Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (16)

16

Едва когато дойде вестта, че пратеникът на император Хирохито е подписал официалната капитулация на Япония, в Гилънбоун повярваха, че е настъпил краят на войната. Това беше в неделя, на 2 септември 1945 година — точно шест години след започването й. Шест години на агония. И много, много празнини, които никога нищо нямаше да запълни: Рори — синът на Доминик О’Рурк, Джон — синът на Хори Хоуптън, Кормък — синът на Идън Кармайкъл. Енгъс, най-малкият син на Рос Маккуийн, нямаше да може вече да върви; синът на Пади Клийри, Патси, нямаше никога да има деца. Ами онези, чиито рани не се виждаха, но бяха оставили дълбоки белези, онези, които бяха заминали бодри, весели и с усмивка на уста, а се върнаха потиснати, не приказваха много и рядко се смееха! Когато всичко започна, кой можеше да предположи, че ще трае толкова дълго и ще вземе такава дан?

Жителите на Гилънбоун не бяха особено суеверни, но и най-скептичните бяха потресени този неделен ден — 2 септември. Защото този ден ознаменува края не само на войната, но и на най-дългата суша в историята на Австралия. Почти десет години не беше валяло истински, но този ден небето се изпълни с облаци, пластове облаци, почерня, разтвори се и изля повече от двадесет сантиметра дъжд върху всеки квадратен сантиметър земя. И ако един-два сантиметра дъжд още не значат край на сушата, особено ако си останат само толкова, двадесет сантиметра дъжд означава трева.

Застанали на верандата, Меги, Фий, Боб, Джек, Хюи и Патси гледаха дъжда през мрака и вдишваха томително сладостното ухание на влага върху изгорялата ронлива пръст. Коне, овце, добитък и прасета, изпънали крака в меката, хлъзгава почва, стояха потръпващи под обливащите ги потоци вода — повечето от тях се бяха родили, след като последният дъжд отдавна беше отминал техните родни места. Дъждът отми прахоляка в гробището, избели всичко, изми крилете на кроткия ангел на Ботичели. Реката придойде и грохотът й се сля с трополенето на напоителния дъжд. Дъжд, дъжд, дъжд! Като благословия от някаква могъща невидима ръка — тъй дълго отказвана и най-сетне дадена. Благословен, прекрасен дъжд. Той означаваше трева, а тревата означаваше живот.

Показа се бледозелен мъх, вирна нагоре малки стръкчета, които избуяха, разклониха се, удължиха се и станаха тъмнозелени, после поизбеляха и набъбнаха, превърнаха се в сребристо бежовата, висока до колене трева на Дройда. Вътрешното пасище заприлича на житна нива, къдреше се от всеки полъх на вятъра, а градината около Къщата потъна в пищни багри, цветята пуснаха едри пъпки, призрачните евкалипти пак добиха белия цвят на стъблата и липово зелената си корона след девет години тягостна суша и прахоляк. И въпреки че в многото щерни — голямата мания на Майкъл Карсън — все още имаше достатъчно вода за градините, всяко листо и всеки цвят бяха посивели и посърнали от напластената пепел. И се потвърди старата приказка, че водата на Дройда щеше да й стигне и за десет години суша, но само за Къщата и градината.

Боб, Джек, Хюи и Патси се върнаха в пасищата и започнаха да мислят къде и кога да докарат нови овце; Фий отвори съвсем ново шише черно мастило и с ожесточение завинти капачката на червеното; Меги също виждаше края на безбройните си дни върху седлото, защото Джимс щеше да се върне скоро и щяха да заприиждат хора да търсят работа.

След девет години бяха останали съвсем малко овце и добитък — почти само най-породистите кочове и бикове за разплод, които държаха затворени и ги хранеха изкуствено и по всяко време. Боб замина на изток, чак до Западните възвишения, да купи породисти овце от фермите, които не бяха пострадали така тежко от сушата. Върна се и Джимс. Още осем наемни пастири бяха вписани във ведомостите на Дройда. Меги слезе от седлото.

Наскоро след това Меги получи писмо от Люк — второто писмо, откакто го беше напуснала.

Още малко остана, пишеше той. Още няколко години в тръстиката — и край. Гърбът ме наболява вече, но все още съм сред най-добрите — по осем-девет тона на ден. За Арне и за мен работят още дванадесет бригади, все добри момчета. Парите направо текат, Европа иска захар и едва й насмогваме. Изкарвам по повече от пет хиляди на година и почти всичките ги спестявам. Скоро ще се преселя в Кинуна, Мег. И като се устроя, може би ще поискаш да се върнеш при мен. Нали ти дадох детето, което искаше? Интересно колко много си падат жените по деца. Струва ми се, че това ни раздели, а? Пиши ми как си и как понесе сушата Дройда.

Твой Люк

Фий излезе на верандата, където Меги седеше с писмото в ръка, зареяла поглед над яркозелените морави.

— Как е Люк?

— Както винаги, мамо. Пак с неговото „още малко“ в тази проклета тръстика и пак за фермата, която някой ден щял да купи край Кинуна.

— Мислиш ли, че наистина ще я купи?

— Може и да я купи.

— Ще отидеш ли тогава при него, Меги?

— И след един милион години няма да отида.

Фий седна до дъщеря си в един тръстиков стол, който нагласи така, че да я вижда по-добре. В далечината се чуваха мъжки гласове и удари на чук: най-сетне поставяха тънка телена мрежа около верандата и на прозорците на горния етаж. Фий беше упорствувала цели четири години — колкото и мухи да има, външният вид на Къщата няма да се загрозява с мрежи. Но колкото повече продължаваше сушата, толкова по-непоносими ставаха мухите и две седмици преди дъжда Фий беше отстъпила и беше наела човек, който да постави мрежи на всички постройки във фермата — не само на Къщата, но и на сградите за персонала, и на бараките за работниците.

Но електричество отказваше да прокара; само един „мотор“, както му казваха стригачите, произвеждаше ток за помещенията, в които работеха. Дройда без меката светлина на газовите лампи? Немислимо. Имаха обаче една от новите газови готварски печки, за която поръчваха бутилки газ, и десетина от новите керосинови хладилници — икономиката на Австралия още не се беше нормализирала, но новите уреди постепенно навлизаха в бита.

— Меги, защо не се разведеш с Люк и да се омъжиш отново? — запита я неочаквано Фий. — Инок Дейвис ще те вземе начаса: към никоя друга не е поглеждал.

Хубавите очи на Меги се спряха озадачени върху майката.

— Господи, мамо, ти като че ли ми говориш като жена на жена!

Фий не се засмя: тя рядко се усмихваше.

— Е, ако и досега не си станала жена, никога няма да станеш. Аз бих казала, че отговаряш на всички изисквания. О, сигурно остарявам — какво съм се разбъбрила.

Меги се разсмя, възхитена от това въведение, и каза предпазливо, за да не развали необичайното настроение.

— Сигурно е от дъжда, мамо, няма от какво друго да е. Ех, че е хубаво пак да има трева в Дройда и зелени морави наоколо!

— Наистина. Само че ти заобикаляш въпроса ми. Защо не се разведеш с Люк и не се омъжиш отново?

— Това е против църковните закони.

— Приказки! — възнегодува Фий, но ласкаво. — Половината от теб съм аз, а аз не съм католичка. Не ми ги разправяй тия, Меги. Ако наистина искаше да се омъжиш, щеше да се разведеш с Люк.

— Да, сигурно. Само че аз не искам да се омъжвам повторно. Стигат ми децата и Дройда.

Смях, който много приличаше на нейния, долетя от зелените храсти край алеята, зад висящите алени гроздове.

— Чуваш ли го? Това е той, Дейн! Знаеш ли, че макар и малък, вече може да язди не по-зле от мен! — Тя се приведе напред. — Дейн! Какво правиш там? Излез веднага!

Той изпълзя изпод най-близкия храст с пълни шепи черна пръст и подозрително омазана с черно уста.

— Мамо! Знаеш ли колко е вкусна пръстта? Наистина, мамо!

Той се изправи пред нея — на седем години беше висок, строен, едновременно изящен и силен, с красиво, изтънчено лице.

Изскочи и Джъстийн и застана до него. И тя беше висока, но по-скоро слаба, отколкото стройна, с ужасно много лунички. Чертите й трудно се долавяха под кафявите петънца, поразителните й очи бяха все така безцветни, а пясъчнорусите вежди й мигли бяха толкова светли, че се губеха между луничките. Огненочервените коси на Пади се спускаха на буйни къдрици над това самодивско лице. Никой не можеше да я нарече красиво дете, но тя правеше силно впечатление на всички не само с очите си, а и понеже имаше забележително силен характер. Стегната, пряма и изключително интелигентна, на осем години Джъстийн се съобразяваше с другите не повече, отколкото когато беше бебе. Само едно същество й беше близко — Дейн. Тя не беше престанала да го обожава и да смята, че й принадлежи.

Това ставаше причина за много сблъсъци между нея и майка й. За Джъстийн беше тежък удар, когато Меги слезе от седлото и отново пое задълженията си на майка. Джъстийн смяташе, че няма нужда от майка, защото беше убедена, че е права във всичко. Нито пък чувствуваше необходимост да сподели нещо или да получи похвала. За Джъстийн Меги беше само тази, която й отнемаше част от удоволствието да се грижи за Дейн. Тя се разбираше много по-добре с баба си, която беше точно такъв човек, какъвто Джъстийн харесваше — стоеше си настрана и оставяше другите да постъпват според собствения си разум.

— Аз му казах да не яде пръст! — възмущаваше се Джъстийн.

— Е, няма да умре от това, Джъстийн, но не е и полезно. — Меги се обърна към сина си: — Защо го направи, Дейн?

Той се замисли над въпроса й.

— Ами видях пръст и реших да я опитам. Ако е вредна, нали ще има и лош вкус. А вкусът й е толкова приятен!

— Не е вярно! — възрази важно Джъстийн. — Ще се откажа вече от теб, Дейн, наистина ще го направя. Някои от най-вкусните неща са и най-отровни.

— Кажи едно! — не се предаваше той.

— Петмез! — победоносно каза тя.

На Дейн веднъж му беше станало много лошо, след като изяде почти цяла кутия петмез, която намери в килера на мисис Смит. Той не можа да възрази, но продължи да настоява.

— Само че аз съм жив и здрав, което показва, че не е чак толкова отровно.

— Да, ама защото повърна. Ако не беше повърнал, сега щеше да си мъртъв.

