Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (15)

15

Дройда се беше сдобила с радио. Прогресът беше стигнал и до Гилънбоун — австралийската радиостанция най-сетне докара средство за развлечение, което да съперничи на масовото подслушване на телефонните разговори. Самият радиоапарат беше грозноват предмет в кутия от орех и стоеше върху малкото изящно бюро във всекидневната, а автомобилният акумулатор, който го захранваше, беше скрит в шкафчето отдолу.

Сутрин мисис Смит, Фий и Меги го включваха, за да чуят какво става в района на Гилънбоун и какво ще е времето, а вечер Фий и Меги го настройваха на австралийската радиостанция за новините по света. Беше им необичайно да установяват така бързо връзка с външния свят, да слушат за наводнения, пожари и дъждове във всички части на страната, за неспокойната Европа, за политиката на Австралия и вече нямаха нужда от Блуи Уйлямс и неговите остарели вестници.

Когато в петък на 1 септември в националната информационна емисия съобщиха, че Хитлер е нахлул в Полша, само Фий и Меги бяха в къщи да чуят, но и двете не обърнаха никакво внимание. Такива предположения имаше от месеци, пък и Европа беше почти на другия край на света. Събитията там не засягаха Дройда — центъра на тяхната вселена. В неделя, на 3 септември, всички мъже — а те се интересуваха какво става в Европа — се прибраха от пасищата за литургията на отец Уоти Томас. Но нито Фий, нито Меги се сетиха да им кажат новината от петък, забрави и отец Уоти, който бързаше за Нарингенг.

И тази вечер включиха по навик радиото за новините, но вместо бодрия глас с безупречен оксфордски акцент на говорителя, разнесе се тържественият, чисто австралийски говор на министър-председателя Робърт Гордън Мензиъс:

Сънародници австралийци! Мой горчив дълг е да ви уведомя, че поради продължаващото нашествие на Германия в Полша, Великобритания се видя принудена да й обяви война, а това означава, че и Австралия е във война…

Очевидно амбицията на Хитлер не е да обедини всички германци в обща държава, а да включи в тази държава колкото може повече завладени със сила други държави. Ако това продължи, не може да има сигурност в Европа, нито мир в света… Без съмнение там, където е Великобритания, са и народите на цялата британска общност… За да издържим и ние, и майка Англия, най-важното е да не спираме производството, да продължим да изпълняваме професионалните си задължения, да поддържаме деловия живот и заетостта на работната ръка, да бъдем силни. Убеден съм, че каквито и да са чувствата ни, Австралия е готова да премине през това изпитание.

Дано бог бъде достатъчно милосърден и състрадателен, та светът по-скоро да излезе от тази агония.

Във всекидневната настъпи продължителна тишина, нарушавана само от металния тембър на предаваната на къси вълни реч на Невил Чембърлейн към британския народ. Фий и Меги погледнаха към мъжете.

— Ние сме шестима с Франк — наруши Боб мълчанието. — Всички освен Франк сме във фермата, поради което няма да ни извикат в армията. От пастирите, с които разполагаме в момента, предполагам, шестима ще поискат да отидат, а другите двама — да останат.

— Аз искам да отида! — каза Джек със светнали очи.

— И аз! — нетърпеливо го последва Хюи.

— И ние! — заяви Джимс от свое име и от името на мълчаливия Патси.

Но всички обърнаха погледи към Боб, който беше най-главен.

— Нека да бъдем разумни — започна той. — Вълната е необходима и за фронта, а не само за дрехи. Използват я за опаковка на муниции и експлозиви и за всякакви други най-невероятни неща, за които не сме и чували. Говедата трябват за месо, старите овни и овци — за кожи, лепило, лой, ланолин — все продукти, необходими за войната. Ето защо, колкото и да ни се иска, не може да напуснем Дройда и да я оставим сама да работи. И без това във време на война ще бъде много трудно да намерим заместници на пастирите, които ще ни напуснат. Сушата продължава вече трета година, стигнахме дотам да режем храсти за храна на добитъка, пък зайците ни подлудяват. Засега дългът ни кара да останем в Дройда — може да не е много привлекателно в сравнение с фронта, но е не по-малко важно. Тук ще сме най-полезни.

Лицата на мъжете помръкнаха, а жените засияха.

— Ами ако продължи повече, отколкото предполага Железния Боб? — попита Хюи, наричайки министър-председателя с прякора, даден му от неговите сънародници.

Боб се замисли, обруленото му от суровия живот лице се покри цялото с бръчици.

— Ако нещата се влошат и се проточат, струва ми се, че докато имаме двама пастири, можем да се лишим от двама от нас, но само ако Меги се заеме пак по цял ден да обикаля вътрешните пасища. Ще бъде много трудно и в по-добри времена не бихме се нагърбили, но при такава суша петима мъже и Меги, ако работят седем дни седмично, могат да поддържат Дройда. Но на Меги с двете малки деца ще й дойде много.

— Щом се наложи, Боб, няма какво да му мислим — намеси се Меги. — Мисис Смит едва ли ще има нещо против и тя да се включи, като поеме грижата за Джъстийн и Дейн. Щом кажеш, че съм необходима за пълноценната работа на Дройда, тръгвам отново из пасищата.

— И тогава ние двамата ще идем на фронта — заключи Джимс засмян.

— Не, Хюи и аз ще идем — възрази веднага Джек.

— Редното е да отидат Джимс и Патси — бавно заговори Боб. — Вие сте най-млади и сте най-неопитни като скотовъдци, а никой от нас и без това няма опит като войник. Но сте само по на шестнадесет години, момчета.

— Докато се влошат нещата, ще станем на седемнадесет — каза Джимс. — А както изглеждаме и по-големи, няма да откажат да ни приемат, особено ако носим и писмо от вас с подписа на Хари Гау.

— Добре, но засега никой няма да отива. Да видим дали ще можем да увеличим производството на Дройда въпреки сушата и зайците.

Меги мълчаливо излезе от всекидневната и се качи горе в детската стая. Дейн и Джъстийн спяха в белите си креватчета. Тя мина покрай дъщеря си, надвеси се над сина си и дълго го гледа.

— Слава богу, че си още бебе — промълви тя.

 

 

Мина почти цяла година, преди войната да промени живота й в Дройда, година, през която пастирите един по един напущаха, зайците продължаваха да се множат, а Боб геройски се бореше производството да отговаря на усилията, които войната изискваше от всички. Но в началото на юни 1940 дойде новината, че британските експедиционни сили са евакуирани от територията на Европа при Дюнкерк; към наборните пунктове за Втори австралийски имперски корпус се стекоха хиляди доброволци, между които бяха Джимс и Патси.

За четирите години, прекарани на кон из пасищата, лицата на близнаците бяха възмъжали, придобили онази улегналост, която идва не от годините, а от ситните бръчици покрай външните ъгли на очите и браздите, вдълбани от носа към устата. Те представиха писмата си и бяха приети без възражения. Австралийците от вътрешността бяха желани в армията — повечето от тях умееха добре да стрелят, знаеха какво значи заповед и бяха издръжливи.

Джимс и Патси се бяха записали в Дъбоу, но лагерът им щеше да е в Ингълбърн край Сидни и всички отидоха да ги изпратят на вечерния пътнически влак. Оказа се, че със същия влак и за същия лагер щеше да пътува и Кормък Кармайкъл, най-младият син на Идън. Двете семейства настаниха удобно своите синове в едно купе първа класа и застанаха неловко около тях: ужасно им се искаше да се разплачат и да ги разцелуват, но ги възпираше вродената им британска сдържаност. Големият парен локомотив издаде жален вой, началник-гарата наду свирката си.

Меги се наведе и стеснително целуна по бузата братята си, после и Кормък, който много приличаше на по-големия си брат Конър; Боб, Джек и Хюи стиснаха трите момчешки ръце и само мисис Смит, хълцайки, ги целуваше и прегръщаше и заради другите, които изгаряха от желание да сторят същото. Идън Кармайкъл, жена му и позастаряващата му, но все още красива дъщеря, изпълниха същия ритуал. После всички излязоха на перона и влакът потегли бавно, като вагоните се блъскаха в буферите си.

— Довиждане, довиждане! — викаха всички и махаха с големи бели кърпи, докато влакът се превърна в ивичка дим чак там, където трептеше залезът.

Както бяха поискали Джимс и Патси, зачислиха ги заедно към недообучената Девета австралийска дивизия, която беше прехвърлена в Египет в началото на 1941 г., колкото да участвува в отстъплението край Бенгази. Новопристигналият генерал Ервин Ромел внесе превес в полза на Оста и започна първото голямо отклонение на махалото в цикличните кампании по фронтовете на Северна Африка. Но докато останалите английски войски позорно се оттегляха към Египет пред новия африкански корпус на Ромел, на Девета австралийска дивизия беше разпоредено да завземе и да държи Тобрук, преден пост на окупираната от Оста територия. Единственото, което правеше плана осъществим, беше фактът, че градът все още беше достъпен по море и можеше да бъде снабдяван, докато из Средиземноморието се движеха британски кораби. „Плъховете на Тобрук“ се бяха окопали и издържаха там осем месеца, водейки сражение след сражение всеки път, когато Ромел хвърляше срещу тях всичко, с което разполагаше, без да успее да ги мръдне.

