Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (3)

3

Пътят до Дройда не буди спомени от младостта — мислеше си отец Ралф де Брикасар с полупритворени срещу светлината очи, докато новият му „Даймлер“ се друсаше по разбития коловоз през сребристата висока трева. Тук нищо не приличаше на красивата тучнозелена Ирландия. А Дройда? Ни бойно поле, ни обител на владетели. Така ли бе в същност? Чувството му за хумор, по-сдържано напоследък, но все така остро, нарисува в съзнанието му образа на една Мери Карсън от времето на Кромуел, която пръска своеобразната си царствена злоба. Сравнението съвсем не беше пресилено: тази дама разполагаше с не по-малко власт и се разпореждаше с толкова хора, колкото и пълководците в миналото.

Последната порта се показа над високата жилава трева и зелените чемшири.

Колата се затресе и спря. Като нахлупи на главата си неугледната сива шапка с широка периферия, за да го пази от слънцето, отец Ралф слезе, отиде до портата, издърпа стоманеното резе и я блъсна с досада. От презвитерството в Гилънбоун до имението Дройда имаше двадесет и седем такива порти и това означаваше, че пред всяка една той трябваше да спре, да излезе от колата, да отвори портата, да влезе в колата, да мине от другата страна, пак да спре, да излезе, да се върне, да затвори и пак да се качи в колата, за да продължи до следващата. Колко пъти му се приискваше да съкрати поне половината от този ритуал, да натисне газта по пътя и да остави вратите зад себе си отворени като ред зейнали от почуда уста. Но дори уважението към сана му не би възпряло тогава собствениците на тези порти да го овалят в катран и пера и да го линчуват. Ако конете бяха така бърз и удобен превоз като автомобила, той щеше да отваря и да затваря портите от седлото.

— Нищо не се получава даром — каза си той и погали арматурното табло на новия „Даймлер“. Залостил здраво портата зад себе си, той потегли, за да измине последната миля през тревистия, но обезлистен вътрешен двор на Дройда.

Това австралийско имение бе внушително дори за ирландец, свикнал със замъци и големи къщи. Дройда беше най-старият и най-големият чифлик в областта, а грижливият му покоен собственик му бе прибавил и подобаваща къща. Построена от блокове маслено жълт пясъчник, сечени на ръка в кариерите на петстотин мили на изток, къщата бе на два етажа, издържана в строгия архитектурен стил от началото на миналия век, с големи решетъчни прозорци и просторна веранда на железни подпори, опасваща целия приземен етаж. Черните дървени капаци встрани на всеки прозорец служеха не само за красота — в летните горещини те пазеха помещенията хладни.

Беше есен и витата лоза бе зелена, а през пролетта глицинията, посадена още преди петдесет години, в деня, когато къщата бе завършена, се превръщаше в гъста маса виолетови цветове, бухнали по стените и по покрива на верандата. Около сградата се простираха декари с безупречно окосена трева и прави лехи, сега потънали в цвят от рози, шибой, гергини и невен. Няколко великолепни евкалипта, прилични на призраци с белезникавите си стъбла и корони от тънки листа, на двадесет и пет метра над земята, бранеха къщата от безмилостните лъчи на слънцето, а клоните им се вплитаха в пищните пурпурни венци на виещите се декоративни лози. Дори неизбежните грамадни и грозни резервоари за вода, без които беше немислимо по тези отдалечени места, бяха така обрасли с жилави лози, рози и глициния, че приличаха по-скоро на някаква украса, отколкото на полезни съоръжения.

Поради страстта си към имението покойният Майкъл Карсън не се беше скъпил за резервоарите: казваха, че и десет години да не падне дъжд, в Дройда тревата ще бъде все зелена и цветята все ще цъфтят.

Като се приближаваше човек през обширната морава, погледа му грабваха най-напред къщата и евкалиптите. Но отзад се забелязваха още много едноетажни постройки от жълт пясъчник, свързани с главната сграда чрез покрити тунели, обрасли с пълзящи растения. Широка пясъчна алея завиваше към кръгъл паркинг от едната страна на къщата, но после продължаваше зад нея и се губеше от погледа чак там, където кипеше истинският живот на Дройда: кошарите, плевните, помещението за стригане. Отец Ралф предпочиташе гигантските евкалипти, които хвърляха сянка над стопанските постройки, пред приличащите на призраци евкалипти до къщата. В гигантските евкалипти, гъсто зашумени от светлозелени длъгнести листа, жужаха пчели — обичайният ленив листак на именията във вътрешността на континента.

Докато отец Ралф паркираше колата и прекосяваше поляната, прислужницата го чакаше на предната веранда с широка усмивка на луничавото лице.

— Добро утро, Мини — поздрави я той.

— О, отче, добре сте дошли в туй хубаво утро — отвърна тя със силния си провинциален акцент, отворила с една ръка вратата и протегнала другата да поеме вехтата му шапка, която съвсем не подхождаше на духовник.

В полутъмния хол с мраморна настилка и широко стълбище с месингов парапет отец Ралф се поколеба, но Мини му кимна и той влезе в салона.

Мери Карсън седеше в своя люлеещ се стол пред отворения прозорец, широк пет метра и висок от пода до тавана, и явно не усещаше студения въздух, нахлуващ отвън. Гъстата й червеникава коса почти не бе загубила от цвета си на младини и въпреки че по загрубялата луничава кожа се бяха появили нови старчески петна, за своите шейсет и пет години тя имаше твърде малко бръчки — нещо като фина мрежа от фигурки с форма на диамант покриваше лицето й. Упоритият й нрав личеше само по двете дълбоки гънки покрай римския й нос, които изтегляха надолу ъглите на устата й, и по студения поглед на воднисто сините й очи.

Отец Ралф прекоси безмълвно дебелия обюсонски килим и се наведе да й целуне ръка. Жестът много прилягаше на човек с неговия ръст и изящество, особено както бе облечен в просто черно расо, което правеше осанката му царствена. Безизразният й поглед изведнъж се оживи, светна закачливо и тя се усмихна превзето.

— Ще пиете ли чай, отче?

— Зависи дали не искате първо да се помолим — отвърна той, седна на стола срещу нея и кръстоса крака, от което расото му се повдигна и се показаха бричове с ботуши до коленете: облекло, съобразено с условията в неговата енория. — Донесох ви причастие, но ако държите на молитвата, готов съм да я прочета само за няколко минути. Нямам нищо против да погладувам още малко.

— Много сте любезен към мен, отче. — Беше доволна, макар добре да знаеше, че и той, както всички други, почита не нея, а парите й. — Заповядайте тогава на чай — продължи тя. — Ще се задоволя само с причастието.

