Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (11)

11

Люк купи на Меги годежен пръстен с диаманти, скромен, но красив, с два еднакви четвърт каратови камъка, монтирани върху платинени сърца. Церемонията беше обявена за събота, 25 август, на обяд, в църквата „Свети кръст“. След това щеше да има семеен обяд в хотел „Империал“, на който естествено бяха поканени и мисис Смит, Мини и Кет, но Джимс и Патси щяха да останат в Сидни — Меги настоя, че няма смисъл да се разкарват шестстотин мили, за да присъстват на церемония, която не разбират. Тя получи поздравителни писма от тях: от Джимс дълго, несвързано и детинско, а от Патси съвсем кратко: „Бъдете щастливи.“ Те познаваха Люк, с когото бяха яздили през ваканцията из пасищата на Дройда.

Мисис Смит беше разочарована, че Меги настояваше сватбата да е колкото може по-скромна; тя се беше надявала да види сватбата на единствената дъщеря, омъжена в Дройда, с развети знамена, със звън на чинели и празненство дни наред. Но Меги беше толкова против всякакъв шум, че отказа дори да облече булчинска рокля; щеше да си сложи спортна рокля и обикновена шапка, за да може след това да пътува със същите дрехи.

— Мила, реших къде ще прекараме медения си месец — каза Люк, като се отпусна в едно кресло срещу нея в неделята, след като направиха плановете си за сватбата.

— Къде?

— В Северен Куийнсленд. Докато ти беше при шивачката, аз разговарях с няколко момчета в бара на „Империал“ и те ми казаха, че от захарната тръстика може да се изкарат много пари, ако човек е силен и не се бои от тежка работа.

— Но, Люк, ти имаш хубава работа тук!

— Един мъж не се чувства добре, когато яде хляба на роднините на жена си. Искам да спечеля пари, за да си купим земя в Западен Куийнсленд, и това трябва да стане, преди да остарея, докато още мога да работя. Човек без образование трудно може да намери добре платена работа в тази депресия, но в Северен Куийнсленд не стига работната ръка и се плаща десет пъти повече, отколкото изкарвам като пастир в Дройда.

— И какво ще работиш?

— Ще режа захарна тръстика.

— Ще режеш захарна тръстика ли? Та това е работа за кули^[1].

— Грешиш. Азиатците са твърде ниски за тази работа и освен това много добре знаеш, че австралийските закони не позволяват да се внасят чернокожи и жълти като ниско платена работна ръка, за да не се отнема хлябът на белите работници. Резачите не достигат и им плащат страхотно. Малко са мъжете, достатъчно едри или достатъчно силни да режат захарна тръстика. Но аз съм един от тях. И ще се справя!

— Тогава, значи, искаш да се установим в Северен Куийнсленд, Люк?

— Да.

Погледът й се плъзна покрай рамото му през широката остъклена тераса към Дройда с призрачните евкалипти, стопанския двор, короните на дърветата отвъд. Да не живее в Дройда! Да иде някъде, където епископ Ралф не ще може да я намери, да живее, без да го види никога, да се вкопчи в този непознат мъж срещу нея така съдбоносно, че да няма връщане назад… Сивите очи се спряха върху възбуденото, нетърпеливо лице на Люк и станаха още по-красиви, но несъмнено по-тъжни. Той го долови, там нямаше сълзи, нито клепачите й се сведоха, нито ъгълчетата на устните й увиснаха. Но не го засягаше дали Меги тъгува за нещо, защото нямаше намерение да допусне тя да добие такова значение за него, та да се тревожи заради нея. Без съмнение тя беше твърде много за него, който се беше канил да се ожени за Дот Макфърсън от Бингели, но физическата й привлекателност и сговорчивият й нрав караха Люк да пази още по-ревниво сърцето си. Никоя жена, дори да е мила и красива като Меги Клийри, не можеше да получи такава власт над него, че да му нарежда какво да прави.

И така, верен на себе си, той пристъпи направо към основното, което си беше наумил. Понякога е нужна хитрост, но в този случай тя нямаше да му свърши такава добра работа както откровеността.

— Мегън, аз съм старомоден човек — започна той.

Тя го погледна озадачено.

— Така ли? — запита тя с тон, който означаваше: какво от това?

— Да — продължи той, — и смятам, че когато двама души се оженят, цялото имущество на жената трябва да се даде на мъжа. Както зестрата едно време. Знам, че имаш малко пари, и отсега ти казвам, че като се оженим, трябва да ми ги припишеш. По-почтено е да знаеш какво мисля, докато още не си станала моя жена, и да си решиш дали си съгласна, или не.

Меги никога не беше мислила, че ще задържи парите си: знаеше, че като се омъжи, те ще бъдат на Люк, а не нейни. Всички жени в Австралия, с изключение на най-образованите и издигнатите, бяха възпитавани така, че да се смятат повече или по-малко като собственост на мъжете си, и това се отнасяше в особено голяма степен и за Меги. Фий и децата винаги се бяха подчинявали на татко, а след смъртта му Фий започна да слуша Боб като негов приемник. Мъжът притежаваше и къщата, и парите, и жена си, и децата си. Меги никога не се беше съмнявала в правото му на това.

— О! — възкликна тя. — Не знаех, че трябва да ги приписвам, Люк. Мислех, че което е мое, автоматично става твое, след като се оженим.

— Така беше преди, но ония глупаци в Канбера го промениха, като дадоха на жените право на глас. Но аз искам всичко да е открито и честно между нас, та затова ти казвам отсега как ще бъде.

Меги се разсмя.

— Добре, Люк, съгласна съм.

Тя го прие като добра старомодна съпруга; Дот нямаше да отстъпи така лесно.

— Колко пари имаш? — попита той.

— В момента четиринадесет хиляди лири. Всяка година получавам по още две хиляди.

Той подсвирна.

— Четиринадесет хиляди лири! Брей! Това са много пари, Мегън. По-добре е аз да се грижа за тях. Другата седмица ще отидем при директора на банката и да не забравя да му кажа — всичко, което постъпва занапред, да се внася на мое име. Няма да пипна и едно пени от тия пари, нали знаеш? Те ще ни трябват да си купим ферма по-нататък. Но следващите няколко години трябва да работим здравата и да пестим всяко спечелено пени. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Да, Люк.

Една небрежност от страна на Люк едва не провали цялата женитба. Той не беше католик. Когато отец Уоти разбра, разпери ръце ужасен.

— За бога, Люк, защо не ми каза по-рано? Знаеш ли сега колко зор ще видим да си смениш религията преди сватбата!

Люк погледна отец Уоти много учуден.

— Кой е казал, че ще си сменям религията? Много си ми е добре и така, но ако това ви притеснява, запишете ме като каласианец или като петдесетник, или както щете. Само католик няма да ме пишете.

Напразно го молиха, Люк не желаеше и да чуе.

— Нямам нищо против католицизма или Ирландия и дори съчувствувам на католиците в Ълстър. Но аз съм оранец и няма да се пребоядисвам. Дори да бях католик и вие да искахте да ме направите методист, пак щях да отвърна по същия начин. Аз съм против пребоядисването, а не против католицизма. Така че ще трябва да минете без мен в паството си, отче, и толкова.

— Тогава не можеш да се ожениш!

— Откъде-накъде? Щом вие не искате да ни бракосъчетаете, преподобният отец на Англиканската църква едва ли ще има нещо против или дори Хари Гау като представител на правната власт.

Фий се усмихна мрачно, като си спомни своя спор с Пади и един свещеник на времето; тогава беше се изпълнила нейната воля.

— Но, Люк, аз трябва да се омъжа в църква! — протестираше плахо Меги. — Иначе бих живяла в грях!

— Е, аз пък мисля, че да живея в грях, е по-добре, отколкото да се пребоядисам — настояваше Люк, който понякога беше странно противоречив; колкото и да жадуваше за парите на Меги, някакво сляпо упорство в него не му позволяваше да отстъпи.

— О, престанете с тези глупости! — рече най-сетне Фий не толкова на Люк, колкото на свещеника. — Постъпете както нас с Пади и решете спора. Отец Томас може да ви венчае в презвитерството, щом не иска да скверни църквата си.

Всички обърнаха към нея изненадани погледи, но това реши въпроса. Отец Уоти склони да ги венчае в презвитерството, но отказа да благослови пръстените.

Половинчатата църковна церемония остави у Меги чувството, че върши грях, но не чак толкова голям, та да иде в ада, а пък старата Ани, икономката на презвитерството, направи всичко възможно кабинетът на отец Уоти да заприлича на църква — с големи вази с цветя и с множество месингови свещници. Обаче всички се чувстваха неловко, а възмутеният свещеник им даде да разберат, че изпълнява церемонията само колкото да си спести по-голямото неудобство двамата да сключат граждански брак. Нямаше нито сватбена литургия, нито благословия.

Така или иначе, свърши се. Меги вече беше мисис Люк О’Нийл, на път за Северен Куийнсленд, където щеше да прекара първата си брачна нощ, но малко по-късно — поради дългия път дотам. Люк не се съгласи да прекарат съботната нощ в „Империал“, понеже теснолинейната железница за Гундиуинди пътуваше само веднъж в седмицата, в събота през нощта, за да направи връзка с пощенския влак Гундиуинди — Бризбейн в неделя. Така щяха да пристигнат в Бризбейн в понеделник — тъкмо навреме да хванат експресния влак до Кейрнс.

