Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (2)

2

Когато семейството отиваше в неделя на църква, Меги оставаше в къщи с едно от по-големите момчета и мечтаеше за деня, когато ще порасне достатъчно, та да ходи и тя. Падрайк Клийри беше на мнение, че малките деца трябва да си стоят само у дома, и това правило важеше и за ходенето на църква. Когато Меги тръгне на училище и свикне да стои мирно, щеше да отива с тях. Но не преди това. И така всяка неделя сутрин тя стоеше, тъжна и изоставена, до прещипа край портата, докато семейството се натовари в старата двуколка, а братът, който бе оставен да я пази, се преструваше, че е голямо удоволствие да пропусне литургията. Единственият, който с охота се делеше от семейството, беше Франк.

За Пади религията бе част от живота му. За Фий се бе оженил с неохотното съгласие на католическата църква, защото тя принадлежеше към Англиканската. Въпреки че се бе отказала от своята вяра заради Пади, тя не се съгласи да приеме неговата. Не се знаеше точно защо, освен че родът Армстронг беше от старо пионерско потекло и безрезервно предан на Англиканската църква, а Пади беше бедняк-имигрант, и то някъде си от Пейл^[1]. Армстронгови бяха живели в Нова Зеландия много преди да пристигнат първите „официални“ заселници, и това бе залог за колониален аристократизъм. От тяхна гледна точка за брака на Фий можеше да се каже само, че е изумително неравен.

Родерик Армстронг беше основал новозеландския клан по твърде особен начин. Всичко бе започнало с едно събитие, което имаше много непредвидени последици за Англия през XVIII век — войната за независимост в Америка. До 1776 г. по над хиляда дребни престъпници от Англия били прехвърляни ежегодно с кораби във Вирджиния и двете Каролини и били продавани като слуги чрез договори, които ги приравнявали към робите. По онова време английското правосъдие било сурово и непреклонно. Убийство, палеж, загадъчното престъпление „да се представяш за египтянин“, както и кражбата на повече от един шилинг, били наказвани с бесилка. За дребни престъпления изпращали в Америка и срокът на тази присъда бил колкото трае естественият живот на престъпника.

Но когато в 1776 г. вратите на Америка се затворили, Англия установила, че няма къде да дене постоянно множащите се престъпници. Затворите били претъпкани и онези злосторници, за които вече не стигало място в тях, наблъсквали в стари гниещи кораби, заседнали из речните устия. Но трябвало нещо да се направи и го направили. С голямо нежелание, понеже това означавало разход на няколко хиляди лири, наредили на капитан Артър Филип да се отправи към Грейт Саутлънд. Било 1787 г. Във флотилията му — единадесет кораба — имало хиляда каторжници освен моряците, офицерите и контингента морски пехотинци. Ни помен от славните одисеи в името на свободата. В края на януари 1788 г., осем месеца след като отплувала от английски бряг, флотилията пристигнала в Ботъни бей. Негово величество лудият крал Джордж Трети бе намерил ново бунище за своите каторжници — колонията Нови Южен Уелс.

В 1801 г., когато бил точно на двадесет години, Родерик Армстронг бил осъден на доживотна каторга отвъд океана. Потомците му твърдели впоследствие, че той произлиза от благородническата фамилия Съмърсет, която загубила богатствата си след американската революция, и че всъщност бил невинен, но никой все пак не се заел да проследи потеклото на знаменития си прадядо. Те просто се греели на сиянието от славата му, като добавяли и по малко от себе си.

Независимо какъв е бил произходът и положението му в Англия, Родерик Армстронг бил необуздан човек. През цялото кошмарно осеммесечно пътуване до Нови Южен Уелс той се проявил като упорит и непокорен затворник и спечелил още повече симпатиите на офицерите с това, че не умирал. Като пристигнал в Сидни в 1803 г., поведението му се влошило и го прехвърлили в затвора за необуздаеми на остров Норфък. Нищо не могло да го усмири. Държали го гладен; напъхали го в една килия, толкова малка, че не можел нито да седне, нито да стои прав, нито да легне; направили го на пихтия от бой; приковали го към една скала в морето и го оставили полуудавен. А той им се присмивал, останал само кожа и кости, в мръсни дрипи, без ни един зъб в устата, а по тялото му белег до белег, но топлен от някакъв огън на озлобление и дързост, който сякаш нищо не било в състояние да угаси. В началото на всеки ден той си налагал да не умре и в края на деня се смеел победоносно, установявайки, че е още жив.

През 1810 г. го изпратили в Земята Ван Даймън, приковали го към верига каторжници и ги накарали да прокарват път в твърдия като желязо пясъчник отвъд Хобърт. При първа възможност той използвал секача си, за да го забие в гърдите на войника, командващ експедицията. После заедно с други десет каторжника видели сметката на още пет войника, като ги рязали парче по парче, докато онези ревели в агония. Защото както Родерик и другарите му, така и техните пазачи били зверове, първични същества, със закърнели човешки чувства. Така, както не можел да се примири с каторжничеството, Родерик Армстронг не можел да избяга и да остави след себе си живи своите палачи, нито можел да им отреди бърза смърт.

С рома, хляба и разнебитения фургон, който задигнали от войниците, единадесетте мъже с мъка си пробили път през гората в сковаващ студ и проливен дъжд, докато се озовали в китоловния лагер Хобърт, където откраднали една лодка и отплували в Тасманско море без храна, без вода и без платна. Когато лодката излязла на дивия западен бряг на Южния остров на Нова Зеландия, Родерик Армстронг и други двама били още живи. Той никога не говорел за това невероятно пътуване, но се носела мълвата, че тримата оцелели, защото убили и изяли по-слабите си другари.

Точно девет години били изминали, откакто напуснал Англия. Все още бил млад, но изглеждал на шестдесет години. Когато първите заселници пристигнали през 1840 г. в Нова Зеландия с официално разрешение, той вече си бил присвоил големи площи земя в богатата Кентърбърийска равнина, „оженил се“ за една маорка и създал поколение от 13 красиви полу-полинезийчета. След още 20 години фамилията Армстронг вече били колониални аристократи, изпращали момчетата си да учат в изискани училища в Англия и убедително доказали с хитростта и користолюбието си, че действително са потомци на забележителна и страшна личност. Внукът на Родерик, Джеймс, бе станал баща на Фиона в 1880 г. и тя бе единственото момиче от неговите петнадесет деца.

Дори да й липсваха по-строгите протестантски обреди от детството й, Фий никога не го показваше. Тя зачиташе религиозните убеждения на Пади, придружаваше го на църква и се грижеше децата й да вярват само в католическия бог. Но тъй като тя самата не бе станала католичка, в дома им липсваха онези ежедневни ритуали като „Отче наш“ преди ядене и молитвата преди лягане, които да поддържат постоянната връзка с бога.

 

 

Освен онзи път, когато отиде до Уахин преди година и половина, Меги никога не бе ходила по-далеч от плевнята и ковачницата в падината. В деня, когато щеше да тръгне на училище, беше толкова развълнувана, че повърна закуската си и трябваше да я вкарат пак в спалнята, за да бъде измита и преоблечена. Съблякоха хубавия нов тъмносин костюм с голяма бяла моряшка яка, надянаха й ужасната кафява рокля с висока яка около тънкото вратле, която я задушаваше.

— И, Меги, за бога, друг път, като ти се повдигне, кажи ми навреме! Не чакай да стане късно, че да трябва после да чистя и да пера. А сега бързай, защото, ако закъснееш за звънеца, сестра Агата бие с пръчка. Дръж се добре и слушай братята си.

Боб, Джек, Хюи и Стю нетърпеливо подскачаха край портата, когато Фий най-сетне избута Меги през вратата със сандвичите с мармалад за обяд в една вехта ученическа чанта.

— Хайде, Меги, закъсняваме! — извика Боб и пое по пътя.

Меги затича след отдалечаващите се фигури на братята си.

Минаваше седем сутринта. Мекото слънце грееше от преди няколко часа. Росата по тревата се беше вдигнала — освен на сянка. Пътят до Уахин, глинест и набразден от колелата на каруци, представляваше две тъмночервени ивици, разделени от широк пояс тучна трева. Бели калии и оранжеви латинки пъстрееха във високата трева от двете страни, където спретнати дървени огради предпазваха крайпътните имения от неканени посетители.

На път за училище Боб винаги вървеше покрай десните огради, като крепеше върху главата си кожената чанта, вместо да я носи на гръб. Оградите вляво бяха на Джек, така че самият път беше на разположение на тримата най-малки Клийри. На билото на дългия стръмен хълм, по който трябваше да се изкачат от долчинката в ковачницата до мястото, където пътят на Робъртсън се вливаше в главния, те спряха за момент запъхтени: пет главички — червеникави сияния на фона на осеяното с пухкави облаци небе. Оттук започваше най-приятното — спускането по хълма. Те се хванаха за ръце и препуснаха по тревистия склон, завършващ в туфичка цветя, а на децата им се щеше да имат повече време, за да се промъкнат под оградата на мистър Чапмън и да се изтъркалят до долу като камъчета.

Къщата на Клийри беше на пет мили от Уахин и докато се показаха телеграфните стълбове в далечината, краката на Меги вече трепереха, а чорапите й се бяха смъкнали. Наострил уши да чуе звънеца, Боб нетърпеливо погледна към Меги, която пристъпваше с мъка, придърпваше гащичките си и от време на време жално си поемаше дъх. Под буйната разпиляна коса лицето й беше поруменяло и все пак си оставаше странно бледо. С въздишка Боб подаде чантата си на Джек и потупа с ръце крачолите на голфа си.