Той потисна недоволството си и изразът на лицето му остана непроменен: тази енория го бе научила отлично да се владее. Само да му се удадеше случай да се махне от този затънтен край, където го беше пратил буйният му нрав, никога нямаше да допусне пак същата грешка! А ако добре разиграваше картите си, тази стара жена можеше да се окаже ключът за сбъдването на молитвите му.

— Трябва да призная, отче, че през последната година нещата вървят много добре — поде тя. — Вие сте далеч по-добър пастир от стария отец Кели, господ да го накаже. — При последните думи гласът й прозвуча остро и отмъстително.

В очите на свещника припламнаха игриви искри.

— Мила мисис Карсън, не говорите съвсем като католичка.

— Но затова пък самата истина. Той беше пропаднал стар пияница и съм сигурна, че господ ще накаже душата му така, както алкохолът наказваше тялото му. — Тя се наклони напред. — Познавам ви вече достатъчно добре и мисля, че имам право да ви задам няколко въпроса, нали? Та в края на краищата Дройда е на ваше разположение да се забавлявате през свободното си време: учите се на животновъдство, усъвършенствате се в езда, намирате убежище от превратностите на живота в Гили. Аз съм ви поканила наистина, но все пак не заслужавам ли няколко отговора?

Не му беше приятно да му напомнят, че дължи благодарност, но отдавна очакваше деня, в който тя ще реши, че има достатъчно власт над него, за да започне и да изисква.

— Имате право, мисис Карсън. Не е по силите ми да изразя признателността си за това, че мога да отскачам до Дройда, както и за всички ваши дарове — конете, колата.

— На колко сте години? — попита тя без повече предисловия.

— На двадесет и осем.

— По-млад сте, отколкото предполагах. Дори и да е така, свещеници като вас не изпращат в места, подобни на Гили. Какво сторихте, та ги накарахте да заточат такъв човек в това забравено от бога място?

— Обидих епископа — отвърна той спокойно, с усмивка.

— Сигурно. Но не допускам, че свещеник с вашата рядка надареност може да е доволен в град като Гилънбоун.

— Такава е волята божия.

— Празни приказки! Тук ви е изпратила човешката слабост — вашата и на епископа. Само папата е безгрешен. Гили не е среда за вас — всички добре разбират това, колкото и да сме благодарни, че имаме вас вместо някой от лентяите в расо, каквито обикновено изпращат тук. Но истинското ви място е в някой от центровете на църковната власт, а не сред конете и овцете. Великолепно би ви стояла червената кардиналска мантия.

— Опасявам се, че няма такива изгледи. Знам, че архиепископът — папски нунций, едва ли ще обърне поглед към Гилънбоун, но можеше да бъде и по-лошо. Тук имам вас, имам Дройда…

Тя прие преднамереното му ласкателство в духа, в който то бе отправено, като не преставаше да се възхищава от неговата хубост, изисканост, учтивост, от острия му проницателен ум — той действително би бил величествен кардинал. Не си спомняше да е виждала досега мъж с по-привлекателна външност, а той умееше и да я използва. Не можеше да не съзнава как изглежда: висок ръст и безпогрешни пропорции на тялото, изящни аристократични черти — във всички елементи на физиката му личеше изключителното старание на Създателя да постигне онова съвършенство, с каквото той ощастливява твърде рядко своите творения. От свободно падащите черни къдрави коси и поразително сините очи до изящните ръце и крака отец Ралф беше действително съвършен. Не, изключено беше да не си дава сметка за това. И все пак държанието му й подсказваше, че той е над всички тези неща и че никога не е робувал и няма да робува на външността си. Той без угризение би я използвал, ако трябва, за да постигне целта си, но не като че ли жертва нещо скъпо, а по-скоро с презрение към хората, над които тази външност имаше влияние. И Мери Карсън би дала много, за да разбере какво от миналото му го е направило такъв.

Странно, колко много бяха свещениците, които приличаха на Адонис и имаха магнетизма на Дон Жуан. Дали не приемаха безбрачието, за да избягнат другите последици?

— Защо се мъчите да свикнете с Гилънбоун? — поде отново тя. — Не е ли по-добре да се откажете от расото, вместо да се примирявате? С вашите способности бихте спечелили пари и слава в много други поприща, а не можете да отречете, че ви привлича поне мисълта за слава.

Лявата му вежда се повдигна.

— Драга мисис Карсън, вие сте католичка и знаете, че моите обети са свещени. Трябва да нося расото до края на живота си. Не мога да се отрека от него.

Тя се изсмя пренебрежително:

— Е, хайде, хайде! Да не би наистина да вярвате, че ако нарушите обетите си, те ще се стоварят върху вас с гръм и мълнии и ще ви сполети възмездие?

— Разбира се, не. Нито пък ви смятам за толкова наивна, та да допускате, че само страхът от възмездие ме държи в лоното на църквата.

— Охо! Ставате язвителен, отче де Брикасар! Какво тогава ви обвързва все пак? Какво ви кара да понасяте прахта, жегата и мухите в Гили? Нали си давате сметка, че това може да е доживотна присъда?

Сянка премрежи за миг сините очи, но той се усмихна, защото изпита леко съжаление към нея.

— Вие сте ми истинска разтуха, повярвайте. — Сви устни, погледна към тавана и въздъхна. — Още от люлката съм подготвен за свещеник, но далеч не е само това. Как бих го обяснил на една жена? Аз съм като съд, мисис Карсън, който понякога целият се изпълва от бога. Ако бях по-добър свещеник, този съд никога нямаше да остава празен. Това изпълване, това сливане с бога не зависи от мястото. Усещам го, все едно дали съм в Гилънбоун или в епископски палат. Трудно ми е да го опиша, защото дори за свещеника то си остава загадка. Обладава ме нещо божествено, каквото другите хора не могат никога да познаят. Може би е именно това. Да се откажа от него ли? Не, не бих могъл.

— Значи, това е сила, така ли? И защо да е присъща единствено на свещениците? Кое ви кара да мислите, че миропомазването в една изтощително дълга церемония е вече в състояние да надари с тази сила когото и да е?

Той поклати глава.

— Разберете, така съм устроен, не е само до ръкополагането. Дълги години старателно изграждане на такова психическо състояние, което да отвори съда за бога. То трябва да се заслужи. Ден след ден да се заслужи. Именно в това е смисълът на обетите, не разбирате ли? Нищо земно не бива да застане между свещеника и това негово състояние: нито любовта към жена, нито любов към парите, нито отказ да се подчиниш на заповедта на други. Бедността не ме плаши — семейството ми не беше богато, приемам безбрачието и с лекота се приспособявам към него. А колкото до покорството — за мен това е най-трудно. Но се покорявам, защото, ако мисля, че моята личност е по-важна от ролята ми на съд за приемане на бога, ще бъда загубен. И ако трябва, готов съм да изтърпя Гилънбоун като доживотна присъда.

