Метаданни
Данни
- Серия
- Белгариада (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Magician’s Gambit, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравка Евтимова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 62гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
МАГЬОСНИЧЕСКИ ГАМБИТ. 1997. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.17. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Magician’s Gambit, David EDDINGS]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 2500.00 лв.
История
- —Добавяне на анотация
ГЛАВА 25
Когато и последният лъч светлина изчезна от небето, пътешествениците внимателно се спуснаха по склона и прекосиха покрития с пепел пясък към Рак Ктхол. Слязоха от конете, оставиха Дурник да ги пази и се изкачиха до базалтовата скала. Макар че само допреди миг трепереше и криеше очи, Релг уверено долепи дланите и челото си до гладката каменна стена.
— Е? — попита го Белгарат след миг. Гласът му беше тих, ала в него бе пропълзяла нотка на страшна тревога. — Прав ли бях? Има ли пещери?
— Има големи кухини — отговори Релг. — Продължават много навътре в скалата.
— Можеш ли да проникнеш в тях?
— Няма смисъл. Те не водят доникъде.
— Ами какво ще правим сега? — попита Силк.
— Не зная — призна Белгарат. Личеше, че е ужасно разочарован.
— Хайде да опитаме малко по-нататък — предложи Релг. — Усещам звук на ехо в тази посока. Може би там има нещо.
— Искам ясно да уточним едно нещо тук и сега — обяви Силк. — Повече няма да преминавам през никакви скали. Ако се наложи да го правя, оставам тук.
— Все ще се справим някак — каза Барак.
Силк упорито поклати глава и заяви непреклонно:
— Никакво преминаване през скали.
— Тук ехото става по-силно — каза Релг. — Кухината е голяма и продължава нагоре… — Той измина стотина крачки, следван от приятелите си, които го гледаха напрегнато. — Минава точно оттук — каза накрая той и потупа скалата с ръка. — Може би е именно онова, което търсим. Чакайте ме тук! — Той опря ръце върху скалата, натисна и ръцете му потънаха в базалта.
— Не мога да понасям това — рече Силк и бързо се обърна. — Кажете ми, когато изчезне съвсем.
С внушаваща страх решителност Релг започна да навлиза в скалата.
— Изчезна ли вече? — попита Силк.
— Тъкмо потъва в базалта — отвърна с педантична точност Барак. — Половината му още е отвън.
— Моля те, Барак, не ми разказвай подробности!
— Чак толкова зле ли беше? — попита черекът.
— И представа си нямаш. Просто никога ни би могъл да си го представиш. — Драснианецът трепереше неудържимо.
Чакаха сред мразовитата тъмнина може би повече от половин час. Някъде високо над тях се разнесе писък.
— Какъв беше този вик? — попита Мандорален.
— Кролимите имат много работа — мрачно отвърна Белгарат. — Сега е сезонът на нараняването — когато Кълбото изгори лицето и ръката на Торак. По това време на годината се извършват много жертвоприношения — обикновено избират роби. Торак не настоява да получи кръв на ангараки — щом е човешка, напълно го задоволява.
Разнесе се тих шум и след няколко секунди Релг излезе от скалата.
— Намерих пещера — каза той. — Входът е на около половин миля и е частично затрупан с камъни.
— Води ли догоре? — попита Белгарат.
Релг сви рамене.
— Не мога да кажа докъде стига. Единственият начин да разберем, е да минем през нея. Ала е много дълга.
— Всъщност имаме ли някакъв друг избор, татко? — попита леля Поул.
— Не.
— Ще отида да доведа Дурник — рече Силк, обърна се и изчезна в мрака.
— Сега ще трябва да се изкачваме — каза Релг, след като се изправиха сред непрогледния мрак на пещерата. — Доколкото мога да преценя, галериите се движат във вертикална посока, така че трябва да се изкатерваме от едно ниво на друго.
Мандорален се размърда и бронята му издрънча.
— Така няма да стане — каза Белгарат. — Пък и бездруго не можеш да се изкачваш в броня и доспехи. Остави ги тук с конете, Мандорален.
Рицарят въздъхна и започна да смъква доспехите си.
Релг извади две кожени торби изпод ризницата си, изсипа от тях два вида прах в дървена купа и ги смеси. Изведнъж се появи слаба светлина.
