Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (4)

ГЛАВА 3

Гарион не спа добре тази нощ. Макар че беше млад и неопитен, той не беше глупав, пък и принцеса Се’недра се държеше твърде предизвикателно. Откакто пътуваха заедно, откакто се беше присъединила към тях, между тях се бе установило твърде особено приятелство. Той я харесваше, тя също го харесваше. До този момент всичко беше наред. Защо тя просто не оставеше нещата такива? Според него всичко се дължеше на особения начин, по който бе устроен женският ум, тоест, че след като приятелството премине определена точка — някаква смътна, тайнствена граница — жената автоматично бива обсебена от непреодолима страст да усложнява нещата.

Беше почти сигурен, че прозрачната й малка игра с Мандорален цели да засегне него, и си задаваше въпроса дали няма да е добре да предупреди рицаря, та да му спести ред сърдечни болки в бъдеще. Се’недра си играеше с чувствата на доблестния мъж и в това Гарион не откриваше нищо повече от безсмислената жестокост на разглезено дете. Мандорален трябваше да бъде предупреден. Неговото арендско твърдоглавие можеше да му попречи да забележи очевидното.

И все пак Мандорален беше убил лъв. Заради нея. Такава изумителна храброст може би беше пленила лекомислената малка принцеса. Ами ако нейното възхищение и благодарност я бяха тласнали напред и тя бе преминала границата, разделяща я от сляпото влюбване? Тази вероятност, притиснала го в най-мрачните часове на нощта, прогони всякаква възможност да заспи отново. На сутринта той се надигна със зачервени очи и сърдит. Ужасна тревога гризеше цялото му същество.

Докато яздеха сред синкавите сенки на ранната утрин полегатите лъчи на току-що изгрялата слънце проблясваха по върховете на дърветата над тях, — Гарион настигна дядо си. Търсеше утеха в компанията на стареца. Ала не само това беше причината да се придвижи напред. Се’недра скромно яздеше с леля Поул точно пред тях, а Гарион беше дълбоко убеден, че трябва да я наглежда.

Господин Улф яздеше мълчаливо, изглеждаше сърдит и раздразнен и често забиваше пръсти под шината на лявата си ръка.

— Остави я на мира, татко — каза му леля Поул, без да се обръща.

— Сърби ме.

— Това е, защото раната заздравява. Остави я на мира.

Той измърмори нещо под нос.

— Откъде мислиш да поемем към Долината? — попита тя.

— Ще заобиколим през Тол Ране — отвърна той.

— Лятото свършва, татко — напомни му тя. — Ако се забавим прекалено много, лошото време ще ни притисне в планините.

— Зная, Поул. Нима предпочиташ да пресечем напряко през Марагор?

— Не бъди смешен.

— Наистина ли Марагор е толкова опасен? — попита Гарион.

Принцеса Се’недра се обърна на седлото си, попари го с презрителен поглед и попита с огромно превъзходство:

— Нищо ли не знаеш?

В ума му почти светкавично изникнаха десетки подходящи отговори.

Господин Улф поклати предупредително глава и каза:

— Не е време да се дърлите.

Гарион стисна зъби.

Още час яздиха през прохладната утрин и тъкмо когато настроението на Гарион започна да се подобрява, при тях дойде Хетар.

— Насреща ни идат ездачи — каза той.

— Колко са? — бързо попита Улф.

— Поне десетима. Идват от запад.

— Толнедранци ли са?

— Ще проверя — измърмори леля Поул, вдигна лице и за миг затвори очи. — Не. Не са толнедранци. Мурги са.

Хетар присви очи, хвана сабята си и попита:

— Ще се бием ли?

— Не — кратно отговори Улф. — Ще се скрием.

— Но те не са много! Ще ги…

— Спокойно, Хетар — каза Улф, после подвикна: — Силк, от запад идват мурги. Намери някое местенце да се скрием.

Силк само кимна и се впусна да изпълни нареждането.

— Има ли с тях кролими? — попита възрастният мъж леля Поул.

— Май не — отвърна тя смръщено. — Един има странен ум, ала не ми изглежда кролим.

Силк се върна бързо и каза:

— Надясно има гъсталак. Достатъчно е голям, за да се скрием.

— Да вървим тогава — рече господин Улф.

Гъсталакът представляваше кръг от гъсти шубраци, които заобикаляха малка блатиста котловина. В центъра й имаше извор.