— Тогава сте глупак — каза тя. — И аз съм на мнение, че има по-важни неща от любовта, но да си съд за бога, съвсем не е едно от тях. Интересно, никога не съм предполагала, че така ревностно вярвате в бога. Допущах, че се съмнявате.

— Съмнявам се, разбира се. Та кой мислещ човек не би се съмнявал! Именно за това е тази празнота у мен понякога. — Погледът му бе насочен някъде отвъд нея, към нещо, което тя не можеше да види. — Знаете ли, бих се отрекъл от всяка амбиция, от всяко желание, ако мога да бъда съвършен свещеник.

— Във всяко нещо съвършенството е непоносимо скучно — отвърна тя. — Що се отнася до мен, предпочитам да има и малко несъвършенство.

Той се разсмя и я погледна с възхищение, примесено със завист. Тя бе несъмнено забележителна жена.

Беше останала вдовица преди тридесет и три години, а единственият й син бе умрял още като невръстно дете. Поради особеното й положение в обществото на Гилънбоун тя не беше приела нито едно от предложенията, направени от по-амбициозни мъже. Като вдовица на Майкъл Карсън, тя беше безусловно кралица, но като съпруга на някого трябваше да предостави на мъжа си да се разпорежда с всичките й владения. А Мери Карсън не беше от онези, които бяха се съгласили да свирят втора цигулка. Затова се бе отрекла от плътта в името на властта. Да има любовник, беше немислимо, понеже Гилънбоун бе такъв добър проводник на клюките, както жицата — на електрическия ток. А тя най-малко от всичко искаше да я уличат в човешка слабост.

Но сега бе вече достатъчно възрастна и можеха да я смятат неуязвима за изкушенията на плътта. И ако младият нов пастор така ревностно изпълняваше задълженията си към нея, то тя му се отплащаше с някои дребни подаръци като например автомобил, в това нямаше нищо нередно. Здрава опора на църквата през целия си живот, тя винаги бе проявявала щедрост към своята енория и духовния й пастир — дори когато отец Кели не можеше от хълцане да си прочете литургията. И не единствено тя беше благотворително настроена към приемника на отец Кели. Отец Ралф де Брикасар бе спечелил благоразположението на всеки член от своето паство, бил той богат или беден. Ако онези, които живееха по-далеч, не можеха да дойдат на църква в Гили, той отиваше при тях и то на кон, преди Мери Карсън да му подари колата. Със своята кротост и доброта спечели симпатиите на всички, а някои го обикнаха искрено. Мартин Кинг от Бугела поднови мебелировката в презвитерството, без да жали пари, а Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън нае една добра икономка и й плащаше заплатата.

Така от висотата на възрастта и положението си Мери Карсън можеше да се радва на компанията на отец Ралф, без да буди подозрения: приятно й беше да кръстоса остроумието си с това на не по-малко интелигентен събеседник, правеше й удоволствие да го сразява в словесните схватки, макар и никога да не беше сигурна дали е излязла победителка.

— Да се върнем на това, което казахте — че Гили не е място, което би избрал папският нунций — поде тя, като се настани по-удобно в креслото. — Какво според вас би направило достатъчно силно впечатление на негово преосвещенство, та да го накара да превърне Гили в един от стълбовете на своите владения?

Свещеникът се усмихна печално.

— Трудно е да се каже. Може би някакъв изумителен успех например. Внезапното избавление на хиляди души или пък неочакваното изцеление на хроми и слепи… Но времето на чудесата отдавна е отминало.

— Ами, ами! Съмнявам се. Според мен господ просто е променил методите си. В наши дни си служи с пари.

— Колко сте безцеремонна. Може би затова ми допадате толкова много, мисис Карсън.

— Името ми е Мери. Наричайте ме, моля ви, Мери.

Мини влизаше с чая, сервиран върху масичка на колела, когато отец де Брикасар отвърна:

— Благодаря ви, Мери.

Докато ядяха топлите банички и препечените филийки с аншоа, Мери Карсън рече с въздишка:

— Драги отче, искам тази сутрин да се помолите особено горещо за мен.

— Наричайте ме Ралф — каза той и продължи шеговито: — Едва ли бих могъл да се моля за вас още по-горещо, отколкото досега, но ще се опитам.

— Чаровен сте! Или криете някакъв намек в думите си? Не държа на външната форма, но с вас никога не съм сигурна дали зад нея не се таи нещо друго. Както давате например бучка захар на коня. Какво точно мислите за мен, отче де Брикасар? Никога не ще узная, защото винаги ще бъдете достатъчно тактичен да не ми кажете, нали? Похвално, похвално… Но поне се молете за мен. Аз съм стара и имам много грехове.

— Възрастта не щади никого, а и аз съм грешен.

Дрезгав смях се изтръгна от гърлото й.

— Всичко бих дала да разбера какви са греховете ви. Истина ви казвам. — Тя помълча за момент и после промени темата: — Останах без главен пастир.

— Пак ли?

— За пети път от една година насам. Все по-трудно попадам на свестен човек.

— Е, казват, че и вие не сте кой знае колко щедра и грижлива работодателка.

— Какво нахалство! — възмути се тя и се разсмя. — А кой ви купи новия „Даймлер“, за да не обикаляте на кон?

— А аз колко горещо се моля за вас?

— Ако Майкъл имаше поне половината от остроумието и качествата ви, може би щях да го обикна — каза тя рязко. Лицето й се промени, стана злобно. — Да не мислите, че си нямам никого на света и трябва да оставя парите и земята си на майката църква, а?

— Нямам представа — отвърна той спокойно, докато си наливаше още чай.

— Имам брат с голямо семейство, с много синове.

— Толкова по-добре за вас.

— Когато се омъжих, нямах почти нищо. Знаех, че в Ирландия не мога да се надявам на добра партия — там жената трябва да е от добро семейство, за да си намери богат съпруг. Работих денем и нощем, докато спестя пари за път до страната, където богатите мъже не са толкова придирчиви. Когато пристигнах тук, единственият ми капитал бяха лицето, фигурата ми и повече мозък, отколкото се изисква обикновено от жените. И това стигаше да заплени Майкъл Карсън, който бе един богат глупак. Той ме носеше на ръце до последния си час.

— А брат ви? — подсказа й той, решил, че тя се отклонява от темата.

