Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (11)

Глава единадесета
Аслан е по-близо

Междувременно Едмънд бе преживял голямо разочарование. Когато джуджето отиде да приготви шейната, той очакваше, че Вещицата ще се държи по-добре с него, както беше при последната им среща. Но от предишното й поведение нямаше и спомен. И когато най-после Едмънд събра достатъчно кураж, за да каже: „Моля, Ваше величество, не бих ли могъл да получа малко локум? Вие… вие… казахте…“, тя кресна:

— Млъкни, глупако! — След това изглежда, че промени решението си, защото каза сякаш на себе си: — Все пак няма да е добре, ако хлапето вземе да припадне по пътя! — И плесна с ръце още веднъж. Появи се друго джудже.

— Донеси храна и нещо за пиене на това човешко същество! — нареди тя.

Джуджето се отдалечи и след малко се върна, носейки желязна купа с малко вода и желязна чиния, в която имаше само комат сух хляб. Като остави чинията и купата на пода до Едмънд, джуджето се ухили зловещо и каза:

— Локум за малкия принц! Ха-ха-ха!

— Махни това! — нацупи се Едмънд. — Не искам сух хляб!

Но Вещицата изведнъж се обърна към него с такъв свиреп израз на лицето, че той се извини и отхапа от хляба, макар да беше толкова твърд, че едва го преглъщаше.

— Бъди благодарен и на това! Кой знае кога ще вкусиш отново хляб! — каза Вещицата.

Докато Едмънд още дъвчеше, първото джудже се върна и съобщи, че шейната е готова. Бялата вещица стана, като заповяда на Едмънд да я последва. Когато излязоха от двора, отново валеше сняг, но тя не обърна внимание на това. Нареди на Едмънд да седне в шейната до нея. Но преди да потеглят, тя извика Могрим, който се втурна стремглаво като грамадно куче към шейната.

— Подбери най-бързите си вълци и идете веднага в къщата на бобрите! — заповяда Вещицата. — Убийте всичко живо, което намерите там! Ако вече са избягали, тичайте с всички сили към Каменната маса, но гледайте да не ви види никой! Скрийте се там и ме чакайте! През това време аз ще трябва да измина дълъг път на запад и да намеря удобно място за преминаване през реката. Вие може да догоните тези човешки същества, преди да са се добрали до Каменната маса. Знаете какво да правите, ако ги намерите!

— Слушам и се подчинявам, о, Кралице! — изръмжа вълкът и се изгуби в снега и тъмнината, подобно на галопиращ кон.

След няколко минути той, извикал още един вълк, вече беше на бента. Задушиха около къщата на бобрите. Но, разбира се, я завариха празна. Ако времето през нощта се бе задържало хубаво, имаше опасност вълците да тръгнат по дирята на бобрите и децата и да ги настигнат много преди пещерата. Но сега, след като снегът отново бе завалял, миризмата им се бе разнесла, а следите им бяха покрити със сняг.

В това време джуджето удари с камшик северните елени. Шейната с Вещицата и Едмънд се плъзна под свода и се изгуби в тъмнината и в студа. За Едмънд това беше едно ужасно преживяване, защото нямаше палто. Преди да измине и четвърт час, той целият бе покрит със сняг. Скоро спря да го отърсва от себе си, защото, колкото и бързо да го правеше, снегът отново се натрупваше и той бе много уморен. Не след дълго вече беше мокър до кости, а освен това се чувстваше и нещастен. Сега по нищо не личеше, че Вещицата има намерение да го направи крал. Всичко, което си мислеше, за да се увери, че тя е добра и мила и че правдата е на нейна страна, вече му се струваше глупаво. В този миг той би дал всичко само и само да срещне другите, та дори и Питър! Единственият начин да се утеши сега бе да се опита да повярва, че всичко е само сън и всеки момент ще се събуди. А както пътуваха часове наред, наистина всичко започна да му прилича на сън.

Това продължи по-дълго, отколкото аз бих могъл да го опиша, дори и да отделя много страници. Но ще го прескоча и ще продължа разказа си от момента, когато снегът вече спря, настана сутрин и те пътуваха на дневна светлина. Все така продължаваха да пътуват на дневна светлина — само снегът непрекъснато свистеше и еленските хамути скърцаха. Но ето, че най-сетне Вещицата каза:

— Какво е това? Спри!

