Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (19)

19

Една сутрин на бюрото си в Бон пред чаша кафе Райнер узна от вестника за смъртта на кардинал де Брикасар. Политическата буря през последните няколко седмици най-сетне беше поутихнала и той беше седнал да си прочете вестника на спокойствие, с надеждата скоро да оправи настроението си, като види Джъстийн, чието мълчание в последно време никак не го тревожеше. Смяташе го за съвсем естествено: тя още не беше готова да признае, че той й е необходим.

Но вестта за смъртта на кардинала го накара да забрави Джъстийн. След десет минути той вече беше зад волана на мерцедеса на път за аутобана. Клетият старец Виторио, колко ли е самотен? Той винаги носеше най-тежкото бреме. По-бързо ще стигне във Ватикана с кола, вместо да се бави по летищата да чака самолетите. Така беше и по-сигурно — разчиташе само на себе си, което винаги беше едно от най-важните съображения за човек като него.

Кардинал Виторио му разказа цялата история и той остана толкова потресен, че не се и учуди защо Джъстийн не му се е обадила.

— Той дойде при мен и ме попита дали знам, че Дейн е бил негов син — говореше кроткият глас, докато ръката галеше нежно сиво-синкавия гръб на Наташа.

— И вие какво му отвърнахте?

— Казах, че съм се досещал. Повече не можех да му кажа. Но да бяхте видели лицето му! Ах, лицето му! Разплаках се.

— Това го е погубило, разбира се. Когато го видях последния път, помислих си, че не е добре, но той ми се изсмя, като го посъветвах да отиде на лекар.

— Такава е била волята божия. Ралф де Брикасар беше познал душевни терзания, през каквито малцина минават. Смъртта ще му даде покоя, който той не можа да намери в този живот.

— Но момчето, Виторио… каква трагедия!

— Така ли мислите? Аз съм по-склонен да го възприема като красиво. Убеден съм, че за Дейн смъртта е била само добре дошла и не се учудвам, че господ не е могъл да чака нито миг повече да прибере Дейн при себе си. Скърбя, но не за момчето. Скърбя за майка му, която трябва толкова много да страда. И за сестра му, за вуйчовците му, за баба му. Не, за Дейн наистина не скърбя. Отец О’Нийл живя в почти пълна чистота на ума и душата. Какво друго би могла да е смъртта за него освен въведение във вечния живот? За нас, другите, този път не е така лек.

От хотела си Райнер изпрати в Лондон телеграма, в която обаче не си позволи да изрази нито гняв, нито обида, нито разочарование. Тя гласеше само:

Трябва да се върна в Бон, но в края на другата седмица идвам в Лондон. Защо не ми съобщи? С много обич.

Рейн

На бюрото му в Бон го чакаше писмо с бърза поща от Джъстийн и препоръчана пратка, която секретарката му обясни, че пристигнала от адвокатите на кардинал де Брикасар в Рим. Той разпечата най-напред този плик и узна, че според завещанието на покойника трябва да добави още една фирма към огромния списък на предприятията, в чийто управителен съвет беше — „Майкар лимитид“. Освен това и Дройда. Малко разгневен, но и някак особено развълнуван, той разбра, че по този начин кардиналът му показва, че при последната равносметка той не се е оказал недостоен и че молитвите му, изречени за него през войната, не са били напразни. В ръцете на Райнер кардиналът поверяваше грижата за Меги О’Нийл и семейството й. Поне така го изтълкува Райнер, защото завещанието на кардинала беше формулирано най-общо — другояче не би било допустимо.

Той хвърли плика в кошчето за общата несекретна кореспонденция и отвори писмото на Джъстийн. То започваше зле — без никакво обръщение.

Благодаря за телеграмата. Нямаш представа колко съм доволна, че не се виждахме през последните няколко седмици, защото би ми било неприятно да си близо до мен. Тогава единственото, което си мислех, като се сетех за теб, беше, че не знаеш, слава богу. Сигурно ще ти е трудно да ме разбереш, но наистина не желая да те виждам сега. Няма нищо привлекателно в скръбта, Рейн, нито пък ти би облекчил моята скръб, ако й станеш свидетел. Това в същност е доказателство колко малко те обичам. Ако наистина те обичах, бих се обърнала към теб инстинктивно, нали? Но вместо това аз ти обръщам гръб.

Затова е по-добре да се разделим завинаги, Рейн. Не мога нищо да ти дам и не искам нищо от теб. Едва сега се убедих какво значи близостта с един човек в продължение на двадесет и шест години. Не бих понесла да го преживея отново, а ти точно това искаш, спомняш ли си? Брак или нищо. Е, аз избирам нищото.

От мама разбрах, че старият кардинал умрял няколко часа, след като съм заминала от Дройда. Странно. Мама беше доста съкрушена от смъртта му. Не ми каза, но аз я познавам. Недоумявам защо и тя, и Дейн, и ти го харесвахте толкова много. Никога не съм могла да го понасям — така мазно говореше. И не бих си променила мнението само защото е умрял.

Това е. Няма друго. Съвсем сериозно ти говоря, Рейн. Предпочитам да нямам нищо общо с теб. Желая ти всичко хубаво.

Подписът „Джъстийн“ — черни, едри букви — беше написан с новата писалка, която й беше подарил и на която тя така искрено се зарадва, защото беше нещо солидно, тъмно и полезно — точно по вкуса й.

Той не сгъна писмото, за да го прибере в портфейла си, нито го изгори. Постъпи с него така, както постъпваше с писмата, които не изискваха отговор — щом го прочете, веднага го прекара през електрическата машинка за рязане, прикрепена на кошчето за отпадъци. Реши, че смъртта на Дейн е успяла да задуши емоционалното пробуждане на Джъстийн и се почувствува много нещастен. Не беше справедливо. Толкова дълго бе чакал.

В края на седмицата той все пак отиде в Лондон, но не за да я види, макар че я видя. На сцената — като Дездемона — любимата жена на Мавъра. Беше страхотна! Той не можеше да й даде нищо повече от онова, което й даваше сцената — поне засега. Браво, моето момиче! Изливай всичко на сцената.

 

 

Само че тя не можеше да излее всичко, защото беше твърде млада да играе Хекуба. Сцената беше само мястото, което й даваше покой и забрава. И тя можеше да си каже: времето лекува всички рани — без, разбира се, да си вярва. А същевременно се питаше защо продължава да я боли толкова. Докато Дейн беше жив и когато не бяха заедно, тя не бе мислила толкова много за него, а като пораснаха, все по-малко време прекарваха заедно.

С ужас се сепваше по средата на някоя съвсем спонтанна реакция — да не забравя да кажа това на Дейн, да го зарадвам — и тогава я заболяваше най-силно. И понеже се случваше много често, болката не можеше да стихне. Ако обстоятелствата, при които беше умрял, не бяха така ужасяващи, тя навярно щеше да се съвземе по-бързо, но кошмарните събития от онези няколко дни бяха още много пресни. Той й липсваше непоносимо; мислите й постоянно се връщаха към невероятния факт, че Дейн е мъртъв, че Дейн няма да се върне.

В нея се беше загнездило и убеждението, че не му е помогнала достатъчно в живота. Всички освен нея мислеха, че той е съвършен и не страда като другите хора. Но Джъстийн знаеше, че го измъчват съмнения, че се смята за недостоен, недоумяваше какво харесват хората у него освен лицето и тялото му. Клетият Дейн, който никога не можа да разбере, че всички го обичаха заради добротата му. Ужасно е, като си помислеше само, че вече е късно да му помогне.

Мъчно й беше и за майка й. Щом смъртта на Дейн беше покрусила така самата нея, как ли я е понесла мама? Идеше й да крещи и да вие от болка при спомена, впил се в съзнанието й. Пред очите й още бяха вуйчовците, пристигнали в Рим за ръкополагането на Дейн, с изпъчени от гордост гърди, като наперени гълъби. Това беше най-тежкото — да си представя неутешимата скръб на майка си и другите в Дройда.

Бъди искрена, Джъстийн. Наистина ли това ти тежи най-много? Не те ли гризе друга, много по-тягостна мисъл? Тя не можеше да отпъди от главата си Рейн или по-точно чувството, че е изменила на Дейн. За да задоволи собствените си желания, бе оставила Дейн да замине сам за Гърция, а ако беше отишла с него, той щеше да е още жив. Такова беше дълбокото й убеждение. Дейн беше умрял заради егоистичното й увлечение по Рейн. Твърде късно е да върне брат си, но ако можеше да изкупи греха си, като не вижда повече Рейн, копнежът и самотата щяха да са желано наказание.

Така минаваха седмици, месец. Мина година, две. Дездемона, Офелия, Порция, Клеопатра. И през цялото време тя се ласкаеше от мисълта, че външно се държи така, сякаш нищо не е накърнило нейния свят; полагаше особени грижи да говори, да се смее и да общува с хората почти нормално. Ако имаше някаква промяна, тя беше в това, че Джъстийн беше станала по-мила от преди, защото страданията на другите приемаше като свои. Но иначе си беше същата Джъстийн — бъбрива, темпераментна, дръзка, невъзмутима и с остър език.