Това не можеше да се оспори. Тъй като беше висок почти колкото сестра си, той я хвана дружелюбно под ръка и двамата се запътиха през моравата към колибката, която по тяхно настояване чичовците им бяха направили сред долните клони на един евкалипт. Боейки се от пчелите, големите бяха много против това място за игра, но децата се оказаха прави: пчелите съжителствуваха мирно с тях. А специално този вид евкалипт, обясняваха децата, е най-хубавото дърво, защото създава уют: то имаше приятно тръпчиво ухание и като се стриеха в ръка плодовете му — гроздове от малки розови топчици, — се получаваха розови ядки със силен мирис и вкус.

— Толкова са различни двамата, а така добре се разбират — отбеляза Меги. — Винаги съм се учудвала на това. Никога не съм ги виждала да се карат, а не мога да разбера как Дейн успява да не се скара с такова упорито и своенравно момиче като Джъстийн.

Фий мислеше за друго.

— Господи, колко прилича на баща си — каза тя, гледайки как Дейн се мушва под най-долните клони на евкалипта и изчезва.

Меги усети, че се смразява — неволна реакция, която не се бе научила да потиска, въпреки че толкова години чуваше тези думи от хората. Не че имаше някакво основание за тревога, разбира се. Всички имаха пред вид Люк. И защо не? Люк О’Нийл и Ралф де Брикасар си приличаха по толкова много неща? Но колкото и да се мъчеше, тя не можеше да не трепне, когато се говореше за приликата между Дейн и баща му.

Тя внимателно си пое въздух, уж съвсем естествено.

— Така ли мислиш, мамо? — попита тя и нехайно заклати крака си. — Аз не намирам почти нищо общо между тях. Дейн не прилича на Люк нито по характер, нито по отношението си към живота.

Фий се изсмя. Смехът й прозвуча малко саркастично, но беше искрен. Очите й, поизбледнели и помътнели от възрастта, се впиха в лицето на Меги, изпълнени с тъга и ирония.

— За глупачка ли ме смяташ, Меги? Нямам пред вид Люк О’Нийл. Искам да кажа, че Дейн е същински Ралф де Брикасар.

Олово. Кракът й натежа като олово, свлече се на испанските керамични плочки, оловното й тяло се вгъна, оловното сърце в гърдите й се бореше с огромната си тежест, за да може да бие. Бий, по дяволите! Трябва да продължиш да биеш заради сина ми!

— Защо, мамо? — И гласът й беше от олово. — Как ти дойде наум такова нещо? Отец Ралф де Брикасар ли?

— Колко хора с това име познаваш? Люк О’Нийл няма нищо общо с това момче: то е син на Ралф де Брикасар. Разбрах го още в мига, в който го поех при раждането му.

— Тогава… защо не си ми казала нищо досега? Защо чака той да стане на седем години, че да отправиш такова безумно и неоснователно обвинение?

Фий опъна крака и ги кръстоса елегантно.

— Аз най-сетне взех да остарявам, Меги. Нещата не ми причиняват вече такава болка. Старостта била наистина благословена! Толкова ми е приятно да виждам, че Дройда се съвзема — самата аз се чувствувам по-добре от това. И за пръв път от много години ми се говори.

— Е, няма що: добре си подбираш темата за разговор! Мамо, нямаш никакво право да казваш такова нещо. Не е вярно! — отчаяно се съпротивляваше Меги, като не знаеше дали майка й възнамеряваше да я измъчва, или да й съчувствува.

Неочаквано Фий протегна ръка и я сложи на коляното на Меги; на лицето й имаше усмивка — не тъжна или презрителна, а необичайно топла.

— Мен не ме лъжи, Меги. Лъжи, когото искаш друг, но не и мен. Никога няма да повярвам, че Люк О’Нийл е баща на това момче. Да не съм сляпа! В него няма нищо от Люк, защото не е възможно да има. Та той е същински духовник. Погледни му ръцете, косата по средата на челото, овала на лицето, веждите, устата. Дори и походката му. Ралф де Брикасар, Меги, Ралф де Брикасар.

Меги се предаде и огромното й облекчение пролича по стойката й, спокойна и естествена.

— Разстоянието между очите — то ми прави най-силно впечатление. Толкова е очевидно! Всички ли знаят, мамо?

— Разбира се, че не — отвърна Фий убедено. — Хората не забелязват нищо повече от цвета на очите, формата на носа, телосложението най-общо. Почти като на Люк. Но аз знам, защото ви наблюдавам с Ралф де Брикасар от години. Стига само да ти направи знак с малкото си пръстче — и ще хукнеш, така че не ми ги разправяй тия за „законите на Църквата“, като ти говоря за развод. Ти не се спря пред много по-строг закон на Църквата от този за развода. Ти нямаш срам, Меги, никакъв срам! — Остра нотка прозвуча в гласа й. — Ама и той беше толкова упорит. Целият се беше посветил на това да стане идеалният свещеник: ти беше за жалост на второ място. Ах, идиотщина! И каква му беше ползата? Само въпрос на време беше да се случи нещо.

Зад ъгъла на верандата някой изтърва чук и изпрати след него поток ругатни. Фий се сепна раздразнена.

— Дано по-скоро свършат с тези мрежи! — После се върна на темата. — Да не мислиш, че не разбрах защо не искаше Ралф де Брикасар да те венчае за Люк? Всичко ми беше ясно. Искаше ти се той да е младоженецът, а не църковният служител на церемонията. А когато след това той дойде в Дройда, преди да замине за Атина, и теб те нямаше, знаех, че рано или късно ще те намери. Той се луташе наоколо като малко момче, загубило се на великденския панаир в Сидни. Женитбата ти за Люк беше най-хитрият ти ход, Меги. Докато знаеше, че страдаш по него, Ралф не те искаше, но щом стана жена на друг, той започна да проявява типичните белези на „кучето на градинаря“. Е, внушаваше си, разбира се, че влечението му към теб е чисто като пресен сняг, но истината беше, че той имаше нужда от теб. Ти му беше необходима както не е била и, предполагам, няма да бъде никоя друга жена в живота му — нареждаше Фий с искрено недоумение. — Винаги съм се чудила какво чак толкова е открил в теб. Но нали ние, майките, обикновено сме слепи за дъщерите си, докато не остареем дотолкова, че да престанем да ревнуваме младостта. Към Джъстийн ти си същата, каквато бях и аз към теб.

Тя се облегна назад в стола си, залюшка се леко, полупритворила очи, но внимателно наблюдаваше Меги, като че ли я изучаваше.

— Каквото и да е открил в теб, открил го е още в първия момент, като те видя, и то не е престанало да го очарова. Най-трудно му беше да приеме, че растеш, и той го усети най-силно, когато дойде и разбра, че те няма, че си се омъжила. Клетият Ралф! Не му оставаше друго, освен да те търси. И те намери, нали? Знаех го още когато ти се върна у дома, преди да се роди Дейн. Щом веднъж си имала Ралф де Брикасар, не ти трябваше повече Люк.

— Да — въздъхна Меги. — Ралф ме намери. Но това не ни донесе никакво разрешение. Знаех, че той няма да се откаже от своя господ. Затова реших да задържа за себе си поне онова от него, което мога: неговото дете — Дейн.

— Като че ли чувам някакво ехо — каза Фий със своя дрезгав смях. — Все едно, че аз съм изрекла тези думи.

— За Франк ли?

Столът изскърца. Фий се изправи, закрачи по плочките и погледна строго дъщеря си.

— Да, да… Връщаш ми го, а, Меги? Откога знаеш?

— Още когато бях малко момиче. Откакто Франк избяга.

— Баща му беше вече женен. Беше известен политик, много по-възрастен от мен. Ако ти кажа името му, ще го познаеш. Из цяла Нова Зеландия има улици с това име и един-два града, струва ми се. Сега ще го наричам просто Пакеха — на маорски това значи „бял човек“. Той е вече покойник, разбира се. Аз също имам малко маорска кръв, но бащата на Франк беше наполовина маор. На Франк му личеше, защото го беше наследил и от двама ни. О, как обичах този човек! Може би е било зов на кръвта — не знам. Беше красив. Едър мъж с гъста черна коса и най-блестящите засмени черни очи. Той беше всичко, каквото Пади не беше — културен, образован, много очарователен. Обичах го до полуда. Мислех си, че никога не ще обичам никой друг. И затъвах в тази илюзия толкова дълбоко, че когато изплувах от нея, беше вече късно. — Гласът й секна. Тя се извърна към градината. — Имам много да плащам, Меги, повярвай ми.

— Значи, затова обичаше Франк повече от всички нас, останалите — каза Меги.

— Обичах го, защото той беше син на Пакеха, а другите бяха на Пади. — Тя седна и от устата й се изтръгна някакъв особен, жалостен звук. — Така че историята се повтаря. Помислих си го още като видях Дейн, повярвай ми.

— Мамо, ти си изключителна жена!

— Така ли мислиш? — Столът пак изскърца, тя се наклони напред. — Нека да ти пошушна една малка тайна, Меги. Изключителна или обикновена, аз съм една много нещастна жена. По една или друга причина аз съм нещастна още от деня, в който срещнах Пакеха. Сама съм си виновна. Аз го обичах, но каквото той ми стори, не пожелавам на никоя жена. Да, имах Франк… Бях се вкопчила във Франк и пренебрегвах всички ви. Пренебрегвах и Пади, който беше доброто нещо в живота ми. Само че тогава не разбирах това. Бях твърде заета да го сравнявам с Пакеха. О, бях му благодарна и не можех да не виждам колко добър човек беше… — Тя вдигна рамене. — Но всичко това е минало. Исках само да ти кажа, че не е редно, Меги. Знаеш, нали?

— Не съм съгласна. Според мен виновна е Църквата, като иска да лиши от това и служителите си.

— Интересно, че винаги говорим за Църквата в женски род. Ти си откраднала чужд мъж, Меги, както и аз.

— Ралф не принадлежи на никоя друга жена, освен на мен. Църквата не е жена, мамо. Тя е неодушевена, просто институция.

— Не се опитвай да се оправдаваш пред мен. Знам всичко, което можеш да ми кажеш. Някога и аз мислех като теб. Изключено беше той да се разведе. Беше един от първите сред своите сънародници, издигнал се в политическото поприще, и трябваше да избира между мен и народа си. Кой мъж би се отказал от такава възможност да се прослави? Точно както твоят Ралф предпочита Църквата, нали? Тогава реших, че не ме е грижа: ще взема от него каквото мога. Ще имам детето му и ще обичам поне него.

Но в този момент Меги не можеше да съчувствува на майка си, защото беше завладяна само от ненавист към нея, от негодувание срещу намека й, че и тя самата е забъркала същата каша. Затова й отвърна:

— Само че аз проявих много по-голяма ловкост от теб, мамо. Моят син си има име, което никой не може да му отнеме, дори и Люк.