— Така е по-добре — рече одобрително Барак. — Ала няма ли да е по-светло, ако запалим факла?
— Да — съгласи се Релг. — Но тогава аз няма да мога да виждам. Това ще ви даде достатъчно светлина, за да виждате къде стъпвате.
— Да тръгваме — рече Белгарат.
Релг подаде светещата дървена купа на Барак, излезе начело и ги поведе по тъмната галерия.
След неколкостотин крачки стигнаха до стръмен склон от чакъл, който се издигаше в мрака.
— Ще погледна какво има — рече Релг, покатери се по склона и след малко ги извика: — Елате тук.
Те внимателно се изкатериха по чакъла и стигнаха до отвесна каменна стена.
— Надясно — извика Релг отнякъде над главите им. — Ще видите няколко дупки в скалата. Използвайте ги като стъпала.
Откриха дупките — обли и достатъчно дълбоки, за да могат да пъхнат пръстите на краката си, и се изкачиха при Релг.
— Откъде ли са се взели, как мислиш? — попита Дурник.
— Малко е трудно да ти обясня — отговори Релг. — Сега елате след мен. Ето там има друга галерия.
Въпреки многобройните разклонения, Релг ги водеше уверено напред.
— Не трябва ли да проверим къде отвеждат разклоненията? — попита Барак, след като отминаха третия или четвъртия проход.
— Никъде не отвеждат — каза Релг.
— Защо си толкова сигурен?
— Просто знам. Усещам. Онази, край която току-що минахме, стига до глуха стена.
Барак само изсумтя.
След малко стигнаха до друга отвесна стена и Релг спря, за да се огледа в тъмнината.
— Колко е висока? — попита Дурник.
— Трийсетина стъпки. Ще направя няколко дупки, за да се изкачим. — Той коленичи и бавно започна да притиска с длан повърхността на скалата, след това стегна рамото си и леко завъртя ръка. Скалата изпука, посипаха се каменни късчета. Релг изчисти дупката, изправи се и пъхна другата си ръка в скалата на около две стъпки от първата дупка.
— Хитро! — възхити се Силк.
— Много стар номер — отвърна Релг.
Последваха улгоса по отвесната стена и се измъкнаха през някаква тясна цепнатина в следващата пещера. Барак изсипа цял порой ругатни — бил оставил половината си кожа по скалата.
— Докъде стигнахме? — попита Силк и нервно се вгледа в скалата. В гласа му потрепваха несигурни нотки.
— На около осемстотин стъпки от основата — отговори Релг. — Сега елате оттук.
— Но не се ли връщаме в посоката, откъдето дойдохме току-що? — попита Дурник.
— Пещерата е зигзагообразна — рече Релг. — Трябва да следваме галериите, които водят нагоре.
— До самия връх ли стигат?
— Засега не знам. Но водят нагоре.
— Какво е това? — извика Силк.
Отдалеч, от тъмните проходи долиташе песен. В нея имаше дълбока тъга, ала ехото им пречеше да уловят думите. Бяха сигурни единствено в това, че пее жена.
След миг Белгарат възкликна стреснато.
— Какво има? — попита леля Поул.
— Тя е мараг! От Марагор — рече старецът.
— Това е невъзможно!
— Зная тази песен, Поул. Това е марагски погребален химн. Която и да е тази жена, тя е само на косъм от смъртта.
Ехото в криволичещите проходи много ги затрудняваше да открият точно къде се намира жената, ала очевидно се приближаваха към нея, защото звуците от песента ставаха по-ясни.
— Ето там, долу — каза накрая Силк и спря, навел глава към един отвор.
Песента рязко спря.
— Не приближавай! — изкрещя остро жената. — Имам нож.
— Ние сме приятели — извика й в отговор Дурник.
— Аз нямам приятели — горчиво се изсмя жената. — Няма да ме върнете обратно. Ножът е достатъчно дълъг, за да стигне сърцето ми.
— Мисли, че сме мурги — прошепна Силк.
Внезапно Белгарат заговори на език, който Гарион никога не беше чувал. След миг жената отговори колебливо, като че ли се опитваше да си спомни думи, непроизнасяни от години.
