Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (13)

13

В последния ден на 1937 Меги се качи на влака за Таунсвил. Курортът й едва сега започваше, но тя вече се чувстваше много по-добре, защото беше оставила зад гърба си вонята на меласа в Дъни. Таунсвил, най-голямото селище на Северен Куийнсленд, беше процъфтяващ град с няколко хиляди жители, обитаващи наколни жилища. Поради малкото време между пристигането на влака и тръгването на кораба Меги не успя да разгледа града, но, от друга страна, бе доволна, че, бързайки към пристанището, не й оставаше време да мисли — след онова кошмарно пътуване през Тасманско море преди шестнадесет години не очакваше нищо добро от тридесет и шест часа на кораб, много по-малък от „Уахин“.

Но се оказа съвсем различно: корабът се плъзгаше леко по огледалното море и тя беше вече на двадесет и шест, а не на десет години. Времето беше спокойно — единият циклон бе отминал, а другият още не беше дошъл. Морето си почиваше. И макар да бе още пладне, Меги легна и спа дълбоко, докато стюардът я събуди в шест часа сутринта с чаша чай и чиния сладки бисквити.

Горе от палубата видя една съвсем различна Австралия. По високото, ясно, леко безцветно небе едно розово-перлено сияние се стелеше над източния хоризонт на морето, все по-нагоре и по-нагоре, докато слънцето застана на хоризонта и светлината загуби пурпура на зазоряването: настъпи денят. Корабът безшумно се носеше по водата, толкова бистра зад борда, че като погледнеше надолу, виждаше морави на цвят пещери и силуетите на стрелкащите се риби. В далечината морето беше тъмносиньо със зеленикав оттенък и беше изпъстрено с виненочервени петна от водорасли или корали, а навсякъде из него — спонтанно като кристали в силиций — никнеха островчета с брегове, целите в палми и блестящ бял пясък: островчета с високи планини и джунгли или ниски островчета, почти на нивото на водата, обрасли в храсталаци.

— Истинските коралови острови са плоски — обясняваше един моряк. — Ако образуват окръжност и затварят лагуна, наричат се атоли, но ако са само част от риф, подал се над водата, наричат се просто риф. Хълмистите острови са в същност върхове на планини, които пак са оградени от коралови рифове и имат лагуни.

— Къде е остров Матлък? — попита Меги.

Морякът я погледна с любопитство: сама жена да отива на остров като Матлък, посещаван все от младоженци?

— Сега се спущаме по Уитсънди и после ще се насочим към тихоокеанския край на рифа. Едната страна на Матлък е към океана и в нея се разбиват големите вълни, които идват като експресен влак от стотици мили в Пасифика и така бучат, че и мислите ви ще заглушат. Представяте ли си да се носите върху гребена на една вълна по протежение на стотици мили? — И той въздъхна някак с копнеж. — Ще стигнем в Матлък преди залез, госпожо.

Един час преди слънцето да залезе, корабчето вече се люшкаше в дирята на прибоя, чиято пяна се вдигаше като стена от водни пръски в небето на изток. Кей на високи подпори, дълъг почти цяла миля, се полюляваше през рифа, открит сега от отлива, а зад него се виждаше висок скалист бряг, който не отговаряше на представата на Меги за тропическата красота. Един възрастен човек стоеше там и чакаше, помогна й да слезе от кораба на кея и пое куфарите й от един моряк.

— Добре сте дошли, мисис О’Нийл — поздрави я той. — Аз съм Роб Уолтър. Надявам се, че съпругът ви все пак ще успее да пристигне. Скучно е на Матлък по това време на годината — то си е зимен курорт.

Вървяха един до друг по разклатените дъски, гаснещото слънце стапяше коралите, които отливът беше открил, а страховитото море беше разбунено отражение с пурпурната си пяна.

— Добре, че е отлив, иначе пътуването е голяма мъка. Виждате ли онази мъглявина на изток? Това е самият ръб на Големия бариерен риф. Но и Матлък е едва-едва свързан с него: ще усетите как островът се разтърсва от време на време от ударите на вълните там. — Той й помогна да се качи в колата. — Това е ветровитата страна на Матлък — дива и неприветлива, нали? Но почакайте да видите другата — тогава ще говорим!

Те профучаха със скоростта, позволена на единствената кола на острова, по тесен път от крехки коралови клонки, покрай палми и през гъсти шубраци, а от едната им страна се извисяваше хълм, дълъг няколко мили през острова.

— Ах, колко е красиво! — възкликна Меги.

Бяха излезли на друг път, който минаваше покрай заливчетата с пясъчна ивица по брега откъм лагуната с форма на полумесец. Навътре се виждаше още пяна, където океанът се разбиваше в прелестна дантела с рифа на лагуната, но в самата лагуна морето беше тихо и спокойно като гладко сребърно огледало, обагрено тук-там с бронз.

— Островът е широк четири мили и дълъг осем — обясняваше водачът й. Минаха покрай широка бяла сграда с просторна веранда, вдадена навътре, и прозорци като на магазин.

— Смесеният магазин — каза той с жест на собственик. — Там живея с госпожата и тя не е май много доволна, дето идвате сама жена, слушайте какво ви казвам. Мисли, че ще ме прелъстят, както казва тя. Добре, че от бюрото казаха, че искате пълно спокойствие и тишина, та малко се поуспокои, като приготвих за вас най-отдалечената вила. Жив човек няма наоколо. Можете да си се разхождате и без дрехи — няма кой да ви види. А ако ви трябва нещо, само вдигнете телефона и аз ще ви го донеса. Няма смисъл да се разкарвате чак дотук. И каквото ще да приказва госпожата, ще идвам веднъж на ден, към залез, да виждам дали сте добре. Гледайте по това време да си бъдете в къщи и да сте прилично облечена, в случай че госпожата поиска да я повозя.

Вилата — едноетажна постройка с три стаи — си имаше собствена дъгообразна ивица бял пясъчен плаж между два ската на хълма, които се губеха в морето. Пътят свършваше дотук. Вътре беше скромно обзаведена, но много удобна. Островът разполагаше със собствен генератор за електричество и във вилата имаше малък хладилник, електрически лампи, обещания телефон и даже радиоапарат. Тоалетната беше с автомат, в банята имаше течаща вода — по-съвременно уредено, отколкото в Дройда или Химелхох — помисли си Меги развеселена. Ясно, че повечето посетители са от Сидни или Мелбърн — те така са привикнали с цивилизацията, че вече не могат без нея.

Роб я остави и забърза към ревнивата си госпожа, а Меги разопакова багажа и огледа владенията си. Голямото двойно легло беше по-удобно от кушетката в първата й брачна нощ. Но нали това беше раят на младоженците и гостите с право биха искали поне хубаво легло, а клиентите на хотела в Дъни бяха обикновено толкова пияни, че не възразяваха срещу издънените пружини. И хладилникът, и шкафовете над него бяха претъпкани с храна, а върху кухненската маса имаше голяма кошница, пълна с банани, ананаси и манго. Трябваше само да спи добре и да се храни добре.

През първата седмица Меги наистина само ядеше и спеше, тя нямаше представа колко е била изморена и как климатът на Дънглоу е убивал апетита й. В това хубаво легло тя заспиваше, щом сложеше глава на възглавницата, и не се събуждаше по десет-дванадесет часа, а храната й се струваше толкова вкусна, както едно време в Дройда. Когато не спеше, тя почти непрекъснато дъвчеше нещо, взимаше си манго и когато влизаше във водата. В същност там беше и най-подходящото място да се яде манго, освен във ваната: сокът изтичаше обилно от него. Тъй като малкият й плаж беше в лагуната, морето беше огледално спокойно, почти без течения и много плитко. А това най-много й хареса, защото тя не умееше да плува. Понеже беше много солена, водата я носеше на повърхността и Меги започна да прави опити: като успя да се задържи над водата десет секунди, изпадна в истински възторг. Чувството, че се освобождава от притеглянето на земята, я изпълваше с копнеж да заплува леко като риба.

Така че, ако й липсваше компания, то беше само защото искаше някой да я научи да плува. Иначе беше много доволна, че е сама. Колко права беше Ан! Досега бе живяла все сред много хора. Такова облекчение, такова спокойствие бе около нея да няма никой. Но самотна не се чувстваше и не тъгуваше нито за Ан и Луди, нито за Джъстийн, нито за Люк, а за пръв път от три години не копнееше и за Дройда. Старият Роб не нарушаваше усамотението й, само по залез избръмчаваше с автомобила на достатъчно разстояние по пътя, докато се увери, че приятелското й махване от верандата не е тревожен сигнал, обръщаше колата и се отдалечаваше с пърпорене, а до него изненадващо хубавата му госпожа строго го следеше отблизо. Веднъж й се обади по телефона да й каже, че ще води другите двама курортисти на разходка със своята лодка с прозрачно дъно и дали не би искала да отиде и тя.