— Брат ми е единадесет години по-млад от мен, което ще рече, че сега е на петдесет и четири. Само двамата останахме от семейството. Почти не го познавам; той беше малко дете, когато напуснах Голуей. Сега живее в Нова Зеландия, но ако е емигрирал там, за да забогатее, не е постигнал целта си. Снощи, когато слугата ми съобщи, че Артър Тивайът си нарамил торбата и си заминал, изведнъж се сетих за Падрайк. Аз вече остарявам и нямам близки наоколо, а Пади е опитен стопанин, само че няма пари за собствена земя. Защо, помислих си, да не му пиша и да го извикам тук със синовете му? Като умра, той и без това ще наследи Дройда и „Майкар Лимитид“ като единствен жив моя роднина, по-близък от онези непознати братовчеди, останали в Ирландия. — Тя се усмихна. — Глупаво е да чакам, нали? По-добре да дойде сега, вместо по-късно, и да се научи да отглежда овце по тукашните черноземни равнини, което сигурно е доста по-различно от овцевъдството в Нова Зеландия. А после, когато няма да ме има, ще може да заеме мястото ми и да не мизерства повече. — Навела глава, тя внимателно наблюдаваше отец Ралф.

— А защо не сте се сетили по-рано?

— О, мислила съм го. Но доскоро ми се струваше, че най-малко от всичко искам глутница гладници да ме чака с нетърпение да издъхна. Но напоследък смъртта ми се струва някак по-близка и си мисля, че… не знам. Като че ли е по-добре да съм сред свои.

— Какво ви е? Да не сте болна? — попита той бързо с искрена тревога в очите.

Тя вдигна рамене.

— Съвсем здрава съм. Но има нещо зловещо в това да си на шестдесет и пет. Внезапно от бъдеще старостта става настояще.

— Разбирам ви и сигурно сте права. Ще се почувствате по-добре, като чуете млади гласове из къщи.

— О, не, те няма да живеят тук. Ще се настанят в къщата на главния пастир долу, край реката, да са далеч от мен. Не обичам нито деца, нито гласовете им.

— Не се ли отнасяте твърде зле към брат си, Мери? Нищо, че е толкова по-млад от вас.

— Той ще ме наследи — нека си го заслужи — отвърна тя сухо.

 

 

Фиона Клийри роди още едно момче шест дни преди деветия рожден ден на Меги, доволна, че междувременно се бе отървала само с няколко помятания. На девет години Меги можеше вече да й помага. Самата Фий беше на четиридесет и затова родилните болки я изтощиха повече от друг път. Детето, наречено Харълд, бе слабичко бебе и никой не си спомняше лекарят да е идвал така често в дома им.

Грижите на Клийри се трупаха една след друга. След войната селското стопанство, вместо да се възмогне, изпадна в депресия. Работа се намираше все по-трудно.

Един ден тъкмо приключваха вечерята, когато старият Енгъс Макуъртър им донесе телеграма и Пади я отвори с разтреперани пръсти: телеграмите никога не съдържаха добри вести. Момчетата се скупчиха наоколо — всички освен Франк, който си взе чая и стана от масата. Фий го проследи с поглед, после се извърна към Пади, който изпъшка.

— Какво има? — попита го тя.

Пади бе вперил поглед в хартията, сякаш тя съобщаваше за смърт.

— Арчибълд не ни иска.

Боб удари с юмрук по масата: той бе очаквал с такова нетърпение да отиде с баща си като чирак и първото място щяха да са кошарите на Арчибълд.

— Защо постъпва така подло с нас, татко? Нали трябваше да започнем работа още утре?

— Не казва защо, Боб. Сигурно някой негодник ме е изместил.

— О, Пади! — въздъхна Фий.

Бебето Хал заплака в люлката си до печката, но преди Фий да събере сили да стане, Меги скочи. Франк се бе върнал и застанал от вътрешната страна на вратата с чаша чай в ръка, гледаше баща си изкосо.

— Е, май ще трябва да отида и да поговоря с Арчибълд — рече Пади най-сетне. — Късно е вече да търсим работа другаде, а той ми дължи поне обяснение. Дано да се хванем някъде поне като доячи, докато открият кошарите на Уилоуби през юли.

Меги издърпа парче мек бял плат от големия куп, който се топлеше до печката, и внимателно го разстла върху масата, после взе от люлката разплаканото бебе. Косите на Клийри лъснаха рехави на малката главичка, докато Меги сменяше пелените бързо и така сръчно, както би го сторила майка й.

— Малката мама Меги — закачи я Франк.

— Не съм — сопна се тя. — Само помагам на мама.

— Знам — каза й той нежно. — Ти си добро момиче, Мегинце. — И дръпна бялата тафтена панделка на тила й, която се развърза.

Големите сиви очи се вдигнаха към лицето му, пълни с обич. Над клюмащата глава на бебето Меги му се стори голяма колкото него и дори по-голяма. Бодна го в гърдите при мисълта, че й се бе стоварило такова бреме във възраст, когато трябваше да се грижи единствено за Агнес, захвърлена сега в спалнята и забравена. Ако не бяха Меги и майка му, отдавна да се е махнал. И пак погледна злобно баща си, който беше причина новото същество да създаде такъв хаос в къщи. Пада му се, дето не го искат в кошарите.

За другите момчета, а дори и за Меги не бе мислил така натрапчиво, но когато талията на Фий бе започнала да се налива още един път, той беше вече достатъчно голям, за да има сам семейство. На всички — освен на малката Меги — им беше неловко и най-много на майка му. Прокрадващите се погледи на момчетата я караха да трепва като заек; тя не смееше да срещне очите на Франк, нито успяваше да прикрие срама, изписан в нейните. „Бива ли една жена да изтърпи всичко това — мислеше си Франк за хиляден път, като си спомняше ужасните стенания и викове от спалнята в нощта, когато се роди Хал. Тъй като беше вече твърде голям, не бяха го извели от къщи с другите. — Пада му се на татко да не му дават работа. Ако беше свестен човек, щеше да я остави на мира.“

В светлината на сложената отскоро електрическа лампа главата на майка му изглеждаше като извезана от злато, а изящният й профил, обърнат към Пади през дългата маса, бе неизказано красив. Как може такава хубава и изискана жена да се омъжи за наемен селскостопански работник от блатата на Голуей? Да съсипе и себе си, и порцелановите си сервизи, и хубавите си покривки за маса, и персийските си килими в гостната, които никой не виждаше, защото жените на другите като Пади не се чувстваха добре с нея — стесняваха се от грубите си високи гласове, не знаеха какво да правят с повече от една вилица.

