Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (14)

14

Меги не искаше никой да знае, че се връща, и затова пристигна в Дройда с пощенския камион на стария Блуи Уйлямс, сложила на седалката до себе си Джъстийн в една кошница. Блуи беше във възторг, че я вижда, и разпитваше какво е правила през последните четири години, но като наближиха Дройда, той замълча, доловил желанието й да се порадва мълчаливо на околността.

Пак това кафяво и сребристо, пак същият прахоляк, пак този прелестен ред и пестеливост, които толкова й липсваха в Северен Куийнсленд. Тук нищо не растеше в излишък, не бързаше да загине, че да отвори място за друго — циклите на живота се въртяха бавно като съзвездия. Кенгурата бяха повече от всякога. Хубавите малки симетрични евкалипти, закръглени като матрони, едва ли не свенливи. Розови какаду, литнали като облачета пух над камиона. Емута, хукнали с всичка сила. Зайци, които отскачаха от пътя, наперено размятали бели топчести опашки. Побелели скелети на загинали дървета из тревата. Малки горички като миражи се открояваха по закръгления хоризонт, докато прекосяваха равнината Дибън-Дибън. И звукът, който никога не бе очаквала, че ще й липсва — унилото грачене на врани. Кафяви талази прах, които сухият есенен вятър довяваше подобно на мръсен дъжд. А тревата, сребристо-кремавата трева на Великия Северозапад, извисила се като благословия чак до небето.

Дройда, Дройда! Евкалипти като призраци, сънени гигантски евкалипти, жужащи от пчели. Обори и маслено жълти постройки, необичайно зелена морава около Къщата, есенни цветя в градината, жълт шибой и цинии, димитровчета и гергини, невен, хризантеми и рози, рози. Чакълестият заден двор, мисис Смит ахва, после се смее и плаче, Мини и Кет тичат, познати жилести ръце като вериги около сърцето й. Защото Дройда беше нейният дом и сърцето й си оставаше тук завинаги.

Фий излезе да види каква е тази суетня.

— Здравей, мамо. Аз се върнах.

Сивите очи не трепнаха, но с порасналата си душа Меги разбра: мама се радваше искрено, но просто не знаеше как да го покаже.

— Напуснала си Люк? — попита Фий, считайки за съвсем естествено, че мисис Смит и момичетата също имаха право да чуят.

— Да. Няма никога да се върна при него. Той не искаше нито дом, нито децата, нито мен.

— Деца ли?

— Да, ще имам второ бебе.

„О-о-о! А-а-а!“ — от страна на прислужниците, докато Фий каже своята дума с отмерен глас, в който се долавяше радост.

— Щом не те иска, имаш право да се върнеш в къщи. Ние можем да се грижим за теб тук.

Отново нейната стая с изглед към стопанския двор и градината. А съседната стая — за Джъстийн и новото бебе, когато дойде. О, колко хубаво беше у дома!

Боб също се зарадва, че я вижда. Заприличал още повече на Пади, той беше малко попрегърбен и жилест, а слънцето беше изсушило кожата и костите му. Бе все така с благ и силен характер, но може би защото нямаше собствено семейство, липсваха му бащинските обноски на Пади. Приличаше и на Фий. Тих, сдържан, не показваше чувствата си и не даваше мнение. „Трябва да е вече на тридесет и пет — помисли си Меги сепната, — а още не се е оженил.“ После влязоха Джек и Хюи — две копия на Боб, но без неговата тежест — и я поздравиха със свенливи усмивки. Да, свенливи, установи тя, земята ги е направила толкова свенливи, защото земята няма нужда от приказки и условности. Има нужда само от това, което й дават — безмълвна любов и безрезервна преданост.

Всички момчета си бяха в къщи тази вечер, за да разтоварят един камион със зърно, който Джимс и Патси бяха докарали от Гили.

— Не съм виждал такава суша, Меги — сподели Боб. — От две години не е паднала капка дъжд. А зайците са по-голяма напаст и от кенгурата — изяждат повече трева от овцете и кенгурата, взети заедно. Ще се опитаме да храним овцете от ръка, но нали знаеш какви са.