Два пъти прави опити да отиде на гости в Дройда, като втория път дори беше платила билета си за самолета. И всеки път в последния момент изникваше изключително важна причина, поради която да не замине, но тя добре знаеше, че истинската причина е смесица от вина и страх. Тя просто не можеше да събере кураж да погледне майка си в очите — тогава цялата трагедия щеше да се разиграе отново, и то сред бурни изблици на скръб, които досега тя беше успяла да избегне. Роднините в Дройда и особено майка й трябваше да останат с убеждението, че поне Джъстийн е добре, че поне тя е останала невредима. Затова по-добре да стои далеч от Дройда. По-добре така.

 

 

Меги понечи да въздъхне, но се овладя. Да не я боляха костите толкова много, щеше да оседлае един кон и да поязди. Но днес само мисълта за това й причиняваше болка.

Тя чу шум от кола, после на външната врата се почука с пиринченото чукче, което имаше форма на глава на овен, чу се тих говор, гласът на майка й, стъпки. Не беше Джъстийн — значи, няма значение кой е.

— Меги — обади се Фий от вратата на верандата, — имаме гост. Ела, ако обичаш.

Гостът беше изискан на вид човек, току-що навлязъл в средна възраст, но може би беше по-млад, отколкото изглеждаше — съвсем различен от мъжете, които познаваше. Той излъчваше същата сила и самоувереност, които бе имал Ралф. Бе имал. Най-миналото време, с което завинаги беше свършено.

— Меги, това е мистър Райнер Хартхайм — представи ги Фий, изправена до стола си.

— О! — възкликна неволно Меги, изненадана от вида на Рейн, който едно време беше заемал толкова много място в писмата на Джъстийн. После се сети за добрите обноски и го покани: — Седнете, мистър Хартхайм.

Той също се беше втренчил в нея, изненадан.

— Ама вие съвсем не приличате на Джъстийн — отбеляза той, малко разочарован.

— Не — отвърна тя и седна срещу него.

— Ще ви оставя насаме с мистър Хартхайм, Меги, защото той пожела да разговаря лично с теб. Ако искате чай, позвънете — разпореди се Фий и излезе.

— Вие сигурно сте германецът, приятелят на Джъстийн — рече Меги, като не знаеше как да започне.

Той извади кутия цигари.

— Може ли?

— Моля.

— А вие, мисис О’Нийл?

— Благодаря, не пуша. — Меги приглади полата си. — Далечно пътуване сте предприели, мистър Хартхайм. По работа ли сте в Австралия?

Той се засмя, като си помисли какво ли би казала тя, ако знаеше, че той е фактическият господар на Дройда. Но той нямаше никакво намерение да й казва, понеже предпочиташе всички в Дройда да мислят, че благополучието им е в ръцете на съвсем непознат човек, какъвто беше назначеният от него посредник.

— Моля ви, мисис О’Нийл, наричайте ме Райнер — каза той, произнасяйки името си като Джъстийн, докато си мислеше, че тази жена още дълго няма да може да използува това име непринудено: тя не се отпускаше с непознати. — Нямам делова работа в Австралия, но имах достатъчно важна причина да дойда. Исках да поговоря с вас.

— Да поговорите с мен ли? — попита тя изненадана. И за да прикрие сякаш внезапното си смущение, тя веднага подхвана по-безопасна тема. — Братята ми често говорят за вас. Проявили сте голяма любезност към тях, като бяха в Рим за ръкополагането на Дейн. — Тя изрече името на Дейн без нотка на печал, като че ли го споменаваше постоянно. — Надявам се, че ще останете няколко дни, да се видите с тях.

— Ще остана, мисис О’Нийл — отвърна той простичко.

Меги неочаквано се почувствува в неловко положение от разговора. Този човек й беше съвсем непознат; обяви, че е пропътувал двадесет хиляди мили само за да се срещне с нея и очевидно не бързаше да я осведоми защо. Предчувствуваше, че в края на краищата той ще я спечели, но засега като че ли малко се боеше от него. Може би този тип човек никога не беше прониквал в нейния свят и затова я караше да губи равновесие. В съзнанието й изникна съвсем нова представа за Джъстийн: дъщеря й можеше, значи, да общува лесно с хора като Райнер Мьорлинг Хартхайм. Тя най-сетне възприе Джъстийн като жена, равна на нея.

„Въпреки възрастта и бялата коса тя е все още много красива“ — мислеше си той, докато Меги вежливо го гледаше. И все пак беше изненадан, че изобщо не прилича на Джъстийн в противовес на силната прилика между Дейн и кардинала. Колко ли е самотна тази жена! Но тя не будеше у него онова съчувствие, което той изпитваше към Джъстийн — очевидно майката бе успяла вече да се помири със себе си.

— Как е Джъстийн? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Боя се, че не знам. Не съм я виждал от преди смъртта на Дейн.

Меги не се показа изненадана.

— Аз пък не съм я виждала от погребението му насам — рече тя с въздишка. — Все се надявам, че ще се върне, но тя, изглежда, никога няма да дойде.

Той промърмори нещо утешително, което тя като че ли не чу, защото продължи да говори, но с по-друг глас и повече на себе си, отколкото на него.

— Дройда заприлича вече на старчески дом. Имаме нужда от млада кръв, а само Джъстийн е млада.

Той забрави всякакво съчувствие, наклони се отривисто напред с искрящи очи.

— Говорите така, сякаш Джъстийн е инвентар на Дройда — прекъсна я той с остър глас. — Предупреждавам ви, мисис О’Нийл, че грешите!

— Кой ви дава право да преценявате какво е или не е Джъстийн? — запита Меги гневно. — Та нали сам казахте, че не сте я виждали от преди смъртта на Дейн, следователно от две години.

— Права сте. Цели две години — отвърна той по-меко, давайки си отново сметка колко тежък трябва да е животът й. — Вие сте твърда жена, мисис О’Нийл.

— Така ли? — попита тя, като направи сдържан опит да се усмихне, без да отмества погледа си от неговия.

Той изведнъж започна да проумява с какво е привличала кардинала, че да я обича толкова силно. У Джъстийн го нямаше, пък и той самият не беше кардинал де Брикасар. Той търсеше други неща у жената.

— Да, много твърда жена сте — повтори той.

Тя изведнъж долови намека и трепна.

— Откъде знаете за Дейн и Ралф? — попита тя колебливо.

— Досетих се. Но не се тревожете, мисис О’Нийл, никой друг не знае. Досетих се, защото познавах кардинала много преди да срещна Дейн. Всички в Рим мислеха, че кардиналът е ваш брат и вуйчо на Дейн, но Джъстийн ми отвори очите още като се срещнахме първия път.

— Джъстийн ли? Само не Джъстийн! — извика Меги.

Той посегна да хване ръката и, която неистово се удряше в коляното й.

— Не, не, не, мисис О’Нийл! Джъстийн изобщо нищо не подозира и се надявам никога да не узнае. Спомена ми съвсем неволно, че Ралф не й е вуйчо. Повярвайте ми.

— Сигурен ли сте?

— Да, кълна ви се.

— Тогава защо, за бога, не иска да дойде да ме види? Защо не смее да ме погледне в очите?

Не само думите, но и болката в гласа й му подсказаха какво бе измъчвало майката на Джъстийн през двегодишното отсъствие на дъщеря и. Първоначалната цел на идването му отстъпи пред една нова цел — да разсее опасенията на Меги.

— Аз съм виновен за това — рече той твърдо.

— Как вие? — недоумяваше Меги.

— Джъстийн възнамеряваше да отиде в Гърция с Дейн и е убедена, че ако го беше направила, той щеше да е още жив.

— Глупости — отвърна Меги.

— Разбира се. Само че Джъстийн не мисли така. От нас зависи да я убедим в това.

— Нищо не зависи от мен. Вие, изглежда, не разбирате, мистър Хартхайм: Джъстийн никога през живота си не ме е слушала, а дори и някога да съм имала известно влияние над нея, то вече е напълно изчезнало. Тя не желае дори да ме погледне. — В гласа й звучеше поражение, но не и отчаяние. — Попаднах в същия капан като майка си — продължи тя, поовладяла се. — Дройда е моят живот… къщата, книгите… Тук съм необходима, има смисъл да живея. Тук има хора, които се осланят на мен. Моите деца никога не са се осланяли на мен, разбирате ли? Никога.

— Не е вярно, мисис О’Нийл. Ако беше така, Джъстийн щеше да дойде при вас без никакви угризения. Подценявате обичта, която тя изпитва към вас. Аз наистина съм виновен за онова, което Джъстийн преживява, защото тя остана в Лондон заради мен, за да бъде с мен. Но сега тя страда заради вас, а не заради мен.