— Някой случайно да знае защо сме тук? — запита редник Кол Стюърт, като облиза цигарената хартийка и лениво я сви.

За да го вижда по-добре, сержант Боб Малой бутна назад шапката си — такива шапки носеха само австралийските войници.

— Не знам, дявол да го вземе! — отвърна той ухилен.

Често си задаваха този въпрос.

— Поне е по-добре, отколкото да стоиш и да си четкаш гамашите в проклетата казарма — намеси се редник Джимс Клийри, като дръпна малко надолу гащетата на брат си, за да легне удобно на мекия му топъл корем.

— Да де, ама в казармата не стрелят по теб — възрази Кол, като замери с изгасената си кибритена клечка един опънал се на припек гущер.

— Знам само едно, друже — обади се пак Боб, като отново нахлупи шапката си да го пази от слънцето, — предпочитам да ме застрелят, отколкото да пукна от проклетата скука.

Те се бяха разположили удобно в сухия каменист окоп точно срещу мините и бодливата тел, която ограждаше северозападния ъгъл на периметъра: оттатък Ромел упорито държеше единственото си късче територия от Тобрук. Вътре в окопа имаше и една голяма картечница „Браунинг“ с подредени до нея сандъчета с патрони. Обаче никой не проявяваше нетърпение или радост, че може да се вдигнат на атака. Пушките им бяха изправени до стената, байонетите блестяха на яркото тобрукско слънце. Навред бръмчаха мухи, но и четиримата войници бяха от австралийската савана, та Тобрук и Северна Африка не можеха да ги изненадат с жега, прах или мухи.

— Добре, че си имаш близнак, Джимс — обади се пак Кол, докато хвърляше камъчета по гущера, който не показваше никакво желание да се помръдне. — Приличате на две шилета, вързани едно за друго.

— Ти просто ни завиждаш — ухили се Джимс и поглади корема на Патси. — Патси е най-меката възглавница, която може да се намери в Тобрук.

— За теб — да, ами какво да каже горкият Патси? Хайде, Харпо, продумай нещо! — подразни го Боб.

Зъбите на Патси се бялнаха в усмивка, но както обикновено той си замълча. Всички се бяха опитвали да го накарат да проговори, но никой не бе чул от него нещо повече от обикновеното „да“ и „не“. Затова почти всички му викаха Харпо — като немия брат Маркс.

— Чухте ли новината? — попита внезапно Кол.

— Коя новина?

— Нашите „Матилди“ били размазани от бронебойната артилерия при Халфая. Единствените оръдия в пустинята, дето могат да пробият една „Матилда“. Снарядите й минават през нея като през картонена кутия.

— Хайде де, на кого ги разправяш! — не вярваше Боб. — Аз съм сержант и не съм чувал такова нещо, а ти, обикновеният редник, знаеш всичко. Слушай какво, приятелю, фрицът не разполага с нищо, което да затрие цяла бригада „Матилди“.

— Истина ти говоря, чух го по радиото, когато отидох в палатката на Моршед да му занеса съобщение от командира.

Известно време никой не проговори — всеки обитател на такава обсадена позиция като Тобрук чувствуваше нужда да вярва, че собствената му страна има достатъчно военна мощ да го измъкне оттам. Новината на Кол не беше радостна, още повече че всеки войник в Тобрук знаеше, че с Ромел шега не бива. Те бяха устояли на усилията му да ги унищожи само защото искрено вярваха, че австралийският войник може да се мери единствено с английските гуркски стрелци, а понеже вярата е девет десети от силата, те действително се проявиха като много силни.

— Проклети шваби — обади се Джимс. — Тук в Северна Африка трябват повече австралийци.

Хорът от одобрителни възгласи беше прекъснат от експлозия на ръба на окопа, която направи гущера на нищо и накара четиримата войници да се хвърлят към пушките и картечницата.

— Проклета макаронаджийска граната — само вдига шум, а нищо не прави — каза Боб с въздишка на облекчение. — Ако това беше някоя от хитлеристките, досега да сме се възнесли. Какво ще речеш, Патси, а?

Със започването на операция „Кръстоносец“ Девета австралийска дивизия беше евакуирана по море до Кайро след изтощителната кървава обсада, от която нямаше почти никаква полза. Но докато дивизията беше още в окопите на Тобрук, постоянно сгъстяващите се редици на британските войски в Северна Африка съставиха Осма британска армия, за чийто командир беше назначен генерал Бърнърд Лоу Монтгомъри.

 

 

Фий носеше малка сребърна брошка във формата на изгряващо слънце — емблемата на Австралийския имперски корпус, — от която на две верижки висеше сребърна пластинка с две златни звезди — за двамата й сина в армията. Така всеки, който я срещнеше, разбираше, че и тя дава своя принос за родината. Меги нямаше право на такава брошка, понеже нито мъжът й, нито синът й бяха войници. Беше пристигнало писмо от Люк, с което той я уведомяваше, че ще продължи да реже тръстика — това може би я интересува, ако се тревожи за него. По нищо не личеше да си спомня и една дума от това, което му беше казала онази сутрин в хотела на Ингъм. Меги се изсмя уморено, поклати глава и хвърли писмото в кошчето за отпадъци, чудейки се дали майка й се тревожи за своите синове в армията. И какво ли мисли за войната? Но Фий не казваше нито дума, само носеше брошката си непрекъснато, всеки ден.

Понякога пристигаше писмо от Египет и щом го разтвореха, то се разпадаше на късчета — ножиците на цензора бяха изрязали множество правоъгълници навсякъде, където се споменаваха имена на местности и поделения. Четенето на такива писма беше повече въпрос на досещане, но те имаха друго и далеч по-важно значение: докато пристигаха, значи, момчетата бяха живи.

Все още нямаше дъжд. Сякаш и природните стихии се бяха наговорили да разрушат всякаква надежда, защото 1941-ва беше петата година на пагубна суша. Меги, Боб, Джек, Хюи и Фий бяха отчаяни. Банковата сметка на Дройда беше достатъчно голяма, за да се купи фураж, само че повечето от овцете просто отказваха да го ядат. Всяко стадо имаше свой естествен водач — Юда — и ако не успяваха да го накарат най-напред той да яде, нямаше надежда да ядат и другите, но понякога дори и при вида на дъвчещия Юда останалите овце не искаха да поемат храна.

Така че и Дройда изживяваше тежко изпитание, което терзаеше всички. Нямаше вече никаква трева, земята, заприличала на пустиня, беше напукана и кафява, само тук-там с по някоя групичка сиви и сиво-кафяви дървета. Хората започнаха да ходят с ножове и с пушки, та като видят някое паднало, изнемощяло вече животно, да му прережат гърлото, за да му спестят мъчителната смърт и гарваните да не му изкълват очите. Боб купи още добитък и го хранеше изкуствено, за да поддържа добивите от фермата. За печалба не ставаше и дума при тази цена на фуража, защото аграрните райони наоколо бяха пострадали също така тежко от сушата, както и животновъдните ферми във вътрешността. Посевите даваха катастрофално ниски добиви. Но от Рим бяха писали да направят всичко възможно, независимо на каква цена.

На Меги най-много й тежеше, че трябва да работи толкова дълго на пасищата. Дройда беше успяла да запази само един от пастирите си, а нови не се намираха — в Австралия все не достигаше работна ръка. И ако Боб не забележеше колко е уморена и изнервена, та да й даде почивка в неделя, тя обикаляше пасищата по седем дни в седмицата. Но за да освободи нея, Боб трябваше сам да работи още по-усилено и затова Меги гледаше да прикрива умората си. Изобщо не й минаваше през ум да откаже да изпълнява пастирската работа, като се оправдае с малките си деца. Те бяха в добри ръце, а Меги беше много по-необходима на Боб, отколкото на тях. Не беше достатъчно прозорлива да разбере, че и децата й имат нужда от нея, а собственото си силно желание да бъде с тях считаше за егоизъм, след като за тях се грижат толкова добре любещи и близки хора. Егоистично е, разбира се, повтаряше си тя. Липсваше й и увереност в самата нея, която да й подскаже, че за собствените си деца тя е точно толкова незаменима, колкото и те за нея. Седмици наред тя яздеше из пасищата и виждаше децата си само вечер, след като бяха вече заспали.