Все едно, че й отвориха вратите към съвсем непозната планета — целият този кипящ, красив живот, разкрил се пред погледа й през стъкленото дъно на лодката, с прелестните творения, които водата нежно и свойски полюшваше насам-натам. Живите корали, установи тя, не са така ярки на цвят като онези на сувенирния щанд в магазина. В действителност те бяха нежнорозови, бежови или синьо-сиви, а около всяка издатина или клонка трепкаше удивителна пъстроцветна дъга като ореол. Грамадни анемони, широки по тридесет сантиметра, полюшваха като ресни сини, червени, оранжеви или морави пипалца; бели набраздени миди, големи като камъни, мамеха непредпазливите и любопитните да надникнат вътре, където съблазнително се мяркаше нещо пъстро и подвижно между перестите устни; дипли от червена дантела се носеха от теченията във водата, светлозелени панделки от водорасли танцуваха и подскачаха. Никой от четиримата в лодката не би се изненадал, ако видеше русалка — блясък на лъскава гръд, искряща гъвкава опашка, косите, понесли се бавно като облаци, грейнала мамеща усмивка — неустоимо изкушение за моряците. А рибите! Като живи украшения се стрелкаха те с хиляди и хиляди — ту топчести като китайски фенери, ту източени като куршуми, в пъстроцветни одежди, трепкащи от жизненост и от пречупването на светлината във водата. Някои пламтяха със златно червените си люспи, други бяха студено сребристо сини или приличаха на шарени торби, по-пъстри и от папагали. Имаше остроноси щуки и жабешки риби със сплескани муцуни, и острозъби баракуди, и зинал морски костур, който се таеше в подводните пещери, а по едно време се появи и една лъскава сива акула — самка, която дълго се въртя под тях.

— Не се бойте — успокои ги Роб, — толкова на юг няма водни оси. Смъртоносна е само рибата-камък. Никога не се разхождайте по кораловия риф без обувки.

Да, Меги беше доволна, че отиде на разходката. Но нямаше желание да ходи втори път, нито да се сприятели със семейството, което беше в лодката. Тя беше изцяло погълната от морето, разхождаше се, лежеше на слънце; не й липсваха дори и книгите, понеже винаги имаше нещо интересно да наблюдава.

Беше послушала съвета на Роб и вече не носеше дрехи. Отначало — като заек, надушил динго по вятъра — скачаше да се скрие, щом пропукаше клонче или някой кокосов орех падаше като гюлле от палмата. Но след няколко дни несмущавана самота тя се увери, че никой няма да дойде при нея и че, както каза Роб, тя е почти като на пуст остров. Нямаше място за свян. И докато се разхождаше, докато правеше слънчеви бани или шляпаше из топлата солена вода, тя започна да се чувства като животно, родено и отгледано в клетка, което изведнъж са пуснали на воля в един хубав, слънчев, необятен и щедър свят.

Далеч от Фий, от братята си, от Люк, от безмилостното, безогледно властване над целия й живот, Меги откри какво значи да е съвсем свободна; най-разнообразни мисли като в калейдоскоп образуваха съвсем причудливи форми в ума й. За пръв път в живота си тя не насочваше цялото си съзнание върху една или друга задача. И за голяма своя изненада установи, че физическата заетост е най-плътната преграда, каквато човек е способен да издигне пред дейността на ума си.

Преди години отец Ралф я беше попитал за какво мисли и тя отговори: за татко и мама, за Боб, Джек, Хюи и Стю, за малките, за Франк, за Дройда, за къщата, за работата, за дъжда. Тя не беше споменала тогава неговото име, но той винаги беше на първо място. След него идваха Джъстийн, Люк, Луди и Ан, тръстиката, мъката за дома и пак дъждът. И, разбира се, спасителното облекчение, което й даваха книгите. Но всички тези мисли идваха и си отиваха в заплетени или накъсани кълба и вериги, защото досега не бе имала нито възможността, нито необходимата подготовка, за да може на спокойствие да проумее коя в същност е Меги Клийри, Меги О’Нийл. Какво иска в същност? Защо е дошла на тази земя? Съжаляваше, че не се е научила да подрежда мислите си, защото това бе загуба, която никога нямаше да възстанови, колкото и време да има на разположение. Но защо да не опита поне, след като тук има и време, и спокойствие, и се наслаждава на бездействие — само да легне на пясъка и да опита.

Да, Ралф… Горчив, безутешен смях. Не беше най-доброто начало за разсъждения, но в известен смисъл Ралф беше като бога — всичко започваше и свършваше с него. Още от онзи ден, когато в залеза беше коленичил насред прахта на гарата в Гили да обхване с ръце раменете й, Ралф неизменно присъстваше в живота й, въпреки че никога вече нямаше да го види. Сигурно и последната й мисъл пред прага на гроба щеше да бъде пак за него. Страшно е един-единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.

Какво беше казала на Ан? Че желанията й са съвсем обикновени — да има съпруг, деца, собствен дом. И да обича някого. Не й се виждаше много: та нали повечето жени го имаха? Но колко от тях бяха наистина доволни? На Меги и се струваше, че тя би била доволна, защото за нея това беше трудно постижимо.

Трябва да се примириш, Меги Клийри, Меги О’Нийл. Искаш само Ралф де Брикасар, но просто не можеш да го имаш. Той, като мъж, те направи негодна за друг. Добре тогава. Приеми, че съпругът и онзи, когото искаш да обичаш, не са едно и също. Остава ти да обичаш само децата си и да получаваш любов само от тях. А това значи да се задоволиш с Люк и децата на Люк.

О, боже, мили боже! Не, не е мил! Какво е направил бог за мен, освен че ми отне Ралф? Май че не се обичаме много с бога. И знаеш ли какво, господи? Вече не ме плашиш както по-рано. А колко се боях от теб, от наказанието ти! Цял живот избирах все най-трудния и най-правия път от страх пред теб. И какво спечелих? Ни зрънце повече, отколкото ако бях нарушила всички закони в твоите книги. Ти си един измамник, господи, едно страшилище. Отнасяш се към нас като към деца и постоянно ни заплашваш с наказание. Но аз вече не се боя от теб. Защото не Ралф заслужава омраза, а ти. Само ти си виновен, а не клетият Ралф. Той просто живее със страха от теб, както и аз съм живяла винаги. И не разбирам как може да те обича. Не виждам за какво можеш изобщо да бъдеш обичан.

Но как да престана да обичам човек заради това, че той обича бога? Колкото и да се мъча, не мога. Той е недостижимото, към което аз се стремя. Тогава престани да се стремиш към него, Меги О’Нийл, и толкова. Стигат ти Люк и децата на Люк. Каквото и да става, ще накараш Люк да се откаже от проклетата тръстика и ще заживееш с него там, където няма дори и дървета. Ще кажеш на управителя на банката в Гили, че приходите ти ще бъдат занапред на твое име и с тях ще си обзаведеш както трябва собствената къща, която Люк няма и намерение да купи. С тези пари ще дадеш и добро образование на децата на Люк, и ще се грижиш нищо да не им липсва.

Това е всичко, Меги О’Нийл. Аз съм Меги О’Нийл, а не Меги де Брикасар. Звучи дори смешно — Меги де Брикасар. Би трябвало да бъда Мегън де Брикасар, а винаги съм мразила това Мегън. О, кога най-после ще престана да съжалявам, че нямам деца от Ралф? Там е цялата работа, нали? Хайде, повтаряй си го! Твоят живот си е твой и няма да го пропиляваш в мечти за един мъж и децата, които никога не можеш да имаш от него.

Ах, така! Правилно! Няма смисъл да мислиш за отминалото, за онова, което трябва да бъде погребано. Смисълът е в бъдещето, а бъдещето принадлежи на Люк. Не на Ралф де Брикасар. Той е минало.

Меги се захлупи на пясъка и се разрида така, както не беше плакала от дете — силни вопли на отчаяние, които можеха да чуят само раците и птиците.

Ан Мюлер беше избрала остров Матлък нарочно, с намерението да изпрати там Люк колкото може по-скоро. Щом Меги замина, тя му телеграфира, че Меги отчаяно се нуждае от него и да бъде така любезен да дойде. Не й беше присъщо да се меси в живота на другите, но обичаше Меги и й съчувстваше, а капризното създание, което тя беше родила от Люк, направо обожаваше. Джъстийн трябва да има дом и двама родители. На Ан щеше да й бъде мъчно без нея, но по-добре това, отколкото да продължава така.

Люк пристигна след два дни. Отиваше в завода в Сидни и нямаше да загуби много време, ако се отбие. Редно беше да види и бебето; ако беше момче, щеше да дойде веднага, но вестта, че е момиче, много го разочарова. Щом Меги настояваше да има деца, поне да можеха един ден да поемат фермата в Кинуна. От момичета нямаше никаква полза — само подяждаха мъжа, а като пораснеха, отиваха да работят за другиго, вместо да стоят у дома и да помагат на стария си баща в края на живота му.

— Как е Мег? — попита той, като се качи на предната веранда. — Не е болна, надявам се.

— Надяваш се, а? Не, не е болна. Ей сега ще ти разкажа. Но ела най-напред да видиш хубавата си дъщеря.

„Той се загледа в бебето — беше му забавно и интересно, но не се развълнува“ — помисли си Ан.

— Никога не съм виждал такива особени очи — каза той. — На кого ли са?

— Меги казва, че не знае никой в нейното семейство да е имал такива очи.

— И в моето. Кой знае от кой прародител ги е взело. И май не е много доволно това дребосъче, а?

— От какво да е доволно? — тросна му се Ан, все още в лошо настроение. — Не е виждала баща си, няма си истински дом и ако я караш така, едва ли ще го има, докато порасне!

— Нали събираме пари, Ан! — запротестира той.