Меги се наежи:

— Тя няма никакво право да страда заради мен. Нека да страда заради себе си, ако трябва, но не и заради мен. В никакъв случай заради мен!

— Сега вярвате ли ми, че тя не знае нищо за Дейн и кардинала?

Държанието на Меги се промени, сякаш той й беше напомнил, че има и други важни неща, които тя не забелязва.

— Да — отвърна тя, — вярвам ви.

— Дойдох при вас, защото Джъстийн има нужда от помощта ви, а не може да я поиска — обяви той. — Трябва да я убедите, че е необходимо отново да поеме конците на своя живот, и то не живот в Дройда, а собствения си живот, който няма нищо общо с Дройда.

Той се облегна назад в стола си, кръстоса крака и запали нова цигара.

— Джъстийн е надянала нещо като отшелническа власеница, без да има никакво основание. Единствено вие можете да я накарате да проумее това. Но имайте пред вид, че ако го направите, тя няма никога да се върне тук, а продължи ли да кара както сега, нищо чудно да се върне тук завинаги.

— Сцената не е достатъчна за човек като Джъстийн — продължи той — и скоро ще настъпи денят, в който тя ще го разбере. Тогава тя ще потърси хора: или семейството си в Дройда, или мен. — Той й се усмихна с дълбоко разбиране. — Но Джъстийн не би се задоволила и само с хора, мисис О’Нийл. Ако тя избере мен, ще има и сцената — нещо, което Дройда не би могла да й предложи. — Сега той гледаше Меги сурово, като противник. — Дойдох да ви помоля да направите така, че тя да предпочете мен. Колкото и жестоко да звучи, аз имам повече нужда от нея, отколкото вие.

Меги продължаваше да го държи на разстояние.

— В Дройда няма да й е чак толкова лошо — възрази тя. — Говорите така, сякаш да се върне тук, би означавало край на живота й, но не е така. Тя пак би могла да има сцената. И тази страна е цивилизована. А ако се омъжи за Бой Кинг, на което дядо му и аз се надяваме от години, в нейно отсъствие децата и ще бъдат обградени с не по-малко грижи, отколкото ако се омъжи за вас. Тук е нейният истински дом! Тя познава и разбира тукашния начин на живот. Ако избере него, няма да се чувства чужда. Бихте ли могли да кажете същото за живота, който вие искате да й предложите?

— Не — каза той невъзмутимо. — Само че Джъстийн не може да живее без разнообразие. В Дройда ще се задуши.

— Искате да кажете, че тук няма да се чувства щастлива.

— Не, не точно това. Не се съмнявам, че ако предпочете да се върне и се омъжи за Бой Кинг… кой в същност е този Бой Кинг?

— Наследникът на съседния чифлик, Бугела, и неин приятел от детинство, който би искал да й бъде повече от приятел. Дядо му държи да се оженят, за да се запази наследството, а аз — защото смятам, че тъкмо това е нужно на Джъстийн.

— Разбирам ви. Добре, ако тя се върне тук и се омъжи за Бой Кинг, ще се научи да бъде щастлива. Но щастието е относително състояние. Според мен тя едва ли ще познае онова удовлетворение, което ще има с мен. Защото, мисис О’Нийл, Джъстийн обича мен, а не Бой Кинг.

— В такъв случай го показва по много странен начин — отбеляза Меги и дръпна връвта на звънеца да донесат чая. — Освен това, мистър Хартхайм, както вече ви казах, вие надценявате влиянието ми над Джъстийн. Тя никога не е зачитала и една думичка от онова, което й говоря, а какво остава да изпълни желанието ми.

— Не ме заблуждавайте — отвърна й той. — Знаете, че можете да го постигнете, стига да пожелаете. Не мога да искам от вас друго, освен да помислите върху това, което ви казах. И не бързайте — аз съм търпелив човек.

Меги се усмихна.

— Тогава сте изключение.

Той не се върна повече на тази тема, не отвори дума и тя. През цялата следваща седмица той се държа като обикновен гост, макар Меги да имаше чувството, че все се опитва да й покаже що за човек е. Братята й очевидно много го харесваха: щом узнаха, че е пристигнал, веднага напуснаха пасищата и останаха в къщи, докато той си замина за Германия.

Фий също го хареса. Очите й бяха толкова отслабнали, че вече не можеше да води сметките, но беше съвсем с ума си. Мисис Смит беше умряла, както спеше, още през зимата — в доста напреднала възраст — и вместо да натрапва нова икономка на Мини и Кет, които, макар и остарели, бяха още здрави, Фий предаде счетоводството изцяло на Меги и до голяма степен зае мястото на мисис Смит. Именно Фий разбра първа, че Райнер е пряката връзка с онази част от живота на Дейн, която никой в Дройда не бе имал възможност да сподели, и затова го помоли да им говори за него. Той се съгласи охотно, когато установи, че никой от обитателите на Дройда не се смущава да говори за Дейн и с голямо удоволствие всички слушат нови и нови разкази за него.

Зад прикритието на вежливостта Меги постоянно мислеше за разговора си с Рейн и за избора, който той й беше предложил. Тя отдавна беше престанала да се надява, че Джъстийн ще се върне, а ето че той едва ли не й даде гаранции, като дори каза, че Джъстийн ще бъде щастлива в Дройда. Освен това Меги му дължеше голяма благодарност, загдето прогони призрака на страха й, че Джъстийн е открила връзката между Дейн и Ралф.

Що се отнасяше до това, Джъстийн да се омъжи за Рейн, Меги не можеше да си представи по какъв начин би накарала дъщеря си да направи нещо, което тя очевидно не иска. Не можеше или не искаше да си представи? Рейн в края на краищата успя да й се хареса, и то много, но неговото щастие не би могло да има за нея по-голямо значение от щастието на дъщеря й, на семейството й и на самата Дройда. Въпросът беше доколко щастието на Джъстийн зависеше от Рейн. Освен неговото собствено твърдение, че Джъстийн го обича, Меги не си спомняше дъщеря й да е казвала нещо, от което да проличи, че Рейн има за нея същото значение, каквото Ралф бе имал за Меги.

— Предполагам, че рано или късно ще се видите с Джъстийн — каза му Меги, докато го откарваше до летището. — Бих ви помолила да не й споменавате за това ваше посещение в Дройда.

— Щом така искате — съгласи се той. — А аз ще ви помоля само да обмислите онова, което ви казах, но спокойно, без да бързате.

Но дори и като отправи тази молба, той остана с убеждението, че посещението му се е оказало много по-полезно за Меги, отколкото за него.

 

 

Към средата на април, две години и половина след смъртта на Дейн, Джъстийн почувствува непреодолимото желание да види нещо по-различно от многочислените къщи и намусените хора. В този хубав ден с мек пролетен въздух, но все още зъбато слънце, градската атмосфера на Лондон внезапно й се стори непоносима. Затова взе влака до Кю гардънс, смятайки, че като е вторник, там няма да има почти никакви хора. А тъй като вечерта не беше на работа, дори и да се измореше от обикаляне из алеите, нямаше значение.

Паркът й беше добре познат. Лондон с големите си тревни площи и правилни цветни лехи беше истинско удоволствие за всеки жител на Дройда, но Кю беше нещо изключително. По-рано тя обичаше да скита из парка от април до края на октомври, защото всеки месец предлагаше изобилие от различни цветя.

Средата на април беше любимото й време, когато цъфтяха нарцисите, азалиите и всички дървета. Имаше едно местенце, което според нея предлагаше най-красивата гледка в малки, съвсем интимни размери. Точно там седна тя на влажната земя — един самотен зрител, — за да й се полюбува. Докъдето поглед стигаше, се стелеха нарциси; някъде по средата множеството сведени жълти камбанки обграждаха голям разцъфнал бадем с натежали от цвят клони, сведени надолу грациозно и спокойно като на японска рисунка. Пълен покой. Обетовано кътче.

Джъстийн отметна назад глава да запечата в паметта си съвършената красота на натежалото от цвят бадемово дърво сред златистото, леко полюшващо се море от нарциси, и изведнъж на погледа й се натрапи нещо далеч по-малко красиво. Не друг, а Райнер Мьорлинг Хартхайм внимателно си пробиваше път между туфичките нарциси — с неизменното кожено палто, което пазеше масивната му фигура от вятъра, и със слънчеви отблясъци в сребристата коса.

— Ще настинеш — каза той, като си съблече палтото и го постла на земята с хастара нагоре за да седнат.

— Как успя да ме намериш тук? — попита тя и се сви в единия край на кафявия сатен.

— Мисис Кели ми каза, че си тръгнала за Кю. Останалото беше лесно. Обикалях, докато те намеря.

— Очакваш, предполагам, да се хвърля на врата ти от радост, а?

— Ще се хвърлиш ли?

