Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man-eating Leopard of Rudraprayag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010)
Корекция и форматиране
mad71(2010–2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Ripcho(2011)

Издание:

Джим Корбет — Леопардът от Рудрапраяг

Английска. Първо издание.

Литературна група V. Тематичен номер 2614.

Рецензент: Бистра Алексиева

Редактор: Христо Кънев

Художник: Любен Диманов

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. Редактор: Александър Димитров

Коректори: Лидия Стоянова, Калина Цанева

Дадена за набор 15.III.74 г.

Подписана за печат 28.V.1974 г.

Излязла от печат VI.1974 г.

Формат: 84х108/32.

Печатни коли 10 1/2.

Издателски коли 7,98.

Цена 0,67 лв.

Издателство „Народна култура“ София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2 а.

История

  1. —Добавяне

XXIII
Бой между леопарди

След като ни е проследил до Рудрапраяг, леопардът е слязъл по пътя за светите места през Голабрай, покрай клисурата, по която се бе изкачил няколко дена преди това, а после по една камениста пътека, използувана от жителите на планинските села по хълмовете на изток от Рудрапраяг като пряк път до Хардвар.

Поклонението до Кедарнатх и Бадринатх се извършва в определен сезон, като началото на този сезон се определя от стопяването на снеговете, а продължителността му от падането на първия сняг в по-високите планински райони, където се намират тези две светини. Върховният жрец на храма в Бадринатх бе преди няколко дена изпратил телеграмата, която се очакваше с нетърпение от всички добри индуси в цяла Индия, с която съобщаваше, че пътят е отворен, поради което тези дни малки групи поклонници бяха започнали да минават през Рудрапраяг.

През последните години имаше няколко случая на поклонници, убити от човекоядеца на пътя, и, изглежда, той си бе създал навика да слиза през сезона на поклонение доста редовно надолу по пътя до края на ловния си район, а след това да прави кръг през селата по хълмовете на изток от Рудрапраяг и да се връща отново на пътя на около двадесет и четири километра над Рудрапраяг. Той правеше този тур за различно време, но средно на пет дена веднъж намирах следи от стъпките му на отсечката от пътя между Рудрапраяг и Голабрай, така че, като се връщах към бънгалото, аз си избрах едно място, откъдето можех да наблюдавам пътя, и през следващите две нощи стоях там на пост, излегнат удобно на една купа сено, но леопардът не се появи.

През последните два дена не бях получавал никакви новини за човекоядеца от по-отдалечените села и на третата сутрин изминах около десет километра надолу по пътя за светите места, за да се опитам да разбера дали леопардът не е посещавал скоро селата в тази част на района. Върнах се около пладне от тази деветнадесеткилометрова обиколка и докато закусвах, макар че беше доста късно, дойдоха двама души да ми съобщят, че през нощта е било убито едно момче в Бхайнсвара — село на двадесет и девет километра югоизточно от Рудрапраяг.

Осведомителната система, въведена от Ибътсън, работеше безупречно. Тя предвиждаше парична награда — в размер, съобразен с важността на новината — за всеки, който сигнализира за извършването на каквото и да било убийство в района, в който действуваше човекоядецът. Хората усърдно се надпреварваха за тези награди, които започваха от две рупии за убита коза и стигаха до двадесет рупии за убийство на човек, и чрез тях си осигурявахме за най-кратко време получаването на необходимата информация за всички убийства.

Сложих по десет рупии в ръцете и на двамата селяни, които бяха донесли новината за убийството на момчето. Единият от тях предложи да ме придружи до Бхайнсвара, за да ми покаже пътя, но другият каза, че ще остане да пренощува в Рудрапраяг, защото неотдавна бил боледувал от треска и не можел да извърви още веднъж разстоянието от двадесет и девет километра. Привърших закуската, а в това време селяните ми разказаха историята и малко преди един часа след пладне ние тръгнахме, като взех със себе си само пушката, няколко куршума и електрическото фенерче. Като пресякохме пътя близо до бънгалото и започнахме да се изкачваме по стръмния хълм оттатък пътя, моят другар ме предупреди, че ни чака много дълъг път, и прибави, че е опасно да оставаме навън, след като се стъмни, при което аз го накарах да мине пред мен и той да определя крачката. Никога не изкачвам височини непосредствено след като съм се хранил — разбира се, ако не се наложи, — а тук нямах друг избор и първите пет километра, за които се изкачихме на хиляда и двеста метра височина, ми беше ужасно трудно да поддържам темпото, наложено от моя водач. След тези пет километра пътят ни, макар и за кратко, вървеше по сравнително равен терен, което ми даде възможност да си поема дъх, така че след това аз минах отпред и определях темпото.