— Ела, Меги, ще те нося на гръб дотам — каза той строго и заплашително погледна братята си, за да не си помислят, че се е размекнал.

Меги се покатери на гърба му, намести се така, че да сключи крака на кръста му, и блажено облегна глава на кокалестото му рамо. Сега можеше спокойно да разглежда Уахин.

Нямаше кой знае какво за гледане. Малко по-голям от голямо село, Уахин се простираше от двете страни на пътя, асфалтиран по средата. Най-голямата сграда беше местният хотел — на два етажа, с козирка, която засенчваше тротоара, подпряна на цял ред колони. Другата голяма постройка бе универсалният магазин, и той с козирка и с две дълги дървени пейки под претрупаните витрини, за да си почиват на тях минувачите. Пред сградата на масонската ложа се издигаше пилон и на върха му се вееше от лекия ветрец поизбеляло оръфано британско знаме. Градът все още не разполагаше с гараж, тъй като колите без конска тяга бяха твърде малко, но близо до масонската ложа имаше ковачница с конюшня зад нея, а до хранилките за коне стърчеше бензинова помпа. В цялото селище единствената постройка, която действително ловеше окото, беше някакъв магазин в особен светлосин цвят — не като английските, които бяха боядисани в убито кафяво. Частното училище и Англиканската църква бяха едно до друго, точно срещу църквата „Светото сърце“ и енорийското училище.

Когато петте деца минаваха покрай универсалния магазин, заби камбаната на католическата църква, последвана от по-тежкия звън на голямата камбана на стълба пред средното училище. Боб се затича и те влязоха в настлания с пясък двор точно когато петдесетина деца се строяваха пред една дребничка калугерка, размахваща върбова пръчка, по-дълга от самата нея. Без да чака да му кажат, Боб заведе братята и сестра си малко встрани от редиците ученици и застана с вперени в пръчката очи.

Католическият манастир беше на два етажа, но понеже беше доста далеч от улицата и зад ограда, не се забелязваше на пръв поглед. Трите сестри от ордена на милосърдните, които служеха в него, живееха на втория етаж заедно с четвърта монахиня. Тя беше икономка и никога не се виждаше наоколо. В три големи стаи на долния етаж се помещаваше училището. Широка сенчеста веранда опасваше правоъгълната постройка и в дъждовни дни позволяваха на децата да седят смирено на нея в междучасията и в обедната почивка, но в слънчево време детски крак не можеше да пристъпи там. Няколко клонести смокини хвърляха сянка върху просторния двор, а зад училището теренът се спущаше малко надолу към затревен кръг, който условно наричаха „ямата за крикет“.

Без да обръщат внимание на приглушеното хихикане откъм строените деца, Боб и братята му стояха съвсем мирно, докато учениците влизаха с маршова стъпка под звуците на „Вяра на нашите предци“, които сестра Катерина изтръгваше от раздрънканото училищно пиано. Едва когато и последното дете се скри, сестра Агата, застанала като паметник, се размърда и помитайки величествено пясъка на настилката с полите на тежката си шевиотна дреха, се отправи към мястото, където чакаха петимата Клийри.

Меги зяпна от изненада, понеже никога не бе виждала монахиня. Видът й беше наистина необикновен: три петънца плът представляваха лицето и ръцете на сестра Агата, останалото беше колосан нагръдник и голяма кръгла яка, ослепително бели върху катове от най-черното черно, с тежка дървена броеница, закачена на железния пръстен, който държеше краищата на широкия кожен колан върху маститата талия на сестра Агата. Кожата на сестра Агата беше винаги зачервена от прекалено миене и от притискане на острите като ножове краища на колосаната забрадка, обградила предната част на главата й — нещо твърде безформено, за да се нарече лице. Малки косъмчета бяха изникнали на снопчета по цялата й брада, която беше притисната безмилостно на две от забрадка. Устни почти не личаха, защото бяха присвити в една-единствена линия от вглъбяването в трудната задача да бъде Христова невеста в тази затънтена колония с обратни сезони, след като се беше покалугерила в приветливото абатство Киларни преди повече от петдесет години. Два малки пурпурни белега се бяха врязали от двете страни на носа й от безжалостната метална рамка на кръглите очила, зад които надничаха очите й — подозрителни, бледосини и злобни.

— Е, Робърт Клийри, защо закъсняхте? — излая сестра Агата със сухия си, някога ирландски глас.

— Извинете, сестро — отвърна Боб сковано, без да отмества синьо-зелените си очи от върха на потрепващата пръчка, която се люшкаше напред-назад.

— Защо закъсняхте? — повтори въпроса си тя.

— Извинявайте, сестро.

— Днес е първият ден от новата учебна година, Робърт Клийри, и смятах, че би трябвало поне тази сутрин, ако не други, да положите усилие да дойдете навреме.

Меги се разтрепери, но събра кураж.

— О, моля ви, сестро, аз съм виновна — изписка тя.

Бледосините очи се отместиха от Боб и сякаш пронизаха до дъното на душата Меги, която гледаше нагоре с чиста невинност, без да съзнава, че нарушава първото правило в един безкраен двубой на живот и смърт между учители и ученици: никога не давай обяснения. Боб бързо я срита и Меги, учудена, го погледна изкосо.

— Защо си виновна ти? — запита монахинята с най-ледения глас, който Меги бе чувала някога.

— Ами повърнах върху масата и се изцапах цялата чак до гащите, та мама трябваше да ме измие и преоблече, и затова закъсняхме — обясни Меги простичко.

Лицето на сестра Агата остана безизразно, но устата й се сви като пренавита пружина и върхът на пръчката се наклони един-два сантиметра.

— Коя е тази? — троснато се обърна тя към Боб, сякаш обектът на нейния въпрос беше някакъв нов и особено противен вид насекомо.

— Моля, сестро, това е сестра ми Мегън.

— Тогава занапред я научи, Робърт, че има някои неща, които възпитаните хора не бива никога да споменават. В никакъв случай не бива да назоваваме с името й която и да е част от бельото си, и това го знаят още от съвсем малки всички деца на почтени семейства. Дайте си ръцете всички.

— Но, сестро, вината е моя! — простена Меги, като протегна ръце с дланите нагоре, както бе виждала братята си да правят на шега хиляди пъти в къщи.

— Тишина! — изсъска сестра Агата и се обърна към нея. — Напълно ми е безразлично кой от вас е виновен. Вие всички закъсняхте и следователно трябва да бъдете наказани. Шест удара — произнесе тя присъдата с монотонно задоволство.

Ужасена, Меги погледна силните ръце на Боб, видя как дългата пръчка изсвистя надолу по-бързо, отколкото се движеха очите й, и изплющя силно в средата на дланите му, където плътта беше мека и нежна. Веднага се появи яркочервена ивица; следващата рязка стана в основата на пръстите, където беше още по-чувствително, и последната — през върха им, на чиято кожа мозъкът бе дал повече усещания, отколкото на което и да е друго място, като се изключат устните. Сестра Агата умерваше съвсем точно. Последваха още три удара върху другата ръка на Боб и тогава тя насочи вниманието си към Джек, следващия поред. Лицето на Боб беше пребледняло, но той нито издаде звук, нито се помръдна; така постъпваха и братята му, когато идваше техният ред, па дори и мълчаливият и крехък Стю.

Докато следяха издигането на пръчката над собствените й ръце, очите на Меги неволно се затвориха, така че тя не видя движението надолу. Но болката беше като силен взрив, изгарящ плътта й и проникващ чак до костите. Когато болката парливо пропълзя нагоре по ръката й, дойде следващият удар и докато стигне до рамото й, последният удар през върха на пръстите й вече следваше с писък същия път чак до сърцето й. Тя впи зъби в долната си устна и я захапа, много засрамена и много горда, за да се разплаче, твърде разгневена и възмутена от тази несправедливост, за да посмее да отвори очи и да погледне сестра Агата. Поуката се впиваше дълбоко в съзнанието й, макар и различна от онова, на което смяташе да я научи сестра Агата.

Бе дошло вече време за обяд, когато болката изчезна напълно от ръцете й. Меги бе прекарала сутринта, замаяна от уплаха и недоумение, без да разбира нищо от това, което се говореше и правеше. Набутана в един двоен чин на задния ред в класната стая на най-малките, тя дори не бе забелязала кой седи до нея, докато не мина и тягостната обедна почивка, която тя прекара, свита зад Боб и Джек в един пуст ъгъл на двора. Само строгата заповед на Боб я накара да изяде сандвичите с мармалад от френско грозде.

Когато удари звънецът за следобедните занятия и Меги си намери място в редицата, погледът й най-сетне взе да се избистря и да схваща какво става наоколо. Все така дълбоко чувстваше унижението от боя, но вдигна глава и се направи, че не забелязва как се побутват и си шепнат момиченцата около нея.

Сестра Агата стоеше отпред с пръчката си, сестра Диклън обхождаше редиците отзад, а сестра Катрин седна на пианото до вратата в стаята на най-малките и засвири „Напред, Христови воини“, като подчертаваше такта две четвърти. Това беше в същност протестантски химн, но след войната го възприеха всички. „Милите дечица, как маршируват под звуците му точно като малки войници“ — помисли си с гордост сестра Катрин.