Силк скочи от коня си, отсече един голям храст с късия си меч и каза:

— Скрийте се тук. Аз ще отида да прикрия следите. — И хванал храста, се измъкна от гъсталака.

— Погрижи се конете да не вдигат шум — обърна се Улф към Хетар.

Хетар кимна, ала погледът му издаваше недоволство. Гарион се запровира на четири крака през преплетените храсти, докато стигна до края на гъсталака, легна на земята и надникна между чепатите стволове на дърветата.

Силк вървеше заднишком и размахваше храста, като смиташе листа и вейки и покриваше с тях следите, които бяха направили от пътеката до храсталака. Движеше се бързо, ала внимаваше да заличи и най-дребната им следа.

Зад гърба си Гарион дочу леко пропукване на съчка и шумолене на листа; след малко Се’недра допълзя и легна до него.

— Не трябва да излизаш от гъсталака — каза той тихо.

— Ти също — остро отвърна тя.

Гарион не отговори нищо. Принцесата ухаеше на цветя, а това го изпълваше с безпокойство.

— Как мислиш — близо ли са? — прошепна тя.

— Откъде да знам?

— Нали си вълшебник?

— Не съм толкова добър в тези неща.

Силк свърши да прикрива следите и за миг се изправи, изучавайки земята — търсеше някакъв признак на тяхното преминаване, който може би бе пропуснал да заличи. След това се приближи и спря почти до Гарион и Се’недра.

— Хетар искаше да се бие с тях — прошепна Се’недра на Гарион.

— Хетар винаги иска да се бие, когато види мурги.

— Защо?

— Мургите убили родителите му, когато бил много мъничък. И го принудили да гледа.

— Ужасно! — възкликна тя.

— Ако нямате нищо напротив, деца — поде саркастично Силк, — аз се опитвам да чуя дали конете се приближават.

Гарион дочу чаткане на конски подкови — конете се движеха в тръс — и се притисна по-плътно до листата, дори спря да диша.

Мургите се появиха. Бяха петнадесет, облечени в ризници. Бузите им бяха целите в белези — нещо типично за техния народ. Ала водачът им беше мъж с кърпена, мръсна туника и щръкнала черна коса. Беше небръснат и едното му око беше кривогледо. Гарион го познаваше.

Силк пое дълбоко въздух и едва чуто изсъска.

— Брил!

— Кой е Брил? — прошепна Се’недра на Гарион.

— Ще ти кажа по-късно — отвърна й той също шепнешком. — Шшт!

— Я не ми шъткай! — сопна се тя.

Строгият поглед на Силк ги усмири.

Брил приказваше заповеднически на мургите и жестикулираше с къси, отсечени движения. После вдигна ръце, разпери широко пръсти и ги насочи напред, като че искаше да промуши някого — така подчертаваше току-що изреченото. Всичките мурги закимаха и после продължиха по пътеката, като подминаха храсталака, където се криеха Гарион, Се’недра и Силк.

Двама мурги преминаха така близко до храсталака, че Гарион усети миризмата на пот от хълбоците на конете им.

— Този човек започва да ми омръзва — отбеляза единият мург.

— Аз не бих позволил това да ми проличи — посъветва го другият.

— Мога да изпълнявам заповеди като всеки друг — продължи първият, — но той направо ме дразни. Мисля си, че ще изглежда по-добре с нож, забит между плешките.

— Аз пък мисля, че това никак не би му харесало, пък и твърде трудно може да се направи.

— Мога да почакам, докато заспи.

— Никога не съм го виждал да спи.

— Всеки заспива — рано или късно.

— Е, твоя работа — отвърна вторият мург и сви рамене. — Аз лично не бих опитал нищо прибързано — освен ако не си се отказал отново да видиш Рак Хага.

Двамата се отдалечиха и вече не се чуваше какво си приказват.

Силк клекна и нервно загриза нокътя си. Очите му се бяха превърнали в мънички цепчици, острото му, тясно лице беше напрегнато. След това той започна да ругае под нос.

— Какво става, Силк? — прошепна му Гарион.

— Допуснал съм грешка — отвърна раздразнено Силк. — Хайде да се върнем при другите. — Той им обърна гръб и запълзя през храстите към извора в центъра на храсталака.

Господин Улф седеше на един пън и разсеяно почесваше овързаната си в шини ръка.

— Петнадесетима мурги — докладва кратко Силк. — И един стар наш познайник.

— Брил — обясни Гарион. — Според мен той им беше водач.

