Колийн Маккълоу
Птиците умират сами (10)

10

Земята се съвземаше удивително бързо: само след седмица зелени стръкчета трева се показаха над лепкавото тресавище, а в следващите два месеца обгорените дървета започнаха да се раззеленяват. И ако хората бяха твърди и жилави, то бе защото природата не допущаше да бъдат други: онези, които бяха меки по душа или им липсваше зрънцето фанатична издръжливост, не се застояваха в Големия Северозапад. Но щяха да минат години, преди да се заличат напълно белезите от пожара. Много пластове кора трябваше да пораснат и да се обелят по останките от евкалипти, преди стъблата им да станат отново бели, червени или сиви, а една част от дърветата изобщо нямаше да се възстановят и щяха да си стърчат мъртви и черни. Години наред равнината щеше да е осеяна с разпадащи се скелети, които с времето ще се слягат под прахта и под овчите стъпки. Проточили се през Дройда на запад, останаха две дълбоки бразди, издълбани в калта от ръбовете на приспособения лафет. Пътници, които знаеха събитията, ги сочеха на другите, които не ги знаеха, докато случилото се стана част от историята на черноземните равнини.

Пожарът унищожи може би една пета от площта на Дройда и 25 000 от овцете й — дреболия за една ферма, която боравеше с овце от порядъка на 125 000, както бе през последните няколко добри години по тези места. Нямаше никакъв смисъл да се роптае срещу злата съдба или гнева на бога, както пострадалите си обясняваха това бедствие. Оставаше им само да забравят загубеното и да започнат отново. Нито се случваше за пръв път, нито някой очакваше да е за последен.

Но паркът на Дройда, пуст и кафяв въпреки пролетта, беше тъжна гледка. На суша се издържаше благодарение на цистерните на Майкъл Карсън, но на огъня нищо не можеше да устои. Дори глицинията не цъфна; когато до нея стигнаха пламъците, тя току-що се беше покрила с нежни гроздчета от пъпки, които се сбръчкаха и клюмнаха. Розите изсъхнаха, теменужките умряха, шибоят се превърна в жълта слама, обичките из сенките повехнаха, без да могат вече да се съживят. Водата в цистерните, източена за пожара, беше възстановена от последвалия проливен дъжд и всеки жертваше кой знае как намерено свободно време, за да помогне на Том да възстанови лехите.

Боб реши да продължи идеята на Пади в Дройда да бъдат наемани повече работници и взе още трима пастири. Политиката на Мери Карсън беше да не държи на постоянна работа чужди хора — тя предпочиташе да наема помощници, когато дойде време за събиране на стадата, за ягнене и за стрижене, но според Пади хората работеха по-съвестно, като знаеха, че имат постоянно място. Повечето пастири без друго не ги свърташе дълго на едно място.

В новите къщи, построени сега по-далеч от реката, се настаниха семейни мъже. За стария Том също имаше нова къщичка с три стаи: тя се гушеше под един евкалипт зад конюшните и всеки път, като влизаше, Том се покашляше със задоволството на собственик. Меги продължи да се грижи за някои от вътрешните пасища, а майка й — за счетоводството.

Фий беше поела и задължението на Пади да поддържа кореспонденцията с епископ Ралф и вярна на себе си, го уведомяваше само за нещата, засягащи работата във фермата. Меги копнееше да се добере до писмата му, жадуваше да ги прочете, но Фий не й даваше достъп до тях и щом погълнеше съдържанието им, ги заключваше в една желязна кутия. Откакто Пади и Стю ги нямаше, Фий беше станала съвсем недостъпна. Колкото до дъщеря си, още щом отец Ралф си отиде, тя забрави обещанието, което му беше дала. На поканите за танци и забави Меги отказваше вежливо. Фий виждаше това, но нито възразяваше, нито я съветваше да отива. Лайъм О’Рурк използуваше всяка възможност да пристигне с колата си; Инок Дейвис постоянно звънеше по телефона; същото правеха и Копър Кармайкъл, и Алистър Маккуийн. Но Меги беше с всекиго делова, кратка, докато накрая те загубиха всякаква надежда да й направят впечатление.

Лятото беше много влажно, но реките не придойдоха толкова, че да предизвикат наводнение, а само разкалваха земята. Барун-Дарлинг, хиляда мили дълга, течеше дълбока, широка и буйна. Като дойде зимата, продължи да вали от време на време и кафеникавата пелена, която се стелеше из въздуха, беше сега от вода, а не от прах. Притокът на скитници намаля, защото беше адска мъка да се броди из черноземните равнини в дъждовния сезон, а като се прибави към влагата и студът, започна да върлува пневмония сред онези, които оставаха без топъл подслон за през нощта.

Боб беше тревожен и говореше за болести по краката на овцете, ако продължават да тъпчат из тази кал: мериносовите овце не понасяха толкова много влага и щяха да им се увредят копитата. Да ги острижат, беше почти невъзможно, защото никой стригач не би се докоснал до такова подгизнало руно, а ако земята не изсъхнеше преди ягненето, много от новородените щяха да измрат в тинята и студа.

 

 

Телефонът иззвъня два пъти дълго и два пъти кратко — сигналът за Дройда. Фий се обади.

— Боб, търсят те от „Майкар лимитид“.

— Ало, Джими, тук е Боб… Аха, браво!… О, чудесно! Препоръките му в ред ли са?… Добре, прати го при мен… Щом чак толкова го бива, може да му кажеш, че сигурно ще го взема, но все пак трябва сам да се уверя: не обичам да решавам слепешката, а на препоръки не се доверявам… Точно така, благодаря. До скоро.

Боб се върна на мястото си.

— Идва нов пастир, бил добро момче, казва Джими. Работил из равнините на Уест Куийнсленд около Лонгрийч и Чарливил. Преди бил джамбазин. Честен и с добри препоръки. Можел да се справи с всяка твар на четири крака и с опашка, умеел да обяздва коне. Бил и стригач, и то от скоростните, разправя Джими — повече от двеста и петдесет на ден. Това ме съмнява малко. Защо му е на скоростен стригач да работи като пастир? Че кой такъв стригач ще остави двуколката, за да се качи на седло? А то иначе ще ни е от помощ в пасищата, а?

С годините Боб беше започнал да провлачва думите по австралийски, но затова пък изреченията му взеха да стават по-кратки. Той наближаваше тридесетте и за голямо разочарование на Меги, по нищо не личеше да е влюбен в някое от подходящите за него момичета, срещани на редките празненства, където ходеше поне от приличие. От една страна, беше болезнено свенлив, а, от друга, беше изцяло погълнат от земята и, изглежда, предпочиташе да се отдаде само на нея. Джек и Хюи все повече и повече заприличваха на него: тримата можеха да минат и за близнаци, както бяха седнали заедно на една от мраморните пейки — най-голямото удобство, което си позволяваха, когато си почиваха у дома. Повече обичаха да нощуват на открито, а когато спяха в къщи, опъваха се по пода в спалните си, сякаш се бояха, че леглата може да ги размекнат. От слънцето, вятъра и сухия въздух светлата им кожа с лунички беше потъмняла като пъстър махагон, на който сините им очи грееха меки и кротки, с дълбоки бръчки встрани от постоянното взиране надалеч в сребристо сивата трева. Беше почти невъзможно да се определи възрастта им, нито кой е най-голям или най-малък. И тримата имаха римския нос на Пади и неговото приветливо, обикновено лице, но телата им бяха по-хубави от неговото попрегърбено и с удължени ръце от толкова години стригане на овце. Синовете му пък бяха придобили сдържаната, гъвкава красота на ездача. Но жените, удобствата и удоволствията не ги привличаха.