Дъхът на Фий изсвистя през зъбите й.

— Отвратително! Каква измамница си, Меги! Ни лук яла, ни лук мирисала, а? Е, моят баща ми купи съпруг, за да даде на Франк име и да се отърве от мен. Мислех, че никога няма да узнаеш. Как разбра?

— То си е моя работа.

— Ще плащаш, Меги. Повярвай ми, ще плащаш. Няма да се отървеш по-леко от мен. Аз загубих Франк по най-тежкия за една майка начин — не мога да го виждам, а копнея за това… Само почакай! И ти ще загубиш Дейн!

— Няма да позволя! Ти загуби Франк, защото той не се остави да го впрегне татко. А аз съм се погрижила Дейн да няма баща, който да го впряга. Ще го впрегна аз в Дройда. Защо мислиш, че го подготвям отсега за пастир? В Дройда не може да му се случи нищо лошо.

— А не се ли случи на татко ти? И на Стюърт? Никъде не е сигурно. И ти няма да можеш да задържиш Дейн, ако той поиска да си отиде. Както татко ти не успя да впрегне Франк. Там беше цялата работа. Никой не можеше да впрегне Франк. И ако мислиш, че ти, една жена, можеш да впрегнеш сина на Ралф де Брикасар, лъжеш се. То е съвсем очевидно: щом никоя от нас не успя да задържи бащата, на какво основание би задържала сина?

— Мога да загубя Дейн само ако си отвориш устата, мамо. Но те предупреждавам: преди това ще те убия.

— Не се безпокой: моята смърт без друго няма да ти помогне. Няма да издам тайната ти. Аз съм просто една наблюдателка.

— О, мамо! Какво те е направило такава? Защо не си способна да даваш?

Фий въздъхна.

— Събития, станали години, преди ти да се родиш — отвърна тя.

Меги яростно размаха юмрук.

— О, не е вярно! След всичко, което ми разказа преди малко? Не подхващай пак тези изтъркани приказки! Глупости са това, глупости, глупости! Чуваш ли, мамо? Ти си затъвала в тези глупости цял живот като муха в сладко!

Фий се засмя широко, с истинско задоволство.

— Някога мислех, че да имаш синове, е по-хубаво, отколкото да имаш дъщеря, но съм грешила. Радвам ти се, Меги, радвам ти се така, както не мога да се радвам на синовете си. Дъщерята я чувствуваш като равна на теб. А със синовете не е така. Те са само безпомощни кукли, с които се ограждаме, и в един момент им нанасяме съкрушителен удар.

Меги се втренчи в нея.

— Ти си безпощадна. Кажи ми тогава в какво сме сгрешили.

— В това, че сме се родили — отвърна Фий.

 

 

Хиляди и хиляди мъже се връщаха по домовете си, сваляха войнишките униформи и широкополите войнишки шапки и обличаха цивилни дрехи. Лейбъристкото правителство, което още беше на власт, обърна поглед към големите имения в западните равнини и към по-големите чифлици във вътрешността на континента. Не беше справедливо толкова много земя да принадлежи само на едно семейство, докато хората, служили на Австралия, няма къде да се приютят, пък и страната се нуждаеше от по-интензивно селско стопанство. Шест милиона живееха върху територия, голяма колкото САЩ, но само шепа от тези шест милиона притежаваха земята. Така че най-обширните имения трябваше да се разделят и част от площта им да бъде предадена на ветераните от войната.

Бугела от 150 000 акра намаля на 70 000; двама завърнали се войници получиха по 40 000 акра от Мартин Кинг. Рудна Хуниш беше 120 000 акра и Рос Маккуийн трябваше да даде 60 000 акра на други двама току-що завърнали се войници. И така нататък. Правителството изплати, разбира се, компенсация на фермерите, но сумите бяха много по-малки, отколкото биха им предложили на свободния пазар. И ги заболя. О, как ги заболя! Но Канбера беше непреклонна: чифлици като Бугела и Рудна Хуниш трябва да бъдат разделени. Естествено никой фермер не се нуждаеше от толкова много земя, защото около Гили имаше процъфтяващи чифлици от по 50 000 акра.

Но най-много ги заболя, като разбраха, че този път войниците-фермери ще се справят. След Първата световна война повечето големи имения също бяха подложени на такова преразпределение, но то не беше направено както трябва, а новите скотовъдци нямаха нито подготовка, нито опит; постепенно фермерите си откупиха земите обратно от обезсърчените ветерани. Този път обаче правителството смяташе да финансира образованието и подготовката на скотовъдците.

Почти всички фермери бяха ревностни членове на земеделската партия и ненавиждаха по принцип лейбъристкото правителство, като го отъждествяваха с работническата класа в големите градове, с профсъюзите и с лекомислените според тях интелектуалци-марксисти. А най-силно ги засегна фактът, че Клийри, които бяха известни като привърженици на лейбъристите, не загубиха нито един акър от гигантската Дройда. Като собственост на католическата църква, чифликът не подлежеше на разделяне. Надигна се вой, който стигна чак до Канбера, но там се направиха, че не чуват. И със самочувствието си на най-влиятелната класа в страната скотовъдите бяха дълбоко оскърбени от факта, че онези, които държат камшика в Канбера, го размахват както си искат. Австралия беше федерация от много щати, чиито правителства почти нямаха власт.

А Дройда, подобно на великан в страната на лилипутите, процъфтяваше върху своите четвърт милион акра.

 

 

Дъждът идваше и отминаваше — понякога колкото трябва, друг път твърде много или твърде малко, но слава богу, нямаше вече суша като онази. Постепенно овцете се множаха и качеството на вълната им се подобри дори в сравнение с времето преди Голямата суша, а това беше голямо постижение. Всеки държеше в тайна умението си да отглежда овце. Заговори се за овните на Макс Фокинър край Уорън и всички започнаха да се надпреварват с него за наградата за най-добър овен и овца на великденския панаир в Сидни. Цената на вълната се покачваше главоломно. Европа, САЩ и Япония поглъщаха всяко влакно фина вълна, което Австралия произвеждаше. Другите страни изнасяха по-груба вълна за дебели тъкани и за килими, но само от копринените влакна на австралийските мериноси можеше да се прави онзи фин вълнен текстил, който се плъзгаше между пръстите като мека трева. А най-хубавата такава вълна идваше от черноземните равнини на Северозападен Нови Южен Уелс и от Югозападен Куийнсленд.

Като че ли след всичките горестни години най-сетне хората бяха справедливо възнаградени. Приходите на Дройда надхвърляха въображението: милиони лири годишно. Седнала на бюрото си, Фий сияеше от задоволство, а Боб нае още двама пастири. Да не бяха зайците, пасищните условия щяха да са идеални, но зайците бяха напаст, от която нямаше отърване.

И в Къщата животът стана изведнъж много приятен. Мрежите не пускаха нито една муха в помещенията и всички се чудеха как изобщо са карали преди. А това, че загрозяваха Къщата, се компенсираше от много преимущества, като например да могат да се хранят на открито на верандата, докато глицинията почуква с листенца по мрежата.

И жабите харесаха мрежата — мънички животинки, зелени на цвят, с тънка позлата. Те се прокрадваха по мрежата от външната й страна и сериозни и важни се втренчваха неподвижно в хората около трапезата. Внезапно някоя от тях подскачаше да улови пеперуда, едва ли не по-голяма от нея, и после пак се вцепеняваше, а две трети от пеперудата отчаяно пърхаше вън от препълнената й уста. Дейн и Джъстийн се забавляваха да следят за колко време жабата поглъща напълно една голяма пеперуда, като гледа съсредоточено през мрежата и на всеки десет минути вкарва по малко от пеперудата в гърлото си. Насекомото издържаше дълго и понякога все още се съпротивяваше, докато жабата поглъщаше остатъка от крилата й.

— Пфуй! Каква съдба! — смееше се Дейн. — Представяш ли си половината от теб да е още жива, докато другата половина я смилат?

Благодарение на страстта към книгите — традиция за Дройда — двете деца усвоиха чудесен речник още в ранна възраст. Те бяха интелигентни, будни и се интересуваха от всичко. Животът им беше пълен с удоволствия. Имаха си породисти понита, които растяха заедно с тях; не се съпротивяваха да учат на зелената кухненска маса на мисис Смит уроците от задочното училище; играеха в колибата си на евкалипта, имаха си котки, кучета, дори една опитомена гоана, която се оставяше да бъде водена за каишка и се обръщаше, като я повикат по име. Любимото им животно беше едно мъничко розово прасенце, умно като куче, което наричаха Игъл-Пигъл.

Далеч от градските тълпи, те боледуваха малко и никога не настиваха. Меги изпитваше ужас от детски паралич, дифтерит или някоя друга болест, от която биха могли да се заразят кой знае как, затова им даде всички ваксини, които имаше. Беше чудесен живот, наситен с физически дейности и духовни интереси.

Когато Дейн стана на десет години, а Джъстийн — на единадесет, изпратиха ги в пансион в Сидни — Дейн в „Ривървю“, както изискваше традицията, а Джъстийн в „Кинкопал“. Първия път, когато ги настани в самолета, Меги дълго гледа пребледнелите им, геройски овладени личица, вперени през прозореца, размаханите кърпички — те никога не се бяха отделяли от къщи. Тя много искаше да отиде с тях, да види как ще бъдат настанени, но всички бяха толкова против това, че тя отстъпи. Всички — от Фий до Джимс и Патси — смятаха, че и за двамата е по-добре да са сами.

— Не ги разглезвай — каза строго Фий.

Меги се почувствува раздвоена, когато „ДС-3“ се издигна сред облак прах и се олюля в искрящия въздух. Сърцето й се късаше за Дейн, а се радваше за Джъстийн. В чувството й към Дейн нямаше никаква двойственост: весел и уравновесен по нрав, той даваше и приемаше обичта естествено като дишането. Но Джъстийн беше едно мило, ужасно чудовище. Човек не можеше да не я обича, защото в нея имаше много неща, които заслужаваха обич: сила, душевна чистота, самостоятелност. Работата беше там, че тя не беше любвеобилна като Дейн, нито създаваше у Меги така приятното чувство, че е необходима. Не беше общителна, нито палава и имаше отчайващия навик да поставя хората в неизгодно положение, по-специално майка си. Меги откриваше у нея много от качествата на Люк, които я вбесяваха, но Джъстийн поне не беше скъперница. И Меги беше признателна дори за това.