— Брил ли? — Очите на възрастния мъж се разшириха от изненада.

— Той даваше заповеди и мургите ги изпълняваха — заразказва Силк. — Не им харесва особено, ала вършат всичко, което им нареди. Изглежда, се страхуват от него. Смятам, че Брил е нещо повече от обикновен наемник.

— Къде е Рак Хага? — попита Се’недра.

Улф я измери с остър поглед.

— Чухме как двама от тях си приказват — обясни тя. — Казаха, че били от Рак Хага. Мислех си, че зная имената на всички градове в Ктхол Мургос, ала никога не съм чувала такова име.

— Сигурна ли си, че са казали точно Рак Хага? — попита Улф и погледът му проблесна напрегнато.

— Аз също ги чух — намеси се Гарион. — Точно така казаха — Рак Хага.

Господин Улф се изправи, лицето му внезапно помрачня.

— Значи ще трябва да побързаме. Таур Ургас се готви за война.

— Откъде знаеш? — попита го Барак.

— Рак Хага е на хиляда левги южно от Рак Госка и никога не довеждат южните мурги в тази част на света, ако кралят на мургите не възнамерява скоро да обяви война на някого.

— Ами да заповядат — рече Барак с крива усмивка.

— На тебе може да ти е все едно, но аз бих предпочел първо да си свършим работата. Трябва да отидем до Рак Ктхол и никак не ми се ще да преминаваме през пълчища мурги, за да стигнем там. — Старецът сърдито поклати глава. — Какво си мисли Таур Ургас? — избухна той. — Още не му е дошло времето.

Барак сви рамене.

— Всяко време е добро за война.

— Не и за тази война. Прекалено много неща трябва да се случат преди нея. Не може ли Ктучик да държи под контрол този маниак?

— Непредсказуемостта е част от неповторимия чар на Таур Ургас — язвително отбеляза Силк. — Самият той не знае какво ще прави на следващия ден.

— Ти познаваш краля на мургите? — попита Мандорален.

— Срещали сме се — отговори Силк. — Ала не се обичаме много.

— Брил и неговите мурги трябва да са вече далеко — отбеляза господин Улф. — Хайде да продължим пътя си. Предстои ни дълъг път, а времето няма да ни чака. — И той бързо тръгна към коня си.

Малко преди залез слънце минаха през висок проход, разположен в плитка клисура между две планини, и спряха да пренощуват в малка долчинка на няколко мили от другата страна на прохода.

— Поддържай огъня колкото е възможно по-слаб, Дурник — предупреди господин Улф ковача. — Мургите от юг имат остри очи и могат да забележат светлината на огъня от мили разстояние. Не ми се ще да имаме неканени гости посред нощ.

Дурник кимна разбиращо и изкопа трапа за огъня по-дълбок от обикновено.

Мандорален беше много внимателен с принцеса Се’недра. Гарион го наблюдаваше кисело. Макар че винаги се противопоставяше на настояванията на леля Поул да действа като личен слуга на принцесата, сега, след като дребничкото момиче си имаше рицар, Гарион усещаше, че по някакъв начин постът, който му принадлежеше по право, му е отнет.

— Трябва да ускорим похода си — каза им Улф, след като приключиха с вечерята — сланина, хляб и сирене. — Трябва да прекосим планините преди първите бури и да изпреварим Брил и неговите мурги. — Той разчисти земята пред себе си с крак, взе една пръчка и започна да рисува карта в меката пръст. — Ние се намираме ето тук. Марагор е точно пред нас. Ще го заобиколим от запад, ще минем през Тол Ране и ще се насочим на североизток към Долината.

— Нима пътят ни няма да е по-къс, ако прекосим Марагор? — предложи Мандорален и посочи грубо очертаната карта.

— Прав си — отвърна Улф. — Ала няма да го сторим, освен ако нямаме друг избор. Марагор е обитаван от зли духове и е най-добре да го избегнем.

— Не сме деца да се плашим от безплътни сенки — заяви Мандорален някак сковано.

— Никой не се съмнява в храбростта ти, Мандорален — обади се леля Поул. — Ала в Марагор ридае духът на Мара. По-добре да не го обиждаме.

— Колко път има до Долината на Алдур? — попита Дурник.

— Двеста и петдесет левги — отговори Улф. — Ще бъдем месец, а може би и по-дълго в планините, дори ако условията за преход са възможно най-благоприятни. Сега ще е най-добре да поспим. По всяка вероятност утре ни чака тежък ден.