Дейвид Едингс
Магьоснически гамбит (24)

ГЛАВА 23

Яздиха без почивка цялата нощ, както и по-голямата част от следващия ден. Привечер конете им се препъваха от изтощение, а Гарион беше вцепенен от умора и от смразяващия студ.

— Трябва да намерим някакъв подслон — рече Дурник, когато навлязоха в неравната, безплодна пустош на централен Ктхол Мургос. — Не можем да пренощуваме на открито. Не и при този вятър.

— Натам — каза Релг и посочи към купчина нападали една върху друга скали. Очите му бяха почти затворени, макар че небето оставаше все така покрито с облаци, а светлината на угасващия ден бе съвсем слаба. — Там има подслон — пещера.

Всички бяха започнали да приемат Релг в по-различна светлина. Беше доказал, че когато е необходимо, умее да действа решително, и те вече го приемаха по-скоро като другар, отколкото като бреме. А и Белгарат най-сетне бе успял да го убеди, че може да се моли, докато язди, без да се налага да пада на колене, и честите му молитви вече не прекъсваха пътешествието им. Желанието му да се моли вече не беше пречка, а по-скоро странност на личността му — нещо като натруфената реч на Мандорален и язвителните забележки на Силк.

— Сигурен ли си? — попита Барак.

Релг кимна.

— Усещам я.

Обърнаха конете си и се насочиха към купчината скали. Релг избърза напред и щом стигна скалната грамада, скочи от седлото, заобиколи един голям объл камък и изчезна.

— Изглежда, наистина си разбира от работата — отбеляза Дурник. — С удоволствие ще се скрия някъде от този вятър.

Входът на пещерата беше тесен, така че се наложи да поблъскат и потеглят малко, докато убедят конете, че трябва да се проврат през него. Ала непосредствено след входа пещерата се разширяваше и се превръщаше в голяма зала с ниско надвиснал таван.

— Прекрасно място — рече ковачът одобрително и отвърза брадвата от седлото си. — Ще ни трябват дърва за огъня.

— Ще ти помогна — каза Гарион.

— И аз ще дойда — предложи Силк. Дребничкият драснианец нервно гледаше каменните стени и таван и когато тримата излязоха навън, изглеждаше видимо облекчен.

— Какво ти става? — попита го Дурник.

— След снощи затворените пространства малко ме изнервят — отговори Силк.

— Какво изпитва човек? — любопитно се вгледа в него Гарион. — Имам предвид какво преживя, когато премина през скалата?

Силк потрепера.

— Беше ужасно. Ние всъщност се придвижвахме, порейки скалата. Още я чувствам как се плъзга през тялото ми.

— Да, но се отърва — напомни му Дурник.

— Струва ми се, че бих предпочел да остана в ямата. — Силк отново потрепера. — Хайде да не приказваме за това.

Дърва трудно се намираха на този безплоден планински склон и още по-трудно беше човек да ги отсече. Коравите, жилави храсти, целите в бодили, упорито се съпротивляваха на ударите на брадвата на Дурник. След час, когато тъмнината вече беше започнала да се спуска, мъжете бяха успели да съберат само три оскъдни наръча.

— Видяхте ли някого? — попита ги Барак, когато влязоха в пещерата.

— Не — отговори Силк.

— Таур Ургас вероятно те търси.

— Сто на сто. — Силк се огледа. — Къде е Релг?

— Влезе навътре в пещерата, за да отмори очите си — каза Белгарат. — Намерете вода — искам да кажа лед. Трябва да го стопим и да напоим конете.

На сутринта леля Поул огледа критично Релг и каза:

— Май вече не кашляш. Как си?

— Добре съм — отговори той, като внимаваше да не я поглежда в очите. Фактът, че тя е жена, изглежда, го караше да се чувства ужасно неудобно и той се опитваше да я избягва.

— Какво стана с настинката, която те измъчваше?

— Мисля, че не успя да премине през скалата. Когато изнесох Силк, беше изчезнала.

Тя го погледна съвсем сериозно и каза:

— Не бях помисляла за това. Никой никога не е успявал да излекува настинка.