Благодарение на добрата самолетна връзка децата можеха да прекарват и най-кратките си ваканции в Дройда. Но след първоначалния период на приспособяване и двамата обикнаха училището. Дейн винаги тъгуваше за Дройда, когато се връщаше в пансиона, но Джъстийн се чувствуваше в Сидни така, сякаш винаги беше живяла там, и когато беше в Дройда, мечтаеше да се върне в града. Йезуитите в „Ривървю“ не можеха да се нахвалят: Дейн беше отличен както в учението, така и на игрището. Затова пък монахините в „Кинкопал“ съвсем не бяха във възторг — кой ли с такива зорки очи и остър език като Джъстийн можеше да спечели симпатиите им? Един клас по-напред от Дейн, тя беше по-добра ученичка от него. Но само в класната стая.

„Сидни морнинг херълд“ от 4 август 1952 г. ги заинтригува. На първата му страница обикновено отпечатваха само една снимка — в средата горе — и тя беше към най-интересния материал за деня. Тези път беше хубава снимка на Ралф де Брикасар.

Негово преосвещенство архиепископ Ралф де Брикасар, понастоящем съветник на държавния секретар на Ватикана, беше ръкоположен днес от негово светейшество папа Пий XII за кардинал.

Ралф Раул, кардинал де Брикасар, е бил дълги години служител на римокатолическата църква в Австралия — от пристигането му като млад свещеник през юли 1919 година до заминаването му за Ватикана през март 1938 година.

Роден на 23 септември 1893 г. в република Ирландия, кардинал де Брикасар е вторият син в семейство на потомци на барон Ранулф де Брикасар, пристигнал в Англия в свитата на Уилям Завоевателя. Верен на семейната традиция, кардинал де Брикасар се посвещава на Църквата. На 17 години постъпва в семинарията и след ръкополагането му е изпратен в Австралия. Първите месеци прекарва на служба при покойния епископ Майкъл Клаби в епархията Уинимъръ.

През юни 1920 г. е преместен като енорийски свещеник в Гилънбоун, в северозападната част на Нови Южен Уелс. Там става монсиньор и продължава да работи в Гилънбоун до декември 1928 г. После става частен секретар на негово преосвещенство архиепископ Клюни Дарк и накрая — частен секретар на папския нунций, негово високопреосвещенство кардинал ди Контини-Верчезе, тогава архиепископ. По това време става и епископ. Когато кардинал ди Контини-Верчезе е извикан в Рим да започне забележителната си кариера във Ватикана, епископ де Брикасар става архиепископ и се завръща в Австралия вече като папски нунций. Този важен за Ватикана пост той заема, докато го призовават в Рим през 1938 г., и оттогава досега шеметно се издига към върховете на централната йерархия в римокатолическата църква. В момента, на 58-годишна възраст, той е един от малцината, на които е поверено определянето на папската политика.

Представител на „Сидни морнинг херълд“ се срещна и разговаря вчера с някои от бившите енориаши на кардинал де Брикасар в областта Гилънбоун. Там добре го помнят, и то с много топли чувства. Този богат овцевъден район е населен предимно с католици.

„Отец де Брикасар основа местното библиофилско общество на Светия кръст — каза Хари Гау, кмет на Гилънбоун. — За времето си това беше забележително дело, щедро финансирано най-напред от Мери Карсън, сега покойница, а след това и от самия кардинал, който никога не забравяше нито нас, нито потребностите ни.“

„Отец де Брикасар беше най-изисканият мъж, който някога съм виждала — каза Фиона Клийри, сегашната управителка на Дройда, една от най-големите и процъфтяващи ферми в Нови Южен Уелс. — Докато беше в Гили, той даваше голяма морална подкрепа на своите енориаши и особено на нас в Дройда, която, както знаете, принадлежи сега на Католическата църква. При наводнения той работеше наред с нас по преместването на добитъка, при пожари също ни помагаше, макар и само да погребе мъртвите. Той беше действително необикновен във всяко отношение и не познавам човек с по-голям чар от неговия. Виждаше се, че е създаден за велики дела. И ние още го помним, въпреки че има вече двадесет години, откакто ни е напуснал. Да, с право, струва ми се, ще кажа, че някои хора в Гили още тъгуват за него.“

През войната архиепископ де Брикасар служеше вярно и предано на негово светейшество и нему се приписва заслугата, че е убедил фелдмаршал Алберт Кеселринг да обяви Рим за открит град, след като Италия става противник на Германия. Флоренция, молила напразно за същата привилегия, загуби много от историческите си ценности, които бяха възстановени едва след поражението на Германия. Непосредствено след войната кардинал де Брикасар помогна на хиляди бездомни да намерят убежище в други страни и особено енергично участвуваше в имиграционната програма на Австралия.

Независимо че е ирландец по рождение и че като кардинал занапред едва ли ще е свързан със страната ни, Австралия смята, че този забележителен човек до голяма степен й принадлежи.

Меги подаде вестника на Фий и й се усмихна печално.

— Заслужава поздравления, както казах на репортера от „Херълд“. Но не са го отпечатали, а? Само твоите хвалебствия са цитирали почти дословно, виждам. Какъв хаплив език имаш! Поне знам от кого го е наследила Джъстийн. Чудя се колко ли хора ще са достатъчно прозорливи да прочетат между редовете на казаното от теб.

— Той да, ако изобщо го види.

— Питам се дали си спомня за нас — въздъхна Меги.

— Несъмнено. Та нали в края на краищата намира време да се занимава с работите на Дройда. Разбира се, че си спомня за нас, Меги. Как би могъл да забрави?

— А, да. Не се сетих за Дройда. Никога не сме печелили толкова много, нали? Би трябвало да е извънредно доволен. Така както върви нашата вълна на пазара, сметката ни в банката ще остави сигурно и златните мини с пръст в устата. Нашето Златно руно! Над четири милиона лири, и то само от това, че стрижем блеещите овчици.

— Не ставай груба, Меги, не ти прилича — упрекна я Фий. Напоследък държанието й към Меги, макар и малко рязко, беше стоплено от уважение и нежност. — Справихме се добре наистина. Но не забравяй, че всяка година получаваме и парите си — много или малко. Не плати ли той на Боб сто хиляди като премия, а на всички нас, останалите, по петдесет хиляди? И ако рече утре да ни изхвърли от Дройда, можем да купим Бугела дори и при днешните високи цени на земята. Ами колко получиха децата ти? С хиляди. Бъди справедлива към него.

— Но моите деца не знаят и никога няма да узнаят. Дейн и Джъстийн ще растат с мисълта, че трябва сами да си пробиват път в живота, без да разчитат на щедростта на Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Виж ти, второто му име било Раул! Съвсем норманско, нали?

Фий стана, отиде до камината и хвърли първата страница на „Херълд“ в пламъците. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, потръпна, намигна й и после се сбръчка с хартията.

— Меги, какво ще направиш, ако дойде?

Меги презрително се изсмя:

— Ами, ще дойде!

— Може и да дойде — рече Фий загадъчно.

Той дойде, и то през декември. Безшумно, без никой да разбере, с една спортна кола „Остин Мартин“, която сам беше карал чак от Сидни. Вестниците не бяха подушили, че е в Австралия, и никой в Дройда не подозираше такова нещо. Когато колата спря на чакълестия паркинг встрани от Къщата, наоколо нямаше никой и очевидно никой не го беше чул — никой не излезе на верандата да го посрещне.

С всяка клетка на тялото си усещаше десетките мили от Гили насам, вдъхваше уханието на растенията, на овцете, на сухата трева, неспокойна и бляскаща на слънцето. Кенгура и ему, папагали и гоани, милиони стрелкащи се жужащи насекоми, мравки, проточили тънки гъсти редици през пътя, и навсякъде охранени пухкави овце. Обичаше всичко това, защото то съчетаваше по своеобразен начин именно нещата, към които го теглеше сърцето. А отминалите години не бяха накърнили това негово влечение.

Само мрежите срещу мухи бяха новост, но той се усмихна на себе си, като забеляза, че Фий не беше позволила да закрият онази част от верандата на Къщата, която гледаше към пътя за Гили — замрежени бяха само прозорците. И с право, разбира се: големите мрежи биха загрозили фасадата стил „крал Джордж“. Колко ли време живеят призрачните евкалипти? Тези тук сигурно са били пренесени от пустинната вътрешност на страната още преди осемдесет години. А във високите им клони се преплитаха декоративни храсти, преливащи се в медни и пурпурни багри.

Беше вече лято — оставаха две седмици до Коледа — и розите на Дройда бяха в пълен цъфтеж. Навсякъде рози: розови, бели, жълти, алени като кръвта в сърцето, пурпурни като кардиналска мантия. Между клоните на зелената сега глициния се виеха японски рози, розови и бели, спущаха се от покрива на верандата по телената мрежа, обгръщаха черните капаци върху прозорците на втория етаж, протягаха през тях ластарчета към небето. Щерните и подставките им бяха съвсем скрити от погледа. Но сред розите преобладаваше бледо пепеляво розовият цвят. Пепел от рози ли беше? Да, така се казваше. Сигурно Меги ги е посадила, само тя може да е.

До него долетя смехът на Меги и той замря, почти стъписан, после с мъка накара нозете си да го поведат към звука, преминал вече в звънки радостни трели. Точно така се смееше тя като малко момиче. А, ето там! Там, зад буйния храст с пепеляво розови рози, до един евкалипт. Той разтвори с ръце кичестите клони, замаян от уханието им и от този смях.

Но не видя Меги, а едно момче, приклекнало в тучната трева. То си играеше с едно розово прасенце, което като лудо се втурваше към него, хукваше назад, връщаше се обратно. Без да подозира, че го наблюдават, момчето отметна светлокосата си глава и се разсмя. Смехът на Меги — от устата на това непознато дете. Неволно кардинал Ралф пусна клоните и пристъпи напред през самия храст, без да усеща бодлите. Момчето — дванадесет или четиринадесетгодишно, точно на прага на пубертета — вдигна поглед и се стъписа, а прасето изквича, сви опашка и побягна.

Момчето беше обуто в стари къси панталони с цвят каки, без нищо нагоре, и босо; имаше златистокафяв загар на кадифената си кожа. Стройното му момчешко тяло обещаваше да стане силно с тези широки, ъгловати, все още детски рамене, с добре развитите мускули на прасците и бедрата, с плоския корем и тесни ханшове. Косата му беше малко дълга и падаше свободно на къдрици с цвета на тревата в Дройда, а през невероятно гъстите черни мигли гледаха наситеносини очи. Приличаше на млад, избягал ангел.

— Здравейте — усмихна се момчето.

— Здравей — отвърна кардинал Ралф, неспособен да устои на чара на тази усмивка. — Кой си ти?

— Дейн О’Нийл — каза момчето. — А вие кой сте?

