Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (6)

6

Нямаше как — Меги трябваше да напусне учението. Фий не можеше да се справя без нея, а щом остана сам в манастирското училище на Гили, Стюърт започна гладна стачка, така че и него трябваше да приберат в Дройда.

Беше август и лют студ. Една година, откакто бяха дошли в Австралия, но тази зима бе по-студена от предишната: нямаше дъжд и въздухът беше толкова сух, та чак дращеше дробовете. Горе по върховете на Високото било, триста мили на изток, от няколко години насам не бе падал такъв дебел сняг, но на запад от Бърън Джънкшън не бе валяло от мусонното наводнение миналото лято. Хората в Гили говореха за нова суша — отдавна й било времето, трябвало да дойде и може би вече е на път.

Като видя майка си, Меги разбра, че голяма тежест се стоварва върху й: може би от усещането, че се сбогува с детството и от предчувствието какво е да си жена. Външно майка й не бе се променила — освен големия корем, но вътрешно Фий бе изтощена като стар часовник, който все повече изостава и изостава, докато някой ден ще спре съвсем. У майка й я нямаше вече онази пъргавост, на която Меги бе свикнала. Фий повдигаше крак и пристъпваше, сякаш не е уверена как става това — дори в походката й се долавяше някакво лутане на духа. Не се радваше и на идващото бебе, нямаше го дори онова сдържано задоволство, което бе проявявала с Хал.

Малкото червенокосо създание пълзеше из цялата къща, пъхаше се навсякъде, но Фий не правеше опит да го възпитава, нито дори го наглеждаше. Тя пристъпваше тежко в своя вечен кръг между печката, кухненската маса и мивката, сякаш нищо друго не съществуваше. И Меги се видя принудена да запълни празнотата в живота на детето и да бъде негова майка. Тя не смяташе, че прави жертва, защото много го обичаше и за нея това беззащитно същество бе подходящ обект за цялата обич, която тя все по-силно искаше да дава някому. Хал плачеше за нея, проговори най-напред нейното име, протягаше ръчички към нея да го вдигне и всичко това я изпълваше с радост. И въпреки тежката еднообразна работа — плетене, кърпене, шиене, пране, гладене, грижа за кокошките и всичко друго, което трябваше да върши, Меги намираше живота си приятен.

Никой изобщо не споменаваше за Франк, но всеки шест седмици Фий вдигаше глава, щом чуеше, че пощата пристига, и се оживяваше за известно време. А когато мисис Смит донасяше каквото беше за тях и нямаше писмо от Франк, искриците на болезнено очакване угасваха.

Семейството се увеличи с още двама. Фий роди близнаци — малки червенокоси момченца, същински Клийри, които нарекоха Джеймс и Патрик. Приветливи и добродушни като баща си, те веднага преминаха под грижите на всички, тъй като Фий — освен дето ги кърмеше — не се интересуваше от тях. Скоро съкратиха имената им на Джимс и Патси и те станаха любимци на жените в Къщата — двете неомъжени прислужнички и овдовялата бездетна икономка, които бяха зажаднели за прелестта на бебетата. Стана така, че Фий ги забрави с магическа лекота: те си имаха вече три много грижовни майки и постепенно се създаде навикът да прекарват повечето от времето, когато са будни, в Къщата. За Меги беше просто непосилно да ги вземе под крилото си и едновременно с това да се грижи за Хал, който искаше тя да му принадлежи изцяло. На него не му допадаха недодяланите и поривисти ласки на мисис Смит, Мини и Кет. Меги беше ядрото обич в света на Хал — той признаваше единствено Меги и искаше само Меги.

Блуи Уйлямс смени хубавите си товарни коне и здравата каруца с камион и пощата започна да пристига на всеки четири седмици вместо на шест, но от Франк нямаше и ред. Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим. Меги болезнено губеше представа как бе изглеждал Франк, любимите черти се сливаха в някакъв неясен образ на светец, наподобяващ истинския Франк не повече, отколкото разпнатият от иконата прилича на истинския Христос. А у Фий, в безмълвните глъбини, където бе стаила устрема на душата си, се породи ново чувство.

То се появи така неусетно, че никой не го долови. Защото Фий си остана обгърната в мълчание и абсолютна сдържаност; това чувство бе съкровено и никой нямаше време да го забележи — освен онзи, към когото бе насочена обичта й. Това бе нещо само тяхно, потайно и неизречено, нещо, което да ги крепи в самотата им.

Навярно беше и неизбежно, защото от всичките й деца единствен Стюърт приличаше на нея. На четиринадесет години той беше точно така непонятен за баща си и за братята си, както и Франк, но за разлика от него не проявяваше враждебност или раздразнение. Вършеше, каквото му кажеха, без да се оплаква, работеше усилено като всички останали и не нарушаваше с нищо гладката повърхност на живота в семейство Клийри. Макар и с червеникава, почти махагонова коса, той беше най-тъмен сред момчетата, а очите му бяха бистри като вода във ведро, оставено на сянка, сякаш стигаха до самото начало и виждаха всичко, както си е било. Пак той единствен от синовете на Пади обещаваше да стане красив, като порасне, макар Меги тайничко да се надяваше, че Хал ще го засенчи, когато стане юноша. Никой не знаеше какво мисли Стюърт; и той като Фий говореше малко и никога не казваше мнението си. Имаше странния навик да притихва съвсем — както вътрешно, така и физически, и на Меги, най-близка до него по години, й се струваше, че той може да отиде някъде, където никой не би бил в състояние да го последва. Отец Ралф изрази това по друг начин.

— Това момче не е човек! — възкликна той в деня, когато го върна обратно в Дройда, след като Стюърт, останал в манастира без Меги, бе обявил гладна стачка. — Нима каза, че иска да си иде в къщи? Нима спомена, че му липсва Меги? Не! Просто спря да яде и търпеливо зачака да проумеем с дебелите си глави причината за това. Пред никого не отвори уста да се оплаче и когато най-сетне отидох при него и сърдито го попитах дали не иска да си върви в къщи, просто ми се усмихна и кимна с глава.

С течение на времето негласно бе решено Стюърт да не отива да работи из пасищата с Пади и другите момчета, макар да беше достатъчно голям. Оставиха го да пази къщата, да цепи дърва, да се грижи за зеленчуковата градина, да дои млякото — огромен брой задължения, за които жените — с трите малки деца в къщи — нямаха време. Беше от полза у дома да има мъж, пък бил той и невръстен: това само по себе си бе предупреждение, че наблизо има други мъже. Защото идваха най-различни посетители — току затропат чужди ботуши по дървените стълби на задната веранда и непознат глас пита:

— Добър ден, стопанке. Дали има нещо за ядене?

По тези места гъмжеше от скитници; нарамили вързопите си, обикаляха от ферма на ферма, дошли чак от Куийнсленд на север или от Виктория на юг, хора, които търсеха късмета си или не обичаха да се залавят за постоянна работа, а предпочитаха да бродят пешком хиляди километри и само те си знаеха защо. Повечето бяха добри хора, идваха, нахранваха се обилно, скътваха по малко чай, захар и брашно в торбата и се загубваха надолу по пътя към Баркула или Нарингенг, а очуканите канчета подскачаха на гърба им и по петите им се влачеше някое мършаво куче с провиснал корем. Австралийските скитници яздеха рядко; те вървяха пеш.

От време на време се появяваше и лош човек: търсеше жени, чиито мъже са далеч, за да ги ограби, не да ги напада. Затова Фий държеше постоянно заредена пушка в един ъгъл на кухнята, където малките деца не можеха да я стигнат, и гледаше тя да е винаги по-близо до нея, отколкото гостът, докато опитното й око прецени намеренията му. А след като къщата беше окончателно предоставена на грижите на Стюърт, Фий с готовност му повери и пушката.