Меги твърде добре знаеше какви са овцете — слабоумни същества, неспособни да разберат и най-елементарните истини на живота. Малкото мозък, който са имали прадедите им, беше напълно изчезнал при тези рунести аристократи. Те не ядяха нищо друго освен трева или храсти, и то само от местата, които обитаваха. Само че нямаше достатъчно ръце, които да режат скруб за храна на повече от сто хиляди овце.

— Значи, ще имате нужда от мен — каза Меги.

— Как не! Ще обикаляш вътрешните пасища както по-рано и по този начин ще освободиш един чифт мъжки ръце, които да режат храсти.

Както бяха казали, близнаците се бяха прибрали у дома. На четиринадесет години те напуснаха Ривървю окончателно и с четири очи гледаха да се върнат в черноземните равнини. Вече на свой ред заприличваха на Боб, Джек и Хюи и бяха облечени в новата униформа на овчарите от Великия Северозапад, която постепенно заменяше старите сиви панталони от туил и сивата фланела — бели кожени панталони и бяла риза, сива велурена шапка с плоско дъно и широка периферия и високи над глезените ботуши за езда, с ластик от едната страна и с ниски токове. Само шепата поиздигнали се аборигени, които живееха в най-мизерната част на Гили, подражаваха на каубоите от американския Запад — превзети ботуши с високи токове и онези шапки „Стетсън“, дълбоки като кофи. За жителя на черноземните равнини такова облекло беше ненужно маниерничене, елемент на съвсем друга култура. Човек не можеше да ходи из тревата и храстите с високи токове. А „стетсъна“ като кофа, държеше много топло и тежеше.

Кестенявата кобила и черният кон бяха умрели; конюшнята беше празна. Меги твърдеше, че й стига и обикновен впрегатен кон, но Боб отскочи до Мартин Кинг да й купи два от неговите не съвсем чистокръвни ездитни коне — една кремава кобила с черна грива и черна опашка и един кестеняв жребец със стройни крака. Кой знае защо, загубата на кестенявата кобила наскърби Меги много по-силно, отколкото самата й раздяла с Ралф, защото възприе този факт като последното доказателство, че и Ралф го няма. Яхнала коня и с кучетата наоколо, толкова й беше приятно да бъде отново сред пасищата, в праха на блеещото стадо, загледана в птичките, небето, земята.

Сушата беше страхотна. Доколкото Меги си спомняше, тревата на Дройда винаги беше издържала на сушата, но този път беше съвсем друго. Само тук-там беше останала трева; между туфичките се подаваше тъмната земя, набраздена от гъста мрежа от пукнатини, зинали като пресъхнали уста, което до голяма степен се дължеше на зайците. През четирите години, в които я е нямало, те се бяха размножили безумно, макар че и преди това бяха правили пакости. Само че сега се бяха пръкнали навсякъде и унищожаваха ценната трева.

Меги се научи да поставя капани за зайците, но никак не й беше приятно да гледа малките животинки, разкъсани от железните челюсти, обаче беше достатъчно земна и не се колебаеше, щом трябва, да направи каквото е необходимо. Не беше жестокост да убиеш, за да оцелееш.

— Проклет да е онзи сантиментален англичанин, който е пренесъл първия заек през океана — мърмореше Боб ядовито.

Зайците не бяха австралийски животни и пренасянето им беше нарушило напълно екологическото равновесие на континента, което не бяха успели да направят нито овцете, нито рогатият добитък, научени да се хранят и изкуствено още със заселването им на континента. В Австралия нямаше хищник, който естествено да ограничава броя на зайците, а внесените лисици не можеха да се приспособят. Човекът трябваше да изпълни ролята на хищника, но хората бяха малко, а зайците — много.