— Глупости! Знам колко пари имаш. Приятели в Чартърс Тауърс ми изпращат от време на време местния вестник и виждам какви обяви има за имения, много по-близки от Кинуна и много по-плодородни. Не забравяй, че е депресия, Люк! Можеш да си избереш чудно хубава ферма, и то за много по-малко пари, отколкото имаш в банката — знаеш това, нали?

— Точно затова! Освен че е депресия, отвъд планината е страхотна суша от Джуний чак до Иса. Вече две години не е падала капка дъжд. Обзалагам се, че е пострадала и Дройда, да не говорим какво е около Уинтън и Блекъл. Не, мисля, че трябва да почакам.

— Да чакаш, докато земята поскъпне, когато завали хубавичко? Остави тази работа, Люк! Сега е време да се купува! Като имаш двете хиляди на Меги всяка година, можеш да изчакаш и десетгодишна суша! Само няма да купуваш добитък. Ще живееш с двете хиляди на Меги, докато дойде дъждът, и тогава ще докараш и добитък.

— Още не съм готов да оставя тръстиката — упорстваше той, все още загледан в странните светли очи на дъщеря си.

— А, това е цялата работа, нали? Защо не си признаеш, Люк? Ти не искаш да имаш семейство, предпочиташ да си живееш както досега — в несгоди, сред мъже и да си пречупваш гръбнака от работа като всеки втори австралиец, когото познавам. Какво чак толкова има в тази страна, че мъжете й предпочитат да живеят с други мъже, вместо да се приберат у дома с жените и децата си? Щом ги влече бекярството, за какъв дявол се женят изобщо? Знаеш ли само в Дъни колко изоставени жени има, дето едвам свързват двата края и се мъчат да отгледат децата си без бащи? „А, той е в тръстиката… ще се върне… още малко…“ Ха! И всеки път, като пристигне пощата, те са там, на вратата, чакат пощальона и се надяват техният негодник да им изпрати малко пари. Най-често не получават нищо, а понякога съвсем малко, колкото да не умрат от глад! — Тя трепереше от гняв, меките й кафяви очи искряха. — И знаеш ли, четох в „Бризбейн мейл“, че от целия цивилизован свят най-висок процент изоставени жени има в Австралия. Единственото нещо, по което държим първенство — как да не се гордеем с такъв рекорд, а?

— По-спокойно, Ан! Аз не съм напуснал Мег — тя е на сигурно място и не гладува. Какво те е прихванало?

— Не мога повече да гледам как се отнасяш с жена си — това е! За бога, Люк, бъди зрял мъж и си поеми най-сетне отговорностите! Имаш жена и дете — трябва да им осигуриш дом, да им бъдеш съпруг и баща, не чужд човек!

— Знам, знам! Но още не мога — трябва да се подсигуря с още няколко години в тръстиката. Не искам да се каже, че живея от парите на Мег. А то ще бъде така, докато нещата не се оправят.

Ан презрително сбърчи устна:

— Празни приказки! Ти си се оженил заради парите й, нали?

Тъмна червенина изби по мургавото му лице. Не смееше да я погледне.

— Не отричам, че парите помогнаха, но се ожених за нея, понеже ми харесваше повече от всички други.

— Само ти харесваше, нали? А за любов няма ли да кажеш нещо?

— Любов ли? Какво е любов? Женски фантазии и нищо повече. — Той отмести поглед от люлката и от неспокойните тъмно бели очи, защото не беше сигурен дали човек с такива очи не разбира какво се говори. — А ако си свършила да ме хокаш, кажи къде е Мег.

— Не беше добре и я накарахме да замине за известно време. И не се паникьосвай! Не с твоите пари. Надявах се да те убедя да отидеш при нея, но виждам, че е невъзможно.

— Изключено е. Арне и аз тръгваме тази вечер за Сидни.

— Какво да кажа на Меги, като се върне?

Той вдигна рамене, умирайки от нетърпение да си тръгне.

— Каквото искаш. Кажи й да почака още малко. А като се е заела със семейството, не бих имал нищо против един син.

Като се подпря на стената, Ан се наведе над тръстиковата люлка и взе бебето на ръце, после успя някак да стигне до леглото и да седне. Люк не понечи да й помогне, нито да поеме детето — сякаш се плашеше от дъщеря си.

— Върви си, Люк, ти не заслужаваш това, което имаш. Не мога да те гледам. Върни се при твоя проклет Арне и тази ваша тръстика да си чупите гърбовете!

На вратата той се спря.

— Как я беше нарекла? Забравих й името.

— Джъстийн, Джъстийн, Джъстийн!

— Какво глупаво име — подхвърли той и излезе.

Ан остави Джъстийн на леглото и избухна в ридание. По дяволите всички мъже с изключение на Луди, по дяволите! Дали не беше тази нежна, сантиментална, почти женствена жилка у Луди, която го правеше способен да обича? Прав ли беше Люк? Не беше ли това наистина само женска фантазия? Или чувство, което са способни да изпитват единствено жените и може би само онези мъже, у които има нещо от жената? Никоя жена не би могла да задържи Люк и не го е задържала. Онова, което той искаше, не би могла да му даде никоя жена.

Но на другия ден Ан се поуспокои и разбра, че усилията й не са били напразни: сутринта се получи картичка от Меги, която беше във възторг от остров Матлък и пишеше колко добре се чувствува. Значи, все пак е имало полза. Меги се възстановява. Щеше да се върне, като стихнат мусоните, и да се заеме да сложи ред в живота си. Ан реши да не й съобщава за Люк.

Докато Нанси (съкратено от Анунциата) изнасяше Джъстийн на предната веранда, Ан куцукаше след нея, захапала между зъбите кошничка, в която имаше всичко необходимо за бебето — чисти пелени, кутия с пудра и играчки. Тя се настани в един тръстиков стол, пое бебето от Нанси и започна да го храни от биберона с „Лактоген“, който Нанси беше затоплила. Беше много приятно, животът й се виждаше хубав: беше направила всичко възможно да вразуми Люк, а ако не беше успяла, Меги и Джъстийн поне щяха да останат в Химелхох още малко. Тя не се съмняваше, че в края на краищата Меги ще разбере, че няма надежда да спаси брака си с Люк, и тогава ще се върне в Дройда. Но Ан се боеше от този ден.

Червена английска спортна кола се приближи с рев по пътя от Дъни и се заизкачва по дългата стръмна пътека — нова и скъпа кола, гюрукът — закопчан с кожени ремъци, сребристите тръби на ауспуха блестяха, зелената боя лъщеше. Отначало Ан не можа да познае мъжа, който прескочи ниската врата, защото беше облечен по тукашному, само с къси панталони. „Ей, че хубавец! — помисли си тя, като го гледаше одобрително и с чувството за нещо познато, докато той взимаше стъпалата по две наведнъж. — Ако Луди не ядеше толкова много, и той щеше да има такава фигура. А, ами че той не е хлапак, я виж как хубаво са посребрени слепоочията му — къде може резач на тръстика да изглежда така?“

Когато спокойните, равнодушни очи се спряха върху нейните, тя разбра кой беше дошъл.

— Боже мой! — възкликна Ан и изпусна биберона.

Той го вдигна, подаде й го и се облегна на парапета срещу нея.

— Нищо му няма. Гумата не се допря до земята — продължавайте да я храните спокойно.

Бебето се размърда недоволно. Ан пъхна биберона в устата му и едва пое въздух да отвърне:

— Ваше преосвещенство, каква изненада! — Погледът й закачливо се плъзна по него. — Трябва да призная, че така още по-малко приличате на архиепископ. Винаги съм си представяла архиепископите пълни и самодоволни.

— В момента наистина не съм архиепископ, а само свещеник в добре заслужен отпуск, затова ме наричайте само Ралф. Това ли същество измъчи Меги толкова много, когато бях тук последния път? Дайте да я подържа. Мисля, че ще мога да я храня както трябва.

Той седна на един стол до Ан, взе бебето и биберона и продължи да го храни, небрежно кръстосал крака.

— Джъстийн ли я нарече Меги?

— Да.

— Хубаво име. Виж само какъв цвят е косата й. Цялата на дядо си.

— И Меги така казва. Дано само личицето й не се покрие с лунички, но боя се, че точно така ще стане.

— Е, Меги също е червенокоса, а няма ни една луничка. Но кожата на Меги е изобщо по-матова. — Той остави празното шише, изправи бебето на коленете си с лице към себе си, преви го в кръста и взе с плавни движения да го търка силно по гърба. — Едно от задълженията ми е да посещавам католически сиропиталища и съм научил доста неща за бебетата. Сестра Гонзага, при която най-много обичам да ходя, казва, че това е най-правилният начин да се накара бебето да се оригне. Ако се подпре на рамото, тялото му не е достатъчно прегънато и въздухът не може да излезе бързо или излиза заедно с млякото. А като се наведе през кръста, хранопроводът се затваря и само въздухът излиза. — Като че ли да потвърди думите му, Джъстийн се оригна силно няколко пъти, но не повърна. Той се разсмя, потърка я пак, но тъй като очевидно нямаше повече излишен въздух, той я настани удобно в скута си. — Какви невероятни екзотични очи има! Прекрасни са, нали? Съвсем естествено е бебето на Меги да е необикновено.

— Шегата настрана, отче, но какъв чудесен баща би станал от вас.