И те спряха. Колко се надяваше Едмънд, че тя ще спомене нещо за закуска! Но причината за спирането бе съвсем друга. Малко по-встрани, до дънера на едно дърво видяха весела компания — семейство катерици с децата си, два сатира, едно джудже и един стар лисугер седяха на столчета около трапезата. Едмънд не можеше да види добре какво ядат, но то миришеше много хубаво. Около тях имаше украса от зеленика и затова той не виждаше добре дали това не е коледен пудинг. В мига, когато шейната спря, лисугерът, който явно бе най-възрастният от присъстващите, тъкмо се бе изправил с чаша в дясната си лапа, сякаш се готвеше да вдигне тост. Но щом компанията видя шейната и Вещицата в нея, веселото настроение изчезна. Вилицата замръзна в ръката на татко катерица още преди да е достигнала устата му, а малките катеричета зацвърчаха от страх.

— Какво означава това? — попита Вещицата.

Никой не отговори.

— Отговаряйте, сган такава! — вече направо изкрещя. — Или искате камшикът на моето джудже да ви накара да се окопитите? Какво означава цялата тази лакомия, това прахосничество и чревоугодничество? Откъде сте взели всички тези неща?

— Моля, Ваше величество — каза лисугерът, — дадоха ни ги! И ако ми позволите да се осмеля да пия за здравето на Ваше величество…

— Кой ви ги даде?

— Д — д — д — Дядо Коледа — заекна лисугерът.

— Какво? — изрева Вещицата, като скочи от шейната и направи няколко крачки към ужасените животни. — Той не е бил тук! Не може да е бил тук! Как дръзвате… но не. Кажете, че излъгахте, и още сега ще ви бъде простено.

В този миг едно от катеричетата като че ли загуби напълно ума си:

— Беше… беше… беше — изписка то и започна да тропа с малката си лъжичка по масата.

Пред очите на Едмънд Вещицата така прехапа устни, че на бялата й буза се появиха капки кръв. Тя замахна с пръчката си.

— О, недейте, недейте, моля ви, недейте! — извика Едмънд и още докато викаше, на мястото на веселата компания се появиха статуи, насядали около каменна маса с каменни чинии и каменен коледен пудинг (една от статуите държеше каменна вилица, насочена към каменната й уста).

— А що се отнася до теб — обърна се Вещицата и го удари през лицето, докато се качваше в шейната, — това ще те научи да не просиш милост за предатели и шпиони. Карай!

За пръв път на Едмънд му домъчня не за самия него, а за някой друг. Дожаля му при мисълта за малките каменни фигури, които оставаха там през всичките тихи дни и всички тъмни нощи, докато ги покрие мъх и накрая дори лицата им се разпаднат.

Елените отново препуснаха. Скоро Едмънд забеляза, че снегът, който ги засипваше, беше много по-мокър, отколкото през изминалата нощ. Едновременно с това забеляза, че не е толкова студено. Спусна се мъгла. Всъщност с всяка изминала минута ставаше все по-мъгливо и по-топло. А шейната не вървеше така добре, както досега. Отначало си помисли, че елените са се уморили, но скоро разбра, че това не може да бъде истинската причина. Шейната се кривеше, поднасяше и непрекъснато подскачаше, сякаш се удряше в камъни. Колкото и джуджето да плющеше с камшика по гърбовете на нещастните елени, те се движеха все по-бавно. Наоколо се носеха странни звуци, но шумът от шейната и тряскането заедно с крясъците на джуджето пречеха на Едмънд да чуе какво става, докато изведнъж шейната така затъна, че въобще не можеше да продължи. Когато това се случи, за миг настъпи тишина. И в тази тишина Едмънд можа най-после да се вслуша както трябва в другия шум. Долови странно и приятно шумолене, като ромон — не дотам странно, защото го бе чувал и преди, само че не можеше да си спомни къде! После изведнъж си спомни. Това беше шум на течаща вода. Навсякъде около тях, макар и невидими, течаха ручеи, ромоляха, шепнеха, чуваше се клокочене, плясък и бучене. Сърцето му подскочи, когато разбра, че мразът е свършил. А съвсем наблизо се чуваше „кап — кап — кап“ от клоните на дърветата. И като погледна към едно дърво, той видя как голяма купчина сняг се плъзна от него и за пръв път, откакто бе влязъл в Нарния, видя зеленината на бор. Но вече нямаше време да слуша и гледа, тъй като Вещицата каза:

— Не стой и не зяпай, глупако! Слез и помогни!