— Казвам се Ралф де Брикасар.

Дейн О’Нийл. Значи, син на Меги. Тогава тя не е напуснала Люк О’Нийл, върнала се е при него, родила е това красиво момче, което би могло да е негово, ако не се беше свързал с Църквата преди това. На колко години беше, когато се свърза с Църквата? Не много по-голям от това момче, не много по-зрял. Ако беше почакал, то можеше да е негово. Глупости, кардинал де Брикасар! Ако не беше се свързал с Църквата, щеше да останеш в Ирландия да отглеждаш коне и нямаше да имаш тази съдба, нямаше да знаеш нито за Дройда, нито за Меги Клийри.

— С какво мога да ви услужа? — попита любезно момчето, като се изправи с изящна гъвкавост, която се стори позната на кардинал Ралф, и той реши, че я е наследило от Меги.

— Тук ли е баща ти, Дейн?

— Баща ми ли? — Тъмните, красиво изписани вежди се сключиха. — Не, няма го. Той никога не е идвал тук.

— О, разбирам. А майка ти тук ли е?

— В Гили е, но скоро ще се върне. Баба ми е в къщи. Бихте ли искали да я видите? Аз ще ви заведа. — Сините като метличина очи се втренчиха в него, разшириха се, после се присвиха. — Ралф де Брикасар. Чувал съм името ви. О! Кардинал де Брикасар! Ваше високопреосвещенство, извинете! Простете ми за неучтивостта.

Вместо в одеждите на духовник, той беше облечен с брич, бяла риза и ботуши, но пръстенът с рубин беше на ръката му — не биваше да го сваля, докато е жив. Дейн О’Нийл коленичи, взе изящната ръка на кардинал Ралф в своите също тъй изящни ръце и почтително целуна пръстена.

— Няма нищо, Дейн. Аз не съм дошъл като кардинал де Брикасар, а като стар приятел на майка ти и баба ти.

— Съжалявам, ваше високопреосвещенство, трябваше да позная името ви още щом го чух. Ние тук много често го споменаваме. Но вие го произнесохте малко по-различно, а и малкото ви име ме заблуди. Сигурен съм, че майка ми много ще се радва да ви види.

— Дейн, Дейн, къде си? — викна един нетърпелив глас, много дълбок и очарователно дрезгав.

Сведените клонки на евкалипта се разтвориха и между тях надникна едно момиче на около петнадесет години, пристъпи напред, изправи се. Той веднага я позна по удивителните й очи. Дъщерята на Меги. Цялата в лунички, с изострени черти, с дребно лице — отчайващо различна от Меги.

— А! Здравейте! Съжалявам, не знаех, че имаме гост. Аз съм Джъстийн О’Нийл.

— Джуси, това е кардинал де Брикасар! — съобщи й Дейн уж шепнешком. — Бързо целуни пръстена му!

Безцветните очи го стрелнаха с пренебрежение.

— Ти си се побъркал по религията, Дейн — каза тя невъзмутимо на висок глас. — Не е хигиенично да се целува пръстен. Няма да го целуна. И освен това откъде да знаем, че това е кардинал де Брикасар? Прилича ми на едновремешен фермер. Като… мистър Гордън.

— Той е, той е! — настояваше Дейн. — Моля ти се, Джуси, бъди добра. Заради мен!

— Ще бъда добра само заради теб. Но няма да целуна пръстена му. Отвратителна работа. Откъде да знам кой го е целувал преди мен. Ами ако е бил настинал?

— Няма нужда да целуваш пръстена ми, Джъстийн. Аз съм дошъл на почивка и сега не съм кардинал.

— Така може. Защото ще ви кажа съвсем откровено, че съм атеистка — невъзмутимо му отвърна дъщерята на Меги Клийри. — За четири години в „Кинкопал“ се убедих, че това са чисти глупости.

— Имаш право да мислиш, както искаш — каза кардинал Ралф, като правеше отчаяни усилия да изглежда важен и сериозен като нея. — Може ли да потърся баба ви?

— Разбира се. Трябваме ли ви? — попита Джъстийн.

— Не, благодаря. Сам ще се оправя.

— Добре. — И тя се обърна към брат си, все още зяпнал госта. — Ела да ми помогнеш, Дейн. Хайде!

Но макар че Джъстийн с всички сили го дърпаше за ръката, Дейн остана загледан в кардинал Ралф, докато високата му изправена фигура изчезна зад розите.

— Ти наистина не си с ума си, Дейн. Какво чак толкова се захласваш по него?

— Той е кардинал! — рече Дейн. — Представяш ли си! Истински, жив кардинал в Дройда!

— Кардиналите — издекламира Джъстийн — са принцовете на църквата. Прав си, че е необичайно. Но аз не го харесвам.

Къде другаде можеше да е Фий, ако не на бюрото си? Той прекрачи през големия прозорец и влезе в стаята, при което трябваше да повдигне мрежата. Тя сигурно го беше чула, но продължи да работи: гърбът й беше приведен, златистите й коси бяха посребрени. Той се напрегна и си спомни, че тя трябва да е вече на седемдесет и две години.

— Здравей, Фий — обади се той.

Когато Фий вдигна глава, той видя колко бе променена. Не беше сигурен точно в какво отношение — пак нейното безразличие, но освен него имаше и други неща: някакво омекотяване и закоравяване едновременно, сякаш слабостите на човешката природа не бяха отминали и нея подобно на Мери Карсън. Ах, тези господарки на Дройда! Дали и Меги ще бъде същата, когато дойде нейният ред?

— Здравей, Ралф — отговори тя, сякаш всеки ден го виждаше да влиза през прозореца. — Радвам се да те видя.

— И аз се радвам да те видя.

— Не знаех, че си в Австралия.

— Никой не знае. Имам няколко седмици отпуск.

— Ще останеш при нас, надявам се?

— Къде другаде? — Погледът му се плъзна по красивите стени, спря се на портрета на Мери Карсън. — Знаеш ли, Фий, имаш безупречен вкус. Тази стая може да съперничи на която и да е във Ватикана. Ето например черните яйцевидни медальони с розите — направо гениално хрумване.

— А, благодаря ти. Стараем се според скромните си възможности. Самата аз харесвам повече столовата. Подредих я наново, докато те нямаше. В розово, бяло и зелено. Звучи ужасно, но почакай, ще я видиш. В същност защо ли го правя, сама не знам. Нали къщата е твоя.

— Не е, докато е жив някой от семейство Клийри, Фий — отвърна той кротко.

— Много успокояващо. Е, доста си се издигнал, откакто напусна Гили, разбирам. Чете ли статията в „Херълд“ по ръкополагането ти за кардинал?

Той трепна.

— Четох я. Езикът ти е станал още по-остър, Фий.

— Да, и това ми доставя голямо удоволствие. Толкова години мълчах и не продумвах дума. Не знаех от какво съм се лишавала. — Тя се засмя. — Меги е в Гили, но скоро ще се върне.

Дейн и Джъстийн влязоха през прозореца.

— Бабо, може ли да пояздим до сондажа?

— Нали знаете нареждането? Никакво яздене, без майка ви лично да е разрешила. А къде ви е възпитанието? Елате и се запознайте с госта.

— Аз вече говорих с тях.

— О!

— Не трябва ли да сте на училище сега? — обърна се той с усмивка към Дейн.

— Сега е декември. Имаме два месеца лятна ваканция, ваше високопреосвещенство.

Толкова години оттогава: той беше забравил, че в южното полукълбо децата имат лятна ваканция през декември и януари.

— Дълго ли ще останете тук, ваше високопреосвещенство? — не се стърпя Дейн, зяпнал го като омаян.

— Негово високопреосвещенство ще остане при нас колкото може, Дейн — намеси се баба му, — но мисля, че ще се отегчи да се обръщат към него през цялото време с тази титла. Как ще му казвате? Чичо Ралф ли?

— Чичо ли? — възмути се Джъстийн. — Нали знаеш, че това е против правилата в семейството, нана. Чичовци са ни само Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси. Значи, той ще бъде Ралф.

— Не бъди невежлива, Джъстийн! Що за държание? — упрекна я Фий.

— Остави, Фий, тя е права. И аз предпочитам всички да ме наричат просто Ралф — намеси се бързо кардиналът. Защо ли го ненавиждаше малката хлапачка?

— Аз не мога така — възпротиви се изумен Дейн. — Не мога да ви наричам просто Ралф.

Кардинал Ралф прекоси стаята, хвана с две ръце голите рамене на момчето и се засмя с топлите си сини очи, грейнали в сенчестата стая.

— Разбира се, че можеш, Дейн. Това не е грях.

— Хайде, Дейн, да отиваме в къщичката — нареди Джъстийн.

Кардинал Ралф и синът му се обърнаха към Фий и я погледнаха едновременно.

— Господ да ни е на помощ! — рече Фий. — Хайде, Дейн, бягай навън да играеш, чу ли? — Тя плесна с ръце. — Още ли сте тук!

Момчето хукна с всички сили, а Фий посегна към книжата си. На кардинал Ралф му дожаля за нея и заяви, че ще отиде до готварницата. Как почти нищо не се беше променило! Все същите газени лампи, разбира се. И същото ухание на пчелен восък, на рози в големите вази.

Той дълго стоя и приказва с мисис Смит и момичетата. Междувременно те бяха много остарели, но на тях им отиваше някак си повече, отколкото на Фий. Бяха щастливи. Да, точно така. Истински и почти напълно щастливи. Клетата Фий, тя не беше щастлива. Той жадуваше да види Меги, да разбере дали тя е щастлива.

Но когато излезе от готварницата, Меги не беше се върнала още. И за да запълни времето, тръгна да се разходи през стопанския двор към реката. Какъв покой цареше в гробището! На стената на гробницата имаше шест бронзови плочи, както последния път. Трябва да се погрижи и него да погребат тук: да не забрави да каже, където трябва, като се върне в Рим. Наблизо забеляза два нови гроба — на стария Том, градинаря, и на жената на един от пастирите, който работел тук от 1946 година и продължава да работи при тях, каза мисис Смит, защото жена му е погребана тук. Фамилното чадърче на китаеца готвач беше доста избеляло от жаркото слънце през годините и първоначалният му царствено червен цвят, преминал през много нюанси, които Ралф още си спомняше, беше сега белезникав, почти пепеляворозов. Меги, Меги. След мен ти си се върнала при него, родила си му син!