— Обичам бебета и малки деца, винаги съм ги обичал. Но на мен ми е много по-лесно да им се радвам, понеже нямам неприятните задължения на бащите.

— Не. Защото сте като Луди — и у вас има нещо от душевността на жената.

Джъстийн, обикновено толкова недружелюбна, сега очевидно му се отблагодари, загдето я хареса, и бързо заспа. Ралф я гушна още по-удобно и измъкна от джоба на късите си панталони кутия цигари „Капстън“.

— Дайте ги на мен — аз ще ви запаля.

— Къде е Меги? — попита той, като взе от Ан запалената цигара. — Благодаря. О, извинете ме, вземете си и вие, моля ви.

— Няма я. Тя не можа да се възстанови напълно от раждането и дъждовният сезон й се отрази много зле. Затова я изпратихме с Луди за два месеца на почивка. Ще се върне към първи март — след седем седмици.

Още щом заговори, Ан долови промяната в него — сякаш всичко изведнъж загуби смисъл и го лишиха от някаква предвкусвана радост.

Той си пое дълбоко въздух.

— Вече за втори път не я намирам, когато идвам да се сбогувам… Преди да замина за Атина и сега пак. Тогава щях да отсъствам цяла година, а може би и повече — не се знаеше. Не бях ходил в Дройда от смъртта на Пади и Стю, но преди да замина за Гърция, разбрах, че не мога да напусна Австралия, без да видя Меги. А тя се омъжила и я нямаше. Прииска ми се веднага да я намеря, но реших, че няма да е честно нито към нея, нито към Люк. А сега дойдох, защото знам, че не мога да навредя на нещо, което изобщо не съществува.

— Къде отивате сега?

— В Рим, във Ватикана. Кардинал ди Контини-Верчезе зае мястото на кардинал Монтеверди, който почина неотдавна, и ме повика при себе си, както и очаквах. Това е не само голяма чест — аз просто не мога да откажа.

— Колко време ще отсъствате?

— О, много дълго, мисля. В Европа се надига тътен, колкото и далечен да ни се струва оттук. Църквата в Рим има нужда от всеки свой дипломат, а благодарение на кардинал ди Контини-Верчезе аз съм причислен към категорията на дипломатите. Мусолини е в тесен съюз с Хитлер — от един дол дренки са — и Ватикана трябва някак да намери общ език за две противоположни идеологии — католицизма и фашизма. Няма да е лесно. Знам добре немски, научих гръцки, докато бях в Атина, и италиански — в Рим. Говоря също френски и испански. — Той въздъхна. — Винаги съм имал склонност към езиците и съзнателно съм я развивал. Рано или късно щяха да ме преместят.

— Е, ваше преосвещенство, ако не заминавате утре, можете да видите Меги.

Думите излязоха от устата й, преди Ан да се замисли. А защо Меги да не го види, преди да е заминал, особено ако ще отсъства дълго, както предполага?

Главата му се извърна към нея. Тези красиви далечни сини очи бяха много умни и трудно се лъжеха. О, да, това беше роден дипломат. Той много добре разбираше какво казва тя и четеше мислите й. Ан усети, че затаява дъх в очакване на отговора му, но дълго време той не продума, вперил поглед над смарагдовата тръстика към пълноводната река, забравил бебето в скута си. Очарована, тя гледаше профила му — извивката на клепача, правия нос, потайната уста, волевата брадичка. С какви ли сили се бореше, докато съзерцаваше пейзажа? На какви ли чувствителни везни претегляше в ума си любов, желание, дълг, интерес, воля — и кое срещу кое поставяше? Ръката му приближи цигарата до устните; Ан видя как пръстите му трепереха и едва-едва въздъхна с облекчение. Значи, не беше безразличен.

Минаха почти десет минути, без да проговори; Ан запали нов „Капстън“ и му го подаде, когато той хвърли угарката. Докато изпуши докрай и втората цигара, той не отмести очи от планините в далечината и от мусонните облаци, надвиснали в небето.

— Къде е тя? — попита той най-сетне с напълно овладян глас, като хвърли и втората угарка през парапета.

От нейния отговор сега зависеше неговото решение — неин ред беше да помисли. Има ли право да тласка тези човешки същества по път, който никой не знае къде и към какво води? Тя мислеше единствено за Меги — никак не я беше грижа какво ще стане с този мъж. Че с какво беше по-добър от Люк? Хукнал подир нещо мъжко, без време или желание да спре заради една жена, спуснал се подир някаква си мечта, съществуваща може би само в размътената му глава. Нещо безплътно — като дима от фабриката, който се разсейва в тежкия, наситен с меласа въздух. „Но той така иска — мислеше си Ан — и е готов да похаби и себе си, и живота си.“

Той оставаше трезв, независимо какво беше Меги за него. Дори и заради нея — а Ан беше започнала вече да вярва, че той обича Меги повече от всичко с изключение на своя странен идеал — нямаше да изложи на риск възможността да се добере един ден до онова, към което се стреми. Не, дори и заради нея не. И ако му отговореше, че Меги е в някой хотел, пълен с курортисти, където биха го познали, той нямаше да отиде. Той отлично знаеше, че не е човек, който би останал незабелязан между другите. Ан облиза устни, събра глас:

— Меги е в една вила на остров Матлък.

— Къде?

— На остров Матлък. Курорт, изключително тих, недалеч от протока Уитсънди. Пък и в този сезон там няма жива душа. — И като не се стърпя, добави: — Не се бойте, никой няма да ви види!

— Насърчавате ли ме? — Той внимателно подаде на Ан спящото бебе. — Благодаря ви — рече после, като тръгна към стълбите. Но там се обърна и я погледна умолително. — Грешите — аз просто искам да я видя и нищо повече. Никога не бих въвлякъл Меги в нещо, което би застрашило безсмъртието на душата й.

— Или на вашата? Тогава се представете за Люк О’Нийл, когото очакват там. Така няма да има опасност от скандал нито за Меги, нито за вас.

— Ами ако дойде Люк?

— Изключено. Той замина за Сидни и ще се върне най-рано през март. Единственият начин да разбере, че Меги е на Матлък, е да го чуе от мен, а аз не му казах, ваше преосвещенство.

— Меги очаква ли Люк?

Ан се усмихна кисело.

— Как не!

— Няма да й сторя зло — уверяваше я той. — Искам само да я видя и толкова.

— Знам, ваше преосвещенство. Но истината е, че бихте й сторили много по-малко зло, ако искахте повече от това.

 

 

Когато колата на стария Роб запърпори по пътя, Меги застана на обичайното място на верандата, вдигнала ръка да даде знак, че всичко е наред и няма нужда от нищо. Той спря там, за да завие както обикновено, но преди това един мъж по къси панталони, риза и сандали скочи от колата с куфар в ръка.

— Всичко хубаво, мистър О’Нийл — викна Роб, тръгвайки.

Но Меги никога вече нямаше да сбърка Люк О’Нийл с Ралф де Брикасар. Това не беше Люк — не можеше да я измами нито разстоянието, нито припадащият бързо мрак. Тя стоеше занемяла и чакаше, докато той, Ралф де Брикасар, се приближаваше по пътя към нея. Значи, най-сетне беше решил, че я иска. За какво друго би дошъл при нея на такова място, и то под името Люк О’Нийл.

В нея всичко отказа да действа — и краката, и умът, и сърцето. Ралф идваше за нея, защо не чувствува нищо? Защо не се завтече в обятията му от радост, пред която нищо друго няма значение? Това беше Ралф — единственото, което тя бе искала от живота. Но нали току-що се бе мъчила цяла седмица да го избие от главата си! Проклет да е! Проклет да е? Защо, по дяволите, трябваше да идва тъкмо когато тя най-сетне беше започнала да го отпъжда поне от мислите си, ако не от сърцето? О, сега всичко ще почне пак отначало. Зашеметена, изпотена и разгневена, тя беше застанала като вкаменена и чакаше, а изящната фигура ставаше все по-едра и по-едра.

— Здравей, Ралф — каза тя през стиснати зъби, без да го поглежда.

— Здравей, Меги.

— Внеси си куфара. Искаш ли един горещ чай? — И докато говореше, тръгна към всекидневната, все още без да го поглежда.

— С удоволствие — отвърна той със същата сдържаност.

Последва я в кухнята; гледаше я, докато включи електрическия чайник, докато напълни каната за чай от малкия самовар над умивалника и извади чаши и чинийки от бюфета. После му подаде големия пакет с бисквити — той сложи няколко шепи в една чиния. Чайникът завря, тя изпразни каната, сипа вътре една лъжица чай и го попари с кипящата вода. После тръгна към всекидневната с чинията с бисквити и каната с чай, а зад нея той носеше чашите и чиниите.

В трите стаи се влизаше от една в друга и всекидневната от едната страна водеше към спалнята, а от другата — към кухнята, до която беше банята. Поради това къщата имаше две веранди — към пътя и към плажа. Това им даваше възможност да насочат погледите си в различни посоки, за да не се гледат един друг. Мракът се беше спуснал бързо както става в тропиците, но през широко отворената плъзгаща се врата до тях стигаше лекият плисък на вълните, шумът на далечния прибой, топлият полъх на вятъра.

Те пиеха чая си в мълчание, а до бисквитите не се докоснаха; тишината не бе нарушена и след като изпразниха чашите; той премести погледа си върху нея, докато тя упорито гледаше как пред вратата откъм пътя причудливо се полюшва от вятъра една млада палма.