— Новият женен ли е? — запита Фий, докато изтегляше тънки черти с линия и писалка с червено мастило.

— Знам ли, не попитах. Ще видим утре, като дойде.

— Как ще пристигне?

— Джими ще го докара: трябвало да провери за онези стари скопени овни в Танкстенд.

— Е, дано се заседи. Ако не е женен, няма да го свърти повече от няколко седмици. Не може да се разчита на тези пастири — каза Фий.

Джимс и Патси бяха на пансион в Ривървю и се кълняха, че няма да стоят в училището и минута, след като навършат четиринадесет години, докогато беше задължително. Горяха от нетърпение час по-скоро да излязат в пасищата с Боб, Джек и Хюи и в Дройда да работи пак само семейството, а който иска, да идва и да си отива, когато пожелае. Близнаците споделяха семейната любов към книгите, но от това в Ривървю не им беше по-приятно; книга можеш да носиш и в джоба си или в чантата на седлото и да я четеш с много по-голямо удоволствие в сянката на някой евкалипт по пладне, отколкото в класната стая на монашеския орден. Беше им трудно да свикнат с този пансион. Не им правеха впечатление остъклените класни стаи, нито просторните зелени игрища, изобилието от градини и места за отдих не будеха у тях интерес. Сидни не им правеше впечатление с музеите си, концертните зали и галериите. Сприятелиха се със синовете на други скотовъдци и през свободното време си мечтаеха за в къщи или с нескривана гордост разказваха колко голяма и прекрасна е Дройда, а онези, които ги слушаха, благоговееха и им вярваха, защото нямаше човек западно от гара Бърън да не е чувал за знаменитата Дройда.

Минаха няколко седмици, преди Меги да се запознае с новия пастир. Името му — Люк О’Нийл — беше вече вписано в счетоводните книги и в Къщата се говореше за него много повече, отколкото за други пастири. Преди всичко беше отказал да нощува в бараките за наемни работници и се беше настанил в последната празна къща край реката. Освен това се беше сприятелил с мисис Смит и бе спечелил симпатиите й, макар че тя обикновено не обръщаше внимание на другите като него. Любопитството на Меги беше вече възбудено много преди да го срещне.

Слънцето блестеше в очите му, така че тя го видя, преди той да я види: той яздеше един злонрав кон на черни петна и с черна грива и опашка; тя добре познаваше животното, понеже нейно задължение беше да разпределя работните коне, и се беше чудила защо не вижда тези дни този кон. Никой от мъжете не го искаше и всеки избягваше да го язди. Но на новия пастир, изглежда, му беше все едно, което несъмнено доказваше, че умее да язди, още повече, че този кон можеше да хвърли ездача си още щом го яхне и имаше навик да хапе.

Трудно може да се познае ръстът на мъж, яхнал кон, а и австралийските пастири използваха малки английски седла без заден лък и не повдигнати отпред, та яздеха със свити колене и силно изправена стойка. Новият изглеждаше висок, но понякога височината е само в тялото, а краката са несъразмерно къси, тъй че Меги се въздържа да отсъди. За разлика от повечето пастири той предпочиташе да носи бяла риза и бели панталони от молескин вместо сива фланела и сиви бричове. „Суетен — помисли си Меги развеселена. — Да му е на добър час, щом не му тежи да пере и глади толкова често.“

— Добър ден, госпожо! — провикна се той, като се срещнаха, повдигна старата си омачкана сива кожена шапка и пак я килна на главата си.

Засмените сини очи гледаха Меги с нескрит възторг, когато тя се спря при него.

— О, не сте госпожата, значи, трябва да сте дъщерята — продължи той. — Аз съм Люк О’Нийл.

Меги измънка нещо, но повече не го погледна — беше толкова ядосана, че и през ум не й мина да му отвърне в същия весел тон. О, това на нищо не прилича! Как смее някой друг да има лице и очи като на отец Ралф! Те не я гледаха като него: смехът в тях беше нещо съвсем различно и не горяха от обич към нея. От първия миг, когато бе видяла отец Ралф, коленичил пред нея в прахта на гарата в Гили, Меги бе доловила обич в погледа му. И да гледа сега в неговите очи, без да вижда самия него! Това беше жестока шега, истинско наказание!

Без да подозира какви мисли вълнуват спътницата му, Люк О’Нийл задържаше непокорния си кон до нейната кротка кобила, докато прегазят реката, още пълноводна от големите дъждове. Тя беше красавица, няма съмнение! И тази коса! Онова, което стърчеше с цвят на моркови върху главите на момчетата от семейството, изглеждаше съвсем другояче у това девойче. Да щеше само да го погледне, та да види по-добре лицето й! Точно тогава тя вдигна глава, и то с такова изражение, че веждите му се събраха от почуда: на лицето й беше изписана не точно омраза към него, а сякаш тя напразно се мъчеше да види нещо или пък беше видяла нещо и й се щеше да не е така. Или кой знае какво. Но явно беше смутена. Люк не беше свикнал жените да му намират недостатъци. Пленен съвсем естествено от тези коси с цвят на златистия залез и от тези топли очи, интересът му само нарасна от нейното негодувание и разочарование. Тя все още го наблюдаваше, полуотворила розовата си уста, а от горещината по горната устна и челото й беше избила копринена влага и златистите й вежди въпросително се бяха извили в недоумение.

Той се засмя широко и разкри едрите бели зъби на отец Ралф, но това не беше усмивката на отец Ралф.

— Знаеш ли, че си същинско бебе, такова едно — зяпнало от почуда.

Тя отмести поглед.

— Извинете. Загледах се, без да искам. Просто ми заприличахте на един човек.

— А, гледай си, колкото щеш. По-добре, отколкото да си вириш носа. Та за кого ти напомних?

— Няма значение. Просто е странно да видиш уж познат, а в същност съвсем непознат човек.

— Как ти е името, малка мис Клийри?

— Меги.

— Меги ли?… Че това име не звучи с достойнство и въобще не ти приляга. По-добре да е Белинда или Мадлен, но щом не можеш да ми предложиш нещо друго, ще се съглася и с Меги. А откъде идва Меги — от Маргарет ли?

— Не, от Мегън.

— А, виж, това е по-добре! Ще те наричам Мегън.

— Няма! — троснато му отвърна тя. — Мразя това име.

Но той само се изсмя.

— О, май си много своенравна, мис Мегън. Ако поискам, ще ти викам и Юстейсия Софрония Огъста, да знаеш.

Бяха стигнали до стопанския двор. Той слезе леко от коня си и плесна озъбената му глава, която се люшна покорно, сетне зачака Меги да му подаде ръка, за да я смъкне от седлото. Но тя смушка с пети кестенявата си кобила и продължи по пътеката.

— Охо, изисканата дама не отива при простите пастири, а? — викна той след нея.

— Не, разбира се! — отвърна тя, без да се обърне.

О, не беше честно! Дори изправен на собствените си крака, той приличаше на отец Ралф: като него строен и широк в раменете, с тесен ханш и с неговата грациозност, само че другояче изразена. Отец Ралф имаше походка на танцьор, а Люк — на атлет. Косата му беше също така гъста, черна и къдрава, имаше същите сини очи, същия изящен прав нос, същите добре очертани устни. И все пак той приличаше на отец Ралф колкото… колкото… си приличат два евкалипта — и двата високи, смугли и красиви, но със съвсем различни корони.

След тази случайна среща Меги се ослушваше да чуе какво говорят и какво мислят за Люк О’Нийл. Боб и момчетата бяха доволни от работата му и очевидно добре се разбираха с него. Той, изглежда, не знае що е леност — казваше Боб. Дори Фий спомена името му една вечер, като отбеляза, че е много красив мъж.