Но не всички посетители бяха скитници. Идваше например човекът от Уоткинс със своя стар „Форд“ модел „Т“. Той носеше всичко — от мехлем за набити от седлата коне до ароматен сапун, съвсем различен от твърдите като камък калъпи, които Фий приготвяше от лой и сода каустик в големия бакър; той носеше още лавандулова вода и одеколон, пудри и кремове за обгоряла от слънцето кожа. Имаше някои неща, които никой не би купил от другаде, освен от Уоткинс: мехлемът му, по-добър от кремовете на всеки аптекар или лекар, можеше да излекува всичко — от раздрана козина по корема на овчарско куче до рана върху кожата на човек. Жените се скупчваха в кухните, където той влизаше, и нетърпеливо чакаха да отвори големия си куфар със стока.

Имаше и други пътуващи търговци, които не обикаляха така редовно отдалечените краища, но пак бяха добре дошли. Продаваха какво ли не — като се почне от фабрични цигари и скъпи лули и се стигне до цели топове плат и дори разкошно съблазнително бельо и корсети, украсени с панделки. Принудени да се задоволят с едно или две пътувания в годината до най-близкия град, далеч от блестящите магазини на Сидни, далеч от модата и от всякакъв лукс, жените от фермите копнееха за такива неща.

В живота им като че ли имаше предимно мухи и прах. Не беше валяло отдавна нито капчица дъжд, та да слегне прахта и да удави мухите. А нямаше ли дъжд, все повече ставаха мухите, все повече прах се вдигаше.

Таваните на всички стаи бяха обточени с дълги, лениво полюшващи се ленти от лепкава хартия, която само за един ден почерняваше от мухи. Оставеха ли нещо непокрито макар и за миг, то се превръщаше или в пиршество, или в гробница за мухите, а мебелите, стените, календарът от универсалния магазин на Гилънбоун бяха целите оплюти от мухи.

Ами прахолякът! Нямаше отърваване от него, от тази фина кафява прах, която проникваше и в най-плътно покритите съдове, сплъстяваше току-що измитата коса, правеше кожата грапава, отлагаше се в гънките на дрехите и пердетата, стелеше се по полираните маси в тънък пласт, който, едва изтрит, се наслояваше отново. Целият под беше покрит с прах, внесен от небрежно изтритите обувки или от горещия сух вятър през отворените врати и прозорци. Фий се принуди да навие персийските си килими от всекидневната и накара Стюърт да закове на пода линолеума, който беше купила бог знае кога от магазина в Гили.

Кухнята, където най-много се влизаше отвън, беше настлана с тикови дъски, добили — от постоянното миене с телена четка и сапунена луга — цвета на стари кости. Фий и Меги насипваха по пода стърготини, които Стюърт събираше внимателно около дръвника, поръсваха стърготините с малко от тъй скъпата вода и измитаха влажната, ухаеща на тръпчиво смес през вратата и от верандата надолу в зеленчуковата градина да се разлага на хумус.

Нищо не можеше да ги предпази за дълго от прахта, а след време реката пресъхна и се превърна в ивица локви, така че от нея не можеше вече да се изпомпва вода за кухнята или банята. Стюърт отиде и напълни цистерната от артезианския кладенец, после я изля в един от резервните варели за дъждовна вода и жените трябваше да привикнат с нея, макар че беше отвратителна за миене на чиниите, за пране и къпане. Вонящата на сяра минерална вода трябваше да се избърсва старателно от чиниите, а при миене правеше косата суха и твърда като слама. Малкото дъждовна вода, която беше останала, използваха само за пиене и готвене.

Отец Ралф наблюдаваше Меги нежно. Тя решеше с четка къдравата червеникава коса на Патси, а Джимс, застанал малко несигурно на крачетата си, послушно чакаше своя ред. Двата чифта светлосини очи бяха вперени в нея с обожание. Тя бе досущ като малка майчица. Трябва да им е вродено — помисли си свещеникът, — тази особена слабост, която жените изпитват към децата, иначе на нейната възраст тя би приемала това като задължение, а не като удоволствие и щеше да гледа час по-скоро да се залови с нещо по-приятно. Напротив, тя съзнателно протакаше заниманието си, като навиваше кичурите на Патси около пръстите си, за да направи букли от немирната му коса. Известно време свещеникът бе като запленен от движенията й, после плесна с камшика по кончова на прашния си ботуш и зарея меланхолно поглед през верандата към Къщата, притулена зад призрачните евкалипти и лози, които разделяха самотата й от гъмжилото около дома на главния пастир.

— Отче, но вие не гледате! — укори го Меги.

— Прощавай, Меги. Бях се замислил. — Той пак се обърна към нея, докато тя вече приключваше с Джимс; и тримата го загледаха с очакване и той се наведе, грабна близнаците и ги намести удобно в двете си ръце. — Хайде да идем да видим леля Мери, а?

Меги го последва по пътеката, като държеше камшика му и поводите на кестенявата кобила. Той носеше децата много умело и с лекота — те, изглежда, не му тежаха, макар че имаше почти цяла миля от реката до Къщата. При готварницата предаде близнаците на изпадналата във възторг мисис Смит и с Меги до себе си, продължи по алеята към къщата.

Мери Карсън седеше в креслото си. Тя почти не ставаше от него тези дни, а и не беше необходимо, след като Пади така добре се грижеше за всичко. Когато отец Ралф се приближи, хванал Меги за ръка, тя стрелна детето с поглед, пълен с неприязън. Отец Ралф усети как пулсът на Меги се ускори и насърчително стисна ръката й. Момичето направи неумел поклон пред леля си и изрече едва чуто поздрава.

— Върви в кухнята, дете, да пиеш чая си с мисис Смит — каза й Мери Карсън рязко.

— Защо не я обичате? — запита отец Ралф, като сядаше в креслото, което вече бе свикнал да смята за свое.

— Защото ти я обичаш — отвърна тя.

— Е, хайде, хайде! — Този път той почувствува, че не знае какво да й отговори. — Тя е просто едно самотно дете, Мери.

— Не това виждаш в нея и много добре го знаеш.

Благородните сини очи се спряха на нея язвително: беше си възвърнал непринудеността.

— Да не искате да кажете, че посягам на деца? Та аз съм духовник в края на краищата!

— Ти си мъж преди всичко, Ралф де Брикасар! А расото просто те кара да се чувстваш в безопасност.

Изненадан, той се разсмя. Днес някак си не можеше да спори с нея, сякаш тя бе открила пролуката в бронята му и беше проникнала вътре с отровните си пипала. А той се променяше, може би остаряваше, започваше да се примирява със затънтения Гилънбоун. Огънят в него гаснеше — или може би гореше сега за друго?

— Не съм мъж — отвърна той. — Свещеник съм… Това е може би от жегата, от прахоляка и от мухите… Но не съм мъж, Мери. Свещеник съм.

— О, Ралф, колко си се променил! — предизвикваше го тя. — Възможно ли е кардинал де Брикасар да говори така?

— Няма да стане — каза той и в погледа му пробягна тъга. — Струва ми се, че вече не го и искам.

Тя се разсмя, залюля се напред-назад в креслото си, без да снема очи от него.

— Тъй ли, Ралф? Не искаш ли вече? Добре, ще те оставя да се пържиш още малко, но ще дойде и твоят час да избираш, не забравяй! Може би не още, може би дори не и в близките три-четири години, но непременно ще дойде. А аз ще бъда като дявола и ще ти предложа… Но стига толкова! Обаче не бива да се съмняваш, че ще те накарам горко да страдаш. Ти си най-възхитителният мъж, когото съм срещала. И ни предизвикваш с красотата си, презирайки ни за глупостта ни. Но аз ще те прикова на кръста на твоята собствена слабост. Ще те накарам да се продадеш като последна проститутка. Какво, съмняваш ли се?