— Какво ти е, Меги? — попита той нежно и ласкаво и сърцето й лудо заби и примря от болка — пак същия въпрос на възрастния мъж към малкото момиче. Без съмнение той не беше дошъл на остров Матлък да види Меги жената. Дошъл беше да види Меги детето. Обичаше детето, не жената. Жената беше намразил още с нейното появяване преди години.

Очите й — изумени, наскърбени, разярени — се извърнаха бавно и срещнаха неговите: дори сега, дори сега! Времето беше спряло, тя продължаваше да го гледа и той, затаил дъх от изненада, не можеше да не види зрялата жена в тези бистри като кристал очи. Очите на Меги. О, господи, очите на Меги!

Беше казал самата истина на Ан Мюлер — искаше само да я види, нищо повече. Макар да я обичаше, не бе дошъл да я направи своя. Само да я види, да поприказва с нея, да пренощува на канапето във всекидневната и да се помъчи още веднъж да изтръгне из корен онова вечно обаяние, което тя имаше над него, с надеждата, че като го проумее напълно, ще добие вътрешната сила да го отърси от себе си.

Трудно му беше да приеме една Меги с налети гърди, тънка талия и заоблени бедра. Но той го стори, защото, щом надникнеше в очите й, там — като сияние в храм — грееше неговата Меги. Душевността, чиято притегателна сила го държеше в плен още от първата им среща, беше останала непроменена във вече тъй промененото за съжаление тяло и докато откриваше в погледа й потвърждение, че тази душевност е там, той можеше да приеме новото тяло и да овладее влечението си към него.

И пренасяйки върху нея собствените си желания и чувства, той нямаше никакви съмнения, че и тя мисли като него — поне до момента, когато се нахвърли върху му като разярена котка, след раждането на Джъстийн. Но дори и тогава, когато гневът и болката му стихнаха, той отдаде поведението й на мъките, които беше изтърпяла — повече душевни, отколкото физически. Сега обаче, виждайки я най-сетне такава, каквато е, той дълбоко прозря онзи момент, в който тя беше излязла от детството и прекрачила в зрелостта — там, в гробището на Дройда след рождения ден на Мери Карсън, когато й беше обяснил, че не е могъл да я огради с особено внимание, защото хората биха си помислили, че се интересува от нея като мъж. Тогава тя го беше погледнала и в очите й имаше нещо, което той не можа да разбере, после се беше извърнала и когато погледът й отново срещна неговия, онова изражение бе вече изчезнало. Сега той разбираше, че оттогава тя беше мислила за него по-иначе: когато го бе целунала, това не е било моментна слабост, а после да продължи да мисли за него пак така, както той би искал. Оттогава той беше подхранвал тези илюзии, беше ги кътал най-грижливо във възприетия си начин на живот, беше ги носил като власеница. Докато тя бе вложила в любовта си към него всичко онова, на което е способна жената.

Трябваше да си признае, че я беше пожелал още от момента на първата им целувка, но това желание никога не го беше измъчвало така, както любовта му към нея — за него това бяха две отделни, различни неща, а не части от едно цяло. Заблуда, на която тя — клето, неразбрано създание — не се беше поддала.

Ако в този момент имаше някакъв начин да се махне от остров Матлък, той би побягнал от нея като Орест от Евменидите. Но той не можеше да напусне острова и не му липсваше смелост да остане при нея, вместо да броди навън в нощта. Какво да сторя? Как бих могъл да поправя нещата? Та аз я обичам! А щом е така, значи, я обичам такава, каквато е сега, а не каквато е била като дете. Та нали точно жената съм обичал в нея, жената с онова чисто женско умение да носи своето бреме. И тъй, Ралф де Брикасар, махни наочниците, виж я такава, каквато е сега, а не каквато беше много отдавна. Преди шестнадесет години, шестнадесет дълги, невероятни години… Аз съм на четиридесет и четири, а тя е на двадесет и шест — никой от нас не е дете, но аз съм далеч по-незрелият.

Ти го прие като нещо съвсем естествено, като ме видя да слизам от колата на Роб, нали, Меги? Реши, че най-сетне съм се предал. И преди да успееш дори да си поемеш въздух, трябваше да ти покажа колко грешиш. Аз раздрах булото на твоята илюзия така, сякаш тя беше мръсна, стара дрипа. О, Меги! Какво направих с теб! Как съм могъл да бъда толкова сляп, толкова егоцентричен? Нищо не постигнах с това, че дойдох да те видя, а само те разкъсах на малки парченца. Любовта ми през всичките тези години е била едно недоразумение.

Очите й, все още впити в неговите, започваха да се изпълват със срам и унижение, а когато в сменящите се едно след друго изражения по лицето му тя долови най-накрая отчайващо съжаление, внезапно осъзна своята огромна заблуда и целия й ужас. Осъзна и още нещо: той беше разбрал тази заблуда.

Бягай, Меги! Бягай оттук с частицата гордост, която още не ти е отнел. И щом си го помисли, тя го направи: скочи от стола си и побягна.

Преди да стигне до верандата, той я улови и тя така политна към него, че и той се олюля. Вече нищо нямаше значение: нито изнурителната битка да запази душата си, нито дълго потисканото желание; в няколко мига той бе изживял цяла вечност. Завладя го цялата онази сила, която беше приспана и на която стигаше само трепетът от едно докосване, за да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на страстта, а волята на ума потъва във волята на тялото.

Ръцете й се обвиха около врата му, неговите я обгърнаха жадно, той наведе глава, устните му потърсиха нейните, намериха ги. Нейните устни — вече не нежеланият, отпъждан спомен, а действителност. Ръцете й го обгръщаха сякаш завинаги, тя като че ли не усещаше вече тялото си; той потъна в мрак — тя беше като нощта, лабиринт от спомени и желания: нежелани спомени, отпъждани желания. Колко ли години е копнял за това, копнял за нея и отричал силата й, бягал дори от мисълта за нея като жена?

Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?

Времето не вървеше, а течеше, премина над него, докато съвсем изгуби смисъл и остана само една представа за безкрайност, по-осезаема и от истинското време. Той я усещаше и същевременно не я усещаше: във всеки случай тя не беше нещо отделно; искаше да я направи окончателно и завинаги част от себе си, издънка от себе си, а не само нещо, с което се слива и все пак е отделно от него. Никога вече нямаше да му е чуждо как се надигат на тласъци гърдите, корема, бедрата с вдлъбнатините и гънките между тях. Тя наистина беше създадена за него, защото той я беше направил такава — шестнадесет години й беше придавал форма и съдържание, без сам да знае, че го прави, а още по-малко — защо го прави. Забрави дори, че я беше дал другиму, че друг мъж я бе отвел до края на онова, което той сам беше започнал и винаги бе искал да е негово, защото тя беше неговото грехопадение, неговата роза, неговото творение. Това беше сън, от който той никога нямаше да се събуди, докато е мъж, с тяло на мъж. О, мили боже! Сега знам, знам! Знам вече защо я съхранявах в себе си само като представа, като дете, и то толкова дълго, след като тя беше надраснала и двете — само че защо трябваше да го научи по този начин?

Той най-сетне разбра, че онова, към което се беше стремил, беше да не бъде мъж. Никога, никога да не е мъж, а да бъде нещо много по-велико, надхвърлящо предопределението на мъжа. Но ето че съдбата му беше тук, в прегръдките му, затрептяла и засияла от него — нейния мъж. Мъж, завинаги мъж. Боже, не можеше ли да ме отмине това? Аз съм мъж, никога не ще мога да бъда бог, бил е заблуда този живот в стремеж към божествена същност. Такъв ли е всеки свещеник — да жадува да бъде бог? И се отрича от единственото, неопровержимо доказателство, че е мъж.

Той плътно я обгърна и с очи, пълни със сълзи, се вгледа в притихналото, озарено лице, видя как устните се разтвориха като розова пъпка, възкликнаха, заоблиха се в едно безпомощно „о“ от неподозирано удоволствие. Ръцете и краката й го обвиваха — живи въжета, свързали го с нея — копринен, гладък, терзаещ допир. Той положи брадичка на рамото й, допря буза до мекотата на нейната и се отдаде на влудяващия, непосилен порив на мъж в схватка със съдбата. В главата му всичко се въртеше шеметно, свличаше се, потъваше в дълбок мрак или блясваше с ослепителна светлина, в един миг се озова в центъра на слънцето, после светлината намаля, посивя и изгасна. Ето, това е да си мъж. Той не можеше да бъде нищо повече. Но не това му причини болка. Болката дойде в крайния момент, в момента на предела, от чувството му на празнота и пустош — екстазът е мимолетен. Той не можеше да се отдели от нея, и то сега, когато беше негова, създал я беше за себе си. И остана така вкопчен в нея, като удавник, търсещ спасение сред пустото море, и не след дълго, задържал се на повърхността, понесен отново от вълните на прилив, станал му вече познат, той се остави на неразгадаемата съдба, отредена на мъжа.