Разбира се, Едмънд трябваше да се подчини. Той стъпи долу в снега, който вече се бе превърнал на киша, и започна да помага на джуджето да извадят шейната от калната дупка, в която бе попаднала. Най-после я измъкнаха и с голяма жестокост джуджето успя да накара елените да тръгнат отново. А снегът бързо се топеше. Тук-там се показваше зелена трева. Ще ви бъде трудно да разберете какво облекчение почувства Едмънд при вида на тези зелени островчета след вечната зима, която цареше дотогава в Нарния. След миг шейната отново спря.

— Няма смисъл, Ваше величество! — промърмори джуджето. — При това топене не можем да караме повече.

— Тогава трябва да вървим — каза Вещицата.

— Да, но с ходене никога няма да ги настигнем — отбеляза джуджето. — Особено с преднината, която имат.

— Ти какво, съветник ли си ми или слуга? — попита Вещицата. — Прави каквото ти наредя! Завържи ръцете на човешкото същество отзад и хвани края на въжето! Вземи и камшика! Отрежи хамутите на елените — те ще си намерят пътя за вкъщи.

Джуджето се подчини и след няколко минути Едмънд беше принуден да върви колкото се може по-бързо, защото, когато се подхлъзнеше в калта, джуджето го ругаеше, а понякога го удряше с камшика. Вещицата вървеше зад джуджето и постоянно подвикваше:

— По-бързо! По-бързо!

С всеки миг зеленината се увеличаваше, а снегът намаляваше. Всеки миг дърветата все повече сваляха снежните си одежди. И скоро белите фигури бяха заменени от тъмната зеленина на боровете и черните бодливи клони на голите дъбове, букове и брястове. После мъглата от бяла се превърна в златиста и изведнъж изчезна. Снопове слънчеви лъчи достигаха земята, а отгоре, между върховете, синееше небето.

Ставаха и още по-чудни неща. При един внезапен завой попаднаха на поляна с бели брези и Едмънд видя, че цялата земя е покрита с малки жълтурчета. Шумът на водата се усилваше и скоро стигнаха до поток. Отвъд него растяха кокичета.

— Не се разсейвай! — нареди джуджето и злобно дръпна въжето, като видя, че Едмънд е обърнал глава, за да ги гледа.

Това обаче не попречи на Едмънд да вижда всичко. Само след пет минути той забеляза цяла група минзухари, пораснали около дънера на едно старо дърво — златисти, морави и бели. И отново се разнесоха звуци, по-нежни дори от ромона на водата. Наблизо край пътеката от клончето на едно дърво неочаквано зачурулика птица. После, като по сигнал, от всички страни започна едно бръщолевене и цвъртене, а после се чу песен и след пет минути цялата гора звънна от птичия хор и накъдето и да се обърнеше, Едмънд виждаше птици — едни бяха накацали по клоните, други се рееха в небето, някои се гонеха, караха се, чистеха с часове крилата си.

— По-бързо, по-бързо! — викаше Вещицата.

От мъглата вече нямаше и следа. Небето ставаше все по-синьо, от време на време по него се носеха бели облаци. По обширните горски поляни цъфтяха иглики. Излезе лек ветрец, който пръскаше водни капки от разлюлените клони и облъхваше с хладни и нежни ухания лицата на пътешествениците. Дърветата напълно се съживиха, покриха се със зеленина. Скоро покараха и нежните прозрачни листенца на буковете. Когато пътниците минаваха под тях, светлината също ставаше зелена. Над пътеката бръмчеше пчеличка.

— Това не е просто размразяване — каза джуджето и рязко спря. — Това е Пролетта. Какво ще правим? Да знаете, че вашата зима свърши! Това е работа на Аслан.

— Ако някой от вас отново спомене това име — каза Вещицата, — незабавно ще бъде убит!