На идване към Рудрапраяг двамата селяни бяха разказали на жителите на селата, през които бяха минали, за убийството на момчето и за намерението им да се опитат да ме склонят да ги придружа обратно до Бхайнсвара. Мисля, че никой не се е съмнявал, че ще се отзова на молбата им, защото във всички села цялото население бе излязло да ме посрещне и някои ми даваха благословията си, а други ме молеха да не напускам местността, преди да убия врага им.

Моят спътник ме бе уверявал, че пътят до селото им е двадесет и девет километра, но когато започнахме да преваляме възвишение след възвишение, с дълбоки долини помежду тях, аз разбрах, че съм се нагърбил да измина с най-голямата възможна бързина най-дългите и най-трудните двадесет и девет километра в живота ми. Слънцето беше на залязване, когато от гребена на едно от тези безкрайни възвишения видях група хора, която стоеше на някакво било на няколкостотин метра пред нас. Щом като ни видяха, някои от тях се изгубиха зад хребета, а останалите тръгнаха към нас да ни посрещнат. Всред посрещаните беше и старейшината на Бхайнсвара, който, след като ме поздрави, ме успокои, че селото било съвсем близо, ей там, зад върха на онзи баир, и че бил изпратил сина си да ми приготви чай.

Четиринадесети април хиляда деветстотин двадесет и шеста година е дата, която дълго ще се помни в Гархвал, защото на този ден леопардът-човекоядец от Рудрапраяг взе последната си човешка жертва. Привечер на същия този ден една вдовица с двете си деца — деветгодишно момиченце и дванадесетгодишно момче, — заедно с осемгодишното момченце на съседите отишли до един извор на няколко метра от селото да си вземат вода, която им била необходима, за да приготвят вечерята.

Вдовицата живееше с двете си деца в една къща, която се намираше в средата на дълга редица прилепени една до друга постройки. Тези постройки бяха двуетажни, като ниският долен етаж се използуваше за складиране на зърнени храни и гориво, а горният — за жилищни помещения. По цялата дължина на зданието минаваше веранда, широка метър и половина, до която се стигаше по невисоки каменни стълби, оградени с иззидан парапет, като всяко стълбище се използуваше от две семейства. Отпред и по протежение на цялото здание се простираше голям двор — осемнадесет метра широк и деветдесет метра дълъг, — постлан с плочи и ограден с нисък зид.

Момченцето на съседа вървяло напред, когато четиримата се приближили до стълбището, използувано от вдовицата и децата й и когато детето започнало да се изкачва по стъпалата, то видяло някакво животно, което помислило за куче, да лежи в една отворена стая на долния етаж, непосредствено до стълбите. Тогава то не казало никому нищо за животното, а другите очевидно не са го видели. След съседското момче вървяло момиченцето, след него вдовицата, а синът й бил последен. Когато майката била изкачила половината от стъпалата, тя чула как тежкият месингов съд, който носел синът й, паднал с трясък на стълбите и се търкулнал надолу. Като го нахокала за несръчността му, тя оставила своя съд на верандата и се обърнала да види каква беля е направил синът й. На най-долното стъпало видяла изпуснатия съд. Слязла долу и го вдигнала, а после потърсила с очи сина си. Тъй като не се виждал никъде, тя решила, че се е изплашил и избягал, ето защо започнала да го вика.

rudraprajag-10.png

 

 