Колкото пъти се вгледаше в Дейн, сърцето й замираше. Той беше много красиво дете — казваха го дори непознати хора по улиците на Гили, когато Фий го вземаше със себе си в града. Почти винаги беше засмян, а нравът му беше особено съчетание от кротост и дълбоко, осъзнато задоволство. Оформянето и осъзнаването му бяха преминали безболезнено, което ставаше с твърде малко деца; той имаше много верен усет за хората и за нещата и нищо не можеше да го ядоса или обърка. Приликата му с Ралф много тревожеше майка му, но, изглежда, никой друг не я забелязваше. Ралф беше напуснал Гили много отдавна и макар Дейн да имаше неговите черти и телосложение, между двамата имаше една съществена разлика, която можеше да заблуди: косата на момчето не беше черна като на Ралф, а светлоруса, но не с цвета на житото или на залеза, а с цвета на тревата в Дройда — златиста със сребърни и бежови оттенъци.

Джъстийн обожаваше малкото си братче още от самото му раждане. Искаше най-хубавото да е за Дейн, готова беше да направи всичко заради Дейн. Щом той започна да ходи, тя беше неизменно до него и Меги й беше много благодарна за това, тъй като мисис Смит и прислужничките бяха вече възрастни и не можеше да им се повери такова малко дете. В една от малкото си свободни недели Меги взе дъщеря си в скута и поговори с нея сериозно за Дейн.

— Не мога да си стоя в къщи и да се грижа за него — обясни й тя, — затова разчитам на теб, Джъстийн. Той е мъничкото ти братче и трябва много да внимаваш да не му се случи нещо лошо.

Светлите очи я гледаха умно и съсредоточено, неприсъщо за четиригодишно дете. Джъстийн кимна с разбиране.

— Не се тревожи, мамо — бодро рече тя. — Аз ще се грижа за него, докато те няма.

— Искаше ми се аз да правя това — въздъхна Меги.

— А пък аз искам сама да се грижа за Дейн — заяви Джъстийн самодоволно. — Ти не се притеснявай. С мен няма нищо лошо да му се случи.

Това уверение не зарадва Меги, макар че я успокои. Това преждевременно развито хлапе й отнемаше сина и тя не можеше нищо да направи. Можеше само да се върне в пасищата, оставяйки Дейн на преданите грижи на Джъстийн. Нима дъщеря й я измества? На кого ли прилича? Не на Люк, нито на нея, нито на Фий.

Добре, че поне напоследък вече се беше научила да се смее и да се радва. До четиригодишна възраст нищо не й се беше видяло смешно; научи се да се усмихва сигурно от Дейн, който се смееше още от бебе. Щом той се засмееше, засмиваше се и тя. Децата на Меги учеха всичко едно от друго. Но тя страдаше много, като виждаше колко им е добре и без майка им. „Докато свърши тази проклета война — мислеше си Меги, — той ще е вече твърде голям, за да се привърже към мен. Винаги ще е по-близък с Джъстийн. Защо всеки път, когато тъкмо успея да овладея живота си, нещо се случва? Не съм искала нито война, нито суша, а ето че ме сполетяха.“

 

 

От една страна, беше може би по-добре, че настанаха такива трудни дни за Дройда, защото иначе Джек и Хюи отдавна да са отишли на фронта. При това положение обаче нямаха друг избор, освен да превиват гръб и да спасяват каквото могат от сушата, която щеше да се запомни като Голямата суша. Пострадаха близо два милиона квадратни километра обработваема земя и пасища, от най-южния щат Виктория чак до Северната територия.

В съзнанието на хората войната беше достоен съперник на сушата. Като знаеха, че близнаците са в Северна Африка, всички във фермата следяха с болезнено напрежение променливия ход на военните действия в Либия. Произхождайки от работническата класа, те бяха горещи привърженици на лейбъристите и ненавиждаха сегашното си правителство, което само се наричаше либерално, а в същност беше консервативно. Когато през август 1941 г. Робърт Гордън Мензиъс призна, че не може да управлява и подаде оставка, и на 3 октомври лейбъристкият водач Джон Къртин беше натоварен да състави правителство, това беше най-хубавата новина, пристигнала в Дройда през последните години.

Япония будеше безпокойство още от предишната година, особено след като Рузвелт и Чърчил престанаха да й доставят петрол. Европа беше много далеч и ако Хитлер решеше да нападне Австралия, трябваше да изпрати войските си на дванадесет хиляди мили, но Япония беше в Азия, част от жълтата опасност, надвиснала като заплашителен чук над богатия и сравнително слабо населен австралийски континент. Така че никой в Австралия не се изненада, когато японците нападнаха Пърл Харбър — очакваха нещо такова да се случи. Войната изведнъж се оказа много близо до тях и можеше всеки момент да подпали и тяхната ограда. Между Австралия и Япония нямаше големи океани — разделяха ги само големи острови и малки морета.

На Коледа 1941 г. падна Хонг Конг, но японците никога не ще успеят да вземат Сингапур, казаха си всички с облекчение. Тогава дойде вестта за японските десанти в Малайзия и Филипините. Но голямата военноморска база на върха на Малайския полуостров държеше страховитите си далекобойни оръдия насочени към морето, флотът й беше в готовност. На 8 февруари 1942 г. японците прекосиха тесния Джохорски проток, дебаркираха в северния край на остров Сингапур и влязоха в града зад гърба на безпомощните му оръдия. Сингапур падна без бой.

Тогава дойде голямата новина! Всички австралийски части в Северна Африка се връщаха у дома. Министър-председателят Къртин посрещаше невъзмутим пристъпите на Чърчиловия гняв и настояваше, че австралийските войници ще служат преди всичко на Австралия. Шеста и Седма австралийска дивизия незабавно бяха натоварени на корабите в Александрия, а Девета, която още се възстановяваше в Кайро от поражението си в Тобрук, щеше да ги последва, щом бъдат осигурени повече кораби. По лицето на Фий грейна усмивка, Меги беше във възторг — Джимс и Патси се връщаха.

Ала не стана така. Докато Девета дивизия чакаше корабите, везните пак се наклониха: Осма армия отстъпваше бързо от Бенгази. Министър-председателят Чърчил сключи сделка с министър-председателя Къртин. Девета австралийска дивизия щеше да остане в Северна Африка, в замяна на което една американска дивизия щеше да бъде изпратена да защищава Австралия. Клетите войници — разпращаха ги насам-натам с решения, вземани в кабинети. Оттук да се изтеглят, там да се изпратят…

Но Австралия остана много разочарована, като видя как майка Англия изритваше от гнездото всичките си далекоизточни пилци, та дори и такава едра и обещаваща ярка, каквато беше Австралия.

През нощта на 23 октомври 1942 г. в пустинята беше много тихо. Патси се поразмърда, намери в тъмнината брат си и като малко дете сгуши глава в гънката на рамото му. Джимс го обгърна с ръка и така двамата заедно се наслаждаваха на спокойствието. Сержант Боб Малой смушка редник Кол Стюърт и се ухили.

— Като две възглавници — отбеляза той.

— Върви по дяволите — не му остана длъжен Джимс.

— Хей, Харпо, я кажи нещо — измърмори Кол.

Патси му отвърна с ангелска усмивка, която едва се забеляза в мрака, отвори уста и отлично възпроизведе звука от тръбата на Харпо Маркс. Всички, които бяха на няколко метра наоколо, му изсъскаха да млъкне — имаха заповед да пазят пълна тишина.

— Господи, това чакане ме убива — въздъхна Боб.

Патси продължи да вика:

— Тишината ме убива.

— Ах ти, панаирджийски измамнико! Внимавай да не започна аз да убивам — изрева дрезгаво Кол и посегна към байонета си.

— Млъкнете, за бога! — стигна до тях шепотът на капитана. — Кой идиот се е разкрещял?

— Патси! — отвърнаха в хор дванадесет гласа.

Гръмогласен смях се разнесе бодро над минното поле и заглъхна в потока от ругатни, които капитанът изрече тихо. Сержант Малой погледна часовника си — голямата стрелка наближаваше 40-та минута след девет вечерта.

Осемстотин осемдесет и две британски оръдия и миномети изригнаха едновременно. Небето се залюля, земята се надигна, набъбна, не можеше да се успокои: преградният огън продължаваше, без нито за секунда да намалее главозамайващият грохот. Нямаше полза да се запушват ушите — гигантският трясък се носеше по самата земя и нахлуваше в мозъка през костите. Какъв ще да е бил ефектът върху фронта на Ромел, войниците от Девета австралийска, залегнали в окопите, можеха само да предполагат. Друг път успяваха да различат артилериите по вид и калибър, но през тази нощ железните гърла ревяха едновременно в абсолютно съзвучие и не млъкваха.

Пустинята се озари не от светлината на деня, а от пожар като слънце, огромен бухлат облак прах се изви на километри височина, осветяван от мълниите на избухващите снаряди и мини, от буйните пламъци на масирания барабанен огън. Всичко, с каквото разполагаше Монтгомъри, беше насочено към минните полета: оръдия, гаубици, миномети. И всичко, с което разполагаше Монтгомъри, се изстрелваше със скоростта, на която бяха способни плувналите в пот артилеристи — роби, тъпчещи гърлата на своите оръжия като малки забързани птички, хранещи огромна кукувица. Туловищата на оръдията се нагорещиха, времето между отката и презареждането непрекъснато се скъсяваше, а артилеристите бяха зашеметени от собствения си устрем. Като полудели те се въртяха в ритуален танц около ненаситните си повелители — оръдията.