— Не ти ли прилича на някого? — небрежно попита Меги, легнала по корем на килима да чете.

Фий помисли малко.

— Е, може би малко на отец де Брикасар — същото телосложение, същия цвят на кожата и косата. Но приликата не е поразителна: като хора са много различни. А ти, Меги, като ще четеш, седни прилично на стол като дама. Щом си с бричове, не значи, че може съвсем да забравиш приличието.

— Пфу! — отвърна Меги. — Да не би да ме гледа някой!

Това беше. Приликата беше неоспорима, но зад нея двамата мъже бяха толкова различни, че Меги — и то само тя — много страдаше, защото беше влюбена в единия, а се ядосваше, че другият й харесва. Тя установи, че в кухнята той беше станал пръв любимец на всички и чак сега разбра защо си позволяваше лукса да носи бели ризи и бели панталони из пасищата: мисис Смит му ги переше и гладеше, пленена от неустоимия му чар.

— Ох, какъв хубав ирландец — въздъхна Мини захласната.

— Той е австралиец, Мини — подразни я Меги.

— Може да е роден тук, мис Меги, миличка, ама човек с име О’Нийл, да ме прощаваш, е чист ирландец като прасетата на Пади, без да искам да обидя баща ти, свято да му е името и царство му небесно. Мистър Люк е ирландец, с такава ми ти черна коса и тез сини очи. Едно време О’Нийл са били крале на Ирландия.

— Аз пък мислех, че О’Конър са били крале — поправи я Меги лукаво.

Мини премига с кръглите си очички.

— Амиииии… в такава голяма страна, мис Меги…

— Ти пък! Да не е по-голяма от Дройда! А О’Нийл си е оранско име, не ме заблуждавай.

— Така е. Но то си е голямо ирландско име, дето е съществувало още преди оранците. Това име е дошло от Ълстър, значи, естествено е да го носи и някой и друг оранец сега, нали? Само че О’Нийл има откога-откога в Клендънбой и в Мор, а, мис Меги?

Меги се отказа да спори. Мини отдавна беше загубила войнствеността си на ирландска католичка, която някога сигурно е била в кръвта й, и вече произнасяше думата „оранец“, без да получава припадък.

След около седмица отново попадна на Люк О’Нийл долу край реката. Подозираше, че я е причакал, но не знаеше как да постъпи, дори и да беше така.

— Добър ден, Мегън.

— Добър ден — отвърна тя, като гледаше право между ушите на кестенявата кобила.

— В събота ще има танцова вечер в Брейк-и-Пул. Ще дойдеш ли с мен?

— Благодаря за поканата, но не умея да танцувам. Няма смисъл.

— Ще те науча да танцуваш, докато се усетиш, тъй че това не е пречка. И след като ще ходя със сестрата на господаря, дали Боб не би ми заел поне стария „Ролс“, ако не новия?

— Казах, че няма да дойда — отвърна тя през стиснати зъби.

— Ти каза, че не можеш да танцуваш, а аз ти казах, че ще те науча. Не си казала, че няма да дойдеш с мен, ако можеше да танцуваш, и затова реших, че танците са пречката, а не аз. Отричаш ли?

Вбесена, тя му хвърли гневен поглед, но той само се разсмя:

— Ти си ужасно разглезена, девойко Мегън: крайно време е да престанеш да своеволничиш.

— Не съм разглезена!

— На кого ги разправяш! Единствена дъщеря, всички братя се въртят около нея, имоти, пари, богата къща, слуги! Знаем, че е собственост на Църквата, но и семейство Клийри не са бедни, нали?

„Ето каква беше голямата разлика между двамата!“ — помисли си тя тържествуващо. Отец Ралф нямаше никога да се залови за такива външни неща, но този човек нямаше неговата душевност, нямаше неговите вътрешни сетива, които да улавят онова, което е скрито под повърхността. Люк минаваше през живота, без да има и представа колко е сложен той и колко болка има в него.

 

 

Смаян, Боб подаде безропотно ключовете на новия „Ролс“, впери за момент поглед в Люк и после се засмя широко.

— Никога не съм очаквал Меги да отиде на танци, но ти я заведи, Люк, и приятно прекарване! Сигурно ще й хареса, клетото момиче. Тя излиза толкова рядко. Трябваше ние да я извеждаме, но, кой знае защо, никога не се сещаме.

— Защо не дойдеш и ти с Джек и Хюи? — попита Люк, като очевидно нямаше нищо против тяхната компания.

Боб поклати глава уплашен.

— Не, благодаря. Ние не сме много по танците.

Меги беше облечена с роклята с цвят на пепел от рози, понеже нямаше друга; не й беше минало през ума с част от парите, които отец Ралф трупаше в банката на нейно име, да си направи рокли за бал и за танци. Досега все успяваше да отклони поканите, защото на мъже като Инок Дейвис и Алистър Маккуийн лесно можеше да откаже с едно твърдо „не“. Те нямаха нахалството на Люк О’Нийл.

Но като се оглеждаше в огледалото, си помисли, че няма да е зле да придружи другата седмица в Гили майка си, която ходеше там редовно, да иде в магазина на стария Гърт и да си поръча няколко нови рокли.

Не й беше приятно да носи тази рокля и щеше да я свали начаса, ако имаше друга, поне малко подходяща. В друго време и с друг чернокос мъж тази рокля беше така силно свързана с любов и мечти, със сълзи и самота, че да я облича за човек като Люк О’Нийл й се струваше скверно. Тя беше свикнала да прикрива чувствата си, да изглежда винаги спокойна и привидно весела. Сдържаността я обгръщаше по-плътно от кора на дърво и понякога нощем, като си помислеше за майка си, потръпваше. Нима ще стане като нея, лишена от всякакви чувства? Така ли е започнала и мама на времето с бащата на Франк? И какво ли би направила, какво ли би казала мама, ако разбереше, че Меги е узнала истината за Франк? О, онази сцена в презвитерството! Струваше й се, че е било вчера — татко и Франк един срещу друг, а Ралф, притиснал я силно, до болка. И какви ужасни неща си крещяха един на друг. После всичко се намести. Като разбра, струваше й се, че винаги го е знаела. Тя беше вече достатъчно голяма и се досещаше, че за да се появи бебето, е необходимо нещо повече от това, което тя си представяше: някаква физическа близост, абсолютно забранена за хора, които не са женени. Какъв ли позор и унижение е изтърпяла горката мама заради Франк! Нищо чудно, че е станала такава, каквато е сега. Ако се случеше с нея — помисли си Меги, — би предпочела да умре. В книгите само най-недостойните и най-елементарните момичета имаха бебета, без да са омъжени. Но мама не е недостойна, нито е могла да бъде някога елементарна. С цялото си сърце Меги искаше мама да й разкаже за това или самата тя да намери смелост да запита. Може би щеше да успее поне мъничко да й помогне. Но мама не беше човек, когото да заговориш, нито пък тя би те заговорила. Меги въздъхна срещу образа си в огледалото и си пожела никога да не се случва както с мама.

А беше толкова млада: в моменти като този, като се гледаше в роклята с цвят на пепел от рози, щеше й се да изпитва някакво хубаво чувство, което да я облъхва като силен горещ вятър. Не искаше цял живот да прави все едно и също като някакъв малък автомат; копнееше за промяна, за жизненост, за любов. Любов, съпруг, деца… Каква полза да жадува по един мъж, когото нямаше никога да има? Той не я искаше, никога нямаше да я иска. Казваше, че я обича, но не като съпруг. Защото бил свързан с Църквата. Така ли правят всички мъже — да обичат нещо неодушевено повече от една жена? Не, сигурно не всички. Може би само по-трудните, по-сложните, потънали в своите океани от съмнения, възражения и разсъждения. Но не можеше да няма и по-обикновени мъже, такива, които биха обичали една жена повече от всичко друго. Мъже като Люк О’Нийл например.