Съседите в околните къщи чули шума от падането на съда и когато майката започнала да вика сина си, те излезли на вратите на къщите си и попитали какво се е случило. Някой изказал предположението, че момчето може да се е скрило в някоя от стаите на долния етаж, и тъй като по това време в тези стаи ставало вече тъмно, един от съседите запалил лампа и заслизал по стъпалата надолу, както вървял, той забелязал капки кръв на плочите точно там, където стояла жената. Когато съседът извикал ужасен, в двора слезли и други хора, всред които имало и един старец, който някога бил придружавал своя господар в много ловни експедиции. Старецът взел лампата от ръцете на собственика й и тръгнал по кървавата диря, която минавала през двора и ниския зид. От другата страна на зида склонът се спускаше стръмно на два метра в една нива със сладки картофи, където в меката земя открили следи от стъпките на леопарда. До този момент никой не подозирал, че момчето е отвлечено от човекоядеца, защото, макар всички да били чували за леопарда, той никога преди това не се бил приближавал на по-малко от шестнадесет километра до тяхното село. Щом като разбрали какво се е случило, жените започнали да пищят, а някои от мъжете хукнали към къщите си да вземат барабани, други пък — пушки (а пушките били само три в цялото село) и след няколко минути се вдигнал страшен шум. През цялата нощ барабаните бумтели и се носел пушечен гърмеж. Рано сутринта намерили трупа на момчето и изпратили двама души в Рудрапраяг да ми съобщят.

Като наближих селото, придружен от старейшината, аз чух писъците на някаква жена, която оплакваше мъртвец. Беше майката на убитото момченце и тя първа ме посрещна. Макар да бях неопитен в тези неща, на мен веднага ми стана ясно, че осиротялата майка току-що се е поуспокоила след пристъп на истеричен плач и скоро щеше да избухне отново в ридания, а тъй като не умеех да успокоявам хора в такова състояние, исках на всяка цена да й спестя мъчителния разказ за случилото се предишната вечер, но, изглежда, тя имаше голямо желание сама да ми разкаже всичко, затова я оставих да постъпи както иска. Докато разказваше, ми стана ясно, че целта на разказа й фактически е да се оплаче от мъжете в тяхното село за това, че не изтичали след леопарда да спасят сина й, „както щеше да направи баща му, ако беше жив“. Аз я уверих, че обвиненията й срещу мъжете са несправедливи и че греши, като смята, че те са могли да измъкнат сина й жив от ноктите на леопарда. Защото, когато леопардът е стиснал челюстите си около врата на момчето, кучешките му зъби са смазали прешлените, свързващи главата с гръбначния стълб, и то е било мъртво още преди леопардът да го пренесе през двора, така че каквото и да бяха направили насъбралите се мъже — или който и да било друг, — щеше да бъде безполезно.

Стоях на двора и пиех чая, който така предвидливо ми бяха донесли, и като наблюдавах насъбралите се около мен хора — към стотина, а може би и повече, беше ми ужасно трудно да си представя как един звяр с размерите на леопарда бе прекосил двора посред бял ден, без никой да го види — макар, че по това време сигурно е имало хора наоколо, — и как селските кучета не са го усетили.

От зида се спуснах по отвесната стръмнина, висока два метра, от която леопардът бе скочил, носейки момчето и тръгнах по следата, която вървеше през нивата, спускаше се по друга отвесна стръмнина, висока към четири метра, и после през още една нива. На синора на тази втора нива имаше гъст жив плет от пълзящи розови храсти, висок метър и двадесет. Тук леопардът е оставил за малко трупа, за да търси някаква пролука в живия плет, но след като не е намерил, захапал е момчето отзад за кръста, прескочил е плета и се е спуснал по четири метра високата стръмнина от другата страна на плета. В подножието на тази стръмнина имаше пътека, използувана от добитъка, по която леопардът бе вървял, но много малко, защото в този момент в селото са вдигнали тревога. Тогава той е оставил трупа на момчето на пътеката и е избягал надолу по хълма. Не е посмял да се върне при плячката си от шума на барабаните и гърмежите на пушките, които ехтели през цялата нощ.

Очевидно трябваше да взема трупа на момчето, да го занеса обратно на мястото, където го беше оставил леопардът, и да го причакам при плячката, му. Но тук се сблъсках с две трудности: първо, липсата на подходящо място за чакало и второ, нежеланието ми да дебна хищник на неподходящо място.