Когато Меги наедря много и не можеше вече да язди, прекарваше дните в къщи с мисис Смит, Мини и Кет и шиеше и плетеше за мъничкото създание, което мърдаше в нея. Той (винаги мислеше за него като за момче) беше се сраснал с нея. Меги никога не беше могла да почувствува Джъстийн така, не й ставаше лошо, не изпадаше в депресия и чакаше с нетърпение да го роди. Може би Джъстийн неволно допринасяше за това: малкото бледооко същество се превръщаше от несъзнателно бебе в изключително интелигентно момиченце и Меги беше очарована от този процес и от детето. Тя отдавна вече не беше безразлична към Джъстийн и жадуваше да дарява дъщеря си с обич, да я прегръща, да я целува, да се смее с нея. И оставаше много изненадана, че Джъстийн отблъскваше кротко всяка проява на чувства.

Когато Джимс и Патси напуснаха Ривървю, мисис Смит се надяваше отново да ги вземе под крилото си, но остана разочарована, тъй като те бяха повече из пасищата. Ето защо мисис Смит се насочи към малката Джъстийн, но беше така упорито отблъсквана, както и Меги. Изглежда, Джъстийн изобщо не искаше да я прегръщат, целуват или разсмиват.

Тя проходи и проговори рано — на девет месеца. Щом стъпи на крачетата си и започна съвсем правилно да си служи с говора, вършеше вече каквото иска и както си иска. Не че беше шумна или непослушна — просто беше направена от много твърд метал. Меги не знаеше нищо за гените, иначе би се замислила върху резултата от съчетанието между Клийри, Армстронг и О’Нийл. Нямаше как да не е много силен характер.

Но най-необяснимото беше упоритият отказ на Джъстийн да се смее или дори усмихва. Всички в Дройда правеха всевъзможни маймунджилъци, за да предизвикат усмивка на лицето й, но напразно. По вродената си сериозност тя надминаваше дори баба си.

На първи октомври, когато Джъстийн беше точно на година и четири месеца, в Дройда се роди синът на Меги. Беше избързал почти с четири седмици и не го очакваха. Меги получи две-три остри контракции, водата изтече и той се роди в ръцете на мисис Смит и Фий няколко минути след като позвъниха за доктора. Меги едва бе успяла да получи разкритие. Болката трая съвсем кратко и всичко свърши толкова бързо, като че ли не е било. Въпреки няколкото шева, които трябваше да й се направят, понеже бебето се беше родило стремглаво, Меги се чувствуваше отлично. Гърдите й, съвсем сухи за Джъстийн, сега преливаха от мляко. Този път нямаше нужда от биберон и кутии „Лактоген“.

А той беше толкова хубав! Дълъг и строен, с кичурче ленена коса на идеално оформената главичка и с живи сини очи, които не даваха никакъв признак за промяна впоследствие. А и как биха могли да се променят? Очите бяха на Ралф, ръцете също бяха на Ралф, носът и устата на Ралф, дори стъпалата на Ралф. Отърсила се от всякакви скрупули, Меги беше благодарна, че Люк толкова приличаше на Ралф по телосложение и цвят на кожата. Но ръцете му, сключените вежди, формата на пръстите на ръцете и краката бяха точно като на Ралф и нямаха нищо общо с Люк. Дано никой не си спомня как е било при единия и как при другия.

— Реши ли как ще се казва? — попита Фий, която изглеждаше очарована.

Меги я гледаше как стои с детето в ръце и беше благодарна. Мама пак ще има кого да обича — е, може би не както беше обичала Франк, но поне щеше да изпитва някакво чувство.

— Ще го нарека Дейн.

— Странно име. Защо? Да не е от фамилията О’Нийл? Мислех, че си скъсала с О’Нийлови.

— Няма нищо общо с Люк. Това си е само негово име. Не обичам да се назовават децата с имена на бащи и дядовци — все едно да искаш новият човек да бъде като някой друг. Нарекох малката Джъстийн, защото ми харесваше името, и по същата причина наричам момчето Дейн.

— Е, хубаво звучи — призна Фий.

Меги потръпна — гърдите й бяха много пълни.