— Всъщност настинката не е нещо сериозно, Поулгара — каза Силк малко огорчено. — Гарантирам ти, че минаването през скали никога няма да стане популярно лекарство.

Бяха им необходими четири дни, за да прекосят планините. След това достигнаха огромна низина, която Белгарат наричаше Пустошта на Мургос. Половин ден се спускаха по стръмния базалтов склон, докато се доберат до черния пясък на низината.

— Какво е предизвикало тази огромна вдлъбнатина? — попита Мандорален и огледа безплодния простор, осеян с овъглени скали, черен пясък и участъци, покрити с мръсносива сол.

— Тук някога имаше море — отговори Белгарат. — Когато Торак разцепи света, катаклизмите откъснаха източния му бряг и водата се изля по нанадолнището.

— Това си е струвало да се види — рече Барак.

— По това време мислехме за съвсем други неща.

— Какво е това? — попита тревожно Гарион и посочи нещо, което стърчеше в пясъка пред тях. Беше огромна глава с дълга острозъба муцуна. Очните кухини, големи колкото ведра, зееха злобно срещу тях.

— Не мисля, че тази твар има име — спокойно отговори Белгарат. — Те живееха в морето, преди да изтече водата. Мъртви са от хиляди години.

От морското чудовище бе останал само скелетът. Ребрата му бяха огромни като греди, а избелелият череп беше колкото кон. Мандорален, отново с броня и шлем, се взря в черепа и измърмори:

— Страховито създание.

— Погледни му само зъбите — рече Барак и гласът му трепна, изпълнен със страхопочитание. — Може да разкъса човек на две само с едно гризване.

— Имаше такива случаи — каза Белгарат. — После хората се научиха да избягват това място.

Бяха изминали само няколко левги сред пустошта, когато вятърът се засили. Черните дюни се раздвижиха, пясъкът жилеше лицата на пътешествениците.

— По-добре да се скрием — изкрещя Белгарат. — Пясъчната буря е страшно нещо.

— Има ли наоколо пещери? — обърна се Дурник към Релг.

Релг поклати глава.

— Не можем да използваме нито една. Всички са пълни с пясък.

— Ето там! — каза Барак и посочи купчина скали. — Ще сме на завет. Скалите ще спират вятъра.

— Не! — изкрещя Белгарат. — Трябва да сме от страната на вятъра. Пясъкът ще се натрупа зад скалите и може да ни погребе живи.

Стигнаха до скалната грамада и слязоха от конете. Дрехите им плющяха на вятъра, черният пясък се издигаше на огромни вълни през цялата пустош.

— Този заслон е лош, Белгарат — изрева Барак. — Колко време продължава така?

— Ден, два, понякога цяла седмица.

Дурник се наведе, взе парче скала, огледа го внимателно и каза:

— Скалата се е нацепила. Тези късове ще се задържат един върху друг. Можем да построим стена, зад която ще се подслоним.

— Ще ни отнеме доста време — възрази Барак.

— Имаш ли някаква друга работа?

До вечерта бяха издигнали стената до височината на раменете си. После закрепиха отгоре платнищата на палатките — вързаха ги и за стената, и за каменната грамада, и успяха да се отърват от най-страшните напори на вятъра. Беше доста претъпкано, защото трябваше да приберат в заслона и конете, ала поне не останаха на открито сред бурята.

Останаха цели два дни притиснати един към друг в тесния заслон. Вятърът свиреше бясната си пронизителна песен, а изопнатият брезент на палатките плющеше над главите им. Когато вятърът накрая се измори да духа и черният пясък бавно започна да се укротява, тишината им се стори едва ли не потискаща.

Когато излязоха, Релг хвърли кратък поглед наоколо, после падна на колене и започна отчаяно да се моли. Прочистващото се небе над тях беше ярко, мразовито синьо.

— Няма страшно, Релг — каза Гарион и посегна да го потупа по рамото.

— Не ме докосвай! — викна Релг и продължи да се моли.

— Често ли се извиват такива бури? — попита Силк.

— Сега е сезонът им — отговори Белгарат.

— Очарователно — кисело каза Силк.