Беше красиво, великолепно — връхният момент в живота на артилериста, който се изживява отново и отново в мислите, наяве и насън, през останалите не толкова напрегнати дни.

Тишина. Мъртва, абсолютна тишина, която се разбива на вълни в опънатите тъпанчета. Непоносима тишина. Двайсет и един и петдесет и пет. Девета австралийска се изправя и напуска окопите, навлизат в ничия земя, натъкват щиковете, разкопчават сумките, вдигат предпазителите, напипват манерките с вода, проверяват пълнителите, часовниците, каските, връзките на обувките, поглеждат къде са онези, които носят картечниците. Виждаше се твърде добре в зловещото зарево на огньовете и нажежения до червено пясък, който се топеше и превръщаше в стъкло. Но между тях и врага се издигаше завеса от прах и зад нея те бяха в безопасност. Поне за момента. На самия ръб на минното поле те спряха, зачакаха.

Двайсет и два, нула, нула — пункт! Сержант Малой вдигна свирката до устните си и даде пронизителен сигнал по редиците на ротата. Капитанът изрева командата „напред“. По протежение на трикилометровия фронт Девета австралийска навлезе в минните полета и оръдията пак загърмяха зад нея. Те виждаха добре къде вървят, като че беше ден, а гаубиците, прицелени на най-близко разстояние, сипеха снарядите си на метри пред тях. Всеки три минути обсегът им се увеличаваше със сто метра и всеки следващи сто метра се изминаваха с молитва и надежда да са останали само противотанкови мини, а другите мини да са вече обезвредени от оръдията на Монтгомъри. По бойното поле имаше още германци и италианци, гнезда на картечници, на малки 50-милиметрови оръдия, минохвъргачки. От време на време някой стъпваше върху неексплодирала мина и успяваше само да я зърне как изскача изпод пясъка, преди да го раздроби.

Нямаше време да мислят, нямаше време за нищо друго, освен да напредват на прибежки в такт с оръдията — по сто метра всеки три минути, с молитва на уста. Шум, светлина, прах, пушек, ужас до прималяване. Безкрайно минно поле, три-четири километра дълго, а връщане назад нямаше. Понякога в кратките затишия между два преградни огъня в напечения, пълен с пясък въздух се разнасяше отдалеч тъжният писък на гайди — вляво на Девета австралийска Петдесет и първи шотландски полк, с по един гайдар заедно с командира на всяка рота, прекосяваше минното поле. За шотландеца гласът на гайдата беше най-нежният дори когато го зовеше на бой, за австралиеца това беше приятелски, успокояващ звук. Но германците и италианците настръхваха от него.

Битката продължи дванадесет дни, а дванадесет дни са много за една битка. Отначало Девета австралийска, общо взето, имаше късмет — даде сравнително малко жертви по минните полета и през първите дни на настъплението през територията на Ромел.

— Знаеш ли, предпочитам да съм си както сега, ако ще и да ме застрелят, но да не съм сапьор — каза Кол Стюърт и се облегна на лопатата си.

— Не знам, братле, но ми се струва, че сапьорите са най-добре — мрачно му отговори сержантът. — Чакат си зад проклетата първа линия, докато ние свършим цялата работа, и после полека-лека поразчистят с дяволските си машинки пътеки за тези пусти танкове.

— Не са виновни танковете, Боб. Виновни са ония, дето ги изпращат — обади се Джимс, като заглаждаше пръстта по външния ръб на своята страна от окопа. — Господи, как ми се ще да ни оставят за малко на едно място! За няколко дни изкопах повече пръст и от мравояд.

— Копай, копай — подкани го Боб сурово.

— Я вижте! — извика Кол и посочи към небето.

Осемнадесет леки бомбардировачи на кралските военновъздушни сили се снижиха над долината в идеално школувана формация и със смъртоносна точност пуснаха длъгнестите си бомби сред германците и италианците.

— Дяволски красиво, а? — възхити се сержант Боб Малой, проточи дългия си врат и вдигна лице към небето.

След три дни той загина. Един голям шрапнел откъсна ръката и половината му тяло при следващото настъпление и никой нямаше време да спре, а само пътем измъкнаха свирката оттам, където е била устата му. Този път хората умираха като мухи — бяха вече твърде уморени, за да поддържат първоначалната скорост и бдителност, но колкото успееха да завземат от тази окаяна пустош, то оставаше тяхно въпреки ожесточената съпротива на елита от една превъзходна армия. Крепеше ги само нямото упорство да не ги победят.

Девета австралийска задържа граф фон Шпонек и Лунгерхаузен, докато танковете направиха пробив на юг, и Ромел най-сетне беше надвит. До 8 ноември той правеше опити да събере войските си отвъд египетската граница, а Монтгомъри вече владееше бойното поле.

Победата при Втори Ал-Аламейн имаше голямо тактическо значение. Ромел беше принуден да изостави много от танковете си, оръдията и боеприпасите си. Операция „Факел“ можеше много по-уверено да продължи от Мароко и Алжир с настъпление на изток. Имаше да се водят още много сражения с „Лисицата на пустинята“, но най-тежкото беше минало при Ал-Аламейн. Там стана най-голямата и решителна битка на Северноафриканския фронт и победител в нея беше фелдмаршал лорд Монтгомъри от Аламейн.

Втори Ал-Аламейн беше последният подвиг на Девета австралийска дивизия в Северна Африка. Тя най-сетне щеше да се върне, за да се бие с японците в Нова Гвинея. От март 1941 г. войниците й бяха почти непрекъснато на фронтовата линия и пристигнали зле обучени и екипирани, се завръщаха сега със слава, която можеше да се мери само със славата на Четвърта индийска дивизия. И в редовете на Девета австралийска бяха Джимс и Патси, живи и здрави.

Дадоха им, разбира се, отпуск да се върнат в Дройда. Боб отиде с колата до Гили да ги посрещне на влака от Гундиуинди — дивизията им беше на лагер в Бризбейн и правеше тренировки в джунглата, преди да замине за Нова Гвинея. Когато „Ролсът“ зави по алеята, всички жени чакаха вече на моравата, а Джек и Хюи стояха малко по-назад, но и те бяха нетърпеливи да видят по-малките си братя. Днес за тях беше празник — ако ще и всички овце в Дройда да измрат.

Колата спря, те слязоха, но никой не помръдваше. Толкова се бяха променили двамата. През двете години в пустинята бяха скъсали униформата, с която ги бяха изпратили, и сега носеха друга, зелена като джунглата, и бяха неузнаваеми. Преди всичко — пораснали с по няколко сантиметра, което действително беше така — през последните две години, прекарани далеч от Дройда, те бяха изпреварили на ръст по-големите си братя. Не бяха вече момчета, а мъже, макар и не от типа „Боб — Джек — Хюи“. Несгодите, битките и безжалостната смърт ги бяха направили такива, каквито Дройда никога не би могла да ги направи. От слънцето на Северна Африка косата им беше изсушена и потъмняла като махагон; в тях не беше останало вече нищо детинско. И не беше изключено тези двама мъже в проста униформа и сомбрера със забодена от лявата страна значка на Австралийския корпус, изобразяваща изгряващо слънце, да са убивали себеподобни. Личеше им по очите, сини като на Пади, но по-тъжни и без неговата благост.

— Моите момчета, моите момчета! — възкликна мисис Смит и се спусна към тях, обляна в сълзи. Нямаше значение какво са вършили и как са се променили: те си бяха нейните малки деца, които е къпала, повивала, хранила, бърсала е сълзите им, лекувала раните им с целувки. Ала раните, които носеха сега в себе си, тя вече не бе в състояние да излекува.

Всички ги наобиколиха, забравили английската си сдържаност — смееха се, плачеха, дори Фий ги потупа по гърбовете и се опита да се усмихне. След мисис Смит целунаха Меги, Мини, Кет, свенливо прегърнаха мама, мълчаливо си стиснаха ръце с Джек и Хюи. Всички те, останали в Дройда, никога нямаше да разберат какво значи да се завърнеш у дома, никога нямаше да изпитат копнежа по този момент и страха, че може да не настъпи.

А как ядяха близнаците! Войнишката храна няма нищо общо с това, казваха те през смях. Розово-бели захарни сладкиши, напоени с шоколад, топчета, оваляни в кокосово брашно, пухкав кекс с какао, сиропирани тригуни и сметана от млякото на кравите в Дройда. Мисис Смит помнеше колко лошо храносмилане имаха двамата като деца и очакваше, че сега ще боледуват цяла седмица, но те с лекота смляха всичко, като го обливаха обилно с чай.

— Не прилича на арабския хляб, а, Патси?

— Аха.