Понякога в неделен ден тя отиваше сама в гостната и сядаше да посвири на клавесина до прозореца. Но като нямаше време да го прави по-често, отдавна бе загубила техниката и можеше да изпълнява вече само най-простички неща. Тогава Франк се свиваше под прозореца сред люляците и кремовете, заслушан със затворени очи. И си представяше майка си, облечена в дълга рокля на волани от най-тънка бледорозова дантела, седнала до клавесина в голяма бяла зала с множество кичести свещници около нея. Идваше му да заплаче, но той вече никога не плачеше — след онази нощ в плевнята, когато полицаите го бяха върнали в къщи.

Меги бе поставила Хал отново в люлката и беше застанала до майка си. „И тя ще се съсипе така — помисли си Франк, като гледаше гордия нежен профил, ръцете й като на Фиона, детското й тяло. — Ще прилича много на майка си, като стане жена. И кой ще се ожени за нея? Пак някой недодялан ирландски овчар или някой селяндур от мандрите на Уахин.“ Беше достойна за нещо повече, но не бе родена за друго. Нямаше друг изход — казваха всички — и с всяка година от живота си Франк сякаш се убеждаваше в това.

Почувствували внезапно втренчения му взор, Фий и Меги едновременно се обърнаха и му се усмихнаха с онази особена нежност, която жените скътват за най-обичаните мъже в живота си. Франк остави чашата на масата и излезе да нахрани кучетата — щеше му се да заплаче или да убие някого. Да направи нещо, само и само да отпъди болката.

Три дни след като Пади загуби работата си в кошарите на Арчибълд, пристигна писмото на Мери Карсън. Той го бе отворил още в пощата на Уахин и се върна у дома, подскачайки като дете от радост.

— Отиваме в Австралия! — извика той, размахал листовете скъпа тънка хартия пред озадачените лица на домашните.

В настаналата тишина всички погледи се обърнаха към него. В очите на Фий се четеше недоумение, в Мегините — също, но мъжете бяха грейнали от радост. Очите на Франк сияеха.

— Но, Пади, как се е сетила за теб изведнъж след толкова години? — озадачи се Фий, като прочете писмото. — Парите й не са от вчера, нито самотата й. Не си спомням да ни е предлагала някога по-рано помощ.

— Страхува се, изглежда, да не умре сама — предположи той, за да успокои колкото Фий, толкова и себе си. — Нали виждаш какво пише: „Не съм вече млада, а ти и твоите синове сте ми наследници. Мисля, че е редно да се видим, преди да умра, а и ти да се научиш да управляваш наследството си. Смятам да те направя главен пастир в стопанството ми, това ще бъде отлична подготовка, а по-големите момчета, които могат вече да работят, също ще се научат да гледат добитъка. Така в Дройда ще работи само семейството, без да се наемат външни помощници.“

— Не пише ли дали ще ни изпрати пари да стигнем до Австралия? — запита Фий.

Пади настръхна.

— За нищо на света не бих искал това от нея — отсече той. — Можем да отидем до Австралия и без да просим пари от нея: имам спестени достатъчно.

— Мисля, че трябва да ни плати пътя — упорстваше Фий за изумление на всички: тя толкова рядко даваше мнението си. — Как ще зарежеш тук целия си живот и ще отидеш да й работиш само по силата на едно обещание, дадено в писмо? Досега не си е мръднала пръста да ни помогне и й нямам доверие. Доколкото си спомням, казвал си ми за нея само, че е най-голямата скъперница, която си виждал. Та в края на краищата, Пади, ти съвсем не я познаваш чак толкова добре. Имате такава голяма разлика във възрастта, а и тя е заминала за Австралия, преди ти да тръгнеш на училище.

— Не разбирам какво значение има това сега, а щом е скъперница, толкова повече ще наследим. Не, Фий, ще отидем в Австралия и сами ще си платим пътя дотам.

Фий не каза повече нищо. По лицето й не можеше да се разбере дали е засегната, че са я срязали така набързо.

— Ура! Отиваме в Австралия! — викна Боб и сграбчи баща си за раменете. Джек, Хюи и Стю заподскачаха наоколо, а Франк се усмихваше с поглед, зареян някъде вън от стаята. Само Фий и Меги бяха смутени и изплашени и със свити сърца се надяваха да не излезе нищо от цялата работа, защото в Австралия животът им нямаше да е по-лек и щяха да правят същото, но при неизвестно какви условия.

— Къде е Гилънбоун? — попита Стюърт.

Извадиха стария атлас. При все че бяха много бедни, у Клийри имаше няколко полици с книги зад кухненската маса. Момчетата се заровиха из пожълтелите страници да намерят Нови Южен Уелс. Свикнали с късите разстояния на Нова Зеландия, не им мина през ум да погледнат мащаба в долния ляв ъгъл на страницата. Приеха за съвсем естествено Нови Южен Уелс да е голям колкото Северния остров на Нова Зеландия. Ето го и Гилънбоун, близо до левия горен ъгъл, и както им се стори, на почти същото разстояние от Сидни както Уангануи от Оклънд, макар че точките, означаващи градове, бяха много по-малко на брой, отколкото върху картата на Северния остров.

— Този атлас е много стар — поясни Пади. — Австралия е като Америка: разраства се с часове. Сигурен съм, че градовете са станали много повече.

Трябваше да пътуват в трета класа на кораба, но в края на краищата пътят беше само три дни — не беше чак толкова страшно. Та от Англия се пътуваше седмици наред. Със себе си можеха да вземат само дрехи, сервизите, кухненски съдове и прибори, спално бельо и книгите, на които държаха много. Мебелите трябваше да продадат, за да покрият разноските по пренасянето на някои вещи на Фий от гостната — клавесина й, килимите и столовете.

— В никакъв случай няма да ги оставяш — решително говореше Пади на Фий.

— Сигурен ли си, че можем да си го позволим?

— Разбира се. А колкото за другите мебели, Мери пише, че ни приготвяла къщата на главния пастир, а там имало всичко, което ще ни е нужно. Добре, че няма да живеем в една къща с нея.

— И аз така мисля — отвърна Фий.

Пади замина за Уангануи да купи осем билета за третокласна каюта на „Уахин“: интересно, че и корабът, и най-близкият им град имаха едно и също име. Трябваше да отплуват в края на август и в началото на месеца всички вече бяха повярвали, че голямото приключение ще се състои. Кучетата дадоха на други хора, конете и двуколката продадоха, а мебелите натовариха на каруцата на стария Енгъс Макуъртър и ги откараха на търга в Уангануи. Вещите на Фий опаковаха в сандъци заедно със сервизите, бельото, книгите и кухненските съдове.