Изведнъж сякаш от сърцето на земята се разнесе тътнещ плътен звук и пясъчната пелена се надигна към небето.

— Земетресение! — остро ги предупреди Белгарат. — Изведете конете!

Дурник и Барак се втурнаха в заслона и изкараха животните далеч от треперещата стена.

След няколко секунди трусовете намаляха.

— Ктучик ли предизвиква това? — попита Силк. — Нима ще се бори с нас чрез земетресения и пясъчни бури?

Белгарат поклати глава.

— Не. Никой не е достатъчно силен да извърши такива неща. Причината е ето там. — Старецът посочи на юг. Далеч след пустошта можеха да различат очертанията на тъмни планински върхове. Плътна струя пушек се издигаше от един от тях и се разстилаше на огромни черни вълни.

— Вулкан — рече вълшебникът. — Вероятно същият, който изхвърли сивата пепел над Стис Тор.

— Огнена планина ли? — избоботи Барак, взирайки се в огромния облак над планинския връх. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е поне на петдесет левги, Белгарат — заяви Силк. — Нима може да предизвика земни трусове чак тук?

— Земята е едно монолитно цяло, Силк — каза старецът. — Силата, предизвикваща изригването, е огромна. Естествено е да предизвика някакво леко сътресение тук. Смятам, че трябва да продължим. Патрулите на Таур Ургас ще започнат да ни търсят, щом бурята утихна.

— Накъде ще вървим? — попита Дурник и се огледа.

— Натам — рече Белгарат и посочи димящата планина.

— Боях се, че ще кажеш тъкмо това — избоботи Барак.

До края на деня яздиха в галоп и спираха само за да отморят конете. Мрачната пустош изглеждаше безкрайна. По време на пясъчната буря черният пясък се беше раздвижил и бе образувал нови дюни, а парчетата земя, покрити с дебели кори сол, бяха пометени от вятъра и изглеждаха почти бели. Преминаха покрай още няколко огромни скелета на водни чудовища. Гигантските кости като че ли плуваха сред черния пясък и студените им празни очни кухини сякаш гледаха гладно малката група, която профучаваше в галоп край тях.

Пренощуваха край друга грамада мръсносиви скали. Макар че вятърът беше притихнал, студът все още беше смразяващ.

На следващата сутрин, когато отново тръгнаха на път, Гарион започна да усеща странна неприятна миризма.

— Каква е тази воня? — попита той.

— Планинското езеро Ктхок — отговори Белгарат. — Това е всичко, останало от морето, което навремето се намираше тук. Подхранват го подземни извори.

— Мирише на развалени яйца — рече Барак.

— Във водата има много сяра. Не става за пиене.

— Изобщо не мисля да пия. — Барак сбърчи нос.

Планинското езеро Ктхок беше огромен плитък басейн, пълен с мазна на вид вода, която вонеше колкото всичката развалена риба на света. От повърхността му се издигаше зловонна пара. Когато стигнаха до южния край на езерото, Белгарат им даде знак да спрат.

— Следващият участък е опасен — каза той много сериозно. — Не позволявайте на конете си да се отклоняват никъде. Почвата, която изглежда съвсем стабилна, често не е такава, а има и още някои неща, за които трябва да внимаваме. Наблюдавайте ме внимателно и правете онова, което правя аз. Когато спра, спирате и вие. Когато тичам, тичате и вие. — Той впери замислен поглед в Релг. Улгосът беше вързал още едно покривало върху очите си — отчасти за да ги предпазва от светлината, отчасти — за да се скрие от безкрайния простор на небето.

— Аз ще водя коня му, дядо — каза Гарион.

— Май това е единственият възможен начин — съгласи се Белгарат.

— В крайна сметка той ще трябва да преодолее това — рече Барак.

— Може би. Но сега не е нито времето, нито мястото за това. Хайде да вървим. — И подкара предпазливо коня си.

Цялата местност бе потънала в изпарения. Преминаха край огромна локва сива кал, която пушеше и клокочеше, а зад нея се виждаше блещукащ извор с чиста вода, която весело бълбукаше и се вливаше в тинята.