— Мисля, че ти си най-хубавото момиче, което съм виждал — каза й Люк, като запали мотора.

От комплименти Меги не разбираше нищо, погледна го сепнато, но замълча.

— Ех, че прекрасно! — продължи Люк, очевидно несмутен от нейното безразличие. — Завърташ ключа, натискаш бутона на таблото и колата тръгва. Няма да въртиш манивела, няма да се молиш проклетата бричка да запали, преди да са ти свършили силите. Това е живот, Мегън, повярвай ми.

— Ти… нали няма да ме оставиш сама? — попита тя.

— Господи, как ще те оставя! Нали идваш с мен! Това значи, че си моя цялата вечер и нямам намерение да допусна никого да се приближи до теб.

— На колко години си, Люк?

— Трийсет. А ти?

— На двадесет и три.

— Толкова много? А приличаш на бебе.

— Не съм бебе.

— Охо! Щом е така, била ли си влюбена?

— Веднъж.

— Само веднъж? На двайсет и три? Божичко? На твоите години аз съм се влюбвал и съм разлюбвал поне десет пъти.

— Сигурно и аз, но тук в Дройда няма много хора, в които да се влюбвам. Ти си първият пастир, който си спомням да ми е казал нещо повече от едно плахо „здравей“.

— Е, щом не ходиш на забави, защото не можеш да танцуваш, нямаш големи шансове за успех, нали? Нищо, сега ще оправим това за нула време. До края на вечерта ще си се научила да танцуваш, а след няколко седмици ще бъдеш сред най-добрите танцьорки. — Той я стрелна с поглед. — Но не може момчетата от съседните ферми да не са те канили от време на време на танци. Не говоря за пастирите — ти не си лъжица за тяхната уста, но някои от синчетата на фермерите не може да не са ти хвърлили око.

— Щом не съм лъжица за устата на пастир, ти защо ме покани? — отби тя въпроса му.

— О, аз съм много дързък — захили се той. — Само че ти не измествай въпроса. Не може някой от Гили да не те е канил.

— Канили са ме — призна тя. — Само че аз никога не съм имала желание да ходя. Ти ме принуди.

— Значи, всичките са глупави като палета — изсмя се той пренебрежително. — Разбирам аз кога нещо си струва.

На Меги не й допадаше много начинът, по който говореше, но с човек като Люк не можеше да се излезе наглава.

Всички бяха дошли на забавата — синове и дъщери на фермерите, пастири, някои с жените си, прислужнички, гувернантки и граждани от всякаква възраст и пол. При такива случаи учителки използваха възможността да се сприятелят с млади търговски посредници или дори с истински банкови чиновници.

Нямаше и следа от маниерите при по-официалните случаи. Старият Мики О’Брайън беше дошъл от Гили да свири на цигулка, а винаги се намираше някой, който да вземе било акордеона с клавишите или другия — с копчетата, — и така се редуваха да акомпанират на Мики, който, седнал на бидон или на бала вълна, свиреше с часове без отдих, а по увисналата му долна устна потичаше слюнка, защото той нямаше време да я преглътне: казваше, че му пречело на темпото.

Това не бяха танците, които Меги знаеше от рождения ден на Мери Карсън. Това бяха буйни танци в кръг: джига, полка, кадрил, рийл, мазурка, „сър Роджър де Ковърли“ — все танци, при които партньорите само леко се докосваха, като се разминаваха или вихрено се завъртаха в нечии груби ръце. Нямаше близост, замечтаност. Сякаш всички искаха тук само да разсеят грижите си, а романтичните сцени се разиграваха навън, далеч от шума и от хората.

Меги скоро установи, че високият й красив компаньон буди завист у мнозина. Той стана прицел на почти толкова прелъстителни или копнеещи погледи, колкото се отправяха някога към отец Ралф, че дори и още по-дръзки. Някога… Колко е страшно да мисли за него в такова далечно минало време.

Верен на думата си, Люк я остави само колкото да отиде до тоалетната. Но Инок Дейвис и Лайъм О’Рурк, които също бяха на забавата, изгаряха от нетърпение да заемат мястото му до нея. Люк обаче не им позволяваше, а и Меги трябва да беше много замаяна, защото не й идваше наум, че с пълно право може да приеме покана за танц и от други мъже, а не само от този, с когото бе дошла. Тя нямаше представа какво говореха, но Люк ги чуваше и тайно се подсмиваше. Виж ти колко е нахален този — прост пастир, а да им я измъкне изпод носа! Но ядът им изобщо не засягаше Люк. Та те са имали същата възможност, а щом не са я използвали, толкова по-зле за тях.

Последният танц беше валс. Люк хвана ръката на Меги, обгърна я през кръста, притегли я към себе си. Той танцуваше великолепно. За своя изненада тя установи, че няма нужда да прави друго, освен да се остави той да я върти. Беше й някак особено в прегръдките на мъж, като усещаше мускулите на гърдите и бедрата му и поемаше топлината на тялото му. Кратките мигове на близост с отец Ралф я бяха разтърсвали така, че не й беше оставало време да долови тези нюанси, а освен това искрено бе вярвала, че онова, което чувства в неговите прегръдки, няма да се повтори никога. Но макар сега да беше съвсем различно, тя се вълнуваше: пулсът й се ускори и тя разбра, че той е усетил това, защото я притисна още по-силно до себе си и долепи буза до косата й.

Докато „Ролсът“ бръмчеше към къщи и осветяваше неравния път, който дори се губеше на места, те не говориха много. Брейк-и-Пул беше на седемдесет мили от Дройда — през пасища, без никакви къщи наоколо, без светлинка отникъде, без човешко присъствие. Възвишението, което минаваше през Дройда, не беше повече от сто метра високо, но да се изкачиш на билото му, беше като за швейцарец да се изкатери на Алпите. Люк спря колата, слезе и заобиколи да отвори вратата на Меги. Тя застана до него леко разтреперана: дали няма да развали сега всичко, като се опита да я целуне? Беше толкова тихо, толкова усамотено!

От едната страна се забелязваше полусъборена ниска дървена ограда; Люк подхвана Меги леко за лакътя да не се спъне с изрязаните си обувки и й помогна да мине по неравната земя през заешките дупки. Тя се вкопчи в оградата и се загледа в равнината, без да проговори — в началото от страх, а после, като се успокои, че той не посяга към нея, и от възторг.

Ярка едва ли не като слънце, меката светлина на луната огряваше големи пространства в далечината, а тревата — ту сребриста, ту бяла, ту сива — блещукаше и прошумоляваше като въздишка. Листата на дърветата проблясваха като малки пламъчета, щом вятърът ги обърнеше с лъскавата страна нагоре, а под малките горички се стелеха сенки, подобно на бездънни прозевки на причудливи уста от подземния свят. Тя вдигна глава и се опита да преброи звездите, но не можа: нежни като капчици роса по въртяща се в кръг паяжина, светлите точици блясваха, изгасваха, блясваха, изгасваха в ритъм, вечен като бога. Струваше й се, че се спущат над нея като мрежа, толкова красиви, така безмълвни, но зорки и пронизващи душата; така блестят очите на насекомите в светлината на фаровете — същински скъпоценни камъни, безизразни, но всевиждащи. Единствените шумове идеха от топлия вятър в тревата, от свистенето в дърветата, от случайното изпукване на изстиващия „Ролс“ и от жалбите на някоя сънлива птичка наблизо, чийто покой бяха нарушили; единствената миризма беше неопределимото омайно ухание на природата.