Франк намери майка си застанала до красивия стар клавесин — тя галеше нежнорозовата политура на жилки и гледаше унесена златистия прах по пръстите си.

— Отдавна ли го имаш, мамо? — попита я той.

— Да. Не можеха да ме лишат от моите собствени неща, когато се омъжих. Клавесинът, персийските килими, канапето с креслата и писалището. Не е много, но си беше мое. — Сивите замислени очи се насочиха през рамото му към портрета с маслени бои на стената зад него, потъмнял от времето, на който беше изрисувана жена със златисто руси коси, в рокля от светлорозова дантела, украсена с безброй кринолинени волани.

— Коя е? — полюбопитства той, като се извърна. — Винаги съм искал да те питам.

— Една истинска дама.

— Вероятно някоя роднина: приличате си малко.

— Тя ли? Моя роднина? — Очите й се отместиха от картината и спряха върху сина й, с лека ирония в тях. — Приличам ли ти на човек, който може да има роднина като нея?

— Защо не?

— Избий това от главата си.

— Защо не ми кажеш, мамо?

Тя въздъхна, затвори клавесина и издуха златистия прах от пръстите си.

— Няма какво да ти казвам, нищо няма. Хайде, помогни ми да преместя тези неща в средата на стаята, за да може татко ти да ги опакова.

 

 

Пътуването беше кошмарно. Още преди „Уахин“ да излезе от пристанището на Уелингтън, морската болест ги хвана и ги държа по целия път от хиляда и двеста мили през бурното мразовито море. Пади качи момчетата горе на палубата въпреки острия вятър и ледените пръски вода и слизаше долу да види жените и бебето само когато някоя добра душа предложеше да наглежда четирите му злощастни повръщащи момчета. Въпреки че копнееше за малко свеж въздух, Франк предпочете да остане долу да пази жените. Каютата беше тясна, задушна и миришеше на машинно масло, понеже беше под ватерлинията и близо до носа, където корабът се тресеше най-силно.

Няколко часа след Уелингтън Франк и Меги решиха, че майка им ще умре. Докторът от първа класа, когото изплашеният стюард извика, поклати загрижено глава.

— Добре, че пътуването е кратко — рече той и нареди на сестрата да намери мляко за бебето.

Между пристъпите на болестта Франк и Меги успяваха някак да нахранят Хал с биберон, който той никак не хареса. Фий престана да се напъва да повръща и изпадна в нещо като кома, от което не можеха да я свестят. Стюардът помогна на Франк да я положи на горната койка, където въздухът беше малко по-поносим, и като държеше до устата си кърпа да обира воднистата жлъчка, която стомахът му все още изхвърляше, Франк приседна на ръба до Фий и взе да приглажда сплъстената й руса коса, разпиляна по челото. Часове наред прекара той на поста си, колкото и да му беше зле, и всеки път, когато Пади влизаше, намираше го при майка му да гали косата й, докато Меги се бе свила с Хал на една от долните койки, притиснала и тя устата си с кърпа.

На три часа път от Сидни вълните спаднаха и морето стана огледално гладко, а от далечна Антарктида пропълзя мъгла и обгърна стария кораб. На Меги, посъживила се малко, се струваше, че сирената му е стон от болка след борбата с вълните. Пробиваха си път през лепкавата сивота като прокрадващ се подгонен звяр, докато дълбокият монотонен рев се разнасяше някъде от горните палуби — самотен, неописуемо тъжен звук. После въздухът около тях изведнъж се изпълни с жалния вой на много сирени; те минаха през призрачни изпарения и се озоваха в пристанището. Меги никога не забрави зова на тези сирени в мъглата — той беше първото й впечатление от Австралия.

Пади изнесе Фий на ръце от „Уахин“, Франк ги следваше с бебето, Меги носеше един куфар и всяко от момчетата мъкнеше по някакъв товар, препъвайки се от изтощение под тежестта му. Пристигнаха в Пирмънт — име, което не им говореше нищо — в една мъглива зимна утрин в края на август през 1921 година. Пред железния навес на пристанището чакаше безкрайна редица таксита. Меги зяпна с разширени от изненада очи, защото никога не бе виждала толкова много коли, събрани на едно място. Пади ги натовари някак си всичките само в една кола, чийто шофьор предложи да ги закара до Народния дворец.

— Тъкмо място за такива като вас, друже — посъветва той Пади. — Хотел за бедни хора, държат го салитата^[1].

Улиците бяха пълни с коли, които се движеха във всички посоки, а коне имаше много рядко. През прозорците на таксито те гледаха захласнати високите тухлени сгради, тесните криви улици. Поразяваше ги бързината, с която хората се тълпяха и разпръскваха в странния ритуал на своя градски живот. Уелингтън ги беше смаял, но пред Сидни той приличаше на малък провинциален град.

Докато Фий се съвземаше в една от безбройните стаи на общежитието, което Армията на спасението твърде великодушно наричаше Народен дворец, Пади отиде до централната гара да види кога има влак за Гилънбоун. Момчетата, дошли вече на себе си, настояваха да отидат с него — казали им, че не било далеч и целият път дотам бил в магазини, а в единия продавали и захаросани скариди. Като им завиждаше на младостта, Пади склони, пък и не беше сигурен дали ще го държат краката след трите дни морска болест. Франк и Меги останаха при Фий и бебето, макар че също много искаха да отидат, но повече се безпокояха за майка си. Тя наистина започна бързо да се ободрява — още щом слезе от кораба, и изпи едно канче супа с няколко хапки препечен хляб — донесе й ги едно от ангелчетата с бонета, които се грижеха за бедните.

— Ако не заминем тази нощ, Фий, следващият директен влак тръгва чак след една седмица — каза Пади, като се върна. — Мислиш ли, че ще издържиш да пътуваме тази нощ?

Фий се повдигна, все още немощна.

— Ще издържа — рече тя.

— Според мен трябва да изчакаме — възпротиви се Франк. — Мама още не е в състояние да пътува.

— Ти, Франк, изглежда, не разбираш, че ако изпуснем влака тази вечер, трябва да стоим тук цяла седмица, а в моя джоб просто няма достатъчно пари за една седмица в Сидни. Разстоянията тук са големи и дотам, където отиваме, няма влак всеки ден. До Дъбоу имало три влака утре, но там трябвало да чакаме да се прехвърлим на някаква местна линия и както ми казаха, това щяло да е по-тежко за нас, отколкото ако се помъчим да хванем експреса тази вечер.

— Ще мога, Пади — повтори Фий. — Ето, Франк и Меги ще ми помогнат. Ще издържа. — Очите й, приковани върху Франк, го молеха да мълчи.