— Мисли, че я мамим — тихо каза старецът. — Казва, че имала нож и го била опряла в сърцето си, затова трябвало да внимаваме. — Той отново заговори към тъмния проход и жената му отвърна. Езикът, на който говореха, приличаше по нещо на музика.
— Казва, че ще позволи на един от нас да се приближи до нея. — съобщи накрая Белгарат. — Все още няма доверие в нас.
— Аз ще отида — рече леля Поул.
— Внимавай, Поул. Може в последния миг да реши да използва ножа срещу тебе, вместо срещу себе си.
— Ще се справя, татко. — Леля Поул взе светлината от Барак и бавно тръгна по прохода към жената.
Останалите стояха в мрака и напрегнато се вслушваха в шептящите гласове — леля Поул разговаряше тихо с жената от Марагор.
— Вече можете да дойдете — извика им накрая леля Поул и всички тръгнаха към двете жени.
Непознатата лежеше край малка локва. Беше облечена в оскъдни дрипи и беше много мръсна. Косата й беше бляскаво черна, ала сплъстена, лицето й имаше примирен, безпомощен израз. Скулите й бяха широки, устните сочни и огромни, над виолетовите й очи потрепваха клепачи с дълги черни мигли. Релг шумно си пое дъх и веднага й обърна гръб.
— Казва се Тайба — тихо каза леля Поул. — Преди няколко дни е избягала от кошарите за роби под Рак Ктхол.
Белгарат се наведе над изтощената жена и попита напрегнато:
— Ти си от народа на марагите, нали?
— Майка ми ми е казвала, че е така — потвърди тя. — Тя ме научи на стария език. — Кичур от тъмната й сплъстена коса тежко падна върху бледата й буза.
— Има ли други мараги в кошарите за роби?
— Да, неколцина. Трудно е да се каже. Повечето роби са с отрязани езици.
— Тя има нужда от храна — рече леля Поул. — Някой сетил ли се е да вземе храна?
Дурник откачи една торбичка от пояса си и й я подаде.
— Малко сирене — промърмори той. — И малко сушено месо.
Леля Поул отвори торбичката.
— Имаш ли някаква представа как хората от твоя народ са попаднали тук? — попита Белгарат робинята. — Мисли. Това може да се окаже много важно.
Тайба сви рамене;
— Ние винаги сме си били тук. — После взе храната и започна лакомо да яде.
— Не бързай толкова — предупреди я леля Поул.
— Чувала ли си нещо за това как марагите са станали роби на мургите? — настоя Белгарат.
— Майка ми веднъж ми каза, че преди хиляди години сме живеели в страна под открито небе и тогава не сме били роби — отговори Тайба. — Ала аз не й повярвах. Това са приказки, които човек разказва на малки деца.
— Има няколко стари легенди за толнедранското нашествие в Марагор, Белгарат — отбеляза Силк. — Дълги години се носели слухове, че някои от командирите на легиони продали пленниците си на нийсански търговци на роби. Всъщност това е постъпка, която може да се очаква от всеки толнедранец.
— Може би си прав — отвърна Белгарат и се намръщи.
— Докога ще стоим тук? — възмутено попита Релг. Все още беше обърнат с гръб.
— Защо ми се сърди той? — попита Тайба.
— Скрий голотата си, жено — каза Релг. — Ти си обида за почтените хорски очи.
— Ха, това ли било? — От устните й се откъсна дълбок, гърлен смях. — Всичките дрехи, които имам, са върху мен. — Робинята погледна към сочната си фигура. — Освен това тялото ми е хубаво. Не е нито уродливо, нито грозно. Защо трябва да го крия?
— Похотлива жена! — обвини я Релг.
— Ако толкова те дразня, не гледай — сопна се тя.
— Релг има някои религиозни затруднения — сухо я осведоми Силк.
— Не споменавай думата „религия“ — рече тя и потрепера.
— Нали виждате — изсумтя Релг. — Тя е напълно покварена.
— Не съвсем — каза Белгарат. — В Рак Ктхол думата „религия“ означава олтара и ножа.
— Гарион — обади се леля Поул. — Дай ми пелерината си.