От трите монахини сестра Диклън най-много приличаше на сестра Агата, само дето беше с петнадесет години по-млада, а у сестра Катрин все още се беше запазило нещо човешко. Тя беше едва на тридесет и няколко години, ирландка, естествено, и ентусиазмът й още не бе повехнал: все още й доставяше удоволствие да преподава и още виждаше безсмъртния образ на Христос в малките личица, извърнати с толкова обич към нейното. Но тя учеше най-големите деца, които сестра Агата смяташе, че са бити достатъчно, за да се държат добре дори с малката си и мекосърдечна учителка. Самата сестра Агата беше взела най-малките, за да формира умове и сърца от податливата глина, и бе оставила средния клас на сестра Диклън.

Скрита на последния ред чинове, Меги се осмели да надзърне встрани към малкото момиче, което седеше до нея. Изплашеният й поглед срещна една усмивка с няколко липсващи зъба, огромни черни очи, които гледаха окръглено от мургаво, леко лъснало лице. Тя очарова Меги, свикнала със светли коси и лунички, защото дори Франк с тъмните си очи и коса имаше много бяла кожа. Затова Меги реши, че нейната другарка по чин е най-красивото същество, което е виждала.

— Как се казваш? — измърмори мургавата красавица с половин уста, докато дъвчеше края на молива си и плюеше късчетата в празната дупка, оставена за мастилница.

— Меги Клийри — отвърна тя шепнешком.

— Ти там! — чу се сух, рязък глас от предната част на класната стая.

Меги подскочи и смутено се огледа. Разнесе се глухо тракане, докато двадесетте деца едновременно оставят моливите си, зашумоля хартия, отместена настрана, за да могат лактите скришно да се облегнат на чиновете. С прималяло сърце Меги усети, че всички я гледат. Сестра Агата бързо се приближаваше по пътеката между редиците. Ужасът на Меги бе толкова голям, че ако имаше къде да избяга, щеше да хукне да се спасява. Но зад нея беше стената към стаята на средния клас, от двете страни я притискаха чиновете, а отпред беше сестра Агата. Очите й сякаш изпълниха слабичкото личице и се приковаха в монахинята, страхът я задушаваше, пръстите й се свиваха в юмручета върху чина.

— Ти говореше, Мегън Клийри.

— Да, сестро.

— И какво каза?

— Името си, сестро.

— Името си ли? — Сестра Агата презрително се изсмя и изгледа другите деца, сякаш и те непременно трябваше да споделят нейното презрение. — Каква чест за нас, деца! В нашето училище дойде още едно дете на Клийри и гори от нетърпение да обяви името си. — Тя се обърна пак към Меги: — Стани, като ти говоря, невежо диваче! И си подай ръцете, ако обичаш!

Меги се измъкна от мястото, дългите й къдрици се пръснаха по лицето й и пак се отдръпнаха назад. Тя вкопчи ръце една в друга и отчаяно ги стисна, но сестра Агата не се помръдна и само чакаше, чакаше, чакаше… Докато най-сетне Меги успя някак да си наложи да протегне ръце, но щом пръчката се спусна към тях, тя ги дръпна, примряла от ужас. Сестра Агата сключи пръсти върху снопчето коса, събрано отзад на главата на Меги, и я издърпа към себе си, като доближи лицето й до ужасните си очила.

— Протегни си ръцете, Мегън Клийри — повтори тя вежливо, ледено и неумолимо.

Меги зина и повърна върху дрехата на сестра Агата. Чу се как всяко от децата в стаята ахна от ужас, а сестра Агата стоеше, докато повърнатото се стичаше от черните й дипли върху пода, и лицето и почервеня от гняв и изумление. Тогава пръчката отново се стовари и започна да налага тялото на Меги, където свари, а детето размаха ръце да закрие лицето си и се сви в ъгъла, като продължаваше да повръща. Когато ръката на сестра Агата се умори и не желаеше вече да вдига пръчката, тя посочи към вратата.

— Върви си, отвратително простаче! — рече тя, завъртя се на пети и влезе в класната стая на сестра Диклън.

Обезумелият поглед на Меги намери Стю; той й кимна с глава, сякаш да й каже, че трябва да се подчини, а меките му синьо-зелени очи бяха пълни с жал и разбиране. Бършейки уста с кърпичката си, Меги се запрепъва през вратата към двора. Оставаха още два часа до края на учебния ден. Тя вървеше бавно и унило по улиците и знаеше, че момчетата нямаше как да я настигнат, но беше твърде изплашена, за да спре някъде и да ги чака. Трябваше сама да се прибере и сама да признае всичко на майка си.

Понесла пълен кош с мокро пране, Фий едва не политна, като прекрачваше с натежали крака прага на задната врата. Меги седеше върху най-горното стъпало на задната веранда, навела глава, краищата на светлите й къдрици бяха слепнати, а роклята й изпоцапана отпред. Фий остави тежкия си товар, въздъхна и отметна падналия кичур коса от челото си.

— Какво се е случило? — попита тя уморено.

— Повърнах върху сестра Агата.

— О, боже! — рече Фий с ръце на хълбоците.

— И ме набиха с пръчка — прошепна Меги, а сълзите изпълваха очите й, без да потекат.

— Добре си се наредила, няма що. — Фий отново вдигна коша и се олюля, докато го нагласи. — Е, Меги, аз не знам какво да те правя. Трябва да видим какво ще каже татко. — И тя тръгна през двора към плющящите въжета с пране.

Меги поразтърка уморено лицето си с ръце, проследи с поглед майка си, после стана и се запъти към ковачницата.

Франк тъкмо беше приключил с подковаването на дорестата кобила на мистър Робъртсън и я избутваше към обора, когато Меги се появи на вратата. Той се обърна, видя я и го връхлетяха спомени за собствените му мъки, изпитани в училище. Тя беше толкова малка, така бебешки пухкава и невинна, и мила. Но светлината в очите й беше грубо угасена и там се таеше изражение, което събуди у него желанието да убие сестра Агата. Да убие, наистина да я убие, да хване двойната гуша и да я стисне… Пусна сечивата, свали престилката и бързо отиде при Меги.

— Какво има, миличко? — попита той, като се наведе, докато лицето му се изравни с нейното. От нея се носеше противната миризма на повръщано, но той надви желанието си да се извърне.

— О, Фр… Фр… Франк! — разплака се тя, лицето й се изкриви и сълзите най-после рукнаха свободно. Ръцете й обвиха шията му, тя се притисна силно към него, като ридаеше по онзи особен глух и болезнен начин, по който плачеха всичките деца на Клийри, когато се разделяха с детството. Беше тягостно, а нежни думи и целувки не помагаха.

Когато се успокои, Франк я вдигна и я отнесе до една купа уханно сено близо до кобилата на Робъртсън. Седнаха унесени един до друг, а конят подръпваше краищата на сламеното им ложе. Меги бе склонила глава на гладките голи гърди на Франк, а снопчетата къдрици се разлетяваха около лицето й, когато конят изпръхтяваше в сеното.

— Защо ни наби всички, Франк? — попита Меги. — Казах й, че само аз съм виновна.

Франк свикна с миризмата от повръщано и вече не обръщаше внимание. Протегна ръка, поглади разсеяно кобилата по носа и я избута, щом тя стана твърде любопитна.

— Бедни сме, Меги, и това е главната причина. Сестрите винаги мразят бедните ученици. Като постоиш няколко дни в мухлясалото старо училище на сестра Агата, ще разбереш, че тя не си го изкарва само на Клийри, а и на децата на Маршъл и на Макдонълд. Всички сме бедни. Ако бяхме богати и ходехме на училище с големи коли като О’Брайън, да видиш как щяха да ни се кланят. Но ние не можем да даряваме нито орган на църквата, нито златни одежди на свещениците, нито пък нов кон и двуколка на сестрите. Затова сме без значение. Могат да правят с нас каквото си щат. Спомням си един ден сестра Агата така ми се беше разгневила, че закрещя: „Плачи, за бога! Издай поне звук, Франсис Клийри! Ако ми доставиш удоволствието да те чуя как ревеш, няма вече да те бия толкова често, нито така силно.“ Това е другата причина, поради която ни мрази, и затова струваме повече от децата на Маршъл и на Макдонълд. Тя не може да ни накара да плачем. Иска да й лижем подметките. И аз съм казал вече на момчетата какво ще им се случи, ако някой с името Клийри се разхленчи, като го бият. Това се отнася и за теб, Меги. Колкото и силно да те бие — нито стон. Ти плака ли днес?

— Не, Франк — прозя се тя, клепачите й натежаха, а палецът й пипнешком затърси устата. Франк я настани в сеното и се върна към работата си, като си тананикаше и се усмихваше.

Меги още спеше, когато пристигна Пади. Беше чистил мандрата на Джермън и ръцете му бяха изцапани, а широкополата му шапка бе нахлупена ниско над очите. Той хвърли поглед към Франк, който изчукваше една ос върху наковалнята и край главата му хвърчаха искри, после очите му се извърнаха към дъщеря му, свита в сеното; над заспалото й лице бе свела глава дорестата кобила на Робъртсън.

— Знаех си, че е тук — рече Пади, пусна камшика си и поведе своя стар петнист кон към обора в дъното на плевнята.