Люк обърна гръб на нощта, извади кесията си с тютюн и свитъче оризова хартия и се зае да си свива цигара.

— Тук ли си родена, Мегън? — заговори той, докато бавно разтриваше в дланта си лентичките тютюневи листа.

— Не, родена съм в Нова Зеландия. В Дройда дойдохме преди тринадесет години.

Той изсипа стритите листенца върху хартийката, сви я ловко между палеца и показалеца, залепи я с език, напъха вътре още няколко разпилени листенца с крайчето на кибритената клечка, драсна и запали цигарата.

— Нали ти беше приятно тази вечер?

— О, да!

— Ще те водя на всички забави.

— Благодаря ти.

Той пак замълча, като пушеше бавно, зареял поглед над покрива на „Ролса“ към групичката дървета, където разбудената птичка още пърхаше сърдито. Когато между пръстите му остана само малкото огънче на цигарата, той я пусна на земята и дълго я тъпка с тока на обувката си, докато се увери, че е изгаснала. Никой не гаси цигарата си така внимателно, както обитателят на австралийските гори и пасбища.

Меги въздъхна и отмести поглед от лунния пейзаж, а Люк й помогна да стигне до колата. Той беше достатъчно разумен да не я целуне още сега, защото имаше намерение да се ожени за нея: нека първа тя пожелае да я целуне.

Имаше още много танцови забави през лятото, което клонеше към своя кървавочервен, прашен, но великолепен край. В къщи постепенно свикнаха с факта, че Меги си е намерила много красив приятел. Братята й се въздържаха да я задяват, защото я обичаха, пък и той доста им допадаше. Люк О’Нийл беше най-усърдният им работник, а по-добра препоръка от това не можеше да има. Тъй като самите те бяха по душа по-скоро работници, отколкото фермери, и през ум не им минаваше да го поставят по-долу от себе си, загдето, беше безимотен. Фий сигурно би била по-придирчива, но не си правеше труд да се занимава с това. Във всеки случай Люк неусетно бе успял да им внуши, че не е като обикновените пастири, така че те вече се отнасяха към него почти като към равен.

Беше му станало навик да идва вечер в Къщата, когато се прибираше от пасбищата. След известно време Боб заяви, че е глупаво Люк да се храни сам, след като масата на Клийри и без това е пълна, и Люк започна да вечеря с тях. После решиха, че няма смисъл да го оставят да върви цяла миля, за да се прибере да спи, след като беше толкова любезен да разговаря с Меги до късно, и му предложиха да се премести в една от малките постройки за гости зад Къщата.

Меги мислеше вече често за него, но не с такова пренебрежение както в началото, когато все го сравняваше с отец Ралф. Старата рана бе започнала да зараства. След известно време тя забрави, че същите уста у отец Ралф са се усмихвали по един начин, а у Люк — по друг, че живите сини очи на отец Ралф са излъчвали сдържаност и кротост, а очите на Люк искрят от буйна страст. Тя беше млада и още не бе изпитала насладата от любовта, макар да се беше докоснала до нея за малко. Но й се искаше да я вкуси най-напред добре с езика си, да поеме аромата й с дробовете си, да се остави да замае главата й. Отец Ралф беше вече епископ Ралф, той няма никога, никога да се върне при нея. Беше я продал за тринадесет милиона сребърника и обидата смъдеше. Ако не беше изрекъл тези думи край сондажа тогава, тя нямаше да се замисля толкова над това, но той го беше казал и оттогава безброй нощи тя не можеше да заспи и се чудеше какво ли е имал наум.

Дланите й още тръпнеха от допира до гърба на Люк, когато той я беше притиснал в танца; той я вълнуваше — с докосването си, с пулсиращата си жизненост. О, с него тя не беше усетила онзи тъмен, размекващ огън в костите си, никога не й се бе струвало, че ако не го види, ще повехне и ще изсъхне, никога не потръпваше и не отмаляваше само от един негов поглед. Но нито Инок Дейвис, нито Лайъм О’Рурк, нито Алистър Маккуийн, които беше опознала по-добре, откакто Люк я водеше на все повече места из околността, не й действаха така, както Люк О’Нийл. Ако бяха толкова високи, че да ги гледа от долу на горе, то нямаха очите на Люк, а ако очите бяха същите, тогава косата не беше като неговата. Все нещо липсваше, което го имаше у Люк, но какво точно притежаваше Люк, тя не знаеше. Освен дето й напомняше на отец Ралф, разбира се, но тя отказваше да си признае, че неговата привлекателност се изчерпва с това.

Разговаряха дълго, но все за общи неща: за стригането, за земята, за овцете, за това какво иска той от живота, понякога за местата, които е видял, или за някое политическо събитие. Той прочиташе от време на време някоя книга, но не беше така ненаситен като Меги и колкото и да се мъчеше, тя не успяваше да го убеди да прочете тази или онази книга само защото на нея е харесала. Разговорите с Люк не стигаха някаква дълбочина, а най-странно й се виждаше и най-много я дразнеше, че той не проявява никакъв интерес към живота й, нито се интересуваше какво очаква тя от него. Понякога така й се щеше да си говорят за неща, по-близки до сърцето й, отколкото бяха овцете или дъждът, но ако тя споменеше нещо такова, той умееше отлично да я отклони към по-безлична тема.

 

 

Люк О’Нийл беше умен, с високо самочувствие, изключително работлив и жаден да забогатее. Беше се родил в глинена колиба точно на Тропика на Козирога, край град Лонгрийч в Западен Куийнсленд. Баща му беше черната овца на богато, но злопаметно ирландско семейство, а майка му — дъщеря на месаря германец в Уинтън; когато настояла да се омъжи за Люк старши, била лишена от наследство. Бяха десет деца в колибата и никое от тях нямаше обувки на краката си, макар че обувките не бяха най-важното при жегата на Лонгрийч. Люк старши, който отиваше, когато му се прииска, да стриже овце колкото да се прехрани (но обикновено му се искаше само да седи и да си пие рома), умря при пожар в кръчмата „Блекол“, когато Люк беше на дванадесет години. Така че при първа възможност Люк се махна от къщи и отиде със стригачите като помощник — залепваше разтопен катран върху раните на овцете, когато се случеше стригачът да среже и кожа заедно с вълната.

Онова, от което Люк не се боеше, беше работата; той черпеше от нея жизнени сили, така както някои хора черпят сили от безделието. Но никой не си правеше труда да се запита дали в това се състоеше животът му, както на други пък се състои в безделие — дали защото баща му вечно беше киснал по кръчмите и бе станал за смях на града, или защото беше наследил трудолюбието на майка си, което никой не си беше направил труда да открие.

Като поотрасна, издигна се до помощник-стригач — тичаше да събира тежкото остригано руно, което ножиците мятаха нагоре, и го отнасяше на масата да го почистят за балиране. Така той се научи и да чисти, и да балира, като махаше засъхналите с мръсотия краища на руното и го хвърляше в кофи, преди да го приготви за проверка от класьора — аристократа на занаята, човека, който като дегустатора на вина или тютюни не може да върши тази работа, ако няма усет за нея. Люк нямаше усет за класьор и затова трябваше да се хване или за пресата, или за ножицата, ако искаше да спечели повече пари. А той точно това искаше. Беше достатъчно силен да работи на пресата и да събира вълната на тежки бали, но скоростното стрижене носеше повече пари.