Интересно, че с часове разказваха, или поне Джимс разказваше, за Северна Африка — за градовете, за хората, за музея в Кайро, за живота на борда на военния кораб, за лагера в Бризбейн. Но колкото и да ги разпитваха, не можаха да изтръгнат от тях нищичко за истинската война, за сраженията край Газала, Бенгази, Тобрук, Ал-Аламейн — те отговаряха уклончиво и бързаха да сменят темата. Дори и по-късно, когато всичко това беше останало много назад, жените пак и пак се убеждаваха в едно: мъжете, минали през огъня на сраженията, изобщо не споменаваха за тях, не искаха да влязат в клубовете на бившите войници, не желаеха да имат нищо общо с институциите, които поддържаха спомена за войната.

В Дройда устроиха празненство в тяхна чест. Беше се върнал и Алистър Маккуийн, който също беше в Девета, та и в Рудна Хуниш поканиха гости. Двамата по-малки сина на Доминик О’Рурк все още бяха с Шеста в Нова Гвинея, но въпреки това и Дибън-Дибън празнуваше. Всяка ферма в околността, която имаше син в армията, искаше да отпразнува благополучното завръщане на трите момчета от Девета. Жените и момичетата се трупаха около тях, но двамата Клийри, завърнали се като герои от фронта, гледаха при първа възможност да се измъкнат — бояха се от жените повече, отколкото и от най-тежкото сражение.

Джимс и Патси, изглежда, нямаха никакво желание да се занимават с момичета и не се отделяха от Боб, Джек и Хюи. Вечер, след като жените в къщи си легнеха, те стояха до късно да си говорят с братята, принудени да си останат у дома, и разкриваха пред тях болката и раните в сърцата си. А на сутринта, доволни, че са в цивилни дрехи, яхваха конете и тръгваха из пасищата на пресъхналата Дройда, в която седма година не беше капвал дъжд.

Макар опустошена и изстрадала, в очите на Джимс и Патси земята беше неотразимо красива, овцете им действуваха успокояващо, а късните рози в градината ухаеха божествено. И им се струваше, че сега трябва да поглъщат всичко това, за да не го забравят никога, защото първото им заминаване беше някак недомислено: нямаха представа какво ги чака. Като заминат сега, ще носят в себе си като скъп спомен всеки миг, а в джоба ще има роза от Дройда и няколко стръкчета от оскъдната трева. Към Фий се отнасяха мило и отзивчиво, а Меги, мисис Смит, Мини и Кет обсипваха с обич и нежност. В същност нали те бяха истинските им майки.

Меги най-много се радваше на обичта им към Дейн: те играеха с него с часове, взимаха го със себе си, когато отиваха на езда, смееха се с него, търкаляха се по моравата. Джъстийн като че ги плашеше — нали се бояха от всяка чужда жена. А клетата Джъстийн страшно ревнуваше, че й отнемат Дейн и няма с кого да си играе.

— Той е чудесно хлапе, Меги — каза й веднъж Джимс, когато Меги беше излязла на верандата, а той седеше в един тръстиков стол и гледаше как Патси си играе с Дейн в тревата.

— Един малък красавец, нали? — усмихна се Меги, сядайки така, че да ги вижда и тримата. Очите й бяха пълни с нежност и тъга: та нали Джимс и Патси бяха някога нейните бебета. — Какво ви тежи, Джимс? Не можеш ли да ми кажеш?

Той вдигна към нея поглед, в който се четеше някакво дълбоко страдание, но тръсна глава, сякаш да отпъди изкушението.

— Не, Меги, не бих могъл да го споделя с жена.

— Ами когато всичко свърши и се ожените? Няма ли да го кажете на жените си?

— Да се оженим ли? Едва ли. Войната уби това желание в нас. Бяхме толкова нетърпеливи да отидем, но сега сме вече по-разумни. Ако се оженим, ще имаме синове — и за какво? Да гледаме как израстват, как са принудени да вършат всичко онова, което ние сме вършили, да изживеят всичко онова, което ние сме изживели — за това ли?

— О, недей, Джимс, недей!

Очите му проследиха погледа й към Дейн, който се заливаше от смях, понеже Патси го държеше с главата надолу.

— Никога не му позволявай да напуска Дройда, Меги. В Дройда не може да му се случи нищо лошо — каза Джимс.

 

 

Архиепископ де Брикасар тичаше през красивия високосводест коридор, без да забелязва учудените погледи, извърнати към него, втурна се в стаята на кардинала и спря. Негово високопреосвещенство беседваше с монсиньор Папѐ, посланик във Ватикана на полското задгранично правителство.

— А, Ралф! Какво има?

— Най-сетне, Виторио, Мусолини е свален!

— Исусе Христе! Светият отец знае ли?

— Телефонирах лично в Кастел Гандолфо, а и радиото ще съобщи всеки момент. Каза ми го по телефона един приятел от германския щаб.

— Надявам се, че Светият отец вече си е стегнал багажа — каза монсиньор Папѐ с леко, едва доловимо задоволство.

— Ще се измъкне само ако го предрешим като просяк францисканец, иначе няма да може — отвърна сопнато архиепископ Ралф. — Кеселринг е запечатал града така, че и пиле не може да прехвръкне.

— Той без друго няма да иска да замине — каза кардинал Виторио.

Монсиньор Папѐ се изправи.

— Трябва да ви оставя. Аз съм представител на страна, която е враг на Германия. Щом негово светейшество е застрашен, и за мен не е безопасно. В кабинета ми има книжа, за които трябва да се погрижа.

Изискан и коректен, дипломат до мозъка на костите си, той остави двамата духовници насаме.

— Сигурно е дошъл да се застъпва за своите преследвани сънародници?

— Да. Много се тревожи за тях, клетникът.

— А не трябва ли и ние да се тревожим?

— Разбира се, Ралф! Но обстановката е по-сложна, отколкото той предполага.

— Работата е там, че никой не иска да му повярва.

— Ралф!

— Не е ли така? Светият отец е прекарал младостта си в Мюнхен, обикнал е германците и още ги обича, независимо от всичко. Дори и да му покажат за доказателство труповете на онези нещастници, пак ще каже, че това не е тяхна работа: такъв културен и цивилизован народ не бил способен на такова нещо!

— Ралф, ти не си протестантски пастор, а си тук, защото си положил клетва за вярност към Светия отец. Във вените ти тече горещата кръв на твоите ирландски и нормандски праотци, но аз те моля да бъдеш благоразумен! От септември насам чакаме гилотината да падне върху главите ни и се молехме дучето да остане, за да ни пази от отмъщението на германците. У Адолф Хитлер има едно странно противоречие: той знае кои са най-големите му врагове и все пак прави всичко възможно да ги запази — Британската империя и Светата римокатолическа църква. Но като го предизвикаха, той не се поколеба да срази Британската империя. Мислиш ли, че няма да постъпи така и с нас, ако и ние го предизвикаме? Осъдим ли макар и само с една дума онова, което става в Полша, той ще ни смаже. И каква полза изобщо мислиш, че ще има от нашето осъждане, приятелю? Та ние нямаме армия, нямаме войска. Наказанието ще ни връхлети светкавично и Светият отец ще бъде изпратен в Берлин, от което той най-много се бои. Не си ли спомняш за марионетния папа в Авиньон преди няколко века? Нима искаш и нашият папа да бъде марионетка в Берлин?

— Извинявай, Виторио, но не мисля като теб. Смятам, че трябва да заклеймим Хитлер, да изкрещим с цяло гърло, че е варварин. А ако заповяда да стрелят по нас, ще умрем като мъченици, от което все пак ще има някаква полза.

— Такава недалновидност не ти е присъща, Ралф! Той в никакъв случай няма да стреля по нас. Да не мислиш, че не разбира и той ефекта на мъченичеството? Светият отец ще бъде отведен в Берлин, а нас тихомълком ще закарат в Полша. В Полша, Ралф, в Полша! Искаш ли да умреш в Полша, принасяйки по-малко полза, отколкото тук сега?

Архиепископ Ралф седна, стисна юмруци между коленете си и впери гневен поглед през прозореца към гълъбите, които, позлатени от залеза, летяха нагоре към гнездата си. На четиридесет и девет години той беше по-слаб, отколкото на младини, и остаряваше също така великолепно, както вършеше повечето неща в живота си.

— Това е нашата съдба, Ралф. Човеци сме наистина, но преди всичко сме свещеници.

— Точно обратното ми каза, когато се върнах в Австралия, Виторио.

— Тогава имах пред вид друго нещо. Не бъди упорит. Сега искам да кажа, че не можем да разсъждаваме като обикновени хора. Трябва да разсъждаваме именно като духовници, защото това е основното в живота ни. Независимо какво мислим или искаме да направим като хора, ние сме служители на Църквата, а не на някаква временна власт. Длъжни сме да бъдем верни само на Светия отец. Ти си дал клетва да му служиш покорно, Ралф. Пак ли искаш да я нарушиш? Светият отец е безгрешен по всички въпроси, които засягат благото на Христовата църква.

— Той не е прав! Предубеден е! Мисли само как да се бори с комунизма и в лицето на Германия вижда единствения му враг, единствената сила, способна да предотврати разпространяването на комунизма на Запад. Той иска Хитлер да остане непоклатимо на власт в Германия и беше много доволен, докато Мусолини управляваше Италия.