Най-близкото дърво — орех с окапали листа — бе на около триста метра, поради което изобщо не можеше да се използува, а да си призная откровено, не ми стигаше смелост да причакам леопарда на земята. Бях пристигнал в селото при залез слънце и докато пих чай, чух разказа на майката и издирих следите на леопарда, притъмня съвсем и не остана време по светло да направя някакво прикритие, където поне малко да бъда защитен. Ако останех на земята, беше безразлично къде ще залегна, тъй като не знаех откъде може да дойде леопардът, а ми беше съвсем ясно, че ако той ме нападне, няма да имам възможността да употребя пушката си — единственото оръжие, с което боравя добре, защото в близка схватка с леопарди и тигри, когато не са ранени, е невъзможно да използуваш огнестрелно оръжие.

След като огледах внимателно терена, аз се върнах в двора и помолих старейшината да ми даде един лост, едно здраво дървено колче, чук и верига за куче. С лоста изкъртих една от плочите в средата на двора, забих колчето здраво в земята и завързах единия край на веригата за него. След това, с помощта на старейшината, занесох трупа на момчето при колчето и го завързах с веригата.

Непонятни са пътищата, по които действува тази неуловима сила, която слага край на човешкия живот и която някои наричат „съдба“, а други — „късмет“. През последните няколко дена тя бе сложила край на живота на един мъж, глава на семейство, чиито близки сега бяха останали без материална подкрепа, бе завършила по много мъчителен начин дните на една стара жена, която след цял живот труд се бе надявала на няколко години спокойни и леки старини, а сега бе прекъснала нишката на живота на това момченце, за което, както се виждаше от вида му, овдовялата му майка бе полагала големи грижи. Не беше никак чудно, че безутешната му майка в промеждутъците между пристъпите на истеричен плач непрекъснато повтаряше: „О, пармешвар[1], какво престъпление е извършил моят син, така обичан от всички, та да заслужи такава ужасна смърт едва на прага на живота?“

Още преди да извадя плочата, бях помолил да заведат майката и дъщеричката й в една стая в най-отдалечения край на зданието. След като завърших приготовленията, аз се измих на извора и поисках да ми донесат малко слама, която разстлах на верандата пред вратата на къщата, освободена от вдовицата.

Сега вече бе съвсем тъмно. Като помолих насъбралите се да се разотидат по домовете си и да пазят по възможност пълна тишина през нощта, аз заех място на верандата, където, легнал по очи и опрял се малко настрана на хълбока си, с купчинка слама пред мен, виждах много добре трупа, без голяма вероятност да бъда забелязан.

Въпреки страшния шум, който селяните бяха вдигнали предишната нощ, аз предчувствах, че леопардът ще се върне и като не намери плячката си там, където я е оставил, ще дойде в селото, за да се опита да вземе друга човешка жертва. Леснотата, с която бе хванал първата си жертва в Бхайнсвара, ще го окуражи да опита пак, ето защо застанах на поста си, изпълнен с надежди.

Тъмни облаци се трупаха на небето цялата вечер и в осем часа, когато в селото всичко притихна и не се чуваше нищо друго, освен риданията на майката, една светкавица, последвана от далечен тътен, оповести началото на приближаваща буря. Бурята бушува цял час и тъй като се святкаше непрекъснато и ослепително силно, дори плъх да бе влязъл в двора, щях да го видя и може би да го застрелям. Най-сетне дъждът спря, но тъй като небето остана забулено в облаци, можех да различавам само предметите на не повече от тридесет сантиметра пред мен. Тъкмо сега бе време за леопарда да тръгне от мястото, където се е подслонил от бурята и моментът на пристигането му щеше да зависи от разстоянието, на което се намираше това място от селото.

Сега жената бе спряла да плаче и сякаш целият свят бе потънал в тишина. Точно на това се бях и надявал, защото единствено ушите ми можеха да ме предупредят за идването на леопарда и за да им помогна, бях вързал трупа на момчето с верига, а не с въже.