Влакът за Гундиуинди беше претъпкан. Те не бяха сами в купето и трябваше да прекарат нощта седнали, понеже нямаше спални вагони. Час след час отмерваха колелата, тракайки по криволичещия и неравен път на североизток, влакът спираше всеки път, щом на машиниста му се допиеше чай или трябваше да изчака някое стадо да мине през линията и да си поприказва в това време с овчаря.

— Чудно ми е: защо се мъчат с такова дълго име като Гундиуинди, а не са го съкратили досега? — попита Меги просто така, докато чакаха на единственото място, отворено в неделя в Гундиуинди — чакалнята на гарата, която беше боядисана в отвратителен казионен зелен цвят и с черни твърди дървени скамейки. Клетата Меги беше толкова нервна и притеснена.

— Че откъде да знам — въздъхна Люк, на когото съвсем не му беше до приказки, а отгоре на всичко умираше от глад. Понеже беше неделя, нямаше къде и една чаша чай да изпият. Чак в понеделник сутринта, когато влакът към Бризбейн спря за закуска, те успяха да хапнат малко и да утолят жаждата си. После пристигнаха в Бризбейн на южната гара и трябваше да прекосят града, за да стигнат до гарата на улица „Рим“, откъдето тръгваше влакът за Кейрнс. Тук Меги установи, че Люк е взел билети за второкласно купе с голи скамейки.

— Люк, но нали имаме пари! — каза му тя уморена и ядосана. — Ако си забравил да идеш в банката, аз имам в чантата си сто лири, които Боб ми даде. Защо да не вземем спално купе в първа класа?

Той я погледна изумен.

— За някакви си три дни и три нощи до Дънглоу! Защо да харчим пари за спален вагон, когато и двамата сме млади, здрави и силни? Няма да умреш, ако поседиш малко във влака, Мегън! Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за обикновен работник, а не за някой проклет фермер!

Меги се отпусна на мястото до прозореца, което Люк й намери, и опряла разтрепераната си брадичка на дланта, се загледа навън, за да не забележи Люк сълзите й. Той й говореше като на безотговорно дете и тя вече се питаше дали наистина не я смяташе за такава. Усети, че започва да се бунтува, но още съвсем слабо, а несломимата й гордост не й позволяваше да се унижи дотолкова, че да се кара с Люк. Повтаряше си само, че е съпруга на този човек, но той още не е свикнал с това. Дай му малко време. Ще живеят заедно, тя ще му готви, ще го кърпи, ще се грижи за него, ще има от него деца, ще му бъде добра съпруга. „Я си спомни татко — колко много уважаваше мама, как я обичаше. Трябва му малко време на Люк.“

Пътуваха към град Дънглоу, само на петдесет мили от Кейрнс — последната гара в северния край на линията, която минаваше покрай цялото крайбрежие на Куийнсленд. Над хиляда мили с теснолинейката — релси на метър една от друга, върху които вагоните се люшкаха и клатеха напред-назад и всички места в купетата заети, да не може човек нито да легне, нито да се поопъне. Околността беше по-гъсто населена от Гили и много по-пъстра, но Меги нямаше сили дори да наблюдава пейзажа. Болеше я главата, стомахът й не поемаше храна, а жегата беше по-ужасна и от най-големия зной в Гили. Хубавата й копринена розова рокля за сватбата беше изцапана от саждите, нахлуващи през прозореца, кожата й лепнеше от пот, която не се изпаряваше, а още по-тягостна от физическите й мъки беше ненавистта, която започваше да изпитва към Люк. Той не изглеждаше нито уморен, нито отегчен от пътуването: седеше си спокойно и бъбреше с двама мъже, които пътуваха за Кордуел. Само един-единствен път погледна към нея, стана, надвеси се през прозореца, и то така грубо, че тя се отдръпна, и метна навън един нагънат вестник — покрай линията група дрипави хора, жадни за новини, държаха в ръце железни чукове и викаха:

— Вестник! Вестник!

— Работници, които поддържат линията — обясни й той, като седна на мястото си.

Той очевидно смяташе, че и тя като него е доволна и се възхищава на крайбрежната равнина, която бягаше край прозореца. Но Меги в същност я гледаше, без да я вижда, и я мразеше, преди да е стъпила на нея.

В Кордуел двамата мъже слязоха и Люк отиде до закусвалнята от другата страна на пътя да купи пържена риба и картофи, увити във вестник.

— Казват, че рибата на Кордуел трябва непременно да се опита, мила Мегън. Най-хубавата риба на света. Ето, вземи си. Това е първата ти хапка от истинската храна по „банановите земи“. Куийнсленд е рай, слушай какво ти казвам.

Меги погледна мазните парчета риба, затисна уста с кърпичката си и хукна към тоалетната. Когато малко по-късно излезе оттам пребледняла и разтреперана, той я чакаше в коридора.

— Какво има? Не ти ли е добре?

— Зле ми е още откакто напуснахме Гундиуинди.

— Така ли? Защо не ми каза?

— А ти не забеляза ли?

— Изглеждаше ми съвсем добре.

— Колко път има още? — попита тя вече примирено.

— От три до шест ча̀са горе-долу. Тук не спазват много разписанията. Ето че сега има повече място, като си отидоха тези момчета. Легни и си сложи крачката на коленете ми.

— О, не ме залъгвай като бебе! — тросна му се тя. — По-добре да бяха слезли преди два дни в Бундабърг.

— Хайде, Мегън, бъди разбрана! Почти стигнахме. Остават само Тули, Инисфейл и после е Дънглоу.

Беше късно следобед, когато слязоха от влака; Меги се беше вкопчила здраво в ръката на Люк, но беше твърде горда да си признае, че няма сили да върви. Той попита началника на гарата в кой хотел отсядат работници, взе куфарите и излезе на улицата. Зад него Меги залиташе като пияна.

— Ей го отсреща на онзи ъгъл — успокои я той. — Онази двуетажна постройка.

Стаята им беше малка и претъпкана с огромни викториански мебели, но на Меги й се стори като рай и тя се отпусна на ръба на двойното легло.

— Полегни си малко, докато стане време за вечеря, мила. Аз ще отида да се поогледам — рече той на излизане от стаята, бодър и спокоен, какъвто беше и в деня на сватбата им. Тогава беше неделя, а сега — четвъртък привечер; пет дни, седнала във влака, задушавана от цигарен дим и сажди.

Леглото сякаш монотонно се люлееше още в такт с потракването на стоманените колела, минаващи през сглобките на релсите, но Меги с облекчение и благодарност обърна глава на възглавницата и спа, спа.

 

 

Някой й беше събул обувките и чорапите и я беше покрил с чаршаф; Меги се размърда, отвори очи и се огледа. Люк беше седнал на перваза на прозореца, подпрял коляно, и пушеше. Като я чу да се размърдва, той се обърна, погледна я и се усмихна.

— Добра младоженка, няма що! Седя аз и чакам с нетърпение първата брачна нощ, а жена ми я няма никаква вече почти два дни! Поразтревожих се, като не можах да те събудя, но хотелиерът ми каза, че пътуването във влака и влагата така действали на жените. Каза ми просто да те оставя да си отспиш. Как си сега?

Тя се надигна вдървено, протегна се и се прозя.

— Много по-добре съм, благодаря. О, Люк! Знам, че съм млада и силна, но все пак съм жена! Не издържам като теб на физически изпитания.

Той дойде и седна на ръба на леглото, като погали ръката й с почти очарователен жест на разкаяние.

— Извинявай, Мегън, много извинявай. Не помислих за това, че си жена. Нали не съм свикнал да имам съпруга — затова. Гладна ли си, мила?

— Умирам от глад. Сещаш ли се, че почти от една седмица не съм яла?

— Тогава вземи се изкъпи, сложи си чиста рокля и да излезем да разгледаме Дънглоу.

До хотела имаше малък китайски ресторант, където Люк я заведе, и Меги за пръв път през живота си вкуси ориенталска храна. Беше толкова гладна, че всичко би й харесало, но ястията бяха наистина превъзходни. Не я интересуваше дали са приготвени от миши опашки, от перки на акули или от птичи черва, както се говореше в Гилънбоун, но там имаше само едно подобно ресторантче — на гърци, в което сервираха пържоли и пържени картофи. Люк беше пъхнал в една книжна кесия две малки бутилки бира от хотела и настоя Меги да изпие една чаша, въпреки че не обичаше бира.

— Недей пи много вода отначало — посъветва я той. — От бирата няма нищо да ти стане.

После я хвана за ръка и закрачи гордо из улиците на Дънглоу, сякаш бяха негови. Но нали Люк бе роден в Куийнсленд. А какъв особен град беше Дънглоу! Не приличаше на западните градове нито по вид, нито по атмосфера. Беше голям може би колкото Гили, но вместо да са строени произволно само от двете страни на една дълга главна улица, сградите на Дънглоу бяха подредени в правилни квадрати и всички къщи и магазини бяха боядисани в бяло, а не в кафяво. Прозорците представляваха вертикални процепи — навярно за да улавят и най-лекия полъх на вятъра, а където можеше, махаха и покривите, като на откритото кино например: екран, стени с отвори и редици платнени столове като в кораб, но никакъв покрив.