— Тогава ще изпратя веднага телеграма на Мери да ни чака утре вечер.

Централната гара беше най-голямата сграда, в която бяха влизали Клийри — огромен цилиндър, който едновременно отразяваше и поглъщаше врявата на хиляди хора, застанали до олющени, стегнати с ремъци куфари и вперили очи в огромно табло, означенията върху което сменяха постоянно мъже с дълги пръти в ръка. В сгъстяващия се вечерен мрак те се сляха с тълпата и не снемаха поглед от желязната сгъваема преграда пред пети коловоз. Тя бе все още затворена, но върху табелката на нея с ръка бе написано: „Поща за Гилънбоун“. Голямо оживление на първи и втори коловоз възвестяваше предстоящото заминаване на нощните експреси за Бризбейн и Мелбърн. Тълпи пътници си пробиваха път край вдигнатите бариери.

Скоро дойде и техният ред: вратите към пети коловоз се отвориха и хората тръгнаха нетърпеливо.

Пади намери едно празно купе във втора класа, каза на по-големите момчета да седнат до прозорците, а Фий, Меги и бебето настани до плъзгащите се врати към коридора. Хора надничаха често вътре с надежда да намерят свободно място, но бързо се отдръпваха ужасени, като виждаха толкова много деца. Оказваше се, че понякога е изгодно да имаш голямо семейство.

Нощта беше много студена и се наложи да използват карираните пътнически одеяла, които носеха привързани към всеки куфар. Вагонът не беше отоплен, ако не се смятат поставените край стената на пода железни сандъчета с разгорени въглени, но и никой не очакваше да има отопление, тъй като в Австралия и Нова Зеландия изобщо нищо не се отопляваше.

— Далеч ли е, тате? — попита Меги, щом влакът излезе от гарата, като потракваше и се поклащаше по безкрайния си път.

— Много по-далеч, отколкото изглеждаше на атласа, Меги. Шестстотин и десет мили. Ще пристигнем утре следобед.

Момчетата зяпнаха от изненада, но веднага се улисаха при вида на феерията от светлини навън; всички се скупчиха до прозореца и се взираха: изминали бяха вече близо миля, а къщите не намаляваха. Скоростта се увеличи, светлините оредяха и най-после съвсем изчезнаха, като на тяхно място останаха само снопчетата искри, разлетели се наоколо в свирещия вятър. Когато Пади изведе момчетата навън, за да може Фий да накърми бебето, Меги ги проследи с копнеж. Напоследък вече не беше една от тях — и то, откакто бебето промени живота й и я прикова към къщата подобно на майка й. Не че имаше нещо против — каза си тя с чувство на отговорност. Бебето беше толкова миличко — най-голямата радост в живота й, а и толкова й беше приятно мама да се отнася с нея като с равна. Какво караше мама да има бебета, тя не знаеше, но това беше хубаво. Меги подаде Хал на Фий. Не след дълго влакът спря с пронизително скърцане и стоя на място сякаш часове, като пъшкаше и се задъхваше. Тя умираше от желание да отвори прозореца и да погледне навън, но в купето бе станало вече много студено въпреки въглените в сандъчето на пода.

Пади влезе с димяща чаша чай за Фий. Тя тъкмо оставяше Хал на седалката, сит и сънлив.

— Къде сме? — попита тя.

— Мястото се казва Вели Хайтс. Щели да ни прикачат още един локомотив за изкачването до Литгоу — обясни ми момичето от лавката.

— Колко време имаме, за да изпия това?

— Петнадесет минути. Франк ще ти донесе сандвичи, а аз ще взема на момчетата нещо за ядене. Следващия път ще спрем чак в Блейни, по-късно през нощта.

Меги, внезапно много развълнувана, пийна от горещия сладък чай на майка си и хапна от сандвича, който Франк й донесе. Той я настани на дългата седалка под малкия Хал, загърна я плътно в одеялото и после направи същото с Фий, която легна по цялата дължина на отсрещната пейка. На Стюърт и Хюи постлаха на пода между седалките, а Пади каза на Фий, че ще вземе Боб, Франк и Джек със себе си през няколко купета, за да поговорят с едни овчари, и там ще прекарат нощта. Във влака беше много по-приятно, отколкото в кораба; Меги се заслуша в тракането и ритмичното пухтене на двата локомотива, чуваше вятъра в телеграфните стълбове и от време на време тропот като от забързани копита, когато стоманените колела се забавяха по стръмните релси и след туй припряно бързаха да наберат скорост. После заспа.

Сутринта гледаха с почуда и недоумение природата навън, каквато не бяха допускали, че съществува на една и съща планета с Нова Зеландия. Хълмове наистина имаше, но абсолютно нищо друго не беше като у дома. Всичко беше кафяво и сиво, дори дърветата. Зимната пшеница бе станала вече сребристосива под ослепителното слънце и додето стигаше погледът, се полюшваше и огъваше на вятъра, като само тук-там се виждаха тънки източени дървета със синкави листа или групички прашни храсти, посивели и излинели. С нетрепващ поглед Фий огледа околността, без да промени израза на лицето си, но очите на горката Меги плувнаха в сълзи. Беше грозно, неоградено от човешка ръка и толкова обширно, а без следа от зеленина.

След мразовитата нощ, когато слънцето приближи зенита си, денят стана непоносимо горещ, а влакът трополеше по своя път, като спираше само от време на време в някое малко градче, пълно с велосипеди и конски каруци: коли, изглежда, рядко стигаха дотук. Пади отвори докрай и двата прозореца въпреки саждите, които прехвърчаха и полепваха по всичко. Беше толкова горещо, че едвам си поемаха дъх, а дебелите им новозеландски зимни дрехи дращеха телата им и кожата ги сърбеше. Едва ли другаде, освен в ада, можеше да е така горещо през зимата.

Гилънбоун наближи със залеза и им се видя като малка купчина разнебитени постройки от дърво или ръждиво желязо от двете страни на широка прашна улица без дървета. Чезнещото слънце оставяше златната си диря по всичко и това придаваше на града мимолетно величие, което се стапяше още пред очите им, докато стояха на перона и гледаха. И отново стана типично за най-затънтената вътрешност на континента селище, построено на границата на постоянно стесняващия се дъждовен пояс; на запад се простираха две хиляди мили безводна пустиня.

Лъскава черна кола чакаше пред гарата, а през прахта, дебела няколко сантиметра, без да й обръща внимание, към тях крачеше свещеник. В дългото си расо напомняше на нещо от миналото и сякаш не стъпваше като обикновен човек, а се движеше като в сън; прахта около него се вдигаше на облачета, които се червенееха на последните лъчи на залеза.