Какво е сънят? — чудеше се Меги. Блаженство, отдих от живота, ехо от смъртта или досадна потребност? Каквото и да беше, той му се беше отдал, лежеше с едната ръка върху нея и с глава до рамото й, за да я има дори и в съня си. Тя беше също изморена, но не си позволяваше да заспи. Струваше й се, че ако загуби макар и за кратко контрол над съзнанието си, когато си го възвърне, Ралф вече нямаше да го има. По-късно щеше да спи, когато той се събуди и потайните красиви уста изрекат първите думи. Какво ли ще й каже? Дали ще съжалява? Заслужавало ли е да се откаже от другото заради удоволствието с нея? Толкова години му се беше съпротивлявал, накарал беше и нея да се бори заедно с него; все още не й се вярваше, че най-сетне се е примирил, но онова, което й беше казал през нощта, в болката си, изличи тъй дългото му отричане от нея.

Тя беше безкрайно щастлива — не си спомняше да е била някога по-щастлива. От момента, в който я дръпна от вратата, всичко се превърна в триумф на телата им, съзвучие на движения и усет: пълна наслада. Създадена съм за него и само за него… Затова, не съм чувствувала нищо с Люк. И докато прииждащите вълни в тялото й я отнасяха отвъд всички предели на силите й, тя си мислеше, че е готова да умре, но да му даде всичко, на което е способна. Той не бива никога да съжалява, никога! А болката му? На моменти й се струваше, че я усеща като своя. И това я правеше още по-щастлива, защото виждаше в тази болка някакво възмездие.

Той се събуди. Меги се взря в очите му и в тяхната синева видя същата онази любов, която я беше сгрявала, която й беше давала смисъл още от детството; наред с нея видя и сянката на голяма умора. Не умора на тялото, а умора на духа.

Мина му през ума, че никога досега не се е събуждал в едно легло с друг човек; в известен смисъл това беше по-голяма интимност от физическата близост преди, беше съзнателна изява на емоционална връзка, истинско единение с нея. Лек и пречистен като въздуха, мамещо напоен с дъх на море и на пропита от слънце растителност, той се остави за малко да го носят крилете на една нова свобода — на облекчението, че се е отказал от задължението да се бори с нея, на покоя след поражението в една дълга, кръвопролитна война, което се е оказало далеч по-приятно от битката. Жестоко се борих с теб, моя Меги! И ето че накрая трябва да събирам не твоите останки, а късовете, на които съм се разпаднал аз.

Ти си била изпратена в моя живот, за да ми покажеш колко фалшива и самонадеяна е гордостта на свещеник като мен — и аз като Луцифер пожелах да посегна към онова, което е само на бога, и подобно на Луцифер се провалих. Пред Мери Карсън бях целомъдрен и покорен, и дори беден. Но до тази сутрин не знаех що е смирение. Мили боже, ако Меги нямаше такова значение за мен, щях да го понеса по-леко, но понякога ми се струва, че я обичам много повече, отколкото обичам теб, което също е част от наказанието, което си ми определил. В нея не се съмнявам, но в теб? Измама, заблуда, шега. Как да обичам една измама? И все пак те обичам.

— Ако събера сили, ще отида да поплувам, а после ще приготвя закуската — проговори той, защото чувстваше неудържима потребност да каже нещо, и усети нейната усмивка до гърдите си.

— Върви да плуваш, а аз ще приготвя закуската. И няма смисъл да се обличаш. Никой не идва тук.

— Истински рай! — Той отметна крака, седна и се протегна. — Каква хубава утрин! Дали не е поличба?

И отново болката от раздялата, дори само загдето напускаше леглото. Легнала, тя го гледаше как отива до плъзгащата се врата към плажа, как излиза навън и спира. Върна се и протегна ръка към нея.

— Не искаш ли да дойдеш с мен? После ще приготвим закуската заедно.

Имаше прилив, скалите не се виждаха, ранното слънце вече печеше горещо, но неуморният летен ветрец беше прохладен, корените на твърдата трева се губеха в рохкавия, особен пясък, където рачета и насекоми щъкаха насам-натам, търсейки плячка.

— Струва ми се, че за пръв път виждам света — каза той, широко отворил очи.

Меги стисна ръката му, чувствуваше се осенена и това слънчево събуждане й изглеждаше по-невероятно дори от действителния сън на нощта. Очите й, спрени върху него, усетиха болка. Невъобразим, напълно различен свят. Отговори му:

— Този свят — да. А как иначе? Та това е нашият свят, докато ние сме в него.

— Що за човек е Люк? — попита я той на закуска.

Тя извърна глава, замисли се.

— Физически не прилича толкова на теб, колкото ми се стори отначало, по онова време ти ми липсваше много, не можех да свикна без теб. Мисля, че се омъжих за него, защото ми напомняше за теб. Във всеки случай бях решила вече да се омъжа за някого, а той се открояваше от другите. Не искам да кажа с достойнства, с доброта или с нещо друго, което жените биха харесали у съпруга. Просто с нещо, което не мога точно да определя. Може би с това, че все пак прилича на теб. Той също няма нужда от жена.

Лицето му се сгърчи.

— Такъв ли ти се виждам, Меги?

— Сериозно ли ме питаш? Мисля, че да. Никога няма да разбера защо, но така мисля. И в Люк, и в теб има нещо, което ви кара да смятате, че да се нуждаеш от жена, е слабост. Не искам да кажа жена за леглото, а жена, която да ви е необходима, истински да ви е необходима.

— И като приемаш това, ти все пак не се отказваш от нас?

Тя повдигна рамене и се усмихна малко тъжно.

— О, Ралф, не казвам, че ми е все едно, дори много съм страдала от това, но то си е просто факт. Би било глупаво да се опитвам да го променя, то не може да се промени. Единственото, което мога да сторя, е да се възползвам от слабостта, а не да се правя, че не я забелязвам. Защото го искам и ми е необходимо. Но, изглежда, ме влече към хора като теб и Люк, иначе не бих се съсипвала по такива като вас двамата. Иначе щях да се омъжа за някой добър, кротък, простодушен човек като баща ми, някой, за когото да съм желана и необходима. Но във всеки мъж има нещо от Самсон, струва ми се. Само че при такива като теб и Люк е по-силно изявено.

Той не изглеждаше обиден, усмихваше се.

— Моята мъдра Меги!

— Това не е мъдрост, Ралф. Просто здрав разум. Аз не съм много умна, ти знаеш. Но виж братята ми. Съмнявам се, че по-големите изобщо някога ще се оженят или ще имат приятелки. Те са ужасно свенливи, боят се от силата, която може да има над тях жената, и са изцяло обладани от мама.

Заредиха се ден след ден, нощ след нощ. Дори силните летни дъждове бяха хубави — разхождаха се под тях голи или ги слушаха как тропат по покрива, топли и щедри на ласки като слънцето. Когато се скриеше слънцето, те пак излизаха, лежаха на плажа, плуваха — той я учеше да плува.

Понякога Меги се вглеждаше скришом в него и напрягаше всички сили да запечата лицето му в ума си, защото си спомняше как въпреки обичта, която бе изпитвала към Франк, с годините образът му бе избледнял, забравила беше как изглежда. Ето ги очите, носът, устата, очарователните сребристи кичури като крила в тази черна коса, високото здраво тяло, което се беше запазило стройно и стегнато като на младини, но загубило малко от своята гъвкавост. И когато той се обърнеше и уловеше погледа й, в очите му се четеше дълбока печал, поглед като на обречен. Тя разбираше какво искат да кажат тези очи, поне мислеше, че разбира: трябва да се върне, да се върне при Църквата и при своите задължения. Не със същия дух може би, но по-подготвен да служи. Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.

Един ден, като лежаха на плажа, когато слънцето, слязло доста ниско, багреше като с кръв морето и правеше пясъка ефирно жълт, той се обърна към нея:

— Меги, никога не съм бил толкова щастлив и… толкова нещастен.

— Зная, Ралф.

— Сигурно. Дали затова те обичам? Ти не си необикновена, Меги, и при все това си много особена. Дали съм го усетил още тогава, преди толкова много години? Моята страст към тицианови коси! Знаел ли съм къде ще ме отведе? Обичам те, Меги.

— Заминаваш ли?

— Утре. Трябва. Корабът за Генуа тръгва след по-малко от седмица.

— Генуа ли?

— Рим по-точно. За дълго, може би до края на живота ми. Не знам.

— Не се безпокой, Ралф. Ще те пусна без сцени. И аз трябва скоро да си тръгвам. Ще напусна Люк и ще се върна в Дройда.

— О, боже! Да не би заради това… заради мен?

— Не, разбира се — излъга тя. — Бях го решила още преди да дойдеш. Люк нито ме иска, нито има нужда от мен — няма да му липсвам ни най-малко. Но аз имам нужда от дом, от нещо мое и мисля, че винаги ще го намеря в Дройда. Не е хубаво клетата Джъстийн да расте в дом, където аз съм прислужница, макар че Ан и Луди не ме смятат за прислужница. Но аз знам, че съм и ще бъда такава и за Джъстийн, като порасне достатъчно и разбере, че не е имала истински дом. Едва ли ще бъде доволна, но трябва да направя за нея каквото мога. Затова ще се върна в Дройда.

— Ще ти пиша, Меги.

— Недей. Нима мислиш, че са необходими писма — след всичко това? Не искам между нас да има нещо, което може да е опасно за теб, ако попадне в ръцете на безскрупулни хора. Така че никакви писма. А ако някога дойдеш в Австралия, съвсем естествено и редно е да посетиш Дройда. Но те предупреждавам, Ралф, помисли си преди това. Само на две места в света принадлежиш най-напред на мен, а после на бога — тук на Матлък и в Дройда.