Целият град беше заобиколен от истинска джунгла. Навсякъде пълзяха лози и виещи се растения — по стълбовете, на покривите, по стените. Тук-там бяха израсли дървета насред пътя и дори някъде около стъблата им бяха построени къщи или пък дърветата бяха израсли сред самите къщи. Не можеше да се каже кое се е появило по-напред — дърветата или човешките жилища, защото всичко беше обрасло в неудържимо буйна растителност. Кокосови палми, по-високи и стройни от евкалиптите на Дройда, размахваха листа към бездънното трептящо синьо небе; накъдето и да погледнеше Меги, всичко излъчваше ярки багри. Ни помен от сиво-кафявата земя. Дърветата до едно бяха обсипани с различни цветове — мораво, оранжево, пурпурно, розово, синьо, бяло.

Срещаха много китайци в черни копринени панталони, малки черно-бели обувки и бели къси чорапи, в бели ризи с яки като на мандарини, а косите им се спускаха по гърба на тънки опашки. Мъжете и жените толкова си приличаха, че Меги не можеше да ги различи. Почти цялата търговия на града беше в ръцете на китайци; един голям универсален магазин, по-пищен на вид от която и да е сграда в Гили, имаше китайско име. А УОНГ — пишеше на табелата.

Всички къщи бяха построени върху високи стълбове като старото жилище на главния пастир в Дройда. Това се прави за по-добра циркулация на въздуха — обясни Люк, — а също и заради термитите, които иначе биха разрушили сградата за една година след като е построена. На горния край на всеки стълб имаше ламарина с извити надолу ръбове — защото термитите не могат да прегънат телата си, за да стигат до самото дърво на къщата. Те, разбира се, продължаваха да пируват в стълбовете, но щом някой стълб угниеше, сменяха го с нов. А това беше далеч по-лесно и по-евтино, отколкото да се прави цяла къща. Повечето градини бяха задушени от буйната растителност на джунглата, с бамбук и палми, и изглеждаше, сякаш стопаните са се отказали да ги поддържат.

Мъжете и жените по улиците поразиха Меги. За да излезе с Люк на вечеря и на разходка, тя се облече както подобава — с обувки с токове, копринени чорапи, атлазено бельо и широка копринена рокля с колан и ръкави до лактите. На главата си носеше широкопола сламена шапка, а на ръцете — ръкавици. И изпитваше голямо неудобство, защото хората я оглеждаха — сякаш не те, а тя беше неприлично облечена!

Мъжете бяха боси и повечето без ризи, само с едни развлечени бозави къси панталони; малцината, които имаха по нещо на гърба си, бяха със спортни фланелки, а не ризи. Жените изглеждаха още по-зле. Някои бяха съвсем оскъдно облечени — в памучни рокли, очевидно без нищо отдолу, без чорапи, с неугледни сандали. Но и те носеха предимно къси панталони, закриваха гърдите си с малки безръкавни елечета и ходеха с боси крака. При това Дънглоу беше цивилизован град, а не плаж. Но ето че белите му жители се разхождаха из него най-безсрамно разголени. Дори китайците бяха по-добре облечени от тях.

Навсякъде имаше велосипеди — със стотици, автомобилите бяха малко, а коне изобщо не се виждаха. Наистина съвсем различно от Гили. И беше горещо, горещо, горещо. Минаха покрай един термометър, който, колкото и невероятно, показваше само 32,3°С; в Гили при 46,1°С беше по-хладно оттук. На Меги й се струваше, че върви през плътен въздух, който тялото й сякаш режеше като топло воднисто масло, а като дишаше, дробовете й се пълнеха все едно с вода.

— Люк, не мога повече! Нека да се върнем, моля те! — задъха се тя, преди да изминат и една миля.

— Щом искаш. Това е от влажността на въздуха. Тя почти никога не е по-малко от деветдесет процента, а температурата не пада под двадесет и девет градуса, нито се покачва над тридесет и пет градуса. Няма много разлика между сезоните, но през лятото в най-големия зной мусоните докарват влажността до сто процента.

— През лятото ли вали или през зимата?

— През цялата година. Мусоните идват постоянно, а когато ги няма, духат пасатите. Те също носят много дъждове.

— Нощем не става ли по-хладно? — попита Меги, като се прибраха в хотела; горещите нощи в Гили бяха съвсем поносими в сравнение с тази сауна.

— Не много. Ще свикнеш. — Той отвори вратата на стаята и й направи път да влезе. — Слизам до бара да изпия една бира и ще се върна след половин час. Приготви се дотогава.

Тя го погледна изумена.

— Добре, Люк.

Дънглоу беше седемнадесет градуса южно от екватора и нощта настъпваше внезапно като гръм: в един момент слънцето сякаш едва се кани да залязва, а в следващия вече се е разстлал непрогледен мрак, гъст и топъл като компрес. Когато Люк се върна, Меги беше загасила лампата и лежеше, завита до брадичката с чаршаф. Той се разсмя, пресегна се, дръпна чаршафа и го хвърли на пода.

— Толкова е горещо, мила! Не ни трябва чаршаф.

Тя чуваше стъпките му, различи сянката му, докато той се събличаше.

— Оставих ти пижамата на нощното шкафче — прошепна тя.

— Пижама ли? В това време? Знам, че в Гили им прилошава при мисълта мъжът да не носи пижама, но тук е Дънглоу! Да не би ти да си с нощница?

— Да.

— Махни я тогава. Тя и без това ще ни пречи.

Благодарна, че в тъмнината Люк не може да я види, Меги успя някак да изхлузи тънката ленена нощница, която мисис Смит бе избродирала с толкова обич за първата й брачна нощ. Но той имаше право: беше много по-хладно да лежи гола и ветрецът през широко отворените процепи-прозорци леко да я облъхва. И все пак мисълта за друго горещо тяло в леглото й я подтискаше.

Пружините изскърцаха, Меги усети допира на влажна кожа до ръката си и подскочи. Той се обърна настрана, придърпа я към себе си и я целуна. Отначало тя лежеше неподвижно и се мъчеше да не мисли за тази широко разтворена уста с неприлично дързък език, но после започна да се съпротивява, да се дърпа — не искаше да се допира до него в горещината, не искаше да я целува, не искаше Люк. Съвсем не беше както онази нощ в „Ролса“ на връщане от Рудна Хуниш. Сега тя не долавяше у него никаква мисъл за нея, само с нещо от тялото си настойчиво я натискаше в бедрата, докато едната му ръка с квадратни нокти се впиваше в задните й части. Страхът й прерасна в ужас: тя беше потресена — и то не само физически — от силата и упорството му, от това, че изобщо не го е грижа за нея. Внезапно той я пусна, седна на леглото и започна да прави нещо по себе си, шумолеше и дърпаше кой знае какво.

— По-добре да сме сигурни — задъхано проговори той. — Легни по гръб, време е! Разтвори си краката, за бога! Нищо ли не знаеш?

„Не, Люк, не знам! — искаше й се да извика. — Това е ужасно, неприлично е; не знам какво ми правиш, но не може да е позволено от законите на църквата или на хората!“ Той цял легна върху нея, повдигна бедрата си и я заопипва с една ръка, вкопчил другата в косата й така здраво, че тя не смееше да помръдне. Като се дърпаше непрекъснато от това непознато нещо между бедрата си, тя се опита да направи, както иска той, разтвори повече краката си, но той беше много по-широк от нея и мускулите на слабините й се свиваха в мъчителни спазми от тежестта му и от необичайното й положение. Макар че й беше притъмняло от уплаха и изтощение, Меги усети надигането на някаква голяма сила, а когато той влезе в нея, силен писък се изтръгна от гърлото й.

— Млъкни! — изсъска той, махна ръка от косата й и затисна устата и. — Искаш всички в този проклет хотел да помислят, че те убивам ли? Кротувай и няма да те боли повече, отколкото трябва! Кротко, кроткооооо!

Тя се бореше като обезумяла да се освободи от това противно, болезнено нещо, но той я притискаше с цялата си тежест, а ръката му заглушаваше виковете й и мъчението продължаваше. Не стига че беше съвсем суха, защото той не я беше възбудил, но и още по-сухият презерватив жулеше и протриваше тъканите й, докато той се движеше напред-назад все по-бързо и по-бързо, а дъхът му започваше да свисти между зъбите му; после някаква внезапна промяна го накара да притихне, да потръпне, да преглътне шумно. Болката се притъпи до смъдене и за голямо нейно облекчение той се свлече от нея и легна по гръб, задъхан.

— Следващия път ще ти бъде по-добре — успя да й каже. — Жената винаги я боли първия път.

„А защо не ми го каза по-рано?“ — искаше да му изкрещи тя, но нямаше сили да продума, обзета изцяло от желанието да умре. Не само поради болките, а и от откритието, че за него тя не беше човек, а някакъв бездушен инструмент.

Точно толкова я боля и втория път, и третия. Ядосан, защото очакваше неприятното й усещане (както той си го представяше) да изчезне магически след първия път и не можеше да разбере защо тя продължава да се съпротивява и да вика, Люк се разсърди, обърна й гръб и заспа. Сълзите й се стичаха встрани от очите към косата й, тя лежеше по гръб и се молеше да умре или поне да се върне в Дройда.