— Все същият си: отговаряш на въпроса с въпрос. Няма. Не се радвам, че те виждам. Мислех, че съм успяла да те натикам в миша дупка завинаги.

— Един свестен мъж не може да остане в миша дупка завинаги. Как си?

— Добре съм.

— Още ли си ближеш раните?

— Да.

— Както можеше и да се очаква. Но аз започнах да си мисля, че след като веднъж си ми обърнала гръб, гордостта няма да ти позволи да направиш първата крачка към помирение. Аз пък, херцхен, съм достатъчно мъдър и знам, че гордостта е много лош партньор в леглото.

— Хич не си въобразявай, че ще я изриташ оттам, за да отвориш място за себе си, Рейн. Предупреждавам те, че няма да те приема в такава роля.

— Аз също не те искам вече в тази роля.

Резкият му отговор я подразни, но тя се престори на облекчена и запита:

— Честно?

— А мислиш ли, че иначе бих издържал толкова дълго време далеч от теб? В това отношение ти беше просто едно преходно увлечение, но иначе си ми добра приятелка и ми липсваше именно като добра приятелка.

— О, Рейн, и ти на мен!

— Това е добре. Тогава приемаш ли ме като приятел?

— Разбира се.

Той се изтегна върху палтото си, подпъхна ръце под главата си и й се усмихна лениво.

— На колко си години? На тридесет ли? В тези неприлични дрехи изглеждаш като мърлява ученичка. Ако не съм ти необходим за друго, Джъстийн, то поне имаш нужда от мен като личен арбитър на елегантността ти.

Тя избухна в смях:

— Признавам. Ако допущах, че ще излезеш от мишата дупка, щях да се погрижа повече за външния си вид. Може да съм на трийсет, но и ти не си в първа младост. Трябва да си вече поне на четирийсет. Разликата вече не е чак толкова голяма, нали? Отслабнал си. Добре ли си, Рейн?

— Никога не съм бил пълен, а само едър и от постоянното седене зад бюрото съм се смалил, вместо да напълнея.

Като изпъна крака и се обърна по корем, Джъстийн приближи лицето си до неговото засмяна.

— О, Рейн, толкова е хубаво, че те виждам! Никой друг не…

— Горката Джъстийн! А пък и парите ти никак не са малко напоследък, нали?

— Наистина — кимна тя. — Интересно защо кардиналът ми е завещал цялото си състояние. Е, половината на Дейн, разбира се, но нали аз съм единствената наследница на Дейн. — Лицето й неволно се сгърчи. Тя извърна глава и се направи, че се взира в един нарцис сред морето от нарциси, докато овладя гласа си достатъчно, за да заговори отново. — Знаеш ли, Рейн, много бих дала да разбера какво точно е имал общо кардиналът с моето семейство. Само приятел ли? Бил е нещо повече и там е загадката. Ех, да можех да разбера.

— Недей — каза й той и стана, като й подаде ръка. — Ела, херцхен, ще те заведа да вечеряме някъде, където смяташ, че ще има кой да види как червенокосата австралийска актриса и германецът са се сдобрили. Репутацията ми на плейбой доста западна, откакто ти ме напусна.

— Внимавай, приятелю, вече не ме наричат червенокосата австралийска актриса. Сега съм великолепната пищна английска актриса с тициановата коса — благодарение на моята безсмъртна Клеопатра. Само не казвай, че не знаеш, дето критиците ме наричат най-екзотичната Клеопатра от години насам. — И тя вирна длани и ръце в позата на египетска статуя.

Райнер попримига.

— Екзотична ли? — усъмни се той.

— Да, екзотична — отвърна тя уверено.

 

 

Кардинал Виторио беше умрял и Райнер вече не ходеше толкова често в Рим. Сега идваше в Лондон. Отначало Джъстийн беше толкова доволна, че не чувствуваше нужда от нищо повече освен от приятелството, което той й предлагаше. Но като минаваха месеците, а той нито с поглед, нито с дума не намекваше за някогашната им връзка, тя започна леко да се дразни, а после и да се тревожи. Не че искаше тази връзка да се поднови, внушаваше си тя непрекъснато: с това беше свършено завинаги и тя не изпитваше нито желание, нито нужда. Не позволяваше и на мислите си да се задържат дълго върху онзи образ на Рейн, който бе погребала така дълбоко, че й се явяваше само в издайническите сънища.

През първите няколко месеца след смъртта на Дейн й беше много тежко да устоява на копнежа си да отиде при Рейн, да почувствува близостта му с тяло и дух, сигурна, че той ще откликне. Но не можеше да си го позволи, като си представяше как над лицето му ще тегне сянката на Дейн. Редното беше да го забрави, да се мъчи да угаси и последната искрица желание към него. И с течение на времето й се струваше, че е успяла да го изолира от живота си напълно — с тяло, изпаднало в пълна апатия, и със съзнание, накарано да забрави.

Но ето че Рейн се бе върнал и всичко това ставаше много по-трудно. Езикът я сърбеше да го попита не си ли спомня и другото — нима може да го забрави? За себе си беше сигурна, че е приключила с тези неща, но би била много поласкана да чуе, че с него не е така — при условие, разбира се, че тези неща за него са свързани с Джъстийн и само с Джъстийн.

Празни надежди. Рейн не приличаше на човек, който би страдал физически или душевно от несподелена любов, а и не показваше с нищо, че иска да се върне към онзи период от живота им. Искаше да са приятели и й се радваше като на приятелка. Отлично! И тя това искаше. И все пак… дали е забравил? Не, не е възможно и дявол да го вземе, ако е забравил.

Вечерта, когато такива мисли занимаваха Джъстийн, нейната Лейди Макбет — новата й роля за сезона — беше някак особено ожесточена: не както я играеше обикновено. След това тя не можа да спи добре, а утрото донесе писмо от майка и, което я изпълни със смътно безпокойство.

Мама вече не пишеше често — доказателство, че отдавна са се отчуждили една от друга, — а и редките й писма звучаха някак пресилено, безжизнено. Това писмо обаче беше съвсем друго: в него се долавяше старостта, дълбоко загнездената умора, която изтласкваше над повърхността от общи приказки по някоя и друга дума. Това не се понрави на Джъстийн. Остаряла е. Мама е остаряла!

Какво ли става в Дройда? Дали мама не се опитва да прикрие някаква сериозна тревога? Дали не е болна баба? Или някой от вуйчовците? Или, не дай бог, самата мама? Цели три години не беше виждала никого от тях, а за три години могат да се случат много неща, ако не на самата Джъстийн О’Нийл, то на другите. И след като нейният живот беше скучен и в застой, това не й даваше право да смята, че и с другите е така.

Тази вечер Джъстийн нямаше представление, а й оставаше да играе Лейди Макбет само още веднъж. През деня часовете се точеха непоносимо бавно и дори мисълта, че ще вечеря с Рейн, не я радваше както обикновено. „Приятелството им е безполезно, лишено от смисъл, вяло“ — мислеше си тя, докато нахлузваше оранжевата рокля, която той най-много мразеше. Консервативен стар глупак! Като не я харесваше, поне можеше да се примири с нея такава, каквато е. Докато оправяше ниско изрязаното деколте върху малките си гърди, тя улови погледа си в огледалото и тъжно се засмя. Истинска буря в чаша вода! Държеше се точно като жените, които най-много ненавиждаше. А може би беше съвсем просто. Уморена е, има нужда от почивка. Слава богу, че идва краят на Лейди Макбет! Но какво ли става с мама?

Напоследък Рейн прекарваше все повече време в Лондон и тя се възхищаваше колко му е лесно да пътува между Бон и Англия. Е, частният самолет го улеснява, разбира се, но все пак това е изтощително.

— Защо идваш при мен толкова често? — попита го тя ненадейно. — Всички клюкарски рубрики във вестниците са във възторг, но понякога се чудя дали не ме използуваш просто като оправдание да идваш в Лондон.

— Вярно е, че от време на време те използувам и като прикритие — отвърна той невъзмутимо. — С теб хвърлям доста прах в очите на някои хора. Но ако идвам при теб, то е, защото ми е приятно. — Тъмните му очи замислено се вгледаха в лицето й. — Много си умърлушена тази вечер, херцхен. Грижи ли имаш?

— Не точно. — Тя побутваше с лъжичка десерта си и го отмести, без да го вкуси. — В същност то е съвсем глупаво и дребно. Мама и аз вече не си пишем кой знае колко често. Толкова отдавна не съм я виждала, че вече няма какво да си кажем. Но днес получих много особено писмо от нея. Съвсем не в нейния стил.

Сърцето му се сви. Значи, Меги все пак беше помислила, както я беше помолил, но инстинктът му подсказваше, че ако това е първият й ход, то той съвсем не е в негова полза. Тя започваше играта, с която трябваше да върне дъщеря си в Дройда и да продължи рода.