Усмихнат, той се облегна назад:

— Не се съмнявам, че ще се опитате. Но смятам, че не ме познавате така добре, както си мислите.

— Така ли? Времето ще покаже, Ралф, само времето. Аз съм стара и на мен ми е останало само времето.

— А какво мислите, че ми остава на мен? — запита я той. — Време, Мери, нищо друго освен време. Време, прах и мухи.

 

 

Започнаха да се събират облаци по небето и Пади се обнадежди, че ще завали.

— Суха буря — отсече Мери Карсън. — Не е на дъжд. Няма да вали още дълго.

Ако Клийри мислеха, че са изпитали вече и най-лошото, което суровият климат на Австралия можеше да им предложи, то бе само защото още не бяха преживели сухата буря в изгорелите равнини. Останали без омекотяващата влага, изсушената земя и сухият въздух се триеха силно и с пукот в болезнена схватка, която можеше да завърши само с гигантско изригване на натрупаната енергия. Небето се прихлупи и така притъмня, че вътре Фий трябваше да запали лампите. В оборите конете потръпваха и се стряскаха при най-лекия шум; кокошките бяха накацали по прътите, скрили глави в разтуптените си гърди; кучетата се зъбеха и хапеха помежду си, домашните прасета, които обикновено риеха из бунището на фермата, заравяха муцуни в прахта и надничаха оттам със светлите си плашливи очи. Незнайни сили, заприщени в небето, всяваха страх у всяко живо същество, а огромните бездънни облаци погълнаха слънцето цяло-целеничко и се готвеха да изсипят върху земята неговия огън.

Тътенът на гръмотевици се приближаваше все по-заплашително от хоризонта, малки огнени езици внезапно разсичаха облаците, в чиито виолетово-сини глъбини се пенеха и се завихряха поразяващо бели гребени. И тогава с воя на вятъра, който засмукваше прахта и я запращаше лютива в очите, ушите и устата, настъпи катаклизмът. Никой от хората вече не се и опитваше да си представя библейския гняв на бога — той ги бе застигнал. Нямаше мъж, който да се сдържи да не трепне, когато връхлетя бурята — грохотът и силата й известяваха сякаш края на света. Мина известно време и скупчилото се семейство претръпна — всички наизлязоха на верандата и се завзираха отвъд потока, към далечните пасища. Грамадни разклонени мълнии опасваха като огнени артерии цялото небе — на десетки, всеки миг, и нямаха край; лумнали пламъци раздираха облаците, изгасваха и се отразяваха зад талазите като в невероятна игра на криеница. Димяха ударени от гръм дървета, стърчащи сред тревата, и ставаше най-сетне ясно защо са мъртви тези самотни стражи на пасищата.

Загадъчно, неземно сияние изпълваше въздуха, който не беше вече прозрачен, а гореше отвътре в преливащи се розови, виолетови и сярножълти багри и лъхаше натрапчиво със сладък, неуловим мирис, който не можеше да се уподоби на нищо. Дърветата светеха и около червените коси на всички Клийри имаше ореол от огнени езици, а космите по ръцете им бяха настръхнали. Така продължи целия следобед и едва към залез откъм изток взе да стихва, за да ги освободи от страшната магия. А те бяха възбудени, напрегнати, тревожни. Не беше паднала и капчица дъжд. Струваше им се, че бяха умрели и пак се бяха съживили, преминали невредими през природната стихия. После цяла седмица говореха само за това.

— И още какво ни чака! — предупреди Мери Карсън отегчено.

И беше права. Втората суха зима настъпи по-студена, отколкото предполагаха, макар и без сняг. Мраз сковаваше нощем земята почти на педя дълбочина и кучетата трепереха и се свиваха в колибите си и за да се сгреят, ядяха лакомо месо от кенгуру и сланина от заклания добитък. При такова време се ядеше говеждо и свинско месо вместо вечното овнешко. В къщата пращеше буен огън и мъжете гледаха да се прибират, щом имаха възможност, защото нощем измръзваха по пасбищата. Стригачите обаче пристигнаха в повишено настроение: при такова време можеха да си свършат работата по-бързо и по-леко. Защото потта, която се беше ляла от всеки стригач петдесет години наред, беше избелила кръгли петна по дървения под около работните им места.

Малкото трева, останала още от наводнението, много отдавна бе оредяла застрашително. Ден след ден по небето надвисваха облаци, но дъжд не заваля. Вятърът ревеше жално из пасищата, прахта се стелеше като кафяво було, сякаш дъждовна завеса, и измъчваше съзнанието с видения за вода: толкова приличаха на дъжд тези огромни прашни вихрушки.

Децата се оплакваха, че пръстите им са измръзнали и подути, внимаваха да не се усмихват с напуканите си устни, с мъка събуваха чорапите си от разкървавените пети и глезени. Просто беше невъзможно да се стоплят при този брулещ вятър, още повече, че къщите бяха строени така, че да поемат всеки случаен полъх, а не да са защитени от него. Лягаха и ставаха в ледени спални, чакаха търпеливо майка им да отдели малко топла вода от големия чайник на огнището, за да не им тракат зъбите и да не ги болят ръцете, като се мият.

Един ден малкият Хал взе да кашля и да се задъхва. Ставаше му все по-зле и по-зле. Фий забърка гъста гореща лапа от дървени въглища и я наложи върху измъчените крехки гърди, но това не помогна. Отначало тя не смяташе, че има причини за тревога, но с напредването на деня състоянието му толкова бързо се влошаваше, че тя се обърка, а Меги седеше до него, кършеше ръце и беззвучно изреждаше всички научени молитви. Когато Пади се прибра в шест часа, дишането на детето се чуваше още от верандата и устните му бяха посинели.

Пади веднага тръгна към Къщата, за да телефонира на доктора, но той живееше на четирийсет мили и беше отишъл при друг болен. Запалиха в един съд сяра и подържаха Хал над парите — дано изкашля слузта, която му пречеше на гърлото и бавно го задушаваше, но детето нямаше сили да напрегне гръдния си кош, за да се освободи от нея. Лицето му посиняваше все повече, дишането ставаше със спазми. Меги го държеше в ръце и се молеше, а сърцето й се свиваше от пронизваща болка, като гледаше как малкото създание се бори да си поеме въздух. От всичките си братя тя най-много обичаше Хал, беше му като майка. Никога преди не беше пожелавала така горещо да е достатъчно голяма за майка; струваше й се, че ако е жена като Фий, ще може някак си да го излекува. Объркана и изплашена, тя притискаше гърчещото се телце и се мъчеше да помогне на Хал да диша.

Изобщо не й минаваше през ум, че той може да умре, дори и когато Фий и Пади се смъкнаха на колене до леглото и зашепнаха молитви, като не знаеха какво друго да сторят. В полунощ Пади с мъка разтвори ръцете на Меги от притихналото дете и нежно го положи върху купа възглавници.

Меги отвори широко очи. Беше полузадрямала, след като детето престана да се бори.

— О, татко, той е по-добре, нали? — попита тя.

Пади поклати глава; изглеждаше сбръчкан и състарен, а на светлината на лампата личаха побелелите кичури в косата и в небръснатата му от седмица брада.

— Не, Меги, Хал не е по-добре, както ти мислиш, но вече е спокоен. Бог го прибра при себе си и там нищо вече не го боли.

— Татко ти иска да каже, че е мъртъв — обясни Фий беззвучно.

— О, татко, не! Не може да е мъртъв!

