат, великия княз?

— Без връзка, ваше величество, и има опасност нашите телеграми скоро да не могат да минават през сибирската граница.

— Но нали войските от Амурска и Якутска губернии, както и от Забайкалието получиха заповед да тръгнат незабавно за Иркутск?

— Тази заповед бе дадена с последната телеграма, която успяхме да изпратим отвъд езерото Байкал.

— Що се отнася до Енисейската, Омската, Семипалатинската и Тоболската губернии, ние сме в постоянна пряка връзка с тях още от началото на нашествието, нали?

— Да, ваше величество, те получават нашите телеграми и в настоящия час сме сигурни, че татарите не са напреднали отвъд Иртиш и Об.

— А няма ли никакви новини относно предателя Огарьов?

— Никакви, ваше величество. Началникът на полицията не можа да потвърди със сигурност дали е минал или не границата.

— Нека отличителните му белези бъдат незабавно изпратени в Нижни Новгород, Перм, Екатеринбург, Касимов, Тюмен, Ишим, Омск, Еламск, Коливан и в Томск, както и във всички телеграфни станции, с които сме още във връзка.

— Заповедите на ваше величество ще бъдат мигновено изпълнени — отвърна генерал Кисов.

— И нито дума за всичко това!

Като кимна почтително в знак на съгласие, генералът се поклони, смеси се отначало с гостите и скоро напусна салоните, без някой да забележи.

А гвардейският офицер остана замислен известно време и когато отиде при различните групи от военни и политици, образували се на няколко места в салоните, лицето му отново си възвърна спокойното изражение, което го бе напуснало за малко.

Сериозното събитие обаче, дало повод за горния разговор, не беше толкова неизвестно, колкото гвардейският офицер и генерал Кисов си въобразяваха. Не се говореше официално за него, вярно, нито дори полуофициално, защото езиците не бяха развързани „по заповед“, но няколко висши държавни служители бяха уведомени кой по-точно, кой по-неточно за събитията, които ставаха отвъд европейската граница на Русия. Във всеки случай онова, което те знаеха само приблизително и за което не разговаряха помежду си дори членовете на дипломатическото тяло, бе добре известно на двама от поканените, неотличаващи се на този прием с униформа или орден и те тихо го обсъждаха.

Как, по какъв път благодарение на чие вмешателство тези двама обикновени смъртни знаеха онова, което толкова други при това най-важни особи, едва подозираха? Не бихме могли да кажем. Дали имаха дарбата да предчувствуват и предвиждат? Или бяха снабдени с допълнително сетиво, което им даваше възможност да виждат отвъд ограничения хоризонт, до който стига обикновеният човешки поглед? Притежаваха ли особен нюх, за да разкриват най-тайните новини? Нима природата им се беше преобразила, благодарение на навика, станал тяхна втора природа, да живеят за информацията и чрез нея? Изкушени сме да допуснем това.

Единият от тези двама души беше англичанин, другият — французин — и двамата високи и слаби. Французинът, тъмнокос като южняците от Прованс, а англичанинът, червенокос като джентълмен от Ланкшиър. Англонормандецът, сдържан, студен, флегматичен, пестелив на жестове и думи, като че ли говореше и жестикулираше като навита пружина, която се свива и разпуска на равни интервали. Галоримлянинът, напротив, жив, пъргав, се изразяваше едновременно с устни, очи, ръце и разполагаше с двадесет начина да предаде мисълта си, докато събеседникът му имаше сякаш един-единствен, неизменно заложен в съзнанието му.

Тези физически различия лесно биха направили впечатление и на най-ненаблюдателния човек. Но ако някой физиономист погледнеше по-отблизо тези двама чужденци, недвусмислено би дефинирал характерния за тях физиологичен контраст и би казал, че французинът е „само очи“, а англичанинът — „само уши“.

И наистина оптическият апарат на единия бе необикновено усъвършенствуван от честата употреба. Чувствителността на ретината му сигурно реагираше мигновено, както при някои фокусници, които разпознават карта при бързото сечене на колодата, или само при нареждането на карти за гадаене, незабележими за всеки друг. Този французин притежаваше в най-висока степен онова, което наричаме зрителна памет.