Момъкът разкопча тежката си вълнена наметка и й я подаде. Вълшебницата понечи да покрие тялото на изтощената робиня, ала изведнъж спря, вгледа се внимателно в нея и попита:
— Къде са децата ти?
— Мургите ги взеха — отговори Тайба с мъртъв глас. — Бяха две малки момиченца… много красиви… но вече ги няма.
— Ние ще ти ги върнем! — импулсивно обеща Гарион.
Тя се усмихна горчиво.
— Няма да можете. Мургите ги дадоха на кролимите, а кролимите ги принесоха в жертва на Торак върху олтара. Самият Ктучик държеше ножа.
Гарион усети как кръвта му се смразява.
— Тази пелерина държи топло — каза Тайба с благодарност и ръцете й погладиха грубия плат. — От толкова време все ми е студено…
Белгарат и леля Поул се спогледаха над тялото на робинята.
— Сигурно извършвам справедливо дело — изрече загадъчно старецът. — Да се натъкна на нея по този начин след толкова години упорито търсене!
— Сигурен ли си, че тъкмо тя е човекът, който ти е необходим, татко?
— Почти. Всичко останало съвпада — до последната подробност. — Той пое дълбоко дъх. — Това ме тревожеше от хиляди години. — Вълшебникът изведнъж придоби изключително самодоволен вид и попита: — Как избяга, Тайба?
— Един от мургите забрави да залости вратата — сънено отговори робинята. — След като се измъкнах, намерих този нож. Исках да намеря Ктучик и да го убия, но се изгубих. Тук има толкова много пещери… толкова много. Исках да го убия, преди да умра, ала мисля, че за това сега няма голяма надежда. — Тя въздъхна. — Спи ми се, много ми се спи.
— Ще ти бъде ли добре тук? — попита я леля Поул. — Ние трябва да тръгваме, но скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?
— Малко светлина може би. — Тайба пак въздъхна. — Прекарала съм целия си живот в тъмнина. Бих искала да е светло, когато умра.
— Релг — каза леля Поул, — направи малко от светещата смес.
— Самите ние може да имаме нужда от нея. — Гласът му все още таеше дълбоката обида.
— Тя се нуждае от светлина повече от нас.
— Направи го, Релг — изрече Белгарат твърдо.
Лицето на Релг се стегна, ала той разбърка част от съдържанието на двете торбички върху един плосък камък и изсипа в получената смес малко вода. Подобното на влажна глина вещество започна да свети.
— Благодаря ти — каза просто Тайба.
Релг отказа да й отговори. Дори не я погледна. Върнаха се в прохода и я оставиха край малката локва и слабата светлина от плоския камък. Тайба отново започна да пее — този път по-тихо, в гласа й се промъкваха уморените нотки на съня.
Релг ги поведе през тъмните галерии, като често правеше завои и сменяше посоката, все нагоре и нагоре. Часовете минаваха бавно. Те изкачиха още отвесни стени и вървяха по проходи, които лъкатушеха все по-високо и по-високо в огромна скала. Гарион изгуби представа за посоката и започна да се пита дали самият Релг знае накъде върви. Но зад един ъгъл усетиха някакво течение, което довя ужасна миризма.
— Каква е тази воня? — попита Силк и сбърчи острия си нос.
— Най-вероятно кошарите на робите — отговори Белгарат. — Мургите не проявяват голям интерес към хигиената.
— Кошарите са под Рак Ктхол, нали? — попита Барак.
Белгарат кимна.
— И от тях може да се стигне в самия град?
— Така е, доколкото си спомням.
— Ти успя, Релг — рече Барак и потупа улгоса по рамото.
— Не ме докосвай — каза Релг.
— Извинявай, Релг.
— Кошарите на робите сигурно се охраняват — напомни им Белгарат. — Трябва да действаме много тихо.
Запълзяха по прохода и скоро стигнаха до една открехната желязна врата.
— Дали има някой? — прошепна момъкът на Силк.
Дребният драснианец се промъкна до вратата, стиснал камата си, готов за удар. Хвърли поглед вътре, после каза сериозно:
— Само кости.
Белгарат им направи знак да спрат.
— Тези по-ниско разположени галерии вероятно са били изоставени — каза той много тихо. — След като пътеката около върха била завършена, мургите повече нямали нужда от хилядите роби. Ще продължим нагоре, но много тихо. И бъдете нащрек.