Франк кимна, вдигна към баща си онзи тъмноок поглед на съмнение и неувереност, който толкова дразнеше Пади, и отново се върна към нажеженото до бяло желязо, а голите му плещи лъщяха от пот.

Пади свали седлото от коня, вкара го пред една ясла, напълни отделението за вода, а после забърка овес и трици с малко вода, за да го нахрани. Животното гальовно му изпръхтя, когато той изсипа сместа в яслата, и го проследи с очи, като излизаше от ковачницата и спря пред голямото корито отвън. Пади съблече ризата си, изми си ръцете, лицето и гърдите, при което намокри бричовете и косата си. Избърса се в един стар чувал и се обърна към сина си:

— Майка ти ми каза, че изгонили Меги от училище. Знаеш ли какво точно се е случило?

Франк остави изстиващото желязо.

— Горкото малко глупаче повърнало върху сестра Агата.

Сподавяйки набързо усмивката си, Пади се извърна за момент към стената, докато се овладее. После пак погледна Меги.

— Развълнувала се е, че тръгва на училище, а?

— Не знам. Повърна и сутринта, преди да тръгнат, та се забавили и закъснели за звънеца. Наказали ги с по шест удара с пръчка, но Меги го приела много тежко, защото смятала, че само тя е виновна. След обяда сестра Агата пак се нахвърлила върху нея и Меги оляла с хляб и мармалад чистата й черна дреха.

— И после?

— Сестра Агата я набила едно хубаво и я изгонила.

— Е, май доста й е дошло за днес наказанието. Моите уважения към сестрите, а и не е наша работа да им се месим, но ми се щеше да не се престарават толкова с пръчката. Сигурно не им е лесно да набият в нашите дебели ирландски глави писането, четенето и смятането, но в края на краищата нали това е първият учебен ден на малката Меги…

Франк гледаше баща си изумен. Никога по-рано Пади не бе разговарял с най-големия си син по мъжки. В своята изненада, забравил постоянната омраза, Франк си помисли, че макар да е сдържан и горд, Пади обича Меги повече от синовете си. Обзе го почти топло чувство към баща му и той му се усмихна, този път без недоверие.

— Прекрасно дете е, нали?

Пади кимна разсеяно, загледан в нея. Конят изпръхтя; Меги се размърда, обърна се и отвори очи. Като видя баща си, изправен до Франк, тя бързо се надигна и лицето й пребледня от страх.

— Е, Меги, момичето ми, какви работи са ставали днес, а? — Пади се наведе, вдигна я от сеното и дъхът му спря, като го лъхна миризмата. После сви рамене и силно я притисна до себе си.

— Набиха ме, татко — призна си тя.

— И доколкото познавам сестра Агата, няма да ти е за последен път — засмя се той и я качи на рамото си. — Я по-добре да видим дали мама е стоплила вода в казана да те изкъпе. Миришеш по-лошо и от мандрата на Джермън.

Франк излезе на вратата и проследи с поглед двете огненочервени глави, които се отдалечиха, поклащайки се, нагоре по пътеката, после се обърна и видя прикованите в него топли очи на дорестата кобила.

— Хайде, стара кранто, дай да те пояздя до дома — рече той и хвана един оглавник.

Повръщането на Меги се оказа истинско спасение за нея. Сестра Агата продължаваше да я бие редовно, но все от разстояние, за да избегне последиците. А това правеше удара й по-слаб и по-неточен.

Мургавото момиче на чина до нея беше най-малката дъщеря на един италианец, собственик и управител на светлосиньото кафене в Уахин. Казваше се Тереза Анунцио и беше глупава точно толкова, че сестра Агата да не й обръща внимание, но не и прекалено глупава, та да стане прицелна точка на монахинята. Когато й поникнаха зъбите, стана много красива и Меги я обожаваше. През междучасията те се разхождаха из двора, прегърнати през кръста, което беше знак, че са „най-добри приятелки“, недостъпни за ухажванията на други. И все си говореха, говореха.

Веднъж на обяд Тереза я заведе в кафенето да я запознае с майка си, с баща си и с по-големите си братя и сестри. Те бяха очаровани от огненорусите й коси, а тя от тяхната смугла кожа; когато тя извърна към тях големите си красиви пъстри очи, я сравниха с ангел. От майка си Меги бе наследила особен финес, който веднага се долавяше и не убягна и на семейство Анунцио. И те като Тереза се заеха да я ухажват и я гостиха с големи месести картофи, изпържени в казан с цвъртяща мазнина от агнешко, и парче изчистена риба с великолепен вкус, оваляна в тесто и потопена в димящия съд мазнина при картофите, но в отделна телена мрежа. Меги никога не бе яла толкова вкусни неща и й се искаше по-често да идва в това кафене. Но за такава покана се изискваше специално разрешение от майка й и от монахините.

В къщи разправяше непрекъснато какво казала Тереза и какво направила Тереза, докато Пади веднъж изрева, че му е омръзнало да слуша за Тереза.

— Не смятам, че е чак толкова добре да има човек много вземане-даване с макаронаджии — скара се той, обзет от инстинктивното недоверие на британските заселници към по-мургавите или средиземноморските раси. — Макаронаджиите са мръсни, Меги. Не се мият често — обясни той не твърде уверено, смутен от обидения и пълен с укор поглед на Меги.

Обзет от силна ревност, Франк се съгласи с него. Така че Меги вече рядко говореше в къщи за своята приятелка. Но отношението на домашните й не влияеше върху тази дружба, която поради голямото разстояние и без това беше ограничена само до дните и часовете в училище. Боб и момчетата бяха много доволни, че сестра им беше така прехласната по Тереза, защото можеха да си препускат из училищния двор, сякаш сестра им не съществуваше.

Причудливите неща, които сестра Агата постоянно пишеше на дъската, започнаха да стават разбираеми. Меги научи, че знакът „+“ означава да събереш числата, а „–“ изискваше да се извади от горното число долното и да се получи друго, по-малко от първото. Тя беше умно дете и щеше да стане много добра, та дори и блестяща ученичка, стига да можеше да преодолее страха си от сестра Агата. Но щом пронизващите очи се насочеха към нея и дрезгавият старчески глас сопнато питаше нещо, тя почваше да се запъва, да заеква и не можеше да мисли. Аритметиката й беше лесна, но когато я вдигнеха да покаже знанията си, не си спомняше колко е две и две. Четенето я въведе във вълшебен свят, на който тя не можеше да се насити. Но щом сестра Агата я изправяше да прочете нещо на глас, тя не успяваше да изрече нито „котка“, нито „мяу“ дори. Струваше й се, че вечно трепери под язвителните забележки на сестра Агата или се изчервява, понеже другите й се подиграват. Защото сестра Агата показваше за присмех все нейната плоча за писане и използуваше като пример за немарливост все нейните прилежно изписани листи. Някои от по-богатите деца имаха гуми за изтриване, но Меги си служеше за това само с върха на пръста си, който тя наплюнчваше и разтриваше припряно върху сгрешеното, докато написаното се зацапваше, а хартията се белеше на фитилчета. Получаваха се дупки, което беше строго забранено, но Меги беше готова на всичко, само да избегне упреците на сестра Агата.

До нейното появяване главният прицел на пръчката и жлъчта на сестра Агата беше Стюърт. Но Меги се оказа много по-удобна за това, тъй като Стюърт, вглъбено спокоен и невъзмутим почти като светец, беше костелив орех дори за сестра Агата. А Меги се разтреперваше и почервеняваше като домат, колкото и да се мъчеше да се държи по мъжки като истинска Клийри, както ги учеше Франк. Стюърт дълбоко съчувстваше на Меги и все гледаше да й помогне, като умишлено отклоняваше гнева на сестра Агата към себе си. Но тя веднага разбираше хитрините му и още повече се гневеше, като виждаше характерната за семейство Клийри гордост да се проявява и у момичето, както при момчетата преди това. Ако някой я попиташе защо им има зъб, тя нямаше да може да отговори. На една стара и огорчена от живота монахиня като сестра Агата й беше трудно да се примири с такива честолюбиви хора като Клийри.

Най-тежкият грях на Меги беше, че е левачка. Когато плахо посегна към калема в първия си урок по писане, сестра Агата се нахвърли върху нея като Цезар върху галите.

— Мегън Клийри, остави калема — изфуча тя.

И започна ожесточена битка. Меги беше непоправима и безнадеждна левачка. Когато сестра Агата насила прегъна пръстите на дясната й ръка както трябва около калема и ги постави над плочата, главата на Меги се замая и тя недоумяваше как да накара безпомощната си ръка да направи онова, което изискваше сестрата. Тя престана да чува, да вижда и да говори; дясната й ръка се оказа ненужен израстък, който не и вършеше повече работа от пръстите на краката. Тя надраска една крива линия съвсем извън плочката, защото не можеше да я завие навътре, и отпусна калема си като парализирана. Сестра Агата с нищо не можеше да накара дясната ръка на Меги да напише „А“. Тогава Меги тайничко прехвърляше калема в лявата ръка и закрила неумело плочката с дясната, нанизваше равни и красиви „А“-та.