— Повярвай ми, Ралф, има неща, които не знаеш. Той е папа и е непогрешим. Ако отречеш това, значи, отричаш вярата си.

Вратата се отвори безшумно, но припряно.

— Ваше високопреосвещенство, хер генерал Кеселринг.

Двамата висши духовници се изправиха, усмихнаха се и лицата им вече с нищо не издаваха, че доскоро са водили спор.

— Много се радваме, ваше превъзходителство. Заповядайте, седнете. Ще пиете ли един чай?

Разговорът се водеше на немски, тъй като повечето от висшите духовници във Ватикана знаеха този език. Светият отец обичаше да говори и да слуша немски.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство, с удоволствие. Никъде на друго място в Рим не може човек да пие такъв превъзходен английски чай.

Кардинал Виторио се засмя чистосърдечно.

— Добих този навик още като папски нунций в Австралия и не мога да се откажа от него въпреки италианската си природа.

— А вие, ваше преосвещенство?

— Аз съм ирландец, хер генерал. Ирландците също са свикнали с чая.

Генерал Алберт Кеселринг общуваше с архиепископ де Брикасар като мъж с мъж — между тези дребни мазни италиански прелати той беше истинско облекчение за него: прям човек, без лукавство и хитрост.

— Винаги се възхищавам на чистото ви немско произношение, ваше преосвещенство — поласка го той.

— Имам склонност към езиците, хер генерал, а дарбата не заслужава похвали.

— С какво можем да ви бъдем полезни, ваше превъзходителство? — запита любезно кардиналът.

— Предполагам, че сте узнали вече за съдбата на Ил Дуче?

— Да, Ваше превъзходителство, научихме.

— Тогава се досещате защо съм дошъл. Искам да ви уверя, че всичко е наред и да ви помоля да предадете това на летуващите в Кастел Гандолфо. Твърде съм зает в момента и ми е невъзможно да ги посетя лично.

— Ще предадем. Казвате, че сте много зает?

— Естествено. Вие разбирате, че сега за нас това е вражеска страна.

— Това ли, хер генерал? Но Ватикана не е италианска територия и тук никой не е враг освен онези, които имат зли намерения.

— Простете, ваше високопреосвещенство. Аз, разбира се, имах пред вид Италия, а не Ватикана. Но по отношение на Италия трябва да действувам, както ми нареди моят фюрер. Италия ще бъде окупирана и моите войници, които досега бяха тук като съюзници, ще се превърнат в полицаи.

Седнал удобно, архиепископ Ралф имаше вид на човек, който никога не се е интересувал от идеологии. Той внимателно наблюдаваше госта. Дали знае какво върши неговият фюрер в Полша? Как може да не знае!

Кардинал Виторио изписа на лицето си тревога:

— Драги генерале, това не се отнася за Рим, нали? Не бива! Рим, с неговата история, с безценните паметници. Ако докарате войски сред седемте хълма, ще започнат сражения, ще има разрушения. Моля ви, само това не правете!

На генерал Кеселринг, изглежда, му стана неудобно.

— Надявам се да не се стигне дотам, ваше преосвещенство. Но аз също съм положил клетва и трябва да се подчинявам. Трябва да постъпя така, както ми нареди моят фюрер.

— Направете всичко възможно, хер генерал! Моля ви, постарайте се! Преди няколко години бях в Атина — бързо продължи архиепископ Ралф, като се наведе напред, с очарователно разширени очи и кичур посребрени коси на челото: той ясно съзнаваше какво въздействие оказва върху генерала и го използуваше без угризения. — Били ли сте в Атина, сър?

— Да — сухо отвърна генералът.

— Тогава сигурно знаете историята й: не друг, а почти наши съвременници са разрушили сградите върху Акропола. Хер генерал, Рим винаги е бил паметник, обграждан с грижи, внимание и обич цели две хилядолетия. Умолявам ви! Не излагайте Рим на опасност.

Генералът го гледаше изумен и възхитен: неговата собствена униформа му стоеше много добре, но още по-добре стоеше на архиепископ Ралф расото му, украсено с малко царствен пурпур, и имаше осанката на воин, стройното красиво телосложение на воин и лице на ангел. Така трябва да е изглеждал архангел Михаил — не голобрадо момче като на картините от Ренесанса, а съвършен мъж в напреднала възраст, който е обичал Луцифер, борил се е с него, прокудил е Адам и Ева, убил е змията, седял е от дясната страна на господа. Дали знае, че прилича на него? Наистина забележителен човек.

— Ще направя всичко възможно, ваше преосвещенство. Обещавам ви. Признавам, че до известна степен решението зависи и от мен. Аз, както знаете, съм цивилизован човек. Но вие искате твърде много. Ако обявя Рим за открит град, не ще мога да взривя мостовете му, нито да превърна сградите му в укрепления, а от това ще пострада в крайна сметка Германия. Каква е гаранцията, че Рим няма да ми се отплати с измама, ако го пощадя?

Кардинал Виторио сви устни и със звуци, наподобяващи целувка, започна да мами котката си — нова грациозна сиамка, после се усмихна любезно и погледна към архиепископа.

— Рим никога няма да отвърне на доброто с измама, хер генерал. В същото ще ви уверят и в Кастел Гандолфо, ако все пак намерите време да отидете там. Ела, Гуан-си, скъпа моя! Ах, каква красавица си ти! — Ръцете му я притиснаха в аления скут и взеха да я галят.

— Необикновено животно, ваше високопреосвещенство.

— Истинска аристократка, хер генерал. И архиепископът, и аз произлизаме от стари знатни родове, но то е нищо в сравнение с нейния произход. Харесва ли ви името й? Копринено цвете — на китайски. Отива й, нали?

Внесоха и сервираха чая. Всички изчакаха мълчаливо сестрата-мирянка да си излезе.

— Няма да съжалявате, ако решите да обявите Рим за открит град, ваше превъзходителство — каза с подкупваща усмивка архиепископ Ралф на новия владетел на Италия. После се обърна към кардинала, свалил булото на чара си като ненужно пред близкия човек. — Ваше високопреосвещенство, вие ли ще бъдете домакиня, или аз ще имам тази чест?

— Домакиня ли? — попита недоумяващ генерал Кеселринг.

Кардинал ди Контини-Верчезе се разсмя:

— Така се шегуваме ние, безбрачните. Който поднася чая, се нарича „домакиня“. Пак английски обичай, хер генерал.

През нощта архиепископ Ралф се чувствуваше изморен, неспокоен и тревожен. Досега не беше допринесъл с нищо да бъде прекратена тази война, а само се пазареше за историческите паметници и вече от дъното на душата си ненавиждаше бездействието на Ватикана. Макар че беше консервативен по природа, прекалената предпазливост на най-висшите църковни служители го дразнеше непоносимо. Освен със смирените монахини и монаси, които прислужваха, не беше разговарял вече седмици с обикновен човек — някой, който да не преследва военни, политически или духовни цели. Дори да се моли му беше някак трудно в тези дни, а бог му се струваше отдалечен на много светлинни години, сякаш се беше оттеглил, за да даде пълна възможност на човечеството да разруши света, който той беше създал за него. „Сега — помисли си архиепископ Ралф — ми е необходима силна доза Меги или Фий, или поне някой, който не го е грижа за съдбата нито на Ватикана, нито на Рим.“

Негова светлост слезе по вътрешното стълбище към базиликата „Свети Петър“, където го водеше безцелната му разходка. Напоследък заключваха външните й врати, щом паднеше мрак, което беше много по-показателно за съмнителното спокойствие в Рим, отколкото ротите германци в сиви униформи из улиците на града. Леко призрачно сияние освети дълбоката тъмна абсида, стъпките му по каменния под кънтяха, по едно време спря, сля се с тишината, коленичи пред централния олтар, после тръгна пак. Тогава между ехото от една стъпка и звука от следващата долови въздишка. Фенерчето в ръката му светна и повече от любопитство, отколкото от уплаха, той насочи лъча натам, откъдето идваше звукът. Това беше негов свят, в който страхът нямаше достъп.

Лъчът заигра по най-красивата скулптура, която според него беше създадена някога: „Пиета“ на Микеланджело. В подножието на двете неподвижни фигури имаше едно лице, но не от мрамор, а от плът — цялото дълбоко набраздено от сенки, почти мъртвешко.

— Чао — заговори негова светлост и се усмихна.

Отговор не получи, но забеляза, че униформата е на германски пехотинец — редник. Ето го обикновения човек, който му трябваше! Нищо, че е германец.

— Как си? — запита той на немски, все още усмихнат.

Леко помръдване и той можа да види широко интелигентно чело, лъснато от пот.

— Да не си болен? — продължи да пита той, озадачен дали момчето — защото лицето беше съвсем юношеско — не е наистина болно.

Най-сетне се чу глас:

— Не.