Но в гнездото от възглавници мъничкото същество бе мъртво. Меги разбра, щом го погледна, макар че никога преди не бе срещала смъртта. Той приличаше на кукла, не на дете. Тя стана и отиде при момчетата, свили се около кухненското огнище в тревожно бдение. Мисис Смит бе седнала на дървен стол до тях и наглеждаше близнаците, чиято люлка бяха преместили в кухнята на топло.

— Хал умря — каза Меги.

Стюърт вдигна очи, събуден от своя далечен унес.

— Така е по-добре — рече той. — Помисли си само в какъв покой е сега. — Той стана, като видя Фий да влиза, и се приближи до нея, без да я докосва. — Мамо, сигурно си изморена. Ела си полегни. Ще стъкна огън в стаята ти. Хайде, ела да си легнеш.

Фий се обърна и го последва, без да продума. Боб стана и излезе на верандата. Останалите момчета се повъртяха малко и го последваха. Пади още не беше се появил. Мисис Смит безмълвно внесе бебешката количка от мястото й в ъгъла на верандата и внимателно постави в нея спящите Джимс и Патси. После се обърна към Меги и лицето й бе обляно в сълзи:

— Меги, отивам в Къщата и ще взема Джимс и Патси. Утре сутрин ще се върна, но децата по-добре да останат известно време при Мини и Кет и при мен. Кажи на майка си.

Меги седна на един стол и скръсти ръце в скута си. Той си беше неин, а ето че е мъртъв — малкият Хал, когото толкова обичаше и за когото се грижеше като майка. Мястото, което бе заемал в мислите й, още не бе празно, тя продължаваше да усеща тежестта на топлото му телце върху гърдите си. Ужасяваше я мисълта, че това телце никога вече няма да се облегне на нея, така както бе правило цели четири години. Не, за това не бива да плаче: сълзи можеше да пролива само за Агнес, за раните върху крехката броня на гордостта в детството, останало завинаги зад гърба й. А тази мъка сега трябваше да носи до края на живота си, безспирно, без да се оплаква. Волята да се оцелее е много силна у някои, по-слаба у други; при Меги тя беше яка и жилава като стоманено въже.

Така я завари отец Ралф, когато пристигна с лекаря. Тя мълчаливо кимна към стаята, но не стана да ги придружи. Мина доста време, докато свещеникът успя най-сетне да стори онова, което бе намислил още щом Мери Карсън позвъни в презвитерството — да отиде при Меги и да постои при нея, да даде на клетото самотно момиче нещо от себе си, нещо само за нея. Той не вярваше някой друг напълно да разбира какво беше Хал за Меги.

Но най-напред трябваше да изпълни задълженията си: да даде последно причастие, ако душата на покойния още не беше напуснала тялото му, после да види Фий, да види Пади, да им даде по някой съвет. Докторът си бе отишъл тъжен, но отдавна свикнал с трагедиите, неизбежни в такъв обширен район като неговия. По онова, което му разказаха, той заключи, че толкова далеч от болницата си и от всякакъв помощен персонал, и без това нямаше да може да помогне. Хората тук непрекъснато поемаха рискове, предизвикваха съдбата и все пак упорстваха. В смъртния акт той написа „круп“. Това беше често заболяване.

Отец Ралф също си бе свършил работата. Пади беше отишъл при Фий, Боб и момчетата се събраха в дърводелницата да сковат малкия ковчег. Стюърт се беше сгушил на пода в спалнята на Фий и изящният му профил по нищо не се различаваше от нейния, очертан като силует върху нощното небе зад прозореца; легнала върху възглавницата, хванала ръката на Пади, тя не отместваше замисления си поглед от тази тъмна фигура, свита върху студения под. Беше пет часът сутринта и петлите се разшаваха сънливо, но зората бе още далеч.

Забравил пурпурния епитрахил около врата си, отец Ралф се наведе над кухненското огнище да разпали огъня от гаснещите въглени, намали лампата на масата зад себе си и седна на дървената пейка срещу Меги да я погледа. Тя бе пораснала, в устрема си към зрелостта скоро щеше да го изпревари, да го надмине; като я наблюдаваше, почувствува се по-безсилен от когато и да било през целия си живот, изпълнен с мъчителни, натрапчиви съмнения в собствената си смелост. Но от какво в същност се боеше? На какво смяташе, че няма да устои, ако то дойде? Другите го смятаха за силен, той не се страхуваше от никого, но дълбоко в себе си очакваше онова неизвестно нещо да се промъкне в съзнанието му, и то когато е най-неподготвен, и го обземаше страх. А през това време Меги, родена осемнадесет години след него, го надрастваше.

Не че беше светица или нещо повече от другите. Тя просто никога не се оплакваше и бе надарена — или прокълната — със способността да приема нещата. Каквото и да станеше, каквото и да я сполетяваше, тя го посрещаше, приемаше и трупаше на склад като гориво за двигателя на своя живот. Кой я бе научил на това? И то можеше ли да се научи? Или представата му за нея беше само плод на фантазия? Но какво значение има това? Кое беше по-важно — каква е тя в действителност или за какво я мисли той?

— О, Меги! — промълви той безпомощно.

Тя извърна очи към него и с цялата си болка му отправи усмивка на безгранична, преливаща обич, изразена всеотдайно, тъй като в нейния свят още ги нямаше задръжките и забраните на зрелостта. Това, че е обичан, го разтърси, погълна го, накара го да поиска от бога, в чието съществуване понякога се съмняваше, да бъде всеки друг на този свят, но не и Ралф де Брикасар. Това ли бе онова незнайно тайнствено нещо? О, господи, защо я обичаше толкова много? Но както обикновено, нямаше кой да отговори на въпросите му, а Меги седеше кротко и му се усмихваше.

На зазоряване Фий стана да приготви закуската, Стюърт й помагаше. После дойдоха мисис Смит, Мини и Кет, четирите жени се събраха край печката, говореха нещо шепнешком, с едносрични думи, свързани от скръбта в някакъв съюз, непонятен както за Меги, така и за свещеника. Като стана от масата, Меги отиде да подплати отвътре малкия дървен сандък, приготвен от момчетата, гладко рендосан и полиран. Фий мълчаливо бе пъхнала в ръцете й една бяла атлазена вечерна рокля, отдавна пожълтяла от времето, и Меги я наряза на парчета, които наложи по твърдите вътрешни стени на сандъка. Докато отец Ралф застилаше дъното с хавлия, Меги съши на машината парчетата както трябва, а после двамата прикрепиха облицовката с кабарчета. Фий облече сама детето си в най-хубавото му кадифено костюмче, среса косата му и го положи в мекото гнездо. А то имаше нейното ухание — не на Меги, която се беше грижила за него като майка. Плачейки, Пади затвори капака: това бе първото дете, което му умираше.

От години вече гостната на Дройда се използуваше като параклис. В единия й край беше издигнат олтар с надиплена отпред златошита завеса, за която Мери Карсън бе платила на монахините от „Св. Богородица от Урсо“ хиляда лири да я извезат. Мисис Смит беше подредила навсякъде зимни цветя от градините на Дройда — жълт шибой и късни рози, които изглеждаха като изрисувани с пищни розови и ръждиви багри и по някакъв магически начин излъчваха и ухание. В бял стихар без дантели и в съвсем прост филон, отец Ралф отслужи погребалната литургия.