Беше много горещо. Полъхна лек ветрец, люшна звънчетата по чадърчето на китаеца и те подеха печалния си тих напев: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“ ЧАРЛИ ВОДОНОСЕЦЪТ БЕШЕ ДОБРО МОМЧЕ. И този надпис беше избледнял и почти не се четеше. Е, така трябва. Гробовете трябва да потънат, да изчезнат в пазвите на майката-земя, времето да отмине постепенно тленното им бреме, да ги заличи и само въздухът да си спомня с въздишка. Той не желаеше да бъде погребан в някоя крипта на Ватикана между други като него. Искаше да е тук, сред хората, които действително бяха живели.

Като се обърна, очите му срещнаха помътнелия поглед на мраморния ангел. Кардинал Ралф му махна с ръка за поздрав и се извърна, загледан през тревата към Къщата. Тя идваше. Меги.

Стройна, златисторуса, с панталони и мъжка риза, точно като неговата, със сива мека мъжка шапка на тила, с бежови ботуши на краката. Като момче — като сина си, който можеше да бъде негов син. Аз съм мъж, но когато и аз легна тук, няма да съм оставил никого да напомня за този факт.

Тя приближаваше, прекрачи бялата оградка и дойде толкова близо, че той виждаше само очите й, тези сиви, пълни със светлина очи, които не бяха загубили нито красотата си, нито властта над неговото сърце. Ръцете й се обвиха около врата му; съдбата му пак стана досегаема, сякаш никога не се беше откъсвал от нея; устните, трепетни под неговите, не бяха сън — така дълго желани, така дълго. Друго причастие — тъмно като земята, нямащо нищо общо с небето.

— Меги, Меги — повтаряше той, заровил лице в косите й, шапката й беше паднала на тревата, ръцете му я бяха обгърнали.

— Като че ли нищо не се е променило, нали? Нищо не се променя — промълви тя с притворени очи.

— Да, нищо не се променя — повтори той убедено.

— Тук е Дройда, Ралф. Предупредих те, че в Дройда си мой, а не на бога.

— Знам. И все пак дойдох. — Той я притегли долу на тревата. — Защо, Меги?

— Какво защо? — Ръката й галеше косата му, вече по-бяла, отколкото на Фий. Но все още гъста, все още хубава.

— Защо се върна при Люк? Защо му роди син? — попита той с ревност.

Душата й надникна през светлите си прозорчета и забули мислите й от него.

— Той ме принуди — опита да се оправдае тя. — Само веднъж бях с него. Но имам Дейн и не съжалявам. Дейн заслужава всичко, което изтърпях заради него.

— Прощавай, нямах право да питам. Та нали най-напред аз те тласнах към Люк?

— Така е.

— Дейн е чудесно момче. Прилича ли на Люк?

Тя се усмихна потайно, отскубна няколко тревички, плъзна ръка под ризата по гърдите му.

— Почти не. Никое от децата ми не прилича много нито на Люк, нито на мен.

— Обичам ги, защото са твои.

— Ти си все така сантиментален. Възрастта ти отива, Ралф. Знаех, че ще бъде така, и се надявах да мога да го видя. Познавам те от тридесет години! А ми се струват като тридесет дни.

— Тридесет ли? Нима са толкова много!

— Аз съм на четиридесет и една, мили, значи, толкова са. — Тя се изправи. — Изпратена съм да те поканя официално на чай. Мисис Смит подрежда великолепна маса в твоя чест. А после, като се позахлади, ще има печено агнешко бутче с хрупкава кожица.

Той закрачи бавно до нея.

— Синът ти се смее точно като теб, Меги. Неговият смях беше първият човешки глас, който чух в Дройда. Помислих, че си ти, тръгнах да те търся и открих него.

— Значи, най-напред него си видял тук.

— Да, да.

— И как го намираш, Ралф? — нетърпеливо попита тя.

— Харесва ми. И как иначе, щом е твой син! Но той ме привлича някак много силно, по-силно, отколкото дъщеря ти. Тя като че ли не ме харесва особено.

— Джъстийн ми е дете, но е истинска кучка. Научих се да ругая на стари години, и то благодарение на нея. И на теб донякъде. И на Люк. И на войната. Интересно как всичко се струпа.

— Много си се променила, Меги.

— Така ли? — Меките плътни устни се извиха в усмивка. — Не съм сигурна. Може би е от живота тук, в Големия Северозапад — той ме похабява, сваля едно по едно всичко от мен като седемте воала на Саломе. Или като люспите на лук, както би казала Джъстийн. Това дете е съвсем лишено от поетичност. Аз съм си същата онази Меги, Ралф, само че пооголена.

— Може би.

— Но ти си се променил много.

— В какъв смисъл, Меги?

— Струва ми се, че пиедесталът се поклаща при всеки полъх на вятъра и гледката отгоре те разочарова.

— Така е. — Той се изсмя беззвучно. — И като си помисля, че някога имах дързостта да ти кажа, че не си нищо необикновено! Взимам си думите назад. Ти си единствената жена, Меги. Единствената!

— Какво се е случило?

— Не знам. Дали не открих, че дори и църковните идоли са на глинени крака? Дали не се продадох за паница леща? Дали не посягам към празно пространство? — Веждите му се сключиха като от болка. — Накратко казано, трябва да е точно това. Аз представлявам само купчина клишета, а светът на Ватикана — стар, вкиснат, вкаменен свят.

— Аз бях нещо по-реално, но ти не можа да го разбереш.

— Не бях в състояние да сторя нищо друго, повярвай ми! Знаех накъде трябва да тръгна, но не можех. С теб щях да бъда навярно по-добър човек, макар и не толкова забележителен. Но просто не можех, Меги. О, как да ти го обясня?

Пръстите й нежно докоснаха голата му ръка.

— Разбирам го, мили Ралф. Знам, знам… Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе — нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.

— Точно това не проумявам. Тази болка. — Той сведе очи към дланта й, която докосваше нежно ръката му, а му причиняваше такава непоносима болка. — Защо е тази болка, Меги?

— Питай господ, Ралф — отвърна Меги. — Той знае всичко за болката. Нали той ни е създал такива — и нас, и целия свят. Значи, той е създал и болката.

 

 

Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси се прибраха за вечеря, понеже беше събота вечер. Утре сутринта отец Уоти трябваше да дойде да прочете молитвата, но Боб му телефонира, че няма да си бъдат в къщи. Излъгаха по необходимост, за да запазят в тайна присъствието на кардинал Ралф. Петимата сина на Пади бяха заприличали поразително на баща си: зрели мъже, говореха бавно, бяха упорити и търпеливи като земята. А колко обичаха Дейн! Не отделяха очи от него и го проследиха с погледи, когато тръгна да си ляга. Явно чакаха с нетърпение деня, когато ще порасне достатъчно, за да тръгне с тях из пасбищата.

Кардинал Ралф откри и причината за враждебността на Джъстийн. Дейн го беше харесал, слушаше го в захлас, въртеше се все около него: тя просто ревнуваше.

След като децата си легнаха, той огледа останалите — братята, Меги, Фий.

— Фий, остави за момент сметките — каза той. — Ела седни при нас. Искам да поговорим.

Тя все още ходеше изправена и не беше загубила хубавата си фигура, само гърдите й се бяха поотпуснали и талията й не беше вече така тънка, което се дължеше повече на възрастта, отколкото на пълнота. Без да продума, тя седна в едно от големите кремави кресла; от едната й страна беше Меги, а недалеч, на мраморните пейки, бяха насядали братята.

— Става дума за Франк.

Името увисна между тях, прозвучало като далечно ехо.

— Какво за Франк? — сдържано попита Фий.

Меги остави плетката си, погледна първо майка си, после кардинал Ралф.

— Казвай, Ралф — подкани го тя, като не можеше да изтрае нито миг повече сдържаността на майка си.

— Франк излежа почти тридесет години в затвора, нали знаете? — попита кардиналът. — Моите хора са ви държали в течение, както се уговорихме, но аз ги бях помолил да не ви тревожат излишно. Аз действително не виждах каква полза може да има за Франк или за вас, ако узнаете мъчителните подробности за самотата и отчаянието му — никой от нас не би могъл с нищо да помогне. Сигурно биха го пуснали още преди няколко години, ако през първите години в Гулбърнския затвор не си беше спечелил лошата слава на буен и неуравновесен. Дори през войната, когато някои затворници бяха освободени, за да отидат в армията, на клетия Франк беше отказана тази привилегия.

Фий вдигна поглед от ръцете си.

— Нравът му е такъв — рече тя с равен глас.

Кардиналът, изглежда, трудно намираше подходящи думи и докато ги търсеше, семейството го наблюдаваше със смесица от надежда и боязън, макар че не съдбата на Франк ги тревожеше.

— Сигурно сте много озадачени защо се върнах в Австралия след толкова години — рече най-сетне кардинал Ралф, без да поглежда към Меги. — Не винаги съм полагал достатъчно грижи за вас и го признавам. Още от деня, в който ви срещнах, мисля най-напред за себе си и поставям себе си на първо място. А когато Светият отец възнагради усърдието ми към Църквата с кардиналска мантия, попитах се дали не мога да направя нещо за Клийри така, че да им покажа колко много държа на тях. — Той си пое въздух и прикова поглед във Фий, а не в Меги. — Върнах се в Австралия да видя какво мога да сторя за Франк. Спомняш ли си, Фий, когато разговарях с теб след смъртта на Пади и на Стю? Двадесет години минаха оттогава, а още не мога да забравя израза на очите ти. Толкова много енергия и жизненост сломени.

— Да — обади се бързо Боб, приковал поглед в майка си. — Точно така.

— Франк е освободен под гаранция — каза кардиналът. — Само това можах да направя, за да ви докажа чувствата си.

Ако беше очаквал внезапна, ослепителна светлина да озари дълбокия мрак на Фий, щеше да остане разочарован. Най-напред блесна само малко пламъче и може би данъкът, който възрастта взима, нямаше никога да му позволи да се разгори в огън. Но в очите на синовете на Фий той видя истинската му сила и за пръв път от разговора си през войната с онова германско войниче с внушителното име се почувствува действително полезен някому.

— Благодаря ти — каза Фий.

— Ще го приемете ли в Дройда? — обърна се той към мъжете Клийри.

— Тук е неговият дом и тук е редно да се върне — отговори Боб сдържано.

Всички закимаха в знак на съгласие с изключение на Фий, която се беше втренчила като че в нещо, което само тя виждаше.

— Той не е някогашният Франк — продължи кротко кардинал Ралф. — Преди да дойда тук, го посетих в затвора да му съобщя новината и трябваше да му кажа, че всички в Дройда са знаели през цялото време какво се е случило с него. И той не се разсърди — по това ще разберете колко се е променил. Той беше просто… благодарен. И очаква с нетърпение да види отново семейството си и най-вече теб, Фий.