— По-добре ми го дай, мамо. О, дано да е гладен! И дано старият Блуи не забрави да донесе помпичка за млякото, иначе ще трябва ти да ходиш в Гили за нея.

Той беше гладен, дърпаше я така силно, че беззъбите му челюсти й причиняваха болка. Загледана в него — в затворените му очи с тъмни ресници със златисти крайчета, пухкавите вежди и нежните, усилено мърдащи бузки, — Меги усещаше, че го обича до болка, по-силна и от болката, която й причиняваше кърменето.

„Той ми стига — трябва да ми стига, повече не мога да имам. Но в името на бога, Ралф де Брикасар, в името на този бог, когото обичаш повече от мен, ти никога няма да узнаеш какво съм откраднала от теб… и от него! Никога няма да ти кажа за Дейн. О, детето ми! — И тя се намести на възглавниците, за да го настани по-удобно в гънката на ръката си, та да вижда цялото му съвършено личице. — Моето дете! Ти принадлежиш само на мен и няма да те дам на никого. А най-малко на баща ти, който е свещеник и няма право да те има. Не е ли чудесно?“

 

 

Корабът влезе в пристанището на Генуа в началото на април. Архиепископ Ралф беше посрещнат от една Италия, в която разцъфтяваше пищната средиземноморска пролет, и взе влака за Рим. Ако беше пожелал, можеше да пътува в кола на Ватикана с шофьор, но той се боеше все още да се почувствува в лоното на църквата — искаше да отложи този момент колкото може повече. Вечният град. „Наистина е такъв“ — помисли си той, като гледаше през прозореца на таксито камбанариите и кубетата, осеяните с гълъби площади, величествените фонтани, римските колони с основи дълбоко във вековете. Но за него всичко това беше на втори план. Сега го интересуваше онази част от Рим, наречена Ватикана, с разкошните си зали и със скромните си частни кабинети.

Един доминикански монах с расо в черно и кремаво го поведе през мраморните коридори, покрай скулптури от бронз и камък, достойни за музей, покрай огромни картини в стила на Джото, Рафаел, Ботичели, Фра Анджелико. Намираше се в кардиналска обител, а богатата фамилия Контини-Верчезе несъмнено беше проявила щедрост към своя височайши потомък.

В стая, украсена със слонова кост и злато, с разноцветни гоблени и с картини по стените, с френски килими и мебели, седеше Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Малката му гладка ръка с грейнал рубин на пръстена се протегна към него за поздрав и доволен, че трябва да сведе поглед, архиепископ Ралф прекоси стаята, коленичи, пое ръката да целуне пръстена и положи буза върху нея, но когато устните му докоснаха този символ на духовна сила и на власт, той разбра, че не може да излъже, въпреки че тъкмо това бе намислил да стори.

Кардинал Виторио постави другата си ръка върху сведеното рамо, кимна на монаха да излезе и когато вратата тихо се затвори, ръката му се премести от рамото върху главата, спря в гъстата, черна коса, приглади я нежно назад от полуизвърнатото чело. Беше се променила — скоро нямаше вече да е черна, а щеше да добие цвета на стоманата. Приведеният гръбнак се стегна, раменете се изправиха и архиепископ Ралф погледна началника си право в очите.

О, колко се беше променил! Устата се беше свила, беше познала болката, беше уязвима, очите, така красиви по цвят, форма и разположение, бяха съвсем различни от очите, които още не беше забравил, сякаш през цялото време са били постоянно край него. Кардинал Виторио винаги си беше представял, че очите на Исус са били сини и спокойни като очите на Ралф, някак на разстояние от онова, което виждат, поради което можеха по-добре да го обхванат, да го разберат. Но това сигурно беше погрешна представа. Та как би могъл някой да почувствува мъките на хората и дори сам да страда, без това да му проличи.

— Седни, Ралф.

— Ваше високопреосвещенство, искам да се изповядам.

— После, после. Най-напред ще си поговорим, и то на английски. Сега навсякъде има уши, но слава богу, че не разбират английски. Моля те, седни, Ралф. Как се радвам, че си тук! Липсваха ми мъдрите ти съвети, зрелите ти разсъждения, искреното ти приятелство. Тук не намерих никого, който да ми допадне поне малко като теб.