Вече се беше прочул в Уестърн Куийнсленд като добър работник и лесно получи чирашка кошара. За да стане скоростен стригач, бяха необходими сръчност, умение, сила и издръжливост — качества, които Люк имаше късмета да притежава. Не след дълго той стрижеше шест дни от седмицата по повече от двеста овце на ден и за всеки сто получаваше по една лира; при това си служеше само с една тясна ножица, подобна на гущер, откъдето идваше и името й. Големите новозеландски ножици с широки здрави остриета бяха забранени в Австралия, макар че удвояваха продукцията на стригача.

Беше изнурителна работа: да стои все наведен, притиснал овцата между коленете, да плъзга ножицата на откоси по цялата дължина на тялото на животното, и то на един път, за да има колкото може по-малко неравности, да реже съвсем близо до набръчканата увиснала кожа, за да е доволен шефът, който всеки миг беше готов да нахока стригача, ако не изпълнява строгите му изисквания. Той не обръщаше внимание нито на жегата, нито на потта, нито на жаждата, която го караше да поглъща по три галона и повече вода на ден, не обръщаше внимание дори на досадните рояци мухи, защото беше роден в страна с много мухи. Не му бяха противни и овцете, които за повечето стригачи бяха истински кошмар: мазни, мокри, обрасли със сплъстена вълна, изпохапани от мухи — всякакви ги имаше — и все мериносови, което значи, че руното им стигаше до копитата и носовете, а кожата беше тънка и набръчкана, та се хлъзгаше между пръстите като гладка хартия.

Не, Люк нямаше нищо против работата, защото колкото по-усилно работеше, толкова по-добре се чувстваше: дразнеше го само шумът, вонята и това, че е на затворено. Едва ли имаше друго такова адско място на земята като помещението за стригане. Затова реши, че трябва самият той да стане шеф като онзи, дето високомерно обхожда редиците приведени стригачи и следи дали руната, на които гледаше като собственик, биват остригани с плавни, безпогрешни движения.

А в дъното на обора, на стол от тръстика,

ей го шефът седи и за всичко с поглед бди.

Така се казваше в старата песен на стригачите и точно такъв искаше да стане и Люк О’Нийл. Шеф, господар, търговец на добитък, скотовъд. Не беше за него да стои все приведен и да му се удължат ръцете, като стриже цял живот: искаше хем да му е приятно, като работи на открито, хем парите да текат. Би останал в обора само ако можеше да стане свръхскоростен стригач, един от шепата хора, които бяха в състояние да острижат триста мериносови овце на ден — все според изискванията и само с тесните ножици. А като се обзалагаха помежду си — но тайно, — те натрупваха цели състояния. За беда обаче Люк беше малко по-висок и допълнителните секунди, които му отнемаше всяко навеждане, му пречеха да стане от скоростен свръхскоростен стригач.

Доколкото му позволяваха умствените възможности, той се ориентира към друг начин за постигане на желаното: на този етап от живота си той вече бе установил колко е привлекателен за жените. Първия си опит направи като пастир в Гнарлунга, тъй като наследникът на тази ферма бе жена, и то доста млада и хубава. Но просто не му провървя: тя предпочете един обикновен работник — англичанин, чиито още по-невероятни подвизи бяха станали легенда из околността. От Гнарлунга Люк се прехвърли в Бингели, където се зае да обяздва коне; беше хвърлил око на фермата, обитавана от една застаряваща, грозновата наследница и овдовелия й баща. Горката Дот — почти я беше спечелил, но в края на краищата тя се преклони пред волята на баща си и се омъжи за енергичния шестдесет и няколко годишен собственик на съседното имение.

Тези два опита му струваха над три години от живота му и той реши, че да губи по двадесет месеца за всяка наследница, е твърде много и твърде досадно. Я по-добре да пообиколи малко надлъж и шир, без да се застоява на едно място, докато попадне на нещо по-подходящо. С истинско удоволствие той обходи пътищата из Западен Куийнсленд — чак до Копър и Диамантина, до Барку и Булу, — които се губеха някъде към горния край на Западен Нови Южен Уелс. Беше навършил тридесет години и крайно време беше да намери кокошката, която да му снесе поне едно златно яйце.

За Дройда бяха чували всички, но Люк наостри уши, като разбра, че там има само една дъщеря. Нямаше надежда тя да наследи чифлика, но може би щяха да й дадат зестра поне 100 000 акра някъде около Кинуна или Уинтън. Хубаво беше около Гили, но твърде хълмисто и гористо и не по вкуса му. Люк жадуваше за простора на Куийнсленд, далеч на запад — там всичко беше само треви, додето поглед стига, а дърветата трябва да са някъде на изток. Само трева, трева и трева, без начало и без край, където и една овца на десет акра земя беше много. Защото понякога и трева нямаше, а оставаше само равна и пустинна, напукана, задъхана черна земя. Трева, слънце, жега, мухи; всеки си има своя рай, а за Люк О’Нийл това беше раят.

Подробностите за Дройда той изкопчи от Джими Стронг, търговския агент в „Майкар лимитид“, който го доведе първия ден. За Люк беше тежък удар, като разбра, че Дройда е собственост на католическата църква. Но той вече се беше убедил колко рядко се намираше жена-наследница на чифлик и когато Джими Стронг спомена, че единствената дъщеря има солидна сумица на свое име и неколцина любещи братя, които душа дават за нея, той реши да действа, както си беше наумил.

Но макар отдавна да си мислеше, че целта в живота му са хилядата акра край Кинуна или Уинтън и с всички сили да се стремеше към тях, дълбоко в сърцето си в същност обичаше сухите пари повече от онова, което можеше да се купи с тях: блазнеше го не собствеността над земята, нито заложените в нея възможности, а да може да натрупа редица красиво изписани цифри, все на негово име. Не му беше толкова за самите ферми Гнарлунга и Бингели, а за стойността им в суха пара. Човек, който истински желае да стане скотовъдец, не би се задоволил с безимотната Меги Клийри. Нито пък би обичал физическия труд така, както го обичаше Люк О’Нийл.

 

 

Танцовата забава в салона на Светия кръст в Гили беше тринадесетата вечер, в която Люк излизаше с Меги за също толкова седмици. Меги беше твърде наивна, за да отгатне как разбираше той къде ще има танци и как набавяше поканите, но всяка събота Люк искаше от Боб ключовете на „Ролса“ и я откарваше на стотина — сто и петдесет мили.

Тази вечер беше студено и застанала до някаква ограда, тя гледаше безлунния пейзаж, а под краката си усещаше как скърца замръзналата земя. Идваше зима. Ръката на Люк се обви около нея и я притегли.

— Студено ти е — каза той. — Хайде да те заведа в къщи.

— Не, добре ми е, стоплям се — отвърна тя, затаила дъх.

Усети промяна в него, в ръката му, обхванала я леко и спокойно през раменете. Но й беше приятно да се облегне на него, да усети топлината, която излъчваше. Дори през жилетката почувствува как ръката му описва малки нежни кръгчета и я гали колебливо и сякаш питащо. Ако в този момент кажеше, че й е студено, той щеше да престане, ако замълчи, щеше да го приеме като безмълвно съгласие да продължи. А тя беше млада и така силно й се щеше да се наслади истински на любовта. Това беше единственият мъж освен Ралф, който бе събудил интерес у нея: защо тогава да не опита неговите целувки? Само дано да е различно! Дано да не е като целувките на Ралф!