Сламата, която ми бяха донесли, бе суха като барут и вслушвайки се напрегнато в нощната тишина, аз изведнъж долових някакъв шум, който идваше някъде откъм петите ми: нещо пълзеше, пълзеше много предпазливо по сламата, върху която лежах. Бях с къси панталони, така че колената ми бяха голи. Изведнъж усетих как козината на някакво животно докосва голата кожа при свивката на колената ми. Това можеше да бъде само човекоядецът, който пълзеше и търсеше удобен момент да се наведе и да ме сграбчи за гърлото. Последва лек натиск по лявото рамо — явно звярът търсеше опора — и точно в този момент, когато се готвех да стрелям, за да отвлека вниманието му, някакво малко животинче скочи между ръцете и гърдите ми. Беше едно котенце, мокро до кости, което бурята вероятно бе застигнала някъде на открито, и сега, след като бе намерило всички врати затворени, бе дошло при мен да търси топлинка и закрила.

Котенцето току-що се бе настанило удобно в пазвата ми и аз вече идвах на себе си от уплахата, която то ми бе причинило, когато някъде иззад терасираните ниви се чу някакво глухо ръмжене, което постепенно започна да се усилва, за да прерасне в най-яростните ревове, които някога съм чувал. Очевидно човекоядецът се бе върнал на мястото, където предишната вечер бе оставил плячката си и докато я е търсил в не особено добро настроение, друг мъжки леопард го е срещнал случайно и го е нападнал, считайки тази местност за свой ловен периметър. Битки, подобни на тази, която слушах тогава, са нещо рядко, тъй като хищниците винаги се движат само в своя собствен ловен район и ако двама представители на един и същи пол случайно се срещнат, те с един поглед преценяват силите си и по-слабият отстъпва на по-силния.

Човекоядецът, макар стар, беше едър и много силен мъжки леопард и в ловния му район от осемстотин квадратни километра едва ли имаше друг мъжки леопард, който би могъл да оспорва властта му. Но тук, в Бхайнсвара, той беше навлязъл в чужда територия и за да се измъкне от бедата, която си беше навлякъл, трябваше да се бори с нокти и зъби, за да спаси кожата си. И несъмнено точно това правеше в момента.

rudraprajag-11.png

 

 

Вече бях изгубил всякакви шансове да го застрелям тази вечер, защото дори той да успееше да разгроми своя нападател, може би за известно време раните му щяха да притъпят у него всякакво желание да убива. А имаше вероятност битката да завърши фатално за него и това щеше да бъде неочакван край на неговата кариера: убит при случайна среща с друг леопард, когато обединените усилия на властите и обществеността не бяха успели да постигнат това.

Първият рунд, който продължи около пет минути, премина при неотслабваща ожесточеност, но не беше решаващ, тъй като след завършването му аз все още чувах и двата леопарда. След пауза от десетина-петнадесет минути битката се поднови, но на двеста-триста метра от мястото, където започна първоначално. По всичко личеше, че местният шампион надделява и постепенно изтласква натрапника от ринга. Третият рунд беше по-кратък от първите два, но не и по-малко ожесточен, и когато след още една доста дълга пауза битката започна отново, арената очевидно се бе изместила още по-далече, към разклонението на хълма, а след няколко минути вече нищо не се чуваше.

Оставаха още шест часа до изгрева на слънцето, но въпреки това на мен ми беше вече ясно, че съм претърпял неуспех в мисията си до Бхайнсвара и че твърде краткотрайна е надеждата ми битката между двата леопарда да се води докрай и да завърши със смъртта на човекоядеца. В схватките при отстъплението — а битката между двата леопарда явно бе навлязла в такава фаза — човекоядецът щеше да получи доста рани, но те едва ли щяха да угасят жаждата му за човешко месо или да го осакатят така, че да не може да си го набавя.

Котенцето спа спокойно през цялата нощ и когато първите ивици светлина прорязаха небето на изток, аз слязох в двора, занесох трупа на момчето обратно в навеса, откъдето го бяхме взели, и го покрих с одеялото, с което беше завито и преди. Старейшината още спеше, когато почуках на вратата му. Отказах да приема поканата за чай, тъй като приготвянето щеше да отнеме известно време, и след като го уверих, че човекоядецът вече никога няма да се върне в неговото село и получих обещанията му, че ще се погрижи за пренасянето на трупа на момчето до мястото за кремация, си тръгнах, защото ме чакаше дълъг път до Рудрапраяг.