Същото ли бе имал пред вид отец Ралф преди години, като й говореше за скритите пътища, свързани с това да имаш деца? Чудесен начин да узнае какво е искал да каже! Нищо чудно, че бе предпочел да не й обяснява подробно. Но на Люк това нещо трябва да му е харесало, щом го направи три пъти почти едно след друго. Явно, него не го боли. И тя усети, че го намразва… и Люк, и това, което й правеше.

Изтощена и така разранена, че всяко движение беше мъка, Меги едва-едва се обърна настрани, с гръб към Люк, и се разхлипа във възглавницата. Сънят бягаше от очите й, а Люк спеше толкова дълбоко, че нейните плахи движения не промениха дори ритъма на дишането му. Той спеше кротко — нито хъркаше, нито се въртеше и докато чакаше да съмне, тя си мислеше, че ако ставаше въпрос само да спят заедно, на нея би и било приятно с него. Утрото настъпи така бързо и безрадостно, както и нощта, стори й се особено, че не чува кукуригането на петли и другите звуци на осъмващата Дройда с овцете, конете, прасетата и кучетата.

Люк се събуди и се обърна, тя усети как я целуна по рамото, но беше толкова уморена, толкова й беше мъчно за в къщи, че забрави дори да се покрие от приличие.

— Я да те видим сега, Мегън — заповяда той, като я хвана за хълбока. — Обърни се като послушно момиче.

Всичко й беше безразлично тази сутрин. Меги се обърна, попримига и го загледа унило.

— Не ми харесва това име Мегън — каза тя, неспособна да възроптае по друг начин. — Бих искала да ме наричаш Меги.

— А на мен не ми харесва Меги. Но щом ти е толкова неприятно, ще ти викам Мег. — Погледът му се плъзна унесено по тялото й. — Каква хубава фигура имаш. — Той докосна едната й гръд със сплесканото невъзбудено зърно. — Особено това. — Като сбута накуп възглавниците, той се облегна на тях засмян. — Хайде, Мег, целуни ме. Сега е твой ред да ме любиш и може да ти е по-приятно, а?

„Не искам да те целувам никога вече, докато съм жива“ — мислеше си тя и гледаше дългото тяло с изпъкнали мускули, по гърдите сплетени снопчета тъмни косми, които се спущаха надолу по корема му в тънка ивица и после се сгъстяваха като храстче, от което се подаваше измамно малък и безобиден израстък, който можеше да причини толкова болка. Колко космати бяха краката му! Меги беше израснала между мъже, които не сваляха нищо от облеклото си в присъствието на жени, но разкопчаните им в горещината ризи откриваха космати гърди. Но те бяха светли мъже и не й бяха неприятни; този тъмнокос мъж й беше чужд и я отвращаваше. Косата на Ралф също беше тъмна, но тя добре си спомняше колко гладки и чисти бяха мургавите му гърди.

— Чуваш ли какво ти казвам, Мег! Целуни ме.

Тя се наведе над него и го целуна, той взе в шепи гърдите й и не я оставяше да отдели устните си от неговите, после хвана едната й ръка и я плъзна към слабините си. Сепната, тя отдели неохотно устни от неговите да погледне какво е това, което се променяше и растеше в дланта й.

— О, моля те, Люк, недей пак! — извика тя. — Моля те, недей! Моля те, много те моля!

Сините му очи се впиха в нея.

— Толкова ли те боли? Добре, ще направим нещо друго, само че опитай, се за бога, да проявиш малко желание.

Като я изтегли върху себе си, той разтвори краката й, повдигна й раменете и хвана гърдите й, както бе направил в колата онази нощ, когато тя реши да се омъжи за него. Участвайки само с тялото си, Меги го изтърпя: поне не влезе в нея и болката беше само от движението. Колко странни са мъжете — правят това, като че ли е най-приятното нещо на света. Отвратително, подигравка с любовта. Ако не се надяваше, че този беше начинът да има бебе, Меги решително би отказала да участва.

 

 

— Намерих ти работа — заяви Люк на закуска в столовата на хотела.

— Какво? Преди да съм подредила дома ни както трябва ли, Люк? Преди още да имаме дом?

— Няма смисъл да наемаме жилище, Мег. Аз ще режа тръстика — уредих вече. Най-добрата група резачи в Куийнсленд е съставена от шведи, поляци и ирландци, води ги едно момче на име Арне Свенсон и докато ти спеше след пътуването, аз се срещнах с него. Не му достигал един човек и е готов да опита с мен. Това значи, че ще живея в бараките заедно с другите. Ще работим шест дни в седмицата от изгрев до залез. И не само това, а ще се местим нагоре-надолу по крайбрежието — където ни повикат. Какво ще спечеля, зависи от това колко тръстика ще режа, а ако ме приемат в групата на Арне, ще изкарвам на седмица по двадесет лири и повече. Двадесет лири на седмица! Представяш ли си?

— Да не искаш да кажеш, че няма да живеем заедно, Люк?

— Не можем, Мег! Мъжете няма да искат жена при тях, а каква полза да живееш сама в цяла къща? По-добре е и ти да работиш: така ще съберем повече пари за нашата ферма.

— Но къде ще живея? И каква работа мога да върша? Тук няма стада.

— Да, за жалост. Затова ти намерих работа и квартира, Мег. Ще получаваш безплатна храна и аз не ще трябва да харча за издръжката ти. Ще работиш като прислужничка в Химелхох, имението на Лудвиг Мюлер. Той е най-големият собственик на плантации със захарна тръстика в околността, а жена му е инвалид и не може сама да се оправя с домакинството. Утре сутринта ще те заведа там.

— А кога ще те виждам, Люк?

— Неделен ден. Луди знае, че си младоженка и няма да се сърди, ако изчезваш в неделя.

— Тъй ли? Няма що, наредил си всичко, както искаш.

— Ами да. Но, Мег, ние ще станем много богати! Ще работим здравата, ще пестим всяко пени и не след дълго ще си купим най-хубавата ферма в Западен Куийнсленд. Нали имам четиринадесет хиляди в банката на Гили, към тях всяка година се добавят по още две хиляди, а ние с теб можем да печелим по хиляда и триста, ако не и повече на година. Няма да е за дълго, мила, обещавам ти. Хайде, засмей се и направи за мен тази жертва! Защо да се задоволяваме с някоя къща под наем; ами че колкото по-усилено работим сега, толкова по-скоро ще шеташ в собствена кухня.

— Щом искаш… — Тя бръкна в портмонето си. — Люк, взимал ли си моите сто лири?

— Внесох ги в банката. Не може да носиш толкова пари, Мег.

— Но ти не си ми оставил нищо! Нямам нито стотинка! С какво ще пазарувам?

— За какво ти е да пазаруваш? Утре сутрин ще си в Химелхох, а там няма за какво да харчиш пари. За сметката в хотела ще се погрижа аз. Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за работник, Мег, и че вече не си разглезената фермерска дъщеря, която може да пръска пари. Мюлер ще ти внася заплатата направо по моята банкова сметка, където ще се събират и моите пари. Не харча парите за себе си, Мег, нали знаеш? Никой от нас няма да ги докосва, понеже те са за нашето бъдеще, за фермата ни.

— Да, разбирам. Много си благоразумен, Люк. Ами какво ще стане, ако имам бебе?

Един миг той се изкушаваше да й каже истината — че няма да има никакво бебе, преди да се сдобият с фермата, но изразът на лицето й го накара да се откаже.

— Е, за това ще мислим, когато стане. Според мен по-добре е да нямаме, докато не си купим фермата, затова да се надяваме, че няма да стане бебе.

Без дом, без пари, без дете. А и без съпруг. Меги започна да се смее. Люк също се разсмя, вдигнал чашата кафе като за наздравица.

— Да живеят презервативите! — каза той.

На сутринта поеха за Химелхох с местния автобус, стар „Форд“ с двадесет места и без стъкла на прозорците. Меги се чувстваше по-добре — Люк я беше оставил на мира, когато му даде едната си гърда, и на него това явно му харесваше не по-малко, отколкото онова ужасно нещо. Колкото и да искаше да има бебе, не й достигаше смелост. Но още първата неделя, като престане да я боли, ще опита пак — си каза тя. А може би бебето вече беше на път и тя няма нужда повече да го прави, докато не поиска друго дете. С просветнал поглед тя се озърташе любопитно, докато автобусът пухтеше по червеникавия глинест път.

Природата беше омайна, съвсем различна от тази в Гили, и тя трябваше да признае, че такава пищност и красота Гили не познаваше. Веднага личеше, че тук никога не липсва вода. Земята имаше цвят на прясно рукнала кръв, яркочервена, а тръстиката в нивите, които не бяха оставени за угар, чудесно контрастираше с почвата: източени светлозелени листа се люлееха на виненочервени стъбла, дебели колкото ръката на Люк. „Никъде другаде в света захарната тръстика не расте така висока и богата на захар — говореше Люк възбудено, — тук реколтата е най-голяма. Този пласт червена почва е дълбок над хиляда стъпки и изобилства точно с онези хранителни вещества, от които тръстиката не може да не стане отлична, особено при такива валежи. И никъде другаде в света не я режат бели хора, при това с устрема на неуморимия, жаден за пари бял човек.“

— Бива те за оратор, Люк — отбеляза Меги с ирония.