Приел мълчанието й като съгласие, Люк постави и другата си ръка на раменете й, обърна я към себе си и се наведе. Това целувка ли е? Та той само я притискаше! Какво да направи, за да покаже, че й е приятно? Тя раздвижи устните си под неговите, но веднага съжали. Натискът се увеличи, той разтвори широко уста, раздели устните й с език и зъби и прокара езика си по вътрешната страна на устата й. Отвратително! Защо й се беше сторило толкова различно, когато я целуваше Ралф? Тогава не усети да е лигаво и да й се повдига: изглежда, тогава изобщо не е мислила, а само се е разтваряла за него като ковчеже, чиято тайна пружинка е била натисната от умела ръка. Какво, за бога, правеше Люк? Защо тялото й трепна така и се притисна до него, след като умът й неудържимо я караше да се отдръпне?

Люк беше напипал някакво чувствително място отстрани на гърба й и държеше ръката си там, предизвиквайки тръпки по цялото й тяло. Като прекъсна целувката по устата, той впи още по-силно устните си отстрани на шията й. Това като че ли повече й хареса, ръцете й го обгърнаха и дишането й се учести, но когато устните му се плъзнаха надолу по врата й, а ръката му се опита да смъкне роклята от рамото, тя рязко го отблъсна и отстъпи назад.

— Стига, Люк!

Случилото се я разочарова, едва ли не отврати. Люк го долови безпогрешно, докато й помагаше да се качи в колата и после, докато си свиваше така необходимата му цигара. Той се смяташе за добър любовник и никое момиче досега не се беше оплакало… Вярно, те не бяха така изискани като Меги. Дори Дот Макфърсън, наследницата на Бингели, беше недодялана — никакви скъпи училища в Сидни и други такива работи. Въпреки приличния си вид Люк разбираше от любов не повече от средния селски работник: не познаваше механизма й отвъд онова, което на него доставяше удоволствие; от теория нямаше и представа. Безбройните момичета, с които се беше любил, охотно го уверяваха, че им е приятно, но това беше само лично мнение, и то не винаги искрено. Щом някое момиче започнеше връзка с надежда да се омъжи за човек, привлекателен и работлив като Люк, то беше в състояние да лъже, само и само да му се хареса. А нищо не се харесваше на мъжа повече от това да му казват, че е най-добрият. Люк дори и не подозираше още колко много мъже са били мамени по същия начин.

Люк вдигна мислено рамене, все още обзет от спомена за Дот, която беше отстъпила пред волята на баща си, след като прекара една седмица заключена в бараката на стригачите до една разплула се от мухите умряла овца. Меги ще се окаже костелив орех и той не биваше да рискува да я изплаши или отврати. Удоволствието трябваше да почака — и толкова. Ще я ухажва така, както тя очевидно искаше — с цветя и комплименти и без много-много прегръдки и целувки.

Известно време цареше неловко мълчание, после Меги въздъхна и се отпусна назад в седалката.

— Съжалявам, Люк.

— И аз. Не исках да те обидя.

— О, не, не си ме обидил, повярвай ми! Аз май не съм свикнала на това… Изплаших се, не че се обидих.

— О, Мегън! — Той махна едната си ръка от кормилото и я сложи върху скръстените й на скута ръце. — Слушай, не се притеснявай. Ти си още малко момиче, а аз избързах. Нека да го забравим.

— Точно така — съгласи се тя.

— Той не те ли е целувал? — полюбопитства Люк.

— Кой?

Страх ли долови в гласа си? Но защо пък страх?

— Нали каза, че си била влюбена и аз си помислих, че ги разбираш тези работи. Извинявай, Мегън… Трябваше да си дам сметка, че с възпитание като твоето си искала да кажеш, че си била увлечена по някого, но той не те е и забелязал.

Да, да! Нека да си мисли така!

— Прав си, Люк: беше просто едно ученическо увлечение.

Пред къщи той отново я притегли към себе си и я целуна нежно и продължително, без да си отваря устата и без език. Тя не му отвърна както трябва, но очевидно й хареса; той се прибра в пристройката си за гости доволен, че не е проиграл шанса си.

Меги се довлече до леглото и лежеше, загледана в ореола от мека светлина, който лампата образуваше върху тавана. Е, едно поне беше ясно: нищо в целувките на Люк не й напомняше за Ралф. А и един-два пъти накрая изненадана бе усетила тръпка на възбуда, когато пръстите му се впиха в гърба й и когато я целуна по шията. Нямаше смисъл да сравнява Люк с Ралф, а и не беше вече сигурна дали иска да ги сравнява. По-добре да забрави Ралф, той не можеше да й бъде съпруг. А Люк може.

Когато Люк я целуна следващия път, Меги се държа съвсем различно. Бяха на една чудесна забава в Рудна Хуниш, на границата, до която Боб им позволяваше да се отдалечават, и цялата вечер беше преминала хубаво. Люк беше в най-добрата си форма и така се шегуваше по пътя дотам, че я изтощи от смях, а после беше нежен и внимателен с нея цялата вечер. А мис Кармайкъл си науми да й го отнеме! Вмъквайки се там, където Алистър Маккуийн и Инок Дейвис се бояха да пристъпят, тя се залепи за тях, флиртуваше дръзко с Люк и го принуди да я покани от любезност на танц. Забавата беше официална, почти като бал, Люк танцуваше с мис Кармайкъл един бавен валс и щом свърши, върна се при Меги, не продума нищо, но вдигна очи към тавана, с което безсъмнено искаше да каже, че мис Кармайкъл му е досадна. С това той много й допадна: още от деня, в който тази дама й беше развалила удоволствието на панаира в Гили, Меги я намрази. Никога нямаше да забрави как отец Ралф беше зарязал госпожицата, за да пренесе малкото момиче през локвата; постъпката на Люк тази вечер беше подобна. О, браво, Люк, чудесен си!

Пътят към къщи беше много дълъг, беше много студено. Люк беше измъкнал от стария Енгъс Маккуийн няколко сандвича и бутилка шампанско и като изминаха близо две трети от пътя, той спря колата. Колите в Австралия много рядко имаха отопление, но „Ролсът“ имаше и тази нощ това се оказа крайно необходимо, защото земята бе покрита със скреж.

— Ах, че е приятно да седиш без палто в такава нощ, нали? — засмя се Меги, като пое сгъваемата сребърна чаша с шампанско, която Люк й поднесе, и отхапа от сандвича със салам.

— Наистина. Толкова си красива тази вечер, Мегън.

Какъв беше този цвят на очите й? Той обикновено не харесваше сиви очи, бяха му твърде бледи, но като гледаше нейните сиви очи, можеше да се закълне, че в тях са събрани всичките цветове в синия край на спектъра — и виолетово, и дълбокото синьо на небето в хубав ясен ден, и масленозеленото на мъха, и златисто кафяво. Тези очи, излъчващи топлия, полуматов блясък на скъпоценни камъни, обрамчени от дългите извити мигли, които лъщяха, сякаш бяха потопени в злато. Той посегна и леко докосна с пръст миглите на едното й око, а сетне внимателно погледна върха на пръста си.

— Какво има, Люк?

— Не можах да устоя да не проверя сам дали пред огледалото нямаш кутия със златна пудра. Знаеш ли, ти си единственото момиче, което съм виждал с истинско злато на миглите.

— О! — И тя пипна миглите си, погледна пръста си и се разсмя. — Вярно! Не се маха, а?

Шампанското я гъделичкаше по носа и се пенеше в стомаха й; беше й хубаво.

— И истински златни вежди, извити като покрив на черква, и най-хубавите златни коси… които винаги съм мислил, че са твърди като метал, а ето че били меки и пухкави като на бебе… А на кожата си сигурно слагаш златна пудра, така блести… И най-красивата уста, създадена само за целувки.