Архиепископ Ралф остави фенерчето на пода, пристъпи напред, подхвана брадичката на войника и се вгледа в тъмните очи, още по-тъмни в мрака.

— Какво има? — попита той пак на немски и се разсмя. — Ето пак! — продължи той на същия език. — Знаеш ли, че основното ми задължение е да питам хората какво им е? И повярвай ми, този въпрос ми е създал досега много неприятности.

— Дойдох да се помоля — отвърна момчето с глас, твърде плътен за възрастта му и със силен баварски акцент.

— И какво? Заключили са те вътре, а?

— Да, но това не е важно.

Негово преосвещенство вдигна фенерчето.

— Е, не можеш да стоиш тук цяла нощ, а аз нямам ключ от вратата. Ела с мен. — И той тръгна обратно към стълбището за папския дворец, като говореше бавно и ласкаво. — В същност и аз дойдох да се помоля. Твоят главнокомандуващ ме разстрои. Ето, оттук нагоре… Да се надяваме, че хората на Светия отец ще забележат, че аз те водя, а не ти мен и няма да помислят, че съм арестуван.

Повървяха мълчаливо още десетина минути, минаха през коридора, прекосиха открити вътрешни дворове и градини, влизаха във фоайета, изкачваха стълби, младият германец не изоставаше нито крачка от своя покровител. Най-сетне негова светлост отвори една врата и въведе младежа в малка всекидневна, обзаведена пестеливо и скромно, запали една лампа и затвори вратата.

На светлината двамата се погледнаха. Германският войник видя пред себе си много висок мъж с изящно лице и сини, проницателни очи; пред архиепископ Ралф стоеше дете в униформа — онази униформа, която всяваше страх и ужас в цяла Европа. Дете на не повече от шестнадесет години. Средно на ръст и все още слабо, то имаше телосложение, което обещаваше да заякне и да се налее с възрастта, ръцете му бяха много дълги. Лицето беше по-скоро с италиански черти, мургаво и благородно, много привлекателно, очите бяха големи и тъмнокафяви, с дълги черни мигли, косата — буйна, черна, на вълни. В крайна сметка съвсем не се оказа обикновен въпреки незначителното си положение; и макар че беше копнял да разговаря с най-обикновен човек, негово преосвещенство беше заинтригуван.

— Седни — предложи той на момчето, отиде до един шкаф и измъкна оттам бутилка „Марсала“. Наля по малко в две чаши, подаде едната на момчето и с другата в ръка седна в един стол така, че да наблюдава удобно удивителното му лице. — Дотам ли стигнаха: да събират и деца в армията си? — запита той, кръстосвайки крака.

— Не знам — отвърна момчето. — Аз бях в сиропиталище и затова ме взеха толкова рано.

— Как се казваш?

— Райнер Мьорлинг Хартхайм — отвърна момчето, изговаряйки името си отчетливо и с нескрита гордост.

— Чудесно име — мрачно отбеляза свещеникът.

— Нали? Сам си го избрах. В сиропиталището ме наричаха Райнер Шмид, но щом отидох в армията, измислих си име, каквото винаги съм искал да имам.

— Сирак ли си?

— Сестрите ме наричаха дете на любовта.

Архиепископ Ралф се опита да скрие усмивката си: престанало да се бои, момчето се държеше с такова достойнство и самообладание! Само че от какво в същност се страхуваше? Сигурно не че ще го намерят или че ще остане заключено в черквата.

— Защо беше толкова изплашен, Райнер?

Отпило малка глътка от виното си, момчето вдигна доволен поглед.

— Ех, че хубаво вино! — Той се намести по-удобно. — Исках да разгледам „Свети Петър“, защото сестрите много ни говореха за него и ни показваха снимки. И много се зарадвах, когато ни изпратиха в Рим. Пристигнахме тази сутрин. Щом можах, веднага дойдох тук. — Той се намръщи. — Но аз очаквах друго. Мислех, че ще се почувствувам по-близо до господа, като съм в неговия храм. А той се оказа просто огромен и студен. Не можах да усетя присъствието на бога.

Архиепископ Ралф се засмя.

— Разбирам те. Но „Свети Петър“ не е църква в точния смисъл на думата. Или поне не е като другите църкви. „Свети Петър“ е в същност самата Църква. Спомням си, че и на мен ми беше необходимо дълго време, докато го проумея.

— Исках да се помоля за две неща — продължи момчето, като кимна с глава да покаже, че е чуло, но не това, което е искало да чуе.

— За нещата, от които се боиш ли?

— Да. Мислех си, че като вляза в „Свети Петър“, ще се почувствувам по-добре.

— И от какво се боиш, Райнер?

— Да не решат, че съм евреин и да не изпратят полка ми в Русия.

— Аха. С право се боиш. Имат ли наистина основание да решат, че си евреин?

— Ами погледнете ме! — простичко отвърна момчето. — Като записваха отличителните ми белези, казаха, че ще трябва да проверят. Не знам дали ще успеят, но предполагам, че сестрите знаят повече, отколкото са ми казвали.

— И да знаят, няма да го кажат — успокои го негова светлост. — Ще се сетят защо ги питат.

— Така ли мислите? О, дано!

— Тревожи ли те мисълта, че може да имаш еврейска кръв?

— Няма значение каква е кръвта ми — каза Райнер. — Важното е, че съм роден в Германия.

— Само че те не смятат така, нали?

— Да.

— А за Русия? Сега няма защо да се боиш за Русия. Нали си в Рим — на другия край на света.

— Тази сутрин чух командирът ни да казва, че в крайна сметка може да ни изпратят в Русия. Нещата ни там не вървели добре.

— Ти си още дете — гневно каза архиепископ Ралф. — Трябва сега да си в училище.

— И без това нямаше да бъда — усмихна се момчето. — На шестнадесет години съм и щях вече да работя. — Той въздъхна. — Бих искал да мога да продължа да уча. Образованието е много важно нещо.

Архиепископ Ралф се разсмя, стана и наля отново в чашите.

— Не обръщай внимание на думите ми, Райнер. Казах го ей така. Просто ми минават всякакви мисли. По това време обикновено размишлявам. Колко лош домакин съм, а?

— Добър сте — отвърна момчето.

— Така — каза негова светлост, като отново седна. — Разкажи ми сега за себе си, Райнер Мьорлинг Хартхайм.

Странна гордост се изписа на младежкото лице.

— Аз съм германец и католик. Искам в Германия да не преследват никого заради расата или религията му и ще посветя живота си на това — ако оживея.

— Ще се моля за теб — да оживееш и да успееш.

— Наистина ли? — боязливо попита момчето. — Наистина ли ще споменете името ми в молитвите си?

— Разбира се. Ти в същност ме научи на нещо, Райнер. Научи ме, че в моята работа разполагам с едно-единствено оръжие — молитвите. Нищо друго не мога да правя.

— Кой сте вие? — запита Райнер.

Виното го караше вече да примигва сънливо.

— Аз съм архиепископ Ралф де Брикасар.

— О! Помислих, че сте обикновен свещеник.

— Аз действително съм обикновен свещеник.

— Хайде да се договорим за нещо с вас! — предложи момчето и очите му заискриха. — Молете се за мен отче, а ако аз доживея да осъществя мечтата си, ще дойда в Рим да ви покажа какво са направили молитвите ви.

Сините очи се усмихнаха топло.

— Добре, съгласен съм. А като дойдеш, аз пък ще ти кажа каква според мен е ползата от молитвите ни. — Той се изправи. — Почакай тук, малък политико. Ще ти донеса нещо за ядене.

Двамата продължиха да разговарят, докато зората обагри куполите и камбанариите и гълъбите запърхаха с крила пред прозореца. Тогава архиепископът изведе госта си през дворцовите зали навън в хладния свеж въздух и с възторг го гледаше как благоговее пред всичко. В този момент той не знаеше, че момчето с прекрасното име наистина ще иде в Русия, отнасяйки със себе си един странно приятен и окуражаващ спомен — че в Рим, в храма господен, един човек всеки ден споменава името му в молитвите си.

 

 

Докато дойде време да прехвърлят Девета австралийска в Нова Гвинея, операциите по прочистването на противника бяха приключили. Разочарована от това, най-елитната дивизия във военната история на Австралия мечтаеше да спечели нова слава другаде при преследването на японците, отстъпващи през Индонезия. На остров Гуадалканал бяха разбити всички надежди на японците, че ще могат да настъпят към Австралия. С жалки боеприпаси, с оредяваща изтощена армия, останала без продоволствие и подкрепления, те все пак принуждаваха американците и австралийците да плащат скъпо за всеки сантиметър земя. Японците се изтеглиха от Буна, от Гона, от Саламауа и отстъпваха по северния бряг към Лае и Финшафен.

На пети септември Девета дивизия беше стоварена с кораби източно от Лае. Беше горещо, влажността беше 100 процента и валеше всеки следобед, въпреки че дъждовният сезон трябваше да настъпи едва след две седмици. Толкова се бояха от малария, че всички взимаха „Атабрин“ и от малките жълти таблетки повръщаха, все едно, че действително имаха малария. От вечната влага ботушите и чорапите им бяха непрекъснато мокри, краката им подгизваха, а кожата между пръстите се разраняваше и кървеше. Местата, ухапани от комари и други насекоми, се възпаляваха и гнояха.