В Дройда, както в повечето от тукашните отдалечени ферми, погребваха покойниците си на собствена земя. Малкото гробище беше отвъд градината, до засенчените от плачещи върби брегове на потока, с боядисана в бяло желязна оградка и цялото в зеленина въпреки сушата, защото го поливаха от резервната вода на Къщата. Майкъл Карсън и невръстният му син бяха погребани там във величествена мраморна гробница, над която ангел в човешки ръст, с изтеглен меч, бдеше над покоя им. Десетина други по-скромни гробове бяха подредени в кръг, оградени само с кръгли бели камъчета, с по един съвсем прост бял дървен кръст, върху който невинаги имаше дори име. Така бяха погребани един стригач, загинал в сбиване, без да се знае къде има близки, двама-трима скитници, чийто земен път бе свършил в Дройда, дори костите на мъж или жена, намерени веднъж в едно от пасищата, и още готвачът китаец на Майкъл Карсън, над чиито останки бе забучено причудливо пурпурно чадърче с малки тъжни звънчета, постоянно напяващи сякаш „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг“; и един джелепин, на чийто кръст пишеше само:

ЧАРЛИ ВОДОНОСЕЦЪТ БЕ ДОБРО МОМЧЕ.

Имаше и други гробове, някои от които на жени. Но Хал, господарският племенник, не беше за такъв прост гроб: поставиха скования му набързо ковчег върху една от лавиците в гробницата и затвориха тежките, излети от бронз врати.

 

 

Мина време и престанаха да говорят за Хал, споменаваха го само между другото. Меги таеше скръбта дълбоко в себе си, в мъката й имаше безразсъдно отчаяние, характерно за децата, преувеличено и тайнствено, но младостта й го затрупваше с ежедневните събития и намаляваше остротата му. Момчетата не тъгуваха много — с изключение на Боб, който беше достатъчно голям, за да осъзнава обичта си към братчето. Пади страдаше дълбоко, но никой не знаеше дали и Фий изпитва същото. Тя като че ли се отдалечи още повече от мъжа си и от децата, от всякакво чувство. Поради това Пади беше особено благодарен на Стю за грижите и за дълбоката, зряла нежност, с които ограждаше майка си. Само Пади знаеше как бе изглеждала Фий в деня, когато той се върна от Гили без Франк. В меките сиви очи не трепна нищо — ни острота, ни упрек, ни омраза или болка. Сякаш като знаеше съдбата си и безсилието си да я избегне, само чакаше да се стовари върху нея този удар, както обреченото куче чака смъртоносния куршум.

— Знаех си, че няма да се върне — бе казала тя.

— Може и да се върне, Фий, ако му пишеш веднага — предложи й Пади.

Тя поклати глава, но вярна на себе си, не се впусна в обяснения. По-добре Франк да започне свой, нов живот, далеч от Дройда и от нея. Тя познаваше сина си достатъчно и бе убедена, че само една нейна дума е в състояние да го върне обратно и затова не биваше да произнася тази дума за нищо на света. А дните си, дълги и горки, пълни с отчаяние, щеше да понася мълчаливо. Пади не беше мъж по неин избор, но по-добър от него нямаше. Тя беше от онези хора, чиито чувства са толкова силни, че стават направо непоносими, а животът й бе дал суров урок. Цели двадесет и пет години тя бе потискала чувствата си най-безмилостно и беше убедена, че упоритостта й не е била напразна.

 

 

Животът продължаваше в ритмичния, безкраен цикъл на природата. На следващото лято дойде дъждът — не от самия мусон, а от влиянието му, — напълни реката и цистерните, напои ожаднелите корени на тревата, попи всепроникващата прах. Развълнувани до сълзи, мъжете се заловиха със сезонната работа, спокойни, че не се налага да хранят овцете изкуствено. Запасите от фураж бяха изтраяли доста дълго, тъй като бяха добавили по-крехки клонки от сокодайни дървета. Но не по всички ферми около Гили беше така. Колко добитък ще има всяка от тях, зависеше изцяло от главния пастир. За голямата площ на Дройда добитъкът бе твърде малко и именно поради това тревата стигаше за по-дълго време.

Ягненето и напрегнатите седмици след него бяха най-натовареното време на годината за овцевъда. На всяко новородено агне трябваше да се надене пръстен на опашката, да се сложи марка на ухото му, а ако беше мъжко и нямаше да го пазят за разплод, трябваше да го кастрират. Това бе мръсна, отвратителна работа, от която мъжете подгизваха до костите в кръв, защото имаше само един начин да се справят за такова кратко време с хилядите мъжки агнета. Прищипваха тестисите между пръстите си и ги отхапваха със зъби, след което ги изплюваха на земята. А пристегнатите от метални пръстени опашки на мъжки и женски агнета постепенно се обезкървяваха, надуваха се, изсъхваха и окапваха.

Това бяха най-качествените вълнодайни овце, отглеждани в нечувани в друга страна мащаби, и то при оскъдица на работна ръка. Всичко се правеше така, че по най-рационален начин да се произведе най-фината вълна. Имаше и други процедури: например остригваха почти до кожа областта около задницата на овцата, където вълната се замърсяваше от изпражненията и от мухите, почерняваше и се сплъстяваше. Тази работа не беше тежка за стригача, но бе неприятна поради миризмата и многото мухи, обаче се заплащаше по-добре. Правеше се и дезинфекция: няколкото хиляди блеещи и тичащи четириноги трябваше да се съберат и да се вкарат в един лабиринт, където минаваха няколко пъти през фенилов разтвор, за да се очистят от кърлежи и друга напаст. Даваха им и лекарства, които с голяма спринцовка вкарваха в гърлата им, за да бъдат унищожени паразитите в червата.

Така че работата около овцете никога не свършваше: тъкмо приключили с едно, идваше време за друго. Групираха ги и прегрупираха, местеха ги от едно пасище в друго, заплождаха ги и ги кастрираха, стрижеха ги отпред и отзад, дезинфекцираха ги отвън и отвътре или ги колеха и откарваха за продан. Освен овце Дройда притежаваше и около хиляда глави породисти говеда, но овцете бяха много по-доходни и на всеки два акра се падаше по една, което ще рече около 125 000 общо. И понеже бяха мериносови, не се продаваха заради месото: когато мериносовата овца престанеше да дава хубава вълна, използуваше се за кожа, за ланолин, за мас и туткал — в кожарските фабрики и в скотобойните.

Постепенно опознаха и започнаха да разбират класическите образци на литературата, писана за австралийските заселници. За Клийри, изолирани в Дройда, четенето беше станало по-важно от всякога: чрез магията на писмената реч осъществяваха връзката си със света. Но наблизо нямаше библиотека, нито имаше ежеседмично пътуване до града за пощата, вестниците и нов куп книги, както беше в Уахин. Отец Ралф запълваше донякъде тази липса, като плячкосваше библиотеката на Гилънбоун, обираше своята библиотека и полиците с книги в манастира и за своя изненада установи, че преди да ги е изпразнил напълно, вече беше организирал нещо като пътуваща библиотека чрез Блуи Уйлямс и неговия пощенски камион. Той постоянно беше натоварен с книги — поизтрити и изпомачкани томчета, които изминаваха разстоянията между Дройда и Бугела, Дибън-Дибън и Брейк-и-Пул, Кънамута и Ийч-Юйсдж, за да стигнат до умове, жадни за храна и утеха. Най-хубавите романи връщаха винаги с голямо нежелание, но отец Ралф и монахините съвсем точно си записваха кои книги къде се бавеха най-дълго, а после отец Ралф поръчваше нови екземпляри чрез информационната служба в Гили и най-спокойно ги вписваше на сметка на Мери Карсън като дарения за библиофилското общество на Светия кръст.