Англичанинът, напротив, изглеждаше специално устроен да слуша и да чува. Ако слуховият му апарат доловеше тембъра на нечий глас, той не можеше вече да го забрави и след десет, след двадесет години би го разпознал сред хиляда. Разбира се, ушите му не можеха да се движат като ушите на животните, снабдени с големи ушни раковини. Ала тъй като учените са установили, че човешките уши са само „почти“ неподвижни, смело бихме могли да твърдим, че ушите на гореспоменатия англичанин, щръквайки, извивайки се, привеждайки се, се опитваха да доловят звуците по начин, едва ли не видим за всеки специалист по естествени науки.

Уместно е да отбележим, че съвършенството на зрението и слуха на тези двама души им служеше превъзходно в занаята им, защото англичанинът бе дописник на „Дейли телеграф“, а французинът дописник на… Той не казваше на кой или на кои вестници, и когато го питаха, отговаряше шеговито, че кореспондира със „своята братовчедка Мадлен“. Всъщност под привидното си лекомислие този французин беше много прозорлив и умен. Говорейки за щяло и не щяло, може би за да прикрие по-добре желанието си да се информира, той никога не издаваше съкровените си мисли. Самата му бъбривост му помагаше да мълчи и вероятно той бе по-потаен, по-дискретен, отколкото колегата си от „Дейли телеграф“.

И ако и двамата присъстваха на празненството, устроено в Новия дворец през нощта на 15 срещу 16 юли, те бяха поканени в качеството си на журналисти и за най-пълно осведомяване на читателите им.

От само себе си се разбира, че двамата се бяха пристрастили към мисията си на този свят, охотно се спускаха като хрътки по дирята на най-незначителната новина, нищо не ги плашеше, нито ги отблъскваше, стига само да успеят и притежаваха несмутимото хладнокръвие и истинската смелост на хората от тази професия. Същински жокеи в този лов на информации, в това стипълчейз^[1] те прескачаха плетища и прегради, преминаваха реки с несравнимия плам на чистокръвни жребци, които искат да стигнат първи, или да умрат!

Впрочем техните вестници не скъпяха парите — най-сигурното, най-бързото, най-съвършеното средство за информация, познато досега. Трябва да добавим също, че — за тяхно щастие — нито единият, нито другият никога не поглеждаха и не подслушваха зад стените на личния живот и се интересуваха само от политическите или обществените проблеми. С една дума, те се занимаваха с онова, което от няколко години се нарича „политически и военен репортаж на високо равнище“.

Само че ще видим, следвайки ги отблизо, че повечето време те разглеждаха доста странно фактите и техните последици, като всеки от тях имаше свой начин да вижда и да преценява. Така или иначе обаче, тъй като отразяваха честно и без задна мисъл събитията, и никога не се щадяха, би било грозно да ги порицаваме.

Френският дописник се казваше Алсид Жоливе. Хари Блънт бе името на англичанина. Те се срещнаха за пръв път на празненството в Новия дворец, за което бяха натоварени да напишат дописки за вестника си. Различията в характера, ведно с известна професионална ревност, естествено не събуди особена взаимна симпатия у тях.

Вместо да се избягват обаче, те по-скоро се постараха да се сондират взаимно относно новините на деня. В крайна сметка бяха двама ловци, ловуващи на една и съща територия, в един и същ резерват. Пропуснеше ли единият нещо, той можеше изгодно да го измъкне от другия и собственият им интерес им диктуваше да бъдат във връзка помежду си.

Така че тази вечер и двамата бяха на пусия.

„Дори ако попаднем само на патици — казваше си Алсид Жоливе, — заслужава си стрелбата!“

И така, двамата журналисти установиха контакт по време на бала малко след излизането на генерал Кисов и отначало леко опипаха почвата.

— Наистина, господине, прелестен прием! — каза любезно Алсид Жоливе, който сметна, че трябва да започне разговора с тази чисто френска фраза.

— Вече телеграфирах: великолепен! — отвърна хладно Хари Блънт, употребявайки тази дума, задължителна за всеки поданик на Обединеното кралство, когато трябва да изрази възхищение.

— И все пак — добави Алсид Жоливе — сметнах, че трябва да съобщя на братовчедка ми…

— На братовчедка ви?… — повтори Хари Блънт изненадан, прекъсвайки колегата си.

— Да… — поде Алсид Жоливе. — Братовчедка ми Мадлен… Аз кореспондирам с нея. Тя обича да бъде осведомявана бързо и вярно, затова се почувствах задължен да споделя с нея, че по време на това празненство някакъв облак като че ли помрачи челото на императора.