Той усещаше как мозъкът му се настройва вече за официален разговор, мислите в главата му зазвучават в по-изискани фрази — Ралф де Брикасар по-добре от всички знаеше как всичко около човека, дори и речта му, се променя в зависимост от средата. Пред Виторио не можеше да си служи с лекия и свободен разговорен английски. Той седна на известно разстояние срещу дребната фигура в алено моаре, чийто цвят уж се менеше, но си оставаше все същият, като само по края се сливаше с цветовете наоколо, вместо да изпъква сред тях.

Умората, която му тежеше от няколко седмици, като че ли се посмъкна от плещите му и той се запита защо толкова много се беше боял от тази среща, след като сърцето му подсказваше, че ще получи и разбиране, и опрощение. Не, не беше това, съвсем не беше това. Тежеше му вината пред самия него, загдето се беше оказал неспособен да постигне онова, към което се стремеше, и щеше да разочарова човека, който толкова държеше на него и беше безкрайно добър и верен приятел.

— Ралф, ние сме духовници, но преди това и нещо друго — нещо, което сме били, преди да се посветим на бога, и от което не можем да избягаме въпреки призванието си. Ние сме хора с всичките слабости и недостатъци, присъщи на хората. Нищо, което ще ми кажеш, не би променило впечатлението, създадено за теб през годините, откакто сме заедно, и нищо не би могло да ме накара да те уважавам по-малко или да те обичам по-малко. Още преди много години разбрах, че ти съзнателно отказваш да приемеш заложените в нас човешки слабости, но знаех, че един ден ще се примириш с тях, както става с всички ни. Дори и със Светия отец, който е най-смиреният и най-човечният от нас.

— Аз наруших клетвите си, ваше високопреосвещенство. Това е непростимо. Светотатство е.

— Ти наруши една от клетвите много отдавна, още като прие посмъртния дар на Мери Карсън. Остават следователно целомъдрието и смирението, нали?

— Тогава и трите са вече нарушени, ваше високопреосвещенство.

— Защо не ме наричаш Виторио, както по-рано. Не съм изненадан, Ралф, нито съм разочарован. Така е пожелал нашият бог Исус Христос — трябвало е да научиш нещо много съществено, а това неизбежно разрушава нещо в нас, причинява ни болка. Бог е загадка за нас и нам са непонятни неговите основания. Но не мога да допусна, че деянието ти е сторено лекомислено и че си нарушил обетите си, защото вече не държиш на тях. Познавам те много добре: ти си горд, влюбен си в свещеническото си призвание, съзнаваш, че си изключителен. Възможно е точно този урок да ти е бил необходим, за да се смири гордостта ти, да се убедиш, че преди всичко си човек и следователно не си чак толкова изключителен, колкото се мислиш.

— Да. В мен нямаше смирение и като че ли се мъчех дори да бъда самия господ. Извърших тежък и непростим грях. А като не мога сам да си го простя, как да се надявам на опрощение свише?

— Пак тази гордост, Ралф, пак тази гордост! Не е в твоя власт да опрощаваш, още ли не си го разбрал? Само бог може да опрощава. Само бог! И той ще ти прости, ако разкаянието ти е искрено. Той е опрощавал и по-тежки грехове на много по-големи светци, както и на по-големи злодеи. Да не мислиш, че не е опростил принц Луцифер? Опростил го е още в момента, когато се е разбунтувал. А ориста да бъде владетел на ада си е навлякъл сам, бог няма пръст в тази работа. Нали сам е казал: „По-добре да управлявам в ада, отколкото да съм роб в рая!“ Защото той не можел да надвие гордостта си, не се съгласил да подчини волята си на волята на другиго, дори този друг да е самият господ. Не бих искал и ти да направиш същата грешка, най-добри ми приятелю. Смирението беше качество, което ти липсваше, а именно смирението прави светеца — или човека — велик. Докато не предоставиш опрощението си изцяло на господа, няма да постигнеш пълното смирение.