— Кога ще го пуснат? — запита Боб, като се покашля: личеше си, че се радва заради майка си, но същевременно се и бои какво ще стане, когато Франк се върне.

— След една-две седмици. Ще пристигне с вечерния влак. Исках да дойде със самолет, но той отказа: предпочитал влака.

— Патси и аз ще го посрещнем — веднага предложи с готовност Джимс, но после лицето му помръкна. — О! Та ние не знаем как изглежда.

— Не — каза Фий. — Аз ще го посрещна. И то сама. Още не съм остаряла дотолкова, че да не мога да ида с колата до Гили.

— Мама е права — намеси се Меги твърдо, за да предвари братята си, които се готвеха да възразят в един глас. — Нека мама сама го посрещне. Тя е тази, която трябва да го види първа.

— Е, сега имам работа — каза Фий малко безцеремонно, стана и отиде при бюрото си.

Петимата братя станаха едновременно.

— А за нас е време да си лягаме — обяви Боб и умело имитира прозявка, сетне се усмихна свенливо на кардинал Ралф. — Ще бъде като едно време, когато утре прочетете вие молитвата.

Меги сгъна плетката си, прибра я и стана.

— И аз ще кажа лека нощ, Ралф.

— Лека нощ, Меги. — Погледът му я проследи, докато излезе от стаята, и после се обърна към приведения гръб на Фий. — Лека нощ, Фий.

— Моля? Каза ли нещо?

— Казах лека нощ.

— О! Лека нощ, Ралф.

Той не искаше да се качва веднага след Меги.

— Май ще се поразходя, преди да си легна. Да ти кажа ли нещо, Фий?

— Какво? — попита тя разсеяно.

— Мен не можеш да заблудиш никога.

Тя се изсмя презрително и малко зловещо.

— Така ли? Интересно.

Нощ, звезди. Южните звезди, които описват кръг по небето. Той беше загубил вече власт над тях завинаги, макар че те все още бяха там, твърде студени, за да сгряват, твърде далечни, за да дадат утеха. По-близо до господа, който беше нищожно дребен между тях. Той стоя дълго, загледан в тях, заслушан във вятъра в дърветата, с усмивка на уста.

Не искаше да минава покрай Фий и затова се прибра през стълбището в другия край на къщата. Лампата на бюрото й още светеше и той видя приведения й силует — продължаваше да работи. Клетата Фий. Колко ли се бои да си легне, макар че като се върне Франк, може би ще е по-добре. Дано.

На най-горната площадка го посрещна плътна тишина. Една кристална лампа върху тясната масичка в коридора хвърляше мъжделива светлина наоколо за удобство на онези, които стават през нощта. Пламъчето потрепваше, щом нощният бриз издуеше навътре пердето на прозореца до нея. Той я отмина; стъпките му бяха съвсем безшумни по мекия килим.

Вратата на Меги беше широко отворена и през нея струеше по-силна светлина. Той застана за момент в снопа светлина, после влезе в стаята, затвори вратата зад гърба си и завъртя ключа. Облечена в широк халат, тя седеше в едно кресло до прозореца, зареяла поглед над невидимия двор, но извърна глава и го погледна, докато той се приближи до леглото и седна на ръба му. После стана бавно и отиде при него.

— Дай, ще ти помогна да си събуеш ботушите. Ето защо не нося никога високи ботуши. Не мога да ги събувам без събувалка, а тя съсипва хубавите ботуши.

— Нарочно ли си облечена с този цвят, Меги?

— Пепел от рози ли? — усмихна се тя. — Това е любимият ми цвят. Подхожда на косата ми.

Той подпря крак на хълбока й, докато тя издърпа единия ботуш, после й подаде другия.

— Толкова ли беше сигурна, че ще дойда, Меги?

— Нали ти казах: в Дройда си мой. Ако ти не беше дошъл, аз щях да дойда.

Тя изхлузи ризата през главата му и за момент задържа ръката си с чувствена наслада върху голия му гръб, после отиде до лампата и я загаси, докато той подреждаше дрехите си върху облегалката на един стол. Чу я как пристъпва и как съблича халата си. „А утре сутринта трябва да чета молитва… Но чак утре сутрин, когато магията вече отдавна е свършила. Пред мен са нощта и Меги. Аз я исках през цялото време. Тя също е причастие.“

 

 

Дейн беше разочарован.

— Мислех, че ще бъдете в червена мантия! — каза той.

— Понякога нося червена тога, Дейн, но само зад стените на двореца. Навън нося черно расо с червен пояс като този.

— Наистина ли имате дворец?

— Да.

— И е пълен с полилеи?

— Да, но и в Дройда е пълно с полилеи.

— О, Дройда! — възнегодува Дейн. — Обзалагам се, че нашите са съвсем малки в сравнение с вашите. Как бих искал да видя двореца ви и вас в червена тога.

Кардинал Ралф се усмихна.

— Кой знае, Дейн? Може би някой ден ще го видиш.

Момчето имаше винаги странно изражение в дъното на очите си — някакъв поглед към далечината. Когато ги обърна към него по време на молитвата, кардинал Ралф го усети особено силно, но не го позна, усети го някак особено близък. Никой мъж и никоя жена не се виждат в огледалото такива, каквито са в същност.

 

 

Луди и Ан Мюлер трябваше да пристигнат за Коледа, както всяка година. Къщата се изпълни с радостни хора, които очакваха най-хубавата Коледа от много години насам. Мини и Кет си тананикаха, докато работеха, бузестото лице на мисис Смит сияеше, Меги без възражения предостави Дейн на кардинал Ралф, а Фий изглеждаше по-щастлива и по-малко се заседяваше на писалището си. Мъжете използваха всеки повод да се прибират вечер в къщи, защото след вечеря всекидневната се изпълваше с глъч, а мисис Смит се зае да приготвя за преди лягане печени филийки с топено сирене, горещи кифлички с масло и сладкиш със стафиди. Кардинал Ралф протестираше, че ще напълнее от толкова обилна и хубава храна и след три дни сред въздуха, хората и храната в Дройда започна да губи поизмършавелия си, изпит вид, който имаше, като пристигна.

Четвъртият ден настъпи много горещ. Кардинал Ралф беше отишъл с Дейн да докарат едно стадо, Джъстийн се цупеше сама в клоните на евкалипта, а Меги си почиваше сред възглавниците в едно тръстиково кресло на верандата. Чувстваше се до костите отмаляла, преситена, щастлива. Една жена може да мине години наред без това, но беше прекрасно, когато е именно с желания мъж. Когато беше с Ралф, всяка частица от нея участвуваше, с изключение на онова, което принадлежеше на Дейн, а когато беше с Дейн, оживяваше всяка частица от нея, с изключение на онова, което принадлежеше на Ралф. Само когато и двамата едновременно присъстваха в нейния свят както сега, тя се чувствуваше съвсем цялостна. И нищо чудно. Дейн беше синът й, а Ралф — нейният мъж.

Едно нещо само помрачаваше щастието й: Ралф не беше разбрал. И устата й остана затворена за нейната тайна. Щом той не можеше сам да види, защо да му казва? С какво беше заслужил да му каже? А загдето можа да допусне дори и за миг, че тя се е върнала при Люк по свое желание, съвсем не можеше да му прости. Не заслужаваше да му казва, щом беше в състояние да мисли така за нея. Понякога тя усещаше върху себе си бледия ироничен поглед на Фий и му отвръщаше невъзмутима. Фий разбираше, наистина разбираше. Разбираше тази полуомраза, негодуванието, желанието да отмъсти за дългите години самота. Хукнал да лови дъгата — такъв си беше Ралф де Брикасар. И защо пък тя да го дари с най-прекрасната багра на тази дъга — сина му? Нека бъде лишен от това. Нека страда, без в същност да знае, че страда.

Телефонът иззвъня за Дройда. Меги го чу, без да трепне, но като разбра, че майка й я няма, отиде да се обади.

— Мисис Фиона Клийри, ако обичате — чу се мъжки глас.

Меги я повика и Фий пое слушалката.

— Фиона Клийри на телефона — каза тя и докато слушаше, цветът постепенно изчезна от лицето й и то стана като в дните след смъртта на Пади и Стю — изтъняло и уязвимо. — Благодаря ви — каза накрая тя и окачи слушалката.

— Какво има, мамо?

— Франк е освободен. Идва си днес следобед с пощенския влак. — Тя погледна часовника си. — Трябва скоро да тръгвам: два часът минава.

— Нека да дойда с теб — предложи Меги, така преливаща от щастие, че не можеше да гледа как майка и страда: усещаше, че предстоящата среща не носи само радост на Фий.

— Няма нужда, Меги. Погрижи се за всичко тук и забави вечерята, докато се върна.

— Не е ли чудесно, мамо? Франк се връща тъкмо за Коледа!

— Да — каза Фий, — чудесно е.

 

 

Никой не пътуваше вече с вечерния влак, щом можеше да вземе самолет, така че докато измине с пухтене шестстотинте мили от Сидни, сваляше пътниците си — повечето от втора класа — ту в едно, ту в друго градче и до Гили остана да стовари малцина.

Началник-гарата познаваше мисис Клийри, но никога не би помислил да я заговори. И сега само си кимнаха; той я проследи с поглед как слиза по дървените стълби от горното мостче и се изправя неподвижно на високата платформа. „Изискана жена — помисли си той, — с модна рокля и шапка, с обувки на токове, с хубава фигура и няма много бръчки по лицето за нейната възраст: ето как добре се отразява на жената лекият живот в чифлиците.“

Франк пръв разпозна майка си, която го отличи повече със сърцето си. Той беше на петдесет и две години — през времето, докато не беше го виждала, бе преминал от младостта в зрялата възраст. Мъжът, който стоеше сред залеза на Гили, беше твърде слаб, почти мършав и много бледен, косата му стигаше до половината на тила, носеше безформени дрехи, които почти висяха на тялото му, чиято някогашна сила още личеше въпреки дребния ръст, а изящните му пръсти бяха свити около периферията на сивата касторена шапка. Не беше прегърбен, нито изглеждаше зле, но безпомощно мачкаше шапката в дланите си и като че ли не очакваше някой да го посрещне, нито знаеше какво да прави.

Като се владееше добре, Фий с бързи крачки отиде до него.

— Здравей, Франк — каза тя.

Той вдигна очите, които някога бляскаха и искряха, а сега гледаха от хлътналите орбити на един застаряващ човек. Това съвсем не бяха очите на Франк. Изчерпани, укротени, безкрайно уморени. Но докато поглъщаха Фий, в тях се появи особено изражение на страдание, на безпомощност, молба на умиращ човек.