Той я погледна косо подозрително, но се въздържа да й отвърне, понеже автобусът беше вече спрял встрани на пътя, за да слязат.

Химелхох беше голяма бяла къща на върха на един хълм, обградена от кокосови палми, бананови палми и красиви по-малки палми с листа, разперени като ветрила, подобно на опашка на паун. Бамбуковата горичка, петнадесетина метра висока, пазеше къщата от силните пориви на северозападните мусони; въпреки че беше разположена високо на хълма, къщата пак беше издигната върху четири и половина метрови стълбове.

Люк носеше куфара й, Меги пристъпваше с мъка до него по червената пътека, задъхана, обута все още в затворени обувки и с чорапи, а шапката беше клюмнала на лицето й. Самият магнат на тръстиката не си беше у дома, но още докато се качваха по стълбите, на верандата излезе жена му, подпирайки се на два бастуна, и им се усмихна. Като видя доброто й приветливо лице, Меги изведнъж се почувствува по-добре.

— Влезте, влезте! — покани ги тя с подчертан австралийски акцент.

Тъй като очакваше да чуе немска реч, Меги остана безкрайно доволна. Люк пусна куфара й, здрависа се, когато стопанката освободи едната си ръка от бастуна, и хукна надолу по стълбите, за да хване автобуса на връщане. Арне Свенсон щеше да го чака пред хотела в десет часа.

— Как е малкото ви име, мисис О’Нийл?

— Меги.

— О, чудесно. Аз се казвам Ан и бих искала така да ме наричате. Чувствувах се много самотна тук, откакто ме напусна момичето ми преди един месец, и понеже е трудно да се намери добра домашна помощница, мъчех се да се справям сама. Ние сме само двамата с Луди — деца нямаме. Надявам се, че ще ви е добре с нас, Меги.

— Сигурна съм, мисис Мюлер… Ан.

— Елате да ви покажа стаята. Ще се справите ли с куфара си? Мен не ме бива много за носене.

Стаята, както и цялата къща, беше скромно обзаведена, но гледаше към онази страна, където единствено нямаше преграда срещу вятъра и излизаше на същата веранда като гостната. И тя се стори на Меги много гола — само с тръстикови мебели и без килими и пердета.

— Тук е твърде горещо за кадифе или басма — обясни й Ан. — Мебелите ни са само ракитови, а се обличаме колкото от приличие. Трябва и ти да свикнеш, иначе ще загинеш от горещина. Ужасно си навлечена.

Ан беше с деколтирана блузка без ръкави и къси панталони, от които се подаваха клетите й едва пристъпващи изкривени крака. След няколко минути Меги беше облечена по същия начин в дрехите, заети й от Ан, докато успее да убеди Люк да й купи. Беше унизително да обяснява, че не й дава пари, но този срам поне облекчи неудобството й, дето трябваше да ходи така разголена.

— Е, на теб, разбира се, моите панталони стоят много по-добре, отколкото на мен — установи Ан и продължи приятелски и непринудено да й обяснява. — Луди ще ти носи дърва за печката; няма ти да ги цепиш и да ги мъкнеш по стълбите. Жалко, че нямаме електричество като другите къщи по-близо до Дъни, но правителството още се помайва. Може би догодина ще прекарат и до Химелхох, но дотогава ще трябва да караме с тази отвратителна печка. Но ще видиш, Меги, десет минути след като ни пуснат електричеството, ще имаме и електрическа печка, и електрическо осветление, и хладилник.

— Аз съм свикнала без тях.

— Да, но там, откъдето идваш, горещината е суха. Тук е много, много по-лошо. Боя се, че здравето ти може да пострада. Често става с жените, които не са родени и израсли тук — нещо на кръвта. Знаеш ли, че сме толкова на юг от екватора, колкото Бомбай и Рангун са на север от него, и трудно виреят и хора, и животни, ако не са родени тук. — Тя се засмя. — Ох, колко се радвам, че дойде! Двете ще се разбираме чудесно. Обичаш ли да четеш? Това е нашата слабост с Луди.

Меги грейна.

— Много.

— Прекрасно! Ще видиш, че няма да чувстваш липсата на твоя красавец съпруг.

Меги не отговори. Липсата на Люк ли? И нима беше красив? Помисли си, че ако не го види никога повече, ще бъде най-щастлива. Само че той все пак беше неин съпруг и законът я задължаваше да дели живота си с него. Беше се омъжила за него съвсем съзнателно и не можеше да вини никого освен себе си. А може би като съберат пари и като купят фермата в Западен Куийнсленд, ще дойде време тя и Люк да заживеят заедно, да се устроят, да се опознаят, да свикнат един с друг.

Той не беше лош, нито неприятен; работата беше там, че като е живял толкова време сам, не знаеше какво означава да си свързан с другиго. Беше простодушен, безмилостен в своята амбиция, неизмъчван от съмнения. Онова, което искаше, беше съвсем определено, макар да беше мечта — една добра отплата за неуморен труд и тежки лишения. Поне за това трябваше да го уважава. Нито за миг тя не допусна, че той ще използва парите за собствено удоволствие: беше й казал самата истина. Парите щяха да останат в банката.

Само че му липсваше време или желание да разбере жена си. Не знаеше, изглежда, че жената е по-различна, че има нужда от неща, от които той не се нуждае, както и на мъжа са необходими някои неща, от които тя няма нужда. Е, можеше да бъде и по-лошо. Ами ако я беше пратил да работи при някоя сурова и не така мила жена като Ан Мюлер! Тук високо на този хълм нямаше да й се случи нищо лошо. Само дето беше толкова далеч от Дройда!

Пак се сети за това, като свършиха обиколката из къщата и се изправиха и двете на верандата пред гостната с изглед към чифлика Химелхох. Обширните тръстикови ниви (по-малки от пасищата, защото се обхващаха с поглед) бяха избуяли и вятърът люшкаше тучната зеленина, лъснала и бляскава от дъжда, която се спускаше стръмно към обраслите с джунгла брегове на голямата река, много по-широка от Барун. Отвъд реката започваха тръстикови ниви, отровно зелени на цвят, прошарени от кървавочервена угар, и все така до подножието на голяма планина, където посевите свършваха и започваше джунглата. Отвъд планинския конус се виждаха други върхове, мораво червени отстъпващи и гаснещи в далечината. Небето беше по-дълбоко и по-наситеносиньо, отколкото над Гили, тук-там прошарено от плътни кълбести облаци, и всичко беше обагрено в живи, сочни цветове.

— Това е връх Бартл Фрир — каза Ан, сочейки самотния връх. — Хиляда и осемстотин метра направо от морското равнище. Казват, че бил целият от калай, но няма изгледи да започнат да го добиват, защото джунглата пречи.

Тежкият ленив вятър носеше натрапчива противна миризма, която Меги се мъчеше да пропъди от ноздрите си още откакто слезе от влака. Миришеше като на гнило, но не точно на гнило: непоносимо сладникава, смрадта беше навсякъде — едно осезаемо присъствие, което не отслабваше, колкото и силно да духаше вятърът.

— Мирише на меласа — обясни Ан, като забеляза разширените ноздри на Меги, после си запали една фабрична цигара „Ардат“.

— Отвратително мирише.

— Да, да. Затова пуша. Но до известна степен свикваш, макар че за разлика от другите миризми тази никога не изчезва напълно.

— Какви са тези сгради с черния комин на реката?

— Заводът. Там тръстиката се преработва в сурова захар. А каквото остане — сухото вещество на тръстиката след извличането на захарта, — се нарича багаса. Суровата захар заедно с багасата се изпраща на юг в Сидни за допълнително рафиниране. От суровата захар се добива меласа, петмез, кафява и бяла захар и течна глюкоза. А от багасата правят влакнести строителни плоскости, подобни на масонит. Нищо не се хаби и не се хвърля, затова дори и в депресия като сегашната захарната тръстика е много доходна.

 

 

Арне Свенсон беше висок метър и осемдесет и пет, точно колкото Люк, и не по-малко красив от него. Кожата му беше тъмно златиста от постоянното излагане на слънце, а светлорусата му коса беше цялата на буйни къдри. Фините му шведски черти бяха много сходни с тези на Люк — личеше, че много скандинавска кръв се е вляла във вените на шотландци и ирландци.

Люк се беше отказал от кожените панталони и бялата риза и беше облякъл къси панталони. С Арне се качиха в една стара, пухтяща камионетка „Форд“ модел „Т“ и се отправиха за мястото, където работеше групата. Велосипедът, който беше купил на старо, бе натоварен заедно с куфара му на платформата и Люк умираше от нетърпение да започне работа.

Другите режеха още от изгрев-слънце и не вдигнаха глави, когато Арне се появи откъм бараките, следван от Люк. Работното им облекло се състоеше от къси панталони, ботуши с дебели вълнени чорапи и конопени шапки. Присвил очи, Люк се загледа в работещите мъже, които изглеждаха странно. От глава до пети бяха покрити с черна като въглища кал, а потта правеше розови бразди по гърдите, гърбовете и ръцете им.