Той се пресегна през масата и хвана ръката на Джъстийн. „Зрелостта я прави по-красива въпреки тази отвратителна рокля“ — помисли си той. Тънки бръчици бяха започнали да придават на момчешкото и лице улегналост и да издават онази сила на характера, каквато тя притежаваше в изобилие. Но докъде в същност стигаше тази видима зрелост? При Джъстийн бедата беше, че тя изобщо не желаеше да се вгледа в себе си.

— Херцхен, майка ти е самотна — каза той, изгаряйки мостовете зад себе си. Щом волята на Меги беше такава, сигурно тя е правата, а не той. Джъстийн беше нейна дъщеря и тя сигурно я познава по-добре.

— Може би — намръщи се Джъстийн, — но аз все пак мисля, че в основата има нещо друго. Искам да кажа, че тя се е чувствувала така самотна от години — защо изведнъж й хрумна това сега? Не мога точно да определя какво е, Рейн, и може би точно заради това се тревожа най-много.

— Тя остарява, което ти според мен като че ли забравяш. Много е възможно да са започнали да й тежат повече нещата, които досега е понасяла по-лесно. — Погледът му стана изведнаж далечен, сякаш мисълта зад него се мъчеше да се съсредоточи върху нещо, противоречащо на онова, което говореше. — Джъстийн, само преди три години майка ти загуби единствения си син. Мислиш ли, че тази болка избледнява с времето? Според мен тя става по-силна. Него го няма, а тя вече чувствува, че и теб те няма. Та ти дори не си отишла да я видиш.

Джъстийн притвори очи.

— Ще го направя, Рейн, ще го направя! Обещавам, че ще го направя, и то скоро! Разбира се, че си прав — както винаги. Никога не съм предполагала, че ще се затъжа за Дройда, но напоследък като че ли я обиквам. Като че ли все пак съм част от нея.

Той бързо погледна часовника си и се усмихна с известно съжаление.

— Боя се, че тази вечер беше един от случаите, в които наистина те използувах за прикритие, херцхен. Колкото и да ми е неприятно, трябва да те помоля сама да се прибереш, защото след по-малко от час имам среща с един много важен господин на свръхсекретно място, където ще отида с колата си, карана от свръхпроверения Фриц.

— Шпионаж, а? — каза тя весело, прикривайки обидата си. — Сега разбирам защо изведнаж взе да се движиш с такси. Значи, аз мога да бъда поверена на такси, но не и бъдещето на Общия пазар, а? Е, за да ти покажа, че не са ми притрябвали нито таксита, нито свръхпроверения ти Фриц, ще се прибера с метрото. Достатъчно рано е. — Пръстите му лежаха върху нейните; тя вдигна ръката му, подържа я до бузата си и я целуна. — О, Рейн, не знам дали бих могла да живея без теб!

Той мушна ръката си в джоба, стана, отиде до нея и с другата си ръка отмести стола й.

— Аз съм ти приятел — каза й той, — а приятелите са за това: да не може да се живее без тях.

Като се раздели с него, Джъстийн се върна в къщи много умислена и скоро изпадна в униние. Никога не бяха водили толкова личен разговор, колкото тази вечер, а същността му беше, че според Рейн майка й е ужасно самотна, остарява и тя, Джъстийн, трябва да се върне в къщи. Да я посети, бе казал той, но тя все още се питаше дали не й намекваше в същност да остане при майка си за постоянно. Което означаваше, че каквито и да са били чувствата му към нея в миналото, те наистина са вече минало, което той няма никакво намерение да събужда.

Досега не беше се замисляла дали той вече не се отегчава от нея като част от миналото си, която би желал да види погребана в почтено и далечно място като Дройда. В такъв случай защо се бе върнал в живота й преди девет месеца? Защото я е съжалявал ли! Или защото се е чувствувал някак си задължен към нея? Или смята, че трябва да я тласне към майка й — в името на Дейн? Той много обичаше Дейн и кой знае какво са си говорили по време на дългите му посещения в Рим, когато нея я нямаше там. Дейн може да го е помолил да я наглежда и той точно това прави. Почакал е колкото трябва, за да е сигурен, че тя няма да го изгони, и се е върнал в живота й да изпълни обещанието, дадено на Дейн. Да, това трябва да е причината. Естествено той отдавна вече не е влюбен в нея. Дори да я е харесвал някога, това чувство вече е изчезнало: тя се отнесе към него толкова отвратително. Сама си е виновна.

Като си помисли това, тя горко си поплака, после успя да се овладее достатъчно и да си каже, че не бива да става глупава. Въртеше се в леглото и биеше възглавницата в безполезни опити да заспи, докато накрая се отказа, и както беше легнала, зачете някакъв текст. След няколко страници думите предателски взеха да се размазват и да плуват пред очите й и колкото да се мъчеше да запрати отчаянието в някое затънтено кътче, на съзнанието си, то все пак я надви. Най-сетне, когато оскъдната светлина на късното лондонско утро се процеди през прозорците, тя седна на бюрото си. Усещаше студа, чуваше далечния тътен на уличното движение, миришеше й на влага, в устата си имаше кисел вкус. Мисълта за Дройда изведнаж й се стори много привлекателна. Уханен чист въздух, тишина, нарушавана само от звуците на природата. Покой.

Тя взе една от черните си писалки и започна да пише писмо на майка си, докато сълзите й постепенно съхнеха.

Надявам се, че разбираш защо, откакто Дейн умря, не съм се връщала у дома, но каквото и да си мислиш, сигурно ще се зарадваш, като ти съобщя, че смятам да поправя тази си грешка, и то завинаги.

Точно така. Връщам се завинаги, мамо. Ти беше права — дойде времето да закопнея за Дройда. Известно време летях, но вече разбрах, че мога да намеря смисъл само в това. Какво друго може да ме очаква, освен да се влача по сцените до края на живота си? И какво друго има тук за мен освен сцената? Искам нещо сигурно, стабилно, трайно и затова се връщам в Дройда, защото тя е точно такава. Край на празните мечти. Кой знае? Може би ще се омъжа за Бой Кинг, ако той все още ме иска, и най-сетне ще направя нещо полезно в живота си, като например цяло ново племе обитатели на Северозападните равнини. Уморена съм, мамо, толкова уморена, че не знам какво говоря и нямам сили да напиша онова, което чувствувам.

Нищо, друг път ще се опитам. Представленията на Лейди Макбет свършиха и аз още не съм решила с какво да се заема идния сезон, така че никога няма да сбъркам с решението си да направя последен поклон от сцената. Лондон гъмжи от актриси. Клайд за две минути ще ме замести с друга, но мястото ми сред вас няма кой да запълни, нали? Съжалявам само, че ми трябваха тридесет и една години, докато проумея това.

Ако Рейн не беше ми помогнал, щеше да трае още по-дълго, но той е толкова проницателен човек. Никога не те е виждал, но, изглежда, те разбира по-добре от мен. Нали казват, че зрителят по-добре вижда играта. Това важи и за него. Омръзнало ми е да наблюдава живота ми от своите олимпийски висини. Той, изглежда, мисли, че е задължен на Дейн или му е дал някакво обещание и постоянно ми досажда с посещенията си. Докато не си дадох сметка най-сетне, че в същност аз му досаждам. Като се прибера в Дройда, неговото задължение или обещание губи сила, нали? Трябва да ми е благодарен поне загдето ще му спестя пътуванията със самолет.

Щом се организирам, ще ти пиша отново, да ти кажа кога да ме чакаш. А дотогава не забравяй, че те обичам, макар и по моя странен начин.

Тя се подписа без обичайния замах и името й в края на писмото напомняше повече на упражненията в училище, писани под зоркия поглед на контролиращата ги калугерка. Джъстийн сгъна листата, пъхна ги в плик за въздушна поща и написа адреса. Пусна писмото на път за театъра, преди да играе за последен път Лейди Макбет.

Веднага се зае да изпълни намерението си да напусне Англия. Клайд беше толкова потресен, че изпадна в пристъп на ярост и се разкрещя, но на другия ден се преобрази напълно и благосклонно отстъпи. Не беше проблем да се прекрати и договорът за наема на апартамента, защото жилището беше в категорията на най-търсените. Още щом се разчу, хората започнаха да звънят всеки пет минути, докато тя най-сетне откачи слушалката. Мисис Кели, която й беше помагала още от пристигането й в Лондон, скръбно сновеше сред хаоса от стърготини и сандъци, като оплакваше съдбата си, и тайно постави слушалката обратно на мястото й с надеждата, че ще се обади някой, който би бил в състояние да убеди Джъстийн да промени решението си.

В разгара на подготовката наистина се обади човек с такава власт, но не за да я убеди да остане — Рейн дори и не знаеше, че тя заминава. Той просто я помоли да му бъде домакиня на официалната вечеря, която давал в къщата си на Парк Лейн.

— Какво значи това „къща на Парк Лейн“? — почти изписка от изненада Джъстийн.