В Порт Морсби видяха мизерията на местното население в Нова Гвинея, а щом то не можеше да устои на климата, без да боледува от фрамбезия, бери-бери, малария, пневмония, хронически кожни болести, увеличен черен дроб и далак, за белите имаше още по-малка надежда (на какво ли да се надяват белите). В Порт Морсби имаше и участници в боевете при Кокода, жертви не на японците, а на Нова Гвинея — изтощени, целите в рани, изпадащи в безсъзнание от треска. Десет пъти повече, отколкото убиха японците, бяха измрели от простуда на две хиляди и седемстотин метра височина на север, където войниците трябваше да издържат на страхотния студ само с тропическите си униформи. Лепкава кал, непроходими гори, които излъчваха нощем бледа студена светлина от фосфоресциращите гъби, шеметни стръмнини над зловещо преплетени голи корени: човек не можеше и за секунда да вдигне поглед нагоре, защото ставаше идеален прицел за снайперист. Толкова беше различно от Северна Африка, че Девета австралийска съвсем не съжаляваше, дето се е била при Аламейн вместо при Кокода.

Лае беше крайбрежен град сред гъсто залесена тревиста местност, далеч от високите три хиляди метра, планински върхове във вътрешността и много по-удобна за бойно поле, отколкото Кокода. Имаше само няколко европейски на вид постройки, бензинова помпа и колибите на туземците. Японците и тук се съпротивляваха ожесточено, но бяха по-малобройни, бяха изнурени и съсипани от Нова Гвинея и нейните болести, също като австралийците, срещу които се биеха. След доброто артилерийско въоръжение и пълната механизация на фронта в Северна Африка тук беше някак странно, без нито една минохвъргачка или полево оръдие: навсякъде се виждаха само картечници „Оуен“ и пушки с постоянно натъкнати щикове. Джимс и Патси обичаха ръкопашния бой, обичаха да влизат в него един до друг, да бдят един над друг. Тези битки несъмнено бяха далеч под възможностите на дивизията им, видяла Северна Африка. Ниски жълти хора с огромни зъби и почти всички с очила. В униформата им, нямаше нищо забележително.

Две седмици след като Девета дебаркира, в Лае не остана ни един японец. Беше един от хубавите пролетни дни в Нова Гвинея. Влажността беше спаднала с двадесет процента и слънцето грееше от необичайно синьо небе, а не белезникаво и напоено с пари. Оттатък града към вододела се преливаха зелено, мораво и виолетово. Дисциплината беше поохлабена, всички бяха наизлезли да се разходят, да поиграят крикет, да се позабавляват с туземците, като ги караха да се смеят и да показват кървавочервените си беззъби челюсти, постоянно дъвчещи бетелови ядки. Джимс и Патси скитаха безцелно край града из високата трева, която им напомняше за Дройда — също такава избледняла и светлокафява, каквато става тревата на Дройда след проливните дъждове.

— Скоро ще сме си у дома, Патси — каза Джимс. — Обърнахме в бяг и японците, и фрицовете. Връщаме се в Дройда, Патси, в нашата Дройда! Нямам вече търпение.

— Аха — отвърна му Патси.

Вървяха рамо до рамо — малко необичайно за мъже, понякога се докосваха един друг, без да искат, както мъжът докосва собственото си тяло било да облекчи лек сърбеж или просто да се увери, че всичко му е на място. Колко беше приятно да усещат по лицата си истинско слънце, а не някаква разтопена, нажежена топка като в турска баня. Час по час вдигаха нагоре глава с разширени ноздри да поемат уханието на напечената от слънцето трева като в Дройда, да си представят за момент, че са там и вървят в маранята по пладне към някой евкалипт, за да се прислонят под него, като им стане много горещо, и да почетат книга или да подремнат. Да се търкалят из тревата, да усетят през кожата си топлата, ласкава земя, да доловят туптенето на едно мощно сърце дълбоко под себе си — майчино сърце, туптящо до притихналата рожба.

— Джимс! Виж! Същинско сребристо папагалче от Дройда! — извика Патси, разприказвал се от изненада.

Такива папагалчета живееха очевидно и около Лае и унесен в мечти за дома, Патси изпадна в неудържим възторг при вида на нещо толкова познато и близко. Като се смееше и наслаждаваше на гъдела от тревата по голите му крака, Патси се спусна след него, размахал широкополата си шапка, сякаш вярваше, че може да улови отлитащата птица. Джимс се беше спрял и го гледаше засмян.

Патси се беше отдалечил на двадесетина метра, когато картечен откос пръсна тревата около него; Джимс го видя как се завъртя целият с разперени ръце, вдигнати сякаш за молитва. От кръста до коленете беше облян в ярка кръв, неговата кръв.

— Патси, Патси! — изкрещя Джимс, усетил с всяка клетка на тялото си куршумите, болката, смъртта.

Направи гигантска крачка и понечи да се спусне към него, но войнишкият му навик надделя и той залегна в тревата точно когато картечницата затрака пак.

— Патси, Патси, жив ли си? — извика той глупаво, като мислеше за кръвта. И не можеше да повярва на тихия отговор:

— Аха.

Сантиметър по сантиметър Джимс пропълзя през уханната трева, заслушан във вятъра, в шумоленето, което сам предизвикваше.

Като стигна до брат си, сложи глава на голото му рамо и се разрида.

— Престани — каза Патси. — Още не съм умрял.

— Боли ли? — попита Джимс, смъквайки изцапаните му с кръв панталони, под които се разкри окървавена, потръпваща плът.

— Не чак толкова като пред умиране.

Около тях се струпаха и играещите на крикет, още с ръкавици и наколенки, някой се завтече за носилка, а двама-трима тръгнаха към картечницата от другата страна на поляната, за да я накарат да млъкне. Сториха го с необичайна жестокост, защото всички обичаха Харпо. Ако се случеше нещо с него, и Джимс нямаше да е вече същият.

 

 

Хубав ден. Папагалчетата отдавна бяха литнали, но други птички пърхаха и цвърчаха безстрашно — млъкваха само когато се водеше истинско сражение.

— Патси е голям късметлия — каза лекарят малко по-късно на Джимс. — Дузина куршуми трябва да има в него, но повечето са го улучили в бедрата. По-високо са попаднали само два-три, които са се забили в тазовата кост или в мускула. Доколкото разбирам, вътрешностите и пикочният мехур не са засегнати. Само че…

— Какво, казвай! — рече припряно Джимс, все още цял разтреперан и с посинели устни.

— Засега още нищо не може да се каже със сигурност, пък и хирурзите в Морсби са много по-вещи от мен… Те ще ти обяснят по-точно. Но пикочният канал е засегнат, а също и много тънките нервни окончания в перинеума. Сигурен съм, че ще го направят като нов с изключение на нервите. За жалост нервите не се възстановяват. — Той се покашля. — Искам да кажа, че може да намалее чувствителността му в гениталната област.

Джимс наведе глава и през кристална стена от сълзи заби поглед в земята.

— Нали е жив — промълви той.

Дадоха му отпуск да заведе със самолет брат си в Порт Морсби и остана там, докато лекарите потвърдиха, че няма никаква опасност за живота на Патси. Като по чудо раните не бяха смъртоносни. Куршумите бяха попаднали около долната част на коремната област, без да проникнат в нея. Но дивизионният лекар се оказа прав: нервните окончания в малкия таз бяха тежко засегнати. Доколко щяха да се възстановят впоследствие, никой не можеше да предвиди.

— Не е толкова страшно — говореше Патси от носилката, с която го качваха на самолета за Сидни. — Аз и без това нямам особено желание да се женя. А ти се пази, Джимс, чуваш ли? Мъчно ми е, че те оставям.

— Ще се пазя, Патси — ухили се Джимс, стиснал здраво ръката на брат си. — Господи! Как ще изкарам войната без най-добрия си другар? Ще ти пиша за всичко. Поздрави мисис Смит и Меги, и мама, и братята. Все пак си късметлия, че се връщаш в Дройда.

Фий и мисис Смит взеха самолета до Сидни да посрещнат американския самолет, с който Патси пристигна от Таунсвил. След няколко дни Фий си замина, а мисис Смит остана в хотел „Рандуик“, близо до военната болница „Уелският принц“. Патси лежа там три месеца. Участието му във войната беше свършило. Много сълзи проля мисис Смит, но все пак беше благодарна. Животът му нямаше да бъде пълноценен в едно отношение, но Патси ще може да върши всичко друго: да язди, да върви, да тича. И без това в тяхното семейство не обичаха много да се женят. Когато го изписаха от болницата, Меги пристигна от Гили с „Ролса“; двете жени го настаниха удобно на задната седалка между одеяла и списания, като се молеха само за още едно нещо — да се върне и Джимс.