Но сестра Агата все пак победи. Една сутрин, в строя, тя върза лявата ръка на Меги до тялото й с въже и не го развърза, докато не удари последният звънец в три часа следобед. Даже на обяд Меги бе принудена да се храни, да се разхожда и да играе с напълно неподвижна лява страна. Минаха още три месеца и накрая тя се научи да пише правилно според догмите на сестра Агата. За да е сигурна, че няма отново да започне да си служи с лявата ръка, сестрата й я държа вързана към тялото още два месеца, а после събра цялото училище и изрече благодарствена молитва към всевишния за мъдростта му, насочила Меги по правия път. Божиите чеда били все десняци, а леваците били издънки на дявола — особено ако са червенокоси.

През тази първа година в училището Меги загуби бебешката си пухкавост и отслабна много, но не израсна твърде на височина. Навикна да си гризе ноктите чак до месото и трябваше да понесе сестра Агата да я развежда от чин на чин из цялото училище и да й показва пръстите, та да видят другите деца колко грозни са изгризаните нокти. При това почти половината деца между пет и петнадесет години гризяха ноктите си не по-малко от Меги.

Фий извади шишето с горчивата отвара от алое и намаза върховете на пръстите й с отвратителната течност. На всички от семейството беше поръчано да следят Меги да не измие лекарството, а когато другите момичета видяха в училище издайническите кафяви петна, тя едва не умря от срам. Щом лапнеше пръста си, вкусът беше неописуем, отвратителен и остър като дезинфекционния разтвор за овцете; погнусена, тя плюеше в кърпичката си и триеше езика си до кръв, за да махне вкуса. Даже Пади извади шибалката, която беше инструмент, много по-нежен от пръчката на сестра Агата, и Меги заподскача из стаята. Той не обичаше да бие децата си по ръцете, лицето или дупето, а само по краката. „И по краката боли колкото навсякъде другаде — казваше той, — а няма опасност да ги нараниш.“ Но въпреки горчивото алое, подигравките, сестра Агата и пръчката на Пади, Меги продължаваше да си гризе ноктите.

Най-голямата радост в живота й беше приятелството й с Тереза Анунцио — единственото нещо, което правеше училището поносимо. Едва дочакваше междучасието, за да може да прегърне Тереза през кръста и Тереза да я прегърне така, да седнат под голямата смокиня и да си говорят, говорят. Тереза разказваше за своето необикновено чуждоземско семейство, за безбройните си кукли и за чаеното сервизче от истински порцелан с китайски мотиви.

Когато видя този сервиз, Меги остана поразена. Имаше 108 парчета: изящни малки чашки и чинийки, по-големи чинии, чайник, захарница, каничка за сметана, мънички ножове, вилици и лъжици, точно като за куклите. Тереза имаше много играчки. Освен че беше много по-малка от сестрите си, тя беше дете на италианско семейство, което означаваше, че я обичаха силно, открито и че паричните възможности на баща й са на нейно разположение. Всяка гледаше на другата с благоговение и завист, макар че Тереза не жадуваше за суровото калвинистично възпитание на Меги, а я съжаляваше. Да не може да изтича при майка си да я прегърне и разцелува? Горката Меги!

Колкото до Меги, тя не беше в състояние да направи сравнение между майката на Тереза — лъчезарна, пълна и дребничка, и своята майка — стройна и винаги сериозна. Затова не си казваше: „Ще ми се мама да ме прегърне и да ме целуне…“, а: „Ще ми се майката на Тереза да ме прегърне и да ме целуне…“ Но въображението й беше заето много по-малко с такива нежности, отколкото с кукленския порцеланов сервиз за чай. Така изящен, тъничък и крехък! Толкова красив! Ех, да имаше и тя порцеланов сервиз, с който да даде на Агнес следобедния чай в истинска синьо-бяла чашка и на истинска синьо-бяла чинийка!

По време на петъчната служба в старата църква с хубавата причудлива маорска дърворезба по стените и маорска стенопис по тавана Меги коленичи и се помоли да има свой собствен порцеланов сервиз. Отец Хейс вдигна високо дарохранителницата, в която нафората смътно се виждаше в стъкления съд, инкрустиран с лъчи от скъпоценни камъни, и благослови сведените глави на богомолците. Но не и Меги, защото тя изобщо не видя нафората: мъчеше се да си спомни колко бяха чинийките в сервиза на Тереза. А когато маорите в галерията при органа запяха божествена песен, Меги вече се носеше в шемета на сините багри, далеч от католицизма и Полинезия.

 

 

Краят на учебната година наближаваше, а декември и нейният рожден ден вещаеха идването на лятото, когато Меги научи колко скъпо се плаща за поривите на сърцето. Седеше на едно високо столче до печката, за да й среши Фий косата както обикновено за училище. А това беше сложна работа. Косата на Меги беше естествено къдрава и майка й смяташе това за истинско щастие. Момичетата с прави коси, когато пораснеха, виждаха много зор, когато трябваше да превърнат в пищни вълнисти прически увисналите си редки кичури. За през нощта къдриците на Меги, стигащи почти до коленете й, биваха до болка навивани около парцалчета от стар бял чаршаф, накъсан на дълги ивици и всяка сутрин тя се покатерваше на столчето, за да махне Фий парцалчетата и да й разреши къдриците.

Фий хващаше един дълъг сноп коса в лявата си ръка и с четка в другата умело го завиваше около показалеца си, докато се получеше лъскаво дебело руло; тогава внимателно издърпваше пръста си и го разпущаше в дълга, завидно гъста букла. Тази процедура се повтаряше около дванадесет пъти, после къдриците отпред се прибираха на тила със свежо изгладена бяла тафтена панделка и Меги беше готова за деня. Всички останали момичета ходеха на училище с плитки и си разпускаха косите само при особени случаи, но по този въпрос Фий беше непреклонна. Меги трябва винаги да ходи с къдрици, колкото и скъпи да са минутите сутрин. Фий не разбираше колко неуместни бяха усилията й, тъй като косата на Меги и без това беше най-красивата в цялото училище, а като напомняше това ежедневно с къдриците й, навличаше й само завист и омраза.

Процедурата беше болезнена, но Меги беше така свикнала, че не усещаше вече, пък и откакто се помнеше, все така правеха. Силната ръка на Фий безмилостно прекарваше четката през възли и оплетени кичури, докато очите на Меги плувнеха в сълзи, и тя се вкопчваше с две ръце в стола, за да не падне. Беше понеделник от последната седмица на учебната година и рожденият й ден беше само след два дни. Тя се държеше за стола и си мислеше за порцелановото сервизче, убедена, че то ще си остане само мечта. Бе видяла едно в универсалния магазин на Уахин, но имаше вече достатъчно представа за цените, за да знае, че е недостъпно за оскъдните средства на баща й.

Внезапно Фий нададе вик, толкова необичаен, че изтръгна Меги от унеса й и накара мъжете, все още около масата за закуска, да извърнат любопитно глави.

— Велики боже! — рече Фий.

Пади скочи на крака изумен: никога не беше чувал Фий да споменава напразно името господне. Тя държеше една къдрица в ръка, вдигнала четката в другата, а лицето й беше изкривено от ужас и погнуса. Пади и момчетата се скупчиха наоколо. Меги се опита да види какво става, но я плеснаха с бодливата четка, от което в очите й бликнаха сълзи.

— Погледни! — прошепна Фий, като поднесе къдрицата към един слънчев лъч, за да я види Пади по-добре.

Косата блестеше като злато на слънцето и отначало той не забеляза нищо. После съзря някаква животинка, която лазеше по ръката на Фий. Той също взе една къдрица и между отблясъците на светлината по нея различи и други такива животинки, забързани насам-натам. Мънички бели гадинки бяха полепнали на гроздове по отделни косми и усилено образуваха нови такива купчинки. Косата на Меги гъмжеше като кошер.

— Тя има въшки! — заключи Пади.

Боб, Джек, Хю и Стю надникнаха и се отдръпнаха като баща си на безопасно разстояние. Само Франк и Фий продължиха да се взират в косата на Меги като хипнотизирани, а Меги седеше свита и се чудеше какво е сторила. Пади се отпусна тежко в уиндзорското си кресло, загледа се в огъня и запремига угрижен.

— От онова момиче на макаронаджиите — каза той най-сетне и погледна гневно Фий. — Проклети копелета, гнусни свини!

— Пади! — ахна Фий потресена.

— Прости за ругатнята, майко, но като си помисля, че тази проклета макаронаджийка е предала въшките си на Меги, ще ми се начаса да ида в Уахин и да разбия цялото им мръсно кафене! — избухна той и стовари с ожесточение юмрук върху коляното си.

— Мамо, какво има? — успя най-сетне да проговори Меги.

— Виж, мърла такава! — Майка й тикна ръката си пред очите й. — Цялата ти коса е пълна с тези неща от онова кръглооко момиче, с което си толкова близка. Сега какво да те правя?

Меги зяпна по малкото нещо, което търсеше по гладката кожа на Фий по-космато място, и се разплака.

Без да става нужда да му се казва, Франк грабна бакъра за вода, а Пади крачеше из кухнята, викаше и гневът му растеше, щом погледнеше към Меги. Най-после отиде до закачалките, заковани на стената зад задната врата, нахлупи си шапката и откачи от пирона дългия камшик.

— Отивам в Уахин, Фий, за да пратя онзи проклет макаронаджия по дяволите с гнусните му риби и картофи. После ще ида при сестра Агата и ще й кажа мнението си за нея, дето пуска в училище въшливи деца.