Това беше времето, когато в романите рядко биваше допускана някоя целомъдрена целувка, а още по-малко еротични пасажи, които да гъделичкат чувствата. Ето защо нямаше строга граница между книгите, предназначени за възрастни, и тези за юноши, тъй че не беше срамно, дето човек на годините на Пади предпочиташе все книгите, обожавани и от децата му: „Дог и кенгуруто“, поредицата „Била-бонг“, в която се разказваше за Джим, Нора и Уели, безсмъртната книга на мисис Иниъс Гън „Ние от Никога и Никъде“. Вечер в кухнята те се редуваха да четат на глас стихове от Банджо Патерсън и Денис, а гласовете им ту трепереха, докато „Човекът от Снежната река“ яздеше, ту се смееха заедно със „Сантименталният“ и неговата Дорийн, ту тайничко триеха сълзите си, проронени за „Веселата Мери“ на Джон О’Хара.

Кленси в разлив

Взех, писмо че му проводих, но като не знам где ходи,

пратих му го в Лаклан, дето срещнахме се първи път.

Вълна стрижеше тогава и си рекох, че тъй става:

адресирах плика „Кленси в Разлив“, ще го предадат.

 

Отговор получих слисан, с почерк непознат написан

(писан сякаш с нокът, топнат в катраница с овча лой).

Бе другарят му; намирам, че е редно да цитирам:

„Кленси в Куийнсленд овчарува, но не знаем де е той.“

 

Мигом ясно си представих там какво ли Кленси прави:

по реката Купър води своите хилядни стада,

бавно стоката едрее, Кленси крачи и си пее,

че овчарят си живее както никой във града.

 

Там приятели чудесни с радост те посрещат, с песни,

бризът тихо прошептява, а реката сом бразди.

Ширят се поля безкрайни в пладне знойно и омайно,

нощем пък, в сияйна слава, светят вечните звезди.^[1]

„Кленси в Разлив“ беше любимото стихотворение на всички, а Банджото — любимият им поет. Грубовати и наивни, разбира се, тези стихотворения изобщо не бяха писани за литератори — те бяха от обикновени хора и за обикновени хора и по онова време повече австралийци можеха да кажат наизуст по-скоро тези стихове, отколкото стиховете на Тенисън и Уъртзуърт, изучавани в училище, защото тези двама поети черпеха вдъхновение от Англия — техните туфи от жълти нарциси и полето, осеяно цяло в асфодел, не можеха да въздействат върху въображението на Клийри, живеещи в климат, където нямаше нито едното, нито другото.

Клийри разбираха тази своеобразна австралийска поезия по-добре от мнозина, понеже Разливът беше кажи-речи, в тяхната мера, а стадата по пътищата бяха ежедневие. Пътят, по който минаваше добитъкът, се виеше покрай реката Барун — общинска земя, използвана за прехвърляне на жива стока от единия до другия край на източната половина на континента. В миналото джелепите и техните гладни стада, опустошаващи тревата, били нежелани, а воловарите направо ги ненавиждали навсякъде, когато тръгнели със стада от по двадесет до осемдесет глави през най-хубавите пасища на първите заселници. Но тъй като тези пътища за стадата бяха вече само легенда, и джелепите се помириха със скотовъдците фермери.

Минаващи от време на време наемни пастири бяха винаги добре дошли, когато се отбиваха да изпият чаша бира, да поприказват или да хапнат домашна гозба. Понякога те водеха със себе си и жени, седнали в раздрънкани стари двуколки с умърлушени впрегатни коне между тегличите сред тенджери, тигани и шишета, които се клатушкаха и подрънкваха, окачени където падне. Това бяха или най-веселите, или най-навъсените жени в тази част на континента, поели от Кинуна за Пару, от Гундиуинди за Гундагей или от Кетрин за Къри. Особени жени бяха те — не знаеха покрив над главите си, нито постеля под твърдите си като желязо гърбове. Мъж не смееше да им посегне: бяха сурови и издръжливи като земята, която неуморните им нозе оставяха зад себе си. Диви като птиците в окъпаните от слънце дървета, децата им се спотайваха зад колелата на двуколката или хукваха да се крият зад купа дърва, докато родителите им пиеха чай, увличаха се в приказки, надпреварваха се да разказват небивалици, разменяха си книги, обещаваха да предадат някакви непонятни съобщения на Хупирън Колинс или Бръмби Уотърс или разказваха невероятната история за младия Поми, който отишъл да работи в Гнарлунга. И човек някак си долавяше, че всеки от тези бездомници някъде бе копал гроб, за да зарови в него я дете, я жена, съпруг или приятел; под някой евкалипт, който той помнеше винаги, някъде по дългите пътища, отъпкани от стадата и привидно еднакви за онзи, който не знае по какъв начин сърцето различава това дърво от хилядите други.

 

 

Меги нямаше представа какво означава един толкова обикновен израз като „женски работи“, защото обстоятелствата сякаш нарочно се бяха струпали така, че да й преградят всички пътища, по които би могла да го узнае. В семейството баща й строго разделяше мъжете от жените; въпроси като заплождане или ягнене никога не се обсъждаха пред нея и майка й, а мъжете се явяваха пред тях само напълно облечени. Онези книги, от които би могла да научи нещичко, изобщо не се появяваха в Дройда, а самата тя нямаше приятелки на своята възраст, които да я просветят. Животът й бе подчинен изцяло на ежедневието в къщата, а там нямаше нищо, свързано с пола. Мери Карсън не заплождаше коне, а ги купуваше от Мартин Кинг в Бугела, който се занимаваше с това. Ако не бяха нужни за разплод, жребците бяха истинска беля и затова в Дройда не взимаха жребци. Имаше само един бик, диво и свирепо животно, до чийто обор беше забранено да се ходи, а и Меги толкова се боеше от него, че никога не го доближаваше. Кучетата държаха вързани за верига към колибите им и чифтосването ставаше при строг контрол и под зоркото око на Пади или Боб, следователно пак забранено за другите. Нямаше време да се наблюдават и прасетата, които Меги и без това мразеше да храни. В същност не й оставаше време да гледа никого освен двете си малки братчета. А невежеството поражда невежество и несъбуденото тяло е сляпо за явленията, които осведоменият веднага разпознава.

Точно преди петнадесетия си рожден ден, когато лятната горещина клонеше към умопомрачителния си връх, Меги забеляза на гащичките си кафеникави петънца на ивици. След ден-два те изчезнаха, но шест седмици по-късно се появиха отново и срамът й прерасна в ужас. Първия път бе помислила, че петната са от това, дето не се е избърсала добре, и се засрами, но втория път нямаше съмнение, че са от кръв. Тя не можеше да си представи откъде идва кръвта, но реши, че е отдолу. Лекото кръвотечение мина за три дни и не се повтори повече от два месеца; изпраните скришом гащи останаха незабелязани, защото тя и без това переше повечето дрехи в къщи. Следващия път усети болка — никога не я беше боляло толкова — ниско под стомаха. И кръвотечението беше по-силно, много по-силно. Тя измъкна крадешком няколко пелени, които вече не използваха за близнаците, и се опита да ги прикрепи от вътрешната страна на гащичките си, страшно изплашена да не би да се забележи кръвта.

Смъртта, отнесла Хал, беше някак призрачна, връхлетяла изневиделица, но един така протакан край на собственото и съществуване я изпълваше с ужас. Как да отиде при Фий или при Пади и да им съобщи, че умира от някаква унизителна, срамна болест там, долу? Само Пред Франк би изляла мъката си, но Франк беше толкова далеч, че не знаеше как да го намери. Беше чувала жените, като се събират на чай, да приказват за тумор и рак, за страхотна бавна смърт, измъчила техни приятелки, майки или сестри. Меги беше убедена, че някакъв израстък я разяжда отвътре и се приближава все повече до свитото й сърце. О, как не искаше да умре!