— Здравейте! Аз съм отец де Брикасар — заговори той, като подаваше ръка на Пади. — Сигурно вие сте братът на Мери: приличате си. — Той се обърна към Фий и доближи безсилната й ръка към устните си, като се засмя искрено изненадан: никой, не можеше по-бързо от отец Ралф да отличи благородното потекло на една жена. — Колко сте красива! — отбеляза той, сякаш изричаше най-естественото нещо на света за един свещеник. Чак тогава погледът му се прехвърли на скупчените момчета, спря озадачен върху Франк и се плъзна по другите един по един, както бяха наредени по височина. Зад тях Меги стоеше съвсем сама, зяпнала го с отворена уста, като че виждаше самия бог. Без да забелязва сякаш, че расото му от скъп шевиот се валя в прахта, той мина покрай момчетата, клекна пред Меги и я хвана с двете си ръце — силни, нежни и добри.

— А ти коя си? — попита той засмян.

— Меги — отвърна тя.

— Името й е Мегън — намеси се свъсено Франк с чувство на омраза към този красив и потискащо висок мъж.

— Любимото ми име: Мегън. — Той се изправи, но задържа ръката на Меги в своята. — По-добре е да пренощувате в презвитерството — каза той, като поведе Меги към колата. — Утре ще ви закарам в Дройда, много е далеч, а вие сте пътували с влак чак от Сидни.

Освен хотел „Империал“, католическата църква, манастирът, католическото училище и презвитерството бяха единствените тухлени постройки в Гилънбоун, а дори голямото общинско училище се беше задоволило с паянтов строеж. Щом падна мрак, въздухът стана изведнъж много студен, но в приемната на презвитерството гореше камина с дебели пънове, а отнякъде се носеше апетитна миризма на ядене. Икономката, съсухрена шотландка с изумителна енергия, се засуети да им показва стаите, като не спираше да говори с разлетия си северозападен акцент.

Свикнали с недостъпните и резервирани духовници в Уахин, Клийри бяха смутени от непринуденото и любезно държане на отец Ралф. Само Пади се поотпусна, защото това му напомни за дружелюбните свещеници в родния му Голуей, които се отнасяха приятелски и с най-обикновените хора. Семейството вечеря сред почтително мълчание и при първа възможност се оттегли горе. Пади неохотно ги последва. От вярата той черпеше топлина и утеха, а религиозността на останалите се коренеше във внушения страх от наказание.

Когато семейството се прибра, отец Ралф се изтегна в любимия си стол: загледан в огъня, запалил цигара и с усмивка на лицето. Мислено си представи Клийри така, както ги бе видял на гарата, мъжа, който много приличаше на Мери, но беше съсипан от работа и несъмнено лишен от нейната злоба; уморената му красива жена, на която повече би прилягало да слезе от ландо, теглено от два бели коня; мургавия свъсен Франк с черните очи… черни очи; другите синове, повечето досущ като бащата, освен най-младия, Стюърт — копие на майка си: щеше да стане хубав мъж, като порасне; бебето, за което още нищо не се знаеше, и Меги. Най-сладкото, най-чаровното момиченце, което бе виждал някога. Цветът на косата й не можеше да се опише с думи; нито червен, нито златен, а прелестна смесица от двете. А само като го погледнеше с тези светлосиви, чисти искрящи очи — същински скъпоценни камъни! Той сви рамене, хвърли угарката в огъня и стана. С напредването на възрастта май започваше да става мечтател. Скъпоценни камъни. Май неговите очи не виждаха вече както трябва.

На сутринта той закара нощните си гости в Дройда и тъй като беше вече свикнал с пейзажа, много се забавляваше от техните забележки. Най-близкото възвишение е на двеста мили на изток — обясни той, — а това са австралийските черноземни равнини. Безбрежно пасище, равно като тепсия, тук-там с по някое дърво. Денят беше пак много горещ, но в „Даймлера“ се пътуваше далеч по-удобно, отколкото във влака. Бяха тръгнали рано, без да закусят, защото беше през пости. Одеждите си и светото причастие отец Ралф беше прибрал в черно куфарче.

— Тези овце са мръсни — разочаровано отбеляза Меги, загледана в стотиците ръждивочервени пашкули, заровили ненаситни муцунки в тревата.

— Аха, явно е трябвало да предпочета Нова Зеландия — заключи свещеникът. — Там сигурно е като в Ирландия — с чистички бежови овце.

— Да, наистина прилича на Ирландия — потвърди Пади, — има същата свежа зелена трева, но е много по-дива, некултивирана. — Отец Ралф много му беше допаднал.

В този момент пред очите им изскочиха няколко ему, изправиха се и стремглаво хукнаха, размахали дългите си възлести крака, проточили шии. Децата ахнаха и прихнаха да се смеят от възторг — за пръв път виждаха такива огромни птици, които тичат, вместо да летят.

— Ех, че е приятно да не трябва да слизаш постоянно и да отваряш тези проклети порти — каза отец Ралф, когато и последната се затвори след тях, а Боб, изпълнявал ролята на вратар, се качи отново в колата.

След изненадите, които Австралия им бе поднесла с главозамайваща бързина, Дройда с изящната си фасада в стил „крал Джордж“, с напъпилите глицинии, с хилядите розови храсти им напомни отново за дома.

— Тук ли ще живеем? — почти изписка от радост Меги.

— Не точно — побърза да й обясни свещеникът. — Къщата, в която ще живеете, е на около миля по-нататък, долу край реката.

Мери Карсън ги чакаше в голямата приемна, но не стана да посрещне брат си и го накара да отиде до нея, както бе седнала в голямото си кресло.

— Е, Пади — каза тя любезно, вперила поглед край него там, където стоеше отец Ралф с Меги на ръце, обвила здраво врата му с малките си ръчички.

Мери Карсън се надигна тежко, без да поздрави Фий и децата.

— Хайде веднага да чуем молитвата, защото отец де Брикасар сигурно бърза да си върви — каза тя.

— Съвсем не, мила ми Мери — отвърна той през смях, а очите му заблестяха. — Ще прочета молитвата, после всички заедно ще закусим с топъл чай, а след това съм обещал на Меги да й покажа къде ще живее.

— Меги ли? — запита Мери Карсън.

— Да, това е Меги. И за да не започвам отзад напред, позволи ми да ти представя всички поред, Мери. Това е Фиона.

Мери Карсън кимна леко и почти не обърна внимание на момчетата, докато отец Ралф изреждаше имената им; цялата беше погълната да наблюдава свещеника и Меги.