— О, Франк! — рече тя, прегърна го, залюля главата му на рамото си. — Няма нищо, няма нищо — мълвеше тя все по-нежно. — Няма нищо.

 

 

Отначало той седеше отпуснат и уморен в колата, но докато „Ролсът“ набираше скорост и се отдалечаваше от града, той взе да проявява интерес към околността и погледна през прозореца.

— Съвсем същото си е — пророни той.

— Сигурно. Времето тече бавно по тези места.

Те минаха по скърцащия дървен мост над калните, спаднали води на реката, обточена с плачещи върби. В коритото й се виждаха преплетени клони и чакъл, тъмнееха локви, евкалиптови дървета растяха навсякъде из камънака.

— Река Барун — каза той. — Мислех, че никога повече няма да я видя.

Зад тях се кълбеше облак прах, а пред тях пътят — като на рисунка по перспектива — се беше опнал през безкрайната тревиста равнина, в която нямаше нито едно дърво.

— Пътят е нов, а, мамо? — мъчеше се той отчаяно да намери тема за разговор, да направи всичко да изглежда по-естествено.

— Да, прокараха го от Гили до Милпаринка веднага след войната.

— Можеха да го залеят с малко асфалт, а не да го оставят прашен като едно време.

— За какво? Нали сме свикнали да гълтаме прахоляка, а помисли си колко ще струва да го направят така, че да няма кал. Пътят е прав, добре го поддържат и ни спестява тринадесет от всичките двадесет и седем порти. Остават само четиринадесет между Гили и Къщата, но сега ще видиш какво сме направили с тях. Няма вече отваряне и затваряне на порти, Франк.

„Ролсът“ стъпи на една рампа пред желязна врата, която лениво се вдигна, а щом колата мина под нея и се отдалечи на няколко метра, вратата сама се затвори.

— Чудесата нямат край! — отбеляза Франк.

— Ние бяхме първия чифлик в околността, който постави автоматични порти, но само между Милпаринка и стопанския двор. Портите на пасищата все още трябва да се отварят и затварят ръчно.

— Онзи, дето е изобретил това, е трябвало сигурно да отваря и да затваря много врати през живота си, а? — засмя се Франк и това беше първият признак, че му е поолекнало.

После отново замълча, а майка му се съсредоточи само върху шофирането, понеже не искаше да го притеснява. Като минаха и под последната врата и влязоха в стопанския двор, той ахна.

— Бях забравил колко е хубаво! — възкликна той.

— Това е домът ни — отвърна Фий, — грижих се за него.

Тя закара „Ролса“ до гаражите и тръгна с Франк към Къщата, а той си носеше куфара.

— Какво предпочиташ, Франк, стая в голямата къща или да живееш сам в една от задните къщи за гости? — попита майка му.

— Ще се настаня в къщата за гости, благодаря. — Морните очи се спряха върху лицето й. — По-добре да съм далеч от хората — добави той и това бе първият и последен намек за условията в затвора.

— Там и ти ще се чувствуваш по-добре — каза тя и го поведе към гостната. — Къщата е пълна с хора сега — тук са и кардиналът, и Дейн, и Джъстийн, а Луди и Ан Мюлер ще пристигнат в другиден за Коледа. — Тя дръпна ширита на звънеца да донесат чая и бързо обиколи стаята да запали всички газови лампи.

— Луди и Ан Мюлер ли? — озадачи се той.

Тя тъкмо оправяше фитила на една лампа, но се спря и го погледна.

— Много време мина, Франк. Мюлерови са приятели на Меги. — И като нагласи пламъка, както искаше, настани се в своето кресло. — Ще вечеряме след един час, но нека най-напред да пием чай. Искам да си промия гърлото от прахта по пътя.

Франк седна неловко на крайчеца на една от табуретките в бежова коприна и огледа стаята със страхопочитание.

— Няма нищо общо с това, което беше по времето на леля Мери.

Фий се усмихна:

— Надявам се.

Тогава влезе Меги и на него му беше по-трудно да възприеме нея като зряла жена, отколкото майка си като възрастна. Докато сестра му го прегръщаше и целуваше, Франк извърна лице, сви се в торбестото си палто и затърси с поглед майка си, която сякаш му казваше с очи: няма значение, скоро всичко ще се уталожи, само почакай. Минута по-късно, докато той още търсеше да каже нещо подходящо на тази нова Меги, появи се дъщерята на Меги — високо, слабо момиче, което седна сковано и взе да мачка полата си с големите си ръце, а светлите й очи се спираха ту на едно, ту на друго лице. Синът на Меги дойде с кардинал Ралф и седна на пода до сестра си — красиво момче, излъчващо спокойствие и благородство.

— Франк, много се радвам — рече кардинал Ралф и му стисна ръката, после се обърна към Фий, повдигнал лявата си вежда. — Чаша чай ли? Чудесна идея.

Братята Клийри влязоха едновременно и това беше много тежко — те изобщо не му бяха простили. Франк знаеше защо: загдето беше огорчил майка им. Но той не можеше да им каже нищо, което биха разбрали, не можеше да сподели с тях болката, самотата, да ги помоли за прошка. Само майка му имаше значение за него, а тя никога не беше помислила, че трябва да прощава нещо.

Кардиналът беше този, който поддържаше духа — той поведе разговора около масата на вечеря и го продължи, когато се върнаха в гостната: говореше с дипломатична лекота и винаги гледаше да включи и Франк.

— Боб, откакто дойдох, все се каня да те питам къде са зайците — каза кардиналът. — Видях милиони дупки, но нито един заек.

— Всички зайци измряха — отвърна Боб.

— Как така измряха?

— Така. От нещо, наречено миксоматозис. До четиридесет и седма година зайците и сушата едва не съсипаха Австралия като селскостопанска държава. Бяхме се отчаяли — обясняваше Боб, доволен, че познаваше добре въпроса и че темата изключва Франк.

Но точно в този момент Франк, без да иска, настрои по-малкия си брат против себе си, като каза:

— Знаех, че е било тежко, но не предполагах, че е било бедствие. — И той поизправи рамене, убеден, че кардиналът ще остане доволен от дребния му принос към разговора.

— Съвсем не преувеличавам! — отвърна му Боб язвително: та откъде можеше да знае Франк?

— И какво стана? — бързо попита кардиналът.

— По-миналата година Организацията за научно и индустриално развитие на Британската общност започна експериментална програма в щата Виктория: зайците бяха заразени с този нов вирус. Не знам точно какво е вирус, но мисля, че е нещо като бацил. Във всеки случай този нарекоха миксоматозен вирус. Отначало той, изглежда, не се разпространяваше много, макар че всички зайци, заразени с него, измряха. Но след около една година инфекцията пламна като пожар, пренасяна от комарите, както казаха, но май че и от семената на минзухара. И оттогава зайците измират с милиони, направо изчезнаха. От време на време можеш да видиш някой и друг болен заек с буци по муцуната — много грозен. Но това е голяма работа, Ралф, великолепна! Представяш ли си — нищо друго не може да се зарази от миксоматоза, дори и сродни животни. Така че благодарение на ОНИРБО зайците вече не ни тормозят.

Кардинал Ралф впери поглед във Франк.

— Представяш ли си какво значи това, Франк? Разбираш ли?

Клетият Франк поклати глава: искаше му се всички да го оставят да потъне в своята самота.

— Това е биологическа война в широк мащаб. Чудя се дали останалият свят знае, че тук, в Австралия, от 1949 до 1952 година се е воювало с вируси срещу милиарди живи същества, които накрая са били унищожени. Е, не е ли истина? Това не са само приказки на жълтата преса, а научен факт. Вече не им трябват нито атомни, нито водородни бомби. Разбирам, че е трябвало да се направи, необходимостта го е изисквала и това е може би най-невъзпятото научно постижение на света. Но е ужасно, нали?

Дейн внимателно следеше разговора.

— Биологическа война ли? Никога не съм чувал за такова нещо. Какво точно значи това, Ралф?

— Това е ново понятие, Дейн, но аз съм папски дипломат и трябва да съм в течение на думи като „биологическа война“. Накратко казано, това означава именно миксоматоза. Отглежда се един бацил, който може да убива или осакатява само един определен вид живи същества.

Почти несъзнателно Дейн се прекръсти и се облегна на коленете на Ралф де Брикасар.

— Остава ни само да се молим.

Кардиналът сведе поглед към русата глава и се засмя.

 

 

Франк успя най-сетне да се приобщи към живота в Дройда благодарение на Фий, която въпреки упорството на другите Клийри продължи да се държи така, сякаш най-големият й син е отсъствал от къщи само за малко и нито е посрамил семейството, нито е наранил тежко майка си. Кротко и незабележимо тя го скъта в уединеното местенце, което той очевидно търсеше, отделно от другите й синове, и не го насилваше да възвърне макар и част от някогашната си жизненост. От нея не беше останало и помен — тя го разбра още когато срещна погледа му на гарата в Гили. Потънал беше в едно съществование, което не желаеше да обсъжда с нея. Тя можеше най-многото да направи така, че той да се чувствува добре, а за това трябваше да приеме сегашния Франк съвсем естествено.

Не ставаше и дума да работи в пасбищата — едно, че братята му не го искаха, пък и той не желаеше да се връща към живота, който винаги беше мразил. Приятно му беше да гледа как растат тревите и цветята и затова Фий му намери работа в парка и го остави на мира. Полека-лека братята Клийри свикнаха с Франк в лоното на семейството и взеха да се убеждават, че страхът им да не ги лиши от нещо е бил съвсем неоснователен. Нищо не можеше да промени чувствата на майка им към него: дали е в затвора или в Дройда, той си оставаше нейният Франк. Важното беше, че присъствието му в Дройда я правеше щастлива. А той не се натрапваше и присъствието му не променяше нищо.

Но завръщането на Франк не донесе радост на Фий и това беше съвсем обяснимо. Като беше пред очите й всеки ден, тя изпитваше по-друга мъка от онази да не го вижда изобщо. Ужасно болно й беше да вижда пред себе си един съсипан живот, един съсипан човек. Най-любимият й син бе преминал през агония, която тя не можеше дори да си представи.

Един ден, шест месеца след завръщането на Франк, Меги влезе в гостната и завари майка си до големия прозорец да гледа Франк, който подкастряше широкия бордюр от рози покрай алеята. И от онова, което прочете по привидно спокойното лице на Фий, Меги се хвана за сърцето:

— О, мамо! — рече тя безпомощно.

Фий я погледна, поклати глава и се усмихна.

— Няма нищо, Меги — каза й тя.

— Ако само можех да направя нещо!

— Можеш. Дръж се както досега. Много съм ти благодарна. Ти ми стана съюзник.