Имаше само смътна представа за смъртта. Не й беше ясно дори каква ще бъде в онзи непонятен друг свят. За Меги религията бе много повече определени закони, отколкото някакво духовно извисяване, и поради това не можеше да потърси утеха в нея. В съзнанието й, обзето от паника, се блъскаха откъслечни думи и изрази, чути от родителите й, от техни приятели, от сестрите в манастира, от свещеници при проповед или прочетени в книгите, където ги изричаха лоши хора, заплашващи да отмъстят на някого. Но, така или иначе, тя не можеше да приеме смъртта. Нощи наред лежеше съвсем объркана от ужас и се мъчеше да си представи дали смъртта е вечна нощ или бездна от пламъци, която трябваше да прескочи, за да стигне до златните полета от другата страна, или пък някаква сфера, като вътрешността на гигантски балон, изпълнена с божествено песнопение и мека светлина, която струи през необятни стъклописи.

Стана много мълчалива, но то бе съвсем различно от тихия мечтателен унес на Стюърт; тя приличаше повече на вцепенено от страх животно, приковано от стъкления поглед на змия. Ако я заговореха, тя изведнъж се сепваше, а ако малките заплачеха за нея, засуетяваше се около тях в агонията на изкуплението за проявената към тях немарливост. А случеше ли се да остане за момент свободна, хукваше към гробището при Хал, който беше единственият й близък покойник.

Всички забелязваха промяната, но я приемаха като естествена за възрастта на Меги, без нито веднъж да се запитат какво в същност означава за Меги това, че расте: тя твърде добре прикриваше страданията си. Старият урок бе добре научен; тя умееше да се владее изключително добре, а гордостта й беше безгранична. Никой не биваше да разбере какво става в нея и трябваше докрай да остане невъзмутимо спокойна на вид. Пример можеше да взима и от Фий, и от Франк, та дори и от Стюърт, а в жилите й течеше същата кръв и това й беше вродено.

Тъй като често посещаваше Дройда, отец Ралф забелязваше, че промяната у Меги, направила я отначало женствено привлекателна, започва да изсмуква цялата й жизненост, и безпокойството му прерасна в тревога, а после в страх. Тялото и душата й линееха пред очите му, тя малко по малко му се изплъзваше и за него беше непоносимо да я вижда как се превръща във втора Фий. На малкото посърнало личице бяха останали сякаш само очите, вперени в нещо страшно напред, а млечнобялата матова кожа, която не познаваше нито лунички, нито слънчев загар, ставаше все по-прозрачна. Ако продължава така — мислеше си той, — някой ден собствените й очи ще я погълнат, както змията изяжда опашката си, и тя ще се понесе във вселената във вид на незабележимо стълбче кристално сива светлина, доловимо и с периферното зрение като трепкащи сенки и тъмни насекоми, плъзнали по бяла стена.

Добре тогава, насила ще разбере какво става с нея. Тези дни Мери Карсън беше много капризна: зловидеше и се всяка минута, която той прекарваше долу в къщата на главния пастир. Само благодарение на безкрайното си търпение и на умението да прикрива мислите си той успяваше да не се разбунтува срещу нейната властност. Но колкото и да беше загрижен за Меги, практичността и благоразумието му не го напущаха и той изпитваше истинска наслада, като виждаше как действа чарът му върху такъв своенравен и мъчен човек като Мери Карсън. И докато в съзнанието му все по-упорито дълбаеше непознатата досега нужда да се грижи за друго човешко същество, той си даваше сметка и за още едно чувство, съжителствуващо с първото — хищнически хладнокръвното и жестоко желание да надхитри, да се подиграе с надменната и властна жена. Ах, колко му се щеше да я надвие! Никога няма да се даде на този стар паяк.

Най-сетне успя да се откъсне от Мери Карсън и откри Меги в малкото гробище под сянката на бледия кротък ангел-отмъстител. Тя бе вдигнала очи към застиналия му печален лик и на лицето й бе изписан мъчителен страх. Великолепен контраст между изживяваното и изобразеното чувство — помисли си отец Ралф. Само че какво дири той тук — преследваше я като стара квачка, без изобщо да му влиза в работата какво й е, майка й и баща й трябваше сами да разберат това. Но те не забелязваха нищо и за тях тя не беше онова, което бе за него. Пък и щом е свещеник, нали трябва да дава утеха на самотните и падналите духом? Не можеше да търпи да я гледа така нещастна, но същевременно се боеше, че се явяваха все нови поводи да се обвързва с нея. Вече беше натрупал толкова много случки и спомени от нея, че го обземаше страх. Обичта му към Меги и инстинктивният му стремеж като свещеник да се отдава духом всячески се бореха с постоянния му ужас да не стане съдбоносно необходим за някого и някой да не стане съдбоносно необходим за него.

Като чу шума от стъпките му през тревата, тя се обърна към него невъзмутима, скръстила ръце в скута и забила поглед в нозете си. Той седна до нея и обгърна с ръце коленете си; расото му, надиплено небрежно, не можеше да скрие голямото изящество на грациозното тяло под него. Няма смисъл от заобикалки — реши той, — ако може, тя пак ще се изплъзне.

— Какво става с теб, Меги?

— Нищо, отче.

— Не ти вярвам.

— Моля ви, отче, недейте! За нищо на света не мога да ви кажа!

— Ех, Меги, нямаш ли доверие в мен! Можеш да ми кажеш всичко, абсолютно всичко! Та нали съм за това, нали за това съм свещеник! Избран съм да представлявам господ тук на земята и като говориш на мен, все едно, че говориш на бога, а също мога и да прощавам от името на бога. И трябва да знаеш, миличка Меги, че няма нещо на този свят, което бог да не може да прости. Трябва да ми кажеш какво ти е, обич моя, защото, ако някой може да ти помогне, това съм аз. Докато съм жив, все ще гледам да ти помагам, да бдя над теб. Нещо като ангел-закрилник, ако щеш, и то много по-добър от този мрамор над главата ти. — Той си пое въздух и се наклони напред. — Меги, ако ме обичаш, кажи ми!

Тя вкопчи длани една в друга.

— Отче, аз умирам! Болна съм от рак!

Отпърво го обзе буйно желание да се изсмее, да отприщи насъбралото се напрежение; после се вгледа в прозрачно синята кожа, в изтънелите малки ръце и силно зажадува да заплаче, да ридае, да вие от такава несправедливост, та чак небето да го чуе. Не, Меги не би могла само да си въобразява: сигурно има сериозна причина.

— Откъде знаеш, момичето ми?

Необходимо й беше много време, за да се реши, и когато заговори, той трябваше да наведе глава досам устните й, несъзнателно заел поза като при изповед, закрил с длан лице и поднесъл само изящното си ухо към гласа на грешника.

— Вече от шест месеца, отче. Получавам ужасни болки в корема, но не като от жлъчка и… ох, отче… тече ми много кръв отдолу.

Той се отдръпна назад, както не бе правил никога в изповедалнята, и впери поглед в сведената й от срам глава, обладан от толкова много и различни чувства, че не можеше да си събере мислите. Невероятно, сладостно облекчение; гняв към Фий, и то така яростен, че му идеше да я убие; удивление и възторг пред това малко създание, понесло всичко така смело; и страхотно, неудържимо объркване.

Той беше също така пленник на своето време, както и тя. Леките момичета във всеки град, където бе служил — от Дъблин до Гилънбоун, — нарочно идваха в изповедалнята да му разказват шепнешком различни измислици, които представяха за истински случки, защото ги привличаше едно-единствено нещо в него — мъжът; и не искаха да си признаят, че не е по силите им да го предизвикат. Те разказваха шепнешком как мъже осквернили всяко отвърстие на тялото им и как се отдавали на непозволени игри с други момичета, шепнеха за страсти и прелюбодеяния, а някои — с особено развито въображение — стигаха дори дотам, да му описват в подробности сексуалните си връзки с някакъв свещеник. Той ги слушаше съвсем невъзмутим, само с презрение и отвращение, защото бе минал през суровото възпитание на семинарията и трудности от този род не го плашеха. Но момичетата никога не бяха споменавали за онзи интимен процес, който ги правеше по-различни и ги караше да се срамуват.