— Ами Англия вече толкова активно участвува в Общия пазар, че се налага да прекарвам все повече време в Лондон и ми е по-удобно да имам нещо като база тук, та затова наех една къща на Парк Лейн — обясни той.

— По дяволите, Рейн, колко си потаен! Откога я имаш?

— От около месец.

— И онази вечер ме остави да правя идиотски догадки, без да ми кажеш? Няма да ти го простя! — Тя беше толкова разгневена, че едва си поемаше дъх.

— Щях да ти кажа, но толкова ми хареса идеята ти, че непрекъснато летя със самолет, че не можах да устоя на изкушението да поддържам илюзията ти още известно време.

— Ще те убия! — процеди тя през стиснати зъби, а очите и се замрежиха от сълзи.

— Недей, херцхен, моля те! Не се сърди! Ела да ми помогнеш да посрещнем гостите и ще разгледаш на спокойствие цялата къща.

— Обкръжена, както подобава, от още половин милион гости, разбира се! Какво става, Рейн? Толкова ли нямаш доверие в себе си да останеш насаме с мен? Или на мен не вярваш?

— Ти няма да си гостенка — каза той в отговор на първата част на тирадата й. — Ще бъдеш домакиня, което е съвсем различно. Ще дойдеш ли?

Тя избърса сълзите с опакото на ръката си и отвърна дрезгаво:

— Да.

Вечерта се оказа по-приятна, отколкото тя изобщо се бе надявала, защото къщата на Рейн беше наистина хубава, а самият той беше в такова добро настроение, което не можеше да не се предаде и на Джъстийн. Тя пристигна, облечена съвсем подходящо, макар и в твърде ярък за вкуса му цвят, но след като направи неволна гримаса при вида на циганско розовата й атлазена рокля, той мушна ръката й в своята и я разведе из стаите, преди да са дошли гостите. После цялата вечер се държа великолепно, а към нея се отнасяше непринудено като с близък човек, което я накара да се почувствува и полезна, и желана. Гостите му бяха толкова важни личности, че мозъкът й отказваше да си представи дори какви решения зависят от тях. А при това изглеждаха съвсем обикновени хора. Още по-лошо.

— Не бих имала нищо против тях, ако поне един приличаше по нещо на големите личности от историята — сподели Джъстийн, след като всички си бяха отишли. Тя се радваше, че най-сетне може да е насаме с него, но същевременно се и чудеше дали няма да побърза да я отпрати. — Разбираш ли: като Наполеон или Чърчил. Повечето държавници са убедени, че са избраници на съдбата. Ти смяташ ли се избраник на съдбата?

Той запримига.

— Бъди по-деликатна, когато се закачаш на тази тема с германец, Джъстийн. Не, не се смятам, а и не е добре за самия политик да се смята за избраник на съдбата. На някои може да им помага това, макар и много да се съмнявам, но повечето такива хора създават големи неприятности на себе си и на своите страни.

Тя нямаше никакво желание да спори по въпроса. Целта й беше да започне някакъв разговор; сега можеше да промени темата почти незабележимо.

— Жените им бяха доста пъстър букет, нали? — отбеляза тя простичко. — Повечето бяха далеч по-малко представителни от мен, колкото и да не ти харесвах в това яркорозово. Мисис Как-и-беше-името не изглеждаше чак толкова зле, мисис Хикс се изгуби на фона на тапетите, а мисис Игрек беше направо отвратителна. Как ли я търпи мъжът й? О, мъжете са такива глупаци, когато си избират жени!

— Джъстийн! Кога най-сетне ще се научиш да запомняш имената? Можеш да ми създадеш големи неприятности: не те бива за жена на политик. Чух те как мънкаш, като не можеш да си спомниш как се казва някой. Много мъже с отвратителни жени са имали голям успех в кариерата си, но не по-малко мъже с идеални жени не са постигнали нищо. В края на краищата съпругата няма значение, защото е важно какво представлява мъжът. Малцина са онези, които се женят по чисто политически съображения.

Тази негова способност да я поставя на място все още я измъчваше. Тя се поклони шеговито, за да прикрие лицето си, и седна на едно килимче.

— О, я ставай, Джъстийн!

Но Джъстийн само предизвикателно сви крака под себе си и се облегна на стената до камината, галейки Наташа. Още като пристигна, видя, че Рейн е взел котката на кардинал Виторио след смъртта му и много я обичаше, въпреки че тя беше вече стара и капризна.

— Казах ли ти, че се връщам в Дройда завинаги? — попита внезапно Джъстийн.

Той тъкмо си изваждаше цигара от кутията; големите ръце не трепнаха, нито се поколебаха, а спокойно продължиха работата си.

— Много добре знаеш, че не си ми казвала — отговори той.

— Значи, сега ти казвам.

— И кога го реши?

— Преди пет дни. Надявам се да замина до края на седмицата. Нямам търпение.

— Аха.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— А какво друго, освен да ти пожелая успех във всички начинания занапред. — Той говореше толкова спокойно, че тя трепна.

— О, много ти благодаря! — каза тя весело. — Не се ли радваш, че вече няма да ти досаждам?

— Ти не ми досаждаш, Джъстийн.

Тя остави Наташа, взе ръжена и започна с ожесточение да мушка ронливите дървета в камината, които огънят беше превърнал в кухи черупки; те се разпадаха сред кратък фонтан от искри и топлината, лъхаща от камината, бързо намаля.

— У нас трябва да има някакъв демон на разрушението, който ни кара да изтърбушваме и огъня. Но виж какъв красив край, нали, Рейн?

Него, изглежда, не го интересуваше какво става с огъня, защото попита:

— До края на седмицата, казваш, а? Не пилееш време.

— Какъв смисъл има да се бавя?

— Ами кариерата ти?

— Дотегна ми. В края на краищата след Лейди Макбет какво друго остава?

— О, говори като голям човек, Джъстийн! Иде ми да те плесна, като чуя тези надути приказки. Защо не кажеш просто, че не си сигурна дали театърът може да представлява интерес за теб и че ти е домъчняло за в къщи.

— Добре де, добре! Приеми го, както искаш, дявол да те вземе! Пак се разбъбрих. Извинявай, ако съм те обидила! — Тя скочи на крака. — Къде ли, по дяволите, са обувките ми и палтото?

Фриц се появи с обувките и палтото и я закара в къщи. Рейн се извини, че не може да я придружи, защото има работа, но когато тя си тръгваше, той беше седнал пред стъкнатия наново огън с Наташа в скута си и съвсем не изглеждаше чак толкова зает.

 

 

— Е, дано да сме постъпили правилно — обърна се Меги към майка си.

Фий я изгледа косо и кимна.

— Сигурна съм. Бедата при Джъстийн е, че не е в състояние сама да вземе такова решение и затова нямаме друг избор. Трябва ние да го вземем вместо нея.

— Не ми се харесва много да влизам в ролята на наставник. Струва ми се, че знам какво точно й се иска, но дори да й го кажа в очите, тя пак ще отрече.

— Гордостта на Клийри — рече Фий с лека усмивка. — Появява се у когото най-малко очакваш.

— Ами, не е само на Клийри тази гордост! Винаги съм подозирала, че я има и в кръвта на Армстронг.

Но Фий поклати глава.

— Не. Каквото и да съм правила, никога не е било от гордост. Това е хубавото на старостта, Меги — дава ни възможност да си отдъхнем, преди да умрем, за да видим по-добре защо сме постъпили по един или друг начин в живота си.

— Стига старостта да не ни е отнела преди това способността да мислим — отвърна Меги сухо. — Само че за теб това не важи. Както и за мен, предполагам.

— Може би отслабва умът само на онези, които нямат смелост да обърнат поглед назад, и тогава то е като милост за тях. Във всеки случай ти още не си достатъчно стара, за да смяташ, че си избягнала сенилността. Почакай още двайсетина години.

— Още двайсет години! — повтори Меги, изумена. — Как ще ги дочакам!

— От теб зависеше да не ги прекараш самотна, нали? — каза Фий, плетейки усърдно.

— Да. Само че не си заслужава, мамо. Нали? — Тя тупна по писмото на Джъстийн с топчето на старата си кука за плетене и в гласа й прозвуча лека нотка на съмнение. — Достатъчно дълго се колебах. Откакто идва Рейн, все стоях и се надявах, че няма да е необходимо да се намесвам, че нищо няма да зависи от мен. Но той се оказа прав. В края на краищата от мен зависеше.

— Е, трябва да признаеш, че и аз ти помогнах — запротестира Фий, засегната. — И то, когато гордостта ти отстъпи малко, та да ми разкажеш каква е работата.

— Да, ти наистина ми помогна — потвърди Меги ласкаво.

Старият часовник цъкаше; двата чифта ръце продължиха да премятат куките от костенурка.

— Кажи ми, мамо — внезапно започна Меги. — Защо смъртта на Дейн те съкруши повече, отколкото смъртта на татко и Стю или нещастието на Франк?