— Сажди и мръсотия от тръстиката — обясни Арне. — Трябва да я изгаряме, за да може да се реже.

Той се наведе и взе два инструмента, подаде единия на Люк, а другия задържа за себе си.

— Това е нож за тръстика. С него режем стъблата. Не е трудно, ако знаеш как. — И с широка усмивка той се зае да му показва, като го правеше да изглежда много по-лесно, отколкото беше в действителност.

Люк погледна смъртоносното сечиво в ръцете си, което по нищо не приличаше на мачете. Краят на острието беше широк триъгълник, а не връх, и цялото бе зловещо извито като шип на петел.

— Мачетето е малко за тръстиката в Северен Куийнсленд — каза Арне, като приключи демонстрацията. — Тая играчка е най-подходяща — сам ще се убедиш. Точи го редовно и на добър час. — След което отиде да си гледа работата и остави Люк все още нерешително изправен. Люк постоя малко, после вдигна рамене и се залови за работа. Само след няколко минути той разбра защо това го вършат роби от раси, които не са достатъчно просветени и не знаят, че има по-лесни начини за изкарване на прехраната като стригането например — помисли си той с горчива насмешка. Навеждаш се, отсичаш, изправяш се, стискаш здраво неудобното стъбло, което натежава от върха, плъзгаш го цялото между ръцете си, отрязваш листата, пускаш го върху добре оформения куп, отиваш до следващото, навеждаш се, отсичаш, изправяш се, режеш, трупаш върху купа…

Тръстиката гъмжеше от вредители: мишки, бръмбари, хлебарки, крастави жаби, паяци, змии, оси, мухи и пчели. Не липсваше нищо, което да не хапе злобно или жили болезнено. Затова резачите най-напред изгаряха тръстиката, предпочитайки мръсотията на овъглените ниви, отколкото рисковете, които криеха зелените живи растения. И въпреки това бяха целите нажилени, изпохапани и нарязани. Ако не бяха ботушите, краката на Люк щяха да са по-зле и от ръцете му: но никой резач не носеше ръкавици. Ръкавиците забавяха работата, а времето беше пари в тази игра. Пък и нали ръкавици носят само лигльовците.

По залез Арне даде сигнал да спрат и дойде да види какво е направил Люк.

— Хей, приятелю, браво! — викна той и тупна Люк по гърба. — Пет тона не са малко за първия ден!

Пътят до бараките не беше дълъг, но тропическата нощ падаше така внезапно, че пристигнаха по тъмно. Преди да влязат, те се стълпиха около общия душ и с пешкири на кръста нахълтаха в бараката, където дежурният по кухня за седмицата беше натрупал своите специалитети на масата. Днес имаше бифтек с картофи, питка и сладкиш с мармалад; мъжете се нахвърлиха върху яденето и го изгълтаха настървено до последната троха.

Покрай двете срещуположни стени от ламарина на дългото помещение бяха подредени железни легла със сламеници. Като въздишаха и ругаеха тръстиката така цветисто, че и каруцар би им завидял, мъжете се хвърлиха голи върху неизбелените чаршафи, спуснаха мрежите против комари и начаса заспаха — неясни фигури под прозрачните завеси.

Арне спря Люк:

— Дай да ти видя ръцете. — Той огледа разкървавените от порязване рани, мехурите, ужиленото. — Натопи ги първо в синка и после ги намажи с това. И послушай ме, втривай кокосово масло отсега нататък всяка божа вечер. Имаш големи ръце и ако гърбът ти издържи, ще станеш добър резач. След една седмица кожата ще загрубее и няма да те боли.

Всеки мускул по красивото тяло на Люк го болеше и той чувстваше само една огромна, раздираща болка. Намазал и увил ръцете си, той се изтегна на леглото, което му посочиха, спусна мрежата и затвори очи за света отвъд ситните задушаващи дупки. Ако имаше представа какво го чака, нямаше да хаби силите си с Меги, която беше вече запратил в най-отдалеченото кътче на съзнанието си като чезнеща и неприятна мисъл. Знаеше, че докато реже тръстиката, няма да я пожелае.

Мина една седмица, докато той понавикна с работата и достигна долната граница от осем тона, която Арне изискваше от своите хора. След това Люк се амбицира да надмине Арне. Искаше най-големия дял от парите, та дори и съдружие. Но най-вече мечтаеше да види насочени към себе си погледите, с които всички посрещаха Арне; Арне беше нещо като бог, понеже бе най-добрият резач в Куийнсленд, а вероятно и на света. Когато в събота вечер отиваха в близкия град, местните хора се надпреварваха да черпят Арне с ром и бира, а момичетата пърхаха около него като пеперуди. Арне и Люк си приличаха по някои неща. И двамата бяха суетни и им беше приятно жените да ги гледат с нескрито възхищение; но нищо повече: те нямаха какво да дадат на жените, даваха всичко на тръстиката.

Люк намираше в работата онази красота и болка, които цял живот беше чакал да изпита. Като се навеждаше и изправяше и пак се навеждаше в този ритуален ритъм, все едно, че участвуваше в някакво тайнство, недостъпно за обикновените хора. Защото — както го учеше Арне, — който не го изпущаше от поглед, — щом вършиш това съвършено, заставаш сред първите в най-елитната група работници на света. И където и да идеше, Люк се чувстваше горд, защото знаеше, че почти никой от хората наоколо не би издържал и един ден в тръстиковите ниви. Дори кралят на Англия не би го превъзхождал и само можеше да му се възхищава, ако го познаваше. В очите на Люк и лекари, и адвокати, и писатели, и фермери заслужаваха само съжаление и презрение. Да режеш тръстика така, както умее само жадният за пари бял човек — това бе за него най-великото постижение.

И често, седнал на ръба на леглото, той усещаше как набъбват изпъкналите мускули на ръката му, гледаше мазолестите си, набраздени от белези длани, загорелите си дълги и красиви крака и се усмихваше. Човек, който е способен да върши това и не само да оцелее, но и да му е приятно, е истински човек. Интересно какво би казал кралят на Англия.

 

 

Меги видя Люк едва след четири седмици. Всяка неделя тя се понапудряше, обличаше си хубава копринена рокля — беше престанала да се изтезава с чорапи и бельо — и чакаше съпруга си, който не идваше. Ан и Луди Мюлер не продумваха, само гледаха как неделя след неделя тя помръкваше с внезапното настъпване на тъмнината — сякаш се спускаше завесата на силно осветена празна сцена. Не че Меги чак толкова искаше да го види, но нали все пак той беше неин и тя негова, както се казва. Като си представеше само, че той не се сеща за нея, докато тя го чака с дни и седмици и мисли за него през цялото време, обземаше я гняв и отчаяние, ставаше й болно, срамно, тъжно. Колкото и да й бяха неприятни онези две нощи в хотела на Дъни, там все пак беше за пръв път с него и сега съжаляваше, че е викала от болка: по-добре да си беше отхапала езика. Ами да, разбира се. Нейното страдание го е отегчило, развалило му е удоволствието. И гневът към него заради безразличието към болката й премина в угризения, докато накрая тя стовари цялата вина върху себе си.

На четвъртата неделя тя не си направи труда да се облича хубаво, а шляпаше боса из кухнята по шорти и фланелка, докато приготвяше топла закуска за Луди и Ан — веднъж в седмицата те си позволяваха това изключение. Като чу стъпки по задната стълба, тя се извърна от тигана с цвърчащ бекон и за момент остана изумена, като видя едрия, космат мъж на прага. Люк? Той ли беше? Той сякаш беше изсечен от скала, не приличаше на човек. Но фигурата отиде до нея, целуна я звучно и седна на масата. Тя счупи яйца в тигана и добави още бекон.

Ан Мюлер влезе, засмя се любезно, но вътрешно беснееше: „Негодник такъв, какво смята, като оставя жена си сама толкова време?“

— Радвам се, че си се сетил, че имаш жена — рече тя. — Елате на верандата да закусим всички заедно. Люк, помогни на Меги с тигана. Аз ще взема някак скарата за печене на хляб.

Лудвиг Мюлер бе роден в Австралия, но германският произход силно му личеше по месестото лице, което не понасяше едновременно и бира, и слънце, и по посивялата четвъртита глава и светлосините очи на северняк. Той и жена му много харесваха Меги и бяха щастливи, че са попаднали на нея. Луди беше особено благодарен, като виждаше колко по-щастлива е Ан, откакто тази златиста главица грееше из къщи.

— Как ти се вижда рязането Люк? — попита той, докато си сипваше яйца с бекон.

— Ако ти кажа, че ми харесва, ще ми повярваш ли? — разсмя се Люк, пълнейки чинията си.

Проницателните очи на Луди се спряха върху красивото лице и той кимна.

— Е, да. Ти си за тази работа и по темперамент, и по физика, струва ми се. Тя ти дава чувството, че превъзхождаш другите, че си повече от тях.

В плен на наследените тръстикови поля, далеч от центровете на науката и без никакви изгледи да замени едното с другото, Луди усърдно изучаваше човешката природа, четеше дебели томове в кожени подвързии, на чиито корици бяха написани имена като Фройд и Юнг, Хъксли и Ръсел.