Колкото и да се мъчеше, той не можа да удържи парещата вълна, която се надигна в него: извърнал лице зад дланта си, отец Ралф де Брикасар беше разкъсван от спазъм на унижение поради първото си изчервяване.

Но на неговата Меги не й бе станало по-леко. Щом се увери, че червенината се е оттеглила от лицето му, той се изправи, повдигна я и я настани на един мраморен пиедестал, така че лицата им да са на една височина:

— Меги, погледни ме. Чуваш ли, погледни ме!

Тя вдигна изплашените си като на преследвано животинче очи и видя, че той се усмихва. Неизказано облекчение я изпълни изведнъж. Той не би се усмихвал така, ако тя щеше да умре: знаеше добре какво представлява за него, защото той никога не го криеше.

— Меги, ти нито ще умреш, нито имаш рак. Не е моя работа да ти обяснявам какво ти е, но мисля, че е по-добре все пак да го направя. Майка ти трябваше да ти е казала още преди години и да те е подготвила; недоумявам защо не го е направила.

Той погледна нагоре към непроницаемото лице на ангела от мрамор и се изсмя странно, полузадавено.

— Господи! Какво ли не си ми възлагал да върша!

После заговори на Меги, която чакаше:

— Ще минат години, ще пораснеш, ще научиш много неща за живота и спомниш ли си днешния ден, може да изпиташ смущение, дори срам. Но недей си спомня така за този ден, Меги. В това няма нищо срамно или неудобно. И сега, както и във всичко, което върша, аз просто изпълнявам волята божия. Това е единственото ми призвание на земята и нямам право на друго. Ти беше много изплашена, имаше нужда от помощ и бог ти я изпрати в мое лице. Само това запомни, Меги. Аз съм служител на бога и говоря от негово име.

С теб става това, което става с всички жени, Меги. Веднъж на месец в продължение на няколко дни отделяш кръв. Това започва обикновено на дванадесет или тринадесет години — ти имаш ли толкова?

— На петнадесет съм, отче.

— Вече на петнадесет ли? — Той поклати глава с леко недоверие. — Е, щом казваш, че си на толкова, трябва да ти вярвам. Което значи, че си позакъсняла в сравнение с повечето момичета. Но това ще се повтаря всеки месец, докато станеш на петдесет години. При някои жени е редовно като циклите на луната, а при други може да закъснее или да избърза. Някои жени не чувстват болка, докато при други тя е много силна. Никой не знае защо има такива разлики. Но кръвотечението всеки месец е признак, че си съзряла. Знаеш ли какво означава да си съзряла?

— Разбира се, отче! Чела съм. Значи да съм пораснала.

— Добре. Това е достатъчно. Докато се повтаря кръвотечението, можеш да имаш деца. Кръвотечението е част от цикъла за създаване на потомство. Казано е, че преди грехопадението Ева не е имала менструация. Така се казва — менструация. Но когато Адам и Ева изпаднали в грях, бог наказал жената по-сурово от мъжа, защото вината за грехопадението им била в същност нейна. Тя изкусила мъжа. Спомняш ли си в Библията думите му: „В мъка ще раждаш децата си.“ Бог искал да каже, че при жената всичко, свързано с децата й, причинява болка. Голяма радост, но и голяма болка. Такава е съдбата ти, Меги, и трябва да я приемеш.

Тя не знаеше, че той по същия начин би предложил утеха и помощ на всеки от своите енориаши, макар и без да влага толкова лични чувства, пак така състрадателно, но без да участва в чуждото нещастие. И колкото и странно, може би именно поради това неговата утеха и помощ бяха още по-големи. Сякаш като се извисяваше така, ежедневните грижи неизбежно трябваше да отпаднат. Не го правеше съзнателно — никой от потърсилите при него подкрепа не оставаше с чувството, че той ги гледа отвисоко или ги обвинява за слабостта им. Много свещеници оставяха у енориашите си чувство на вина, на малоценност или примитивност, но не и той. Защото ги караше да вярват, че и той подобно на тях е преживявал своите огорчения и водил своята борба: непонятни за тях огорчения и своеобразна борба; може би, но не по-малко истински от техните собствени. Той не знаеше, нито би проумял, че ги привличаше и им допадаше не толкова с личността си, а с онова извисено, почти божествено и все пак много човешко нещо в душата му.

Колкото до Меги, той й говореше така, както й бе говорил Франк — като на равна нему. Само дето беше по-възрастен, по-мъдър и много по-образован от Франк, следователно много по-добър съветник. А колко приятен бе гласът му, с леко ирландски акцент в звучния му английски. Той разсея всичките й страхове и болка. А тя беше млада, изпълнена с любопитство, нетърпелива да узнае всичко и не я терзаеха сложните размисли на онези, които постоянно се питаха не кои са, а защо са. Той й беше приятел, скъп идол на сърцето й, новото слънце на нейния небосвод.

— Защо да не ми го кажете вие, отче? Защо трябвало мама да ми го каже?

— За това нещо се говори само между жени. Не е прието да се споменава за менструация или неразположение пред мъже и момчета. То си е просто женска работа.

— Защо?

Той поклати глава и се разсмя.

— Право да ти кажа, и аз не знам защо. Бих искал даже да не е така. Но ти трябва да ми повярваш, каквото ти казвам. Никога не говори за това с когото и да било освен с майка си, а и на нея не казвай, че си споделила с мен.

— Добре, отче, няма.

Дяволски трудно било да си майка: толкова работи трябва да помниш!

— Меги, иди си в къщи, кажи на майка си, че ти тече кръв и я питай как да се грижиш за хигиената си.

— И с мама ли става същото?

— С всички нормални жени. Но когато очакват бебе, кръвотечението спира, докато се роди бебето. По това жените познават, че ще имат бебе.

— А защо спира кръвта, когато чакат бебе?

— Не зная, наистина не зная. Съжалявам, Меги.

— А защо кръвта ми тече отдолу, отче?

Той стрелна с поглед ангела, който го гледаше най-спокойно, далеч от женските грижи. Отец Ралф изпадаше във все по-затруднено положение. Интересно: колко е настойчива сега, след като обикновено е така сдържана. Но съзнавайки, че е станал извор на познанията й за всичко онова, което не намираше в книгите, и като я познаваше достатъчно добре, той не можеше да си позволи да издаде с нещо смущението или неудобството си. Тя би се затворила в себе си и вече не би го питала за нищо. Затова й отвърна търпеливо:

— Не точно отдолу, Меги. Там има и един друг канал, който е във връзка с раждането на деца.

— А, през него излизат, искате да кажете — зарадва се тя. — Пък аз винаги съм се чудила как излизат бебетата.

Той се засмя широко и я свали от пиедестала.

— Сега вече знаеш. А знаеш ли как се получават бебетата, Меги?

— О, да! — отвърна тя важно, доволна, че най-после знае нещо. — Поникват, отче.

— И от какво поникват?

— Когато много силно ги искаш…

— Кой ти е казал това?

— Никой. Сама го разбрах.

Отец Ралф притвори очи и си каза, че не могат да го нарекат страхливец, загдето е оставил разговорът да свърши тук. Можеше само да я съжалява, но не и да й помогне повече от това. Което не може, не може. Някои неща бяха наистина невъзможни.