— Поне е по-топло — отбеляза Силк.

Лицето на Мандорален беше окъпано в пот под тежкия шлем.

— Много по-топло — съгласи се той.

Белгарат яздеше бързо, леко навел глава встрани, вслушвайки се напрегнато в някакъв звук.

— Спрете! — остро изрече той.

Всички дръпнаха юздите на конете и заковаха на място. Точно пред тях една друга локва се превърна в мръсен сив гейзер: от нея започна да изригва рядка тиня, хвърчаща на тридесет стъпки във въздуха. Няколко минути гейзерът продължи да бълва, след това постепенно утихна.

— Сега! — извика Белгарат. — Бързо! — Той пришпори коня си и всички се понесоха в галоп край все още бълбукащата локва. Копитата на конете шляпаха в горещата тиня. Когато отминаха, старецът отново намали скоростта и наведе глава към земята.

— За какво се ослушва? — обърна се Барак към Поулгара.

— Гейзерите издават особен шум, преди да изригнат — отговори тя.

— Но аз не чух нищо.

— Не знаеш какво да слушаш.

Зад тях калният гейзер отново започна да бълва течна тиня.

— Гарион! — остро извика леля Поул, когато момъкът се обърна да погледне калната струя. — Гледай къде яздиш!

Той веднага насочи погледа си напред. Земята пред него изглеждаше съвсем обикновена.

— Върни се назад — каза тя. — Дурник, хвани юздите на коня на Релг.

Дурник изпълни нареждането й, а Гарион понечи да обърне коня си.

— Казах назад — повтори тя.

Конят на Гарион постави копитото на предния си крак върху привидно твърдата почва, ала то моментално потъна. Конят се дръпна рязко назад и затрепери. Гарион здраво опъна юздите и внимателно, стъпка по стъпка, се върна върху неподвижните скали на пътеката, която следваха.

— Плаващи пясъци — рече Силк и рязко пое дъх.

— Навсякъде около нас — съгласи се леля Поул. — Не се отклонявайте от пътеката.

Силк впери отвратен поглед в отпечатъка от копитото на коня на Гарион — то бързо изчезваше в плаващите пясъци.

— Колко са дълбоки? — попита драснианецът.

— Достатъчно, за да ни погълнат — отговори леля Поул.

Продължиха напред, като внимателно подбираха пътя си сред мочурищата и плаващите пясъци; спираха често, защото още гейзери — някои изхвърлящи тиня, други пяна, трети вряща вода — изригваха високо във въздуха. Чак късно следобед стигнаха твърда земя. Всички бяха изтощени.

— Ще минаваме ли през още такива места? — попита Гарион.

— Не — отговори Белгарат. — Те са разположени само край южния край на Езерото.

— Не може ли човек просто да ги заобиколи? — попита Мандорален.

— Отнема много повече време, пък и тресавището разколебава преследвачите.

— Какво е това? — извика изведнъж Релг.

— Кое? — попита го Барак.

— Чух нещо пред нас — като че ли падаха камъни.

Гарион усети как някаква бърза вълна докосва лицето му и разбра, че леля Поул проучва местността пред тях със своя ум.

— Мурги — каза тя.

— Колко са? — попита Белгарат.

— Шестима плюс един кролим. Направили са засада и ни очакват точно зад хребета.

— Само шестима? — възкликна Мандорален и в гласа му се промъкна нотка на разочарование.

— Малко развлечение, а? — усмихна се Барак.

— Ставаш също толкова лош като него — каза Силк на огромния черек.

— Мислиш ли, че трябва да изготвим някакъв план, графе? — попита Мандорален червенобрадия черек.

— Не е нужно — отговори Барак. — Не и за шестима. Хайде да отидем и да ги разпердушиним.

Двамата войни излязоха начело и стиснаха дръжките на мечовете си.

— Залезе ли слънцето? — обърна се Релг към Гарион.

— Тъкмо залязва.

Релг сне едното покривало от очите си, а после смъкна и плътния тъмен плат под него. Трепна, примижа и почти затвори големите си очи.

— Ще ги нараниш — Каза му Гарион. — Дръж ги покрити, докато стане съвсем тъмно.