Тя го гледаше, полуотворила нежните розови устни, както при първата им среща; той посегна и взе полупразната чаша от ръцете й.

— Пийни си още малко шампанско — каза той, като й наливаше.

— Хубаво, че спряхме да си починем от пътя. И благодаря ти, че се сети да поискаш от мистър Маккуийн сандвичи и вино.

Мощният мотор на „Ролса“ бръмчеше леко в тишината, а вентилаторите почти безшумно вкарваха топъл въздух: двата различни звука действаха почти приспивно. Люк развърза вратовръзката си, свали я и разкопча яката на ризата. Жакетите им бяха на задната седалка, понеже беше твърде топло да пътуват с тях.

— Е, така е по-добре! Не знам кой е изобретил вратовръзките и постановил, че мъжете са добре облечени само когато са с вратовръзка, но ако го срещна, ще го удуша със собственото му изобретение.

Той внезапно се обърна, сведе лице над нейното и успя да улови извивката на устните й точно между своите; и макар да не я държеше, нито я докосваше другаде, тя почувствува, че нещо я влече към него и главата й го последва, когато той се облегна назад и я притегли върху гърдите си. Ръцете му обхванаха тила й, за да може да вкуси по-силно тази замайваща, удивително отзивчива уста, да я изпие до дъно. Той въздъхна и се предаде само на това усещане, овладял най-сетне кадифените бебешки устни, така добре прилягащи към неговите. Едната й ръка обви шията му и треперещите пръсти се заровиха в косата му, а дланта на другата се опря на гладката му кожа под гърлото. Този път той не бързаше, макар че само като я гледаше, се беше възбудил още преди да й даде втората чаша шампанско. Без да пуска главата й, той целуваше страните й, притворените й очи, извивката под веждите и пак страните, защото бяха така атлазено гладки, после се върна на устните, чиято детинска форма го влудяваше, влудяваше го непрекъснато, откакто я видя за пръв път.

Потърси гърлото й, малката вдлъбнатинка под него, кожата на раменете й — нежна, хладна и суха… Безсилен да спре, почти обезумял от страх да не би тя да го отблъсне, той отмести ръката си от тила й и я плъзна по дългата редица копчета на гърба, смъкна роклята през покорно отпуснатите ръце, свали презрамката на лекото копринено бельо. Заровил лице между шията и рамото й, той прокара върха на пръстите си по голия й гръб, усещайки леките тръпки на изненада и внезапно втвърдените зърна на гърдите й. Наведе глава и инстинктивно затърси хладното нежно хълмче с разтворени устни, които най-сетне се впиха в него и се затвориха над твърдата, набъбнала плът. В шеметен миг езикът му се плъзна и завъртя, после ръцете му я сграбчиха през гърба в болезнена наслада и той започна да смуче, да хапе, да целува и пак да смуче… Познатият и вечен импулс, който никога не му изневеряваше. Беше толкова хубаво, хубаво, хууууубаво! Не извика, само потрепери в един изтръгващ, освобождаващ миг и дълбоко преглътна.

Като заситено кърмаче той изпусна зърното от устата си, положи една целувка на безкрайна обич и благодарност отстрани на гърдата й и се отпусна неподвижно, като дишаше тежко. Усети нейните устни в косата си и ръката й под ризата и внезапно дойде на себе си, отвори очи. Изправи се бързо, вдигна презрамките, после роклята и сръчно закопча всички копчета.

— По-добре да се омъжиш за мен, Мегън — рече той с топъл, засмян поглед. — Братята ти никак не биха одобрили това, което направихме.

— И аз така мисля, Люк — съгласи се тя, свела ресници и леко поруменяла.

— Хайде да им кажем утре.

— Защо не? Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Другата събота ще те закарам в Гили. Ще говорим с отец Томъс — ти сигурно ще искаш да се венчаем в църква. Ще направим съобщение, както му е редът, и ще купим годежен пръстен.

— Благодаря ти, Люк.

Е, това е. Тя се бе съгласила и връщане назад нямаше. След няколко седмици или колкото е необходимо там, докато съобщят в църквата, тя щеше да се омъжи за Люк О’Нийл. Щеше да стане… мисис Люк О’Нийл! Странно! „Защо се съгласих? Защото той ми каза, че трябва, той ми каза да го направя. Но защо? Да не се излага на опасност ли? Да запази мен или себе си? Ралф де Брикасар, понякога ми се струва, че те мразя…“

Случилото се в колата я изненада и смути. По нищо не приличаше на първия път. Толкова приятни и силни усещания. О, докосването на ръцете му! Това подръпване на гърдите й как я наелектризираше и се разливаше по цялото й тяло на все по-големи кръгове! И той го направи тъкмо в момента, когато съзнанието й се пробуди и заговори на оглупялото същество, в което тя, изглежда, се беше превърнала, че той я съблича и че тя трябва да вика, да го удари, да избяга. Неговото първо жадно всмукване на гърдата й я беше пронизало, отрезвило я беше от унеса и от шампанското, от топлината, от откритието, че е прекрасно да те целуват, когато го правят добре, заглушило беше и здравия разум, и мисълта за бягство. Раменете й сами се отделиха от гърдите му. Тя несъзнателно се намести върху него, докато силната му ръка притискаше нейните бедра и онази безименна област в основата им към някакъв ръб на тялото му, твърд като камък; искаше й се само да остане така до края на живота си, разтърсена до дъното на душата си, отворена цялата, жадуваща… Жадуваща какво? Не знаеше. В момента, когато той я отстрани от себе си, тя не искаше да се отделя от него, би се нахвърлила даже отгоре му като дивак. Но това беше затвърдило окончателно оформилото се вече у нея желание да се омъжи за Люк О’Нийл. Освен това беше убедена, че той е направил с нея онова, от което се появяват бебетата.

 

 

Никой не беше особено изненадан от вестта и на никого не мина през ум да възразява. Стъписа ги само упоритият отказ на Меги да пишат на епископ Ралф и почти истеричната й реакция, когато Боб предложи да поканят епископ Ралф в Дройда и да вдигнат голяма сватба. Не, не, не! Тя започна да им крещи, тя, която никога не повишаваше глас. Очевидно му беше сърдита, загдето не е дошъл да ги види; настояваше, че сватбата си е нейна работа, че ако не е намерил за добре да дойде в Дройда поне от приличие, тя няма да го докара тук по задължение.

Фий обеща да не споменава ни дума в писмата си, пък и, изглежда, й беше все едно; тя не прояви интерес и към избора на Меги. Да се водят сметките на ферма като Дройда, беше работа за цял ден. Записките на Фий биха представлявали интерес за историк с подробните описания на живота в овцевъдната ферма. Защото те не се състояха само от цифри и отчети. Най-точно бяха описани всички стада в даден момент, смяната на сезоните, времето, дори какво сервираше мисис Смит за вечеря. Под датата 22 юли 1934 година, неделя, беше записано: „Ясно небе, безоблачно, температурата при изгрев 1,1°С. Без сутрешна служба. Боб — в къщи, Джек — в Муримба с двама пастири, Хюи — в Уест Дам с един пастир. Бирберъл прехвърля тригодишни скопени овни от Будгин в Уинимъръ. Температурата в три часа — 29,4°С. Барометърът стабилен — 76,5 см. Западен вятър. Менюто за вечеря: солено месо, варени картофи, моркови и зеле, пудинг със сливи. Мегън Клийри ще се омъжи за Люк О’Нийл — пастир, на 25 август, събота, в църквата «Свети кръст», Гилънбоун. Записано в 9 часа вечерта, температура 7,2°С, луната в последна четвърт.“