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш да видиш Меги — каза Ан, докато с една четка мажеше хляба си с топено масло: само така можеха да ядат маслото тук, но и това беше по-добре от никак.

— Ами решихме с Арне да работим известно време и в неделя. Утре заминаваме за Ингъм.

— Което значи, че клетата Меги ще те вижда още по-рядко.

— Меги ме разбира. Няма да е за повече от две-три години, пък нали имаме лятна отпуска. Арне обещава да ми намери за тогава работа в завода в Сидни и може да взема Мег с мен.

— Защо е необходимо да работиш толкова много, Люк? — попита Ан.

— За да събера пари за ферма на запад, някъде около Кинуна. Мег не ви ли е казала?

— Боя се, че нашата Меги не обича много да говори за себе си. Кажи ни ти, Люк.

Тримата сътрапезници наблюдаваха как се сменя израза по загорялото силно лице, как блестят тези толкова сини очи. Откакто той беше дошъл, Меги не бе проговорила с никого. А Люк разказваше ли, разказваше за прекрасните земи далеч на запад: за тревата, за големите птици бролга, които крачат кокетно в прахта по единствения път из Кинуна, за хилядите бързи кенгура, за жаркото слънце.

— И не е далеч денят, в който едно голямо парче от всичко това ще бъде мое. Мег е вложила вече малко пари, а при темпото, с което работим, няма да чакаме повече от четири-пет години. Може и по-рано, ако се задоволя с нещо по-скромно, но като знам колко мога да спечеля от тръстиката, изкушавам се да продължа още известно време, за да се сдобия с един по-приличен чифлик. — Той се наведе напред, като държеше чашата чай между покритите си с белези длани. — Знаете ли, че почти надминах Арне онзи ден? Нарязах единадесет тона за един ден!

Луди подсвирна от искрено възхищение и двамата се впуснаха в разговор за нормите. Меги отпиваше от своя силен тъмен чай без мляко. О, Люк! Най-напред бяха само две-три години, сега станаха четири-пет, а кой знае колко ще каже следващия път, като говори за това? На Люк му беше добре — в това нямаше съмнение. Дали изобщо би оставил тази работа, като дойде време? Дали? И дали Меги е готова да го изчака? Мюлерови бяха много мили и тя съвсем не се преуморяваше, но ако трябваше да живее без съпруг, тогава най-добре да е в Дройда. През целия месец, който прекара в Химелхох, нито един ден не се беше почувствала истински добре — не й се ядеше, имаше пристъпи на стомашни болки, обземаше я летаргия, от която не можеше да се отърси. Свикнала винаги да е в отлично здраве, тя се изплаши от това неразположение.

След закуска Люк й помогна да измие чиниите и после я изведе на разходка до най-близката тръстикова нива, като през цялото време й говореше за тръстиката и как се реже, колко хубаво е да се живее на открито и колко свестни били момчетата от групата на Арне, колко различно и колко по-приятно е това от стригането.

После се заизкачваха обратно по хълма. Люк я въведе в приятно прохладното пространство под къщата, между стълбовете. Там Ан си беше направила градина: беше поставила парчета глинени тръби, напълнила ги беше с пръст и посадила в тях висящи и пълзящи растения — орхидеи от всякакъв вид и цвят, папрат, екзотични виещи се растения и храсти. Стъпваше се по меки уханни стърготини, отгоре на куки висяха големи телени кошници, пълни с папрат, орхидеи или туберози, други папрати бяха поникнали в пукнатините по стълбовете, а в основата им бяха засадени прелестни бегонии в десетки различни багри. Това беше любимото място за почивка на Меги, единственото нещо на Химелхох, което й харесваше повече от каквото и да било в Дройда. В Дройда никога не можеше да се отгледат толкова много растения на такова малко пространство — влагата във въздуха не стигаше.

— Нали е много красиво, Люк? Дали не бихме могли след няколко години да наемем тук някъде една къща, в която да живея. Много искам да опитам и аз да си направя нещо такова.

— Какво ти е хрумнало да живееш сама в цяла къща? Тук не е Гили, Мег: по тези места е опасно за сама жена. Тук ти е много по-добре, повярвай ми. Не си ли доволна?

— Колкото мога да съм доволна в чужда къща.

— Слушай, Мег, ти трябва просто да се задоволиш с това, което имаш сега, докато се преселим на запад. Не можем да харчим пари за наеми, а ти да не правиш нищо — как ще спестим пари. Чуваш ли?

— Да, Люк.

Той толкова се ядоса, че не направи онова, заради което я беше завел под къщата — да я целуне. Вместо това пренебрежително я плесна отзад, от което я заболя не на шега, и пое надолу по пътя към колелото си, подпряно на едно дърво. Беше въртял педалите двадесет мили, за да дойде при нея, вместо да си купи билет за влака или автобуса, и сега трябваше да измине по същия начин още толкова.

— Клетата душица! — каза Ан на Луди. — Иде ми да го убия!

Януари дойде и си отиде — месецът, през който имаше най-малко работа за резачите на тръстика, но от Люк нямаше и следа. Беше споменал, че ще вземе Меги в Сидни, но отиде в Сидни с Арне, без нея. Арне беше ерген и една негова леля имаше къща в Розел, откъдето се стигаше пеша (без да се дават нари за трамвайни билети) до захарните рафинерии. Зад всепоглъщащите стени като на някоя крепост на хълм и резачът можеше да намери работа, ако имаше връзки. Люк и Арне се наредиха да носят чували със захар, а през свободното си време плуваха или караха сърф.

Оставена в Дънглоу с Мюлерови, Меги се обливаше в пот през „мокрия“ сезон, както наричаха времето, в което духат мусоните. Сухият сезон траеше от март до ноември — в тази част на континента никога не беше съвсем сухо, но все пак в сравнение с мокрия беше истински рай. През дъждовния сезон небето просто се отваряше и бълваше вода не цял ден, а на пристъпи; между един порой и друг от земята се вдигаше пара, големи бели облаци влага се събираха над тръстиката, над почвата, над джунглата, над планината.

Колкото повече време минаваше, толкова по-силно копнееше Меги за у дома. Беше разбрала, че няма никога да свикне със Северен Куийнсленд. Едно, че климатът не й понасяше — навярно защото беше прекарала досегашния си живот в област на суша. Но мразеше и това, че е сама, чужда, че е изпаднала в безпаметна летаргия. Мразеше също така и гъмжилото от насекоми и влечуги — всяка нощ беше мъчение с тези огромни жаби, паяци, хлебарки, плъхове, които не можеха да бъдат изгонени с нищо и от които тя се ужасяваше. Бяха толкова големи, толкова дръзки и толкова гладни! Но най-много от всичко мразеше това „дъни“, което беше не само местната дума за тоалетна, но и умалителното име на Дънглоу, и тукашните хора умираха от удоволствие да си правят шеги с това. От такава тоалетна можеше да ти се повдигне — в този благодатен за всичко живо климат беше немислимо да се правят дупки в земята поради опасността от тифус и други чревни заболявания. Затова използваха насмолена тенекия, която вонеше, а като се напълнеше, в нея се завъждаха червеи и личинки. Веднъж в седмицата я сменяха с нова, но това не беше достатъчно.

Цялото същество на Меги се бунтуваше срещу лекотата, с която тук приемаха тези неща като нормални: и цял живот да прекара в Северен Куийнсленд, няма да се примири с това. И сигурно ще е за цял живот — унило си помисли тя — или поне докато Люк не остарее толкова, че да не може вече да реже тръстика. Колкото и да тъгуваше и да мечтаеше за Дройда, тя беше твърде горда, за да признае пред семейството си, че мъжът й не се грижи за нея; по-скоро би приела доживотната си присъда — каза си тя с ожесточение.

 

 

Минаха месеци, година, наближи краят на втората. Само безкрайната любезност на Мюлерови задържаше Меги в Химелхох, докато се мъчеше да разреши трудния си проблем. Ако беше писала на Боб да й прати пари за път, щеше да ги получи телеграфически, но Меги нямаше смелост да каже на семейството си, че Люк я е оставил без пени в чантата. Признаеше ли го, същия ден щеше да напусне Люк, а тя още не беше решила да направи такава стъпка. Цялото й възпитание й пречеше да изостави Люк: светостта на брачните обети, надеждата, че може да има бебе един ден, мястото на Люк в живота й като съпруг и господар на съдбата й. Възпираше я и собственият й характер: упоритата й непреклонна гордост и все по-настойчивото убеждение, че вината за всичко е колкото на Люк, толкова и нейна и че ако тя не беше нещо не в ред, Люк би се държал съвсем иначе.

За осемнадесетте месеца изгнаничество го беше видяла шест пъти и без да подозира дори за съществуването на хомосексуалност, често си мислеше, че Люк е трябвало да се ожени за Арне, защото си живееше с него и предпочиташе неговата компания. Двамата бяха станали съдружници и се местеха нагоре-надолу по крайбрежието, следвайки жътвата на тръстиката — живееха, изглежда, само за да работят. Колкото пъти идваше да я види, Люк не търсеше никаква близост с нея, а сядаше да побъбри час-два с Луди и Ан, извеждаше жена си на разходка, целуваше я приятелски и си отиваше.