— Може би ще ми се наложи да използвам очите си тъкмо сега — отвърна Релг. После всички поеха към хребета, където ги очакваше засадата на мургите.

Този път мургите действаха без никакво предупреждение. Изскочиха иззад голяма купчина черни скали и се спуснаха в галоп право срещу Мандорален и Барак. Размахваха саби. Ала двамата войни бяха предупредени и ги очакваха. Мандорален измъкна меча си от ножницата, пришпори коня си срещу един от нападателите, вдигна се на стремената и нанесе могъщ удар, разсичайки главата на противника си с тежкото острие. Конят на мурга тежко падна назад и се строполи върху умиращия си ездач. Барак съсече друг мург и го събори от седлото с три неотразими удара, като оплиска с червена кръв пясъка и скалите наоколо.

Трети мург заобиколи в гръб Мандорален и го удари, ала оръжието му издрънча, без да нарани рицаря, плъзгайки се по стоманената броня. Мургът отчаяно вдигна меча си, за да нанесе нов удар, ала се вцепени и се свлече от седлото, защото умело метнатата кама на Силк потъна във врата му, точно под ухото.

Иззад скалите излезе облечен в тъмни одежди кролим с лъскава стоманена маска. Гарион ясно видя как ликуването му преминава в изумление, когато жрецът осъзна, че Барак и Мандорален неуморно, без да бързат, съсичат войните му на парчета. Кролимът изопна тялото си и Гарион разбра, че той съсредоточава волята си, за да нанесе удар. Ала вече беше прекалено късно. До него вече се беше изправил Релг. Мускулестите му ръце сграбчиха кролима, вдигнаха го и после улгосът започна да го блъска в близката скала.

Отначало изглеждаше, че Релг само притиска кролима към скалата, докато останалите дойдат на помощ, ала действителното положение беше различно. Скалата започна леко да блести.

— Релг! Не! — изкрещя задавено Силк.

Облеченият в тъмни одежди кролим започна да потъва в камъка, ръцете му диво се мятаха. Релг го тласкаше навътре с внушаваща ужас мудност. Накрая каменната твърд се затвори — гладка, равна, като че никога не се бе разтваряла. Отвън останаха само две ръце — сгърчени като нокти на птица.

Гарион чу зад гърба си някакви звуци — Силк повръщаше.

Барак и Мандорален се биеха с двама от останалите мурги и студеният въздух отекваше от звънтенето на метал. Последният мург, ококорен от ужас, обърна коня си и побягна. Без да каже нито дума, Дурник отвърза брадвата от седлото си и се впусна в галоп след него. Ала вместо да го съсече, пресече пътя му, за да го върне. Обзетият от паника мург започна да бие хълбоците на коня с плоската страна на сабята си, уплашен от мрачното лице на ковача, после литна в отчаян галоп нагоре към хребета. Дурник го следваше по петите.

Другите двама мурги до това време вече бяха сразени и Барак и Мандорален с диво блеснали от ликуването на битката очи търсеха още врагове.

— Къде е последният? — попита Барак.

— Дурник го преследва — отвърна Гарион.

— Дурник е добър човек, ала не е никакъв воин — ядоса се Барак. — Дали да не отскоча да му помогна?

Зад хребета изведнъж се разнесе отчаян вик, после втори. След това се възцари тишина.

След няколко минути Дурник се върна. Лицето му беше сериозно.

— Какво стана? — попита Барак. — Не успя да се измъкне, нали?

Дурник поклати глава.

— Преследвах го до тресавището и той попадна в подвижните пясъци.

— Защо не го съсече с брадвата?

— Ами не обичам да удрям хора — отвърна Дурник.

Силк го гледаше. Лицето му все още беше пепеляво.

— Значи вместо да го съсечеш, го преследва до подвижните пясъци и остана да го гледаш как потъва? — попита той. — Дурник, това е чудовищно!

— Смъртта си е смърт — отвърна Дурник с нетипична за него острота. — Когато умреш, няма никакво значение как е станало това, нали? — Ковачът се замисли за миг. — Все пак жалко за коня.