— Да ме съкруши ли? — Ръцете на Фий спряха, оставиха куките: тя все още плетеше така добре, както и преди да отслабнат очите й. — Какво искаш да кажеш?

— Ами нанесе ти смъртоносна рана.

— Всички те ми нанесоха смъртоносни рани, Меги. Но когато бях по-млада, имах сили да ги прикривам по-добре. Бях и по-разумна. Точно като теб сега. Само Ралф знаеше какво чувствувам, когато умряха татко ти и Стю. Ти беше твърде малка, за да разбереш. — Фий се усмихна. — Обожавах Ралф, знаеш ли. Той беше… необикновен човек. Също като Дейн.

— Да, наистина. Не предполагах, че си усетила това, мамо… що за хора бяха, искам да кажа. Интересно. Ти все още си ми непозната. Толкова много неща у теб не разбирам.

— И слава богу! — отвърна Фий с леко пренебрежителен смях. Ръцете й почиваха спокойно в скута й. — Но да се върнем на темата, Меги. Ако направиш това сега за Джъстийн, ще кажа, че твоите несгоди са те научили на повече неща, отколкото моите — мен. Аз отказах да послушам Ралф и да се грижа за теб. Исках да живея само със спомените си… само и единствено със спомените си. Докато ти нямаш друг избор. На теб ти остават само спомените.

— Е, и те са едно успокоение, особено щом болката поутихне. Съгласна ли си? Цели двадесет и шест години имах Дейн и се научих да си казвам, че каквото се е случило, то е било за добро, че сигурно така му е било спестено някакво ужасно изпитание, което той е нямало да има достатъчно сили да изтърпи. Нещо като на Франк може би, само че не точно такова. Има и по-лоши неща от смъртта: ние и двете го знаем.

— Няма ли в теб озлобление? — попита я Фий.

— О, в началото имаше, но после заради тях свикнах да се боря с него.

Фий пак взе плетката.

— И така, ние ще си отидем и никой няма да остане тук — заговори тя тихо. — Няма да има вече Дройда. Е, ще й отделят няколко реда и някой усърден млад човек ще дойде в Гили да разпитва кой какво си спомня за Дройда, за да пише книга за нея. Последният от големите чифлици на Нови Южен Уелс. Но никой от читателите няма и не би могъл да узнае как е било в действителност. Знаят го само онези, които са го преживели.

— Да — потвърди Меги, без да престава да плете. — За да се разбере, трябва да се преживее.

 

 

Лесно беше да се сбогува с Рейн с писмо, от което личеше колко й е мъчно и колко е разстроена; това й достави даже известно удоволствие като своеобразен начин да си отмъсти — аз страдам, страдай и ти. Но този път Рейн не я остави да се отърве само със сърцераздирателно писмо. Трябваше да вечерят заедно, и то в любимия му ресторант. Той не я покани в къщата си на Парк Лейн и това я разочарова, но не я изненада. Той очевидно смяташе и последното сбогом да й каже под благосклонния поглед на Фриц. Нямаше намерение да поема никакви рискове.

Този път тя се постара да се облече по негов вкус. Тъй като Рейн обичаше семпли дрехи, тя облече дълга до земята рокля от копринено жарсе с цвят на тъмно бургундско вино, затворена по врата, с дълги тесни ръкави, сложи голяма дантелена яка със златни нишки, обсипана с гранати и перли, а на ръцете — по една подходяща гривна. Ех, тази ужасна коса! Никога не стоеше сресана, както той я харесва. Грим — малко повече от обикновено, за да прикрие разстроения си вид. Така. Не е чак толкова зле, ако той не се вглежда в нея.

Както и стана. Или поне той не спомена нищо дали е уморена, дали не е болна, как се справя с приготвянето на багажа си. Това съвсем не беше в неговия стил. А след малко тя започна да изпитва чувството, че светът като че ли свършва: толкова променен й се стори Рейн.

Той не й помогна да направи вечерята приятна, та да си спомнят после за нея в писмата си с удоволствие и с весело чувство. Ако поне можеше да убеди сама себе си, че е просто разстроен от заминаването и, би било добре. Но не можеше. Рейн не беше в такова настроение. Той по-скоро беше някак много далеч и тя като че ли седеше пред някаква кукла от хартия, безплътна, готова всеки момент да полети от вятъра, далеч от нея. Сякаш вече се беше сбогувал с нея и тази тяхна среща беше само формалност.

— Получи ли вече писмо от майка си? — запита той вежливо.

— Не, но, откровено казано, и не очаквам. Тя сигурно е онемяла от изненада.

— Да те изпрати ли утре Фриц до летището?

— Благодаря, мога да си взема такси — отвърна тя не много вежливо. — Не бих искала да те лишавам от неговите услуги.

— Цял ден имам заседания, затова бъди сигурна, че няма да ми създадеш и най-малкото неудобство.

— Казах вече, че ще взема такси!

Той повдигна вежди.

— Не е необходимо да крещиш, Джъстийн. Прави каквото искаш.

Той вече не я наричаше херцхен; напоследък тя все по-рядко чуваше от устата му това галено име, а тази вечер той не го спомена нито веднаж. О, каква тъжна, потискаща вечеря! Дано по-скоро свърши! Тя се улавя, че гледа ръцете му и се мъчи да си спомни докосването им, но не може. Защо животът не беше по-подреден и по-добре устроен? Защо трябваше да се случват такива неща като с Дейн? Може би защото си помисли за Дейн, настроението й изведнаж спадна дотам, че да не я свърта повече на мястото й; тя хвана облегалката на стола си.

— Имаш ли нещо против да си тръгваме? — попита го тя. — Имам страшно главоболие.

На пресечката между Хай Роуд и малката уличка на Джъстийн Рейн й помогна да слезе от колата, каза на Фриц да заобиколи по другата улица и галантно подхвана лакътя й да я придружи, но без да влага никакво чувство в това. В студената влага на дъждовния Лондон те крачеха бавно по каменната настилка и ехото от стъпките им отекваше във въздуха. Мрачни, самотни стъпки.

— А сега, Джъстийн, да се сбогуваме — каза той.

— Поне за известно време — отвърна тя по-весело. — Няма да е завинаги, нали знаеш. Аз ще прескачам от време на време, а се надявам и ти да намериш време да дойдеш в Дройда.

Той поклати глава.

— Не. Този път е завинаги, Джъстийн. Мисля, че нямаме повече нужда един от друг.

— Искаш да кажеш, че ти нямаш повече нужда от мен — добави тя и дори успя да се засмее убедително. — Няма нищо, Рейн. Не ме жали — мога да го понеса.

Той взе ръката й, наведе се да я целуне, изправи се, погледна я в очите, усмихна се и си тръгна.

От вътрешната страна на вратата имаше писмо от майка й. Джъстийн се наведе да го вдигне, хвърли чантата и наметката си на неговото място, изу наблизо обувките си и влезе във всекидневната. Отпусна се тежко на един от сандъците, прехапала устна, и погледът й с удивление и жал се спря за момент върху прекрасната рисунка на Дейн, направена по случай ръкополагането му. После се улови, че с босите си пръсти неволно гали навитата кожа на кенгуруто, направи гримаса на отвращение и бързо се изправи.

Да се поразходи до кухнята, да, точно от това имаше нужда. И тя отиде до кухнята, отвори хладилника, извади каната с мляко и измъкна от камерата кутия със смляно кафе. Сложила ръка на крана за студена вода, тя се огледа с разширени очи, сякаш за пръв път виждаше стаята. Погледна овехтелите тапети, филодендрона в кошницата му, окачена на тавана, часовника във формата на черна котка, която поклаща опашка и върти очи пред капризите на лекомислено отлитащото време. НЕ ЗАБРАВЯЙ ЧЕТКАТА ЗА КОСА, пишеше с едри букви на черната дъска. На масата имаше скица с молив на Рейн, която тя беше направила преди няколко седмици, й пакет цигари. Извади една, запали я, сложи чайника на печката и се сети за писмото на майка си, което още държеше свито в едната си ръка. Седна върху кухненската маса, метна рисунката на Рейн върху пода и настани отгоре краката си. Така ти се пада, Райнер Мьорлинг Хартхайм! Да видиш, че не ме интересуваш, колкото и да си важен с твоите догми и това кожено палто. Нямаш вече нужда от мен, а? И аз нямам.

Мила Джъстийн (пишеше Меги),

Не се съмнявам, че действаш вече с обичайната си импулсивност и затова се надявам това писмо да стигне навреме при теб. Ако съм те накарала да вземеш това решение с нещо, написано напоследък в писмата ми, моля те да ме извиниш. Не съм искала да предизвикам такава крайна реакция. Струва ми се, че търсех само малко съчувствие, но все забравям, че под дебелата си иначе кожа носиш много меко сърце.