По силното лице се изписа болка.

— Да, прав си. Трябва да се примиря с това, което съм, и само да се стремя да бъда по-добър, без да съм горд със себе си. Разкайвам се и затова ще се изповядам и ще чакам опрощение. Наистина се разкайвам, и то горчиво. — Той въздъхна, в очите му се четеше цялата онази вътрешна борба, която думите трябваше да прикрият — поне докато е в тази стая. — И все пак, Виторио, струва ми се, че не можех да постъпя другояче. Трябваше да погубя или нея, или себе си. И не можех да избирам, защото я обичам истински. Нейната съдба беше по-важна от моята, разбираш ли ме? Дотогава винаги бях мислил най-напред за себе си, смятах, че съм по-значим от нея, защото съм свещеник и тя стои по-долу от мен. Но изведнъж осъзнах, че аз нося отговорността за нея — такава, каквато е. Трябваше да се откажа от нея още когато беше дете, но не го направих. Носех я в сърцето си и тя го знаеше. Ако бях успял да я изтръгна оттам, тя пак щеше да узнае и да стане съвсем друга, така че нямаше да имам власт над нея. — Той се засмя. — Виждаш ли за колко много неща трябва да се разкайвам. Дръзнах и аз да бъда създател в известен смисъл.

— Това е Розата, нали?

Главата се отметна назад; архиепископ Ралф погледна към красивия таван с позлатени отливки и бароков полилей.

— А кой друг? Тя е единственото нещо, което съм се опитал да създам.

— А какво ще стане сега с нея? Дали с това не си й сторил повече зло, отколкото ако се беше отказал от нея?

— Ако можех да знам, Виторио! Просто нямаше какво друго да сторя тогава. Не съм надарен с прометеевско прозрение, а тъй като влагам чувства, не мога да бъда и добър съдник. Освен това… то просто стана! Но ми се струва, че тя се нуждаеше точно от това, което й дадох, като я признах за жена. Не че тя не се чувствуваше жена. Аз не я чувствувах като жена. Ако при първата ми среща с нея беше вече жена, щеше да е съвсем друго. Но дълги години я познавах само като дете.

— Не си съвсем искрен, Ралф, и още не си готов за опрощение. Измъчваш се, нали? От това, че си до такава степен обикновен човек, та си се поддал на човешка слабост. Наистина ли го стори от желание за благородна саможертва?

Сепнат, той погледна в бистрите тъмни очи и видя там отражението си като две миниатюрни, почти незначителни човешки фигурки.

— Не — отвърна той. — Аз съм мъж и като мъж изпитах такова удоволствие с нея, каквото не съм и предполагал, че съществува. Не знаех какво означава в същност да си с жена, нито съм очаквал, че тя може да е извор на такава съвършена радост. Искаше ми се никога да не се отделям от нея — не само заради тялото и, а защото ми беше много приятно да бъда с нея: да разговаряме или да мълчим, да ям храната, която тя приготвяше, да й се усмихвам, да споделям мислите й. Ще ми липсва, докато съм жив.

По бледото аскетично лице Ралф долови нещо, което, кой знае защо, му напомни за изражението на Меги в онзи момент на раздяла — поемането на едно духовно бреме, решителността да върви напред, носейки товара си, тъгата си, болката си. Какво ли бе преживял този кардинал в червена коприна, чиято единствена човешка слабост беше ленивата му абисинска котка?