— Внимавай, Пади — замоли го Фий. — Ами ако не е виновно онова момиче? Дори да има въшки, може и тя като Меги да ги е хванала от някой друг.

— Глупости — прекъсна я той презрително; слезе тежко по задните стълби и след няколко минути чуха копитата на кобилата му да трополят надолу по пътя. Фий въздъхна и отчаяно погледна Франк.

— Е, дано имаме късмет да не отиде в затвора. Франк, я извикай момчетата вътре. Днес няма да се ходи на училище.

Фий внимателно прегледа косите на синовете си, един след друг, после на Франк, а него накара да провери и нейната. Оказа се, че не е засегнат никой друг освен Меги, но Фий нямаше намерение да рискува. Когато водата в големия казан за пране завря, Франк свали от стената легена за чинии и го наля до половина с гореща вода; после го допълни със студена. Отиде до навеса и донесе оттам една неотворена двадесетлитрова туба с газ, извади от килера един калъп силен сапун за пране и се зае с Боб. Главата на всеки потапяше за момент в легена, после отгоре й изсипваше няколко чаши газ и тази лепкава сплъстена маса се натриваше със сапун. Газта и сапунената луга пареха, момчетата виеха от болка и ожесточено триеха очи, чешеха почервенялата щипеща кожа по главата, като заплашваха с ужасна мъст всички макаронаджии.

Фий извади от кошничката за шев ножиците. Върна се при Меги, която от цял час и повече не смееше да мръдне от стола, и с ножица в ръка се загледа в красивите вълни коса. После взе да ги реже — щрак! щрак! — докато дългите къдрици се струпаха на лъскави купчинки по пода, и бялата кожа на Меги се показа тук-там на неравни петна по цялата й глава. Разколебана, Фий се обърна към Франк.

— Дали да не я острижа до кожа? — попита тя и стисна устни.

Франк посегна да я спре.

— Недей, мамо — възропта той. — Няма нужда. Достатъчно е да я облеем добре с газ. Моля те, не я стрижи!

Закараха Меги до масата и я държаха над легена, докато заливаха обилно главата й с газ и търкаха с разяждащия сапун остатъка от косата. Когато най-после решиха, че й стига, тя вече не можеше да вижда: толкова бе трила очите си от лютивия сапун, а по лицето и по кожата на главата й се бяха появили мехурчета. Франк събра отрязаните къдрици в хартия и ги хвърли в печката, после взе метлата и я потопи в съд с газ. Той и Фий също си измиха косите, задъхвайки се от паренето на сапуна. След това Франк взе едно ведро и изтърка пода с дезинфекционен разтвор.

Когато кухнята стана стерилна като болница, те минаха през спалните, събраха всички чаршафи и одеяла от леглата и до края на деня изваряваха, изстискваха и простираха спалното бельо на цялото семейство. Дюшеците и възглавниците бяха извадени до задната ограда и напръскани с газ, на килимите от салона извадиха душата от тупане. Всички момчета бяха впрегнати да помагат, само Меги бе изолирана в пълна немилост. Тя се промъкна зад плевнята и заплака. Сърцето я болеше от търкането, изгарянията и мехурите и така се срамуваше, че не смееше дори да погледне Франк, когато той дойде да я потърси и напразно я убеждаваше да се прибере.

Накрая я издърпа в къщи насила, а тя риташе и се бореше, докато се сви в един ъгъл и там дочака Пади да се върне от Уахин късно следобед. Той видя остриганата коса на Меги и заплака, като се поклащаше в уиндзорското кресло, захлупил лицето си с ръце, а другите пристъпваха наоколо от крак на крак и им се щеше да са навсякъде другаде в този момент, но не и тук. Фий свари чай и сипа една чаша на Пади, който почваше да се съвзема.

— Какво стана в Уахин? — попита тя. — Ужасно се забави.

— Най-напред натрих с камшика онзи проклет макаронаджия в обора. После забелязах, че Маклиъд, застанал пред магазина си, гледа, и му разказах какво се е случило. Маклиъд събра неколцина от мъжете в кръчмата и набутахме всичките италианци в обора заедно с жените, после плиснахме вътре няколко галона дезинфекционен разтвор. Тогава отидох в училището при сестра Агата и ако ме питат, тя е за връзване, дето не е забелязала нищо. Издърпа онова момиче от чина да му погледне косата и, разбира се, цялата беше въшлясала. Прати я в къщи и й каза да не се връща, докато не се изчисти. Оставих я заедно със сестра Диклън и сестра Катрин да преглеждат главите на всички ученици, защото много от тях се оказаха с въшки. Трите монахини се чешеха като луди, когато смятаха, че никой не ги гледа. — Той се засмя широко, като си спомни, но щом видя главата на Меги, пак помръкна. — А що се отнася до теб, госпожице — заговори й той строго, — повече никакви макаронаджии и въобще никой друг освен братята ти. Ако те не ти харесват, толкова по-зле. А ти, Боб, да знаеш, че отсега нататък Меги няма да има нищо общо с когото и да било в училище освен с теб и момчетата. Ясно ли е?

— Да, татко — кимна Боб.

На другата сутрин Меги с ужас разбра, че трябва да върви на училище както обикновено.

— Не, не! Не мога да ида! — простена тя, вкопчила ръка в главата си. — Мамо, мамо, не мога да ида така на училище при сестра Агата.

— Можеш, можеш — отвърна майка й, без да обръща внимание на умолителния поглед на Франк. — Ще те науча аз тебе!

И Меги тръгна, като влачеше крака, а главата й бе увита в голяма кафява кърпа. Сестра Агата не й обърна никакво внимание, но през междучасието другите момичета я хванаха и дръпнаха забрадката й да видят на какво прилича. Лицето й не беше толкова обезобразено, но главата й представляваше ужасна гледка, цялата в рани и мехури. Щом видя какво става, Боб пристигна и дръпна сестра си в един отдалечен ъгъл на „ямата за крикет“.

— Не се занимавай с тях, Меги — каза той грубо, завърза неумело кърпата около главата й и я потупа по скованите рамене. — Злобни животинчета. Защо не се сетих да скрия няколко от онези гадинки — сигурно щяха да изтраят. И щом всички забравят случая, да ги пръсна отново по няколко глави.

Другите трима Клийри също се скупчиха около тях и останаха да пазят Меги, докато избие звънецът.

Тереза Анунцио дойде за малко на обяд — с остригана глава. Опита се да се нахвърли върху Меги, но момчетата веднага я отблъснаха. Докато отстъпваше, тя размаха във въздуха дясната си ръка със свит юмрук и удари с него лявата по бицепса — смайващ, загадъчен жест, който никой не разбра, но който момчетата жадно поеха и запомниха за бъдеща употреба.

— Мразя те — запищя Тереза. — Татко ми трябва да се махне оттук заради това, което направи баща ти. — Извърна се и побягна от двора с рев.

Меги стоеше с вдигната глава и правеше усилия да не заплаче. Извличаше поука. Няма значение какво мислят другите, няма, няма. Останалите момичета я отбягваха отчасти защото се страхуваха от Боб и Джек, отчасти защото родителите им, подочули за случая, им бяха наредили да стоят настрана: приятелството с Клийри обикновено навличаше неприятности. Така че Меги прекара последните няколко учебни дни напълно отлъчена. Дори сестра Агата съблюдаваше новата политика и си изливаше яда само върху Стюърт.

Както ставаше при рождените дни на всички малки деца, ако се случеха в учебен ден, така и празникът на Меги бе отложен за събота, когато тя получи мечтания порцеланов сервиз за чай с китайски мотиви. Той беше подреден върху изящна чуждоземска маса със столове, изработени в несъществуващото свободно време на Франк, а на едно от двете малки столчета беше настанена Агнес с нова синя рокля, ушита в несъществуващото свободно време на Фий. Меги се загледа жално във веселите синьо-бели мотиви, опасващи всеки един от малките предмети, в причудливи дървета с пухкави цветчета, в плетениците на мънички пагоди, в странно стихналата двойка птички и във фигурките на другите птици, полетели над извитото мостче. Те бяха загубили цялото си очарование. Тя се досещаше защо семейството се разоряваше да й купува онова, което смятаха, че най-силно желае. Затова тя покорно приготви чай за Агнес в малкия ъгловат чайник, изпълнявайки ритуала като в захлас. След това упорито продължи да си играе със сервиза години наред, без да счупи, нито да нащърби дори едно съдче. На никого не можеше да мине през ум, че тя ненавиждаше и сервиза, и синята масичка със столовете, и синята рокля на Агнес.

 

 

Два дни преди Коледа на 1917 г. Пади донесе седмичния си вестник и нов куп книги от библиотеката. Този път обаче той се залови най-напред с вестника. Редакцията беше заимствала нова идея от големите американски списания, каквито много рядко стигаха до Нова Зеландия: всички вътрешни страници бяха с материали за войната. Имаше мъгляви снимки от щурма на Австралийския и Новозеландския армейски корпус срещу непристъпните скали на Галиполския полуостров; дълги статии, възхваляващи смелостта на войниците от Южното полукълбо; биографии на всички австралийци и новозеландци, удостоени с Викторианския кръст — от основаването му досега, и прекрасен офорт върху цяла страница, изобразяващ австралиец от леката кавалерия на кон, с извадена сабя и дълги меки пера, втъкнати в подвитата периферия на шапката му.