Чувството на потиснатост, което ни обхваща след всеки неуспех, никога не се притъпява, колкото и често да претърпяваме неуспехи в нашите начинания. Всеки ден в продължение на няколко месеца аз тръгвах от бънгалото, изпълнен с надежди, че този път усилията ми ще се увенчаят с успех, и всеки ден се връщах разочарован и потиснат. Ако неуспехите ми засягаха само мен, това нямаше да бъде от голямо значение, но в задачата, с която се бях нагърбил, те засягаха много повече другите, отколкото мен. С всеки изминат ден все повече и повече не ми вървеше, защото само с липса на късмет можех да си обясня моите неуспехи, а в резултат на това започнах да се чувствам потиснат и да мисля, че не съм предопределен да извърша мисията, с която се бях нагърбил. Какво друго, ако не липса на късмет, можеше да обясни това, че леопардът беше оставил плячката си там, където нямаше никакви дървета? И какво друго, ако не липса на късмет, бе накарало другият леопард, който по всяка вероятност си имаше ловен периметър от около петдесет километра, да пристигне точно на това място и точно в момента, когато човекоядецът, не намерил оставената от него плячка, се е бил запътил към селото, където го очаквах аз?

Разстоянието от двадесет и девет километра ми се бе видяло ужасно дълго на отиване, но на връщане ми се стори още по-дълго, а възвишенията — далеч по-стръмни. В селата, през които минах, хората ме очакваха с нетърпение и макар да им носех само лоши новини, те с нищо не показаха разочарованието си. Безграничната им вяра в тяхната философия — вяра достатъчно силна, за да премести планини, и така успокояваща в състояние на потиснатост, — че никое човешко същество и никое животно не могат да умрат, преди да е настъпил определеният им час, а според тях за човекоядеца този час още не бе настъпил, не се нуждаеше от никакви обяснения и не оставяше място за никакви разсъждения.

Засрамен от чувството на потиснатост и разочарование, което бях позволил да ме съпътства през цялата сутрин, аз напуснах последното село, където ме накараха да спра за малко и да изпия чаша чай, много окуражен и обнадежден и както се спусках надолу по криволичещата пътека към Рудрапраяг, докъдето оставаха само шест километра и половина, аз изведнъж забелязах, че стъпвам върху следи от човекоядеца. Странно до каква степен душевното състояние на човека може да притъпи или изостри наблюдателността му! Човекоядецът твърде вероятно бе тръгнал по тази пътека много километри преди това, а аз едва сега, след разговорите с простите хорица и една чаша чай, можах за първи път тази сутрин да видя следите от стъпките му. Тук пътеката минаваше по червена глинеста почва, размекната от дъжда и следите показваха, че човекоядецът е вървял с обичайното си темпо. Осемстотин метра по-нататък той бе започнал да ускорява крачката си и със същия бърз ход е продължил до началото на клисурата, в която се губеха следите му.

Когато леопард или тигър върви с обичайното си темпо, се виждат само отпечатъците от задните му крака, но когато по някаква причина той ускори хода си, стъпва на земята най-напред със задните си крака, а после с предните, поради което се виждат отпечатъци и от четирите му лапи. А от разстоянието между отпечатъците на предните и задните крака може да се определи скоростта, с която един представител на това семейство хищници е вървял. В този случай наближаващото утро е било достатъчна причина, за да накара човекоядеца да ускори крачката си.

И преди бях имал възможност да се уверя в способността на човекоядеца да изминава дълги разстояния, но само когато бе обхождал района си, за да търси храна. Сега обаче той имаше много по-сериозна причина да извърви този дълъг път, защото явно е искал да увеличи колкото може повече разстоянието между него и леопарда, който му бе дал урок по закона за навлизане в чужда територия, а колко тежки са били последиците от този урок, ще разберем по-късно.

Бележки

[1] Пармешвар — всевишни боже. — Б.пр.