— Не мога да се разкая за онова, което преживях с нея — додаде Ралф, тъй като негово преосвещенство продължаваше да мълчи. — Разкайвам се, загдето наруших клетвите си, не по-малко сериозни и неотменими от живота ми. Не ще мога вече да изпълнявам свещеническите си задължения със същите мисли и същото усърдие. Горчиво се разкайвам за това. Но за Меги? — Изразът на лицето му, като изричаше името й, накара кардинал Виторио да се извърне, за да овладее собствените си мисли. — Да се разкайвам за Меги, е все едно да я убия. — Той уморено прокара ръка по лицето си. — Не знам дали го изразявам точно или поне приблизително точно. Струва ми се, че за нищо на света не бих могъл да определя чувството си към Меги. — Той се наклони напред в стола си и когато кардиналът отново се обърна към него, видя двойния си образ в очите му да се уголемява. Очите на Виторио бяха като огледала — отразяваха каквото виждат и не позволяваха да надникнеш зад тях. Очите на Меги бяха точно обратното — водеха те навътре, навътре, чак до самата й душа. — Меги е истинска благословия — рече Ралф. — За мен тя е светиня, своеобразно причастие.

— Разбирам — въздъхна кардиналът. — Хубаво е, че го чувствуваш така. Това ще смекчи големия ти грях в очите на господа. За теб ще е по-добре да се изповядаш на отец Джорджо, а не на отец Гилермо. Отец Джорджо няма да изтълкува погрешно чувствата и мислите ти, ще разбере истината. Отец Гилермо няма това проникновение — той може да се усъмни в искреното ти разкаяние. — Лека усмивка пробягна като сянка по тънките му устни. — И те са хора, Ралф, тези, които приемат изповедта на висшестоящите си. Никога не забравяй това. Само при изпълнение на свещеническите си задължения носят в себе си бога. Във всичко останало са мъже. Опрощението, което дават, идва от бога, но ушите, които слушат и отсъждат, са на хора.

На вратата се почука дискретно. Кардинал Виторио седеше мълчаливо и гледаше как занасят таблата с чай до масичката в стил Людовик XIV.

— Виждаш ли, Ралф? Откакто бях в Австралия, се пристрастих към следобедния чай. В кухнята ми се научиха да го правят вече доста добре. — Той вдигна ръка, когато архиепископът посегна към чайника. — Недей! Аз ще го сервирам. Приятно ми е да играя ролята на домакин.

— Видях много черни ризи по улиците на Генуа и Рим — каза архиепископ Ралф, като гледаше как кардинал Виторио налива чая.

— Това са специалните кохорти на Дучето. Предстоят ни тежки времена, Ралф. Светият отец е категоричен, че не трябва да има разрив между Църквата и правителството на Италия и както винаги е прав… Каквото и да става, трябва да запазим правото си да служим на всички наши чеда дори ако една война ги раздели и ги накара да се бият едни срещу други в името на католическия бог. Независимо на чия страна са сърцата и чувствата ни, трябва да положим всички усилия да запазим Църквата настрана от политическите идеи и кавгите между държавите. Извиках те да дойдеш, понеже съм убеден, че лицето ти няма да издаде какво става в ума ти, независимо какво виждат очите ти, и освен това, защото имаш усет към дипломацията, какъвто рядко съм срещал.

Архиепископ Ралф се усмихна горчиво.

— Грижите се за кариерата ми въпреки всичко. Чудя се: какво би било, ако не бях ви срещнал?

— О, щеше да станеш архиепископ на Сидни — отвърна негово преосвещенство с лъчезарна усмивка. — Но човек не решава сам съдбата си. Срещнахме се, защото е трябвало, така както трябва сега да работим заедно за Светия отец.

— Такъв път няма да ни изведе до успешен край — върна се към темата архиепископ Ралф. — Резултатът от безпристрастието винаги е еднакъв: никой няма да ни обича и всички ще ни осъдят.

— Знам това, знае го и негово светейшество. Но няма какво друго да направим. А нищо не може да ни попречи да се молим насаме за скорошното поражение на дучето и фюрера, нали?

— Наистина ли мислите, че ще има война?

— Не виждам как би могла да бъде избягната.

Котката на негово високопреосвещенство с величествена походка напусна ъгъла, в който спеше, и скочи върху пурпурния скут малко тромаво, защото остаряваше.

— А, Шеба! Поздрави стария си приятел Ралф, когото някога предпочиташе пред мен.

Сатанинските жълти очи дръзко погледнаха архиепископ Ралф и замижаха. Двамата мъже се разсмяха.