При първата възможност Франк грабна вестника и жадно зачете статиите, като се опиваше от приповдигнатия им шовинистичен тон, а очите му блестяха странно.

— Татко, искам да отида! — каза той и почтително остави вестника на масата.

Фий се извърна рязко и разля яхнията по цялата печка, а Пади замръзна в уиндзорското кресло, забравил книгата си.

— Твърде млад си, Франк — отвърна той.

— Не съм! На седемнадесет години съм, татко. Вече съм мъж. Защо да стоя тук тихо и кротко, докато швабите и турците колят като добитък нашите хора? Крайно време е и един Клийри да направи нещо.

— Не отговаряш на възрастовите изисквания, Франк — няма да те вземат.

— Ще ме вземат, ако ти не си против — възрази веднага Франк, впил тъмните си очи в лицето на Пади.

— Но аз съм против. Сега работиш само ти и парите, които печелиш, са ни нужни, знаеш много добре.

— В армията също ще ми плащат.

— Ха, войнишка заплата — изсмя се Пади. — Има повече сметка да си ковач в Уахин отколкото войник в Европа.

— Но като отида там, може би ще ми се удаде да стана нещо повече от ковач. Това е единственият начин да изляза оттук, татко.

— Глупости! Бога ми, момче, не знаеш какво говориш. Войната е ужасно нещо. Аз съм роден в страна, която е воювала хиляда години, и знам по-добре от теб. Не си ли чувал какво разправят онези, които са участвали в Бурската война? Като ходиш толкова често в Уахин, вслушай се следващия път. Във всеки случай прави ми впечатление, че проклетите англичани използват австралийските и новозеландските войници като пушечно месо за оръдията на врага там, където не искат да хабят своите хора. Видя ли как онзи самохвалко Чърчил изпрати нашите в такава безсмислена битка като тази при Галиполи! Десет хиляди убити от общо петдесет хиляди. Двойно повече от средновековното наказание, когато са убивали по един на всеки десет души. Защо ти е да се биеш за майка Англия? Какво е направила тя за теб, освен че обезкърви колониите си? Ако отидеш в Англия, ще те гледат с пренебрежение, защото си от колониите. Не е застрашена нито Нова Зеландия, нито Австралия. Едно поражение може да бъде дори от полза за майка Англия. Крайно време е някой да й го върне за онова, което направи с Ирландия. И една сълза няма да пролея, ако кайзерът мине с войските си по Странд^[2].

— Но аз искам да отида в армията, татко!

— Можеш всичко да искаш, Франк, но няма да стане; затова по-добре го забрави. А освен това си нисък за войник.

Лицето на Франк пламна, устните му се свиха: ниският му ръст бе слабото му място. В училище винаги беше най-ниският в класа и тъкмо затова се биеше два пъти повече от другите. А напоследък го бяха обзели тежки съмнения, тъй като и на седемнадесет години си оставаше все метър и петдесет седем — колкото беше на четиринадесет. Ами ако вече е спрял да расте? Само той си знаеше на какви мъки подлагаше тялото и духа си: изпъване, гимнастика, безплодни надежди.

Работата в ковачницата му бе дала сила, несъответствуваща на височината му. Ако Пади съзнателно бе избирал занаят като за темперамента на Франк, не би могъл да намери по-подходящ. Въпреки дребния си ръст Франк пращеше от сила, не знаеше поражение в бой и славата му се носеше из целия полуостров Таранаки. Всичкият му гняв, отчаяние и чувството за малоценност участвуваха в боя в съюз с тяло в отлична форма, с пъргавия ум, свирепия нрав и твърдата му воля. Колкото по-едър и силен беше противникът му, толкова по-неудържимо бе желанието на Франк да го стъпче в прахта. Връстниците му го отбягваха, защото познаваха добре неговата агресивност. В последно време се беше бил и с по-възрастни от него и мъжете в околността още говореха за деня, когато премаза от бой Джим Колинз — метър и деветдесет по чорапи, двадесет и две годишен и прочут, че може да повдигне кон. Със счупена лява ръка и спукани ребра, Франк продължи да се бие, докато Джим Колинз не се превърна в жалка кървава маса в краката му. Едва го удържаха да не обезобрази напълно с ритници безжизненото му лице. Щом ръката му оздравя и свалиха превръзката от ребрата му, Франк отиде в града и вдигна кон, за да докаже, че Джим не е единственият, който го прави, и че това не зависи от ръста на човека.

Като негов баща, Пади добре познаваше репутацията на Франк и разбираше усилията му да си спечели уважение, но това не му пречеше да се ядосва, щом сбиванията вредяха на работата в ковачницата. Сам нисък на ръст, Пади също се беше бил на времето, за да покаже смелост, но в родния му край в Ирландия не минаваше за дребен, а когато пристигна в Нова Зеландия, където мъжете бяха по-високи, той беше вече твърде възрастен. Ето защо ръстът не го измъчваше така, както Франк.

Той внимателно наблюдаваше момчето, опитваше се да го разбере, но не успяваше; той му беше най-чужд от всички, колкото и да се мъчеше да не прави разлика между децата си. Знаеше, че това огорчава Фий, че тя се тревожи от стаената вражда между двамата, но дори любовта му към нея не успяваше да потисне раздразнението му.

Късите изящни ръце на Франк бяха изпънати върху разтворения вестник като за отбрана, очите му — приковани в лицето на Пади със странна смес от настоятелност и гордост, твърде упорита, за да му позволи да се моли. Колко чуждо беше това лице! В него нямаше нищо от Клийри или Армстронг, освен може би малко от израза на Фий около очите, ако нейните бяха тъмни и ако можеха да святкат и да искрят като тези на Франк при най-лекото предизвикателство. Но у това момче имаше поне кураж.

Въпросът беше набързо приключен, щом Пади спомена за ръста на Франк, и всички ядяха заешката яхния в необичайна тишина. Дори разговорът между Хюи и Джек вървеше плахо и неловко, прекъсван често от писклив нервен смях. Меги отказа да яде, втренчила поглед във Франк, сякаш той щеше да изчезне всеки момент. Франк хапна неохотно няколко залъка и щом намери подходящ момент, извини се и стана. След малко откъм дръвника в задния двор се чуха тъпите удари на брадвата. Франк се бе нахвърлил върху дебелите дънери, които Пади бе струпал за бавния огън през зимата.

Когато всички мислеха, че Меги е вече заспала, тя се провря през прозореца на спалнята си и се промъкна до задния двор при дървата. Това място беше от изключително значение за живота в къщата — около сто квадратни метра земя, дебело покрита с трески и кори като с мек килим, който приглушаваше звука. На едната страна бяха струпани високи купища дърва, които трябваше да бъдат нацепени, а на другата — подредени като мозайка еднакви на дължина цепеници, точно за кухненската печка. По средата на празното пространство три пъна, още с корени в земята, се използваха като дръвници за цепене и сечене.

Франк не цепеше на дръвника. Той се бе заел да разполови един дебел евкалиптов ствол, преди да го сложи на най-ниския и широк пън. Стволът, шейсет сантиметра в диаметър, лежеше на земята, неподвижно закрепен в двата края с железни скоби, а Франк бе стъпил отгоре му и го удряше с брадвата между разкрачените си крака. Острото желязо се движеше толкова бързо, че свистеше и дръжката съскаше, хлъзгайки се между дланите му. Брадвата ту блясваше над главата му, ту описваше сребриста диря надолу и дълбаеше клиновидно твърдия като стомана ствол с такава лекота, все едно, че беше чам или друго меко дърво. На всички страни хвърчаха трески, потта се стичаше на струйки по голите гърди и гърба на Франк, а на челото си той бе вързал кърпа, за да не влиза потта в очите му. Опасно беше да се сече така: един зле насочен удар, и оставаш без крак. На китките си имаше кожени превръзки, за да попиват потта от ръцете му, но беше без ръкавици и изящните му пръсти държаха брадвата с лекота и умение.

Меги клекна до захвърлените му риза и фланелка и го загледа с благоговение. Наоколо имаше още три брадви, понеже евкалиптовото дърво изтъпяваше бързо и най-наточената брадва. Тя хвана за дръжката една от тях и я издърпа на коленете си: искаше й се да може да сече дърва като Франк. Но брадвата бе толкова тежка, че едвам я вдигаше. В колониите правеха брадвите само с едно острие, наточено като бръснач, понеже брадвата с две остриета бе твърде лека за дърво като евкалипта. Тъпият край бе широк, за да тежи, и през нето минаваше дръжката, здраво притисната с дървени клинове. Ако брадвата се измъкнеше от дръжката във въздуха, можеше да полети като гюлле и да убие някого.

Франк сечеше почти машинално в бързо падащия мрак, а Меги по навик се пазеше от треските и търпеливо чакаше той да я забележи. Когато стволът бе срязан до половината, Франк се обърна обратно, задъхан вдигна отново брадвата и продължи да сече от другата страна. Нарезът бе тесен и дълбок, за да не се хаби дървото и да става по-бързо. Колкото повече се приближаваше към центъра на ствола, толкова по-често брадвата потъваше цяла и треските прехвърчаха по-близо до тялото му. Той не им обръщаше внимание и сечеше още по-бързо. Стволът се прекърши съвсем внезапно и в същия момент Франк ловко подскочи, усетил го още преди брадвата да се впие за последен път. Когато двете парчета на ствола хлътнаха навътре, Франк се бе вече отстранил и се усмихваше. Но това не беше щастлива усмивка.