Тримата — Луди, Ан и Меги — прекарваха всичкото си свободно време в четене. Библиотеката на Химелхох беше много по-голяма в сравнение с няколкото лавици в Дройда, с много по-сериозни книги, но и с далеч повече книги за любовта. И Меги научи от тях много неща.

Една неделя през юни 1936 г. Люк и Арне пристигнаха заедно и изглеждаха много доволни от себе си. Казаха, че са дошли да доставят едно голямо удоволствие на Меги, като я заведат на „кейли“^[2].

За разлика от общия стремеж на повечето етнически групи в Австралия да се разпилеят и да станат истински австралийци, отделните националности в Северен Куийнсленд с всички сили се бореха да съхранят своите традиции. Повечето бяха китайци, италианци, германци и ирландо-шотландци. И когато шотландците устройваха кейли, пристигаше всеки техен сънародник, колкото и далеч да е.

За изненада на Меги, Люк и Арне бяха облечени в карирани полички и изглеждаха прекрасно — помисли си тя, онемяла от смайване. Нищо не придава такава мъжественост на истинския мъж, както късата поличка, защото от красивата гъвкава походка гъстите плисета отзад се разтварят изящно, докато предницата не помръдва и кожената кесия виси като щит пред слабините; от средата на коляното, докъдето стига килтът, надолу се виждат стройни крака, обути в опънати плетени чорапи и обуща с големи токи. Беше твърде горещо за палто и наметало и двамата бяха само по бели ризи, до половина разгърдени, с навити над лактите ръкави.

— Какво значи това кейли? — попита тя като тръгваха.

— Така се казва забава на галски — джамбуре.

— А защо сте с полички?

— Иначе няма да ни пуснат — нищо, че ни знаят по всички джамбурета от Бриз до Кейрнс.

— Така ли? Сигурно ходите доста често, щом Люк е похарчил пари за поличка, нали, Арне?

— Мъжът има нужда да си почине малко — отвърна Люк, сякаш се оправдаваше.

Забавата ставаше под един паянтов навес, голям като хамбар, сред тресавище, обрасло с мангрови дървета, близо до устието на река Дънглоу. „О, какви ли не миризми има по тези места!“ — помисли си Меги, сбърчила нос поради неописуемото зловоние. На меласа, на плесен, на клозет, а сега и на мангрово дърво. Като че всички противни изпарения по крайбрежието се сливаха в едно.

Разбира се, всички мъже, пристигащи за увеселението, бяха облечени в полички и като се огледа, Меги си помисли колко ли жалка се чувства паунката, засенчена от пищната пъстрота на своя другар. Жените почти не се забелязваха и сякаш не съществуваха — и това ставаше още по-осезаемо с напредването на вечерта.

Двама гайдари с полички, характерни за клана Андерсън — карета на светлосин фон, — се бяха изправили върху един разклатен подиум в края на помещението, свиреха някакъв бърз танц в пълно съзвучие, перчемите им се вееха, а по зачервените им лица се стичаше пот.

Няколко двойки танцуваха, но най-шумно беше около група мъже, които раздаваха чаши, пълни навярно с шотландско уиски. Меги се намери изтласкана в един ъгъл заедно с още няколко жени и не й оставаше друго, освен да наблюдава оттам в захлас. Нито една жена не носеше поличката на клана си, тъй като шотландките изобщо не обличат полички, а само си слагат наметала, но сега беше твърде горещо да надиплят тежкия плат около раменете си. Така че те си бяха в своите безформени памучни рокли, каквито носеха всички в Северен Куийнсленд, и само срамежливо се спотайваха зад пъстрите гърбове на мъжете. Мяркаха се ярките червено-бели карета на клана Минис, игривото жълто и черно на клана Маклауд от остров Луис, небесносините и червени квадрати на клана Скийн, шарената плетеница на клана Оугилви, топлото червено, сиво и черно на клана Макферсън. Люк беше в килта на клан Макнийл, а Арне — в каретата на Сасенах. Истинска красота!

Очевидно Люк и Арне бяха много известни и много харесвани. Колко ли често идваха без нея тук? И какво ли ги е прихванало да я доведат сега? Тя въздъхна и се облегна на стената. Другите жени я оглеждаха с любопитство, особено заради венчалната й халка. Люк и Арне имаха много почитателки, а тя самата беше обект на също толкова много женска завист. Какво ли биха си помислили, ако им кажа, че онзи здравият, смуглият, който ми е съпруг, ме е виждал точно два пъти през последните осем месеца, а за леглото изобщо не се сеща. Я ги виж ти надутите контета! И при това не са шотландци, а само се преструват, защото знаят колко са привлекателни в тези дрехи и искат да са център на внимание. Ах, вие красавци-измамници! Толкова сте влюбени в себе си, че нямате нужда от ничия друга любов.

Към полунощ жените се оказаха съвсем пренебрегнати, насядали покрай стените, гайдите пак писнаха и започнаха истинските танци. Цял живот, колкото пъти чуеше гайда, Меги щеше да се връща мислено в тази плевня и каре да се мернеше пред очите й, щеше да й напомня за тази вечер. Такава феерия от звуци и вихрени багри, от жизненост и бликаща енергия беше незабравим спомен, който се запечатваше с цялото си очарование завинаги дълбоко в съзнанието.

Дойде ред да кръстосат мечове; двама мъже с полички на клана Макдонълд от Слийт вдигнаха нагоре ръце и извили длани като балетисти, запристъпваха тържествено и много внимателно между остриетата — сякаш върховете на оръжията всеки момент щяха да се забият в гърдите им.

Пронизителен писък на гайда се издигна над леката мелодия, засвириха „Всички сини шапки оттатък границата“, мечовете бяха прибрани и мъжете до един се завъртяха във вихрен танц, залавяха се за ръце и пак се пущаха, развяваха се плисета. Изредиха всички танци, тропотът на краката им по дъсчения под отекваше между мертеците на тавана, токите на обувките им бляскаха и всеки път, когато се сменяше ритъмът, някой отмяташе назад глава и издаваше пронизителен протяжен вик, който подемаха и други мощни гърла. А през това време жените стояха и гледаха съвсем забравени.

Наближаваше четири сутринта, когато забавата свърши. Навън ги чакаше не ледено свеж въздух като в Блеър Ейтъл или Скай, а задухът на тропическата нощ с едрата натежала луна, която едва се влачеше по безмълвните, осеяни със звезди небеса, и всичко това потънало в миазмите на мангрото и блатото. Докато Арне подкара скърцащия стар „Форд“, до ушите на Меги достигнаха заглъхващите жални звуци на „Цветя на гората“, с които подканваха гостите да се разотиват. Всеки в своя дом. А къде беше нейният дом?

— Е, хареса ли ти? — попита Люк.

— Щеше да ми е по-приятно, ако бях потанцувала още — отвърна Меги.

— Какво? На кейли? Остави тези работи, Мег! На такова място танцуват само мъжете, но ние бяхме така добри да ви позволим и на вас, жените.

— Май доста неща се оказват само за мъжете, особено ако са хубави и приятни.

— Съжалявам! — рече Люк хладно. — А пък аз си мислех, че ще ти е приятно да се разведриш, и затова те доведох. Можех и да не го правя. Така че, ако не си ми благодарна, няма да те водя друг път.

— Ти и без това едва ли имаш намерение да ме вземаш друг път със себе си — отвърна Меги. — Не е полезно да ме допускаш в живота си. През последните няколко часа научих много работи, но не онова, което ти би искал да ме научиш. Не можеш вече така лесно да ме заблуждаваш, Люк. И без това ми дотегна и ти, и животът, който водя, и всичко!

— Шшшшшт! — изсъска той, скандализиран. — Не сме сами!

— Тогава ела сам! — сопна му се тя. — Кога ли изобщо съм останала насаме с теб за повече от две-три минути?

Арне спря в подножието на хълма Химелхох и се ухили на Люк със съчувствие.

— Върви, друже — каза му той. — Изпрати я, аз ще те почакам. Няма нужда да бързаш.

— Сериозно ти говоря, Люк — поде пак Меги, щом се отдалечиха достатъчно от Арне. — Червеят вече надига глава, чуваш ли? Знам, че се заклех да ти се подчинявам, но ти се закле да ме обичаш и да се грижиш за мен — значи, и двамата сме лъгали! Искам да се върна у дома в Дройда!

Той си помисли за нейните две хиляди лири годишно, които ще престанат да бъдат внасяни на негово име.

— О, Мег! — Гласът му звучеше безпомощно. — Слушай, скъпа, няма да е за дълго, обещавам ти! А това лято вече наистина ще те взема в Сидни с мен. Давам ти думата на един О’Нийл! В къщата на лелята на Арне се освобождава едното жилище и можем да останем там цели три месеца и да прекараме чудесно! Потърпи да поработя на тръстиката още година, година и нещо, а после ще си купим чифлик и ще се установим в него. Нали?

Луната беше огряла лицето му; той й се стори искрен, разтревожен, плах, разкаян. И много приличаше на Ралф де Брикасар.

Меги отстъпи, понеже все още искаше да има дете от него.

— Добре — рече тя. — Още една година. Но ще държа на обещанието ти за Сидни, Люк, така че не го забравяй!