Да, самотна съм, и то ужасно. Но това не е нещо, което завръщането ти у дома би могло да поправи. Ако се позамислиш за момент, ще разбереш колко съм права. Какво очакваш да постигнеш, като се върнеш у дома? Не е по силите ти да ми върнеш загубеното, а не можеш и да го изкупиш. То не е само моя загуба. То е и твоя, и на баба ти и на всички останали. Ти, изглежда, си си втълпила, и то съвсем погрешно, че имаш някаква вина. Най-новото ти решение ми прилича на някаква изкупителна жертва. Правиш го само от прекалена гордост. Дейн беше вече мъж, а не безпомощно дете. Аз самата го пуснах, нали? Ако мислех като теб, трябваше досега да съм отишла в лудница от самобичуване, загдето съм му позволила да живее, както намери за добре. Никой от нас не е господ, в което аз съм имала възможност да се убедя по-добре от теб.

Като се връщаш у дома, ти ми принасяш в жертва живота си. Не го искам. Никога не съм го искала. Отказвам да приема тази жертва. Ти не си част от Дройда и никога не си била. Ако още не си установила къде е мястото ти, най-добре е да седнеш и веднага да се замислиш сериозно по това. Понякога си наистина много непроницателна. Райнер е наистина много мил човек, но досега не съм срещала мъж, който да е способен на такъв алтруизъм, какъвто ти му приписваш. Връщаш се заради Дейн, така ли? Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн!

Миличка моя, изгасна една светлина. За всички ни изгасна една светлина. И ти абсолютно с нищо не можеш да помогнеш, не разбираш ли? Не искам да те обиждам, като се преструвам на вече успокоена. Това не е човешко. Но ако мислиш, че ние тук в Дройда по цял ден плачем и се вайкаме, много грешиш. Ние се радваме на живота и една от основните причини за това е, че светлините ни за теб още греят. Светлината на Дейн изгасна завинаги. Моля те, Джъстийн, опитай се да се примириш с това.

Непременно ела в Дройда: ще се радваме да те видим. Но не завинаги. Тук няма да бъдеш щастлива. Такава жертва би била безполезна и излишна. При професия като твоята и една година отлъчване ще ти струва твърде скъпо. Така че стой си там, където ти е мястото, и бъди добра гражданка на своя свят.

Болката. Като в първите дни след смъртта на Дейн. Същата безсилна, безплодна, неумолима болка. Същото чувство на страх и безпомощност. Да, разбира се, че тя не може да помогне с нищо. Не може да го върне.

Идеше й да запищи. Чайникът вече свистеше. Тихо, чайник, тихо! Тихо заради мама! Какво значи да си единственото дете на мама, чайнико? Попитай Джъстийн, тя най-добре знае. Да, Джъстийн знае отлично какво е да си единствено дете. Но аз не съм детето, което тя иска — тази клета гаснеща старица там в чифлика. О, мамо! О, мамо!… Мислиш ли, че ако беше по силите на човека, не бих го направила? Една нова светлина на мястото на старата, моят живот заради неговия! Не е честно, че трябваше точно Дейн да умре… Тя е права. Връщането ми в Дройда не ще промени онова, което той самият не може да промени. Макар и да лежи там навеки. Светлината му е изгаснала и аз не мога да я запаля. Разбирам какво иска да каже мама. Моята светлина все още гори в нея. Само че не в Дройда.

 

 

Вратата й отвори Фриц, който не беше облечен в елегантната си синя шофьорска униформа, а в елегантния си сутрешен костюм на иконом. Когато се усмихна и направи отривист поклон, тракайки с токове, на Джъстийн й хрумна, че той може би и в Бон е на двойна служба.

— Фриц, чудя се дали си само смирен слуга на хер Хартхайм, или си му и пазач — каза тя, като му подаде палтото си.

Фриц остана невъзмутим.

— Хер Хартхайм е в кабинета си, мис О’Нийл.

Той седеше, загледан в огъня, леко приведен напред, а Наташа спеше, свита до камината. Когато вратата се отвори, той вдигна поглед, но не проговори, нито се зарадва, че я вижда.

Тогава Джъстийн прекоси стаята, коленичи и положи чело на скута му.

— Рейн, толкова съжалявам за всички тези години, че няма никога да си простя — прошепна тя.

Той не се изправи, нито я притегли в прегръдките си, а коленичи до нея на пода.

— Чудото стана — рече той.

Тя му се усмихна.

— Ти никога не си преставал да ме обичаш, нали?

— Не, херцхен, никога.

— Сигурно съм ти причинила много болка.

— Не в този смисъл. Знаех, че ме обичаш и можех да чакам. Винаги съм смятал, че търпеливият печели.

— И затова реши да ме оставиш сама да го проумея. Сигурно никак не си се разтревожил, като ти съобщих, че се връщам в Дройда, нали?

— Напротив. Ако ставаше дума за друг мъж, не бих се разтревожил, но Дройда е сериозен съперник. Разтревожих се.

— Но ти знаеше, че заминавам, преди да ти кажа, нали?

— Клайд те издаде. Телефонира ми в Бон да ме пита няма ли начин да те спра и аз му казах да не ти противоречи поне една-две седмици, докато видя какво мога да направя. Не заради него, херцхен. Заради мен. Аз не съм алтруист.

— И мама така казва. Ами тази къща? Имаше ли я преди един месец?

— Не. И сега не е моя. Но тъй като ще ни трябва жилище в Лондон, ако смяташ да продължиш кариерата си, ще се опитам да се снабдя с нея. Стига да ти харесва, разбира се. Ще те оставя дори да я пребоядисаш, ако честно ми обещаеш, че няма да я направиш розова и оранжева.

— Не съм предполагала, че си толкова лукав. Защо не ми каза направо, че ме обичаш? Исках го!

— Не. Ти имаше достатъчно доказателства за това и трябваше сама да го видиш.

— Боя се, че страдам от хроническа слепота. Сама не можех да видя, трябваше ми помощ. Майка ми най-сетне ме накара да прогледна. Тази вечер получих писмо от нея, в което ме съветва да не се връщам.

— Чудесен човек е майка ти.

— Знам, че си се виждал с нея, Рейн. Кога?

— Посетих я преди около година. В Дройда е чудесно, но не е за теб, херцхен. Отидох с намерението да се опитам да покажа това на майка ти. Нямаш представа колко се радвам, че го е разбрала, макар да не съм и казал нищо кой знае колко поучително.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Съмнявах се в себе си, Рейн. Винаги съм се съмнявала. И може би винаги ще се съмнявам.

— О, херцхен, надявам се, че няма да е така. За мен никога не ще има друга. Само ти. Цял свят го знае от години. Но обясненията в любов не значат нищо. Бих могъл да ти ги повтарям, да крещя дори, без да разсея ни най-малко съмненията ти. Затова не ти говорих за любовта си, Джъстийн; преживявах я. Как можеш да се съмняваш в чувствата на най-верния си поклонник? — Той въздъхна. — Е, поне не можеш да ме обвиниш, че съм настоявал да останеш. Надявам се, че няма да съжаляваш, загдето си послушала съвета на майка си.

— Моля те, не говори така, Рейн! Горкичкият Рейн, сигурно съм изчерпала търпението ти докрай. Не се сърди, че трябваше да се намеси мама. Това няма значение! Ето, аз коленича пред теб най-покорно.

— Слава богу, че покорството ти ще трае само тази вечер — отвърна й той развеселен. — Утре пак ще дойдеш на себе си.

Напрежението й започваше да намалява; най-тежкото бе минало.

— Онова, което харесвам — не, което обичам в теб, е, че винаги ме поставяш на място, откъдето направо не мога да се измъкна.

Раменете му се разтресоха.

— Тогава погледни и на бъдещето така, херцхен. В съжителството си с мен може би ще откриеш как да се измъкваш. — Той я целуна по челото, по бузите, по клепките. — Искам те точно такава, каквато си, Джъстийн — с всичките лунички по лицето ти и всяка клетка от мозъка ти.

Тя нежно обгърна врата му, с наслада зарови пръсти в косата му.

— О, ако знаеш как съм копняла да направя това! — промълви тя. — Никога не можах да забравя.

 

 

Телеграмата гласеше:

Току-що станах мисис Райнер Мьорлинг Хартхайм… Хубаво е да се омъжиш. Щом можем, ще дойдем на сватбено пътешествие, но ще живеем в Европа. С обич за всички от мен и от Рейн.

Меги остави хартията на масата и с широко разтворени очи се загледа в отрупаната с рози градина. Ухание на рози, пчели из розите. А хибискусът, кипарисите и евкалиптите се извисяваха сякаш над целия свят. Колко красива, колко жива беше градината. Да гледаш как малките неща в нея растат, променят се и вехнат, как нови малки неща идват на тяхно място в един безкраен, непрестанен цикъл.

Краят на Дройда дойде. Да, време беше. Нека цикълът да продължи с други, непознати хора. Сама си го направих. Никой не ми е виновен. И не съжалявам нито за един миг.

Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние — когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.