Той се обърна да вземе друга брадва и видя сестра си, седнала търпеливо, по нощница, закопчана от горе до долу. Все още не беше свикнал да гледа косата й на къси къдрици вместо навита — както обикновено — с парцалчетата, но смяташе, че момчешката прическа й отива и му се щеше да си остане все така. Отиде и приклекна до нея с брадва на коленете.

— Как се измъкна, пакостнице малка?

— През прозореца, щом Стю заспа.

— Ако не внимаваш, ще заприличаш съвсем на момче.

— Нищо. Предпочитам да играя с момчетата, отколкото сама.

— Сигурно. — Той седна с гръб до един пън и се извърна към нея. — Какво има, Меги?

— Франк, няма да заминеш, нали? — Тя постави ръката си с изгризани нокти на бедрото му, вперила тревожен поглед в него и отворила уста, понеже носът й беше пълен от усилията да сдържи сълзите си.

— Сигурно ще замина, Меги — отвърна й той нежно.

— Но, Франк, не бива! Мама и аз имаме нужда от теб! Честно казано, не знам какво ще правим, ако те няма.

Въпреки мъката си той се засмя, защото Меги несъзнателно подражаваше в говора си на Фий.

— Меги, понякога нещата не стават така, както искаме. Трябва да разбереш това. Ние сме възпитани да работим за доброто на цялото семейство и да не мислим за себе си. Но аз не съм съгласен с това и мисля, че всеки от нас има право да се погрижи преди всичко за себе си. Искам да замина, защото съм на седемнадесет години и е вече време да започна свой живот. Но татко не дава и казва, че в къщи съм по-полезен за семейството. И понеже още нямам двадесет и една години, трябва да постъпя, както иска татко.

Меги енергично закима, като се мъчеше да разплете нишките на това обяснение.

— Та, Меги, аз доста мислих по този въпрос. Заминавам и това е. Знам, че на теб и на мама ще ви е мъчно за мен, но Боб пораства вече, а на татко и на другите момчета няма да им липсвам. Татко се интересува само от парите, които изкарвам.

— Не ни ли обичаш вече, Франк?

Той се обърна и я грабна, прегърна я, замилва я с болезнена наслада, пропита от тъга, мъка и копнеж.

— О, Меги! Обичам теб и мама повече от всички други заедно! Господи, защо не си по-голяма, че да си поговорим? Или може би е по-добре, че си още толкова малка… да, по-добре е…

Той внезапно я пусна, като се мъчеше да се овладее, люшкайки глава насам-натам, облегнат на дънера, а устните и гърлото му конвулсивно мърдаха. После пак се обърна към нея:

— Меги, като пораснеш, ще ме разбереш по-добре.

— Моля ти се, не заминавай. Франк — повтори тя.

Смехът му прозвуча като ридание:

— Меги, не чу ли какво ти казах? Добре, все едно. Важното е да не казваш на никого, че си ме видяла тази нощ, разбра ли? Не искам да помислят, че си замесена.

— Чух те, Франк, чух всичко. И ти обещавам, че няма да кажа на никого. Но как ми се иска да не трябва да отиваш.

Беше още много малка, за да изрази онова още неосъзнато чувство в сърцето си: ако Франк си иде, кой ще й остане? Той единствен проявяваше обич към нея. Само той я взимаше на ръце и я прегръщаше. Докато беше по-малка, и баща й често я вдигаше, но откакто тръгна на училище, вече не й даваше нито на коленете му да сяда, нито да обвие с ръце шията му, като й казваше: „Ти си вече голямо момиче, Меги.“ А мама беше винаги толкова заета, толкова уморена и погълната от момчетата и от къщата. Франк й бе най-близък, Франк грееше като звезда на нейния малък къс небе. Той сякаш единствен обичаше да седи и да разговаря с нея и й обясняваше нещата така, че тя да ги разбере. Още от деня, в който Агнес остана без коса, Франк бе все до нея и въпреки многото й неприятности нищо не беше я засегнало дълбоко — нито боят, нито сестра Агата, нито въшките, — защото Франк идваше да я успокои и утеши.

Тя стана и успя да се усмихне:

— Добре тогава, Франк… Щом не може иначе.

— Сега трябваше да си в леглото си, Меги, и по-добре се връщай, докато мама не е разбрала. Хайде, бягай!

Думите му отпъдиха от главата й всичко друго, тя се наведе и затърси дългите поли на нощницата си, издърпа ги между краката си и хванала ги като опашка отпред, се затича, отмятайки с босите си ходила стърготини и остри тресчици.

На сутринта Франк го нямаше. Когато дойде да вдигне Меги от леглото, Фий беше мрачна и сопната. Меги скочи като опарена и се облече сама, без да поиска помощ дори за ситните копчета.

В кухнята момчетата седяха умърлушени около масата, а столът на Пади беше празен. Празен бе и столът на Франк. Меги седна на мястото си и се сгуши, разтреперана от страх. След закуска Фий смръщена ги отпрати навън, а зад плевнята Боб съобщи на Меги новината.

— Франк е избягал — рече задъхано той.

— Може би е отишъл само до Уахин — каза Меги.

— Не, глупачке! Отишъл е в армията. Ех, как не бях по-голям, да ида с него! Щастливец!

— Аз пък искам да си е у дома.

Боб сви рамене:

— Е, ти си момиче и от теб друго не може и да се очаква.

Заядливата забележка остана този път без последствия: Меги се върна в къщи да види какво може да помогне на майка си.

— Къде е татко? — попита тя, след като Фий й даде да глади носни кърпи.

— В Уахин.

— Ще доведе ли Франк?

Фий изпъшка:

— В това семейство е невъзможно да се запази тайна. Не, той знае, че няма да намери Франк в Уахин. Отиде да изпрати телеграма до полицията и армията в Уангануи. Оттам ще го върнат.

— О, мамо, дано да го намерят! Не искам Франк да си отиде!

Фий тупна разбитото масло върху масата и взе да мачка воднистата жълта купчина с две дървени лопатки.

— Никой от нас не иска Франк да замине и затова татко отиде да го доведе. — Устните й потрепериха и тя заудря още по-силно. — Горкият Франк! Горкият Франк! — въздъхна тя, но не към Меги, а на себе си. — Не разбирам защо децата трябва да плащат за греховете ни. Горкият ми Франк — толкова е особен… — Като забеляза, че Меги е престанала да глади, тя затвори уста и повече не проговори.

След три дни полицията доведе Франк. Той се съпротивявал ожесточено — каза на Пади сержантът от Уангануи, който го охраняваше.

— Какъв боец си отгледал! Щом разбра, че войниците са от караула, хукна като стрела, спусна се по стълбите и побягна на улицата, следван от двама войника. Ако не беше лошият му късмет да попадне на един дежурен полицай, мисля, че щеше да се измъкне. Неистово се бореше и трябваше пет души да му слагат белезниците.

С тези думи той свали тежките окови на Франк и го бутна грубо към предната врата. Франк се спъна, политна към Пади, но се дръпна като опарен.

Децата се бяха стаили до къщата недалеч от възрастните, гледаха и чакаха. Боб, Джек и Хюи стояха нащрек и се надяваха Франк пак да се сбие; Стюърт гледаше мълчаливо, кротък и състрадателен по душа. Меги бе хванала с ръце бузите си, притискаше ги и ги мачкаше в ужас да не би някой да стори зло на Франк.

Той се обърна и погледна най-напред майка си: черните му очи се впиха в нейните сиви — едно тайнствено и мъчително общуване, неизразено никога с думи. Яростният поглед на Пади го смазваше, унищожителен и пълен с презрение, сякаш искаше да му каже, че не е очаквал това от него, а Франк, признавайки правото му да се гневи, сведе очи. От този ден нататък Пади говореше на сина си само по работа. Но Франк се чувстваше най-зле пред другите деца: засрамен и сконфузен — пъстра птица, свалена на земята, преди да е избродила небето, с прерязани криле и секнала песен.

Меги изчака Фий да направи вечерната си обиколка, провря се през отворения прозорец и хукна през задния двор. Знаеше къде може да е Франк: на сеното в плевнята, далеч от любопитни очи и от баща им.

— Франк, Франк, къде си? — повика тя приглушено, като пристъпваше бавно в тишината и непрогледния мрак на плевнята, опипвайки предпазливо с пръстите на краката си като животно всяка следваща стъпка.

— Тук съм, Меги — стигна до нея отпадналият му глас, който сякаш не беше негов — без плам, без живот.

По звука тя го намери прострян в сеното и се сгуши до него, като обви ръце около гърдите му, докъдето стигаше.

— О, Франк, колко се радвам, че се върна.

Той простена, смъкна се по сеното, за да се изравни с нея, и отпусна глава на тялото й. Меги се вкопчи в гъстата му права коса и тихо затананика. В тъмното той не я различаваше, но осезаемото й съчувствие го отприщи. Разрида се, а тялото му се гърчеше от болка в бавни конвулсии и сълзите му мокреха нощничката й. Меги не заплака. Нещо в малката й душа бе вече достатъчно израснало и станало женствено, за да усети неустоимата пареща болка на чувството, че е необходима. И тя дълго люля главата му напред-назад, напред-назад, докато скръбта му се оттече, и остана само празнота.