Запромъкваха се по полегатата галерия, преминаха през още няколко ръждясали железни врати, всички оставени леко открехнати. В края на наклона галерията рязко обърна посоката си и отново пое нагоре. Някакви думи бяха надраскани грубо върху стената — но бяха на език, който Гарион не успя да разпознае.
— Дядо! — прошепна той и му посочи надписа.
Белгарат погледна към думите и изсумтя:
— Девето ниво. Още сме много дълбоко под града.
— И колко трябва да изминем, преди да започнем да се натъкваме на мурги? — избоботи Барак и се огледа, поставил ръка върху дръжката на меча си. Белгарат леко сви рамене.
— Трудно е да се каже. Предполагам, че само последните две или три нива са заети.
На следващия остър завой пак видяха надпис.
— Осмо ниво — преведе Белгарат. — Продължаваме нагоре.
Вонята ставаше все по-силна.
— Напред се вижда светлина! — предупреди ги Дурник, тъкмо преди да завият към четвъртото ниво.
— Чакайте тук — прошепна Силк и изчезна зад ъгъла. Светлината беше слаба и като че леко се поклащаше, ала с всеки изминал миг ставаше по-ярка.
— Някой с факла — измърмори Барак.
Светлината на факлата изведнъж потрепера и разхвърли въртящи се сенки. После сенките се успокоиха. След няколко секунди се върна Силк.
— Мург — каза той. — Мисля, че търсеше нещо. Килиите тук са все още празни.
— Какво направи с него? — попита Барак.
— Завлякох го в една от килиите. Няма да го намерят, ако специално не го потърсят.
Релг внимателно покри очите си.
— Дори при тази слаба светлина ли? — попита го Дурник.
— Заради цвета й — обясни Релг.
Завиха към четвъртото ниво и отново продължиха да се изкачват. На сто разкрача нагоре в галерията, в една от пукнатините в стената, беше забита факла, която гореше с равномерен пламък. Когато приближиха към нея, видяха на неравния, покрит с боклуци под дълго петно прясна кръв.
Белгарат спря пред вратата на килията, почеса се по брадата и попита:
— С какво беше облечен мургът?
— С една от онези одежди с качулки — отговори драснианецът. — Защо?
— Иди я донеси.
Силк се вгледа в него за миг, после кимна. Влезе в килията и миг по-късно донесе дълга черна дреха и я подаде на стареца.
Белгарат вдигна дрехата, огледа критично дългата цепка, разсичаща целия гръб, и каза:
— Опитай се да не оставяш такива големи дупки в следващите.
Силк се засмя.
— Съжалявам. Бях изнервен. Вече ще бъда по-внимателен. — Остроносият хвърли поглед към Барак. — Искаш ли да се присъединиш към мен? — покани го той.
— Естествено. Идваш ли, Мандорален?
Рицарят кимна сериозно и измъкна меча си.
— Ще ви чакаме тук — каза Белгарат. — Бъдете внимателни и не се бавете повече, отколкото трябва.
Тримата мъже се промъкнаха крадешком към галерията на третото ниво.
— Колко е часът, как мислиш, татко? — тихо попита леля Поул, след като те изчезнаха.
— Няколко часа след полунощ.
— Ще имаме ли достатъчно време до зазоряване?
— Ако побързаме.
— Може би трябва да изчакаме тук, докато отмине денят, и да се изкачим горе, когато отново се стъмни?
— Не, Поул — намръщи се старецът. — Ктучик крои нещо. Той знае, че идвам — чувствах го непрекъснато през изтеклата седмица — ала все още не е направил своя ход. Нека не му даваме повече време, отколкото трябва.
— Той ще се бие с тебе, татко.
— Бездруго двубоят ни много е закъснял — отговори той. — Ктучик и аз се дебнем от хиляди години, защото времето за схватката ни все още не беше дошло. Сега, накрая, часът вече удари. — Вълшебникът се вгледа навъсено в тъмата. — Когато двубоят започне, искам да не се намесваш, Поул.
Един дълъг миг очите й останаха върху суровото му лице, после тя кимна и прошепна:
— Както кажеш, татко.