Той я взе в прегръдките си, като галеше светлата й коса.

— Меги, с цялото си сърце искам да мога да се оженя за теб, никога вече да не се отделям от теб. Не искам да те напущам… В известен смисъл аз никога не ще се отърся от теб. Ще ми се понякога да не бях идвал на Матлък. Но ние не бихме могли да променим това, което сме, и може би така е по-добре. Разбрах за себе си неща, които никога нямаше да узная или да изпитам, ако не бях дошъл. Но по-добре е да се боря с познатото, отколкото с неизвестното. Обичам те. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Запомни го.

На другия ден Роб се появи за пръв път, откакто беше оставил Ралф, и изчака търпеливо, докато се сбогуват. Ясно, че не са младоженци, защото той дойде по-късно и си отива пръв. Не са и само любовници. Женени са — личи им и на двамата. Но се обичат, много се обичат. Като него и госпожата: голяма разлика във възрастта, която прави брака успешен.

— Довиждане, Меги.

— Довиждане, Ралф. Пази се.

— Добре. И ти.

Той се наведе да я целуне и противно на решението си, тя се притисна към него, прегърна го с всичка сила. А когато той отдели ръцете й от врата си, тя ги вкопчи здраво зад гърба си.

Той се качи в колата и докато Роб завиваше, седна, впери поглед през предното стъкло и не се обърна повече назад. „Трябва да е необикновен човек, щом може да постъпи така“ — помисли си Роб, без да е чувал за Орфей. Прекосиха в мълчание окъпаната от дъжда гора и стигнаха до другия бряг на Матлък с дългия кей. Като си стиснаха ръце, Роб го погледна в лицето и се зачуди. Никога не беше виждал толкова човешки и толкова тъжни очи. Гордостта беше изчезнала завинаги от погледа на архиепископ Ралф.

 

 

Когато Меги се върна в Химелхох, Ан веднага разбра, че ще я загуби. Да, това беше същата Меги, но в нея имаше сякаш още нещо. Каквото ще да си е казвал архиепископ Ралф, преди да отиде на Матлък, но там нещата най-сетне бяха станали, както Меги иска. Крайно време беше.

Меги взе Джъстийн на ръце, сякаш едва сега осъзнаваше какво означава да я има, люлееше мъничкото същество и оглеждаше стаята усмихната. Погледът й срещна погледа на Ан и беше толкова жив, така грейнал от вълнение, че Ан усети как и нейните очи се пълнят със сълзи от споделена радост.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна, Ан.

— А за какво?

— Загдето изпрати Ралф. Предполагала си, че след това ще напусна Люк, и затова съм ти още по-признателна, мила. О, да знаеш само от какво голямо значение беше това за мен! Бях решила да остана при Люк, но сега се връщам в Дройда и никога няма да я напусна.

— Мъчно ми е, че си отиваш, и най-вече ми е мъчно за Джъстийн. Но се радвам и за двете ви, Меги. С Люк щеше да бъдеш само нещастна.

— Знаеш ли къде е той сега?

— Върнал се е от завода. Реже тръстика край Ингъм.

— Трябва да отида при него, да му кажа. И колкото и да ми е неприятна дори мисълта за това, да спя с него.

— Какво!

Очите блеснаха.

— Закъсняла съм с две седмици, а досега не ми се е случвало нито с един ден. Само с Джъстийн. Бременна съм, Ан, знам!

— Боже мой! — Ан погледна смаяна Меги, сякаш я виждаше за пръв път, което може би беше точно така, навлажни устни, заекна: — Може да е напразна тревога.

Но Меги твърдо поклати глава.

— Не. Бременна съм. Има някои неща, които просто се усещат.

— Хубаво си се наредила, ако е така — процеди Ан.

— Ан, нима не разбираш! Не виждаш ли какво означава това? Аз не мога никога да имам Ралф, винаги съм знаела, че не мога да го имам. И все пак го имам, имам го! — Тя притисна Джъстийн така силно, че Ан се уплаши бебето да не изпищи, но странно, то мълчеше. — Аз имам онова от Ралф, което Църквата никога не ще притежава, онова от него, което ще се предава от поколение на поколение. Чрез мен той ще продължи да живее, защото съм сигурна, че това ще е син! И този син ще има синове, които също ще имат синове — аз ще надвия самия бог! Обичам Ралф още от десетгодишна и ще го обичам и на сто да стана. Само че той не е мой, но детето му ще бъде мое. Мое, Ан, мое!

— О, Меги! — промълви Ан безпомощно.

Възбудата, въодушевлението стихнаха; тя стана пак предишната Меги, кротка и мила, но с някаква желязна жилка в себе си, със сила да понесе много изпитания. Сега Ан напрегна вниманието си и разсъждаваше какво ли точно е направила, изпращайки Ралф де Брикасар на остров Матлък. Възможно ли е човек да се промени толкова много? За Ан беше невероятно. Трябва да го е имало у Меги през цялото време, но толкова добре прикрито, че не е личало. Не беше само желязната жилка у Меги — тя цялата беше от стомана.

— Меги, ако наистина ме обичаш, запомни нещо от мен.

Сивите очи се свиха в ъгълчетата.

— За толкова много години съм изчела повечето от томовете на Луди, след като свършиха моите книги. И особено онези със старите гръцки легенди, които винаги са ме очаровали. Казват, че гърците имат определение за всичко и са назовали всички човешки състояния.

— Знам. И аз прочетох някои от книгите на Луди.

— Не си ли спомняш тогава? Гърците казват, че е грях пред бога да обичаш нещо отвъд границите на разума. И че когато някой бива обичан така, боговете стават завистливи и го поразяват в разцвета на живота му. Извади си поука, Меги. Светотатство е да се обича толкова силно.

— Светотатство, да, Ан, точно така! Само че моята любов към детето на Ралф не е светотатство, а е чиста като самата Богородица.

Кестенявите очи на Ан бяха много тъжни.

— Но дали тя е обичала чисто? Та нали този, когото е обичала, е бил поразен в своя разцвет?

Меги остави Джъстийн в люлката.

— Каквото трябва да стане, то ще стане. Ралф не мога да имам, но детето му мога. Усещам, че… о, най-сетне животът ми като че ли придобива смисъл! Това беше най-лошото в тези три години и половина, Ан. Бях започнала да мисля, че няма никакъв смисъл да живея. — Тя се усмихна леко, с някаква нова решителност. — Ще пазя това дете с всички сили, каквото и да ми струва. И преди всичко ще му дам единственото име, което има право да носи и което и Люк дори не ще може да му оспори. Призлява ми само при мисълта да спя с Люк, но ще го направя. Ще спя и с дявола, ако това би помогнало за бъдещето на това дете. После се връщам в Дройда и се надявам никога повече да не видя Люк. — Тя се извърна от люлката. — Вие с Луди ще ни идвате на гости, нали? В Дройда винаги има място за приятели.

— По един път в годината винаги когато ни поканите. Луди и аз искаме да видим как ще расте Джъстийн.

* * *

Само мисълта за бебето на Ралф поддържаше все още известна решителност у Меги, докато малката железница се люшкаше и друсаше по дългия път до Ингъм. Ако не беше заради новия живот, който тя не се съмняваше, че носи, да спи отново с Люк, би било най-тежкият грях пред самата нея. Но заради детето на Ралф би се съюзила и със самия дявол.

Практическата страна на въпроса също нямаше да е лесна. Меги знаеше това. Но беше направила плановете си с всичката предвидливост, на която беше способна, и колкото и да е странно, с помощта на Луди. Трудно можеше да се скрие нещо от него — той беше твърде проницателен и между двамата с Ан почти нямаше тайни. Той гледаше загрижено Меги, поклати глава и започна да й дава отлични съвети. Най-важната цел на мисията й беше премълчана, разбира се, но Луди беше твърде добре посветен в житейските неща, както са повечето хора, изчели толкова книги.

— Ти не би искала да съобщиш на Люк, че го напускаш в момент, когато е изтощен от тръстиката, нали? — каза Луди деликатно. — За предпочитане е тогава да го намериш в добро настроение. Значи, ще идеш при него в събота вечер или в неделята след седмицата, когато е бил дежурен по кухня. Говори се, че Люк готвел най-добре от всички — научил се още докато бил най-ниско в тотема на стригачите, а те са много по-придирчиви от резачите на тръстика. Това означава, че кухненската работа не му е неприятна, нали разбираш? Сигурно за него няма нищо по-лесно. И затова трябва да поизчакаш. Ще му съобщиш новината, когато е в добра форма, след едноседмична почивка в кухнята.

Впоследствие на Меги й се струваше, че много далеч е останало времето, когато се изчервяваше — тя гледаше Луди спокойно и твърдо, без дори да поруменее.

— Луди, а можеш ли да разбереш коя седмица готви Люк? Или как да разбера аз?

— Кукличка! — каза той развеселен. — И аз си имам мустачета тук-там по старата лоза. Ще разбера.