— На мен пък той ми се стори лъчезарен — отвърна Хари Блънт, който може би искаше да скрие собственото си мнение по този въпрос.

— И естествено вие го накарахте да излъчва зари в колоните на „Дейли телеграф“.

— Точно така.

— Спомняте ли си господин Блънт, какво стана в Загреб през 1812 година?

— Спомням си така добре, все едно че съм бил там, господине — отвърна английският журналист.

— В такъв случай — поде Алсид Жоливе — знаете, че посред празненство, устроено в негова чест, съобщили на императора Александър, че Наполеон малко преди това преминал Неман със своя авангард. Императорът обаче не напуснал празненството и въпреки изключително важната новина, която можела да му коства империята, той не издал тревогата си…

— Повече, отколкото сега издаде своята нашият домакин, когато генерал Кисов му съобщи, че телеграфната връзка между границата и Иркутск е прекъсната.

— А! Значи знаете тази подробност!

— Да, зная.

— Колкото до мен, трудно бих могъл да не го зная, защото последната ми телеграма стигна до Удинск — подхвърли Алсид Жоливе с известно задоволство.

— А пък моята само до Красноярск — отвърна Хари Блънт с не по-малко задоволство.

— В такъв случай вие знаете, че са изпратени заповеди до войските в Николаевск.

— Да, господине, като същевременно е било телеграфически наредено да се свикат казаците от Тоболска губерния.

— Точно така, господин Блънт. Тези мерки също ми бяха известни и повярвайте ми, моята любезна братовчедка утре ще научи нещо по този въпрос.

— Както ще го научат и читателите на „Дейли телеграф“, господин Жоливе.

— Така е! Когато виждаш всичко, което става!…

— И когато чуваш всичко, което се казва!…

— Интересно е да се проследи тази война, господин Блънт.

— Аз ще я проследя.

— В такъв случай възможно е да се срещнем на не толкова сигурна почва като паркета на този салон.

— Не толкова сигурна, но…

— Не толкова хлъзгава! — пошегува се Алсид Жоливе, като задържа колегата си тъкмо когато щеше да загуби равновесие по лъснатия паркет.

При тези думи двамата журналисти се разделиха, доста доволни, общо взето, от констатацията, че никой от тях не е изпреварил другия.

В същия момент вратите на съседните на салона зали се отвориха. Там бяха сложени големи прекрасно сервирани маси с колкото щете ценен порцелан и златни съдове. На централната маса, запазена за князете, княгините и членовете на дипломатическото тяло, блестеше една сребърна ваза, несметно скъпа, изработена в лондонските фабрики и около този шедьовър на златарското изкуство искряха под светлините на полилеите хилядите части на най-прекрасния сервиз, излязъл някога от севърските работилници.

Поканените в Новия дворец се придвижиха към трапезариите.

Точно тогава генерал Кисов, който току-що се бе върнал, се доближи бързо до гвардейския офицер.

— Какво ново? — попита го той, както първия път.

— Телеграмите не стигат вече до Томск, ваше величество!

— Куриер на часа!

Гвардейският офицер напусна големия салон и влезе в едно обширно съседно помещение. Това беше работен кабинет с много скромни старинни мебели от дъб, разположен на ъгъла на Новия дворец. Няколко картини, между които едно-две платна на Орас Верне, бяха закачени на стените.

Гвардейският офицер отвори бързо френския прозорец, като че ли не достигаше кислород на дробовете му и излезе на големия балкон да подиша чистия въздух на хубавата юлска нощ.

Под погледа му се издигаше, окъпана от лунни лъчи, кръглата крепостна стена, която ограждаше две катедрали, три дворци и една оръжейна. Отвъд стената можеха да се разграничат три различни града — Китай город, Белой город и Земляной город, огромни европейски, татарски и китайски квартали, над които се извисяваха кули, камбанарии, минарета и куполи на триста църкви със зелени кубета и сребърни кръстове над тях. Лъкатушеше малка река, отразяваща тук-там лунната светлина. Целият този ансамбъл образуваше интересна мозайка от различно оцветени къщи, включена в рамка, дълга десет левги.

Реката беше Москва река, градът — Москва, крепостната стена — Кремъл, а гвардейският офицер, който със скръстени ръце и замислен поглед слушаше разсеяно шума, разнасящ се от Новия дворец над старата Москва, бе царят.