Съботният следобед беше напреднал, когато Меги влезе в хотела на Ингъм, много приличен на вид. Характерно за всички градове в Северен Куийнсленд беше, че имаха хотели на всеки ъгъл. Тя остави в стаята малкия си куфар и се запъти към неприветливото фоайе да търси телефон. В града беше пристигнал отбор по ръгби за тренировъчен мач преди сезона и коридорите бяха пълни с полуголи, съвсем пияни спортисти, които я посрещнаха с възклицания и посягаха да я потупат по раменете и отзад. Докато стигна до телефона, цялата трепереше — всичко в това нейно начинание беше мъчително. Сред невъобразим шум и мяркащи се пиянски лица тя успя да позвъни в чифлика на Браун, където работеше групата на Люк, и помоли да му предадат, че жена му е в Ингъм и го чака. Като видя колко е изплашена, хотелиерът я придружи до стаята й и я изчака да заключи вратата отвътре.

Меги се облегна на вратата, отмаляла от облекчение; дори и залък да не хапне, докато се върне в Дъни, пак нямаше да смее да иде до столовата. За щастие хотелиерът я беше настанил до тоалетната за жени, та можеше да отива там при нужда. Щом усети, че краката й могат да я държат, замъкна се до леглото и седна на него с наведена глава, вперила поглед в треперещите си ръце.

По целия път си беше мислила как по-добре да го направи и всичко в нея крещеше: по-бързо, по-бързо! Преди да отиде да живее в Химелхох, не беше чела нищо за прелъстяване, но дори и сега, въоръжена с няколко такива описания, тя не беше уверена в способността си да го направи. Но трябваше да стане точно така, защото знаеше, че веднъж започне ли да говори с Люк, всичко ще се провали. Езикът я сърбеше да му каже какво в същност мисли за него. Но желанието и да се прибере в Дройда с детето на Ралф надделя.

Като потръпна в знойния лепкав въздух, тя се съблече и легна със затворени очи, мъчейки се да не мисли за нищо друго, освен за необходимостта да осигури бъдещето на детето на Ралф.

Футболистите изобщо не направиха впечатление на Люк, когато влезе в девет часа: повечето от тях вече не бяха на себе си, а онези, които все още се държаха на краката си, не виждаха по-далеч от чашите си с бира.

Луди беше съвсем прав: в края на седмицата след дежурството в кухнята Люк беше отпочинал, жаден за разнообразие и изпълнен с добри намерения. Когато малкият син на Браун дойде в бараката да предаде съобщението на Меги, той тъкмо доизмиваше чиниите от вечеря и смяташе да отиде с колелото до Ингъм при Арне и момчетата, събрани на редовния съботен гуляй. Да прекара една нощ с Меги, щеше да му е още по-приятно — откакто бяха в Атертън, той се улавяше от време на време, че я иска въпреки физическото си изтощение. И само поради ужаса, че тя пак ще започне с нейното „кога ще си имаме собствен дом“, избягваше да се отбива в Химелхох, дори и когато се случеше близо до Дъни. Но сега тя сама беше дошла при него и толкова по-добре. Затова набързо довърши чиниите и яхна велосипеда, а имаше и късмет — още преди да измине и миля, взе го един камион. Но докато прекосяваше трите улици до хотела, в който беше Меги, радостта му помръкна. Всички аптеки бяха затворени, а той нямаше у себе си презервативи. Спря се, впери поглед в някаква витрина с изгризани от червеи и размекнати от жегата шоколади, около които беше пълно с умрели мухи, и вдигна рамене. Е, ще рискува. Нали е само за една нощ; пък ако стане бебе, може да има късмет да е момче този път.

Меги нервно подскочи, като чу почукването, стана от леглото и отиде на пръсти до вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Люк — чу се гласът му.

Тя превъртя ключа, открехна вратата и отстъпи зад нея, когато Люк я бутна да влезе. Зад гърба му тя я затръшна и застана срещу него. Той я гледаше — гърдите й, наедрели и по-закръглени, привлекателни повече от всякога, със зърна вече не бледорозови, а наситено червени от бременността. Така че, ако му трябваха стимули, това му беше предостатъчно: той я взе на ръце и я отнесе в леглото.

До сутринта тя не беше изрекла нито дума, но самото й докосване беше разбудило у него трескави желания с непозната дотогава сила. Сега лежеше някак далеч от него и, кой знае защо, чужда.

Той сладостно се протегна, прозина се, покашля се.

— Какво те води в Ингъм, Мег?

Тя обърна глава и го загледа с широко отворени, пълни с презрение очи.

— Е, какво те води тук? — попита той засегнат.

Никакъв отговор — само този настойчив, пронизващ поглед, сякаш тя не желаеше да проговори, и това му се видя странно след такава нощ.

Устните й се раздвижиха в усмивка.

— Дойдох да ти кажа, че се връщам в Дройда.

В първия момент той не повярва, после се вгледа по-внимателно в лицето й и се убеди, че говори истината.

— Защо? — попита той.

— Казах ти, че ще го направя, ако не ме заведеш в Сидни — отвърна тя.

Изненадата му беше съвсем искрена.

— Но, Мег, това беше преди цяла година и половина! И нали все пак те заведох на почивка. Четири толкова скъпи седмици на Атертън. Как да те водя и в Сидни на всичкото отгоре?

— Оттогава ти беше два пъти в Сидни, и двата пъти без мен — упорстваше тя. — Хайде, първия път очаквах Джъстийн, но бог ми е свидетел, че имах нужда да се махна от дъждовете този януари.

— О, боже!

— Какъв си скъперник, Люк — продължаваше тя кротко. — Получи от мен двадесет хиляди лири, които по право са мои, и ти се свиди да отделиш малко пари да ме заведеш в Сидни. Да ти се не видят и парите! Отвращавам се от теб.

— Не съм ги пипнал — опита да се защити той. — Там са си, до последното пени, че и още отгоре.

— Точно така. Стоят си в банката и там ще си останат. Ти изобщо нямаш намерение да ги харчиш, нали? Искаш само да им се прекланяш — като пред златен телец. Признай си, Люк, че си скъперник. И на всичкото отгоре се прояви като истински глупак! Да се отнасяш към жена си и дъщеря си, както не би се отнесъл и към кучета — все едно, че не съществуваме за теб, да не говорим за това, че изобщо не се грижиш за нас! Самодоволен, надут, егоистичен негодник!

Пребледнял, разтреперан, той се чудеше какво да каже: дойде му като гръм от ясно небе, дето Меги се нахвърли изведнъж върху него, особено след такава нощ. Беше потресен от несправедливите обвинения, но не знаеше как да я накара да разбере колко чисти са подбудите му. Като всяка жена, и тя виждаше само повърхностното и просто не можеше да оцени истинската същност на плана му. Успя само да промълви: „О, Мег!“ с глас на объркан, отчаян, примирен човек. После добави:

— Аз никога не съм се отнасял зле с теб. Никога! Кой би могъл да каже, че съм бил жесток към теб? Никой! Винаги си имала и храна, и покрив, не си студувала…

— О, да! — прекъсна го тя. — Това ти е единствената заслуга — никога досега не ми е било така горещо. — Поклати глава и се изсмя. — Каква полза от всичко това? Все едно да говоря на стената.

— И аз мога да кажа същото!

— Разбира се — отвърна Меги ледено, като стана от леглото и взе да се облича. — Няма да се развеждам — продължи тя. — Не желая да се омъжвам отново. Ако поискаш развод, знаеш къде да ме намериш. Формално погледнато, аз съм виновна, нали? Аз те напускам — или поне така ще каже съдът в тази страна. Можете да се пооплачете със съдията един на друг колко коварни и неблагодарни са жените.

— Аз не съм те изоставял — настояваше той.

— Задръж моите двадесет хиляди лири, Люк. Но повече няма да получиш нито пени. Отсега нататък ще използувам парите си за отглеждането на Джъстийн и може би на още едно дете, ако имам късмет.

— Значи, такава била работата! Искала си само да имаш още едно дете, така ли? Затова си дошла дотук — една лебедова песен, последен подарък от мен, да си го носиш в Дройда! Ново бебе, а не мен! Никога не ти е било до мен, нали! Аз ти служа само за размножаване! Господи, каква измама!

— Това представляват повечето мъже за повечето жени — каза тя с озлобление. — Ти предизвикваш най-лошото у мен, Люк, и то така, както дори не можеш и да си представиш. Много ти здраве! През последните три години и половина аз ти донесох повече пари, отколкото ще спечелиш от тръстиката. А ако имам друго дете, това не те засяга. От този момент нататък не желая да те виждам, докато съм жива.

Тя беше вече съвсем облечена. Като взе чантата и малкия куфар, обърна се с ръка върху дръжката на вратата.

— И чуй един малък съвет от мен, Люк. За в случай, че си намериш друга жена, като остарееш и се умориш достатъчно, та да не можеш вече да принадлежиш на тръстиката. Не умееш да целуваш, никак не умееш. Отваряш си устата толкова широко, сякаш ще глътнеш жената като питон. Слюнката е приятна, но не да се давиш с нея. — И с ожесточение изтри с ръка устните си. — Повдига ми се от теб, Люк О’Нийл, великият Аз! Ти си нищожество!

След като тя си излезе, той остана още дълго седнал на леглото, с поглед, вперен във вратата. После вдигна рамене и взе да се облича. За това не се иска много време в Северен Куийнсленд — само чифт къси панталони. Ако побърза, ще успее да се прибере в бараките с колата на Арне и момчетата. Добрият Арне. Верният приятел Арне. Какви глупаци са мъжете! Жените са си жени, но мъжкото приятелство е нещо съвсем друго.